Да се убива е лесно

Десета глава Роуз Хамбълби

Лек звук зад гърба му го накара да се обърне рязко. На две крачки от него стоеше красиво момиче, с кестенява коса и плахи сини очи. То се изчерви от притеснение, преди да заговори.

— Вие сте господин Фицуилям, нали? — попита.

— Да. Аз…

— Аз съм Роуз Хамбълби. Бриджит ми каза, че… че вие познавате някои хора, които са приятели на баща ми.

Люк се поизчерви.

— Това беше преди много време — отвърна доста неубедително. — Познавали са го като младеж, преди да се ожени…

— О, разбирам. — Роуз Хамбълби изглеждаше малко обезсърчена. Въпреки това продължи: — Вие пишете книга, нали?

— Да, по-скоро събирам материал за книга. За местните суеверия и разни такива неща.

— Звучи ужасно интересно.

— Но сигурно ще е много скучна — увери я Люк.

— О, в никакъв случай.

Той й се усмихна. Помисли си:

„Нашият доктор Томас е щастлив човек.“

— Има хора — каза той, — които могат да направят непоносимо скучни и най-вълнуващите теми. Боя се, че съм от тях.

— О, и защо мислите така?

— Не зная, но все повече се убеждавам в това.

— А може би сте от хората, които карат и най-скучната тема да звучи изключително интересно!

— Ето една хубава мисъл — отбеляза Люк. — Благодаря ви.

Роуз Хамбълби се усмихна на свой ред, а после попита:

— Вие вярвате ли в суеверията и разните такива неща?

— Труден въпрос. Знаете ли, няма връзка. Човек може се интересува от неща, в които не вярва.

— Да, предполагам, че е така. — Гласът на момичето не звучеше много уверено.

— Вие суеверна ли сте?

— Н-не, не мисля. Но наистина смятам, че нещата идват на вълни.

— На вълни ли?

— Вълни на лош късмет и на добър късмет. Искам да кажа… чувствам, че напоследък цял Уичууд беше под магията на нещастието. Смъртта на татко, прегазването на госпожица Пинкертон и това момченце, което падна от прозореца. Аз… аз започнах да се чувствам така, сякаш мразя това място, сякаш трябва да избягам от него.

Люк я погледна замислено:

— Значи такова усещане имате?

— О, знам, че е глупаво. Предполагам, че истинската причина е внезапната смърт на татко. — Тя потрепери. — После госпожица Пинкертон. Тя беше казала… — Момичето спря. Дишането й се ускори.

— Какво е казала? Тя беше симпатична възрастна дама. Много приличаше на една моя леля.

— О, вие сте я познавали? — Лицето на Роуз светна. — Аз бях много привързана към нея, а тя беше предана на татко. Но понякога съм се чудила дали не беше това, което шотландците наричат ясновидка.

— Защо?

— Защото — странно наистина — тя изглеждаше много уплашена, че на татко ще му се случи нещо. Почти ме предупреди. Особено за нещастните случаи. И после, онзи ден, точно преди да замине за града, тя се държеше толкова странно, цялата трепереше. Наистина мисля, господин Фицуилям, че тя беше от онези хора, за които казват, че имат второ зрение. Според мен тя знаеше, че нещо ще й се случи. И трябва да е знаела също, че нещо ще се случи на татко. Този… този вид неща са направо ужасяващи!

Тя се приближи към него.

— В някои моменти човек може да предвиди бъдещето — каза Люк спокойно. — И това невинаги се дължи на свръхестествени неща.

— Да, разбирам. Напълно е възможно повечето хора да не притежават такава способност, която иначе да е нещо съвсем естествено… И все пак много се тревожа…

— Не бива да се притеснявате — внимателно каза той.

— Не забравяйте, че всичко това е минало. Няма смисъл да се връщате назад. Трябва да се живее и да се мисли за бъдещето.

— Зная. Но вижте, има и нещо друго. — Роуз се поколеба. — Има нещо, свързано с вашата братовчедка.

— С моята братовчедка? Бриджит?

— Да. Госпожица Пинкертон се безпокоеше и за нея по същия начин. Все ми задаваше въпроси. Мисля, че се боеше за нея.

Люк се обърна рязко и внимателно огледа хълма. Без видима причина изпита страх за Бриджит. Бриджит — сама с човека, чиито ръце имаха зеленикавия оттенък на разлагаща се плът! Въображение, всичко е въображение! Елсуърти беше само безобиден дилетант, който си играеше на търговец.

Като че отгатвайки мислите му, Роуз каза:

— Господин Елсуърти симпатичен ли ви е?

— Категорично не.

— Джефри… доктор Томас, също не го харесва.

— А вие?

— О, и аз! Намирам, че е ужасен. — Тя се приближи още малко. — За него се говори какво ли не. Чух, че е организирал някаква странна церемония на Поляната на вещиците — много негови приятели дошли от Лондон, все хора с ужасен вид. А Томи Пиърс бил нещо като помощник.

— Томи Пиърс? — рязко попита Люк.

— Да, бил облечен в бял плащ и червена роба.

— Кога е било това?

— О, преди време. Като че ли през март.

— Томи Пиърс изглежда е бил замесен във всичко, което е ставало в това градче.

Роуз поясни:

— Той беше ужасно любопитен. Винаги искаше да знае къде какво става.

— Докато в един момент се е оказало, че знае прекалено много — строго изрече Люк.

Роуз прие думите буквално.

— Той беше доста противно момченце. Обичаше да къса оси на парченца и да дразни кучетата.

— Изобщо момче, за чиято смърт никой не съжалява.

— Така предполагам. Но за майка му беше ужасно.

— Разбрах, че за утеха са й останали още шест дечица. Тази жена е доста приказлива.

— И вие го забелязахте, така ли?

— След като си купих пакет цигари от нея, имам чувството, че знам цялата история на всеки от това градче.

Роуз рече унило:

— Това му е най-лошото на такова място. Всеки знае всичко за останалите.

— О, не — възрази Люк.

Тя го погледна въпросително. Той каза многозначително:

— Нито едно човешко същество не знае цялата истина за друго човешко същество.

Лицето на Роуз пребледня и тя потрепери.

— Да, навярно сте прав — бавно изрече.

— Дори за най-близките си и скъпи хора — каза Люк.

— Дори за… — Тя замълча. — О, сигурно сте прав, но бих желала да не казвате такива страшни неща, господин Фицуилям.

— Нима това ви плаши?

Тя кимна утвърдително. После се обърна рязко.

— Трябва да вървя. Ако… ако нямате какво друго да правите — искам да кажа, ако можете — елате ни на гости. Майка ми би желала да ви види, защото познавате приятели на татко от едно време.

Тя се отдалечи бавно по улицата. Главата й беше леко наклонена на една страна, сякаш притисната от тежестта на някакви грижи.

Люк стоеше и я гледаше. Внезапно го обзе усещане за самота. Почувства готовност да закриля и защитава това момиче.

От какво? Задавайки си въпроса, той нетърпеливо разтърси глава, ядосвайки се на себе си. Наистина Роуз Хамбълби съвсем скоро беше загубила баща си, но тя имаше майка, а и беше сгодена за привлекателен млад мъж, който щеше да поеме грижата за нея. Тогава защо му идваха подобни мисли?

Добрата стара сантименталност отново бе взела връх, помисли си Люк. Мъжът-закрилник! Постигнал разцвет през викторианската епоха, горе-долу удържал положението си по времето на крал Едуард, той все още показваше признаци на живот, независимо от това, което нашият приятел лорд Уитфийлд би нарекъл „напрежението“ на съвременния живот.

„Все едно — каза си той, движейки се към заплашително издигащия се хълм. — Това момиче ми е симпатично. То е прекалено добро за Томас — студенокръвен и високомерен дявол.“

Споменът за усмивката на лекаря, когато го бе изпроводил на стълбите, отново го раздразни. Беше прекалено самодоволен. Направо щеше да се пръсне!

Шумът от стъпки извади Люк от тези дразнещи мисли. Погледна и видя младия господин Елсуърти, който идваше по пътеката откъм хълма.

Погледът му беше насочен към земята, а на устните му имаше усмивка. Изражението му неприятно порази Люк. Елсуърти не толкова вървеше, КОЛКОТО се движеше на подскоци — като човек, отмерващ в главата си темпото на някаква дяволска жига. Усмивката му беше по-скоро някакво странно, мистериозно изкривяване на устните. В нея имаше ликуваща хитрина, която определено беше неприятна.

Люк беше спрял и Елсуърти почти се изравни с него, когато най-после вдигна глава. Очите му, лукави и играещи, срещнаха очите на другия минута преди да го разпознае. Тогава — или поне така се стори на Люк — в него настъпи пълна промяна. Това, което преди минута навеждаше на мисълта за танцуващ сатир, сега беше само позьорстващ и самомнителен млад човек.

— О, господин Фицуилям, добър ден.

— Добър ден — отговори той. — На красотата на природата ли сте се наслаждавали?

Дългите бели ръце на Елсуърти се вдигнаха в опровержителен жест:

— О не, не, за бога! Ненавиждам природата. Истинска блудница, лишена, от каквото и да е въображение. Винаги съм казвал, че човек не може да се наслади на живота, ако не постави природата на мястото й.

— И как възнамерявате да го направите?

— Има си начини! — отвърна Елсуърти. — Тук например, в нашето провинциално градче, съществуват прекрасни забавления, стига човек да умее да се наслаждава на живота. А аз мога, господин Фицуилям.

— Аз също — каза Люк.

— Mens sana in coprore sano3 — каза Елсуърти. Тонът му беше леко ироничен. — Сигурен съм, че това напълно се отнася до вас.

— Има и по-лоши неща.

— Драги приятелю, здравият разсъдък е нещо невероятно скучно. Човек трябва да е луд, влудяващо ненормален, тогава животът може да се види под нов, омайващ ъгъл.

— От гледната точка на прокажения, да кажем — предложи Люк.

— О, много добре, много добре, съвсем остроумно! Но знаете ли, в сравнението ви наистина има нещо. Интересен поглед към нещата. Но не искам да ви задържам — вие сте тръгнали на разходка. Човек трябва да се движи, това е нещо, което остава още от училище!

— Щом казвате — отговори Люк с кратко кимване и продължи пътя си, като си мислеше: „Въображението ми започва да ми играе номера! Този тип е просто магаре, това е всичко.“

Но някакво неопределимо безпокойство го караше да ускори стъпките си. Онази странна, лукава, тържествуваща усмивка на лицето на Елсуърти — беше ли всичко това само плод на неговото въображение? И последвалото впечатление, че това изражение беше изтрито като с гъба в момента, в който другият беше забелязал идващия към него Люк — какво означаваше това?

С нарастващо смущение си помисли: „Бриджит? Всичко наред ли е с нея? Изкачиха се заедно, а той се върна сам.“

Ускори крачка. Слънцето се беше показало, докато говореше с Роуз Хамбълби. Сега се бе скрило отново. Небето беше сиво и заплашително, а вятърът духаше на внезапни, променливи пориви. Сякаш беше напуснал обикновения, всекидневен живот и беше навлязъл в този странен свят на магия, усещането за който не го беше напуснало от идването му в Уичууд.

Той зави и излезе на полянка, покрита със зелена трева, която му бяха показали отдолу и която местните жители наричаха „Поляната на вещиците“. Според легендата тук се събирали вещиците, за да честват Валпургиевата нощ и Хелоуин.

Изведнъж изпита облекчение. Бриджит беше тук. Седеше, облегната на една скала. Седеше, хванала главата си с ръце.

Той бързо отиде към нея. Как пружинираше под нозете му торфът, странно зелен и свеж.

Той каза:

— Бриджит?

Тя бавно вдигна глава. Лицето й го смути. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от някакъв небивал свят, като че й беше трудно да се приспособи към действителността.

Люк неуверено попита:

— Вие… ъ-ъ-ъ… добре ли сте?

Минаха една-две минути, преди тя да отговори — като че онзи призрачен свят още не я бе освободил от прегръдките си.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм? — Гласът й прозвуча остро, почти враждебно.

Люк се засмя:

— Да ме обесят, ако зная. Изведнъж се уплаших.

— Защо?

— Мисля, че главно заради тази мелодраматична атмосфера, от която не мога да се отърва напоследък. Тя ме кара да преувеличавам нещата. Щом ви загубя от погледа си за час или два, естествено ми хрумва, че в следващия момент ще намеря окървавеното ви тяло в някой ров. Това е по-скоро като в някоя книга или пиеса.

— Героините никога не загиват — каза Бриджит.

— Да, но… — Люк се спря навреме.

— Какво щяхте да кажете?

— Нищо.

Слава Богу беше успял да замълчи тъкмо навреме. Човек не може да каже на една привлекателна млада жена: „Да, но вие не сте героинята.“

Тя продължи:

— Тях ги отвличат, пленяват, оставят ги да умрат от канализационните газове или да се удавят в мазето — винаги са в опасност, но никога не умират.

— И образите им не избледняват — каза Люк. После продължи: — Значи това е Поляната на вещиците.

— Да.

Той изгледа младата жена и отбеляза:

— Трябва ви само метла.

— Благодаря. Господин Елсуърти каза същото.

— Срещнах го преди малко — каза Люк.

— Говорихте ли с него?

— Да. Мисля, че се опита да ме ядоса.

— И успя ли?

— Методите му са доста детински. — Той замълча, после рязко продължи: — Той е странен тип. В един момент мислиш, че е побъркан, а после внезапно се чудиш дали зад това не се крие нещо друго.

Бриджит го погледна на свой ред.

— И вие ли сте имали това усещане?

— Значи вие също мислите така?

— Да.

Люк чакаше.

Бриджит продължи:

— Има нещо странно в него. Знаете ли, от доста време се чудя… Снощи лежах будна и мислех за цялата тази работа. Реших, че ако наоколо има убиец, аз би трябвало да зная кой е той. Имам предвид, че живея тук и срещам често хората. Мислих, мислих и стигнах до това — ако има убиец, то той определено трябва да е някой луд.

Мислейки за думите на доктор Томас, Люк попита:

— Не мислите ли, че един убиец може да бъде толкова нормален, колкото сме и ние с вас?

— Не и този вид убиец. Както аз го виждам, този убиец трябва да е побъркан. И виждате ли, това ме насочи право към Елсуърти. От всички жители на градчето той е единственият, който е твърде странен. Особен е — това е повече от сигурно!

Люк изрече със съмнение:

— Има доста такива хора — дилетанти, позьори — но обикновено са съвсем безобидни.

— Да. Но мисля, че може да има нещо повече от това. Има такива неприятни ръце.

— Забелязали сте това? Странно, аз също!

— Не са просто бели, а зеленикави.

— Наистина правят такова впечатление. И все пак не може да се обвини човек, че е убиец само заради цвета на ръцете му.

— О, разбира се, трябват доказателства.

— Доказателства — изръмжа Люк. — Точно те напълно липсват. Човекът е прекалено предпазлив. Предпазлив убиец! Предпазлив луд!

— Опитвах се да помогна — каза Бриджит.

— Искате да кажете — с Елсуърти?

— Да. Помислих си, че ще мога да се справя по-добре от вас. Открих нещо.

— Разкажете ми.

— Ами, изглежда, той е член на малка групичка — банда неприятни типове. Идват от време на време тук и празнуват.

— Имате предвид това, което наричат „безименни оргии“?

— Не зная дали са безименни, но със сигурност са оргии. Всъщност всичко това звучи доста глупаво и по детински.

— Предполагам, че те обожествяват дявола и играят непристойни танци.

— Нещо от този род. Очевидно това ги възбужда.

— И аз мога да допринеса нещо към това — каза Люк. — Томи Пиърс е участвал в една от техните церемонии. Бил е нещо като помощник, облечен с червено расо.

— Значи той е знаел за тях?

— Да. И може би това обяснява смъртта му.

— Искате да кажете, че се е разприказвал?

— Да, или пък може да се е опитал да ги изнудва.

Бриджит каза замислено:

— Знам, че всичко това звучи нереално, но когато се отнася до Елсуърти, на мен не ми изглежда толкова фантастично.

— Съгласен съм, че е така. С него някои нелепи и нереални неща стават възможни.

— Установихме връзка между него и две от жертвите — каза Бриджит. — Томи Пиърс и Ейми Гибс.

— А къде е мястото на кръчмаря и Хамбълби?

— За момента те не влизат в сметката.

— За кръчмаря съм съгласен. Но мога да си представя защо е бил отстранен Хамбълби. Той беше лекар и може да се е досещал за ненормалното състояние на Елсуърти.

— Да, това е възможно.

Бриджит изведнъж се разсмя:

— Изиграх ролята си доста добре тази сутрин. Изглежда, психическите ми възможности са големи, а когато казах как една от моите прапрабаби едва се е отървала да не я изгорят като вещица, акциите ми рязко се покачиха. Почти съм сигурна, че ще ме поканят да участвам в оргиите при следващото им събиране, в тези сатанински игри, каквито и да са те.

Люк каза:

— Бриджит, за бога, внимавайте много. — Тя го погледна изненадано. Той стана. — Преди малко срещнах дъщерята на Хамбълби. Говорихме за госпожица Пинкертон. И момичето на Хамбълби каза, че тя се е тревожела за вас.

Бриджит, която също се надигаше, замръзна на място.

— Какво? Госпожица Пинкертон се е тревожела за мен ли?

— Каза го Роуз Хамбълби.

— Роуз Хамбълби го е казала?

— Да.

— Каза ли още нещо?

— Нищо повече.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен.

Настъпи мълчание, после Бриджит каза:

— Да, разбирам.

— Госпожица Пинкертон се е безпокояла за Хамбълби и той е умрял. Сега чувам, че се е тревожела и за вас…

Бриджит се изсмя. Тя се изправи и разтърси глава така, че дългата й черна коса се развя.

— Не се безпокойте — каза. — Дяволът се грижи за своите.