Далеч на север

25.

В курса по английска литература имаше единадесет ученици. Джон остави двамата задрямали да си довършат следобедния сън, докато една от по-будните осакатяваше думите на Барда, четейки сцената с кървавите петна по ръцете на лейди Макбет.

Имаше си достатъчно теми за размисъл и следеше обсъждането на „Макбет“ с половин ухо.

Водеше такива дискусии вече двадесет и пет години, от първия път, когато се бе изправил нервно пред класна стая, пълна с ученици.

Тогава беше само няколко години по-възрастен от онези, които обучаваше. И може би по-невинен и ревностен, отколкото повечето си ученици.

Някога мечтаеше да пише възвишени и величави романи, изпълнени с алегории за човешкото съществуване.

Но не искаше да гладува на някой таван, затова стана учител.

Пишеше, и макар романите му да не бяха толкова възвишени и величави, колкото се беше надявал, успя да публикува няколко. Ако не преподаваше, може би нямаше да гладува на някой таван, но едва ли щеше да се храни добре.

Беше възприел отговорностите и, слава Богу, радостите на преподаването като твърде тежки за един интелектуален младеж, който искаше да пише възвишени романи. Затова беше направил крачка, смела и глупава без съмнение — беше избягал в Аляска. Там щеше да набере опит, да живее простичко и да изучава човешкото съществуване на примитивно място, сред огромните пусти пространства.

Така беше дошъл в Лунаси.

Откъде би могъл да знае един младеж на по-малко от тридесет години истинското значение на думата страст? Как би могъл да разбере онзи буден и трогателен идеалист, че едно място и една жена могат да го обвържат? Че могат да го държат доброволно окован, независимо колко се съпротивляват на желанията му?

Беше се влюбил — по-лошо, беше обсебен от Чарлийн в мига, в който я зърна. Гъвкавото й тяло, русите коси, гласът, който омайваше като песента на сирените, дръзкият й сексапил — всичко у нея го очароваше и поглъщаше.

Тя принадлежеше на друг мъж, беше майка на детето му, но за Джон това нямаше значение. Любовта му не беше романтичното чувство на смел рицар към неговата дама, а страстното желание на мъж за жена.

Не се ли беше самоубеждавал, че тя ще прогони Галоуей? Негодникът се държеше безотговорно с нея, беше егоист. Дори да не беше заслепен от любов, Джон пак би забелязал това. И би го презрял.

Затова той зачака. Промени живота си и зачака.

И след всичко, което беше направил, след като беше жертвал всичките си планове и надежди, все още чакаше.

Учениците му ставаха все по-млади, а годините се трупаха зад гърба му. Вече никога не би могъл да си върне онова, което бе захвърлил, което бе изгубил.

А единственото нещо, което желаеше, все още не му принадлежеше.

Погледна часовника и установи, че е пропилял още един ден. После с ъгълчето на окото си долови движение и видя Нейт да се обляга на касата на отворената врата.

— Искам есетата ви за „Макбет“ другия петък — съобщи той сред хор от стенания. — Кевин, ще разбера, ако Мериън ти го напише. Онези, които са в комитета за изработването на годишника, да не забравят за събранието утре в 15,30 часа.

— Ако е нужно, осигурете си транспорт за прибирането. Свободни сте.

Чуха се обичайното тракане, шумолене и бърборене, с които беше толкова свикнал, че вече не ги забелязваше.

— Какво в гимназията — започна Нейт — кара дланите на един възрастен човек да се потят?

— Фактът, че сме преживяли веднъж този ад, не означава, че не могат да ни върнат обратно там.

— Сигурно е така.

— Обзалагам се, че си се справял добре — каза Джон, докато прибираше книжата си в очуканото куфарче. — Изглеждаш добре, имаш подходящо поведение. Бих казал, че си бил добър ученик и си имал успех сред момичетата. Спортен тип. Какво тренираше?

— Лека атлетика. — Нейт сви устни. — Винаги съм можел да бягам. Ами ти?

— Класическият зубрач. Онзи, който вдига летвата за всички други.

— Такъв ли беше? Аз щях да те мразя. — С юмруци в джобовете, Нейт влезе и погледна към бележките на дъската. — „Макбет“, а? Обичам Шекспир, стига да го чете някой друг. Имам предвид на глас, за да мога да чувам думите. Този тип беше убил заради жена, нали?

— Не, от амбиция и подтикван от жена. След като семената на всичко това са били посети от три други.

— Но не успяваше да се измъкне.

— Платил е с честта си, със загубата на жената, която е обичал до лудост, и с живота си.

— Каквото повикало…

Джон кимна и повдигна вежди.

— Да обсъждаме Шекспир ли си дошъл, Нейт?

— Не. Разследваме инцидента от снощи. Трябва да ти задам няколко въпроса.

За Юкон ли? Бях в кметството, когато го намериха.

Кога отиде там?

— Малко преди седем. — Разсеяно погледна към няколко от учениците, които се затичаха по коридора, заливайки се от смях. — Провеждам извънучебен курс върху разказваческото майсторство на Хичкок за учениците от десети до дванадесети клас. На някои от децата им е много интересно, а и така получават допълнителни точки. Десетина души се записаха.

— Излизал ли си между седем и десет?

— Излязох през паузата, изпуших една цигара и пийнах от пунша, който продаваше комитетът от началното училище. Трябваше да му добавя още нещичко, за да има вкус на пунш.

— Къде седеше?

— Назад, по-встрани от учениците. Не исках да им преча или да бъда засипван с въпроси. Водех си бележки върху филмите.

— В тъмното?

— Точно така. Просто набелязах някои ключови моменти, които смятах после да обсъдим. Бих искал да ти помогна, но не зная как.

Отиде да спусне щорите на единствения прозорец в стаята.

— След като Ото влезе и разбрахме какво е станало, се върнах в „Хижата“. Бях разстроен, както всички останали. Чарлийн, Кльощавия Джим и Големия Майк бяха на работа.

— Кой още беше там?

— Мич Доубър и Клиф Трийт, Пияницата Майк. Няколко туристи.

Докато говореше, той разтреби стаята, събирайки изпуснати моливи, топчета хартия, фиба.

— Взех си питие. Скоро след това влязоха Мег и Ото, а когато малко се поуспокоихме, поиграхме покер. Още играехме, когато ти дойде.

Нейт кимна и прибра бележника си. Джон хвърли хартията в кошчето и постави другите предмети в кутия от обувки на бюрото си.

— Не знам кой би причинил подобно нещо на едно куче. Особено на Юкон.

— Изглежда и никой друг не знае. — Нейт огледа класната стая. Мирише на тебешир, помисли си. И на онази характерна за тийнейджърите смесица от дъвка, гланц за устни и гел за коса. — Взимаш ли си някога отпуска през учебната година? За да си починеш, да заминеш някъде.

— Едно време го правех. Наричах ги „ваканции за душевно здраве“. Защо?

— Чудя се дали си бил във ваканция за душевно здраве през февруари 1988.

Зад очилата очите на Джон станаха студени.

— Трудно е да се каже.

— Опитай.

— Трябва ли да говоря с адвокат, шериф Бърк?

— Както искаш. Аз просто се опитвам да разбера кой къде е бил, когато Патрик Галоуей е бил убит.

— Не би ли трябвало щатската полиция да се занимава с това? И ако не греша, те май стигнаха до определени заключения.

— Обичам сам да стигам до заключенията си. Всички знаят, че — как да кажа — си пристрастен към Чарлийн от дълго време.

— Така е. — Джон свали очилата си и започна да ги бърше бавно и внимателно с кърпичката, която извади от джоба на якето си. — Не бих казал, че е тайна.

— А изпитваше ли същото към нея, когато тя беше с Галоуей?

— Да, изпитвах силни чувства към нея. Но това не ми помогна особено, тъй като тя се омъжи за друг, по-малко от година след като Галоуей замина.

— Беше убит — поправи го Нейт.

— Да. — Професора си сложи очилата. — Беше убит.

— Ти предложи ли й?

— Отказа ми. Всеки път, когато й предлагам, ми отказва.

— Но спеше с теб.

— Това са доста лични въпроси.

— Спяла е с теб — продължи Нейт, — но се е омъжила за друг. Спяла е с теб, докато е била омъжена за друг. И не само с теб.

— Това са лични въпроси, доколкото е възможно в град като този. Нямам намерение да ги обсъждам с теб.

— Любовта също е нещо като амбиция, нали? — Нейт почука с пръст върху томчето с „Макбет“, което още лежеше на бюрото на Джон. — Хората убиват заради нея.

— Хората убиват по принцип. И през половината време не са им нужни никакви извинения.

— Не мога да го оспоря. Понякога се измъкват, но по-често не успяват. Ще ти бъда благодарен, ако си помислиш добре и когато си спомниш къде си бил през онзи февруари, обади ми се.

Найт тръгна към вратата, но се обърна.

— Чудех се дали си чел някой от романите, които Макс е започнал?

— Не. — Макар че гласът му беше спокоен, в очите му още се долавяше сподавен гняв. — Той беше много потаен, станеше ли дума за тях. Много от амбициозните писатели реагират точно така. Останах с впечатлението, че повече говори как трябва да се пише книга, отколкото да го прави.

— Започнал е няколко. Копията са у мен. Всички се въртят около едно и също. Мисля, че вие го наричате тема.

— Това също не е рядкост за един писател новак. Дори опитните автори изследват една и съща тема от различен ъгъл.

— Става дума за хора, които оцеляват сред природата — и един с друг. Или не оцеляват. Независимо колко са в началото, накрая винаги остават трима. Най-често пише за трима мъже, които изкачват планината през зимата.

Тъй като Джон не отговори, Нейт подрънка монетите в джоба си.

— Завършил е само няколко глави, но има бележки какво са щели да съдържат останалите, както и резюмета или части от сцени, които се е канел да вмъкне. Трима души се изкачват в планината. Само двама се връщат. — Нейт замълча. — Много романи са автобиографични, нали?

— Някои — спокойно отвърна Джон. — Обикновено този метод се използва в първите романи.

— Не е ли интересно? Би било още по-интересно да открием кой е бил третият мъж. Е, ще се видим. Ако си спомниш къде си бил през онзи февруари, обади ми се.

Джон остана на мястото си, докато стъпките на Нейт заглъхнаха по коридора. После бавно седна на бюрото си. И видя, че ръцете му треперят.

Нейт влезе посред неофициалното събрание в кметството. Направи го умишлено и не беше изненадан, че разговорите рязко замлъкнаха, щом се появи на вратата.

— Извинете, че ви прекъсвам. — Той огледа лицата на градските съветници — лица, които вече познаваше. По няколко от тях се изписа неловкост. — Ако желаете, мога да изчакам, докато свършите.

— Мисля, че почти приключихме — каза Хоп.

— Не съм съгласен. — Ед скръсти ръце пред гърдите си. — Не сме решили нищо и смятам, че събранието трябва да продължи. Съжалявам, шерифе, но трябва да изчакате отвън, докато приключим.

— Ед. — Деб се наведе напред. — Обсъдихме този въпрос сто пъти. Нека си починем.

— Държа да продължим.

— Да ти го начукам, Ед. — Джо Уайз се изправи.

— Джо — закани му се с пръст Хоп, — срещата е неофициална, но това не значи, че ще се изпокараме. Тъй като Игнейшъс и без това е тук, а говорехме за него, нека да чуем и неговото мнение.

— Съгласен съм. — Кен стана и придърпа още един стол в кръга, който бяха образували. — Сядай, Нейт. Слушайте — започна той, преди някой да успее да възрази, — това е нашият началник на полицията. Той би трябвало да присъства.

— Фактът е, че обсъждахме последните събития и как си се справил с тях.

— Добре. Разбирам, че някои не са доволни от начина, по който процедирах.

— Всъщност… — Хари се почеса по главата. — Из града се говори, че откакто сме те наели, в града има повече проблеми, отколкото преди. Изглежда е така — не че смятам това за твоя вина, — но си е факт.

— Може да е било грешка. — Ед стисна зъби. — Ще ти го кажа в лицето. Може би беше грешка, че наехме теб, че изобщо наехме пришълец.

— Причините да потърсим външен човек бяха основателни — намеси се Уолтър Ноти. — Шериф Бърк просто си върши работата.

— Може и да е така, Уолтър — Ед вдигна ръце, — но някои от по-неуправляемите елементи в този град приеха това като предизвикателство. Затова станаха по-активни. Хората тук не обичат да им се казва какво да правят.

— Гласувахме, че трябва да имаме полиция — напомни му Хоп.

— Знам, аз също гласувах „за“ в същата тази зала. Не казвам, че обвинявам Нейт за начина, по който работи. Казвам, че беше грешка. Наша грешка.

— Откакто Нейт дойде, по-рядко шия братята Маки — намеси се Кен. — Имам по-малко пациенти, пострадали от побои или домашно насилие. Миналата година два пъти ми водиха Майк Пияницата с измръзвания, след като някой го беше открил паднал край пътя. Тази година той пак се напива, но изтрезнява на сигурно място в килията.

— Не мисля, че можем да обвиним полицията, че са ти откраднали нещо, Ед, нито че са изрисували графити по хижата ти. — Деб разтвори ръце. — Нито че спукаха гумите на Хоули, нито за счупените прозорци в училище. Виновни са родителите, които не държат изкъсо децата си.

— Но не дете е убило кучето ми. — Джо погледна Нейт извинително. — Съгласен съм с това, което каза Деб, както и с Уолтър, и с Кен, но не дете е убило Юкон.

— Не — заяви Нейт. — Не е било дете.

— Не мисля, че да те наемем, беше грешка, Нейт — продължи Деб, — но всички ние носим отговорност за този град и трябва да знаем какво правиш по въпроса. Как ще откриеш кой е извършил тези неща и кой е убил Юкон?

— Разбира се, че трябва да знаете. Някои от споменатите инциденти може би наистина са работа на деца. Например счупените прозорци в училището. Тъй като едно от тях беше изпуснало фенерчето си, вече знаем кои са. Вчера разговарях с тях и с родителите им. Щетите ще бъдат заплатени и двамата виновници са отстранени за три дни от училище. Съмнявам се, че през това време ще им е много забавно.

— Не ги ли арестува?

— Бяха на девет и десет години, Ед. Не смятам че да заключа в килия, би помогнало. Много от децата — каза той, спомняйки си досието на Ед — вършат глупости и имат проблеми с полицията, докато са млади.

— Но ако са направили това, може би имат и други провинения — предположи Деб.

— Не са. Учителката им се скарала, затова отишли и счупили прозорците. Със сигурност не са изминали целия път до хижата на Ед, нито са се измъкнали посред нощ от къщи и са извървели три километра, за да срежат гумите на Хоули и да напръскат с боя пикапа му. Искате ли да ви кажа какво мисля аз? Проблемите ви не са започнали, откакто ме наехте. Започнали са преди шестнадесет години, когато някой е убил Патрик Галоуей.

— Това потресе всички ни — взе думата Хари, кимайки към останалите. — Дори онези, които не го познавахме. Но не разбирам какво общо има той с въпроса, който обсъждаме тук.

— А аз мисля, че има. Затова процедирам по този начин.

— Не разбирам — обади се Деб.

— Онзи, който е убил Галоуей, още е тук. Онзи, който е убил Галоуей — повиши глас Нейт, тъй като всички едновременно заговориха, — е убил и Макс Хоубейкър.

— Макс се самоуби — прекъсна го Ед. — Самоуби се, защото е убил Пат.

— Някой иска да повярвате в това. Аз не го вярвам.

— Това е лудост, Нейт. — Хари разпери ръце. — Чиста лудост.

— По-голяма лудост от идеята, че Макс е убил Пат? — Деб притисна гърлото си. — Или от това, че Макс се е самоубил? Не знам.

— Тишина! — Хоп вдигна ръце и надвика шума. — Млъкнете за минута. Игнейшъс — тя си пое дъх, — искаш да кажеш, че някой, когото познаваме, е убил вече два пъти?

— Три пъти. — Очите му бяха като кремък, докато оглеждаше присъстващите. — Двама мъже и едно старо куче. Аз и хората ми разследваме и ще продължим да работим, докато не открием кой е той и не го арестувам.

— Щатската полиция… — започна Джо.

— Каквото и да открият или заключат щатските власти, ние ще продължим да разследваме. Заклех се да защищавам и служа на този град и това ще направя. Част от това разследване включва всички вие да съобщите къде сте били и какво сте правили снощи между девет и десет вечерта.

— Ние? — рязко попита Ед. — Ще разпитваш нас?

— Точно така. Освен това ме интересува кой къде е бил през февруари 1988.

— Ти… Ти… — Гласът на Ед пресекна от гняв. Той се хвана за стола и се изправи. — Възнамеряваш да ни разпитваш като заподозрени? Това минава всички граници. Не мога да повярвам. Отказвам да бъда подложен на това, отказвам семейството и съседите ми да бъдат подложени на това. Ти превишаваш пълномощията си.

— Не мисля така. Можете да гласувате и да прекратите договора ми. Но аз пак ще продължа да разследвам. Това ми е работата. — Нейт стана. — Ще намеря виновника. Правете си събранията, гласувайте, обсъждайте, вземете ми значката, но аз пак ще открия виновника. Това е единственият човек, който трябва да се страхува от мен.

След това излезе, оставяйки крясъците и огорчените им лица зад себе си.

Хоп го настигна на тротоара.

— Игнейшъс, почакай малко. Само за минута — отсече тя, тъй като шерифът продължи да върви. — По дяволите!

Нейт спря, подрънквайки ключовете в джоба си.

Хоп го изгледа намръщено, докато обличаше палтото си.

— Със сигурност знаеш как да оживиш едно събрание.

— Уволнен ли съм?

— Още не, но не мисля, че си спечели много поддръжници. — Тя закопча късото си лилаво-синьо палто. — Можеше да бъдеш малко по-тактичен.

— Убийството е едно от нещата, които напълно ме лишават от такт. Освен това случайно попаднах на събрание, на което се оспорваше професионалната ми компетентност.

— Добре, признавам, че това не беше почтено.

— Ако ти или някой друг не харесвате как си върша работата, би трябвало да разговаряте с мен.

— Прав си. — Хоп пощипа носа си. — Всички са разстроени и изнервени. А сега ти ни стовари и подозренията си. Никой не иска да мисли, че Макс е убиец, но подобно разрешение все пак беше много по-лесно за приемане, отколкото твоите предположения.

Не са предположения. Казвам ти го направо, Хоп. Ще открия онова, което искам, колкото и време да ми отнеме и когото и да се наложи да прегазя междувременно.

Тя извади цигарите и запалката си от джоба на палтото.

— Това ми е напълно ясно.

— Къде беше преди шестнадесет години, Хоп?

— Аз ли? — Очите й се разшириха. — За бога, Игнейшъс, нали не смяташ сериозно, че съм изкачила Безименната с Пат и съм забила пикела в гърдите му. Той беше два пъти по-едър от мен.

— Но не и от съпруга ти. Ти си упорита жена, Хоп. Направила си много, за да осъществиш мечтата на съпруга си. Може би си направила същото, за да опазиш и името му.

— Гадно е да ми говориш такива неща. Гадно е и да обиждаш човек, когото дори не познаваш.

— Не познавах и Галоуей. Но ти си го познавала.

Лицето й се зачерви от гняв и тя отстъпи назад. Обърна се и влезе в кметството. Вратата се тръшна зад нея и звукът отекна като изстрел на оръдие.

Нейт знаеше, че из града ще плъзнат слухове, затова реши да не се крие. Вечеря в „Хижата“. От погледите, които посетителите му хвърляха, реши, че изявлението му пред събранието вече беше стигнало до повечето хора.

Това беше хубаво. Време беше да ги поразтърси.

Чарлийн му донесе сьомгата и седна срещу него.

— Определено накара хората да се уплашат и да се чудят.

— Така ли?

— Аз също съм една от тях. — Тя отпи от кафето му и набърчи нос. — Не мога да разбера как някой може да го пие без захар.

Нейт придърпа купата с пакетчета захар.

— Ако искаш, сложи си.

— Добре. — Сипа си две пакетчета подсладител и разбърка кафето.

Носеше лъскава сива риза, прилепнала към извивките на тялото й, и беше вдигнала нагоре косата си, за да се виждат висящите сребърни обици. След като отцеди лъжичката, почуквайки я в стената на чашата, тя опита кафето.

— Така е по-добре. — Хвана чашата с две ръце и се наведе към Нейт. — Когато за пръв път разбрах за Пат, направо полудях. Ако ми беше казал, че Кльощавия Джим е забил онзи пикел, щях да ти повярвам — а той се появи тук едва пет-шест години, след като Пат беше заминал. Но сега малко се поуспокоих.

— Радвам се — каза шерифът и продължи да се храни.

— Може би възможността да го докарам тук и да го погреба ми помогна. Харесвам те, Нейт, макар да не пожела да бъдем заедно. Харесвам те достатъчно, за да ти кажа, че цялата тази работа на никого няма да се хареса.

Нейт намаза хлебчето си с масло.

— И какво значи „цялата тази работа“?

— Знаеш за какво говоря — за приказките, че в града има убиец. Ако хората заговорят за това, нищо чудно и да го повярват. Лошо е за бизнеса. Туристите няма да идват тук, ако смятат, че могат да бъдат убити в леглата си.

— Сиси? — извика той, без да сваля очи от Чарлийн. — Би ли ми донесла още една чаша кафе? До това ли се свеждат нещата, Чарлийн? Само до парите. До баланса ти между приходи и разходи.

— Човек трябва да се издържа. Трябва да…

Тя млъкна, когато Сиси остави още една чаша на масата и я напълни с кафе.

— Искаш ли нещо друго, Нейт?

— Не, благодаря.

— През лятото тук имаме доста работа. Тя ни е нужна, ако не искаме да живеем от спестяванията си през зимата. А зимата е дълга. Трябва да бъдем практични, Нейт. Пат вече го няма. Макс го е убил. Няма да намразя Кари заради това. Искаше ми се, но не си го позволявам. Тя също изгуби мъжа си. Но Макс е убил Пат. Един Бог знае защо, но го е направил.

Отново отпи от кафето, загледана в тъмния прозорец.

— Пат го е качил горе, вероятно съвсем импулсивно. Макс сигурно е искал да пише статия, а Пат е решил, че това ще бъде приключение, пък и ще изкара малко пари. Планината може да те подлуди. Така и е станало.

Когато той не отвърна, тя докосна ръката му.

— Помислих за онова, за което ме помоли. Спомням си, че Макс не идваше тук почти цял месец през онази зима. Може би и повече. Тогава това беше единственото място на километри наоколо, където човек може да получи топло ястие, и той ми беше редовен клиент. Сервирах му почти всяка вечер. Но по онова време не идваше.

Разсеяно посегна и отчупи малко парченце от хлебчето на Нейт.

— Няколко пъти си поръчваше храна за вкъщи — продължи, докато отхапваше от хлебчето. — Нямахме такава практика и още нямаме, но Карл беше добросърдечен. Сам му носеше храната до редакцията. Каза ми, че Макс изглеждал болен и малко смахнат. Тогава не обърнах внимание. Мислех за Пат и се опитвах да свържа двата края. Но ти ми каза да помисля и си спомних това.

— Добре.

— Ти не ми обръщаш внимание.

— Чух всичко, което ми каза. — Той я погледна в очите. — Кой друг не идваше често онзи февруари?

Чарлийн изфуча нетърпеливо.

— Не знам, Нейт. Помислих си за Макс, защото е мъртъв. И защото внезапно си спомних, че и двете с Кари се оженихме през онова лято, след като Пат изчезна. Затова си спомних.

— Добре. А сега си помисли за хората, които са още живи.

— Мисля си за теб. — Разсмя се и махна с ръка. — Не се стягай. Наговорил си такива неща на градския съвет, така че всички те гледат накриво, вбесил си Ед и Хоп, а си седнал да говориш на Мег за любов. Откакто знае за какво служат мъжете, не се е задържала с някого повече от месец.

— Значи засега държа рекорда.

— Тя ще отхапе парче от сърцето ти и ще ти го изплюе в лицето.

— Става дума за моето сърце и моето лице. Защо се притесняваш, Чарлийн?

— Аз имам по-големи нужди от нея. По-големи и по-силни. — Обиците й се завъртяха и заблестяха, когато отметна глава. — Мег не изпитва потребност от нищо и от никого. Никога не е имала. Отдавна ми даде да разбера, че ней пука за мен. И скоро ще ти покаже, че не я е грижа и за теб.

— Може би. А може да я направя щастлива. Да не би точно това да те притеснява? Идеята, че тя ще бъде щастлива, а ти не можеш.

Ръката му се стрелна и я хвана за китката, преди да успее да лисне кафето в лицето му.

— Помисли си пак — каза тихо. — Една сцена ще бъде много по-неприятна за теб, отколкото за мен.

Чарлийн изскочи от сепарето, профуча през помещението и тръгна нагоре по стълбите.

За втори път днес Нейт чу да се тръшва врата.

Довърши вечерята си още преди трясъкът да е заглъхнал в ушите му.

Подкара към къщата на Мег, надявайки се, че кръвта му ще се успокои и умът му ще се проясни, докато стигне там. Облаците от последните няколко дни се бяха разнесли и по черното стъклено небе блестяха ярки звезди. Резен от луната се носеше над дърветата, блестяща мъгла обвиваше земята. Клоните бяха голи. Снегът по земята беше още дълбок, но клоните се бяха отърсили от него.

Част от пътя беше наводнена, затова трябваше да заобиколи преградата и да кара през тридесетина сантиметра вода.

Чу вълчи вой, самотен и настойчив. Може би е тръгнал на лов, помисли си. За храна. Или за партньорка. Когато убиваше, вълкът убиваше с цел. Не от алчност и не за удоволствие.

Беше чел и че когато си избира партньорка, тя е за цял живот.

Докато караше в нощта, звукът заглъхна.

Видя, че от комина на Мег се издига дим, чу музика. Този път беше Лени Кравиц, който се носеше през мъглите на съдбата и през поля от болка.

Паркира зад нейната кола, но не слезе. Осъзна, че копнее за това много повече, отколкото би трябвало. Да се прибира у дома. Да приключва деня си и после да се прибере у дома, където го чака музика, светлина и жена.

Тази жена.

Дом и огнище, беше казала Мег. Да, беше го разгадала. Ако Чарлийн се окажеше права, не можеше да вини никого, освен себе си.

Вратата се отвори, преди да беше стигнал до нея, и кучетата затанцуваха от радост наоколо му.

— Здравей. Чудех се дали тази вечер ще спреш пред моята врата. — Тя закачливо наклони глава. — Изглеждаш малко очукан по ръбовете, шерифе. Какво си правил?

— Печелих приятели, въздействах на хората.

— Влез вътре, красавецо, пийни едно и ми разкажи всичко.

— Нямам нищо против.