Далеч на север

26.

— Шерифе. — Пийч му поднесе кифлички и кафе, още преди да беше влязъл.

— Ако продължаваш с тези сладки, скоро няма да мога да се побера в стола си.

— Нужно е нещо повече от няколко кифлички, за да надебелее хубавият ти задник. Пък и това е подкуп. Може ли утре да си взема допълнителен един час към обедната почивка? Участвам в комитета по организирането на първомайския празник. Имаме събрание, за да приключим с координирането на парада.

— Парад ли?

— Да, първомайски парад, Нейт. Пише го на календара и вече наближава.

Май, помисли си той. Тази сутрин си беше поиграл с кучетата в двора на Мег. Снегът стигаше до ръба на ботушите му.

— Така ли ще бъде и на Първи май?

— Дори да вали червен сняг, пак ще има парад. Училищният оркестър ще участва. Коренните жители ще носят носии и ще свирят на традиционни инструменти. Всички спортни отбори са включени, както и курсът по танци на Доли Манърс. Има повече участници, отколкото зрители, но очакваме наплив от туристи и външни хора.

Тя се засуети около вазата с изкуствени нарциси на бюрото й.

— Всички обичат този празник, а миналата година дори го рекламирахме. Тази година увеличихме рекламите, предизвикахме интереса на медиите. Чарлийн ще направи уебстраница на „Хижата“ и ще предлага пакети услуги. А Хоп успя да ни включи в страниците с предстоящи важни събития в няколко списания.

— Сериозно? Значи ще бъде интересно.

— Така си е. Целият ден е празник. Палим голям огън и през нощта свири музика. Ако времето е лошо, се пренасяме в „Хижата“.

— И палите огън там?

Пийч го ощипа закачливо по ръката.

— Не, само слушаме музика.

— Отсъствай колкото е необходимо.

Голям парад, помисли си Нейт. Посетители в „Хижата“, клиенти в магазина „На ъгъла“, които разглеждат произведенията на местните художници и приложници. Повече пари, повече работа за банката, за бензиностанцията. Работа за всички.

Ако се разчуеше за убийството, всички щяха да загубят. Вдигна поглед, когато влезе Ото.

— Днес не си ли в почивка?

— Да.

Нейт забеляза странния му поглед, но продължи непринудено.

— За кифличките ли дойде?

— Не. — Ото му подаде жълт плик. — Написал съм къде съм бил и какво съм правил през февруари 1988, през нощта, когато Макс умря, и когато убиха Юкон. Реших, че ще е по-добре да го направя, преди да ме помолиш.

— Защо не дойдеш в кабинета ми?

— Не е нужно. Не съм се обидил. — Той изду бузи. — Е може би малко, но те разбирам. Нямам сериозно алиби нито за един от трите периода, но съм написал всичко.

Нейт остави кифлата, за да вземе плика.

— Благодаря ти, Ото.

— Отивам за риба. — Ото излезе, разминавайки се на вратата с Питър.

— По дяволите — промърмори Нейт.

— Трудно е. — Пийч леко погали ръката му. — Но трябва да направиш каквото е нужно, дори ако това означава да обидиш някого и да ти се ядосват.

— Така е.

— Хм. — Питър гледаше ту единия, ту другия. — Има ли му нещо на Ото?

— Надявам се, че не.

Младежът се канеше да продължи с въпросите, но Пийч леко поклати глава.

— Причината да закъснея е, че чичо ми дойде тази сутрин. Искаше да ми каже, че някакъв мъж се е заселил северно от града, до потока Безнадеждност. Там има една стара колиба. Явно се е нанесъл в нея. Това никого не би притеснило, но чичо ми го подозира, че е разбил вратата на работилницата му, а леля е установила, че от склада им липсва храна.

Той грабна една кифличка и я захапа.

— Та чичо ми отишъл тази сутрин да види какво става и онзи излязъл с пушка и му наредил да напусне земята му. Тъй като бил с братовчедка ми Мери — водел я на училище, — чичо ми си тръгнал, без да спори.

— Добре. Ние ще се разберем с него. — Нейт остави недокоснатото си кафе и плика с показанията на Ото на плота. Отиде до шкафа с оръжието и извади две пушки и патрони.

— В случай че не успеем — поясни на Питър.

Слънцето беше ярко и силно. Струваше му се невъзможно, че само преди няколко седмици беше му се налагало да пътува в мрак. Реката се виеше край пътя, и студеносиният й цвят контрастираше със снега, който още отрупваше бреговете й. Планините се открояваха като монументи, издялани от стъкло на фона на небето.

Видя орел, кацнал върху крайпътен знак, като златист пазител на гората зад него.

— Откога е необитаема колибата?

— Откакто се помня, никой не е живял в нея — поне официално. Доста е порутена и е толкова близо до потока, че всяка пролет се наводнява. От време на време туристи преспиват в нея за една нощ или пък хлапетата я използват за… нали се сещаш. Коминът е още здрав и вътре може да се пали огън. Макар че понякога здраво се задимява.

— Което значи, че и ти си я използвал за… нали се сещаш. — Макар че се усмихна, бузите на Питър пламнаха.

— Един-два пъти. Чувал съм, че двама чичако я построили много отдавна. Смятали да обработват земята и да търсят злато в потока. Решили, че ще успеят да се изхранват и след година ще са спестили пари. Не познали. Единият умрял от измръзване, а другият полудял от колибна треска. Май беше изял и част от мъртвеца.

— Красота.

— Сигурно са измислици. Но допринасят за атмосферата, когато водиш момиче там.

— Да, много е романтично.

— Трябва да завиеш тук — посочи Питър. — Пътят не е много равен.

След около триста метра друсане и подскачане из тесния, засипан със сняг коловоз Нейт реши, че Питър е майстор на омаловажаването.

Дърветата растяха нагъсто и скриваха слънцето, сякаш караха през тунел, павиран от ледени демони със садистични наклонности.

Опря език до небцето си, за да не го прехапе, докато се бори с кормилото.

Не беше точно сечище. Разнебитеният куб от трупи стърчеше изгърбен сред празно място от изсечени върби и ели, на заледения бряг на един малък поток. Единият прозорец на сгушената в сенките колиба беше закован с дъски, а другият — залепен накръст с изолирбанд. Изкорубена веранда се издигаше върху няколко циментови блокчета.

Мръсен лексус с калифорнийски номера беше паркиран отпред.

— Обади се на Пийч и й кажи да провери номерата, Питър.

Докато младежът се занимаваше с радиото, Нейт се поколеба. От наклонения комин лениво се издигаше дим, а на един стълб до вратата зловещо се полюляваше някакво обесено животинче.

Докато излизаше от колата, разкопча кобура си, но не извади пистолета.

— Достатъчно! — Вратата на колибата се отвори.

В полумрака Нейт различи мъж с пушка.

— Шериф Бърк от полицията в Лунаси. Свалете оръжието.

— Не ме интересува кой си, какво казваш или какво искаш. Знам ви номерата, гадни извънземни. Няма да се върна там горе.

„Извънземни — помисли си Нейт. — Насадихме се.“

— Армията на извънземните в този сектор беше разгромена. Сега сте в безопасност, моля свалете оръжието.

— Така казваш ти. — Мъжът приближи още малко. — Откъде да знам, че не си един от тях?

— Около тридесет и пет годишен, пресметна Нейт. Около един и осемдесет, седемдесет и пет килограма. Кестенява коса. Безумни очи с неопределен цвят.

— Имам документ за самоличност, подпечатан и заверен след проверка. Ако свалите оръжието, ще дойда да ви го покажа.

— Документ за самоличност? — Мъжът изглеждаше объркан и дулото на пушката се сведе с един-два сантиметра.

— Заверен от Нелегалната армия на земляните. — Нейт се опита да кимне сериозно. — Тези дни не е излишно да сме предпазливи.

— Нали знаеш, те имат синя кръв. Последния път, когато ме отвлякоха, убих двама.

— Двама? — Нейт повдигна вежди, за да покаже, че е впечатлен и видя как пушката се снижи още малко. — Трябва да бъдете инструктиран. Ще ви заведем в щаба и ще запишем показанията ви.

— Не можем да ги оставим да победят.

— Няма.

Дулото на пушката се насочи към земята и Нейт пристъпи напред.

Всичко стана много бързо. Винаги ставаше много бързо. Чу Питър да отваря вратата на колата и да го вика. Наблюдаваше лицето на мъжа, очите му и видя промяната. Паника, гняв и ужас едновременно.

Вече ругаеше и нареждаше на Пит да залегне, докато вадеше пистолета от кобура.

Гърмежът на пушката разтърси въздуха и накара птиците по околните дървета да запищят. Вторият изстрел прозвуча, когато Нейт се пъхна под колата.

Канеше се да излезе от другата страна, когато видя кръвта.

— Господи. Исусе Христе. Питър.

Тялото му натежа като олово и той замръзна за един безкраен миг. Усещаше мириса на алеята — на дъжд, на разложен боклук. На кръв.

Дишаше учестено, паниката замая главата му, горчива вълна на отчаяние пресуши гърлото му. Въпреки всичко успя да изпълзи на снега.

Питър лежеше проснат зад отворената врата на колата с разширени изцъклени очи.

— Мисля… Мисля, че съм прострелян.

— Дръж се. — Нейт притисна ръката му на мястото, където якето беше разкъсано и окървавено. Усещаше горещия поток — и дивото биене на сърцето си. С едно око, насочено към колибата, успя да напипа някакъв шал.

Ако онова, което се нижеше в главата му, бяха молитви, не ги беше чувал досега.

— Не е много зле, нали? — Питър облиза устни и наведе глава, за да погледне. После пребледня. — Господи.

— Чуй ме. Чуй ме. — Нейт уви стегнато шала около раната и потупа Питър по бузата, за да му попречи да припадне. Не ставай. Всичко ще бъде наред.

„Няма да кървиш до смърт. Няма да умреш в ръцете ми. Не и този път. Моля те, Боже.“

Извади пистолета на Питър от кобура и обви ръката му около него.

— Държиш ли го?

— Аз съм десняк. Той ме простреля в дясната ръка.

— Стреляй с лявата. Ако приближи, не се колебай. Чуй ме, Питър. Ако дойде тук, застреляй го. Цели се в тялото. Стреляй, докато падне.

— Шерифе…

— Просто го направи.

Нейт пропълзя обратно до задната част на колата, отвори вратата и се мушна вътре. Когато се измъкна, носеше двете пушки. Чуваше как мъжът беснее из къщата. От време на време стреляше.

Пропълзя отново до Питър и сложи една от пушките в скута му.

— Не губи съзнание. Чу ли ме? Не се отпускай.

— Да, сър.

Нямаше кого да извика на помощ. Това не беше Балтимор. Беше сам.

Приклекнал, с пушка в едната ръка и служебния револвер в другата, той пресече замръзналия поток и се скри между дърветата. Разхвърча се кора. Усети как остро парче раздра кожата му под лявото око.

Това означаваше, че вниманието на стрелеца е съсредоточено върху него и Питър е в безопасност.

Под прикритието на дърветата запълзя из снега.

Партньорът му беше застрелян. Партньорът му беше свален.

Дробовете му засвириха, когато се опита да се затича през дълбокия до колене сняг, заобикаляйки колибата.

Скри се зад едно дърво и огледа наоколо. Забеляза, че няма задна врата, но отстрани има друг прозорец. Виждаше сянката на стрелеца върху стъклото, знаеше, че го чака там, че го дебне да се раздвижи.

Нейт зареди пушката с една ръка и стреля.

Стъклото избухна и под оглушителния звук на писъците и ответния огън хукна обратно към предната врата.

Продължаваше да ги чува, когато пресече потока, предана през ледената вода и хукна към къщата.

Скочи на издутата веранда и отвори с ритник вратата.

Беше насочил и двете оръжия към мъжа и част от него, по-голямата част искаше да натисне спусъците. Да го повали мъртъв, както беше направил с онзи мръсен убиец в Балтимор. Мръсният убиец, който беше погубил партньора му и разбил живота му.

— Червена. — Мъжът в схлупената колиба погледна към него и устните му се разтвориха в усмивка. — Кръвта ти е червена.

Той пусна пушката, падна на мръсния под и се разплака.

Името му беше Робърт Джоузеф Спинакер, финансов консултант от Ел Ей и скорошен пациент на психиатрията. Твърдеше, че през последната година и половина на няколко пъти са го отвличали извънземни, че съпругата му била подменена, и беше нападнал двама от клиентите си по време на среща.

От три месеца се водеше изчезнал.

Сега спеше кротко в една килия, успокоен от цвета на кръвта по лицето на Нейт и ръката на Питър.

Шерифът го беше заключил набързо, преди да хукне към клиниката, където нетърпеливо се заразхожда из чакалнята.

Стотици пъти премисляше случилото се и всеки път се упрекваше, че е можел да направи нещо по-различно и да предпази Питър.

Когато Кен излезе, Нейт седеше, обхванал главата си с ръце. Той веднага скочи на крака.

— Много ли е зле?

— Никога не е приятно да те ранят, но можеше да бъде много по-лошо. Известно време ще носи гипс. Късметлия е, че са го улучили със сачми за птици. Малко е слаб и замаян. Ще го задържа тук още няколко часа. Но е добре.

— Радвам се. — Нейт отново се отпусна на стола. — Камък ми падна от сърцето.

— Защо не дойдеш да почистя драскотините по лицето ти? Тази под окото ти е доста дълбока. Хайде, не спори с доктора.

— Може ли да го видя?

— Сега Нита е при него. Можеш да го видиш, след като приключа с теб. — Кен го въведе в стаята и го накара да се качи на масата за прегледи. — Знаеш ли — каза той, докато почистваше раните му, — глупаво е да се самообвиняваш.

— Момчето е новак, а аз го вкарах в опасна ситуация.

— Това не звучи много почтително към него или към работата, на която се е посветил.

Нейт изпухтя от щипането под лявото око.

— Още е почти дете.

— Не, Питър е мъж. Достоен мъж. Ако поемеш вината, ще омаловажиш онова, което му се случи днес — и онова, което е направил.

— Той стана и ме последва до вратата. Едва ходеше, но дойде, за да ме подкрепи.

Нейт срещна очите на доктора, докато му слагаше лепенка.

— Кръвта му беше по ръцете ми, но той влезе вътре, за да ми помогне. Така че, може би аз съм онзи, който не умее да се справя.

— Напротив. Разбрах от Питър по-голямата част от историята. Той те смята за герой. Ако искаш да му се отплатиш за станалото, не го разочаровай. Готово. — Кен отстъпи назад. — Ще живееш.

Когато Нейт излезе, Хоп седеше в чакалнята заедно с родителите на Питър и Роуз. Всички станаха и заговориха едновременно.

— Почива си. Добре е — успокои ги Кен.

Нейт продължи да върви.

— Игнейшъс. — Хоп се спусна след него. — Искам да знам какво стана.

— Прибирам се.

— Тогава ще дойда с теб, за да ми разкажеш. Предпочитам да го чуя от теб, отколкото да слушам различните версии, които се носят вече из града.

Той й разказа накратко.

— Би ли намалил темпото? Краката ти са по-дълги от цялото ми тяло. Как си нарани лицето?

Улучи ме парче кора.

— Което е отхвръкнало, защото са стреляли по теб.

— Това, че лицето ми бе порязано, вероятно спаси и мен, и Спинакер. За щастие кръвта ми е червена.

Както и тази на Питър, помисли си. Много от нея изтече днес.

— Ще дойде ли щатската полиция да го вземе?

— Пийч се опитва да се свърже с тях.

— Добре. — Тя си пое дъх. — От три месеца е скитал и е бил на път съвсем да полудее. Бог знае откога е бил в онази колиба. Може би той е убил горкия Юкон. Би могъл да го направи.

Нейт намери тъмните си очила и ги сложи.

— Би могъл, но не е той.

— Човекът е луд, а това беше работа на луд. Може да е помислил, че Юкон е извънземен, приел образа на куче. Логично е, Игнейшъс.

— Само ако мислиш, че този тип е успял да се промъкне в града, да открие старо куче, да го доведе пред кметството и да пререже гърлото му — като е откраднал ножа преди това. На мен ми се струва малко прекалено.

Хоп го хвана за ръката, за да го спре.

— Може би защото предпочиташ да вярваш друго. Вероятно то ти дава нещо; в което да се вкопчиш. Нещо по-сериозно от няколкото побоя или да опазиш Майк Пияницата да не замръзне. Не ти ли е хрумвало, че се опитваш да търсиш убиец между нас, защото искаш да го има?

— Не, не искам, но е така.

— Дяволски си упорит… — Тя стисна зъби и се обърна настрани, докато се овладее. — Нещата тук няма да се успокоят, ако продължаваш да буниш духовете.

— Нещата тук не бива да се успокояват, докато случаят не бъде разрешен. А сега трябва да напиша доклада си.

Нейт прекара нощта в участъка, където през по-голямата част от времето слуша сериозните изявления на Спинакер за преживяванията му с извънземните. За да го успокои, той седна пред килията и започна да си води бележки.

Затова много се зарадва, когато щатските полицаи пристигнаха на сутринта, за да го отърват от затворника. Беше изненадан и да види Кобън.

— Може би трябва да си наемеш стая тук, сержант.

— Реших, че това е добра възможност да поговорим и за други неща. Може ли да останем насаме в кабинета ти?

— Разбира се. Подготвих документите на Спинакер. — Той влезе в кабинета и взе папката.

— Нападение със смъртоносно оръжие над полицейски служители. Психиатрите ще го смекчат, но това не променя факта, че заместникът ми беше ранен.

— Как е той?

— Добре. Питър е млад и силен. Пък и костта не е засегната.

— Стига да можеш да станеш, всичко е наред.

— Така си е.

Кобън отиде до дъската.

— Още ли се занимаваш с това?

— Както виждаш.

— Имаш ли напредък?

— Зависи откъде го погледнеш.

Със стиснати устни Кобън се залюля на пети.

— Убито куче? Защо си включил и него?

— Човек трябва да си има хоби.

— Слушай, и аз не съм доволен от начина, по който приключих разследването, но имам заповеди. Много от сведенията зависят от гледната точка. Можем да приемем, че в планината е имало трети човек, когато Патрик Галоуей е загинал. Това обаче не означава, че той го е убил, нито че е знаел за убийството. Не можем да сме сигурни и че още е жив, тъй като е по-логично онзи, който е убил Галоуей, да се е освободил и от третия човек.

— Не и ако третият е бил Хоубейкър.

— Ние не смятаме така. Но дори да си прав — продължи Кобън, — оттук не следва, че този неидентифициран трети е свързан със смъртта на Хоубейкър или със смъртта на кучето. Неофициално получих позволение да се опитам да потвърдя самоличността на този трети мъж, но доникъде не съм стигнал.

— Пилотът, който ги е откарал там, е бил убит при неизяснени обстоятелства.

— Няма доказателства за това. Прегледах случая. Кижински изплатил част от дълговете си и направил нови през периода между смъртта на Галоуей и неговата собствена. Да, това е наистина малко съмнително, признавам. Но никой не може да потвърди, че именно той ги е закарал там.

— Защото всички освен един са мъртви.

— Няма архиви, нито записи на полетите. Няма нищо. Никой, който е познавал Кижински, или по-скоро си признава, че го познава, не си спомня да е осъществил този полет. Може би наистина той е бил пилотът и ако е така, логично е да се предположи, че Хоубейкър се е отървал и от него.

— Може и да е логично. Само че Макс не е убил трима души. И не е излязъл от гроба, за да пререже гърлото на онова куче.

— Не ме интересува какво ти говори инстинктът. Трябват ми доказателства.

— Дай ми време — каза Нейт.

Два дни по-късно Мег влезе в участъка, махна с ръка на Пийч и влезе направо в кабинета на шерифа.

Погледът към дъската не я накара да забави крачка.

— Хайде, хубавецо, време е за пролетно чистене.

— Моля?

— Дори сериозните, усърдни и самоотвержени полицаи заслужават един ден почивка. Днес е твой ред.

— Питър е в отпуска. С един човек по-малко сме.

— И ти седиш тук и се тормозиш за това и за всичко останало. Имаш нужда да си прочистиш ума, Бърк. Ако нещо се случи, ще се върнем.

— Къде ще ходим?

— Изненада. Пийч — извика тя, излизайки, — шефът ти си взима почивка до края на деня. Как му викаха в „Нюйоркска полиция“? Лично време.

— Има нужда.

— Ти ще се справиш, нали, Ото?

— Мег… — започна Нейт.

— Пийч, кога за последно шерифът си е взимал почивен ден?

— Преди три седмици и нещо, доколкото помня.

— Време е да си прочистиш ума, шерифе. — Мег грабна якето му от закачалката. — Денят е съвсем подходящ.

Нейт взе радиостанция.

— Един час.

Тя се усмихна.

— Като начало ще се задоволя с толкова.

Когато видя самолета й на кея, той спря на място.

— Не ми каза, че прочистването на ума ми включва летене?

— Това е най-добрият начин. Гарантирам ги.

— Не може ли да се задоволим с разходка с кола и секс на задната седалка? Мисля, че това е добър метод.

— Довери ми се. — Тя стисна ръката му, а с другата погали раната под окото му. — Боли ли те тук?

— Сега се сещам, че може би не трябва да летя с такава рана.

Тя обхвана лицето му, протегна се и го целуна продължително, бавно и страстно.

— Ела с мен, Нейт. Искам да споделя нещо с теб.

— Щом поставяш въпроса така.

Той се качи в самолета и закопча колана.

— Знаеш ли, никога не съм излитал от вода. Не и когато е… мокра. Още има лед. Няма да е хубаво да се блъснем в него, нали?

— Човек, който се изправя пред въоръжен психопат, не бива да се бои толкова от летенето. — Тя целуна пръстите си, долепи ги към устните на Бъди Холи и плъзна самолета по водата.

— Нещо като водни ски, но не съвсем — каза Нейт и затаи дъх, докато тя набираше скорост, за да издигне самолета.

— Мислех, че днес имаш работа — обади се той, когато реши, че вече може да си поеме дъх.

— Прехвърлих я на Джърк. По-късно ще докара покупките. Има поръчки за парада, включително цял кашон репеленти. Ти преживя първата си зима в Аляска, но да видим как ще се справиш през лятото. Комарите тук са колкото самолети. Няма да направиш и две крачки извън къщи, без репелент.

— Съгласен, но няма да ям ескимоски сладолед. Джеси ми каза, че се прави от бити тюлени.

— От тюленово масло — каза тя със смях — или мас от лос. И е много вкусен, ако му сложиш плодове и захар.

— Ще го приема на доверие, защото няма да ям мас от лос. Дори не знам какво е това, по дяволите.

Тя отново се усмихна, защото раменете му се бяха отпуснали и той гледаше надолу.

— Гледката оттук е хубава, нали? Реката, ледът и целият град зад тях.

— Всичко изглежда спокойно и лесно.

— Но не е. Нито едното, нито другото. И снежната пустош изглежда по същия начин. Спокойна и тиха. С някаква сурова красота. Но не е спокойна в действителност. Природата ще те убие, без да се замисли, и то по-гадно от някой смахнат с пушка. Но това не намалява красотата й. Не бих могла да живея никъде другаде.

Покръжиха над реката и езерото и Нейт видя колко е напреднало разпукването на леда, което показваше, че пролетта решително настъпва. Снегът се топеше и на мястото му се разстилаше зеленина. Водопад се спускаше отстрани на скалата и ледът проблясваше в дълбоката сянка.

Под тях малко стадо лосове вървеше през полето. Отгоре небето се виеше като синя панделка.

— Джейкъб беше тук през онзи февруари. — Мег му хвърли поглед. — Исках да ти го кажа, за да изясним този въпрос. Докато баща ми го нямаше, често идваше да ме види. Не знаех дали баща ми го е помолил, или сам е решил. Може би е заминавал за ден или два, но не и за толкова дълго, че да е имал време да се изкачва с баща ми. Исках да бъдеш убеден в това, за да можеш да го помолиш за помощ, ако е нужно.

— Било е преди много време.

— Да, бях дете. Но го помня. Щом се замислих за онова време, веднага се сетих. През първите седмици, след като баща ми замина, го виждах повече от Чарлийн. Водеше ме на риболов на леда, на лов, а когато идваше буря, оставах у тях за няколко дни. Просто искам да ти кажа, че можеш да му вярваш.

— Добре.

— А сега погледни надясно.

Той я послуша и изпита чувството, че прелитат над края на света, над канал синя вода, която изглеждаше прекалено близко, за да се чувства спокоен. Преди да успее да каже нещо, видя как къс от синьо-белия свят се откъсна и падна във водата.

— Господи!

— Това е активен ледник.

— Прекрасен е. — Почти се беше залепил за прозореца. — Невероятно е. Господи, някои от тези парчета са големи колкото къща.

Изсмя се гръмко, без да забелязва как самолетът подскочи, попаднал във въздушна яма.

— Хората ми плащат добре, за да ги докарам да видят това, а после прекарват повечето време, залепени за окуляра на видеокамерите. Струва ми се чиста загуба. Ако искат да гледат това на филм, могат да си вземат под наем.

Усещането беше необичайно не само заради грандиозния спектакъл. По-скоро, мислеше си Нейт, заради този цикъл — принудителен, неизбежен, митичен. Гледката — назъбени скали от син лед, който се носи във въздуха. Звукът — пукане и трясък, които напомняха оръдеен залп. Разплискването на водата при удара и издигането на бялата маса на повърхността, откъдето като блестящ остров се спускаше към пенливия фиорд.

— Трябва да остана тук.

Мег издигна самолета и закръжи, така че спътникът й да види гледката и от друг ъгъл.

— Тук, във въздуха?

— Не. — Нейт се обърна и й се усмихна така, както рядко го беше виждала. — Тук, в Аляска. Аз също не искам да бъда на друго място. Радвам се, че го разбрах.

— Има още нещо, което ще те зарадва. Влюбена съм в теб.

Разсмя се, когато самолетът потръпна във въздуха, после го насочи над реката между падащите ледени парчета.