Далеч на север

18.

Из дневника, 19 февруари, 1988

Нейт прочете последния запис в дневника на Патрик Галоуей в кабинета си, като предварително затвори вратата.

„Трябваха ти цели шестнадесет години, за да слезеш от планината, Пат — помисли си той. — Защото наистина е предстояло нещо.“

Трима са се качили, но само двама са слезли. И тези двама са си мълчали цели шестнадесет години.

Но в пещерата са били само двама — Галоуей и убиецът му. И Нейт беше по-сигурен от всякога, че убиецът не е бил Макс.

Но защо виновникът го беше оставил да живее толкова дълго?

Ако Хан беше Макс, той е бил ранен, не сериозно, но достатъчно, за да затрудни слизането. Той е бил най-неопитният и неувереният от тримата, ако четеше вярно между редовете на дневника.

Но убиецът го беше свалил от планината и го беше оставил да живее още шестнадесет години. А Макс беше пазил тайната му. Защо?

Заради амбиция, изнудване или лоялност? Или от страх?

Пилотът, реши Нейт. Трябва да намери пилота и да чуе какво ще му каже той.

Заключи копието от дневника в едно чекмедже на бюрото си заедно с папката по случая и прибра ключовете в джоба си.

Когато излезе, срещна Ото, който току-що се връщаше от патрул.

— Ед Улкът каза, че някой е разбил рибарската му хижа, отмъкнал две от въдиците му, бормашина и бутилка малцово уиски, а после омазал бараката с боя. — С порозовяло от студ лице, Ото се насочи право към каната с кафе, и след като изгълта чашата си, продължи: — Вероятно са хлапета. Казах му, че е единственият наоколо, който си заключва хижата, и това предизвиква децата да я разбият.

— На каква стойност са щетите?

— Твърди, че са за около осемстотин долара. Само бормашината струвала около четиристотин. — На лицето му се изписаха отвращение и подигравка. — Такъв си е Ед. Можеш да си купиш прилична бормашина за четиридесет долара, но той трябва винаги да лети първа класа.

— Имаме ли описание на откраднатото?

— Да, да. Всяко хлапе, което бъде достатъчно глупаво, за да покаже въдица, на която има плочка с името на Ед, заслужава да бъде арестувано. Уискито? Навярно са се напили до повръщане с него. Сигурно са пробили с бормашината дупка някъде в леда, ловили са риба и са пили. Предполагам, че ще захвърлят откраднатото някъде или ще се опитат да го върнат обратно в хижата.

— И все пак това е влизане с взлом и кражба, затова нека огледаме.

— Можеш да се обзаложиш, че вещите са били застраховани, и то за повече, отколкото е платил за тях. Знаеш ли, че е говорил с адвокат, за да съди Хоули, задето го изблъскал от пътя около Нова година? Адвокат. Исусе Христе.

— Ще поговоря с него.

— Късмет! — Ото седна на бюрото си с кафето и се намръщи към компютърния екран. — Трябва да напиша доклада.

— Аз отивам да проуча нещо. — Нейт замълча за миг. — Напоследък катерил ли си се из планината?

— Какво да правя там горе? И оттук я виждам добре.

— Но някога си се катерил.

— Някога танцувах и танго с леки жени.

— Така ли? — Развеселен, Нейт седна на ъгъла на бюрото на Ото. — Гледай ти. А тези леки жени носеха ли тесни рокли и тънки токчета?

Лицето на заместника се поотпусна.

— Да.

— А имаха ли цепки отстрани на полите, така че, когато се движат, краката им да се показват през тях като кътче от рая?

Гримасата на Ото изгуби войната с усмивката му.

— Такива бяха времената.

— Обзалагам се. А аз не мога нито да танцувам танго, нито да се катеря. Може би трябва да го направя.

— Остани си с тангото, шефе. Там е сигурно, че ще оживееш.

— Някои хора говорят за катеренето като за религия. Ти защо се отказа?

— Уморих се да флиртувам с измръзването и счупените кости. — Очите му потъмняха, когато се втренчи в кафето си. — Последният път, когато се качвах горе, беше на спасителна акция. Шестима бяха затрупани от лавина. Намерихме двама. Мъртви. Не си виждал човек, пострадал от лавина.

— Не, не съм.

— Смятай, че си късметлия. Другия месец ще станат девет години. Никога повече не се изкачих в планината. И няма да го направя.

— Изкачвал ли си се някога с Галоуей?

— Няколко пъти. Беше добър катерач. Дяволски добър за такъв глупак.

— Мразеше ли го?

Ото започна да удря по клавиатурата с един пръст.

— Ако мразех всеки глупак, когото познавам, почти нямаше да има хора, които да не мразя. Той си живееше в шейсетте години. Мир, любов, наркотици. Ако питаш мен, това си е чисто бягство.

През шестдесетте, помисли си Нейт, Ото се беше потил в джунглите на Виетнам. А за да се превърнат търканията между войник и хипи в нещо по-сериозно, беше нужно много по-малко от напрежението на едно зимно изкачване.

— Бърбореше за връщане към природата и спасяване на проклетите китове — продължи Ото, докато бавно издирваше нужните клавиши, — но самият той нищо не вършеше и живееше на гърба на правителството, срещу което роптаеше през цялото време. Не мога да уважавам такива хора.

— Едва ли сте имали много общо, след като ти си бил военен.

— Не си пиехме бирата заедно. — Той спря да пише и погледна към Нейт. — Защо е всичко това?

— Опитвам се да опозная по-добре човека. — Докато ставаше, небрежно подхвърли: — Когато ходехте на изкачвания, кой пилот използвахте?

— Най-често Джейкъб. Той ни беше подръка.

— Мислех, че и той се е изкачвал. Някога ходил ли си с него?

— Разбира се. Тогава викахме Ханк Фийлдинг от Талкийтна, Двупръстия от Анкъридж или Стоки Лукс, ако беше трезвен. — Ото сви рамене. — Тук има много пилоти, които биха откарали група, стига да имаш достатъчно пари. Ако наистина смяташ да се изкачваш, накарай Мег да те откара и си вземи професионален водач, а не някой аматьор.

— Бих го направил, но засега съм доволен от изгледа в кабинета си.

— Умно.

Не му достави удоволствие да разпитва заместника си, но записа разговора в бележките си. Не можеше да си представи как Ото откача от друсане и напада човек с пикел. Но не можеше да си го представи и как танцува танго с жена в прилепнала рокля.

Хората можеха да се променят много за петнадесет години.

Отиде в „Хижата“ и откри Чарлийн и Сиси да обслужват клиентите за ранен обяд. Кльощавия Джим беше на бара. Професора седеше на обичайния си стол, пиеше уиски и четеше Тролъп.

— Залагаме за победителя в Идитарод — каза му Джим. — Ще участваш ли?

Нейт седна на бара.

— Ти за кого си?

— За онзи младеж Трипълхорн. Алеут.

— Много е готин — отбеляза Сиси, когато дойде при тях с поръчките.

— Няма значение как изглежда, Сиси.

— За мен има. Една бира и двойна водка с лед.

— Сантименталните залагат на канадеца — Тони Кийтън.

— Не знаех, че харесваме канадците — учуди се Нейт, докато Джим наливаше водката.

— Не е заради него, а заради кучетата. Уолт Ноти ги е дресирал.

— Тогава двайсетачка за канадеца.

— Искаш ли бира?

— Не, кафе. — Докато Джим и Сиси се занимаваха с питиетата и продължаваха да спорят за любимите си състезатели, Нейт се обърна към мъжа до него.

— Как си, Джон?

— Още не мога да спя добре. — Джон отбеляза страницата и остави книгата. — Сцената сякаш се е запечатала в главата ми.

— Трудно е. Ти познаваше Макс добре. Писал си статии за вестника му.

— Правех обзор на книгите всеки месец, а понякога и с цветни снимки. Не плащаше много, но ми беше приятно. Не знам дали Кари ще продължи да издава вестника. Надявам се да го направи.

— Някой ми каза, че Галоуей също е писал за „Лунатик“. По онова време.

— Писането му се удаваше. Можеше да стане още по-добър, ако беше решил.

— Това май се отнася за всичко.

— Да, Пат имаше доста дарби. — Джон погледна през рамо към Чарлийн. — Но така и не се хвана на работа. Пропиляваше онова, което имаше.

— Включително съпругата си?

— По този въпрос съм субективен. Според мен той не влагаше нищо специално във връзката си или в каквото и да било друго. Беше написал по една-две глави от няколко романа, имаше десетки недописани текстове за песни, както и множество изоставени проекти за дърворезба. Беше сръчен, имаше творчески ум, но никаква дисциплина или амбиция.

Нейт преценяваше възможностите. Трима мъже, събрани заедно от мястото, хобито си — писането — и изкачването. И двама от тях влюбени в една и съща жена.

Може би ако имаше шанс, щеше да промени това. Джон направи знак на Джим да му напълни чашата.

— Може би.

— Чел ли си нещо от него?

— Да. Сядахме на по бира или две, или на някой друг стимулант — добави Джон с полуусмивка — и обсъждахме философията, политиката, писането и състоянието на човечеството. Млади интелектуалци — той вдигна чаша за наздравица, — които доникъде не стигаха.

— Изкачвал ли си планината с него?

— Да, отдавахме се на приключения. Младите интелектуалци идваха в Аляска, привлечени от тях. Онези дни бяха много приятни и не бих ги заменил и за „Пулицър“. — Той се усмихна с умиление, припомнил си миналите подвизи, и отпи от новото уиски.

— Бяхте ли вие двамата приятели?

— Да. Поне на интелектуално ниво. Завиждах му за жена му и това не беше тайна. Мисля, че го забавляваше и го караше да се чувства малко над мен. Аз бях образован, а той беше отхвърлил възможността да получи висше образование, но пък каква жена имаше.

Джон се загледа в питието си.

— Сигурно ще му бъде забавно да разбере, че все още му завиждам за нея.

Нейт помълча, пиейки кафето си.

— Изкачвали ли сте се само двамата или в група?

— Хмм. — Джон примигна като човек, който току-що се събужда. Спомените, помисли си Нейт, са друг вид сънища. Или кошмари. — С група. Това е групова лудост. Спомням си най-добре едно лятно изкачване на Денали. На групи и поединично хората пъплеха нагоре като мравки по гигантска торта. Базовият лагер беше като малък град и се вихреха диви купони.

— Кои бяха, освен теб и Пат?

— Джейкъб, Ото, Деб и Хари, Ед, Бинг, Макс, семейство Хоп, Сам Бийвър, който умря преди две години от белодробна емболия. Маки старши също беше там, доколкото си спомням. Двамата с Бинг се скараха за нещо и Хоп ги усмири. Хоули беше там, но се напи, падна и си пукна главата. Не му позволихме да се изкачва. Също и Миси Джейкъбсън — фотографка на свободна практика, с която имах кратка, но бурна връзка, преди да се върне в Портланд и да се омъжи за водопроводчик.

Той се усмихна.

— Да, Миси с големите кафяви очи и сръчни ръце. За всички, които бяхме от Лунаси, това изкачване беше като празник. Носехме дори малък флаг, който щяхме да забием на върха и да го снимаме за вестника. Но нито един от нас не стигна догоре.

— Какво се случи?

— Нищо не стана, поне тогава. Спомням си, че по-късно Пат го изкачи, но тогава ни преследваше лошият късмет. Но онази нощ в базовия лагер бяхме изпълнени с очакване и добро настроение. Пяхме, танцувахме и се любихме под несекващата слънчева светлина. Сякаш никога не сме били толкова живи.

— Какво стана после?

— Хари беше болен. Не го знаел, но сутринта вдигна температура. Грип. Каза, че е добре, и никой не искаше да спори с него. След пет часа трябваше да се откаже. Деб и Хоп го свалиха обратно. Сам падна и си счупи ръката. Миси също се разболяваше. Друга група, която слизаше надолу, я отведе в базовия лагер. Времето се развали и онези, които бяхме останали, разпънахме палатките и се сгушихме навътре, молейки се да се оправи. Но то отиваше все по на зле. Ед се разболя, после и аз. Накрая трябваше да се откажем и да се върнем. Неприятен край за малкия ни градски празник.

— Кой ви върна в града?

— Моля?

— Имахте ли пилот?

— Помня как се бяхме натъпкали в самолета — всички бяха болни, ядосани или мрачни. Но не знам кой беше пилотът. Май някакъв приятел на Джейкъб. Ясно си спомням, че се чувствах ужасно. После описах всичко в една хумористична статия за „Лунатик“.

Той отпи малко от уискито.

— Винаги съм съжалявал, че не забихме онзи флаг.

Нейт го остави и отиде при Чарлийн.

— Можеш ли да си вземеш почивка?

— Да, когато Роуз се върне.

— Само пет минути. Още няма много хора.

Тя пъхна бележника си в джоба.

— Но само пет. Ако не обслужваме добре, хората ще започнат да ходят в „Италианското“. Не мога да си позволя да изгубя редовните си клиенти.

Последва го от ресторанта в празното фоайе. Тракането на токчетата й подсети Нейт за тангото и той се зачуди колко суетна трябва да е една жена, за да се откаже от удобните обувки, когато часове наред ще стои права.

— За твое сведение, Патрик Галоуей е заминал за Анкъридж да си търси работа.

— Това вече го казахме.

— Почакай. Ако е отишъл там и му е хрумнало да се изкачва в планината, кого би наел да го откара до Слънчевия ледник?

— Откъде да знам, по дяволите! Той не трябваше да се катери, а да си търси работа.

— Обичала си го цели четиринадесет години, Чарлийн. Познавала си го.

— Ако не е бил Джейкъб и е наел пилот от Анкъридж, сигурно е бил Двупръстия или Стоки. Ако в момента ги е нямало, тогава щеше да се задоволи с онзи, който е бил свободен по това време. И обикновено не плащаше за полета, а правеха някаква размяна. Нямаше много пари за харчене. Давах му по сто долара месечно от парите за домакинството. Знаех, че колкото и да му дам, ще изхарчи всичко.

— Знаеш ли къде мога да намеря някой от тези пилоти?

— Питан Джейкъб или Мег. Те се движат в този кръг, аз — не. Трябваше да ми кажеш, че са свалили тялото, Нейт. И да ме заведеш да го видя.

— Нямаше смисъл да се подлагаш на това. Не — продължи, преди тя да успее да възрази, — наистина нямаше.

Настани я на един стол и седна до нея.

— Чуй ме. Нямаше смисъл да го виждаш така. Нито за теб, нито за него.

— Мег го е видяла.

— И това я срина. Бях там и го зная. Ако искаш да направиш нещо за него и за себе си, иди и виж дъщеря си. Бъди й майка, Чарлийн. Утеши я.

— Тя не иска аз да я утешавам. Не иска нищо от мен.

— Може би. Но вярвам, че ако й предложиш, ще бъде по-добре и за теб. — Той се изправи на крака. — Отивам при нея. Искаш ли да й предам нещо?

— Кажи й, че имам нужда от помощ тук през следващите няколко дни, освен ако няма по-важна работа.

— Добре.

Беше съвсем тъмно, когато се върна у Мег. Тя изглеждаше по-спокойна и отпочинала. Възглавниците и одеялото върху канапето му подсказаха, че е поспала следобед пред огнището.

Беше мислил кой ще е най-добрият подход и й подаде букет от хризантеми и маргаритки, които беше купил от магазина „На ъгъла“. Не бяха съвсем свежи, но все пак бяха цветя.

— Това пък за какво е?

— Осъзнах, че вървим отзад напред. Аз те вкарах в леглото или ти мен и изпуснахме парата. А сега те ухажвам.

— Сериозно? — Тя ги помириса. Може и да беше клише, но тя обичаше цветята и харесваше мъжете, които се сещаха да ги поднесат. — И каква ще е следващата стъпка — да те забърша в някой бар?

— Мислех си по-скоро за среща, да речем на вечеря. Но би могла и да ме забършеш в някой бар. Ще ми хареса. Междувременно бих искал да стегнеш малко багаж и да дойдеш с мен в „Хижата“ тази нощ.

— Значи и през периода на ухажване можем да правим секс?

— Можеш да си вземеш отделна стая, но бих предпочел секса. Ако искаш, вземи и цветята. И кучетата.

— И защо да напусна уютния си дом, за да правя секс с теб в хотелска стая? — Тя раздели цветята и го погледна през тях. — Аха, заради тръпката в нашата „обратна“ връзка. Достатъчно глупаво е, за да ми хареса, Бърк, но бих предпочела да останем тук и да се преструваме, че сме в някой евтин мотел. Може да намерим дори някое порно по кабела.

— Това звучи много добре, но предпочитам да дойдеш с мен. Онази нощ някой е бродил из гората наоколо.

— За какво говориш?

Той й разказа за следите.

— Защо, по дяволите, не ми каза, докато беше светло и можех сама да ги разгледам?

Мег хвърли цветята на масата и тръгна да се облича.

— Почакай. Навалял е сняг — поне петнадесет сантиметра. Нищо няма да видиш. Ото и Питър вече обиколиха района. Не ти казах по-рано, защото си имаше достатъчно други проблеми. Така успя да си починеш на спокойствие. Опаковай каквото ти е нужно, Мег.

— Няма да позволя да ме прогонят от къщата ми, само защото някой се бил разхождал из гората. Дори ако допусна да ме обземе твоята параноя и заключа, че някакъв кретен ме е шпионирал с престъпна цел, няма да се махна оттук. Мога да…

— Да, знам — можеш да се справиш сама.

— Да не мислиш, че не мога? — Завъртя се на пета и влезе в кухнята. Когато той я последва, видя я да вади пушка от килера за метли.

— Мег.

— Млъкни. — Тя провери магазина. За негов ужас беше напълно зареден.

— Знаеш ли колко много злополуки стават, защото хората държат вкъщи заредено оръжие?

— Аз няма да застрелям нищо по погрешка. Ела навън. — Мег отвори вратата.

Беше тъмно, студено и трябваше да се разправя с вбесена жена със заредена пушка.

— Защо просто не влезем вътре и…

— Онова клонче, на два часа, на два метра височина и дванайсет метра оттук.

— Мег…

Тя вдигна пушката, прицели се и стреля. Изстрелът отекна в главата му. Петнайсет сантиметра от клончето отхвръкнаха встрани.

— Добре, можеш да стреляш. Получаваш златен медал. Сега да влезем.

Тя отново стреля и клонката подскочи като заек по снега. Дъхът й излизаше като пара, когато стреля за последен път и го унищожи. После събра празните гилзи, влезе вътре и прибра пушката.

— Получаваш отличен за точна стрелба — похвали я Нейт. — И макар че нямам намерение да се стига дотам, ще изтъкна, че да разпарчедосаш едно клонче, няма нищо общо с това да стреляш по нещо живо.

— Аз не съм като твоите глезени жени от Долните щати. Убивала съм лосове, бизони, карибу, мечки…

— А застрелвала ли си човек? Не е същото, Мег, повярвай ми. Не казвам, че не си умна, способна или силна. Въпреки това те моля да дойдеш с мен тази вечер. Ако не искаш, аз ще остана. Но майка ти има нужда от помощ в „Хижата“, защото Роуз не е на работа. Преуморена е и разстроена заради баща ти.

— Аз и Чарлийн…

— Аз също не се разбирам с моята майка. Тя почти не ми говори, а сестра ми избягва и двама ни, защото иска да води нормален и спокоен живот. Не мога да я виня.

— Не знаех, че имаш сестра.

— Две години по-голяма е. Живее в Кентъки. Не съм я виждал от… пет години. Семейство Бърк не си пада по семейните събирания.

— Не дойде ли да те види, когато те простреляха?

— Обади се по телефона. Нямахме какво да си кажем. Когато Джак беше убит, а мен ме раниха, майка ми дойде да ме посети в болницата. Помислих си, че може би от целия този ужас все пак ще произлезе нещо хубаво. Надявах, че ще успеем да намерим път един към друг. Но тя ме попита дали сега вече ще се откажа. Дали ще се махна от полицията, преди да се наложи да идва на гробището, а не в болницата. Казах й, че работата е единственото, което ми е останало. Тя излезе, без да каже дума повече. Оттогава едва ли сме си разменили повече от десетина думи. Работата ми струваше най-добрия приятел, съпругата, семейството.

— Не, не е така. — Мег не успя да се въздържи, хвана ръката му и я потърка о бузата си. — Знаеш, че не е.

— Зависи как го погледнеш. Но аз не се отказах. Тук съм, защото дори когато бях на дъното, тя беше единственото, което ми беше останало. Може би тъкмо работата не ми позволи да потъна съвсем, не зная. Знам само, че имаш шанс да се сдобриш с майка си и би трябвало да се възползваш от него.

— Можеше да ме помоли да й помогна.

— Нали това прави, аз съм просто посредник.

Тя въздъхна, обърна се и срита шкафчето под мивката.

— Ще ида за известно време, но не се надявай на щастлив край, Нейт.

— Краят е още далеч, за да се тревожа отсега за него.

Той я остави пред „Хижата“, после се върна в участъка.

Прекара известно време, записвайки разговорите си с Ото и Джон, после започна да проверява имената на пилотите, които заместникът му беше дал.

Не откри досие за Стоки Лукс, имаше само няколко дребни пътни нарушения. Сега живееше във Феърбанкс и работеше като пилот за туристическата организация „Дивата Аляска“. Уебсайтът й обещаваше да покаже на клиентите истинската Аляска, да им помогне да ударят дивеч, да уловят огромни Риби и да снимат пейзажите от Голямата пустош на най-различни пакетни цени. С групови намаления.

Фийлдинг беше заминал за Австралия през 1993 и беше починал от болест няколко години по-късно.

Томас Кижински или Двупръстия беше съвсем друго нещо. Нейт откри, че има няколко ареста за притежание на наркотици, подозрения в продажбата им, за пиянство и неприлично поведение на публично място, за дребни кражби. Бяха го изгонили от Канада, а разрешителното за пилот му беше отнемано на два пъти.

На осми март 1988 тялото му било намерено в контейнер за боклук на пристанището в Анкъридж с многобройни рани от намушкване. Портфейлът и часовникът му липсвали. Заключение: обир. Престъпникът или престъпниците не бяха открити.

Погледнато от друг ъгъл, помисли си Нейт, докато разпечатваше данните, може да е било просто покриване на следи. Пилот откарва трима, връща двама. Няколко седмици по-късно е намушкан и изхвърлен на боклука.

Това караше човек да се замисли.

В тишината на участъка Нейт откри дъската. Свари си още кафе и извади от склада консерва шунка, за да си направи сандвич.

После седна на бюрото и започна да сравнява данните от дъската, папката си и дневника на Патрик Галоуей. Дългите вечерни часове минаха в размисъл.