Да се убива е лесно

Седемнайсета глава Лорд Уитфийлд разказва

Доктор Томас погледна Люк и каза:

— Забележително! Забележително! Сериозно ли говорите, господин Фицуилям?

— Абсолютно. Убеден съм, че Елсуърти е опасен маниак.

— Не съм обръщал специално внимание на този човек. Бих казал обаче, че е възможно да е ненормален.

— Аз бих отишъл много по-далеч от това — рече навъсено Люк.

— Вие сериозно ли вярвате, че този Ривърс е бил убит?

— Да, вярвам. Обърнахте ли внимание на пясъка в раната?

Доктор Томас кимна.

— Погледнах, след като ми обърнахте внимание. Склонен съм да кажа, че сте прав.

— Това доказва, че е инсцениран нещастен случай и че човекът е убит или поне зашеметен от удар с торбичка с пясък?

— Не непременно.

— Какво искате да кажете?

Доктор Томас се облегна назад.

— Можем да предположим, че този Ривърс е лежал през деня в яма с пясък. Наоколо има такива на много места. Пясъкът в косата му може да е от там.

— Човече, казвам ви, че е бил убит!

— Вие може да ми го казвате — сухо изрече лекарят, — но това не го прави автоматично факт.

— Предполагам, че не вярвате нито дума от това, което ви разказах?

Доктор Томас се засмя с любезна усмивка на превъзходство.

— Трябва да се съгласите, господин Фицуилям, че разказът ви е доста невероятен. Вие твърдите, че Елсуърти е убил прислужницата, момчето, пияния кръчмар, моя колега и накрая, този Ривърс.

— Не вярвате ли?

Лекарят вдигна рамене.

— Донякъде познавам случая на Хамбълби. Изглежда ми изключено Елсуърти да е причинил смъртта му и не виждам ни най-малкото доказателство, че той го е направил.

— Не зная как е успял — призна Люк, — но всичко съвпада с разказа на госпожица Пинкертон.

— А за нея вие твърдите, че Елсуърти я е последвал в Лондон и я е прегазил с кола. Отново нямате доказателство, че това се е случило. Всичко това са небивалици!

Люк остро заяви:

— Сега, когато вече зная как стоят нещата, работата ми ще бъде да намеря доказателства. Утре отивам в Лондон, за да се видя с един стар приятел. Преди два дни прочетох във вестника, че са го направили заместник-комисар в полицията. Той ме познава и ще ме изслуша. В едно нещо съм сигурен. Той ще нареди пълно разследване на всичко това.

Доктор Томас замислено потърка брадичката си.

— Да, няма съмнение, че това ще е най-задоволителното решение. Ако се окаже, че сте сгрешили…

Люк го прекъсна:

— Вие наистина ли не вярвате на нито една моя дума?

— За тази поредица от убийства? — Доктор Томас повдигна вежди. — Откровено казано, господин Фицуилям, не вярвам. Струва ми се твърде невероятно.

— Невероятно — може би, но всичко съвпада. Трябва да се съгласите, че съвпада, ако приемете за вярна историята на госпожица Пинкертон.

Доктор Томас клатеше глава. На устните му се появи лека усмивка.

— Ако познавахте някои от тези стари моми така добре, както аз… — промърмори.

Люк стана, стараейки се да не показва раздразнението си.

— Във всеки случай правилно са ви избрали името — отбеляза. — Тома Неверни, по-истински от истинския!

Томас отговори:

— Дайте ми няколко доказателства, приятелю. Това е всичко, което искам. А не само дълга и мелодраматична небивалица, основана на това, което една възрастна дама си е въобразила, че вижда.

— Това, което възрастните дами си въобразяват, че виждат, много често излиза вярно. Моята леля Милдред беше невероятна в това отношение! Самият вие имате ли леля, Томас?

— Ами… не.

— Тук ви е слабото място! Всеки би трябвало да има лели. Те доказват триумфа на интуицията над логиката. Само на лелите е дадено да знаят, че господин Х е мошеник, защото много прилича на един нечестен иконом, работил някога при тях. Другите казват, доста разумно, че уважаван човек като господин Х не може да бъде измамник. Но старите дами винаги излизат прави.

Доктор Томас отново се усмихна снизходително. Чувствайки как раздразнението му отново нараства, Люк каза:

— Не разбирате ли, че самият аз съм полицай? Не съм аматьор.

Лекарят се усмихна и промърмори:

— Да, но в Меянгския пролив.

— Престъплението си е престъпление, дори и там.

— Разбира се, разбира се.

Люк излезе ядосан от кабинета на доктор Томас. Отиде при Бриджит, която го попита:

— Е, как върви?

— Той не ми повярва. Като се замислиш, едва ли е учудващо. Действително това е невероятна история без доказателства. Доктор Томас категорично не е от хората, които могат да повярват в шест невероятни неща преди закуска.

— Дали въобще някой ще ви повярва?

— Вероятно — не, но щом се добера до стария Били Боунс утре, колелото ще се завърти. Те ще проверят основно нашия дългокос приятел Елсуърти и накрая трябва да стигнат до нещо.

Тя каза замислено:

— Май много излизаме на открито, а?

— Така трябва. Не можем, просто не можем да позволим повече убийства.

Бриджит потрепери.

— Бъдете внимателен, Люк.

— Аз внимавам. Не минавам покрай врати с ананаси върху тях, по тъмно избягвам усамотените горички, следя какво ядете и пиете. Нали знам повечето номера.

— Ужасно чувство е да си белязан човек.

— Стига вие да не сте белязана жена, мила моя.

— Може и да съм.

— Не мисля. Но не възнамерявам да рискувам. Бдя над вас като старомоден ангел-хранител.

— Дали има смисъл да се каже нещо на полицията тук?

Люк обмисли въпроса.

— Не, мисля, че не. По-добре да се отиде направо в Скотланд Ярд.

Бриджит промърмори:

— Така мислеше и госпожица Пинкертон.

— Да, но аз ще внимавам.

Бриджит каза:

— Знам какво ще направя утре. Ще заведа Гордън в магазина на това чудовище и ще го накарам да купи нещо.

— Убеждавайки се по такъв начин, че нашият господин Елсуърти не ме чака в засада на стъпалата на Уайтхол?

— Нещо подобно.

Люк попита с известно смущение:

— Ами Уитфийлд?

Бриджит отговори бързо:

— Нека оставим това до утре. Тогава ще му разкрием всичко.

— Мислите ли, че ще бъде много наранен?

— Ами — Бриджит помисли малко, — ще се ядоса.

— Да се ядоса? Господи!? Не е ли това малко меко казано?

— Не. Защото, виждате ли, той не обича да го ядосват. Това го разстройва.

Люк каза:

— Чувствам се много неловко.

Това чувство не го напусна и вечерта, когато се приготви да изслуша за двайсети път лорд Уитфийлд по въпроса за лорд Уитфийлд. Трябваше да признае пред себе си, че това е мръсен номер — да гостуваш на някого и да му откраднеш годеницата. От друга страна, чувстваше, че подобен надут, превзет мухльо не би трябвало въобще да се домогва до Бриджит!

Но благодарение на тези терзания на съвестта той слушаше с двойно по-голямо внимание и съответно направи много добро впечатление на домакина си.

Тази вечер лорд Уитфийлд беше в много добро настроение. Смъртта на шофьора му като че го беше оживила, вместо да го потисне.

— Казвах ви, че този човек ще свърши зле — ликуваше той, вдигайки срещу светлината чаша порто и поглеждайки през нея. — Не ви ли казах така снощи?

— Наистина го казахте, сър.

— И виждате ли — бях прав! Учудващо е колко често съм прав.

— Този факт сигурно ви удовлетворява — каза Люк.

— Имал съм чудесен живот, да, чудесен живот! Пътят пред мен винаги е бил гладък и предначертан. Винаги съм вярвал и съм се уповавал на Провидението. Това е тайната, Фицуилям, това е тайната.

— Наистина ли?

— Аз съм религиозен човек. Вярвам в доброто и злото, вярвам във вечната справедливост. Съществува такова нещо — Божия справедливост, Фицуилям, това е извън всякакво съмнение.

— Аз също вярвам в справедливостта — каза Люк.

Лорд Уитфийлд както обикновено не се интересуваше в какво вярват другите.

— Постъпвай справедливо според твоя Създател и твоят Създател ще бъде справедлив към теб! Винаги съм бил честен човек. Давал съм за благотворителни цели и почтено съм печелил парите си. Не съм задължен на никого! Сам съм се борил. Спомнете си в Библията как древните патриарси са станали заможни, стадата им се увеличили, а неприятелите им са били поразени.

— Точно така, точно така — Люк едва успя да сдържи прозявката си.

— Забележително е, просто невероятно — каза лорд Уитфийлд — по какъв начин неприятелите на праведния биват поразявани! Погледнете какво стана вчера. Този тип ме оскърби, дори отиде дотам, че се опита да вдигне ръка срещу мен. И какво се случи? Къде е той днес? — Той направи пауза и след това сам си отговори: — Мъртъв! Поразен от Божия гняв!

Люк отбеляза:

— Доста жестоко наказание може би за няколко прибързани думи, казани след една-две чашки.

Лорд Уитфийлд поклати глава.

— Винаги е така. Наказанието е бързо и ужасно. Има добри и автентични свидетелства за това. Спомнете си децата, които се присмивали на Елисей — как мечките дошли и ги разкъсали. Така става, Фицуилям.

— Винаги съм мислел, че този случай от Библията съдържа ненужна отмъстителност.

— Не, не. Не го разглеждате правилно. Елисей е бил велик и свят човек. На никого не може да бъде позволено да му се присмива и да остане жив. Разбирам го във връзка с моя случай.

Люк изглеждаше озадачен. Лорд Уитфийлд понижи глас:

— Отначало просто не ми се вярваше. Но това се случваше всеки път! Неприятелите ми, хулителите биваха низвергнати и унищожавани.

— Унищожавани?

Лорд Уитфийлд кимна спокойно и отпи от портото си.

— Един след друг. Ето случай съвсем като с Елисей — едно момче. Изненадах го тук, в градината — тогава работеше при мен. Знаете ли какво правеше? Имитираше ме, подиграваше ми се. На МЕН! Да ми се подиграва! Перчеше се, и то пред публика, която го гледаше. В собственото ми имение. И знаете ли какво му се случи? Не бяха минали и десет дни — падна от висок прозорец и се преби. След това беше този грубиян Картър, пияница и човек с мръсен език. Дойде тук и ме оскърби. Какво му се случи? Седмица по-късно беше мъртъв — удавен в калта. Имаше и една прислужница, младо момиче. Повиши ми тон и ме нарече с обидни имена. Наказанието й дойде скоро. Пила отрова по погрешка. Мога да ви кажа още много. Хамбълби се осмели да ми се противопостави по плана за водоснабдяването. Умря от отравяне на кръвта. О, това продължава от години. Госпожа Хортън например беше отвратително груба с мен. Не мина много време и тя умря.

Лордът млъкна и като се наведе напред, подаде шишето с порто на Люк.

— Да — каза, — всички те умряха. Удивително, нали?

Люк го погледна. Изпита едно чудовищно, невероятно подозрение! Погледна с други очи ниския, дебел човек, който седеше начело на масата, кимаше спокойно с глава, а светлите му изпъкнали очи безгрижно срещнаха погледа на Люк.

Несвързани спомени преминаха бързо през главата на Люк. Майор Хортън казваше: „Лорд Уитфийлд беше много любезен. Изпрати грозде и праскови от оранжерията си.“ Лорд Уитфийлд беше този, който великодушно беше разрешил на Томи Пиърс да мие прозорците на библиотеката. Лорд Уитфийлд разказваше за лабораториите „Уелерман Крайц“ с техните серуми и микробни култури. Посещението се беше състояло малко преди смъртта на доктор Хамбълби. Всичко водеше в една посока, а той като глупак нищо не беше заподозрял.

Лорд Уитфийлд все още се усмихваше самодоволно. Той кимна леко към Люк и повтори:

— Да, всички те умират.