Далеч на север

24.

Той се върна на местопрестъплението под ранния утринен дъжд. На десет стъпки от вратата, мислеше си Нейт. Оставено така, че да го види всеки, който би излязъл или влязъл в кметството. И всеки, който би минал по улицата пеша или с кола.

Беше оставено нарочно по този начин.

Влезе вътре и се запъти към залата, където се правеха кинопрожекциите. Беше наредил да оставят всичко, както си е. Сгъваемите столове и големият екран си бяха на местата. Той се опита да си спомни събитията от предишната вечер.

Беше влязъл малко по-късно, точно преди да угаснат светлините, и беше огледал залата и по навик, и за да открие Мег.

Роуз и Дейвид седяха на последния ред. Това беше първото й излизане, откакто беше родила. Държаха се за ръце. Спомни си, че ги видя и двамата в паузата — Роуз говореше по телефона, вероятно с майка си, която гледаше децата.

Бинг също седеше назад. Нейт се беше престорил, че не вижда плоското шише между коленете му. Деб и Хари, Професора. Малка групичка гимназисти, цялото семейство Риг, което живееше малко след Зловещата гора.

Беше пресметнал, че половината от населението на града е в салона, което означаваше, че другата половина не е била. Някои си бяха тръгнали в паузата. А всеки от онези, които бяха останали, би могъл да се измъкне и да се върне обратно.

В мрака, когато всички са вперили поглед в екрана. Върна се във фоайето точно когато Хоп влезе и свали качулката си.

— Видях колата ти отвън. Не знам какво да мисля, Игнейшъс. Умът ми не го побира.

Тя вдигна ръце и отново ги отпусна.

— Ще отида да видя Лара. Не знам какво да й кажа. Това е ужасно. Гадно и побъркано.

— Аз бих казал само гадно.

— А не побъркано? Смяташ, че онзи, който е заклал едно безобидно куче пред кметството, не е луд?

— Зависи защо го е направил.

Отговорът му я накара да се замисли.

— Не мога да разбера защо. Хората говорят, че става дума за култ, че гимназисти са правили експерименти и други подобни глупости. Изобщо не вярвам, че е така.

— Не е било ритуално убийство.

— Други пък смятат, че е някой побъркан, които лагерува близо до града. Може би така се успокояват, че никой от нас не би направил такова ужасно нещо, но аз не се чувствам по-спокойна при мисълта, че някакъв смахнат броди наоколо.

Тя го изгледа изпитателно.

— Но ти не мислиш така.

— Не.

— Ще ми кажеш ли какво мислиш?

— Мисля, че когато някои убива местно куче насред града и пред сградата, където е събрано половината население, сигурно си има причини.

— И какви са те?

— Работя по въпроса.

Подкара покрай реката, преди да отиде до участъка. Денят беше мрачен и сив, парчетата лед почти се сливаха с цвета на водите.

Самолетът на Мег го нямаше — явен знак, че не би могъл да я затвори на някое сигурно място. Бинг и двамата му помощници асфалтираха една отсечка от пътя. Когато мина покрай тях, механикът само го изгледа продължително.

В участъка завари Пийч да черпи с кафе Джо и Лара. Питър стоеше при тях и имаше вид на човек, който се бори със сълзите си.

Лара, чиито очи бяха подути и зачервени, скочи на крака в мига, когато Нейт влезе.

Искам да знам какво правите за Юкон. Какви мерки взимате, за да откриете копелето, което го е убило?

— Успокой се, Лара.

— Не ми казвай да се успокоя! — нахвърли се тя върху съпруга си. — Искам да знам.

— Защо не дойдете в кабинета ми? Пийч, не ме свързвай с никого, освен ако не е спешно.

— Добре, шерифе. Лара. — Тя хвана ръката на жената. — Много съжалявам.

Лара успя да кимне рязко с глава, преди с вирната брадичка да нахлуе в кабинета на Нейт.

— Искам отговори.

— Моля те, седни.

— Не желая…

— Настоявам. — Гласът му беше тих, но тонът му я накара да се отпусне на един стол.

— Градът гласува за този полицейски участък. Гласувахме да те наемем и да ти плащаме заплатата. Искам да ми кажеш какво си предприел. Защо не си навън да търсиш този кучи син?

— Правя всичко възможно, Лара — отвърна той със същия спокоен тон, преди тя да продължи. — Не си и помисляй, че приемам леко станалото. Никой от нас не мисли така. Разследвам случая и ще продължа, докато успея да отговоря на въпроса ти.

— Имаш ножа. Ножа, с който… — Гласът й пресекна и брадичката й потръпна, но тя си пое дъх и изправи рамене. — Сигурно можеш да разбереш на кого е този нож.

— Мога да ти кажа, че вчера сутринта съобщиха за изчезването му заедно с други вещи. Говорих със собственика и ще разпитам всички, които снощи бяха на кино. Мога да започна с теб.

— Да не мислиш, че някой от нас е убил Юкон?

— Не мисля. Седни, Лара — каза, когато тя отново скочи. — И двамата бяхте снощи на кино. Да започнем с онова, което сте чули и видели.

Жената седна, този път по-бавно.

— Оставихме го навън. — Очите й се насълзиха. — Беше вече стар и не можеше да си контролира мехура, затова го оставихме отвън. Беше само за няколко часа, а си има и колибка. Ако го бяхме пуснали в къщата…

— Не се знае дали това щеше да промени нещо. Онзи, който го е направил, можеше да проникне вътре и да го изведе. Доколкото разбрах, кучето е било на около четиринадесет години. Няма за какво да се обвиняваш. По кое време излязохте от къщи?

Лара сведе глава и се взря в ръцете си, върху които капеха сълзи.

— Точно в шест — обади се Джо и започна да разтрива раменете на жена си.

— Направо в кметството ли отидохте?

— Да. Бяхме там около шест и половина. По-рано, но обичаме да сядаме напред. Запазихме си места с якетата. Бяхме на третия или четвъртия ред… отляво. После си поговорихме с хората.

Нейт ги разпита подробно с кого са говорили, кои е седял до тях.

— Някой някога оплаквал ли се е от кучето/

— Не. — Джо въздъхна. — Е, може би няколко пъти, когато беше малък. Лаеше, дори листо да падне. Веднъж се беше измъкнал и надъвкал ботушите на Тим Трип. Но това беше преди години, а и Тим много се смя, защото проклетите ботуши бяха по-големи от Юкон. Като порасна, се укроти.

— Ами вие двамата? Напоследък имали ли сте проблеми с някого? Някакви разправии?

— С Кльощавия Джим се бяхме поразгорещили за Идитарод. Но това е нормално. Хората се палят, когато защищават любимците си.

— Викнах Джини Ман в училище, защото момчето й два пъти беше избягало от час. — Лара извади хартиена салфетка. — Не беше никак доволна.

— На колко години е синът й?

— На осем. — Тя бързо примигна. — Господи, Джошуа не би могъл да причини това на Юкон. Той е добро момче — просто не обича да ходи на училище, но не би убил кучето ми, защото ми е ядосан. Джини и Дон също са добри хора. Не биха могли…

— Добре. Ако се сетите нещо друго, кажете ми.

— Искам… да ти се извиня, че така ти се нахвърлих.

— Няма нищо, Лара.

— Не, не беше правилно. Беше направо отвратително… Ти спаси живота на сина ми.

— Това вече е преувеличено.

— Ти помогна да го спасят, а за мен това е достатъчно. Не трябваше да се държа така. Джо се опита да ме укроти, но аз не му позволих. Обичах горкичкото куче.

След като си тръгнаха, Нейт махна одеялото от дъската. Докато забождаше снимките, направени предишната вечер, влезе Питър.

— Може ли, шерифе?

— Да.

— Трябваше да успокоя госпожа Уаиз, но бях объркан. Със Стивън често се мотаехме заедно и… Отраснах с това куче. Дядо ми имаше впрегатни кучета и те бяха страхотни. Но не е същото като домашен любимец. Дори когато Стивън отиде в колеж, понякога се отбивах да видя Юкон. Затова ми беше толкова трудно и снощи.

— Трябваше да ми кажеш.

— Аз… Бях объркан. Шерифе? Така ли ще стои вече дъската? Ще трябва ли да забождаме копия от докладите и други документи, свързани със случая?

— Не.

— Но… Вие сложихте снимките на Юкон.

— Така е.

— Смятате, че онова, което стана с него, е свързано с останалите случаи? Може и да съм глупав, но не разбирам.

— Може да се окаже глупаво, че правя връзка.

Питър пристъпи по-близо.

— Защо мислите така?

— Досега не съм си изяснил какъв мотив би имал някой да убие това куче. — Нейт отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и извади пликчетата с ножа и ръкавиците. — Тези са на Бинг. Вчера сутринта ми съобщи, че са му ги откраднали.

— Бинг? — очите на Питър се разшириха. — Бинг?

— Доста е избухлив. Има досие и повечето му провинения са свързани с насилие. С агресивно поведение.

— Да, но… Господи.

— Имаме няколко дни, за да се занимаем със случая. Бинг се скарва с Джо. Или Джо и Лара правят нещо, което го ядосва. Вбесява се и решава да им даде урок. Замисля да убие кучето, затова идва да ми каже, че ножът и ръкавиците са откраднали. Излиза по време на паузата снощи, знаейки, че семейство Уайз са в киното. Води кучето, убива го и оставя ножа и ръкавиците, защото ги е обявил за откраднати. После се връща на работа в гаража си.

— Ако е бил бесен на семейство Уайз, защо просто не е набил господин Уайз?

— Добър въпрос. Друга възможност е някой да е искал да натопи Бинг. Той дразни много хора, така че е напълно възможно.

Нейт приседна на бюрото, без да сваля поглед от дъската.

— Открадва му ножа и ръкавиците. Убива кучето и ги оставя, за да ги намерим. Или…

Той отиде до плота и включи машината за кафе.

— Да се запитаме каква може да е връзката между убийството на Галоуей, смъртта на Макс и закланото куче.

— Точно това не ми е ясно.

— Убиецът ни е оставил една сериозна улика. Истинска или подвеждаща, зависи как я разглеждаш. Гърлото на кучето беше прерязано. От това е умряло. Но убиецът не хвърля ножа, а преобръща кучето, за да го забие в гърдите му. Защо?

— Защото е побъркан, гаден и…

— Остави това и погледни дъската, Питър. Погледни Галоуей и погледни кучето.

Питър го послуша и Нейт забеляза как се бори с чувствата си. Как се насилва да погледне към ужасните снимки. После издиша, сякаш досега беше сдържал дъха си.

— Рана в гърдите. И двамата имат забито острие в гърдите.

— Може да е съвпадение, а може някой да се опитва да ни каже нещо. Сега да продължим. Каква е връзката между Галоуей, Макс и семейство Уайз?

— Не знам. Стивън и родителите му се преместиха тук, когато бях на около дванадесет. Галоуей вече беше заминал. Но познаваха господин Хоубейкър. Господин Уайз пускаше обяви във вестника му за компютърната си фирма. А госпожа Уайз и госпожа Хоубейкър посещаваха един и същи курсове. По гимнастика и по шиене на юргани — на него ходи и Пийч.

— Нещо друго ги свързва. Доколкото знаем, не са познавали Патрик Галоуей. Шестнадесет години всички са смятали, че той е заминал, а сега вече не мислят така. Защо?

— Защото го намериха в пещерата… Стивън… Стивън го намери.

— Преди шестнадесет години извършваш убийство и се измъкваш, а после някакво тъпо колежанче и приятелите му те прекарват. — Нейт чуваше как кафето капе в каната. Вбесен си. Ако не се бяха оказали там — по това време и на — това място, — всичко щеше да бъде наред. Още една лавина — естествена или предизвикана от щатската полиция, за да прочисти планината — и пещерата можеше отново да бъде заровена. Години наред или завинаги, ако имаш късмет. — Той приседна на бюрото, докато чакаше кафето.

— И сега трябва да убиваш. Да убиеш Макс или да го накараш да се самоубие. Измъкваш се и този път. Убеден си в това. Искаш да го вярваш, но в Лунаси вече има полиция. Не са само щатските полицаи, но и тези под носа ти. Какво би направил?

— Аз… не разбирам.

— Отвличаш им вниманието. Вандализъм, дребни кражби. Малки неща, които да им създават работа, в случай че си мислят за нещо по-важно. Връщаш си на тъпото колежанче и същевременно даваш на ченгетата още нещо, над което да си блъскат главите. С един куршум — два заека. Но не можеш да устоиш и да не се погавриш с тях. Затова имитираш първото убийство, забивайки ножа в гърдите на кучето.

Нейт стана и наля кафе на двамата.

— Ако си много арогантен и самоуверен, би могъл да използваш собствения си нож и ръкавици. Бинг Карловски би могъл да го направи. Но ако си много хитър и самоуверен, ще вземеш чужди, за да насочиш разследването по лъжлива следа. В такъв случай, защо точно към Бинг? Каква връзка има той?

— Кълна се, не знам. Опитвам се да схвана всичко това. Може би не е нужно да има връзка. Бинг е свадлив. Вбесява хората. Или пък е било най-лесно да откраднеш неговия нож.

— Нищо не е случайно. Не и този път. Трябва да открием къде е бил Бинг през февруари 1988.

— Как?

Нейт отпи от кафето.

— Като начало, смятам да го попитам. Междувременно искам показания от всички, които бяха на кино, и от всички, които не бяха. Това ще отнеме време. Кажи на Пит да направи списък на живеещите в града и да го раздели на три части. Всеки от нас ще поеме по една.

— Веднага ще й кажа.

— Питър — спря го Нейт. — Не трябваше ли снощи да бъдеш дежурен?

— Да, но Ото каза, че не му се ходи на кино, и се разменихме. Нали нямате нищо против?

— Не, разбира се. — Нейт отново отпи от кафето. — Добре. Иди и накарай Пийч да се заеме със списъка.

После отиде до дъската и свърза имената на Джо и Лара Уайз с Макс и Бинг.

— Нейт? — Пийч надникна вътре. — Още ли искаш да задържам обажданията?

— Не, защо?

— Има съобщение за стрелба, видели са и мечка. Същите хора, които съобщиха за трупа, който се оказа чифт ботуши. Казах на Ото да се заеме, тъй като и без това патрулира. Взели за стрелба шума от камиона на Декс Трилби, който е по-стар и от мен.

— А мечката се оказала катеричка, застанала върху пън?

— Не, мечката си е била мечка. Глупавите туристи наредили хранилки около къщичката, за да привличат птичките. Мечките умират за прясна храна за птички. Ото я прогонил и ги накарал да махнат хранилките. Малко е ядосан, че му се наложи да ходи на два пъти дотам днес. Затова реших, ако има още повиквания, да ги разпределям между теб и Питър.

— Добре.

— Току-що дойде Кари Хоубейкър и иска да те види. Помоли дай дам полицейската хроника за седмицата.

— Добре. Доколкото разбирам, „Лунатик“ отново ще излиза.

— Така изглежда. Казва, че иска за вестника официално изявление за случилото се снощи. Искаш ли да го напиша?

— Не. — Той метна одеялото върху дъската. — Покани я.

Кари изглеждаше по-добре от последния път, когато я беше видял. Стоеше по-изправена и около очите й нямаше такива големи сенки.

— Благодаря, че ме прие.

— Как си? — попита Нейт и затвори вратата.

— Продължавам напред. Добре е, че имам децата — те се нуждаят от мен — и вестника. — Тя седна и сложи в скута си платнената чанта, която носеше. — Не съм дошла само за полицейската хроника. Макар че случилото се с Юкон е ужасно.

— Така е.

— Искаше да си припомня времето, когато Пат изчезна. Да напиша всичко, което се сетя. Направих го. — Отвори чантата и извади няколко листа. — Мислех, че ще си спомня всичко. Че замисля ли се достатъчно, спомените ще ме залеят. Но това не стана.

Нейт видя, че листовете бяха изпълнени с прилежно напечатан или старателно изписан текст.

— Струва ми се, че си възстановила доста неща.

— Записах всичко. Повечето случки едва ли имат значение. Беше много отдавна и сега трябва да призная, че тогава не обърнах голямо внимание на изчезването на Пат. Преподавах и се чудех как ще преживея още една зима — втората ми — тук. Бях на тридесет и една и не бях постигнала планираното — да се омъжа, преди да стана на тридесет.

Кари леко се усмихна.

— Това е една от основните причини, поради които дойдох в Аляска. Съотношението мъже-жени беше в моя полза. Помня, че се чувствах малко отчаяна, самосъжалявах се. И бях бясна, защото Макс не ми беше направил предложение. Затова си спомних — написала съм го — че той замина за две седмици онази зима. Струва ми се, че беше точно през февруари, но не съм съвсем сигурна. Зимата дните се сливат, особено ако си сам.

— Къде ти каза, че отива?

— Запомнила съм думите му, защото бях бясна. Каза, че отива в Анкъридж и оттам в Хоумър — щял да прекара няколко седмици на югоизток, за да интервюира пилотите и да накара някои от тях да го разходят със самолетите си. Правел проучване за статия и за романа, които пишел.

— Той често ли пътуваше тогава?

— Да. И това съм записала. Възнамеряваше да стои там четири-пет седмици, а това никак не ми хареса, особено след като нещата между нас още не бяха изяснени. Спомням си го добре, защото се върна по-скоро, отколкото беше планирал, но дори не дойде да ме види. Научих от съседите, че се е затворил в редакцията. На практика живееше там. А аз бях твърде ядосана, за да отида да го видя.

— Колко време мина, докато се решиш?

— Доста. Бях много сърдита. Но най-накрая толкова се вбесих, че отидох да си излея гнева. Знам, че беше в края на март или началото на април. Бяхме украсили класната стая за Великден. Онази година празникът се падаше в първата неделя от април. Помня как седях с боядисаните яйца и рисунките на зайци, докато вътрешно ми се щеше да убия Макс.

Тя прокара ръка по купчината листа.

— Тази част от събитията си спомням съвсем ясно. Той беше се заключил в редакцията. Трябваше да хлопам по вратата, докато ми отвори. Изглеждаше ужасно. Отслабнал, брадясал, с разрошена коса. Вонеше. Цялото му бюро беше отрупано с листа.

Кари леко въздъхна.

— Не си спомням какво беше времето, Нейт, нито какво ставаше в града, но си спомням много ясно как изглеждаше той. И какво представляваше кабинетът му. Разхвърляни навсякъде чаши от кафе, мръсни чинии, препълнени кошчета, боклук по пода. Пепелниците преливаха от фасове. Тогава той още пушеше. — И това съм записала — каза тя и пак поглади листата. — Работеше по романа си — или поне аз реших така — и приличаше на луд. Проклета да съм, ако знам защо това толкова ми хареса. Но както и да е, дадох му да се разбере. Заявих му, че ако смята да се отнася така с мен, няма да го бъде. Беснях и опявах, а Макс не казваше и дума. Когато изпуснах парата, той падна на едно коляно.

Тя млъкна за миг и стисна устни.

— Там, сред целия този хаос. Каза, че иска да му дам втори шанс. Че има нужда от мен. И ме помоли да се омъжа за него. Сватбата беше през юни. Исках да бъда лятна булка, а след като вече бях пропуснала срока, който си бях определила, няколко месеца не бяха от значение.

— Разказвал ли ти е някога къде е бил тогава?

— Не. И аз не го попитах. Тогава не ми се стори важно.

— Всичко, което каза, беше, че е разбрал какво е да си сам наистина сам и че повече не иска да е сам.

Нейт си помисли за линиите, свързващи имената на хората от неговия списък.

— Какви бяха отношенията му с Бинг?

— С Бинг? Не бяха приятели. Макс се опитваше да бъде в добри отношения с него, особено след като знаеше, че съм излизала с Бинг.

— С Бинг?

— Да кажа, че ме е поканил на среща, ще бъде евфемизъм. Не се интересуваше от вечеря и танци, ако ме разбираш.

— А някога…

— Не. — Кари се разсмя, но се сепна. — Не съм се смяла, откакто… Ужасно е да се смея на това.

— И на мен ми става смешно, като си те представя с Бинг. Как прие той отказа ти?

— Не мисля, че се впечатли особено. — Тя махна с ръка. — Бях му подръка, това е всичко. Нова жена в един малък град. Мъже като Бинг веднага се опитват да отделят новата овца от стадото, да се опитат да получат малко секс и може би топло ястие от цялата работа. Не му се сърдех, това е естествено по такива места. Той не беше единственият, който се опита. През онази първа зима излизах с няколко души. Дори с Професора вечеряхме няколко пъти, макар че беше съвсем ясно колко е хлътнал по Чарлийн.

— Това е било преди Галоуей да изчезне?

— И преди, и след това. Винаги я е харесвал. Но вечеряхме заедно няколко пъти и той се държа като идеалния кавалер. Честно казано, по-кавалерски, отколкото ми се искаше. Но определено не си търсех партньор като Бинг.

— Защо?

— Твърде огромен и груб е. Излязох с Джон, защото ми допадаше и физически, и интелектуално. С Ед също, защото — защо не? Дори с Ото, след като се разведе. Една жена Дори ако не е много хубава и е минала тридесетте — има голям избор на място като това, стига да не подбира много. Но аз избрах Макс.

Тя се усмихна отнесено.

— И пак бих го направила. — После се опомни. — Ще ми се да ти кажа нещо повече. Когато си спомням за онова време, мисля, че Макс беше угрижен. Но той винаги беше угрижен, когато работеше по книгите си. Понякога не ги пипаше месеци наред и тогава всичко беше нормално. Но започнеше ли да работи върху някоя от тях, се затваряше. Бях по-щастлива, когато ги забравяше.

— След като се оженихте, някой ухажвал ли те е?

— Не. Помня как Бинг ми каза пред Макс, че се продавам евтино или нещо подобно.

— И?

— Нищо. Макс се пошегува и го почерпи едно. Той не обичаше конфронтациите. Би направил всичко възможно, за да избегне конфликта, и според мен това е причината да не стане репортер в голям градски вестник. Видя какво направи, когато ти му отказа интервю. Отиде при Хоп. Така действаше. Не би дошъл лично да се разправя с теб, защото нямаше оръжия, за да води битка. Никога не е имал.

— Обичаше ли Макс киното?

— Както всеки друг в Лунаси. Това е една от формите на обществено забавление. Обичаше да пише за филмите, които гледахме. И като заговорихме за кино, наистина искам изявление за случилото се снощи.

— Пийч ще ти даде материалите за полицейската хроника.

— Да, но мисля, че за нещо такова трябва да пишем по-обстойно. Ото го намери — започна тя и посегна да извади бележника си.

— Да. Дай ми няколко дни, Кари. Дотогава ще мога да ти кажа нещо по-определено.

— Искаш да кажеш, че скоро възнамеряваш да арестуваш някого?

Нейт се усмихна.

— Виждам, че журналистът в теб отново е на поста си. Искам да кажа, че трябва да напиша изявлението.

Тя стана.

— Радвам се, че децата не бяха с нас на кино. Настоявах да дойдат, за да излязат и да направят нещо нормално Но те предпочетоха да поканят приятели на пица. Утре ще намина пак.

— Чудех се — каза Нейт, докато я изпращаше до вратата — дали Макс е харесвал „Междузвездни войни“?

Тя го погледна изненадано.

— Откъде ти хрумна?

— Опитвам се да направя връзка.

— Не. Не само не ги харесваше, което ме учудваше, защото обичаше фантастика, но и не ги гледаше. Преди седем години имахме киномаратон с трите серии. По случай двадесет години от създаването на първата. Той не дойде, а децата много искаха да ги гледат. Трябваше да ги заведа сама. И да напиша рецензия за вестника. Когато излязоха новите серии, заведох децата чак до Анкъридж за първата прожекция. Той си остана у дома. Откъде ти хрумна това?

— Такива сме си ние, полицаите. — Леко я побутна навън. — Не е важно. Говори с Пийч за хрониката.

Нейт беше пресметнал така нещата, че да се появи в „Хижата“, когато Бинг и екипът му обядваха. Влезе точно когато Роуз носеше на механика бира. Погледите им се срещнаха над нея. Той се упъти към тях и кимна за поздрав на двамата мъже от другата страна на масата.

— Момчета, бихте ли седнали някъде другаде, защото с Бинг имаме личен разговор?

— Това не им се хареса, но си взеха чашите с кафе и се преместиха в съседното празно сепаре.

— Чакам си обяда — започна Бинг — и имам правото да си го изям, без да седиш тук и да ми разваляш апетита.

— Видях, че сте запълнили голямата дупка. Благодаря, Роуз — каза Нейт, когато келнерката сложи пред него обичайното кафе.

— Ще обядвате ли, шерифе? й

— Не. Поне засега. Реката още се държи — продължи разговора с Бинг. — Може би няма да имаме нужда от онези чували с пясък.

— Може да е така, а може да не е.

— Къде беше през февруари 1988?

— Откъде да знам, по дяволите!

— Тогава „Доджърс“ от Лос Анджелис спечелиха купата по бейзбол, а „Форти найнърс“ — суперкупата. И Шер взе „Оскар“.

— Тъпотии от Долните щати.

— И Сюзън Бучър за трети път спечели Идитарод. Беше невероятно за момиче от Бостън. Завърши гонката за единадесет дни и малко по-малко от дванадесет часа. Може би това ще освежи паметта ти.

— Да, спомням си, че изгубих двеста кинта заради нея. Проклета жена.

— Е, какво си правил няколко седмици преди да изгубиш двете стотачки?

— Човек не забравя, че е изгубил пари заради жена, но това не значи, че си спомня кога си е чесал задника или се е облекчавал.

— Пътува ли някъде?

— Идвах и си отивах, когато си поискам, както и сега.

— Може би си ходил до Анкъридж и си срещнал Галоуей там.

— Бил съм в Анкъридж повече пъти, отколкото можеш да се изплюеш. Тук триста километра не значат нищо. Може и да съм го видял там един-два пъти. Познавам много хора там. Аз си гледам моята работа, а те — тяхната.

— Ако ми правиш на инат, ти губиш.

В очите на Бинг просветна ярост.

— Не ме заплашвай.

— Не ми пречи. — Нейт се облегна назад. — Знам, че ти си искал да носиш тази значка.

— По-добре аз, отколкото някой чичако, чийто партньор са убили току-що.

Думите го пронизаха право в сърцето, но той отпи от кафето, без да сваля поглед от лицето на Бинг.

— Виждам, че си понаучил нещичко. Но фактът е, че аз нося значката. Ако искам, мога веднага да те арестувам, да повдигна обвинение и да те затворя заради онова, което стана с кучето.

— Не съм пипал кучето.

— На твое място щях да се опитам да си спомня по-добре къде съм бил, когато Патрик Галоуей е напуснал града.

— Защо продължаваш да му ровиш кокалите, Бърк? По-важен ли се чувстваш така? Макс е убил Галоуей и всички го знаят.

— Тогава не би трябвало да се страхуваш да ми кажеш къде си бил.

Роуз се появи с огромна порция месно руло, планина от пюре и море от сос.

— Да ти донеса ли още нещо, Бинг?

Тя остави до чинията му купа грах и малки глави лук. Нейт видя как Бинг се овладя с огромни усилия.

— Не, благодаря, Роуз.

— Приятен апетит. Шерифе, ако искате нещо, повикайте ме.

— Повече няма да разговарям с теб — отсече Бинг и набучи огромна хапка от рулото.

— Тогава да си поговорим за друго. Какво мислиш за „Междузвездни войни“?

— А?

— Филмът. Люк Скайуокър, Дарт Вейдър.

— Шибани идиоти — промърмори Бинг и нападна напоеното със сос пюре. — За бога, „Междузвездни войни“. Остави ме да се нахраня на спокойствие.

— Добър сюжет, запомнящи се персонажи. Под цялата врява става дума за предопределение… и предателство.

— Става дума за касови печалби. — Бинг размаха вилицата, преди отново да я забие в месото. — Банда типове летят в космоса и се пердашат със светлинни саби.

— Мечове. Светлинни мечове. Важното е, че след известно време, известни жертви и известни загуби… Нейт се изправи. — Добрите победиха. Ще се видим пак.