Далеч на север

8.

Тридесет часа вятърът ви и валя сняг. Светът приличаше на бял леден звяр, който вилнее ден и нощ с оголени зъби и извадени нокти, готов да захапе и разкъса всеки достатъчно смел или глупав, за да излезе и се изправи срещу него.

Генераторите бръмчаха или ревяха, връзките се осъществяваха само по радиото. Беше невъзможно да се пътува, докато звярът върлуваше във вътрешността и над югоизточната част на Аляска. Коли и камиони бяха затрупани, самолети — заземени. Дори впрегатните кучета чакаха бурята да отмине.

Малкото градче Лунаси беше откъснато от света, замръзнал остров по средата на ослепително бяло море.

Твърде зает, за да размисля, и твърде удивен, за да ругае, Нейт се справяше със спешните случаи — дете, ударило главата си в масата, което трябваше да бъде откарано до клиниката, за да го зашият; мъж, получил сърдечен пристъп, докато се опитвал да разкопае камиона си, подпален комин, семейна кавга.

Майк Пияницата — за да се различава от готвача Големия Майк — беше прибран в незаключена килия и спеше, за да изтрезнее, а Мани Озенбъргър — в заключена, за да преосмисли решението си да прегази с пикапа си моторната шейна на съседа си.

Екипи непрестанно почистваха снега по главните улици и сега Нейт се отправи през дълбоките снежни каньони до магазина „На ъгъла“.

Хари и Деб играеха джин-руми на масичка пред консервените кутии, а Сесил се беше сгушила в кошчето си.

— Ужасна буря! — извика Хари.

— Направо ад.

Нейт отметна качулката на парката си и се наведе да погали набързо кученцето. Беше останал без дъх и се чудеше как още е жив.

— Трябват ми провизии. Ще стоя в участъка, докато бурята свърши.

Очите на Деб проблеснаха.

— Да не би да има някакъв проблем в „Хижата“?

— Не. — Той свали ръкавиците си и започна да подбира основните продукти, които щяха да му помогнат да задържи душата и тялото си заедно. — Някой трябва да стои на радиото, а и имаме двама гости.

— Чух, че Майк Пияницата вързал кънките. Джин.

— Джин? По дяволите, Хари.

— И то здраво — съгласи се Нейт, слагайки хляб, консерви и чипс на тезгяха. — Мотаеше се наоколо, пеейки песни на Боб Сигар. Екипът по разчистването го забелязал и го доведе, когато паднал по лице по средата на проклетата улица. — Нейт взе шест коли. — Ако не го бяха видели, щяхме да го намерим през април, мъртъв като Елвис.

— Ей сега ще ти ги запиша, шерифе. — Хари извади книгата и отбеляза покупките. — Освен това не съм убеден, че Елвис е мъртъв. Това ще ви стигне ли?

— Ще трябва. Да го занеса дотам, ще си е цяло приключение.

— Защо не пийнете малко кафе? — Деб вече ставаше. — Ще ви направя и сандвич.

Нейт я погледна с удивление. Обикновено хората не се отнасяха така с полицаите.

— Благодаря, но трябва да се връщам. Ако имате нужда от нещо, изстреляйте ракета.

Той сложи ръкавиците и качулката си, после вдигна чантата с припасите.

Навън не беше по-приятно, отколкото преди пет минути. Почувства как зъбите и ноктите го сграбчиха, докато използваше въжето и инстинктите си, за да стигне до участъка.

Беше оставил всички светлини включени, за да се ориентира.

Чуваше приглушения рев на снегорина на Бинг и се надяваше, че не кара към него и няма да го прегази — случайно или нарочно. Звярът, както беше започнал да нарича бурята, правеше всичко възможно, за да се подиграе с усилията на екипите по почистването, но от работата им имаше резултат.

Вместо да плува през снега, той все пак газеше през него.

Чу изстрели. Три бързи изстрела. Спря и се ослуша, за да определи посоката, от която бяха дошли, после поклати глава и продължи да крачи. Искрено се надяваше, че никой не лежи прострелян в снега, защото не можеше да направи нищо, за да му помогне.

Беше на около три метра от участъка и се съсредоточи върху светлината, предвкусвайки удоволствието от топлината вътре, когато снегоринът на Бинг изскочи от виелицата.

Сърцето му спря. Чу как ревът се засилва и кръвта му сякаш се смръзна. Снегоринът изглеждаше огромен като лавина, която се търкаляше към него.

Спря на косъм от върховете на ботушите му.

Бинг се наведе през прозореца. Със замръзналата си брада приличаше на смахнат Дядо Коледа.

— На разходка, а?

— Да. Не мога да се наситя на това временце. Чу ли изстрелите.

— Да. И какво?

— Нищо. Трябва да си починеш. Вътре е топло. Можем да си направим сандвичи.

— Защо си затворил Мани? Тим Бауър обикаля със скапания си снегомобил по улиците като някакъв див тийнейджър при всеки удобен случай. На всички им е писнало.

Тъй като замръзваше, Нейт реши да пропусне частта за у унищожаването на частна собственост и небрежното шофиране.

— Тим Бауър бил в скапания си снегомобил, когато Мани го блъснал.

— Доста бързо се е измъкнал, нали?

Въпреки всичко Нейт осъзна, че се усмихва.

— Скочил с главата напред в една пряспа. Кльощавия Джим го видял. Каза, че май направил задно салто.

Бинг изсумтя, прибра главата си и подкара снегорина.

Вътре Нейт направи сандвичи, занесе един на недоволния Манн и провери как е Майк Пияницата.

Реши да изяде своя пред радиото. Обичаше да слуша гласа на Мег, усещаше странна еротична връзка. Отдавна нямаше с кого да споделя как е минал денят му, отдавна нямаше човек, с когото да му се иска да говори. Разговорът с нея беше подправка към простия му обяд, утеха в самотата.

— Тим е блъскал този снегомобил повече пъти, отколкото си спомням — каза тя, след като й разказа за последния му подвиг. — Мани е направил услуга на всички. Край.

— Може би. Мисля, че ще убедя Тим да не повдига обвинения, ако Мани си плати. Ще дойдеш ли в града, когато всичко това свърши? Край.

— Не ме бива по плановете. Край.

— Скоро ще прожектират филм. Надявах се да опитам от пуканките ти. Край.

— Възможно е. Когато бурята утихне, ще имам няколко полета. Но обичам да ходя на кино. Край.

Той отпи от колата си и си я представи седнала пред радиото с кучетата в краката й и пламтящия огън зад нея.

— Защо не си определим среща? Край.

— Не ходя по срещи. Край.

— Изобщо? Край.

— Ако има нещо да става, то ще стане. След като и на двамата ни хареса сексът, сигурно ще се получи.

Тъй като тя не каза „край“, Нейт реши, че си мисли по въпроса. Поне той определено го правеше.

— Ето какво, Бърк, другия път, когато се видим, можеш да ми разкажеш дългата си и тъжна история. Край.

Той си представи червената татуировка на дупето й.

— Защо си мислиш, че имам такава? Край.

— Сладурче, ти си най-тъжният мъж, когото някога съм виждала. Ще ми разкажеш историята и ще видим какво ще стане после. Край.

— Ако… по дяволите.

— Какъв е този шум? Край.

— Изглежда Майк Пияницата се е събудил и повръща в килията. Мани, естествено, има възражения — добави. — Трябва да отида. Край.

— Животът на полицаите наистина е изпълнен с опасности. Край на връзката.

При тези обстоятелства Нейт реши да пусне и двамата си арестанти да се приберат със снегорина. Предизвиквайки стихиите, той излезе да сипе още бензин в генератора.

След кратък размисъл извади едно от походните легла и го сложи близо до радиото. После бръкна в чекмеджето на Пийч и извади един от любовните й романи.

Легна си с книгата, напомняйки си да я остави на мястото й, преди някой да е разбрал, че я е взимал. Освен кока-колата, компания му правеше шумът на бурята.

Книгата беше по-добра, отколкото беше предположил, и го отведе в тучните зелени поля на Ирландия в дните на замъците и крепостите. В нея имаше солидна доза магия и въображение, така че той следеше приключенията на вълшебницата Мойра и принц Лиам със значителен интерес.

Първата любовна сцена го накара да спре и да се замисли за Пийч с майчинския вид, която чете за секс — между обажданията по телефона и раздаването на кифли. Постепенно се унесе.

Заспа с книгата, разтворена върху гърдите си, и на запалена лампа.

Магьосницата имаше лицето на Мег. Мастилено-черната й коса се вееше във въздуха като криле. Стоеше на един бял хълм в ярката слънчева светлина, която струеше през прозрачната й червена роба.

Тя вдигна ръце, смъкна я от раменете си и я остави да се свлече по тялото й. Гола пристъпи към него. Очите й бяха като син лед, когато разтвори ръце и го прегърна.

Почувства устните й върху своите, горещи и жадни. Тя беше върху него, навсякъде около него. Когато се изправяше, силен вятър разрошваше косата й. Когато се снижаваше, топлината й го изгаряше.

Внезапно през удоволствието се промъкна рязка, пронизваща болка. Той изстена и тялото му се скова. Усети как в плътта му се впиват куршуми.

Но тя само се усмихна.

— Щом кървиш, значи си жив.

— Прострелян съм. Исусе, улучиха ме.

— Но си жив — каза тя, докато кръвта му капеше от ръката й върху лицето му.

Сега беше в алеята и усещаше мириса на кръв и барут. На боклук и смърт. Влагата от дъжда. Беше студено за април. Студено, мокро и тъмно. Всичко беше размазано — виковете, изстрелите, болката от куршума в крака му.

Той беше изостанал и Джак беше влязъл пръв.

Не трябваше да става така. Какво, по дяволите, правеха там?

Още изстрели, още проблясвания в мрака. Удари. Беше ли това звук на стомана, която се удря в плът? И онази зашеметяваща, гадна болка в тялото му. Трябваше да пълзи по мокрия бетон към мястото, където партньорът и приятелят му лежеше и умираше.

Но този път Джак обърна глава и очите му бяха червени като кръвта, която шуртеше от гърдите му.

— Ти ме уби. Ти, глупав кучи сине. Ако някой трябваше да умре, това си ти. Да видим ще можеш ли да живееше това.

Събуди се, облян в студена пот, гласът на партньора му все още звучеше в ушите му. Изправи се и седна на леглото, после скри глава в ръцете си.

„Засега — помисли си, — не се справям особено добре с живота.“

Наложи си да стане и върна леглото в килията. Помисли си за хапчетата в чекмеджето на бюрото, но отмина кабинета си и излезе, за да долее последния бензин в генератора.

Едва когато тръгна да влиза, осъзна, че снегът беше спрял.

Въздухът беше напълно тих и неподвижен. Бледите отблясъци на луната върху купчините сняг им придаваха бледосин оттенък. Докато стоеше, дъхът му го обви в пара. „Приличам на буболечка — помисли си той, — само че запечатана в кристал, а не в кехлибар.“

Бурята беше отминала, а той още беше жив.

Да видим ще можеш ли да живееш с това. Щеше да опита. Щеше да продължава да се опитва да живее с това.

Влезе вътре, направи си кафе и пусна радиото. Сънлив глас, който се представи като Мич Даубър, гласът на Лунаси — зачете местните новини, съобщения и прогнозата за времето.

Хората започнаха да излизат навън като мечки, които се измъкват от пещерите. Гребяха и разчистваха снега. Разговаряха, хранеха се, вървяха, спяха.

Живееха.

Сам в участъка, Нейт прегледа останалата част от хрониката. Тя продължаваше със съобщения за пияници и нарушители на обществения ред, за загубването и намирането на изчезнало куче, за обаждането на един от извънградските жители, който страдаше от тежък пристъп на колибна треска и беше казал по телефона, че вълци играели покер на верандата му.

Във всеки случай имената бяха отпечатани изцяло, независимо колко притеснително можеше да се окаже това за собствениците им. Чудеше се какво ли би станало, ако „Балтимор Сън“ беше толкова точен и безмилостен при изброяването на произшествията, имената и действията, предприети от полицията в Балтимор.

Сигурно щеше да е много забавно.

Макс и Кари сигурно бяха подготвили броя и го бяха отпечатали в мига, когато бурята беше свършила. Снимките по време на виелицата и след това също бяха дяволски добри. А статията, написана от Макс, беше почти поетична.

Отпечатването на неговата история не го разстрои толкова, колкото беше предполагал. Всъщност се канеше да запази и този брой, заедно с предишните два.

Когато успееше да стигне до къщата на Мег, щеше да й занесе един.

Седмица след началото на бурята пътищата бяха достатъчно разчистени. Това, че щеше да мине да й остави вестника, не можеше да се брои за среща.

Да й се обади, за да се увери, че е там, а не лети нанякъде, не можеше да се нарече правене на планове.

Беше просто практично.

Тъй като очакваше колегите си всеки момент, той пъхна вестника в чекмеджето и отиде да зареди печката. Хоп влезе през външната врата.

— Имаме проблем — каза тя.

— По-голям от метър и четиридесет сняг?

Тя отметна качулката си. Лицето й беше пребеляло.

— Три момчета са изчезнали.

— Разкажи ми подробно — настоя Нейт. — Кои са, кога са изчезнали и къде са ги видели за последен път?

— Стивън Уайз, синът на Лара и Джо, братовчед му Скот °т Талкийтна и един от съучениците им от колежа. Джо и Лара мислели, че Стивън и Скот са в „Принц Уилям“ за зимната ваканция. Родителите на Скот — също. Лара и майката на Скот се свързали снощи по радиото, за да си побъбрят, и се оказало, че някои от нещата, които момчетата им казали, не се връзват. Заподозрели нещо и Лара се опитала да телефонира на Стивън в колежа. Така разбрала, че не се е връщал, нито пък Скот.

— Къде е колежът, Хоп?

— В Анкъридж. — Тя прокара ръка по лицето си.

— Тогава трябва да уведомят тамошната полиция.

— Не. Лара открила приятелката на Стивън. Тези идиотчета решили да направят зимно изкачване по южния склон на Безименната.

— Какво е Безименната?

— Шибана планина, Игнейшъс. — В очите й се четеше страх. — Огромна проклета планина. Няма ги от шест дни. Лара направо е откачила.

Нейт отиде в кабинета си и отвори картата.

— Покажи ми планината.

— Ето. — Тя заби пръст в картата. — Любима е на местните, а много алпинисти от други места я използват за забавление или тренировка преди изкачването на Денали. Но да се опитваш да я изкачиш през януари е пълна глупост, особено ако става дума за три неопитни момчета. Трябва да се обадим на спасителните служби. И да пуснем самолети във въздуха, веднага щом се съмне.

— Значи имаме три часа. Ще се свържа със спасителната служба. Вземи една радиостанция и повикай Ото, Питър и Пийч тук. После искам да знам кои са другите пилоти, освен Мег, в района.

Той прегледа телефонните номера, които Пийч четливо му беше написала.

— Какви са шансовете да са още живи?

С радиостанция в ръка, Хоп тежко се отпусна на стола.

— Трябва да стане чудо, за да се спасят.

Пет минути след като й се обадиха, Мег беше облечена и товареше самолета. Беше изкушена да не отговори на радиоповикването от полицейския участък в Лунаси, но реши, че може да има нови сведения за изчезналите катерачи.

— Тук КУНА. Край.

— Идвам с теб. Вземи ме от реката като идваш. Край.

Докато пъхаше допълнителни лекарства в чантата си, тя почувства, че я обхваща раздразнение.

— Не ми трябва помощник-пилот, Бърк. И нямам време да ти показвам забележителностите. Ще се свържа с теб, когато ги открия. Край.

— Идвам с теб. Тези момчета заслужават още чифт очи, а моите са добри. Ще бъда готов, когато пристигнеш. Край на връзката.

— По дяволите! Мразя героите.

Тя нарами раницата и следвана от кучетата, излезе навън. Взе останалата част от багажа и като запали фенерче, тръгна със снегоходките надолу към езерото.

След като бурята беше спряла, беше излитала два пъти и поблагодари на Бога, че няма да й отнеме цял час, за да изрови самолета си. Не мислеше дали момичетата са живи или мъртви в планината. Просто си вършеше работата.

Свали покривалата от крилата и ги сгъна. Беше трудоемко, но не колкото да стържеш леда от непокрити криле. След като пресуши водните филтри на резервоарите, тя се качи да провери на око нивото на бензина и доля гориво.

След това обиколи самолета и огледа задкрилките, опашката, всяка част на самолета, която се движеше, за да се увери, че всичко е наред.

Знаеше, че много хора са умрели заради някой разхлабен болт.

После подреди багажа и се качи в кабината.

Натисна стартера и включи двигателя. Витлото се завъртя, отначало бавно, после моторът изпусна облак дим. Докато загряваше, тя погледна уредите.

С тяхна помощ контролираше всичко, което можеше да се контролира.

Зората още не беше се показала, когато отпусна спирачките.

Пусна задкрилките, за да се подготви за излитане, дръпна лоста и погледна навън, за да се убеди, че елероните се движат и стабилизаторите реагират. Доволна, се изправи на седалката.

Целуна пръсти и докосна с тях прикрепената с магнит снимка на Бъди Холи върху контролното табло. И разтвори дроселите.

Още не беше решила дали да мине през Лунаси. Докато обикаляше езерото, за да набере скорост за излитането, размисляше.

Може би трябваше да го направи, а може би не.

Самолетът се издигна във въздуха точно когато на изток просветляваше. После носът му рязко се насочи към Лунаси.

Беше там, където й бе казал. Стоеше на ръба на леда, на фона на заснежената планина. На гърба си имаше раница, Можеше само да се надява, че някой е посъветвал чичако какво да си носи в такъв случай. Видя, че Хоп е с него, и стомахът й се сви, когато разпозна в другите фигури Джон Лара.

Това я принуди да се замисли какво ли е станало. За телта, които беше превозвала преди. И за онези, които може би щеше да превозва днес.

Кацна на ивицата лед и зачака Нейт да я прекоси, без да изключва двигателите.

От движението на витлото палтото и косата му се развяха. После той се качи, остави багажа си и закопча колана.

— Надявам се, че знаеш какво те чака — каза тя.

— Нямам и представа.

— Може би така е по-добре. — Тя целуна пръсти и отново докосна Бъди. Без да поглежда към ужасеното лице вдясно, се подготви за излитане.

Използвайки ръчния микрофон, се свърза с контролната кула в Талкийтна и съобщи координатите си. После се из дигнаха над дърветата и се понесоха на изток-североизток към бледото изгряващо слънце.

— Ти си очи и баласт, Бърк. Ако Джейкъб не беше на гости при сина си в Ноум, не бих те взела.

— Ясно. Кой е Джейкъб?

— Джейкъб Иту. Най-добрият пилот на малък самолет, когото познавам. Той ме е учил.

— Човекът, с когото ядохте пуканки на събранието в кметството?

— Точно той. — Пропаднаха във въздушна яма и тя видя как ръката му се сви в юмрук. — Ако страдаш от въздушна болест, ще бъда много нещастна.

— Не, просто мразя да летя.

— И защо?

— Заради гравитацията.

Мег се усмихна, защото продължиха да се друсат.

— Ако турбулентността ти пречи, те чака наистина тежък ден. Още има време да те върна.

— Кажи го на трите деца, които търсим.

Усмивката й изчезна. Загледа се в стръмните очертания на планините, докато земята под тях се размазваше от скоростта и ниските облаци.

— Затова ли си станал ченге? За да спасяваш хора?

— Не. — Той не реагира, когато самолетът се разтресе за пореден път. — Защо пилот би сложил в кабината си снимка на Бъди Холи?

— За да му напомня, че се случват всякакви гадости.

Когато слънцето се засили, тя извади тъмни очила от джоба си и ги сложи. Отдолу видя криволичещи следи от шейна, димни спирали, малка горичка, възвишение. Използваше ориентирите на земята почти толкова, колкото и уредите.

— Бинокълът е в онова отделение — посочи му Мег. После намали скоростта на пропелера и бутна напред ръчката на дросела.

— Нося си свой. — Той разкопча парката си и извади бинокъла, който висеше на врата му. — Кажи ми накъде да гледам.

— Ако са се опитали да се изкачат по южния склон, трябва да са ги свалили на Слънчевия ледник.

— Свалили са ги? Кой?

— Никой не знае, нали? — Челюстта й се стегна. — Някой глупак, който се интересува само от парите. Много хора имат самолети и ги управляват. Това не ги прави пилоти. Който и да е, не е съобщил за тях, когато започна бурята, и със сигурност не ги е извозил обратно.

— Шибан откачалник.

— Да си откачен не е зле, но не бива да си глупак. А той попада точно в тази категория. Когато наближим планините, въздухът ще е по-неспокоен.

Той погледна надолу — малко дървета, океан от сняг, ледена плоча, която представляваше замръзнало езеро, няколко колиби — всичко ту изчезваше, ту се появяваше през облаците. Гледката би трябвало да му се струва пуста и гола, но беше поразителна. Жестоката красота на планините гравирана върху яркото наситеносиньо небе.

Помисли си за трите момчета, които бяха от шест дни пленници на това сурово място.

Самолетът рязко се наклони вдясно и той трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не затвори очи. Планините — синьо-бели и чудовищни — изпълваха цялото му полезрение. Минаха през един пролом. От двете страни имаше само лед, скали и смърт.

Някакъв тътен заглуши виенето на двигателите и той видя как снегът се завихри в планината.

— Какво…

— Лавина. — Когато самолетът започна да се тресе, тя му каза със спокоен глас. — Не е лошо да се хванеш за нещо.

Снегът бликаше, наслагвайки нови пластове белота — сякаш леден вулкан изригваше, изпълвайки въздуха с рева на хиляди влакове. Самолетът подскачаше наляво и надясно, нагоре и надолу.

Стори му се, че чува Мег да ругае и нещо, което му заприлича на залп от зенитни оръдия, удари самолета. Бурята, която изригна от планината, блъвна купчина останки върху предното стъкло. Но той не почувства страх, а благоговение.

Металът свистеше и звънеше, докато скални и ледени куршуми удряха самолета. Вятърът го подхвана, завъртя го и го заподхвърля във всички посоки. Изглеждаше неизбежно, че ще блъснат в скалата или ще бъдат разбити от шрапнелите.

И тогава заходиха между стени от лед над тясна замръзнала долина и се издигнаха към синевата.

— Цуни ме отзад! — извика тя възторжено, отметна глава и се разсмя. — Това си го биваше!

— Беше грандиозно — съгласи се Нейт и се размърда в седалката, опитвайки се да се извърне достатъчно, за да види останалата част от представлението. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Планината е променлива. Човек никога не знае кога ще му вдигне мерника. — Мег се обърна към него. — Не губиш хладнокръвие, когато си под обстрел, шерифе.

— Ти също. — Той отново се обърна. Чудеше се дали бясно биещото му сърце не му е счупило някое ребро. — Идваш ли често тук?

— При всяка възможност. Вече можеш да ползваш бинокъла. Трябва да покрием определен район и няма да сме единствените. Бъди нащрек. — Тя сложи слушалките. — Ще се свържа с въздушния контрол.

— Накъде да насоча орловия си поглед?

— Натам — посочи с брадичка. — На един часа.

В сравнение с Денали тази планина изглеждаше почти кротка и красотата й бе някак обикновена в сравнение с величието на първата. Между Безименната и Денали имаше по-малки и по-големи върхове, заоблени в задната си част и стръмни в предната, които се сливаха в една назъбена слоеста стена на фона на небето.

— Колко е висока?

— Към 4000 метра. През април и май изкачването е стимулиращо, а през зимата е доста трудно, но не невъзможно. Освен ако не сте група колежанчета, които са решили да полудуват — тогава си е почти самоубийство. Когато разберем кой е превозил три непълнолетни хлапета и ги е пуснал тук през януари, скъпо ще си плати.

Той познаваше този тон — равен и студен.

— Мислиш, че са мъртви.

— Така е.

— И все пак си тук.

— Не ми е за пръв път да търся тела и да ги намирам.

Тя си помисли за припасите и екипировката в самолета. Извънредни дажби храна, лекарства, термични одеяла. Молеше се дай се наложи да ги използва.

— Търси палатки, екипировка, тела. Тук има много пукнатини. Ще се доближа колкото мога.

Нейт се молеше момчетата да са живи. Дошло му беше до гуша от смърт и загуби. Не беше дошъл да търси тела, а живи хора. Уплашени, изгубени, може би ранени момчета, които да върне на обезумелите им родители.

Погледна през полевия бинокъл. Виждаше убийствените склонове, тънките корнизи, гладките ледени стени. Нямаше смисъл да се чуди защо някой би рискувал да си счупи крайниците или да изгуби живота си, да се пребори с кошмарните условия, да гладува и да страда, за да стигне до върха. Хората правеха и по-шантави неща за забавление.

Усети шибащите ветрове и неприятната близост на малкия самолет с безжалостните стени, после бързо потисна страха си.

Оглежда, докато очите го заболяха, после свали бинокъла, за да проясни зрението си.

— Дотук нищо.

— Планината е голяма.

Нейт продължаваше да търси, докато Мег съобщаваше координатите им на въздушен контрол. Той забеляза друг самолет — малка жълта птичка, която пикираше на запад, както и корпуса на хеликоптер. Планината смаляваше всичко. Тя вече не му изглеждаше малка, не и след всичко, което беше съзрял на нея.

Релефът й беше образуван от различни форми — плочи от вълнист лед, снежни полета, юмруци от черен камък, които стърчаха от скалните стени, покрити с по-тънки реки от лед, които приличаха на блестяща глазура.

Видя сенки, които слънцето никога не разсейваше, и зловещи бездни. От една от тях изскочи лъч — сякаш слънчевата светлина се бе отразила в кристал.

— Там долу има нещо — извика той. — Метал или стъкло. Отразява светлината. В онази пукнатина.

— Ще покръжа наоколо.

Той свали бинокъла и потърка очите си, ядосвайки се, че не си е взел тъмните очила. Блясъкът беше убийствен.

Самолетът се издигна, после се снижи и докато кръжеше, Нейт съзря цветно петно върху снега.

— Чакай. Ето там. Какво е това? На четири часа. Исусе, Мег, на четири часа.

— Кучият му син! Един от тях е жив.

Сега и той го видя, светлосиньото петънце, движението, фигурата, която смътно напомняше човешка и размахваше ръце, за да сигнализира. Самолетът полегна наляво, после надясно и се отправи назад.

— Тук Бобър 9 0 9 Алфа Танго. Открих единия — каза тя в микрофона. — Жив е. Точно над Слънчевия ледник. Слизам, за да го взема.

— Ще кацнеш ли? — попита Бърк, когато тя повтори обаждането и съобщи координатите. — Върху това?

— Ти ще свършиш работата — отвърна тя. — Ще слезеш долу. Аз не мога да оставя самолета — ветровете тук бързо се променят, освен това няма нито време, нито място, където да го закрепя.

Той погледна надолу и видя как фигурата се спъна, падна, претърколи се и се подхлъзна, преди да спре, почти невидима сред бялата пяна.

— По-добре ми обясни какво да направя и как, и то по-бързо.

— Ще кацна, ти ще се изкачиш до момчето и ще го доведеш. После всички ще се приберем и ще пием по една голяма бира.

— Кратък урок.

— Няма време за по-дълъг. Накарай го да върви. Ако не може, влачи го. Вземи очила, ще ти трябват. Не е сложно. Все едно да пресечеш езерце и да изкачиш няколко скали.

— Само че на няколко хиляди метра над морското равнище. Нищо работа.

Зъбите й проблеснаха в усмивка, докато водеше малките си битки, за да стабилизира самолета.

— Ето на това му викам дух.

Вятърът понесе самолета и тя отново се впусна в сражение, вдигна носа и изравни крилете. Зави към целта си, пусна колесника и затвори дроселите.

Нейт реши да не затаява дъх, защото много скоро вдишването и издишването може би щяха да бъдат невъзможни. Но тя успя да намести самолета върху ледника между стената и пропастта.

— Хайде! — нареди му, но той вече разкопчаваше колана си.

— Навън сигурно е двайсет под нулата, затова побързай. Ако междувременно не се наложи да излетя, не му оказвай медицинска помощ, докато не го качим на самолета. Просто го вземи, довлечи го и го пъхни вътре.

— Ясно.

— И още нещо — извика тя, когато отвори вратата и вятърът нахлу вътре. — Ако се наложи да излетя, не се паникьосвай. Ще се върна за вас.

Той скочи. Сега не беше време да се съмнява, нито да премисля. Студът го преряза като множество ножове, а въздухът беше толкова рядък, че обгори гърлото му. Имаше възвишения, които се издигаха над други възвишения, вълнисти морета, километри сянка, океани белота.

Той се придвижваше по ледника, тътрейки се, вместо със спринт, както се бе надявал.

Когато стигна скала, продължи по инстинкт, изкачвайки се като коза, и потъна до колене в сняг, когато преодоля ниската стена.

— Чуваше шума на двигателите, вятъра и собственото си тежко дишане.

Въпреки инструкциите на Мег, коленичи до момчето и потърси пулса му. Лицето на хлапака беше посивяло, по бузите и брадата му имаше лишеи.

Но очите му се отвориха.

— Успях — дрезгаво прошепна той. — Успях.

— Да. Да се разкараме оттук.

— Те са горе в пещерата. Не успяха да се изкачат, не могат и да слязат. Скот е болен, а на Брад май му е счупен кракът. Дойдох за помощ. Дойдох…

— И успя. Ще ни покажеш къде са, щом се качим в самолета. Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Ще опитам.

Нейт с мъка го изправи и го подпря.

— Хайде, Стивън. Просто слагаш единия крак пред другия. Стигнал си чак дотук.

— Не си усещам краката.

— Просто ги вдигай подред. Ще ти се подчинят. Трябва да слезеш долу.

Нейт вече усещаше как студът прониква през ръкавиците му и се ядосваше, че не се е сетил да сложи още един чифт.

— Не съм достатъчно опитен, за да те нося. Дръж се за мен и ми помогни да слезем. Трябва да стигнем до самолета, за да помогнем на приятелите си.

— Трябваше да ги оставя, за да потърся помощ. Трябваше да ги оставя при мъртвеца.

— Няма нищо. Ще се върнем за тях. А сега ще слезем. Готов ли си?

— Ще се справя.

Нейт тръгна пръв. Ако хлапето паднеше, припаднеше или се подхлъзнеше, щеше да спре падането му. Продължи да му вика, докато слизаха. Викаше, за да го държи в съзнание, искаше да му отговаря, за да е сигурен, че ще бъде нащрек.

— Преди колко време остави приятелите си?

— Не знам. Два или три дни. Хартборн не се върна. Или… Мислех, че съм го видял, но не беше така.

— Добре. Почти стигнахме. След няколко минути ще ни покажеш къде са приятелите ти.

— В ледената пещера с мъртвеца.

— Кой е мъртвецът? — Нейт скочи върху ледника. — Кой е мъртвецът?

— Не знам. — Гласът беше сънен. Стивън се подхлъзна и се свлече в ръцете на Нейт. — Открихме го в пещерата. Леден човек с отворени очи. И те гледа. В гърдите му е забита брадва. Зловещо.

— Обзалагам се. — Къде с влачене, къде с носене, успя да закара момчето до самолета.

— Той знае къде са останалите. — Нейт отвори вратата, качи се и издърпа Стивън вътре. — Може да ни покаже.

— Сложи го отзад и го завий с одеялата. Аптечката е в сака. В термоса има горещо кафе. Не му давай да пие твърде много.

— Още ли съм жив? — Сега момчето трепереше и тялото му се тресеше от студа.

— Да, жив си.

Нейт го сложи на пода между седалките и го зави с одеялата, докато Мег излиташе.

Чу воя на вятъра и двигателите и се зачуди дали все пак няма да се разбият.

Трябва да ни кажеш къде са приятелите ти.

— Мога да ви покажа.

С тракащи зъби момчето се опитваше да вземе чашата кафе, която Нейт му бе налял.

— Остави, аз ще я държа. Просто отпий.

Когато преглътна, от очите му потекоха сълзи.

— Не вярвах, че ще успея. Щяха да умрат там, защото аз не можах да стигна до самолета.

— Но ти успя.

— Самолетът го нямаше. Нямаше го там.

— Но ние бяхме там.

Опитвайки се да запази равновесие въпреки друсането на самолета, Нейт отново му поднесе чашата.

— Почти стигнахме до върха, но Скот беше зле, а Брад падна. Кракът му пострада. Стигнахме до пещерата и влязохме вътре, преди да започне бурята. Стояхме там. Вътре има мъртвец.

— Така казваш ти.

— Не си измислям.

Нейт кимна.

— Ще ни го покажеш.