Далеч на север

9.

Нейт мразеше болниците. Те бяха едно от нещата, които го връщаха в мрака. Беше прекарал твърде дълго време в болница, след като го раниха. Достатъчно време, за да могат болката, скръбта и вината да се слеят в бездната на депресията.

Не беше успял да го избегне. Беше мечтал за забравата на съня, но насън го преследваха кошмари, а те бяха по-лоши от мрака.

Апатично се беше надявал, че ще умре. Че кротичко ще премине отвъд. Не беше мислил за самоубийство. Това щеше да изисква прекалено много усилия, прекалено много труд.

Никой не го беше обвинил за смъртта на Джак. Искаше му се да го направят, но вместо това колегите му идваха и му носеха цветя, бяха изпълнени със съчувствие и дори с възхищение. А това му бе тежало като олово.

Едва дочуваше приказките за терапия, консултации с психолог и антидепресанти. Беше правил всичко отгоре-отгоре, само за да се отърве от докторите и загрижените приятели.

Беше го правил месеци наред.

А сега отново се намираше в болница и усещаше как меките лепнещи пръсти на безнадеждността се вкопчват в него. Беше още по-лесно да се откаже, да се предаде и да потъне в мрака.

— Шериф Бърк?

Нейт погледна към кафето в ръката си. Черно кафе. Не го искаше. Не си спомняше как е попаднало там. Беше твърде уморен за кафе. Но и твърде уморен, за да стане и да го изхвърли.

— Шериф Бърк?

Вдигна поглед и успя да различи едно лице. Жена, на петдесет-шестдесет години, с кафяви очи зад малки очила с черни рамки. Не си спомняше коя е.

— Да, извинете.

— Стивън иска да ви види. Буден е и в съзнание.

Истината бавно стигна до ума му като вода, процеждаща се през кална почва. Трите момчета, планината.

— Как е той?

— Млад и здрав е. Беше обезводнен и може би ще изгуби няколко пръста от краката си, но може и да ги запази. Така че има късмет. Другите двама скоро ще пристигнат. Надявам се и с тях да е така.

— Свалили ли са ги от планината?

— Така ми казаха. Може да влезете за няколко минути при Стивън.

Последва я, долавяйки познатите миризми и звуци на реанимацията. Гласове, бръмчене, капризен плач на бебе.

Влезе в стая за прегледи и видя момчето на леглото. Бузите му имаха същия цвят като превръзките. Косата му беше руса и заплетена, очите — замъглени от тревога.

— Вие ме свалихте долу.

— Нейт Бърк. Новият шериф на Лунаси. — Тъй като Стивън протегна ръка, Нейт я пое, като внимаваше да не натисне иглата от системата. — Приятелите ти идват насам.

— Чух. Но никой не ми казва как са.

— Ще разберем, когато пристигнат. А това нямаше да стане, ако не ни беше казал къде да ги търсим, Стивън. Това почти компенсира факта, че си направил глупостта изобщо да отидеш там.

— Когато тръгвахме, ми се стори добра идея. — Той се опита да се усмихне. — Всичко се обърка. Мисля, че нещо е станало с Хартборн. — Дадохме му само половината пари, за да сме сигурни, че ще се върне.

— Проверяваме. Защо не ми дадеш пълното му име и каквато информация имаш за него?

— Брад го познаваше. Всъщност не лично него, а някакъв негов познат.

— Добре. Ще поговорим с Брад.

— Нашите ще ме убият.

„Да си на двадесет — помисли Нейт, — и да се боиш толкова от родителите си, след като едва не си умрял.“

— Със сигурност. Разкажи ми за мъртвеца в пещерата, Стивън.

— Не съм си го измислил.

— Не съм казал, че си.

— Всички го видяхме. Не можехме да напуснем пещерата заради крака на Брад. Решихме, че аз ще сляза долу, Ще посрещна Хартборн и ще доведа помощ. Те трябваше да останат там с него. С Ледения човек. Той седеше там и гледаше с брадва в гърдите. Направих снимки.

Очите му се разшириха, докато се опитваше да се изправи.

Направих снимки — повтори той. — Фотоапаратът е… Мисля, че го сложих в джоба на терможилетката. Сигурно е още там. Можете да проверите.

— Почакай малко. — Нейт отиде до купчината дрехи, порови в нея и извади жилетката. Във вътрешния джоб, закопчан с цип, имаше един от онези цифрови фотоапарати, които бяха малко по-големи от кредитна карта.

— Не знам как се работи с него.

— Ще ви покажа. Трябва да го включите и след това… Виждате ли екранчето? Можете да намерите снимките в паметта. Последните, които направих, бяха на мъртвеца. Бяха поне три, защото ми се стори интересен. Ето ги!

Нейт изучаваше лицето на мъртвеца на малкия екран. Косата може би е била черна или кестенява, но беше покрита със скреж и лед, които я посребряваха. Беше дълга почти до раменете, а върху нея беше нахлупена плетена шапка. Лицето беше тясно, бяло, разделено от заледените вежди. Беше виждал смъртта достатъчно често, за да я разпознае в очите. Широко отворени и сини.

Изтегли предишната снимка.

— Тялото беше на мъж на възраст — по грубата му преценка — между двадесет и четиридесет години. Седеше, облегнат на ледената стена, с протегнати крака. Носеше жълто-черна парка, грейка, алпинистки обувки, дебели ръкавици.

В гърдите му беше забито нещо, което приличаше на малка брадвичка.

— Докоснахте ли тялото му?

— Не. Е, само го пипнах с пръст. Беше солидно замръзнало.

— Добре, Стивън, ще трябва да взема фотоапарата. Ще ти го върна.

— Разбира се. Няма проблеми. Може би човекът е там от години. Дори от десетилетия. Честно казано, изкара ни ума, но поне отвлече мислите ни от положението, в което се намирахме. Мислите ли, че вече има сведения за Брад и Скот?

— Ще разбера. Ще ида да попитам доктора. Ще се наложи пак да поговорим.

— Когато кажете. Благодаря, че ми спасихте живота.

— Грижи се по-добре за него.

Той излезе, пускайки фотоапарата в джоба си. Трябвали да се свърже с щатската полиция. Убийствата в планината бяха извън неговата юрисдикция. Но това не означаваше, че не може да направи копия от снимките за собствения си архив.

Кой беше този човек? Как беше стигнал до пещерата? Колко дълго беше прекарал там? Защо беше мъртъв? Докато си задаваше тези въпроси, мина през реанимацията и стигна до стаята на сестрите точно когато спасителните екипи внесоха другите две момчета.

Реши, че най-добре е да им направи път, и когато видя Мег най-отзад, отиде при нея.

— Днес е щастливият им ден — каза тя.

Нейт мерна лицето на едно от момчетата и поклати глава.

— Още не е сигурно.

— Всеки ден, в който планината не те убие, е щастлив. — Фактът, че бе върнала живи хора, когато бе очаквала да намери трупове, я ентусиазираше. — Навярно ще изгубят по няколко пръста, а момчето със счупения крак ще понесе сериозни болки и ще го измъчат с физиотерапия, но поне не са мъртви. Слънцето залезе и не виждам причини да излитаме толкова късно. Няма да се върнем тази вечер. Ще запазя стая в „Пътешественикът“. Цените са прилични, а храната — добра. Готов ли си?

— Трябва да свърша едно-две неща. Ще те намеря.

— Ако се забавиш повече от двадесет минути, ще бъда в бара. Искам алкохол, храна и секс. — Тя му се усмихна многозначително. — Може и да не е в този ред.

— Звучи интригуващо. Ще дойда.

Мег закопча якето си.

— А, онова отражение, което видя… Било е част от самолет Вероятно на онзи тип, който е закарал момчетата там. Все пак планината е взела един.

Забави се по-скоро деветдесет, а не двадесет минути и както Мег му беше казала, я откри в бара.

Помещението беше облицовано с дървена ламперия и украсено с глави на животни. На масата имаше бира, уиски и чиния с чипс, гарниран с гъст сос. Беше качила краката си на другия стол, но когато Нейт пристъпи до масата, ги свали.

— Ето те и теб. Ей, Стю, донеси същото за приятеля ми.

— Само бира — поправи я Нейт. — Вкусни ли са? — попита, грабвайки си едно чипсче.

— Стават за мезе. Когато пийнем добре, ще хапнем пържоли. За да наглеждаш момчетата ли остана?

— Да, и за още някои неща. — Той свали шапката и прокара ръка през косата си. — Спасителният екип не е ли влязъл в пещерата?

— Момчетата се измъкнали навън сами, когато чули шума от двигателите. — Тя обра соса от сирене, месо и салца с резенче картоф. — Приоритетът е бил да ги свалят от планината и да им окажат медицинска помощ. Вероятно някой пак ще отиде дотам, за да им вземе багажа.

— А също и мъртвеца.

Тя вдигна вежди.

— Повярва ли им?

— Да. Освен това хлапето го е снимало.

Мег сви устни, после лапна следващото парче картоф, надлежно загребало от соса.

— Сериозно?

— Бирата — чу се глас от бара.

— Почакай — каза тя на Нейт. — Аз ще я взема.

— Искаш ли още едно, Мег? — попита Стю.

— Нека първо ме настигне. — Взе кафявата бутилка и я отнесе на масата.

— Значи го е снимал?

Нейт кимна и отпи от бирата.

— С цифров апарат, беше в джоба му. Помолих един човек в болницата да ми извади снимките. — Почука с пръсти по жълтия плик, който беше оставил на масата. — Трябваше да предам апарата на щатската полиция. Те може да ме включат в разследването, но може и да не го направят. — Нейт сви рамене.

— А ти искаш ли?

— Не знам. — Отново сви рамене и забарабани с пръсти по масата. — Не знам.

„Иска му се“, помисли си тя. Почти виждаше как той съставя списък в ума си. Някакъв полицейски списък. Ако това можеше да върне блясъка в тези тъжни сиви очи, то се надяваше щатските момчета да го включат в играта.

— Сигурно не е там от много отдавна.

Тя вдигна чашата си.

— Защо мислиш така?

— Някой щеше да го намери.

Мег поклати глава и отпи от уискито си.

— Не е задължително. Такива пещери могат да бъдат затрупани след буря, от лавина или просто да са неизвестни за алпинистите. После идва друга лавина и — я, виж ти, пещера. Зависи и къде се е намирал в пещерата. Колко навътре. Може да е там от миналия сезон или от петдесет години.

— При всички случаи ще го дадат на съдебните лекари. Те ще определят кога е умрял и може би ще го идентифицират.

— Май вече се опитваш да разрешиш случая. — Заинтригувана, тя посочи към плика. — Дай да го видя. Може би ще станем като Ник и Нора Чарлс.

— Това не е филм и гледката не е красива, Мег.

— Както и да кормиш лос. — Тя лапна още едно картофче, после придърпа плика и го отвори. — Ако е местен, някой ще го разпознае. Макар че на Безименната всяка година се изкачват и много външни. По екипировката му ще…

Нейт видя как Мег пребледня и очите й блеснаха — и се наруга. Но когато посегна да вземе снимката от ръцете й, тя я дръпна и отблъсна ръката му.

— Не е нужно да ги гледаш. Да ги приберем.

Но тя настоя да ги види. Може би въздухът беше замръзнал в дробовете й, може би стомахът бе слязъл в краката й. Все едно, трябваше да ги види. Тя извади останалите снимки и ги подреди върху масата. После взе чашата с уиски и я пресуши.

— Аз знам кой е той.

— Познаваш ли го? — Без да се замисля, Нейт приближи стола си до нейния, за да разгледат снимките заедно. — Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Това е баща ми.

Тя скочи от масата. Лицето й беше много бледо, но не трепна.

— Ще платиш ли за питиетата, шерифе? Ще трябва да отложим вечерята.

Нейт бързо прибра снимките и извади банкноти, за да ги остави на масата, но тя вече беше минала през фоайето и се качваше по стълбите, когато я настигна.

— Мег.

— Остави ме за малко.

— Трябва да поговорим.

— Ела след час. Стая 232. А сега се махни, Игнейшъс. — Тя продължи нагоре, без да си позволява да мисли или да чувства. Още не, не и докато не се озове зад заключената врата. Имаше неща, които не би споделила с никого.

Той не я последва. Част от ума й регистрира този факт и му даде точки за сдържаност и може би чувствителност. Качи се в стаята, където се беше преоблякла, заключи вратата и сложи веригата.

После влезе право в банята и дълго и мъчително повръща.

Когато свърши, седна на студения под и опря чело на коленете си. Не плака. Надяваше се да успее да го направи по някое време. Но не сега. Сега се чувстваше наранена, потресена и — слава богу — ядосана.

Някой беше убил баща й и го беше оставил сам. Години наред. През всички години, когато тя бе живяла без него. Когато беше вярвала, че я е изоставил, без да се замисли. Когато се укоряваше, че не е била достатъчно добра или значима за него. Достатъчно умна, достатъчно хубава. Всичко, за което се сетеше, когато липсата му пробиваше дупка в стомаха й.

Но той не я беше изоставил. Беше се качил в планините — нещо, което за него бе също тъй естествено, както дишането, и беше умрял там. Планината не беше го убила. Тя би приела това като съдба, като предопределение. Но го беше убил човек и това не можеше да бъде преглътнато. Нито простено. Нито оставено безнаказано.

Мег стана, съблече се, пусна студената вода и застана под душа. Остана под него, докато главата й се проясни. После се облече отново, легна на леглото в тъмното и се замисли за последния път, когато бе видяла баща си.

Беше влязъл в стаята й, докато тя се преструваше, че учи за теста по история. Правеше се, че учи, за да не я карат да върши домакинска работа. Беше й писнало от нея.

Дори сега си спомняше как трепна сърцето й, когато видя, че не майка й, а баща й идва да я провери. Той никога не й мърмореше за къщната работа или за ученето.

Смяташе го за най-красивия мъж на света с дългата му черна коса и топлата му усмивка. Смяташе, че я е научил на всичко, което беше наистина важно. За ориентирането по звездите, за катеренето в планината, за оцеляването в пустошта. Как да запали огън, как да лови риба, как да почисти и сготви улова.

Беше я завел да лети с Джейкъб и тяхна тайна бе, че пилотът я учи да лети.

Баща й погледна към учебника, отворен на леглото, над който се беше проснала по корем, и извърна очи.

— Ама че досадно.

— Мразя историята. Утре имам тест.

— Спокойно, ще се справиш. Винаги успяваш. — Седна на леглото и леко я смушка в ребрата. — Трябва да замина за известно време.

— Защо?

Той вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Нали вече не ни трябват пари?

— Майка ти казва, че ни трябват, а тя знае по-добре.

— Чух ви да се карате сутринта.

— Не беше нещо сериозно. Ние обичаме да се караме. Ще поработя тук-там, ще изкарам малко пари и всички ще бъдат щастливи. Само две седмици, Мег. Или три.

— Когато те няма, се чудя какво да правя.

— Ще си намериш някакво занимание.

И макар да беше само на тринадесет години, Мег усети, че в ума си той вече беше заминал. Погали я по главата, но разсеяно, като някакъв далечен роднина.

— Когато се върна, ще идем на риболов на леда.

— Добре.

И тя се надули, готова да се откъсне от него, преди той да я е отблъснал.

— Довиждане, тарталетке.

С мъка се въздържа да не скочи, за да изтича след него и да го прегърне силно, преди да е заминал.

Стотици пъти след онзи следобед си беше пожелавала да се беше предала, да беше дарила и двама им с тази последна прегръдка.

Желаеше го и сега, докато лежеше в мрака и си припомняше.

Остана там, докато чу почукване на вратата. Примирено стана, запали лампата и прокара ръка през косата си, която още не беше изсъхнала.

Когато отвори вратата на Нейт, той носеше поднос, а на пода до вратата бе оставен още един.

— Трябва да хапнем.

Може и да не му беше харесало, когато хората му предлагаха храна или някаква друга утеха, когато бе страдал най-много, но важното беше, че от тях имаше полза.

— Добре. — Тя посочи към леглото — единствената достатъчно голяма повърхност в стаята, която можеше да послужи за маса. После се наведе и вдигна втория поднос.

— Ако след това поискаш да останеш сама, ще си взема друга стая.

— Няма смисъл. — Тя седна с кръстосани крака на леглото и без да обръща внимание на салатата, впи зъби в пържолата.

— Тази е моята. — Той смени подносите. — Казаха ми, че предпочиташ недопечени. Аз — не.

— Нищо не пропускаш, а? Само дето си донесъл кафе вместо уиски.

— Ако имаш нужда от бутилка, ще ти донеса.

Мег въздъхна и продължи да се храни.

— Обзалагам се. Как успях да го докарам до вечеря в Ан-Къриджс такъв мил тип?

— Не съм особено мил. Дадох ти час, за да можеш да се съвземеш. Донесох ти храна, за да се подкрепиш и да можеш да ми разкажеш за баща си. Съжалявам, Мег, знам, че е голям удар за теб. След като поговорим, ще трябва да разкажем всичко на дежурния детектив.

Тя отряза нова хапка от пържолата и набоде един от разварените картофи.

— Кажи ми нещо, Бърк. Беше ли добро ченге там, откъдето идваш?

— Това е почти единственото, в което някога съм бил добър.

— Занимаваше ли се с убийства?

— Да.

— Ще говоря с дежурния, но искам ти да разследваш този случай.

— Не мога да направя кой знае колко.

— Винаги може да се направи нещо. Ще ти платя.

Той замислено се хранеше.

Знам, че е тежък удар — повтори. — Затова няма да те зашлевя за тази обида.

— Не познавам много хора, които да намират парите за обидни. Но добре. Искам някой, когото познавам, да открие негодника, който е убил баща ми.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Знам, че си добър в леглото. — Тя леко се усмихна. — Добре де, един мъж може да е глупак и пак да е жребец. Но освен това знам, че запазваш самообладание в трудни положения и си достатъчно всеотдаен или глупав, за да изкачиш един ледник, само за да спасиш едно хлапе, което не познаваш. Освен това си достатъчно съобразителен, за да се сетиш да попиташ в ресторанта как обича пържолата си Мег. Кучетата ми те харесват. Помогни ми, шерифе.

Той се протегна и погали косата й.

— Кога го видя за последен път?

— През февруари 1988. На 6 февруари.

— Знаеше ли къде отива?

— Каза, че ще си търси работа. Реших, че ще дойде тук — в Анкъридж, или ще отиде във Феърбанкс. С майка ми се караха — за пари и за още много неща… Беше типично за тях. Каза, че ще се върне след няколко седмици. Но повече никога не го видях.

— Майка ти съобщи ли за изчезването му?

— Не. — Тя смръщи чело. — Поне така мисля. Решихме, всички решиха, че просто е избягал. Тогава се караха — добави — повече от обичайното. Той беше неспокоен. Дори аз го усещах. Не беше много свестен. Не можеше да се разчита на него, макар винаги да беше добър с мен и да ни осигуряваше необходимото. Но това не беше достатъчно за Чарлийн и те се караха.

Мег се овладя и продължи да яде, защото храната беше пред нея.

— Той пиеше, пушеше трева, играеше комар, работеше, когато си поиска, и изчезваше, когато му хрумне. Обичах го — може би точно заради това. Онзи следобед беше на тридесет и три — и когато сега гледам назад, разбирам, че се е страхувал, че остарява. Вероятно не е могъл да понесе, че е баща на голямо момиче и че живее с една и съща жена вече толкова години. Може би е бил на кръстопът. Може би е тръгнал на това изкачване, възприемайки го като последна младежка лудория, а може би никога е нямало да се върне. Но някой друг е решил вместо него.

— Имаше ли врагове?

— Сигурно, но не познавам човек, който би му навредил. Вбесяваше хората, но нищо повече.

— Ами пастрокът ти?

Тя разрови салатата с вилицата си.

— Какво за него?

— Колко време, след като баща ти изчезна, се омъжи Чарлийн? Как й дадоха развод?

— Първо, развод не й трябваше. С баща ми не бяха женени. Той не вярваше в законния брак. Тя се омъжи за Стария Хайдел около година по-късно — малко по-малко от година. Но ако си мислиш, че Карл Хайдел е изкачил Безименната и е забил пикел в гърдите на баща ми, забрави. Когато Чарлийн го върза, той беше на шейсет и осем и имаше поне двайсет и пет кила наднормено тегло.

Мег разсеяно взе купата със салата и заяде.

— Пушеше като комин. Едва изкачваше стъпалата, да не говорим за планина.

— Кой може да е тръгнал с баща ти?

— Господи, Нейт, може да е всеки. Всеки, който е искал да избяга. Нали знаеш какви са днешните деца? Почакай малко и ще чуеш как Стивън и приятелите му говорят за премеждието си като за едно от най-вълнуващите събития в живота им. Алпинистите са по-луди и от пилотите.

Когато той не каза нищо, Мег тихичко въздъхна и хапна още салата.

— Беше добър катерач, имаше солидна репутация. Може би е водил група на зимно изкачване. Или се е хванал с няколко приятели, смахнати като него, и е решил да предизвика смъртта.

— Взимаше ли по-сериозни наркотици от тревата?

— Може би. Вероятно. Чарлийн сигурно знае. — Тя потърка очи. — По дяволите. Трябва да й кажа.

— Мег, имаше ли някой от тях друга интимна връзка, докато живееха заедно?

— Ако това е деликатният начин да попиташ дали са си изневерявали, не знам. Питай нея.

Усещаше, че я губи. След малко гневът и нетърпението й щяха да направят разпита невъзможен.

— Каза, че играел комар. Сериозно ли?

— Не. Не знам. Не съм чувала. Ако печелеше, носеше чекове. Или натрупваше дългове, тъй като по-често губеше. Но не бяха кой знае какви суми. Поне в града. Не съм чувала да се е занимавал с нещо незаконно, освен със стимулиращи наркотици. А има много хора, които с радост биха ми казали, ако го е правел. Не защото не го харесваха. Напротив. Просто хората ти казват такива неща.

— Добре. — Той погали бедрото й. — Ще задам няколко въпроса и ще бъда мил с онзи, който поеме случая, за да ме държат в течение.

— Е, да се махаме оттук. — Тя се претърколи от леглото, оставяйки вечерята си недоядена. Ръцете й ритмично потропаха по бедрата. — Знам едно чудесно място. Музиката е хубава. Може да пийнем, а после ще се върнем и ще правим секс, увиснали на полилея.

Вместо да коментира промяната в настроението й, той хвърли поглед към старата очукана лампа на тавана.

— Не ми изглежда много здрав.

Това я разсмя.

— Трябва да се живее опасно.