Юнското слънце блестеше, когато Люк изкачи хълма, от който малкото провинциално градче Уичууд-андър-Аш. Той си беше купил на старо кола и я спря за малко на върха на хълма, като изключи двигателя.
Летният ден беше топъл и слънчев. В краката му лежеше градчето, непокварено от модерните времена. То се състоеше от една дълга улица, която пълзеше под надвисналия стръмен склон на хълма Аш.
Градчето изглеждаше скътано и откъснато от лапите на съвременния живот.
Люк си помисли: „Трябва да съм полудял. Тази история е невероятна.“
Нима наистина беше дошъл тук, за да търси убиец — само защото някаква старица му бе наприказвала какви ли не неща и заради един некролог?
Той поклати глава.
— Но такива неща не стават — промърмори. — Или пък стават? Люк, мое момче, на теб самия се пада честта да разбереш дали си най-голямото магаре на света, или полицейският ти нос те е отвел на вярна следа.
Той запали колата, включи на скорост и плавно се спусна по виещия се път, който водеше към главната улица.
На нея имаше магазини, неголеми къщи в джорджиански стил, спретнати и аристократични, с бели стъпала и полирани чукчета на вратите. Имаше и живописни къщички с цветни градинки. Странноприемницата „Белс и Мотли“ беше разположена малко навътре от улицата. Градчето си имаше и градина с езерце за патици, а над градината и езерцето се издигаше къща в джорджиански стил, за който Люк отначало помисли, че е неговата цел — Аш Манър. Но когато се приближи до къщата, видя, че на стената й виси широка нарисувана табела, известяваща, че това е музей и библиотека. По-нататък следваше истински анахронизъм — голяма, бяла, модерна сграда, строга и неподхождаща на стила на останалите постройки. Както разбра Люк, това беше местният младежки клуб.
Тук той спря и попита как да стигне до целта си.
Обясниха му, че Аш Манър е на около километър по-нататък — портата му била от дясната страна.
Люк продължи пътя си. Намери лесно портата — тя беше нова, изработена от ковано желязо. Той влезе с колата, забеляза между дърветата да се мяркат червени тухли и зави, следвайки алеята, за да остане поразен от ужасната и нелепа грамада, наподобяваща замък, която се появи пред очите му.
Докато наблюдаваше къщата, слънцето се скри. Той изведнъж си даде сметка за застрашително надвисналия Аш Ридж. Неочаквано излезе вятър и раздвижи листата на дърветата. Точно в този момент иззад ъгъла на замъкоподобната сграда се появи девойка.
Вятърът опъваше назад черната й коса, сякаш искаше да я откъсне от главата й, и Люк си спомни за една картина, която някога беше виждал — „Вещицата“ на Невинсън. Продълговато, бледо, деликатно лице, черна коса, литнала към звездите. Вече си представяше тази млада жена да лети на метла към луната…
Тя се отправи към него.
— Вие сигурно сте Люк Фицуилям. Аз съм Бриджит Конуей.
Той пое подадената му ръка. Сега можеше да я разгледа по-добре, да я види такава, каквато е, а не каквато му се бе сторила във фантазията му. Висока, стройна, с продълговато, деликатно лице, с леко хлътнали страни, черни вежди, черни очи и коса. Мислено я сравни с изящна гравюра — трогателна и красива.
Далеч от родината той бе скътал съкровен образ дълбоко в съзнанието си — образа на английска девойка с поруменели бузи и почерняла от слънцето, която гали конска шия, навежда се да оплеви обраслия жив плет или протяга ръце към пламтяща камина. Един прекрасен образ…
А сега не можеше да каже със сигурност дали Бриджит Конуей му е симпатична или не, но усети как образът потрепери и се разби на хиляди късчета, изгубвайки своята същност.
Той каза:
— Здравейте! Трябва да ви се извиня за моето натрапване. Джими твърдеше, че няма да имате нищо против.
— Разбира се. Дори сме очаровани. — Тя внезапно се усмихна. — С Джими винаги сме се разбирали. А щом ще пишете на фолклорни теми, попаднали сте на великолепно място. Пълно е с легенди и живописни места.
— Отлично — каза Люк.
Те се упътиха към къщата. Сега Люк успя да огледа сградата по-добре. Откри следите на едно съвсем разумно жилище от епохата на кралица Ана, прикрито под претрупаното великолепие на надстройката. Той си спомни думите на Джими — че домът първоначално е принадлежал на семейството на Бриджит. Помисли си, че очевидно по това време тя не е била така претрупана. Крадешком хвърли поглед към профила на младата жена, към нейните дълги и красиви ръце и мислено повдигна рамене.
Предположи, че е на двайсет и осем — двайсет и девет години. Очевидно беше умна. И очевидно беше от онези хора, за които не можеш да узнаеш абсолютно нищо, докато самите те не решат да ти кажат…
Жилището беше подредено с вкус. Бриджит го въведе в стая с библиотечни рафтове и удобни кресла, наредени около масичка за чай близо до прозореца. До масичката седяха двама души.
Тя каза:
— Гордън, това е Люк, братовчед на мой братовчед.
Лорд Уитфийлд беше дребен мъж с олисяло теме. Лицето му бе кръгло и наивно, с нацупена уста и изпъкнали зеленикави очи. Беше небрежно облечен. Дрехите му бяха подходящи по-скоро за полска работа. За облеклото му едва ли можеше да се каже, че подчертава най-хубавите черти на фигурата му, преобладаващата част от която заемаше коремът.
Той поздрави Люк учтиво:
— Радвам се да ви видя, много се радвам. Чух, че току-що сте се завърнали от Изтока. Интересно място. Бриджит ми спомена, че пишете книга. Хората казват, че днес се пишат прекалено много книги. Според мен обаче винаги има място за още една хубава книга.
Бриджит каза:
— Леля ми, госпожа Анстръдър. — И Люк се ръкува с жена на средна възраст.
Както скоро научи, госпожа Анстръдър се беше посветила телом и духом на градинарството. Тя не говореше за нищо друго, а умът й постоянно беше зает от мисли дали някое рядко растение ще вирее на мястото, където смята да го засади.
След като се запознаха, тя каза:
— Знаеш ли, Гордън, смятам, че идеалното място за алпинеум е зад градината с рози, а пък до поточето ще може да се направи прекрасно езерце с лилии.
Лорд-Уитфийлд се облегна назад в креслото си.
— Разберете се с Бриджит — каза той безгрижно. — Според мен тези скални растения са доста грознички, но няма значение.
Бриджит забеляза:
— Очевидно скалните растения не са достатъчно грандиозни за теб, Гордън.
Докато тя наливаше чай на Люк, лорд Уитфийлд каза помирително:
— Вярно е. Просто си мисля, че те не си струват парите. Толкова са дребни, че човек не може да ги забележи… Обичам по-пищните цветя в зимната градина или лехи с червено мушкато.
Госпожа Анстръдър, която притежаваше дарбата да не обръща внимание на нищо или на никого, когато решеше да продължи със своята тема, каза:
— Според мен новите скални рози ще се развият отлично в този климат. — След което отново се съсредоточи в каталозите с цветя.
Лорд Уитфийлд пиеше чая си на малки глътки и разглеждаше преценяващо Люк.
— Значи вие пишете книги — промърмори.
Поизнервен, Люк се канеше да се впусне в обяснения, когато усети, че лорд Уитфийлд всъщност не проявява интерес.
— Често съм си мислел — каза негово благородие самодоволно, — че аз самият бих искал да напиша книга.
— Да? — изрече Люк.
— Наистина бих могъл, бъдете сигурен — заяви лорд Уитфийлд. — При това ще се получи много интересна книга. Познавам немалко интересни хора. Бедата е, че нямам време. Много съм зает.
— Разбира се. Сигурен съм в това.
— Няма да повярвате какво бреме тежи на раменете ми — каза лорд Уитфийлд. — Лично се интересувам от всяко едно от моите издания. Смятам се за отговорен при оформянето на общественото мнение. Следващата седмица милиони хора ще мислят и ще чувстват точно това, което аз искам да чувстват и да мислят. Това е много вълнуваща мисъл. Това означава отговорност. Но аз не се страхувам от нея. Чувствам се способен да я понеса.
Лорд Уитфийлд се поизпъчи, опита се да прибере корема си и метна дружелюбен поглед към Люк.
Бриджит Конуей подхвърли:
— Ти си велик човек, Гордън. Искаш ли още малко чай?
Лорд Уитфийлд отговори простичко:
— Наистина съм велик. Не, не искам повече чай. — След това, слизайки от олимпийските висини до нивото на простосмъртните, той попита любезно госта си: — Познавате ли някого по тези места?
Люк поклати глава. После, подтикван от някакъв импулс и чувствайки, че колкото по-бързо започне работата си, толкова по-добре, добави:
— Всъщност има един човек тук, когото обещах да посетя — приятел на мои приятели. Казва се Хамбълби. Той е лекар.
— О! — Лорд Уитфийлд се размърда. — Доктор Хамбълби? Жалко.
— Защо?
— Той почина преди една седмица.
— О, боже! — възкликна Люк. — Много съжалявам.
— Не мисля, че би ви допаднал много — каза лорд Уитфийлд. — Той беше самоуверен, противен, тъп стар глупак.
— Което означава — вметна Бриджит, — че той имаше различия с Гордън.
— По въпроса за водоснабдяването ни — поясни лорд Уитфийлд. — Мога да ви кажа, господин Фицуилям, че аз съм обществено ангажиран човек. Благоденствието на този град е важно за мен. Аз съм роден тук. Да, в същия този град.
Люк разбра, че темата за лорд Уитфийлд измести тази за доктор Хамбълби.
— Не се срамувам от това и не ме е грижа на кого е известно — продължи благородният господин. — Не съм имал нито едно от вашите предимства. Баща ми имаше магазин за ботуши — да, най-обикновен магазин за ботуши. Като дете съм работил там. Издигнах се благодарение на собствените си усилия, Фицуилям — бях решен да изляза от калта и го постигнах! С постоянство, тежък труд и Божията помощ — така постигнах всичко! Тези неща направиха от мен това, което съм днес.
Последваха изчерпателни подробности за кариерата на лорд Уитфийлд, предназначени за ушите на Люк. Най-сетне лордът завърши тържествуващо:
— И ето — заел съм полагащото ми се място в света и всеки може да узнае как съм го постигнал! Не се срамувам от миналото си — не, сър — затова се върнах в родното си място. Знаете ли какво се издига на мястото, където едно време беше магазинът на баща ми? Красива сграда, построена и оборудвана от мен — Институт, младежки клуб, всичко изрядно и най-модерно. Наех най-добрия архитект в страната! Според мен той направи нещо доста грозно — прилича на фабрика или на затвор, — но хората го харесват и аз предполагам, че има защо.
— Горе главата — каза Бриджит. — Нали поне в този дом постигна своето!
Лорд Уитфийлд се изхили одобрително:
— Да, опитаха се да ми се наложат и тук. Да съм запазел първоначалния вид на сградата. Не, благодаря, казах аз — смятам да живея тук и затова искам навсякъде да има доказателство за моите пари! Когато един архитект не пожела да прави това, което аз исках, уволних го и наех друг. Този, когото намерих накрая, отлично схвана идеите ми.
— Той се постави в услуга на най-лошите прояви на въображението ти — отбеляза Бриджит.
— Тя искаше мястото да си остане такова, каквото е било — каза лорд Уитфийлд. Той потупа ръката й. — Няма смисъл да се живее с миналото, скъпа. Тези стари джорджианци не са знаели много. Не искам проста къща от тухли! Винаги съм си мечтал за замък и сега го имам! — После добави: — Знам, че нямам много изискан вкус, затова дадох на една фирма картбланш за вътрешното обзавеждане и трябва да кажа, че се справиха доста добре — макар никои от нещата да не са толкова луксозни.
— Е — промърмори Люк, — много е важно човек да знае какво иска.
— Освен това аз обикновено го получавам — самодоволно заяви събеседникът му.
— За малко да не успееш с плана си за водоснабдяването — припомни Бриджит.
— О, това ли! — отговори лорд Уитфийлд. — Хамбълби беше глупак. Тези старци само се инатят. Не искат да чуят гласа на разума.
— Доктор Хамбълби е бил доста прям човек, нали? — осмели се да попита Люк. — Предполагам, че с това си създал немалко неприятели.
— Н-не, не бих казал това — поколеба се лордът, потърквайки носа си. — А, Бриджит?
— Той беше много популярен сред хората — каза тя. — Аз го видях само веднъж — когато дойде за глезена ми, но ми се стори много симпатичен.
— Е, общо взето, беше доста популярен — съгласи се лорд Уитфийлд. — Макар че познавам един или двама, които не го обичаха. Пак заради някакви спорове.
— Един-двама от местните хора ли?
Лорд Уитфийлд кимна.
— Тук има доста дребни вражди, хората се делят на групички — каза той.
— Предполагам, че е така. Люк се поколеба, несигурен за следващата си стъпка. — Какви хора живеят тук? — попита.
Въпросът не беше кой знае какъв, но отговорът дойде веднага.
— Предимно възрастни — каза Бриджит. — Дъщери, сестри и жени на свещеници. И на лекари. На всеки мъж се падат около шест жени.
— Но все пак има и мъже? — попита Люк.
— Е, да, господин Абът, адвокатът, и младият доктор — Томас, партньорът на доктор Хамбълби, и господин Уейк, енорийският свещеник, и… Кого пропуснах, Гордън? О, господин Елсуърти, който държи антикварния магазин. И майор Хортън с неговите булдози.
— Сещам се за още един човек, когото моите приятели като че ли споменаха — каза Люк. — Казаха, че е симпатична старица, но била твърде приказлива.
Бриджит се засмя:
— Но това може да се каже за половината градче!
— Ех, как й беше името? Сетих се — Пинкертон.
Лорд Уитфийлд се изсмя:
— Наистина нямате късмет. И тя е мъртва. Прегази я кола онзи ден в Лондон. Убита на място.
— Изглежда имате доста смъртни случаи тук — подхвърли небрежно Люк.
Лорд Уитфийлд се наежи веднага.
— Съвсем не. Това е едно от най-здравословните места в Англия. Не трябва да се безпокоите от нещастните случаи. Те могат да станат навсякъде.
Но Бриджит отбеляза замислено:
— Всъщност, Гордън, през последната година имаше доста смъртни случаи. Непрекъснато има погребения.
— Глупости, скъпа.
Люк попита:
— Смъртта на доктор Хамбълби също ли беше нещастен случай?
Лорд Уитфийлд поклати глава.
— О, не. Хамбълби умря от отравяне на кръвта. Както подобава на лекар. Одраскал си пръста с ръждив гвоздей или нещо подобно, не му обърнал внимание и ето ти — отравяне на кръвта. Умря за три дни.
— Лекарите са такива — каза Бриджит. — Естествено, те непрекъснато са изложени на инфекции, особено ако не внимават. Така или иначе беше тъжно. Жена му беше смазана от скръб.
— Няма смисъл да се бунтуваме срещу Провидението — каза авторитетно лорд Уитфийлд.
Но дали това беше волята на Провидението? Люк си задаваше този въпрос по-късно, когато се преобличаше за вечеря. Отравяне на кръвта? Може би. Все пак съвсем внезапна смърт.
А в ушите му звучаха думите на Бриджит: „През последната година имаше доста смъртни случаи.“