Да се убива е лесно

Дванайсета глава Кръстосани шпаги

За щастие следобедът, определен за тениспартито, беше чудесен. Лорд Уитфийлд беше в добро настроение, като изпълняваше ролята си на домакин с голямо удоволствие. Той непрекъснато припомняше скромния си произход. Играчите бяха осем — лорд Уитфийлд, Бриджит, Люк, Роуз Хамбълби, господин Абът, доктор Томас, майор Хортън и Хети Джоунс, вечно кикотеща се млада жена, дъщеря на управителя на банката.

Във втория сет Люк се оказа партньор на Бриджит срещу лорд Уитфийлд и Роуз Хамбълби. Роуз беше добър играч и участваше в състезанията за първенството на графството. Тя компенсираше грешките на лорд Уитфийлд, а нито Люк, нито Бриджит бяха особено добри и това изравняваше силите. При три на три игри Люк направи поредица от блестящи удари и двамата с Бриджит поведоха с пет на три.

Тогава той забеляза, че лорд Уитфийлд изтървава нервите си. Спореше за топки, попаднали на линията, обяви един сервис за грешка въпреки опровержението на Роуз и изобщо прояви всички качества на капризно дете. Люк и партньорката му имаха сет-бол, но Бриджит върна една лесна топка в мрежата и веднага след това направи двойна грешка. Равенство. Следващата топка беше върната около средната линия и спускайки се да я поеме, Люк се сблъска с партньорката си. После Бриджит направи още една двойна грешка и геймът беше загубен. Тя се извини:

— Съжалявам, чувствам се скапана.

Изглежда беше така. Ударите на Бриджит бяха неориентирани и играта й изобщо не вървеше. Сетът завърши с победа за лорд Уитфийлд и партньорката му с резултат осем на шест. Последва кратко обсъждане на състава на следващите двойки. В края на краищата беше решено Роуз да играе отново с господин Абът срещу доктор Томас и госпожица Джоунс.

Лорд Уитфийлд беше седнал, бършеше челото си и се усмихваше самодоволно. Явно беше възвърнал доброто си настроение. Той заприказва майор Хортън за серията статии на тема „Британия има нужда от спорт“, която започваше да публикува един от неговите вестници.

Люк каза на Бриджит:

— Защо не ми покажете зеленчуковата градина?

— Защо пък зеленчуковата градина?

— Много си падам по зелето.

— Зелен грах няма ли да свърши работа?

— Чудесно.

Те се отдалечиха от тенискорта и дойдоха до оградената с тухлена стена зеленчукова градина. В съботния следобед нямаше градинари и всичко изглеждаше мирно и лениво под лъчите на слънцето.

— Ето го вашия грах — каза Бриджит.

Той не прояви никакъв интерес към целта на посещението и попита:

— Защо, по дяволите, им дадохте сета?

— Съжалявам. Скапах се. Играта ми е непостоянна.

— Не е чак толкова непостоянна! Тези ваши двойни грешки няма да заблудят и дете! И тези хаотични удари — всеки от тях цял километър навън!

Бриджит отвърна спокойно:

— О, аз съм много слаба на тенис. Ако бях малко по-добра, може би щях да го направя по-правдоподобно. Но когато се опитам да изкарам топката навън, тя пада на линията и всичко трябва да започне отново.

— А, значи си признавате!

— Елементарно, драги ми Уотсън.

— И причината?

— Също елементарна според мен. Гордън не обича да губи.

— Ами аз? Ако предположим, че искам да спечеля?

— Боя се, драги ми Люк, че в случая това не е толкова важно.

— Бихте ли изяснили още малко мисълта си?

— Разбира се, щом искате. Човек не трябва да се кара с хляба и маслото си. За мен Гордън е хлябът и маслото, а вие не сте.

Люк пое дълбоко въздух. След това избухна:

— Защо, по дяволите, сте хукнали да се омъжвате за този смешен дребосък? Защо?

— Защото като негова секретарка получавам шест лири на седмица, а като негова жена ще получа сто хиляди наведнъж, кутия с перли и диаманти, огромна издръжка, както и различни подаръци, като всичко това е неотменно свързано със семейното положение.

— Но за сметка на малко по-различни задължения!

Бриджит хладно изрече:

— Трябва ли да бъдем толкова мелодраматични към всяко нещо в живота? Ако си представяте Гордън като побъркан от любов съпруг, можете да се откажете от тази мисъл веднага. Гордън, както сам сте схванали, е малко момче, което още не е пораснало. Това, което му трябва, е майка, а не съпруга. За съжаление майка му е починала, когато е бил на четири години. Сега му е нужен някой, пред когото да може да се хвали, някой, който да поддържа самочувствието му и който е готов да слуша безкрайно лорд Уитфийлд да говори за самия себе си!

— Имате остър език!

Бриджит отвърна рязко:

— Не се самозалъгвам с вълшебни приказки, ако това имате предвид! Аз съм млада жена, не особено интелигентна, с доста обикновен външен вид и никакви пари. Възнамерявам да си осигуря честно преживяване. Работата ми като съпруга на Гордън практически няма да се различава от тази като негова секретарка. Съмнявам се дали след година ще се сеща да ме целуне за лека нощ. Единствената разлика е в заплатата.

Те се погледнаха един друг. И двамата бяха побледнели от яд. Бриджит изрече подигравателно:

— Е, хайде. Май сте доста старомоден, а, господин Фицуилям? Защо не прибегнете до някое от старите клишета — кажете, че се продавам за пари. Мисля, че това винаги прави впечатление!

Люк отвърна:

— Вие сте студенокръвно, малко дяволче!

— Това е по-добре, отколкото да съм малка глупачка с гореща кръв!

— Така ли?

— Да. Убедена съм.

— Много знаете — с насмешка процеди Люк.

— Да, знам какво е да обичаш един мъж! Вие не познавате Джони Корниш. Три години бях сгодена за него. Беше очарователен и толкова го обичах, та чак ме болеше. Но той ме изостави и се ожени за една симпатична закръглена вдовица със северняшки акцент и тройна гуша, но с годишен доход от трийсет хиляди! Това някак си помага да се излекуваш от романтиката, не сте ли съгласен?

Люк се извърна настрани с въздишка.

— Би могло.

— Мен наистина ме излекува.

Последва пауза. Тишината осезаемо тежеше между двамата. Бриджит най-после я наруши. Тя каза с известна несигурност в гласа:

— Надявам се осъзнавате, че нямате никакво право да ми говорите по такъв начин. Гост сте в дома на Гордън и това е проява на лош вкус!

Той се беше съвзел.

— Не е ли това още едно клише? — учтиво попита.

— Във всеки случай е вярно — отвърна тя.

— Не е вярно. Бях напълно прав!

— Глупости!

Люк я погледна. Странна бледност беше покрила лицето му — като на човек, който изпитва силна физическа болка. Той каза:

— Имам право. Имам правото да се грижа за вас — как казахте преди малко? — така да се грижа, та чак да ме боли!

Тя се отдръпна и понечи да каже нещо:

— Вие…

Но Люк не я остави да довърши:

— Да, смешно е, нали? Нещо, което би трябвало да ви накара да се посмеете от сърце! Дойдох тук да върша сериозна работа, а вие се появихте и — как да го кажа — ме омагьосахте! Почувствах го точно така. Преди малко споменахте вълшебните приказки. Аз съм се превърнал в герой от тях! Омагьосан съм. Имам чувството, че ако ме посочите с пръст и кажете: „Превърни се в жаба!“, в следващия момент ще заподскачам с изпъкнали очи. — Той пристъпи напред. — Влюбен съм във вас, Бриджит Конуей. И щом съм влюбен, не можете да очаквате да се радвам, когато виждам, че ще се омъжите за този надут, дребен лорд, който се ядосва, когато не печели на тенис.

— И какво предлагате да направя?

— Предлагам вместо това да се омъжите за мен. Но несъмнено това предложение ще предизвика само весел смях.

— Смехът положително е гръмогласен.

— Точно така. Е, сега сме с открити карти. Да се върнем ли на тенискорта? Може би този път ще ми намерите партньор, който може да играе за победа.

— Май и вие — ласкаво каза тя — не обичате да губите като Гордън.

Люк внезапно я хвана за раменете.

— Имате дяволски език, Бриджит.

— Страхувам се, че всъщност не ме харесвате, Люк, колкото и силна да е страстта ви.

— Въобще не мисля, че ви харесвам.

Наблюдавайки изражението му, Бриджит каза:

— Имали сте намерение да се ожените и да се устроите, когато се върнете у дома, нали?

— Да.

— Но не за някоя като мен?

— Никога не съм мислил за жена, която поне малко да е като вас.

— Естествено, че не. Аз познавам вашия тип жена. И то добре.

— Толкова сте интелигентна, драга Бриджит.

— Симпатично момиче, чисто английски тип, привързано към провинциалния живот и отнасящо се добре с кучетата… Може би сте си я представяли с пола от туид, разбъркваща с върха на обувката си голям огън на открито.

— Картината ми изглежда доста привлекателна.

— Сигурна съм, че ви харесва. Да се връщаме ли на корта? Можете да играете с Роуз Хамбълби. Тя е толкова добра, че спечелването на играта ви е в кърпа вързано.

— Тъй като съм старомоден, ще оставя на вас решаващата дума.

Отново настъпи мълчание. После Люк бавно свали ръцете си от раменете й. Двамата стояха смутени и объркани, като че нещо недоизказано беше останало между тях.

След това Бриджит рязко се обърна и тръгна към корта. Следващият сет тъкмо привършваше. Роуз запротестира срещу предложението да играе още веднъж без почивка.

— Играх вече два сета един след друг.

Бриджит все пак настоя:

— Аз се чувствам изморена. Не искам да играя. Играйте с господин Фицуилям срещу госпожица Джоунс и майор Хортън.

Роуз обаче не се съгласи и в края на краищата бяха съставени две мъжки двойки. После сервираха чай.

Лорд Уитфийлд разговаряше с доктор Томас, описвайки подробно и с голямо самоизтъкване неотдавнашното си посещение в изследователските лаборатории „Уелерман Крайц“.

— Исках да вникна сам в най-новите насоки на научните открития — обясняваше той сериозно. — Чувствам се отговорен за това, което се печата в моите вестници. При мен това е много силно усещане. Живеем в епохата на науката. Науката трябва се направи леснодостъпна за масите.

— По всяка вероятност наука в малки количества може да се окаже опасно нещо — изрече доктор Томас, като леко повдигна рамене.

— Науката — в дома на всеки. Към това трябва да се стремим — каза лорд Уитфийлд. — Научно ориентираният…

— Ориентиран само в рамките на своите епруветки — със сериозен глас произнесе Бриджит.

— Бях впечатлен — продължаваше лордът. — Самият Уелерман ме разведе навсякъде, разбира се. Аз го помолих да ме остави с някой подчинен, но той настояваше.

— Естествено — каза Люк.

Лорд Уитфийлд го погледна с благодарност.

— И той ми обясни всичко по най-ясен начин — културите, серума, целия принцип на всичко там. Съгласи се лично да предостави една статия за серията.

Госпожа Анстръдър промърмори:

— Предполагам, че използват морски свинчета. Толкова е жестоко, макар че, разбира се, все пак е по-добре, отколкото кучета или дори котки.

— Тези, които използват кучета за опити, трябва да бъдат разстрелвани — заяви с дрезгав глас майор Хортън.

— Струва ми се, Хортън — каза господин Абът, — че вие поставяте живота на кучетата по-високо от човешкия.

— Винаги! — отговори майорът. — За разлика от хората кучетата никога няма да проявят подлост към вас. Никога няма да чуете зли думи от куче.

— Само зли зъби, забити в крака ви — рече Абът. — Какво ще кажете за това, а, Хортън?

— Кучетата много добре разбират характера на човека — отговори майорът.

— Едно от вашите животни за малко не ме ухапа по крака миналата седмица. Какво ще кажете за това, Хортън?

— Същото, което казах преди малко.

Бриджит се намеси тактично:

— Какво ще кажете да поиграем още малко тенис?

Изиграни бяха още няколко сета. След това Роуз Хамбълби се приготви да тръгва. Люк се приближи до нея.

— Ще ви изпратя — каза той. — И ще ви нося ракетата. Не сте с кола, нали?

— Не, но живея съвсем наблизо.

— Тъкмо искам да се поразходя.

Без да каже нещо повече, просто взе от ръцете й ракетата и обувките за тенис. Тръгнаха по алеята мълчаливо. След малко Роуз подхвърли две-три дежурни думи. Отговорите на Люк бяха кратки, но момичето като че не забелязваше това.

Когато стигнаха до къщата й, лицето на Люк се проясни.

— Сега се чувствам по-добре — каза той.

— Преди това зле ли ви беше?

— Много мило от ваша страна да се правите, че не сте забелязали. Вие сякаш прогонихте с магия лошото настроение на звяра. Странно, чувствам се така, сякаш облаците са се разсеяли и слънцето отново е грейнало.

— Точно така. Слънцето беше скрито зад облак, когато напускахме имението, а сега този облак отмина.

— Наистина облакът отмина, и в буквален смисъл, и фигуративно. Е, добре, в крайна сметка светът е хубаво място.

— Разбира се, че е.

— Госпожице Хамбълби, мога ли да проявя известно нахалство?

— Убедена съм, че не можете да бъдете нахален.

— О, не бъдете толкова сигурна в това. Исках да кажа, че доктор Томас е много щастлив човек. — Роуз се изчерви и се усмихна. — Значи е истина. Сгодени ли сте?

Тя кимна.

— Само че не искаме да го съобщаваме официално точно сега. Виждате ли, татко беше против и би изглеждало непочтително да го разгласяваме толкова скоро след смъртта му.

— Баща ви не беше ли съгласен?

— Не точно несъгласен. О, всъщност в крайна сметка нещата се свеждаха именно до това.

Люк попита внимателно:

— Мислел е, че сте прекалено млада?

— Така казваше.

Люк попита:

— Но сте смятали, че има още нещо?

Роуз наведе глава бавно.

— Да. Боя се, че всичко се свеждаше до това, че татко не… не харесваше Джефри.

— Имаха различия, така ли?

— Понякога изглеждаше, че е така. Разбира се, татко беше мил старец, пълен с предубеждения.

— И предполагам, че много ви е обичал и не му е била приятна мисълта да ви загуби.

Роуз кимна в знак на съгласие.

— Било е нещо по-силно, така ли? — попита Люк. — Категорично не е искал да се омъжите за Томас?

— Да. Виждате ли, татко и Джефри са толкова различни и мненията им се сблъскваха по някои въпроси. Джефри беше наистина търпелив и добър, но разбирайки, че татко не го харесва, той ставаше още по-резервиран и стеснителен. Така татко всъщност никога не можа да го опознае по-добре.

— Трудно е човек да се бори с предубеждения.

— Това беше напълно неоснователно!

— Баща ви не изтъкна ли някакви причини?

— О, не. Не би могъл! Естествено… Искам да кажа, разбира се, че той всъщност нямаше какво да каже срещу Джефри, освен че не го харесва.

— „Не те харесвам, доктор Грас, причината не знам и аз.“

— Точно така.

— И нищо, с което да се обясни отношението му? Искам да кажа вашият Джефри не пие, не залага на конните състезания?

— О, не. Дори не мисля, че Джефри знае кой е спечелил последното надбягване.

— Странно — каза Люк. — Знаете ли, бях готов да се закълна, че видях вашия доктор Томас в Епсъм в деня на състезанията.

За момент той се притесни, тъй като не можеше да си спомни дали не е казал, че е пристигнал в Англия точно на този ден. Но Роуз отговори веднага, без всякаква подозрителност.

— Сторило ви се е, че сте видели Джефри на състезанията. Не може да е бил там поради една проста причина. Беше в Ашууд почти през целия ден заради едно трудно раждане.

— Каква памет имате!

Тя се засмя:

— Запомних го, защото той ми каза, че са нарекли бебето с прякора Жужу!

Люк кимна разсеяно.

— Джефри никога не ходи по състезания — каза Роуз. — Сигурно би се отегчил до смърт. — После добави с по-различен тон: — Защо не влезете за малко? Мисля, че майка ми би искала да ви види.

— Щом сте сигурна в това.

Тя го въведе в стая, която здрачът като че изпълваше с тъга. Една жена седеше в кресло, странно свита на кълбо.

— Мамо, това е господин Фицуилям.

Госпожа Хамбълби се стресна и се надигна да се ръкува. Роуз тихо излезе от стаята.

— Радвам се да ви видя, господин Фицуилям. Ваши приятели са познавали преди много години съпруга ми, както каза Роуз.

— Да, госпожо Хамбълби.

Той с неудоволствие повтори лъжата си на овдовялата жена, но нямаше друг избор.

Госпожа Хамбълби каза:

— Жалко, че не го познавахте. Беше прекрасен човек и голям лекар. Само със силата на личността си излекува много хора, които бяха смятани за безнадеждни случаи.

Люк внимателно изрече:

— Чух доста за него, откакто съм тук. Зная колко са го ценели хората.

Той не можеше да види много ясно лицето на жената. Гласът й беше по-скоро монотонен, но това сякаш подчертаваше факта, че в него има много чувство, което обаче упорито е потискано. Доста неочаквано тя каза:

— Светът е много проклето място, господин Фицуилям. Знаете ли това?

Той беше изненадан.

— Да, може би сте права.

Тя настоя:

— Не, но знаете ли го? Това е важно. Толкова много зло има наоколо… Човек трябва да е подготвен, за да се бори с него! Джон беше подготвен. Той го знаеше. Той беше на страната на справедливостта!

Люк каза тихо:

— Сигурен съм, че е било така.

— Той знаеше, че злото се крие и в това градче. Той знаеше… — Внезапно тя избухна в сълзи.

Люк промърмори:

— Толкова съжалявам…

Тя се овладя така внезапно, както и беше загубила контрол над себе си.

— Моля за извинение — изрече с тих глас. Протегна му ръка и той я пое. — Заповядайте пак да ни видите, докато сте тук. Роуз ще се радва. Тя е с толкова добри впечатления от вас.

— Аз също много я харесвам. Мисля, че отдавна не съм срещал толкова красиво момиче като дъщеря ви, госпожо Хамбълби.

— Тя е много добра с мен.

— Доктор Томас е щастлив човек.

— Да. — Жената пусна ръката му. Гласът й отново стана безизразен. — Не зная. Всичко е толкова объркано.

Люк я остави в полумрака на стаята, където пръстите й нервно се сплитаха и разплитаха. Докато се прибираше, мислеше за разговора си с нея.

Доктор Томас е отсъствал от Уичууд през по-голямата част от деня на конните състезания. Отсъствал е с колата си. Уичууд е на петдесет километра от Лондон. Предполага се, че е помагал при раждане. Има ли доказателство, освен неговите думи? Това лесно би могло да бъде проверено. Отново се сети за госпожа Хамбълби.

Какво искаше да каже тя с думите: „Толкова много зло има наоколо“?

Беше ли само нервна и разстроена от шока, причинен от смъртта на съпруга й? Или зад това се криеше нещо повече?

Може би тя знаеше нещо? Нещо, което доктор Хамбълби е научил, преди да умре?

„Трябва да продължа — каза си. — Трябва да продължа.“

Той решително прогони мисълта за кръстосаните шпаги с Бриджит през този ден.