Далеч на север

1.

На път за Лунаси 28 декември 2004 г.

Пристегнат с колана в тресящата се консервна кутия, която някой на шега беше нарекъл самолет, наблюдавайки на оскъдната зимна светлина как въздушните течения ги подмятат през пролуките между заснежените върхове към градче на име Лунаси1, Игнейшъс Бърк получи прозрение.

Оказа се, че далеч не е готов да умре, както си мислеше.

Беше неприятно да го осъзнаеш, когато съдбата ти виси на косъм в ръцете на непознат в яркожълта парка, чието лице е почти напълно скрито от изтъркан кожен калпак, нахлупен върху пурпурна плетена шапка.

Непознатият му се беше видял достатъчно компетентен в Анкъридж, когато го беше плеснал по дланта, преди да посочи с палец към консервната кутия с витла.

После беше казал на Нейт: „Наричай ме просто Джърк2.“ Май тогава го загриза нещо подобно на съмнение.

Що за идиот би се качил на летяща консерва, пилотирана от човек на име Джърк?

Но толкова късно през годината до Лунаси можело да стигне безопасно само по въздуха, поне така му беше казала кметът Хоп, когато бяха разговаряли за пътуването му.

Самолетът рязко зави надясно, последван от стомаха на Нейт, и той се зачуди какво ли означава за Хоп думата безопасно.

Беше си мислил, че му е все едно. Дали ще живее, или ще умре, какво значение имаше за останалия свят? Когато се бе качил на големия самолет от Балтимор за Вашингтон, си беше казал, че така или иначе краят на живота му наближава.

Полицейският психиатър го беше предупредил да внимава с важните решения, когато е в депресия, но той бе подал молба за мястото на полицейски началник в Лунаси само заради името на градчето.

И беше приел работата с непукистко свиване на раменете.

Дори сега, замаян от гаденето и треперещ от прозрението си, Нейт осъзна, че го притеснява не самата смърт, а начинът, по който тя ще настъпи. Не му се искаше да си отиде от този свят, блъскайки се по тъмно в някоя планина.

Ако беше останал в Балтимор и се бе държал по-любезно с психиатъра и началника си, можеше да загине при изпълнение на служебния си дълг. Това нямаше да е толкова лошо.

Но не, той беше захвърлил значката си и не само беше изгорил мостовете, а направо ги бе изпепелил. Затова щеше да свърши като кърваво петно някъде из аляските планини.

— Сега ще се пораздрусаме — предупреди Джърк с провлечен тексаски акцент.

Нейт преглътна яда си.

— Щото досега летяхме съвсем гладко.

Джърк се усмихна и му намигна.

— Това нищо не е. Трябва да пробваш срещу вятъра.

— Не, благодаря. Колко остава още?

— Не много.

Самолетът подскачаше и се тресеше. Нейт примирено затвори очи. Молеше се само да не се опозори напълно, като повърне върху ботушите си, преди да умре.

Никога вече нямаше да лети със самолет. Ако оживееше, щеше да си тръгне от Аляска с кола. Или да върви пеша. Или да пълзи. Но със сигурност нямаше да лети.

Самолетът подскочи и Нейт отвори очи. И видя през прозореца триумфалната победа на слънцето — мракът чудодейно се разпръсна и въздухът стана прозрачен. Светът отдолу се очерта — дълги синьо-бели гънки, стръмни възвишения, блестящи рояци заледени езера и километри заснежена гора.

Само на изток небето бе скрито от огромната маса, която местните жители наричаха Денали или просто Планината. Дори повърхностното му проучване беше показало, че само загубеняците използваха името Маккинли.

Докато се друсаха напред, единствената му свързана мисъл беше, че нищо съществуващо не може да е толкова голямо. Когато слънчевите лъчи докоснаха мрачния й връх, сенките постепенно се разстлаха върху грамадата, придавайки синкав оттенък на белотата, и ледената й повърхност заблестя.

Нещо в него трепна толкова силно, че за миг забрави гаденето, постоянния рев на мотора и дори студа, който изпълваше самолета като мъглица.

— Едро копеленце, а?

— Да. — Нейт шумно издиша. — Бива си го.

Насочиха се на запад, но той не изпускаше от поглед планината. Сега видя, че онова, което беше взел за заледен път, беше лъкатушеща замръзнала река. Близо до брега й се беше сгушило селище. Постройките и колите по улиците ясно се различаваха.

Беше тъй тихо и бяло, че му заприлича на вътрешността на кристално кълбо, което някой всеки миг ще разтърси, за да се разлетят снежинките.

— Нещо под пода издрънча.

— Какво е това?

— Колесникът. Стигнахме Лунаси.

Самолетът се снижи с рев толкова рязко, че Нейт трябваше да се вкопчи в седалката и да се запъне с крака.

— Какво? Кацаме ли? Къде? Къде?

— На реката. По това време на годината е замръзнала здраво. Не се притеснявай.

— Но…

— Ще се попързаляме със ските.

— Ски? — Нейт внезапно си припомни, че мрази зимните спортове. — Не е ли по-добре с кънки?

Джърк се изсмя налудничаво, точно когато самолетът се устреми към ивицата лед.

— Представяш ли си? Самолет на кънки. Страхотна идея.

Самолетът подскочи, поднесе и се плъзна по леда заедно със стомаха на Нейт. После грациозно спря. Джърк изключи моторите и във внезапно настъпилата тишина Нейт чу как ударите на сърцето му отекват в ушите.

— Едва ли ти плащат достатъчно за това — успя да каже той. — Не могат да ти платят достатъчно.

— По дяволите! — Джърк го потупа по ръката. — Не го правя заради парите. Добре дошъл в Лунаси, шерифе.

— Нямаш представа колко се радвам.

Все пак реши да не целува земята. Не само щеше да изглежда нелепо, но и сигурно устните му щяха да залепнат за леда. Вместо това спусна омекналите си крака и излезе в неописуемия студ навън, като се помоли да го издържат, докато стигне на някое тихо, топло и спокойно място.

Важното беше да прекоси леда, без да си счупи крак или ръка.

— Не се тревожи за багажа си, шерифе! — извика Джърк. — Ще ти го донеса.

— Благодаря.

Когато успя да запази равновесие, Нейт забеляза една фигура насред снега. Беше с кафява парка с качулка и подплата от черна кожа и дърпаше от цигарата рязко и нетърпеливо. Използвайки я като ориентир, Нейт тръгна по неравния лед колкото се можеше по-внушително.

— Игнейшъс Бърк.

Гласът беше дрезгав и женски, и достигна до него на облаче пара. Той се подхлъзна, успя да се закрепи и с бясно биещо сърце се изкатери на заснежения бряг.

— Анастасия Хоп. — Тя протегна облечената си в ръкавица с един пръст ръка, успя някак си да хване неговата и я стисна здраво. — Виждам, че си позеленял от пътуването. Джърк, да не си си правил майтап с новия ни шериф по пътя?

— Не, госпожо. Просто имаше въздушни течения.

— Тук винаги е така. Все пак, личи си, че си хубавец. Ето, удари една глътка.

Тя извади от джоба си плоска сребриста бутилка и му я подаде.

— Аз…

— Давай. Още не си на работа. Малко бренди ще те съживи.

Той реши, че едва ли ще му стане по-зле, отвори бутилката, отпи бавно и почувства как глътката се търкаля към тръпнещия му стомах.

— Благодаря.

— Ще те настаним в „Хижата“ и ще ти дадем възможност да си поемеш дъх. — Тя го поведе по пъртината. — Ще те разведа из града по-късно, когато главата ти се проясни. Пътят от Балтимор е дълъг.

— Така е.

Градчето приличаше на снимачна площадка. Вечнозелени дървета, побелели от снега, реката, постройките от разцепени трупи, димът, който се виеше от комини и тръби. Всичко се размазваше пред погледа му и той разбра, че е ужасно изтощен. Не беше успял да поспи през никой от полетите и пресметна, че са минали почти двадесет и четири часа, откакто за последен път беше лягал.

— Случил си ясен ден — каза жената. — В планините падна още сняг. Тази гледка води туристите насам.

Изгледът наистина приличаше на пощенска картичка и той се почувства малко неловко. Все едно беше влязъл във филм или в нечий сън.

— Радвам се, че си се облякъл добре — тя го огледа, докато говореше. — Много от туристите от Долните щати3 идват с модерни палта и лъскави ботуши и задниците им замръзват.

Той беше поръчал всичко, което носеше — чак до термобельото, — както и по-голямата част от съдържанието на куфара си от „Еди Бауер“ по интернет, след като получи имейл с предложение от кмет Хоп.

— Много точно ми описахте какво ще ми трябва.

Тя кимна.

— Да, както и онова, което ще трябва на нас. Не ме разочаровай, Игнейшъс.

— Казвайте ми Нейт. Нямам намерение, кмет Хоп.

— Само Хоп. Всички ме наричат така. — Тя се качи на дълга дървена тераса.

— Това е „Хижата“. Хотел, бар, ресторант, обществен клуб. Имаш стая тук, включена е в заплата ти. Ако решиш да живееш на друго място, ще си плащаш сам. Собственичка е Чарлийн Хайдъл. Яденето е добро и мястото е чисто. Тя ще се погрижи за теб. Освен това ще се опита да ти бръкне в панталоните.

— Моля?

— Ти си хубав мъж, а Чарлийн има слабост към другия пол. Твърде стара е за теб, но това няма да я спре. Каквото и да мислиш по въпроса, решението си е твое.

После тя се усмихна и Нейт видя, че лицето й е червено и кръгло като ябълка. Имаше живи кафяви очи и голяма уста с тънки устни с извити нагоре ъгълчета.

— И тук, както в цяла Аляска, мъжете преобладават. Но това не значи, че местното женско население няма да дойде да те огледа. Ти си прясно месо и много от тях ще искат да го опитат. Когато си свободен, прави каквото искаш, Игнейшъс, но недей да чукаш момичета в работно време.

— Ще си го запиша.

Смехът й прозвуча като сирена за мъгла, докато го тупаше дружески по ръката.

— Няма да е зле.

После отвори вратата и го въведе в благословената топлина.

Замириса му на дим от дърва, кафе, пържен лук и съблазнителен женски парфюм.

Помещението беше широко и символично разделено на ресторант с маси за двама и четирима, пет сепарета и бар със столчета, чиито червени седалки бяха протъркани в средата от множеството задници, седели върху тях през годините.

Отдясно имаше широк отвор, през който се виждаха маси за билярд и ярките светлини на джубокс.

През вратата вляво се влизаше във фоайето. Той видя част от плота на рецепцията и прегради, между които бяха пъхнати ключове, пликове и сгънати листове със съобщения.

Гореше буен огън и предните прозорци бяха разположени така, че да се вижда прекрасният изглед към планината.

Келнерката беше една и в силно напреднала бременност. Косата й беше прибрана в дълга и лъскава черна плитка. Лицето й поразяваше с нежната си красота и той примигна от удивление. С топлите си тъмни очи и златиста кожа тя му заприлича на местна версия на Мадоната.

В момента доливаше кафе на двама мъже, седнали в сепарето. Момченце на около четири години седеше на една маса и оцветяваше книжка. Мъж в туидено сако пушеше и четеше опърпан екземпляр на „Одисеи“.

На маса в отсрещния край друг мъж с кестенява брада, която се стелеше върху предницата на избелялата му карирана риза, гневно мърмореше нещо.

Някои от посетителите обърнаха глави към тях и поздравиха Хоп, която отметна качулката си и разкри рошава посребрена коса. В погледите, които се насочиха към Нейт, се четеше любопитство, само в очите на мъжа с брадата имаше открита враждебност.

— Това е Игнейшъс Бърк, новият началник на полицията — обяви Хоп, докато разкопчаваше ципа на парката си. — В сепарето са Декс Трилби и Ханк Финкъл, а онзи намръщеният е Бинг Карловски. Келнерката се казва Роуз Иту. Как е днес бебето, Роуз?

— Неспокойно. Добре дошли, шериф Бърк.

— Благодаря.

— Това е Професора. — Хоп отиде до бара и потупа човека с туиденото сако по рамото. — Откри ли нещо по-различно в тази книга от последния път, когато я чете?

— Винаги намирам нещо ново. — Той смъкна очилата си за четене с метални рамки, за да огледа Нейт по-добре. — Дълъг път.

— Да — съгласи се Бърк.

— И това е само началото.

После Професора намести очилата си и се върна към четивото си.

— А този непослушен хубавец е Джеси, синът на Роуз. Момчето не вдигна глава от книжката, но погледна нагоре и под гъстите му черни къдрици проблеснаха големи тъмни очи. То се протегна и дръпна Хоп за парката, за да й прошепне нещо.

— Не се тревожи. Ще му дадем.

Вратата зад бара се отвори и един едър тъмнокож мъж с бяла престилка излезе оттам.

— Големия Майк — представи го Хоп. — Готвачът. Бил моряк, докато едно от нашите момичета не му хванало окото, когато отишло до Кодиак.

— Хвана ме като пъстърва — усмихнато потвърди Големия Майк. — Добре дошъл в Лунаси.

— Благодаря.

— Искаме нещо вкусно и топло за новия началник на полицията.

— Днес рибената чорба си я бива — каза Големия Майк. — Ще му дойде добре. Освен ако не искаш да хапнеш червено месце, шерифе.

Нейт не разбра веднага, че се обръщат към него. Едва когато усети, че всички в помещението го гледат, се обади:

— Рибената чорба е добра идея.

— Веднага я нося.

Майк се обърна, влезе в кухнята и Нейт дочу как дълбокият му баритон затананика „Скъпа, навън е студено“.

Снимачна площадка, картичка, помисли си той. Или пиеса. Както и да го погледнеше, чувстваше се като прашасал реквизит.

Хоп го повика с пръст, преди да излезе във фоайето. Той я видя да се пъха зад плота и да взима един от ключовете между преградите. В този момент вратата отново се отвори и оттам се появи истинска сексбомба.

Беше руса — според Нейт така беше най-подходящо за сексбомбите, — с гъста чуплива коса, която се спускаше над впечатляващите гърди, надничащи от дълбокото деколте на прилепналата й синя блуза. Едва след минута той погледна към лицето й, защото синята блуза беше пъхната в толкова тесни джинси, че сигурно бяха увредили няколко вътрешни органа.

Не че се оплакваше.

Лицето можеше да се похвали с ясносини очи, които гледаха невинно, в контраст с пълните червени устни. Беше попрекалила с червилото и му напомни на кукла Барби.

Барби Мъжеядката.

Докато заобикаляше плота, тя полюшваше всички части от тялото си, които можеха да помръднат, въпреки прилепналите дрехи и тънките токчета. После се подпря лениво на бара.

— Здравей, красавецо.

Гласът й напомняше гърлено мъркане — сигурно го беше упражнявала, — предназначено да спре притока на кръв към мъжкия мозък и да сведе коефициента му на интелигентност до този на зелена ряпа.

— Чарлийн, дръж се прилично. — Хоп издрънка с ключа.

— Момчето е уморено и още му е зле. Точно сега няма сили да се справи с теб. Шериф Бърк, Чарлийн Хайдъл. Хотелът е неин. Стаята и храната ти се плащат от градския бюджет като част от заплата ти, затова не се чувствай длъжен да й предлагаш нещо допълнително.

— Хоп, ужасна си. — Но докато го казваше, Чарлийн се усмихваше като котенце, плеснато през лапите. — Да ви заведа ли горе, шериф Бърк? Ще ви помогна да се настаните, а после ще ви донеса нещо топло за хапване.

— Аз ще го заведа. — Хоп демонстративно стисна ключа в юмрук и разлюля голямата черна плочка, на която беше написан номерът на стаята. — Джърк ще му донесе багажа. Няма да е зле Роуз да качи рибената чорба, която Майк ще му сипе. Хайде, Игнейшъс. Ще си общувате, когато събереш малко сили.

Той би могъл да възрази, но не виждаше смисъл. Затова послушно последва Хоп през вратата и нагоре по стълбите като кученце господаря си.

Чу Чарлийн да мърмори „чичако“ с тона на човек, който току-що е вкусил развалено месо. Явно беше обида, но той я пропусна покрай ушите си.

— Чарлийн не ти мисли злото — казваше в това време Хоп, — но ако й дадеш възможност, ще те изтормози до смърт.

— Не се тревожи за мен, мамо.

Тя пусна отново сирената и отключи вратата на стая 203.

— Мъжът й избяга преди петнадесет години и я остави да отгледа сама дъщеря си. Много добре се справи с Мег, макар че през повечето време фучат като котки една срещу друга. Оттогава е имала много мъже, а с всяка година стават все по-млади. Казах ти, че е твърде стара за теб. — Хоп го погледна през рамо. — Всъщност, както се държи, ти си прекалено стар за нея. На тридесет и две си, нали?

— Бях, когато тръгнах от Балтимор. Преди колко години беше това?

Хоп поклати глава и отвори вратата.

— Чарлийн те води поне с десетина години. Има голяма дъщеря, почти на твоята възраст. Може би не е лошо да го имаш предвид.

— Мислех, че жените се радват, когато някоя от тях забърше по-млад мъж.

— Това показва колко разбираш от жени. Напротив, вбесяваме се, че ни е изпреварила. Е, това е.

Той влезе в облицована с ламперия стая, в която имаше железен креват, гардероб, огледало, кръгла масичка, два стола и малко бюро. Беше чиста, оскъдно обзаведена и интригуваща колкото чувал бял ориз.

— Тук има малка кухня. — Хоп дръпна синята завеса и разкри малък хладилник, два котлона и мивка, голяма колкото дланта на Нейт. — Но ако готварството не ти е страст или хоби, по-добре се храни долу. Храната е хубава. Не е „Риц“, но има и по-хубави стаи, ала бюджетът ни стига за тази. — Тя прекоси стаята и отвори една врата. — Баня. Тази е с вътрешен водопровод.

— Охо! — Той надникна вътре.

Мивката беше по-голяма от кухненската, но не много. Вана нямаше, но и душът щеше да му свърши работа.

— Донесох ти багажа, шерифе. — Джърк внесе двата куфара и сака сякаш бяха празни. Хвърли ги на леглото и матракът изскърца под тежестта им. — Ако ти потрябвам за нещо, долу съм и хапвам. Довечера ще спя тук, а утре сутрин летя обратно за Талкийтна.

Той допря пръст до челото си за поздрав и си тръгна.

— По дяволите. Чакай. Нейт зарови из джоба си.

— Аз ще му дам бакшиш — спря го Хоп. — Докато си на работа, си на издръжка на градския съвет на Лунаси.

— Оценявам жеста.

— Смятам да те накарам да си го отработиш, така че не бързай с благодарностите.

— Румсървис! — напевно изчурулика Чарлийн, внасяйки поднос в стаята. Бедрата й се поклащаха като метроном, докато вървеше към масата. — Нося ти вкусна рибена чорба, шерифе, и сандвич за голям гладен мъж. Кафето е топло.

— Ухае чудесно. Благодаря, госпожо Хайдъл.

— За теб съм Чарлийн. — Бебешко-сините очи премигнаха и Нейт си помисли: „Наистина се е упражнявала“. — Тук всички сме едно голямо щастливо семейство.

— Ако беше така, нямаше да ни трябва началник на полицията.

— Не го плаши, Хоп. Харесва ли ти стаята, Игнейшъс?

— Нейт. Да, благодаря, хубава е.

— Хапни си и си почини — посъветва го Хоп. — Когато си готов, обади ми се. Ще те разведа наоколо. Първото ти официално задължение е да присъстваш на събранието утре следобед в кметството, където ще те представим на всички, които си дадат труда да дойдат. Преди това ще трябва да видиш полицейския участък, да се запознаеш с двамата си заместници и с Пийч. И да ти дадем звездата.

— Звездата ли?

— Джеси специално ме помоли да ти дадем звезда. Хайде, Чарлийн, да оставим човека да си почине.

— Ако имаш нужда от каквото и да било, обади се долу — отправи му Чарлийн подканяща усмивка. — От каквото ида е.

Зад гърба й Хоп присмехулно забели очи. За да приключи с въпроса, тя сложи ръка на рамото на Чарлийн и я побутна към вратата. Чу се тракане на токчета, женски кикот и вратата се тръшна зад тях.

Въпреки това Нейт чу приглушения глас на Чарлийн, която обидено казваше:

— Какво ти става, Хоп? Просто се държах дружелюбно.

— Може да се държиш дружелюбно като собственичка на хотел, а не на бардак. Кога ще проумееш разликата?

Той изчака, за да се увери, че са се отдалечили, преди да заключи вратата. После съблече парката си и я остави да падне на пода, свали плетената си шапка и я захвърли. Същото направи и с шала си. Терможилетката му ги последва.

Останал по риза, панталони, термофланелка и ботуши, той отиде до масата, взе супата и лъжицата и ги отнесе пред тъмния прозорец.

Според часовника на нощното шкафче беше три и половина следобед, а навън бе тъмно като в полунощ. Уличните лампи светеха, отбеляза той, докато сърбаше супата, и в светлината им се виждаха очертанията на сгради. Бяха украсени за празниците с цветни крушки, а по покривите имаше фигури на Дядо Коледа и елените му.

Но не се виждаха хора, нямаше движение или каквито и да било признаци на живот.

Ядеше механично, прекалено уморен и гладен, за да усети вкуса на чорбата.

„През този прозорец се вижда само снимачната площадка — помисли си. — Сградите са сигурно фалшиви фасади, а шепата хора, които срещнах долу — персонажи от илюзията ми.“

Може би това беше просто халюцинация, породена от депресия, гняв и мъка — от ужасната смесица на чувства, която го беше запратила в бездната.

Утре щеше да се събуди в апартамента си в Балтимор и да се опита да събере сили, за да преживее още един ден.

Взе сандвича и го изяде до прозореца, загледан в пустия черно-бял свят, украсен с гирлянди от разноцветни лампички.

Може би трябваше да се потопи в него. Да стане част от тази странна илюзия, а после да потъне в мрака като последната сцена от стар филм. И всичко щеше да свърши.

Докато стоеше и мислеше, че донякъде се надява това да се случи, на улицата се появи силует. Беше облечен в червено — ярко и дръзко — и сякаш изникна от безцветната сцена долу, за дай вдъхне живот.

Движенията му бяха сигурни и бързи. Живот с мисия, движение с цел. Бързи, уверени крачки върху белотата, които оставяха следи като сенки върху снега.

Тук съм. Тук съм и живея.

Не знаеше дали е мъж, жена или дете, но яркият цвят и уверената походка привлякоха вниманието му.

Сякаш усетила, че я наблюдават, фигурата спря и погледна нагоре.

Нейт отново имаше чувството, че е попаднал в черно-бял филм. Бяло лице, черна коса. Но заради мрака и разстоянието те изглеждаха някак размазани.

Настъпи дълъг миг на неподвижност и тишина. После фигурата отново се раздвижи, тръгна към „Хижата“ и изчезна от погледа му.

Нейт дръпна пердетата и се отдалечи от прозореца.

След миг колебание свали куфарите от леглото и ги остави на пода, без да ги отваря. Съблече се, без да обръща внимание на студа, и се пъхна под купчина одеяла, както мечка влиза в пещера за зимния си сън.

Лежеше там — мъж на тридесет и две години с разрошена кестенява коса, която се виеше около продълговато слабо лице, изпито от умората и отчаянието, замъглило очите му с цвят на дим. Макар че храната беше поуспокоила стомаха му, организмът му се възстановяваше бавно — като на човек, прекарал тежък грип.

Щеше му се Барби — Чарлийн — да му беше донесла бутилка пиене вместо кафето. Не пиеше много, което му беше попречило да затъне и в алкохолизъм, освен всичко останало. И все пак няколко хубави глътки щяха да му помогнат да изключи съзнанието си и да заспи.

Сега дочу вятъра. Преди този звук го нямаше — това стенание зад стъклата. Освен него чуваше как сградата скърца и собственото си дишане.

Три самотни звука, които звучаха още по-самотно като трио.

Изключи ги, каза си той. Изключи всичко. Щеше да поспи няколко часа, после да измие под душа мръсотията от пътуването и да се налее с кафе.

След това щеше да мисли какво да прави, по дяволите. Угаси лампата и стаята потъна в мрак. След секунди съзнанието му я последва.