Да се убива е лесно

Двайсет и втора глава Мисис Хамбълби говори

Инспектор Батъл направи добро впечатление на Люк. Той беше солиден човек, със спокойно, широко и червендалесто лице и с големи красиви мустаци. На пръв поглед не изглеждаше точно интелигентен, но едно повторно вглеждане би накарало наблюдателния човек да се замисли — очите на инспектор Батъл бяха много проницателни.

Люк не направи грешката да го подцени. Беше срещал хора като него и преди това. Знаеше, че човек може да им се довери, както и това, че те неизменно постигат резултати. Не би могъл да пожелае по-подходящ човек да бъде натоварен със случая.

Когато останаха сами, Люк му каза:

— Вие май сте доста голяма клечка за случай като този.

Инспекторът се поусмихна.

— Може да се окаже, че е сериозна работа, господин Фицуилям. Когато става дума за човек като лорд Уитфийлд, не бихме искали да допускаме никакви грешки.

— Благодарен съм за това. Вие сам ли сте?

— О, не. С мен е и един детектив. Той е в другата странноприемница — „Севън Старс“, а работата му е да държи под око негово благородие.

— Разбирам.

Батъл попита:

— Според вас, господин Фицуилям, няма никакво съмнение, така ли? Съвсем сигурен ли сте, че това е човекът?

— Според фактите не виждам никаква друга възможност, поне теоретично. Искате ли да чуете фактите?

— Благодаря, получих ги от сър Уилям.

— Е, и какво мислите? Предполагам, че ви изглежда невероятно човек в положението на лорд Уитфийлд да бъде престъпник-убиец?

— Много малко неща ми изглеждат невероятни — отвърна инспектор Батъл. — При престъпленията нищо не е невъзможно, винаги съм го твърдял. Ако вие ми кажете, че една симпатична стара мома или един архиепископ, или една ученичка са опасни престъпници, няма да твърдя, че е невъзможно. Просто ще разследвам случая.

— Щом сте чули основните факти по този случай от сър Уилям, ще ви кажа само какво се случи тази сутрин — каза Люк.

Той описа накратко сцената с лорд Уитфийлд. Инспекторът го изслуша с голям интерес. После рече:

— Казвате, че е опипвал един нож. Спомена ли нещо специално за този нож, господин Фицуилям? Заплашваше ли с него?

— Не открито. Опитваше острието по доста неприятен начин. Като че това му доставяше някакво удоволствие, което аз не оцених. Мисля, че и госпожица Уейнфлийт почувства същото.

— Това е дамата, за която ми говорихте — тази, която е познавала през целия си живот лорд Уитфийлд и която е била сгодена за него?

— Точно така.

Инспектор Батъл заяви:

— Мисля, че лесно можете да решите проблема с младата дама, господин Фицуилям. Ще наредя да я следят зорко. А и с Джаксън, който ще наблюдава негово благородие, би трябвало да няма никаква опасност.

— Това е голямо облекчение за мен! — каза Люк.

Инспекторът кимна съчувствено.

— Зная, че се тревожите за госпожица Конуей, господин Фицуилям. Имайте предвид — не очаквам случаят да бъде лесен. Лорд Уитфийлд трябва да е доста хитър човек. Сигурно ще ни разиграва доста дълго. Освен ако не е навлязъл в последния стадий.

— Какво наричате последен стадий?

— Изключително самочувствие, когато един престъпник започва да си мисли, че е недосегаем. Смята се за прекалено умен, а всички останали за него са прекалено глупави. Тогава, разбира се, го хващаме по-лесно.

Люк кимна и се надигна.

— Е — каза, — желая ви успех. Готов съм да ви помогна с каквото мога.

— Разбира се.

— Няма ли нещо, от което се нуждаете?

Батъл се позамисли, преди да отговори:

— Не. Поне за момента. Искам само да придобия обща представа за нещата в градчето. Навярно ще можем да поговорим още веднъж тази вечер?

— Разбира се.

— Тогава ще съм ориентиран по-добре.

Люк се почувства малко по-спокоен. Много хора бяха усещали същото след среща с инспектора. Той погледна часовника си. Да намине ли да види Бриджит преди обяд?

По-добре не, каза си той. Госпожица Уейнфлийт можеше да помисли, че е длъжна да го покани да обядва с тях и с това да обърка реда в дома си. Възрастните дами — Люк го знаеше от опита си с лелите си — обикновено се суетяха много, когато се случеше нещо неочаквано. Помисли си дали госпожица Уейнфлийт е леля на някого. Вероятно.

Беше излязъл до вратата на странноприемницата. Една жена в черно бързаше по улицата, но внезапно спря, когато го видя.

— Господин Фицуилям!

— Госпожо Хамбълби.

Той се приближи и се ръкува с нея. Тя каза:

— Мислех, че сте заминали.

— Не, само си смених квартирата. Сега съм отседнал тук.

— А Бриджит? Чух, че е напуснала Аш Манър.

— Да, напусна го.

Жената въздъхна.

— Толкова се радвам, че си е заминала от Уичууд.

— О, тя е още тук. Всъщност е отседнала при госпожица Уейнфлийт.

Госпожа Хамбълби се стъписа. Люк с изненада забеляза, че лицето й изразява силна тревога.

— Отседнала при Онория Уейнфлийт? О, но защо?

— Тя много любезно я покани да й гостува няколко дни.

Жената потрепери. Приближи се до Люк и сложи ръката си върху неговата.

— Господин Фицуилям, зная, че нямам никакво право да казвам каквото и да е, но напоследък преживях много мъка и може би това се е отразило на въображението ми. Тези мои предположения може да са само болни фантазии.

Люк внимателно попита:

— Какви предположения?

— Убеждението в присъствието на… на нещо зло! — Тя погледна плахо Люк. Виждайки, че той само клати глава със сериозно изражение и не поставя казаното от нея под съмнение, тя продължи: — Толкова много злина — това е мисълта, която не ме напуска — толкова много злина има тук, в Уичууд. И тази жена е в дъното на всичко, сигурна съм в това.

Той беше озадачен:

— Каква жена?

Госпожа Хамбълби каза:

— Онория Уейнфлийт, сигурна съм в това, е много зла жена! О, виждам, че не ми вярвате! Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон. Но ние и двете го чувствахме. Мисля, че тя знаеше повече от мен. Запомнете, господин Фицуилям, ако една жена не е щастлива, тя е способна на ужасни неща.

— Това е възможно, да — съгласи се той.

Госпожа Хамбълби каза бързо:

— Не ми вярвате? Е, защо да ми вярвате? Но аз не мога да забравя деня, когато Джон се върна вкъщи с превързана ръка, идвайки от нейната къща, макар че той го нарече обикновено одраскване. — Тя се обърна. — Довиждане. Моля, забравете това, което ви казах. Аз… аз не се чувствам на себе си напоследък.

Люк остана загледан след нея. Той се чудеше защо госпожа Хамбълби нарече Онория Уейнфлийт зла жена. Имало ли е нещо между доктор Хамбълби и Онория Уейнфлийт и дали това не е проява на ревност? Какво каза тя? „Никой не вярваше и на Лавиния Пинкертон.“ Тогава Лавиния Пинкертон трябва да е споделила някои от подозренията си с госпожа Хамбълби.

Споменът от вагона нахлу в паметта му заедно с разтревоженото лице на симпатичната стара дама. Чу отново сериозния й глас: „Изражението на лицето.“ Спомни си и начина, по който нейното лице се беше изменило, като че виждаше много ясно някакъв образ пред себе си. Само за момент, помисли си той, лицето й беше станало съвсем различно — опънати назад устни, оголени зъби и странен, почти злорадстващ поглед.

Внезапно си помисли: „Но аз съм виждал някого да изглежда точно така. Същото изражение. Съвсем наскоро. Кога? Тази сутрин. Разбира се. Госпожица Уейнфлийт гледаше Бриджит по този начин в гостната на имението.“

И изведнъж друг спомен изплува в съзнанието му. Отпреди много години. Леля му Милдред, която казваше: „Знаеш ли, мили мой, тя изглеждаше безумна.“ И само за момент нейното собствено мъдро и симпатично лице беше придобило идиотско, безумно изражение…

Лавиния Пинкертон беше говорила за изражението, забелязано върху нечие лице. Възможно ли беше само за секунда живото й въображение да е възпроизвело забелязания от нея поглед — погледа на убиец, който гледа следващата си жертва?

Люк неволно ускори ход към дома на госпожица Уейнфлийт.

Един глас в главата му не спираше да повтаря:

„Не мъж, тя изобщо не спомена мъж. Ти прие, че се отнася за мъж, защото си мислеше за мъж, но тя никога не го е казвала… О, Господи, съвсем ли съм полудял? Това, което мисля, е невъзможно. Разбира се, че не е възможно, изглежда безсмислено… Но аз трябва да отида при Бриджит, трябва да се уверя, че тя е добре. Онези очи, онези странни кехлибарени очи. О, аз съм луд! Трябва да съм полудял! Уитфийлд е престъпникът. Трябва да е той. На практика той си го призна.“

И все пак като в кошмар той виждаше лицето на госпожица Пинкертон, приело онова ужасно, нечовешко изражение.

Отвори му дребната прислужница. Малко изненадана от неговото появяване, тя каза:

— Госпожицата излезе. Госпожица Уейнфлийт ми каза така. Ще видя дали госпожица Уейнфлийт е тук.

Той мина покрай нея и влезе в гостната. Емили изтича нагоре по стълбите. Върна се задъхана.

— И господарката е излязла.

Люк я хвана за рамото.

— В каква посока? Къде отидоха?

Тя зяпна срещу него.

— Трябва да са излезли през задната врата. Щях да ги видя, ако бяха излезли отпред, защото кухнята гледа натам.

Тя го последва, докато той изтича навън през вратата в малката градинка и оттам на двора. Един мъж подрязваше живия плет. Люк отиде при него и го попита за двете жени, мъчейки се да говори спокойно.

Мъжът каза бавно:

— Две жени? Да. Преди известно време. Аз тъкмо обядвах до плета. Те май не ме видяха.

— Накъде отидоха? — Той отчаяно се мъчеше да скрие вълнението си.

— През онези ниви, натам… След това не знам къде.

Люк му благодари и хукна. Тревогата му нарасна още повече. Трябваше да ги настигне! Може би съвсем беше полудял. По всяка вероятност те само се разхождаха. Но нещо не му даваше покой. Трябваше да побърза.

Той прекоси двете ниви и се поколеба на селския път. Сега накъде? И тогава чу вика — слаб, далечен, но добре познат: „Люк! Помощ!“ — И отново: — „Люк!“

Той се шмугна в горичката и се затича натам, откъдето идваше гласът. Сега се чуваха повече звуци — от боричкане, тежко дишане, задавен вик.

Излезе иззад дърветата навреме, за да откъсне ръцете на лудата жена от шията на жертвата й, да я задържи, бореща се, запенена, сипеща проклятия, докато най-после потрепери конвулсивно и се вцепени в ръцете му.