Далеч на север

21.

Всички се събраха в кметството за помена на Макс Хоубейкър. Беше единственото достатъчно голямо помещение, което да побере тълпата. Нейт се учуди колко много хора дойдоха — в работни или официални дрехи, в аляски фракове или с войнишки ботуши. Идваха, защото Макс беше един от тях, както и семейството му. Бяха тук, помисли си Нейт, независимо дали го смятаха за герой на малкия си град или за убиец.

А много вярваха в последното. Той го виждаше в очите им или го дочуваше в откъслеците от разговори. Но не се намеси.

Говориха за Макс с топлота и хумор, а името Патрик Галоуей беше изпуснато във всички официални изявления.

После всичко свърши. Някои отидоха на работа, други — у Кари, за да обсъдят как е минало всичко.

А Нейт се върна в участъка.

Чарлийн издебна Мег, докато разтоварваше припаси от самолета. Хвана я за ръка и я издърпа далеч от Джейкъб.

— Трябва да го видя.

— Кого?

— Знаеш кого. Искам да ме откараш до погребалния дом в Анкъридж, където тялото му ще стои до напролет. Имам право.

Мег внимателно изучаваше лицето й.

— Не мога. Днес е много късно, а имам и поръчки. Наближават състезанията в Идитарод. Хората искат да ги откарам дотам, за да снимат.

— Имам право да…

— Защо ти хрумна така изведнъж?

— Това, че не бяхме женени, не значи, че не съм му била съпруга. Също толкова истинска, колкото Кари за Макс.

— По дяволите. — Мег направи два кръга из снега. — Знаеш ли, помислих си, че се държиш много достойно, задето отиде на помена и поднесе на Кари съболезнованията си. А сега се изприщваш, защото всички обръщат внимание на нея.

— Не е това. Или поне не е само това — призна Чарлийн. — Искам да го видя и ще го направя. Ако не ме закараш, ще се обадя на Джърк в Талкийтна и ще му платя.

— Явно се самонавиваш заради помена на Макс. Защо, Чарлийн?

— Ти го видя.

— Точка за мен.

— Откъде да знам, че е умрял? Как мога да съм сигурна, че е той, когато не съм го видяла? Така, както Кари видя Макс.

— Не мога да те закарам.

— И ще ме накараш да отида с някой непознат?

Мег погледна към реката. Беше валял сняг. Цепнатините и дупките в плаващия лед, през които преди бликаше вода, сега бяха леко замръзнали. Беше опасно, защото тънкият лед изглеждаше също като другия, а нямаше да издържи тежестта ти.

— Онова, което мислиш за сигурно, може да те убие.

Наоколо бяха залепени предупреждения. Знаеше, че това е работа на Нейт. Той беше човек, който разбираше какво значи тънък лед и каква опасност крие онова, което изглежда нормално и безопасно.

— Ще се задоволиш ли със снимка?

— Какво искаш да кажеш?

Мег се обърна.

— Ако ти донеса снимка, това ще свърши ли работа?

— Щом ще ходиш дотам за снимка, защо не…

— Няма да ходя. Нейт има снимки. Мога да взема една и да ти я покажа.

— Сега ли?

— Не, не сега. — Тя свали шапката си и разроши с пръсти косата си. — Това няма да му хареса. Водят се доказателство. Но ще я взема довечера. Когато я разгледаш и се убедиш, ще я върна обратно.

Пред участъка Мег разрови връзката си с ключове и откри онзи, на който имаше етикетче ПУ. Беше оставила Нейт да спи и се надяваше, че няма да се събуди, преди тя да се върне. Не й се искаше да му дава обяснения за малката си простъпка.

Влезе и извади малкото си фенерче. Част от нея се изкушаваше да се поразрови наоколо, да се наслади на усещането, че се намира на забранено място. Но повече й се искаше да приключи със задачата си и да си легне отново.

Отиде направо в кабинета на Нейт. Рискува да включи лампите, преди да отиде до покритата дъска.

Внимателно свали одеялото. После то падна от ръцете й, а тя отстъпи крачка назад.

И преди беше се изправяла лице в лице със смъртта, а тя никога не беше красива. Но снимките на Макс й изкараха дъха.

По-добре да не мисли за това, поне не още. По-добре да вземе снимката на баща си — колко по-чиста изглеждаше неговата смърт — и да я занесе на Чарлийн.

Пъхна снимката в джоба на якето си, угаси лампите и излезе, откъдето беше дошла.

Чарлийн беше в стаята си и отвори вратата, облечена в халат на цветя. Вътре се носеше мирис на уиски, на дим, на парфюм.

— Дано да си сама — каза Мег.

— Сама съм. Отпратих го. Къде е? Взе ли я?

— Ще я разгледаш, после ще я върна обратно и не искам повече да чувам за това.

— Дай да я видя. Искам да го видя.

Мег извади снимката.

— Не, не може да я пипаш. Ако я намачкаш, Нейт ще разбере. — И тя обърна снимката към нея.

— Господи! — Чарлийн рязко отстъпи назад, също както бе направила самата тя пред дъската. — Божичко. Не! — Протегна ръка, за да попречи на Мег да прибере снимката. — Трябва да…

Пристъпи напред, но видя предупредителния поглед на Мег и сложи ръце зад гърба си.

— Той… изглежда съвсем същият. Как е възможно? Съвсем същият е след толкова години.

— Не е имал възможност да се промени.

— Умрял е бързо, нали? Мислиш ли, че е умрял веднага?

— Да.

— Беше с тази парка, когато замина. Носеше я последния път, когато го видях. — Чарлийн се обърна и обхвана лактите си с длани. — Сега си върви. — Потръпна и притисна устата си с две ръце. — Мег — опита се да каже още нещо и се обърна.

Но Мег вече я нямаше.

Останала сама, Чарлийн влезе в банята, запали лампите и внимателно заизучава лицето си на безпощадната им светлина.

Той изглеждаше съвсем същият, отново си помисли. Толкова млад.

А тя вече не беше млада. И никога повече нямаше да бъде.

Март дойде в Аляска, но по-дългите дни не му напомняха за идващата пролет, независимо че според календара наближаваше астрономическото й начало.

Когато Нейт се събуждаше, вече беше светло. Утрото най-често го заварваше в леглото на Мег. Когато се разхождаше из града, виждаше повече лица и по-малко качулки.

Пластмасовите яйца, висящи от клоните на заснежените дървета, и пластмасовите зайци, приклекнали върху побелелите морави, също не му напомняха за пролетта.

Но първото разпукване на ледовете го накара да се сети за нея.

Гледаше с несекващо удивление как малки цепнатини се разтварят по ледената панделка на реката като развалени ципове. И този път не замръзваха. Гледката така го замая, че едва след двадесет минути успя да се откъсне и да тръгне обратно към участъка.

— Ледът на реката се пука — каза той на Ото.

— Така ли? Още е рано, но пък имаше затопляне. „Може би — помисли си Нейт, — ако живея сто години в

— Лунаси, и аз ще смятам няколко дни с температури около пет градуса и влажно, хладно време за затопляне.“

— Трябва да се разлепят съобщения. Не искам някоя група деца, играещи хокей, да се озове под леда.

— Децата не са толкова глупави, че да…

— Ще сложим знаци, както направихме при прииждането на реката. Виж в магазина „На ъгъла“ дали имат още табели. Пийч или Питър да ги надпишат. „Забранено пързалянето по леда“.

— Не е толкова тънък, че…

— Ото, иди и купи десетина табели.

Заместникът изсумтя, но се подчини. А Нейт забеляза, че Пийч присви устни в опит да скрие усмивката си.

— Какво?

— Нищо. Нищичко. Мисля, че идеята е добра. Това показва, че се грижим за гражданите и реда. Но не може ли да напишем просто „Ледът се пука“ и „Стой далеч от реката“?

— Пиши каквото намериш за добре, но го напиши. — Нейт тръгна към задната врата на участъка, за да потърси в двора колове за табелите. — И не позволявай на Ото да ги пише.

Когато се увери, че знаците се правят, той написа и разпечата съобщения на компютъра си и тръгна да ги разпространи.

Остави в пощата, в банката, в училището и тръгна към „Хижата“.

Там Бинг застана зад гърба му, прочете съобщението и изсумтя.

Без да каже нищо, Нейт се вгледа в собствените си думи.

ЛЕДЪТ СЕ РАЗПУКВА. ЗАБРАНЕНО Е ПЪРЗАЛЯНЕТО, ПРЕМИНАВАНЕТО ИЛИ КАКВИТО И ДА БИЛО ДРУГИ ДЕЙНОСТИ ВЪРХУ РЕКАТА.

ОТ ПОЛИЦЕЙСКИЯ УЧАСТЪК НА ЛУНАСИ

— Правописни грешки ли имам, Бинг?

— Не. Просто се чудех кого смяташ за такъв глупак, че да се пързаля по реката по време на разпукването на леда.

— Ами някой, който ще скочи от покрива, за да провери може ли да лети, след като е прочел няколко комикса за Супермен. Колко дълго ще продължи това?

— Зависи. Зимата започна рано, сега става същото и с пролетта. Така че — ще видим. Ледът на реката и езерото се разпуква всяка година. Нищо ново.

— Ако някое дете се замотае там и попадне под леда, може пак да присъстваме на помен.

Бинг замислено стисна устни, докато Нейт се отдалечаваше.

Още държеше няколко листа, когато забеляза раздвижване зад витрината на „Лунатик“.

Прекоси и откри, че вратата е заключена. Почука. Кари го погледна за миг през стъклото, после отвори.

— Кари. Искам да сложа едно от тези съобщения на витрината ти.

Тя го взе, прочете го и отиде до бюрото за лепенки.

— Аз ще го залепя.

— Благодаря. — Нейт се огледа. — Сама ли си?

— Да.

Беше я разпитвал два пъти след помена и всеки път отговорите й бяха накъсани и неясни. Даде й време да се съвземе, но самият той не разполагаше с много.

— Спомни ли си нещо повече за онзи февруари?

— Опитах се да се сетя и да записвам, както ми каза, у дома. — Тя залепи съобщението на витрината. — Но там не мога. Нито успях у родителите ми, когато заведох децата там за две седмици. Не знам защо. Просто не мога да мисля. Затова дойдох тук. Хрумна ми, че може би…

— Това е хубаво.

— Не бях сигурна ще мога ли да вляза тук. Знам, че Хоп и Други жени са идвали и… почистили след… когато са им позволили, но не бях сигурна, че мога да вляза.

— Трудно е. — Нейт отново си представи алеята и с усилие на волята отблъсна спомена. Изпълваше го чувство на унила безнадеждност.

— Трябваше да се върна. Не е имало вестник, откакто… Мина много време. Макс вложи толкова усилия в този вестник, той означаваше много за него.

Тя се обърна и си пое дълбоко дъх, докато оглеждаше стаята.

— Изобщо не прилича на истинска редакция. С Макс ходихме в Анкъридж, Феърбанкс, дори в Джуно, за да разгледаме истинските вестници и нюзрумове. Очите му направо светеха. Тук не изглежда като там, но той се гордееше с вестника си.

— Не съм съгласен с теб. Мисля, че е направо чудесно.

Кари се опита да се усмихне, после рязко кимна.

— Ще продължа да го издавам. Днес го реших. Точно преди да дойдеш. Мислех да се откажа, мислех, че няма да се справя без него. Но когато се върнах тук, разбрах, че трябва да продължа. Ще направя следващия брой, дано Професора има време да ми помогне. Може би ще ми препоръча и няколко деца, които искат да получат опит в журналистиката.

— Това е чудесно, Кари. Радвам се да го чуя.

— Ще напиша нещо за теб, Нейт, обещавам ти. Ще се опитам да си припомня онези дни. Знам, че искаше да прегледаш документите му. Още не съм влизала отзад.

Нямаше нужда да поглежда към кабинета на Макс, за да разбере Нейт за какво говори.

— Ако искаш, можеш да ги видиш сега.

Щатските полицаи бяха огледали стаята, помисли си Нейт. Той също искаше да хвърли един поглед, но не сега. Не и когато всеки минувач можеше да го види вътре и да се зачуди какво прави там.

— Ще дойда друг път. Той имаше ли си кабинет у дома?

— Да. Още не съм видяла какво е държал там. Все отлагам.

— Има ли някой у вас в момента?

— Не. Децата са на училище.

— Възможно ли е да отида да огледам сега? Ако е нужно да взема нещо, ще ти напиша разписка.

— Иди. — Тя бръкна в чантата си, извади ключовете и свали един от връзката. — Този е за задната врата. Задръж го колкото ти е нужно.

Не искаше да паркира пред къщата на Хоубейкър. В малък град като този всяко необичайно събитие се коментираше надълго и нашироко.

Затова остави колата на един завой на реката. Не забеляза никакви пукнатини в леда и се запита дали не е подплашил напразно хората. Мина отзад през малката горска. Под дърветата, където слънцето не проникваше, беше по-студено, имаше следи от стъпки, от снегомобили, от ски. Сигурно са от отбора по ски-бягане, помисли си той. Видя и други следи, които не бяха човешки, и се замоли да не се изправи лице в лице с лоса, когото беше прогонил.

Не знаеше достатъчно за лосовете и се боеше, че може да са злопаметни.

Снегът беше по-дълбок, отколкото бе очаквал, и той се изруга, че не си беше сложил снегоходките. Затова се опита да използва утъпканите следи.

Видя да пробягва нещо, което може би беше лисица, а когато спря да си поеме дъх, забеляза стадо дългокосмести сърни. Вървяха бавно, на няколко метра северно от него. Очевидно вятърът духаше към него, защото не му обърнаха особено внимание. Той пък спря и ги гледа, докато изчезнаха от погледа му.

Стигна до задната врата на Кари, мина покрай някаква градинска барака, до която имаше пристройка на колове — навярно склада им. Някой беше изчистил задното стълбище и до вратата имаше наръч дърва, покрит с импрегниран плат.

Отключи и влезе в нещо като комбинация между пералня и антре. Тъй като ботушите му бяха мокри и покрити със сняг, той ги събу и закачи палтото си.

Кухнята блестеше от чистота. Може би с това се занимаваха някои жени, когато трябваше да се преборят със скръбта. Изваждаха кофата и парцала. И лъскаха мебели, помисли си той, докато вървеше из къщата. Всичко блестеше от чистота. Сякаш никой не живееше тук.

Може би това беше идеята. Тя все още не беше готова да заживее отново.

Качи се горе, разпозна детската стая по плакатите по стените и хаоса на пода. Засега отмина спалнята на родителите им, където леглото беше старателно оправено, а покривката — преметната на облегалката на един стол.

Дали спи на стола, помисли си той, неспособна да легне на леглото, което е споделяла със съпруга си.

До спалнята беше кабинетът на Макс. Тук имаше прах и неразбория като в обикновения живот. Един от шевовете на тапицирания с кожа стол беше залепен с изолирбанд — работа на майстор аматьор. Самото бюро беше очукано и ожулено, очевидно купено втора ръка. Но компютърът върху него изглеждаше нов или много добре поддържан.

На бюрото имаше настолен тематичен календар. На всяка страница имаше рисунка и мисъл на деня. Темата на календара беше риболовът и на рисунката се виждаше карикатура на мъж, държащ дребна риба, който твърдеше, че била по-голяма, когато я уловил.

Датата беше 19 януари. Макс не се беше върнал у дома, за да откъсне страницата и да прочете шегата за следващия ден.

На нея не беше отбелязано нищо — нямаше удобна улика като среща с убиеца в полунощ.

Нейт прерови кошчето за отпадъци под бюрото. Намери още няколко страници от календара, по някои от които беше писано.

ИДИТАРОД ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА КУЧЕТАТА? КРАНЪТ В БАНЯТА ТЕЧЕ. КАРИ Е БЯСНА. ОПРАВИ ГО!

А онази от деня преди смъртта му беше покрита с многократно изписана една и съща дума — ПАТ. Нейт я взе и я сложи на масата.

Откри няколко плика, които показваха, че Макс е седял там и е плащал сметки през един от дните преди да умре. Имаше и обвивки от бонбони.

Претърси чекмеджетата на бюрото и откри чекова книжка с двеста и петдесет долара и шест цента след плащането на сметките — два дни преди смъртта на Макс. Имаше и три спестовни книжки. По една за всяко от децата му и една обща със съпругата му. Богатството им с Кари възлизаше на шест хиляди и десет долара.

Имаше пликове, ластичета, кламери, кутийка с телчета за телбод. Нищо необичайно.

В най-долното чекмедже откри четири глави от ръкопис, надписан:

ЗАСТУДЯВАНЕ

Роман

от Максуел Т. Хоубейкър

Нейт ги сложи на бюрото и претърси лавицата на стената. Добави към ръкописа кутия дискети и албум с изрезки от вестници.

След това седна да изпробва компютърните си умения.

Не беше нужна парола, което говореше, че Макс е нямал какво да крие. Докато преглеждаше документите, попадна на таблица, в която Макс беше вписал сумата на ипотеката и датите на вноски. Човек, загрижен за семейството си, помисли си Нейт, който е внимавал с парите.

Не откри никакви големи суми, нищо необичайно. Ако Макс беше изнудвал убиеца си, то не беше записвал получените суми в месечните си баланси.

Откри още страници от романа, както и началото на още два. Проверката показа, че винаги е правил копия на дискетите. Имаше няколко редовно посещавани сайта, предимно свързани с риболов.

Откри запазени съобщения от електронната поща — от колеги рибари, отговори от някакви хора, свързани с впрегатните кучета. Вероятно са щели да му послужат за статията за Идитарод.

Прекара около час в проучване, но не откри нищо, което да крещи: „Улика!“

Събра отделеното и го отнесе в антрето, където конфискува една празна кутия, за да го прибере в нея.

Върна се обратно в кухнята. Там календарът беше на тема птици. Никой не си беше дал труда да откъсне страниците с изминалия февруари.

На повече от половината квадратчета имаше бележки. Родителска среща, тренировка по хокей, час при зъболекаря. Всички те бяха част от нормалния живот на едно семейство. Часът при зъболекаря беше за Макс, забеляза Нейт, и беше назначен за два дни преди смъртта му.

Той прелисти календара назад. Там също имаше бележки, а върху втория уикенд от март с големи букви бе написано „Отивам за риба“.

Нейт остави календара. Обичайно всекидневие.

Но все пак съществуваше онази страница от календара, намерена в кошчето на горния етаж, на която многократно бе изписано името ПАТ.

Четири чифта снегоходки висяха в антрето.

Докато ги разглеждаше, той обу ботушите си, сложи палтото, мушна кутията под мишница и излезе навън.

Беше в гората, затънал до колене в сняг, когато прозвуча изстрел. Инстинктивно хвърли кутията и бръкна под палтото си за пистолета. Когато го хвана, чу тропот из гората. Самотен елен, здрав и с огромни рога, изскочи пред погледа му и след миг изчезна между дърветата.

С бясно биещо сърце Нейт тръгна обратно към реката. Беше изминал около двадесет метра, когато видя една фигура да се отделя от дърветата, стиснала дълга пушка.

За миг те замръзнаха в кънтящата тишина, всеки стиснал оръжието си. После човекът отсреща вдигна лявата си ръка и отметна качулката.

— Подуши ви — каза Джейкъб. — Изплаши се и хукна, точно когато стрелях. Затова пропуснах.

— Пропусна — повтори Нейт.

— Надявах се да занеса малко еленско на Роуз. Напоследък Дейвид няма време за лов. — Той умишлено бавно сведе поглед към пистолета в ръката на Нейт. — Ловувате ли, шериф Бърк?

— Не. Но когато чуя изстрел, не отивам да проверя кой е стрелял невъоръжен.

Джейкъб демонстративно пусна предпазителя.

— Намерихте го и той се прибира у дома без месо.

— Съжалявам.

— Днес еленът имаше късмет, не аз. Знаете ли как да излезете от гората?

— Ще се справя.

— Добре тогава. — Джейкъб кимна, обърна се грациозно на снегоходките и се стопи между дърветата.

Докато се връщаше, Нейт държеше пистолета в ръка. Прибра го, едва когато влезе в колата.

Отиде у Мег и пъхна кутията в един килер. Щеше да я прегледа, когато имаше време. Тъй като панталоните му бяха мокри до коленете, той се преоблече и слезе с кучетата до езерото, за да види дали има следи от разпукване на леда, преди да се отправи обратно към града.

— Сложихме табелите — каза му Ото.

— Видях.

— Вече двама души се обадиха да ни питат защо не си гледаме работата.

— Трябва ли да говоря с някого?

— Не.

— На два пъти те търсиха журналисти, шефе. — Пийч почука по розовото блокче листчета на бюрото си. — Готвели материали за Пат Галоуей и Макс.

— Първо ще трябва да ме хванат. Питър още ли патрулира?

— Пратихме го за обяда. Негов ред беше. — Ото се почеса по брадата. — Поръчах ти италиански сандвич.

— Чудесно, благодаря. Би ли отишъл някой да ловува на две-три мили от дома си, при положение че наблизо гъмжи от дивеч?

— Зависи.

— От какво?

— От това на лов за какво е бил, например.

— Да. Определено зависи от това.

Пукнатините в речния лед се удължаваха и разширяваха, защото температурите се задържаха над нулата. От бреговете Нейт видя за пръв път студения син проблясък на водите между блестящия бял лед. Очарован, наблюдаваше как се разстилат и слушаше звуците, които наподобяваха артилерийски огън. Или унищожителния юмрук на Бога.

Ледени късове се издигаха и потъваха, заобиколени от синевата, а после се понасяха по водата като новосъздадени острови.

— Има нещо почти свещено в първото разпукване на леда, което човек вижда — отбеляза Хоп, когато мина покрай него.

— При мен първото разпукване на леда беше с Феята Нюбъри и беше по-скоро травматично, отколкото свещено.

— Феята?

— Да, имаше огромни очи с бадемовидна форма и всички я наричаха Феята. Заряза ме заради едно хлапе, чийто баща имаше лодка. Тогава за пръв път попаднах в морето на разбитите сърца.

— Била е лекомислена. По-добре ти е без нея.

— На дванадесет не мислех така. Представа нямах, че реката ще се освободи от леда толкова бързо.

— Реши ли природата да се раздвижи, нищо не може да я спре. Бъди сигурен, че ще ни изненада с още някой зимен порив, преди да настъпи пролетта. Но пукането на леда тук е празник. Довечера в „Хижата“ ще има неофициално празненство. Хубаво е да дойдеш.

— Добре.

— Прекарваш повече време при Мег, отколкото в „Хижата“. — Хоп се усмихна, когато той я погледна мълчаливо. — Хората говорят.

— Официален проблем ли е изборът ми на място за спане?

— Не, разбира се. — Тя извади цигара и я запали с масивна запалка Зипо, свила ръка, за да пази завет. — А и лично аз смятам, че Мег Галоуей не е Феята Нюбъри. Хората говорят, че напоследък у Мег лампите светят доста до късно.

— Може би и двамата страдаме от безсъние. — Това е кметът, напомни си Нейт. А и в дневника на убития не се споменаваше да е имало жена в планината. — В част от свободното си време се занимавам с убийството на Галоуей.

— Разбирам. — Тя се взря в битката между бяло и синьо на повърхността на реката. — Повечето хора ходят на риба, четат интересни книги или гледат телевизия през свободното си време.

— Полицаите не са като повечето хора.

— Прави каквото искаш, Игнейшъс. Знам, че Чарлийн възнамерява да докара тялото на Пат тук при първа възможност и да го погребе. Иска внушително погребение. Земята ще е достатъчно мека през юни, освен ако не настъпи рязко и продължително застудяване.

Хоп вдъхна дима и го изпусна.

— Част от мен иска всичко това да е приключило. Мъртвите са заровени, а живите продължават да живеят. Знам, че на Кари й е трудно, но разследването ти няма да върне мъжа й.

— Не вярвам, че той е убил Галоуей. Не вярвам и че се е самоубил.

Лицето й не трепна, очите й не се отклониха от реката.

— Не исках да чуя това. Мъчно ми е за Кари, но не исках да го чуя.

— Никой не иска да чуе, че може би живее до човек, който е убил вече два пъти.

Тя потръпна силно, дръпна от цигарата и изпусна дима на няколко пъти.

— Познавам хората, които живеят до мен, на километър от мен и на пет километра от мен. Знам имената им, познавам лицата и навиците им. И между тях няма убиец, Игнейшъс.

— Ти познаваше и Макс.

— Господи.

— Катерила си се с Галоуей.

Сега погледът й стана студен и се втренчи в него.

— Това разпит ли е?

— Не, просто отбелязах факта.

Тя си пое дъх и издиша шумно под пукота на леда.

— Да, така е. Заедно с мъжа ми. На млади години ми харесваха предизвикателствата и тръпката. През последните години с Бо често се катерехме и прекарвахме нощта на открито, когато времето беше хубаво.

— На кого би се доверил в планината? На кого вярваше Галоуей?

— На себе си. Това е първият закон на катерачите. Най-добре да вярваш само на себе си.

— Тогава съпругът ти е бил кмет.

— В онези дни това бе по-скоро почетна, отколкото официална титла.

— Дори да е така, той е познавал тукашните хора. Обръщал е внимание какво става. Обзалагам се, че ти също.

— И?

— Ако се замислиш за февруари 1988, може да си спомниш кой освен Галоуей е отсъствал от Лунаси. Кой е заминал за седмица-две.

Тя хвърли цигарата, която изсъска в снега и потъна.

— Разчиташ прекалено много на моята памет, Игнейшъс. Но ще опитам.

— Добре. Ако си спомниш нещо, ела при мен. И не го казвай на никой друг, Хоп.

— Идва пролет — каза тя. — А пролетта може да бъде голяма кучка.

Тръгна си и го остави край реката. Нейт стоеше, пронизван от ледения вятър, и гледаше как реката възкръсва отново.