Далеч на север

11.

Из един дневник 18 февруари 1988

Нейт изучаваше снимките от ледената пещера. Не забеляза нищо ново, защото ги беше разглеждал през всеки свободен миг от последните три дни и всяка подробност се бе запечатала в ума му.

Беше получил няколко лаконични съобщения от щатската полиция. Ако времето позволявало, щели да изпратят съдебен лекар и екип през следващите четиридесет и осем часа. Знаеше, че са разпитвали неведнъж трите момчета, но повечето от онова, което бяха узнали, разбра от слуховете, а не по официален път.

Искаше му се да се заеме със случая, но той не беше негов.

Нямаше да му позволят да огледа пещерата, нито да присъства на аутопсията, когато свалят тялото. Информацията, която щеше да получи, зависеше изцяло от благоволението на щатските следователи.

Може би, когато категорично идентифицираха тялото като Патрик Галоуей, щеше да има повече основания да разпитва. Но така или иначе, нямаше да участва в разследването на случая.

Изненада се, когато осъзна колко много му се иска да го включат. От години не беше се амбицирал така. Искаше да работи по този случай. Отчасти може би, защото беше свързан с Мег, но много повече заради снимките. Заради човека, когото беше видял на тях.

Замръзнал преди седемнадесет години. Запазен идеално заедно с жестоките подробности на смъртта си. Мъртвите говореха, стига да знаеш какво да търсиш.

Беше ли се борил? Изненадали ли са го? Познавал ли е убиеца си? Или убийците?

Защо беше мъртъв?

Когато почукаха на вратата на кабинета му, той прибра в чекмеджето папката, в която бе започнал да описва случая. Пийч подаде глава през вратата.

— Деб е хванала две деца да крадат от магазина. Питър е свободен. Да го изпратя ли да се оправя?

— Добре. Уведомете родителите и ги извикайте там. Какво са откраднали?

— Опитали се да измъкнат комикси, сладкиши и безалкохолни. Да им се неначудиш. Деб има орлов поглед. Току-що дойде Джейкъб Иту. Иска да поговори с теб, ако имаш време.

— Разбира се, нека влезе.

Нейт стана и отиде до кафе-машината. След час щеше да се мръкне, а и целият ден бе мрачен и влажен. Погледна през прозореца, откри Безименната и се загледа в нея, докато отпиваше от кафето си.

Обърна се, когато чу, че Джейкъб влиза. Мъжът притежаваше класическите черти на жителите на Северна Аляска — скулесто лице и тъмни, проницателни очи. Посребрената му коса бе сплетена на плитка. Ботушите Му бяха здрави, а дрехите — удобни за работа при този климат.

Нейт реши, че е към шестдесетгодишен, но здрав и жилав.

— Господин Иту. — С жест го покани да седне. — С какво мога да ви помогна?

— Патрик Галоуей ми беше приятел.

Нейт кимна.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Тялото още не е свалено, изследвано или разпознато със сигурност — каза Нейт иззад бюрото си. Това беше речта, подготвена за всички, които бяха идвали при него, бяха го срещнали на улицата или в „Хижата“ през изминалите няколко дни. — Щатската полиция пое разследването. Те ще уведомят най-близките му роднини официално, когато трупът бъде идентифициран.

— Мег не би могла да сбърка баща си.

— Съгласен съм.

— Не можете да оставите правосъдието на други.

Някога и той мислеше така. И точно това беше изпратило него и партньора му в онази ужасна алея в Балтимор.

— Случаят не е мой. Не е нито в моята юрисдикция, нито в моя район.

— Той беше един от нас, както и дъщеря му. Когато дойдохте, вие излязохте пред хората тук и обещахте, че ще изпълнявате задълженията си към тях.

— Така е. Ще го направя. Не се отказвам от думите си, но по този въпрос не мога да направя нищо.

Джейкъб пристъпи по-близо — единственото му движение, откакто бе влязъл в стаята.

— Преди сте се занимавали с убийства.

— Така е, но вече не съм в Балтимор. Видяхте ли се с Мег?

— Да. Тя е силна. Ще преодолее мъката си, няма да се остави тя да я завладее.

Както преодоля мен ли? — помисли си Нейт. Но този мъж с проницателни очи и безмилостно контролиран гняв не би могъл да знае какво става в душата му.

— Разкажете ми за Галоуей. С кого би тръгнал да изкачва онзи връх?

— С познати хора.

— Много ли?

— Зимното изкачване на Безименната трябва да се прави поне от трима. Той беше див и импулсивен, но не би тръгнал с по-малко. Не би се катерил с непознати. Или поне — само с непознати. — Джейкъб се усмихна леко. — Но той лесно печелеше приятели.

— А врагове?

— Човек, който има онова, което останалите желаят, си създава врагове.

— И какво имаше той?

— Красива жена. Умно дете. Непринудено поведение и липса на амбиции, които му позволяваха да прави каквото си иска — поне през повечето време.

— Да желаеш жената на друг мъж, често беше мотив за убийство от приятел.

— Чарлийн имаше ли връзка с някой друг?

— Не мисля.

— А той?

— Може би от време на време е преспивал с някоя жена, когато е бил далеч от дома си, както повечето мъже биха направили. А ако си е имал някоя в града, не го е споделил с мен.

— Не би било нужно да го прави — отвърна Нейт. — Сам щяхте да разберете.

— Да.

— Другите също. В град като този може и да има тайни, но те не остават тайни за дълго.

Нейт се замисли за миг.

— Употребяваше ли наркотици?

— Отглеждаше си малко марихуана. Но не я продаваше.

Нейт вдигна вежди.

— Само трева?

Когато Джейкъб се поколеба, той добави:

— Вече няма да го арестуват за това.

— Главно трева, но едва ли би отказал, ако му падне нещо друго.

— Имаше ли си дилър? В Анкъридж, да речем?

— Не мисля. Рядко имаше пари за такива удоволствия. Чарлийн държеше кесията и я стискаше здраво. Той обичаше да се катери, да ходи за риба и да пътува. Харесваше му и да лети, но не искаше да стане пилот. Работеше само когато му трябваха пари. Мразеше ограниченията, законите, правилата. Както повечето хора, които идват тук. Вас, например, не би ви разбрал.

Според Нейт, по-важното беше той да разбере Патрик Галоуей.

Зададе още няколко въпроса и записа новата информация в папката за случая, когато Джейкъб си тръгна.

След това настъпи моментът, когато трябваше се справи с далеч по-земния проблем с малолетните крадци. Те, чифт изчезнали ски и едно леко пътнотранспортно произшествие му създадоха работа до края на смяната.

Тази вечер щеше да почива. Ото и Пит поеха дежурството. Ако не се стигнеше до масово убийство, щеше да бъде свободен до сутринта.

Беше дал на Мег няколкото дни, които му бе поискала. Надяваше се, че е готова да го види.

Сам си беше виновен, че се върна в „Хижата“, за да си вземе дрехи за смяна — в случай че преспи у Мег.

Чарлийн нахълта в стаята му.

— Трябва да говоря с теб.

Тя седна на леглото. Беше облечена в черно — с прилепнал пуловер и още по-прилепнали панталони, както и тънките токчета, с които ходеше винаги.

— Добре. Защо не слезем долу да пийнем кафе?

— Разговорът е личен. Ще затвориш ли вратата?

— Добре. — Но той се подпря на нея — за всеки случай.

— Ще те помоля да направиш нещо. Да отидеш до Анкъридж и да кажеш на онези хора, че трябва да предадат тялото на Пат на мен.

— Чарлийн, те още не са го свалили от пещерата.

— Знам. Нали говоря с тези бюрократи и безчувствени типове всеки ден! Просто ще го оставят там горе.

Когато очите й се напълниха със сълзи, стомахът на Нейт се сви.

— Чарлийн. — Той се огледа отчаяно за кърпичка, хавлия или стара тениска, но накрая отиде в банята. Върна се с рулото тоалетна хартия и го пъхна в ръцете й. — Трудно е да се качат хора там и да донесат тялото.

Не искаше да добавя, че няколко дни така или иначе нямаше да са от значение.

— Там има бури и силен вятър. Но аз говорих днес със сержант Кобън. Ако времето е ясно, се надяват да пратят екип утре сутринта.

— Казаха, че не съм му най-близката роднина, защото не сме били законно женени.

Тя откъсна парче хартия и зарови лице в него.

— О! — Нейт изду бузи и изпръхтя. — Мег…

— Мег е незаконно дете. — С треперещ глас Чарлийн размаха мократа хартия. — Защо да го дадат на нея? Ще го пратят на родителите му, на изток. Това не е честно! Не е правилно! Нали ги заряза! Мен не ме е изоставил. Не е изчезнал нарочно. Но те ме мразят и никога няма да ми го оставят.

Той беше виждал и преди хора, които се карат за трупове, и гледката не беше приятна.

— Говори ли с тях?

— Не, не съм — отсече тя и очите й станаха студени. — Те дори не ме признават. Говорили са с Мег няколко пъти, да й дадат пари, когато стана пълнолетна. Трохи в сравнение с богатството, в което се къпят. Не ги беше грижа за Пат, докато беше жив, но можеш да се обзаложиш, че сега, когато е мъртъв, ще го поискат. Но той е мой. Искам го тук.

— Добре, да решаваме проблемите един по един. — Нямаше избор, освен да седне до нея и да я прегърне, за да може да поплаче на рамото му. — Ще поддържам връзка с Кобън. Трябва да знаеш, че тялото няма да бъде върнато известно време. Може би доста време. Струва ми се, че като негова дъщеря Мег има поне толкова права, колкото и родителите му.

— Тя няма да се бори за него. Не се вълнува от такива неща.

— Ще поговоря с нея.

— Защо някой би убил Пат? На никого не е причинил зло. Освен на мен. — Тя се засмя с неубедителен смях, който прозвуча едновременно тъжно и горчиво. — Но не го правеше нарочно. Никога не те вбесяваше или разплакваше умишлено.

— Много ли хора вбесяваше?

— Главно мен. Подлудяваше ме. — Тя въздъхна. — Бях луда по него.

— Ако те помоля да се върнеш назад към седмиците около заминаването му, би ли могла? Интересуват ме всички подробности, дори най-дребните.

— Мога да опитам, но беше толкова отдавна, че ми се струва нереално.

— Искам да опиташ. Няколко дни мисли за това. Записвай си каквото се сетиш. Какво с говорил, с кого се е виждал, всичко, което ти се струва необичайно. После ще поговорим.

— Бил е там през цялото време — прошепна тя. — Сам на студа. Колко ли пъти съм поглеждала тази планина през годините! Сега, когато го направя, виждам Пат. Беше ми по-лесно, когато го мразех, нали ме разбираш?

— Мисля, че да.

Тя подсмъркна и се изправи.

— Трябва да донесат тялото му тук. Искам да го погреба тук. Той би го одобрил.

— Ще направим всичко, за да стане така. — Тъй като беше омекнала от сълзите и не проявяваше интерес към него, може би беше време да научи нещо. — Чарлийн, разкажи ми за Джейкъб Иту.

Тя попи очите си.

— Какво?

— Каква е историята му? Как се сприятелиха с Пат? Така ще си създам по-добра представа за нещата.

— За да разбереш какво е станало с Пат?

— Точно така. Бяха ли приятели с Джейкъб?

— Да. — Тя отново подсмъркна, малко по-деликатно. — Джейкъб е донякъде… загадъчен. Поне аз никога не съм го разбирала.

Съдейки по нацупения й вид, това означаваше, че не е успяла да го вкара в леглото си. Интересно, реши Нейт.

— Струва ми се самотник.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — С Пат се разбираха. Мисля, че намираше Пат за забавен. А и двамата обичаха да са на открито. Дни наред чезнеха из пустошта, а аз трябваше да гледам бебето, да работя и…

— Значи това ги свързваше? — прекъсна я Нейт.

— И двамата мразеха правителството, но това важи за всички тук. С Пат обичаха природосъобразния начин на живот, но в дъното на всичко беше Мег.

— В какъв смисъл?

— Ами…

Тя се наведе към него, сякаш се канеше да му подшушне клюка. Нейт остана на мястото си, близо до нея, защото искаше да разбере онова, което го интересуваше.

— Джейкъб бил женен.

— Така ли?

— Много отдавна. Преди векове. Когато бил на осемнадесет-деветнадесет и живеел в малко селце близо до Ноум. — Лицето й се бе оживило и тя отметна косата си, преди да му разкаже подробностите. — Знам всичко това от Пат и от слуховете. С Джейкъб никога не сме имали кой знае какво да си кажем.

Чарлийн отново се нацупи.

— Значи е бил женен — насърчи я Нейт.

— Да, за някакво момиче от същото племе. Отраснали заедно, били създадени един за друг. Тя умряла при раждането. Заедно с бебето — момиченце. Родила два месеца преждевременно и имало усложнения. Не помня какво точно се объркало, но не могли да я заведат в болница навреме. Тъжно е — додаде тя след малко и очите, лицето и гласът й се изпълниха с искрено съчувствие. — Много тъжно.

— Така е.

— Пат каза, че затова станал пилот. Ако тогава имал самолет или са успели да хванат някой навреме, може би… Затова се премести тук, не можел да остане на мястото, където животът му бил свършил. Когато се появихме ние и той видя Мег, каза, че духът й говорил с неговия. Дори не беше друсан — тя вдигна очи към тавана. — Той не се дрогираше. Но каза на Пат, че Мег била негово духовно дете, а Пат реши, че това е страхотно. На мен ми се струваше странно, но за него беше нещо съвсем естествено. Смяташе, че това ги прави братя с Джейкъб.

— Карали ли са се двамата за нещо? За Мег, например.

— Никога не съм чувала. Пък и Джейкъб не се кара. Просто те смразява с тези продължителни — как се наричат… непроницаеми — рече тя. — С един от продължителните си непроницаеми погледи. Мисля, че той се сближи с Мег, след като Пат ни напусна. Ала всъщност не ни е напуснал. — Очите й отново се насълзиха. — Умрял е.

— Много съжалявам. Благодаря за информацията. Винаги е полезно да си създадеш представа за нещата.

— Говори с Мег. — Чарлийн се изправи. — Кажи й да убеди онези хора от Бостън, че мястото на Пат е тук. Накарай я да разбере. Мен няма да послуша. Не го е правила досега, няма да го стори и в бъдеще. Разчитам на теб, Нейт.

— Ще направя каквото мога.

Изглежда това й беше достатъчно, защото си тръгна и остави Нейт да си мисли как е притиснат между две трудни жени.

Не й се обади. Можеше да отклони идването му или да не вдигне телефона, а най-лошото, което можеше да направи, ако се появеше на вратата й, беше да го отпрати. Но поне щеше да се увери, че е добре.

Подкара по пътя, който приличаше на тунел със стени от сняг от двете страни. Небето се беше поизчистило, както гласеше прогнозата, и се виждаха луната и звездите. Светлината им посребряваше планините, които изпълваха полезрението му, и блестеше върху реката, която от време на време зърваше.

Чу музиката, преди да завие към къщата й. Тя изпълваше мрака, рееше се из него и го поглъщаше. Също както светлините прогонваха нощта. Бе запалила всички лампи, така че къщата, дворът и близките дървета сияеха като подпалени. И всичко това огласено от музиката.

Помисли си, че навярно е някаква опера, макар че не беше много силен в този жанр. Беше въздействаща — от онези мелодии, които разкъсват сърцето, но повдигат духа.

Беше разчистила пъртина, широка около метър. Той си представи времето и усилията, които й беше струвало това. Верандата беше почистена от сняг, а сандъкът за дърва до вратата беше пълен.

Накани се да почука, после реши, че едва ли някой ще го чуе от музиката. Натисна бравата и когато разбра, че е отключено, отвори вратата.

Кучетата, които спяха въпреки музиката, скочиха от килимчето. След като излаяха няколко пъти предупредително, Размахаха опашки. За облекчение на Нейт, явно го помнеха.

— Добре, добре. Къде е майка ви?

Извика, после тръгна из долния етаж. Във всекидневната и в кухнята горяха буйни огньове, а на печката къкреше нещо, което ухаеше приятно.

Понечи да надникне в тенджерата и може би да опита гозбата, когато видя през прозореца някакво движение.

Приближи се. Сега я виждаше съвсем ясно на ярката светлина. Беше здраво навлечена и се връщаше през снега на плоски, равни снегоходки, които тук наричаха „мечи лапи“, Докато я наблюдаваше, тя спря и вдигна глава към небето. Стоеше, загледана нагоре и потопена в музиката. После отметна ръце назад и падна по гръб.

Нейт се озова до вратата с една крачка. Отвори я, хукна по стъпалата и се подхлъзна по заледената пътека.

Когато извика името й, тя се надигна.

— Какво? Здрасти, откъде изскочи?

— Какво стана? Удари ли се?

— Не, просто исках да полежа в снега за миг. Небето се прояснява. Е, щом си тук, подай ми ръка.

Когато посегна към нея, кучетата изтичаха отвътре и скочиха върху двамата.

— Оставил си вратата отворена — успя да каже Мег, докато се търкаляше с едно от хъскитата в снега.

— Съжалявам. Забравих да я затворя, защото реших, че си припаднала. — Той й помогна да се изправи. — Какво правиш навън?

— Бях в бараката и поправях стария снегомобил, който купих преди няколко месеца. От време на време ходя да свърша това-онова по него.

— Можеш да поправяш снегомобили?

— Талантите ми са безброй и най-различни.

— Обзалагам се. — Докато я гледаше, забрави всички проблеми от деня. — Мисля да си купя снегомобил.

— Сериозно? Е, когато поправя моя, ще ти направя предложение. Да влизаме. Иска ми се да пийна нещо. — Когато тръгнаха към къщата, тя го погледна под око. — Значи просто минаваше оттук?

— Не.

— Проверяваш ли ме?

Да, с надеждата за безплатна храна.

— Само на това ли се надяваш?

— Не.

— Добре. Защото съм готова и за това. — Взе метлата, подпряна до вратата. — Ще ме отупаш ли от снега?

Когато той направи каквото беше по силите му, Мег свали снегоходките.

— Свали си палтото — подкани го и започна да съблича своето.

— Ей, косата ти.

Тя я потърка с ръка, докато окачваше парната и шапката си.

— Какво й е?

— Доста по-къса е.

Сега тя стигаше малко под челюстта й — права, гъста и бухнала — и леко разрошена.

— Беше ми нужна промяна и я направих. — Тя извади от килера бутилка. Докато пълнеше чашите, погледна към него и видя, че й се усмихва. — Какво?

— Харесва ми. Така изглеждаш мъничка и сладка.

Мег наклони глава.

— Да не искаш да облека престилка и ниски обувки и да ти викам „татенце“?

— За другото не съм сигурен, но частта с „татенцето“ можеш да я пропуснеш.

— Както наредиш. — Тя сви рамене. — Приятно ми е да те видя, Бърк.

Нейт приближи, взе чашите от ръцете й и ги остави на плота. После отметна назад гъстата й коса, наведе се бавно и я целуна с отворени очи. Нежно и спокойно, докато топлината се разливаше по тялото му. Гледаше как тя го наблюдава по време на целувката и видя как съвършените й очи потрепнаха веднъж.

Когато я пусна, вдигна чашите и й подаде едната.

— Приятно ми е и да те целуна.

Мег потърка устни и се изненада, че топлината им не предизвика светкавици.

— Трудно е да се отрече.

— Тревожех се за теб. Знам, че не искаш да го чуеш и че те Дразни. Но това е истината. Няма да говорим за това, ако не си готова.

Тя отпи глътка, после още една. Много е търпелив, реши най-накрая. А мъж, който е прекалено търпелив, лесно се превръща в лепка.

— Може и да го направим. Знаеш ли как се прави салата?

— Ами отваряш пликчето, което си купил от магазина, и го изсипваш в купата.

— Май не обичаш да стоиш в кухнята, а?

— Не.

— Но на този етап от връзката ни, когато още ме желаеш, ще се научиш да режеш салата, без да мърмориш. Някога белил ли си морков? — попита, докато отиваше към хладилника.

— Да.

— Е, и това е нещо. — Струпа продуктите на плота и му подаде морков и белачка. — Давай.

Докато той белеше, Мег изми марулята.

— В някои култури жените режат косите си в знак на траур. Но аз не го направих за това. Той замина отдавна и бях свикнала с отсъствието му — по мой собствен начин. Но сега е друго.

— Убийството променя всичко.

— Повече от смъртта — съгласи се тя. — Смъртта е естествена. Да, неприятна е, защото никой не иска да умре, но това е цикъл и не можеш да я прескочиш.

Мег подсуши марулята. Дългите й пръсти с къси равни нокти се движеха бързо и сръчно.

— Можех да приема смъртта му, но няма да приема убийството. Затова ще притискам и щатските ченгета, и теб, докато не разбера истината. Това може да охлади мераците ти към мен, но това е положението.

— Не мисля. Отдавна не съм желал жена.

— Защо?

Той й показа моркова за оценка.

— Какво защо?

— Защо не си желал жена?

— Ами аз…

— Проблеми със секса ли?

Той премигна и успя да се засмее неловко.

— Исусе, на това му викам въпрос. Прекалено странен разговор по време на приготвяне на салата.

— Тогава да се върнем на марулята — предложи тя.

— Кой ги е откарал там? — попита Нейт.

— Какво?

— Имали са нужда от пилот, нали? Кой ги е откарал до базовия лагер или както го наричате?

— О! — Тя спря да реже и почука с ножа по дъската. — Ти си ченге, нали? Не знам и може би ще е трудно да разбера след толкова много време. Но се надявам с помощта на Джейкъб да успея.

— Който и да е бил, върнал е един човек по-малко, отколкото е оставил. Би трябвало да съобщи, но не го е направил. Защо?

— Всичко това трябва да се разбере тепърва. Добре. Поне имаме насока.

— Следователите ще задават въпроси в тази насока. Може би ще ти трябва малко време, за да се справиш с личните си проблеми.

— Говориш за битката за тялото и погребението, което Чарлийн планира. — Тя започна да реже една червена зелка на интересни фигурки. — Вече ми писна, затова от вчера не вдигам телефона. Да се караш за труп, ми се вижда прекалено глупаво. Особено след като тя няма представа дали семейството му изобщо ще възрази да бъде погребан тук.

— Познаваш ли ги?

Мег извади тенджера и я напълни с вода за спагетите.

— Да. Майка му ми се обади няколко пъти и когато предложи да ми плати пътуването, за да се запозная с тях. Бях достатъчно любопитна, за да отида. Бях на осемнадесет. Чарлийн побесня, което само изостри желанието ми.

След като тенджерата беше сложена на печката, тя разбърка соса, после се върна да довърши салатата.

— Свестни хора. Надути, сноби и не от онези, с които бих излизала или които биха ме търпели дълго край себе си. Но се държаха добре с мен. Дадоха ми пари, което определено спечели няколко точки.

Взе бутилката, допълни чашата си и я вдигна. После погледна въпросително Нейт.

— Не, имам си.

— Парите бяха достатъчни, за да си купя самолет на изплащане и тази къща, затова съм им благодарна.

Отпи замислено от виното си.

— Не мисля, че ще се борят с Чарлийн и ще настояват да го завлекат обратно на изток. Тя предпочита да мисли така, защото обича да ги мрази. Както те обичат да я пренебрегват. Така всички могат да изкарат баща ми нещо повече, отколкото всъщност беше.

Извади чинии и ги подаде на Нейт, за да ги отнесе на масата.

— Да мълчиш, част от техниката на разпит ли е?

— Може да бъде. Или пък го наричат „изслушване“.

— Има само един човек, когото познавам — е, с когото имам желание да прекарам повече време, — който умее да слуша като теб. Джейкъб. Това е хубаво и полезно качество. Баща ми понякога ме слушаше. Но си личеше как се разсейва, когато говорех прекалено дълго. Седеше докрай, но не ме чуваше. Джейкъб винаги ме изслушва. Както и да е — продължи тя след приглушена въздишка, — Патрик Галоуей не беше грижовен човек. Обичах го и към мен се опитваше да се държи добре. Но към родителите си не беше внимателен, макар че каквито и да са недостатъците им, те не са заслужили синът им да замине, без да им каже дума, точно преди осемнадесетия си рожден ден. Не беше внимателен и с Чарлийн, оставяше я да го издържа и сама да се разправя с повечето неприятни проблеми. Мисля, че тя го обичаше, което беше — или е — нейният кръст. Но не знам дали той я обичаше.

Мег извади чист стъклен буркан ротини, изсипа част от тях във врящата вода и продължи да говори, докато ги бъркаше.

— Не мисля, че щеше да остане с нас, ако някой не го беше убил, преди да ни зареже. Но вече няма как да разбера, както и той няма възможност да избира. Важното е, че някой го е убил. Това е най-важното за мен. А не къде ще го заровят.

— Разумно.

— Аз не съм разумна жена, Бърк, а егоистка. Сам ще го разбереш скоро. — Извади пластмасова кутия от хладилника, разклати я и поръси салатата със съдържанието й. — В онова чекмедже има прясна франзела.

Нейт го отвори и извади хляба.

— Не знаех, че си ходила в града.

— Не съм. Реших да се скрия за няколко дни. — След като разви хляба, тя отряза няколко дебели филии. — Когато се крия в дупката си, обичам да пека хляб. Това ми пречи да се отдам изцяло на мъката.

— Можеш да печеш хляб? — Той го помириса. — Не познавам човек, който умее да пече хляб. Или да кара самолет. Или да поправи двигателя на снегомобил.

— Както казах, аз съм жена с многобройни и необичайни дарби. Ще ти покажа още някои от тях след вечеря. В леглото. Би ли ми налял още вино? Почти сме готови.

Може би заради атмосферата или заради жената, но не си спомняше да се е хранил по-непринудено.

Тя беше казала, че не е разумна, но начинът, по който живееше и се грижеше за дома си, говореше обратното. Както и умението й да се справя с шока, с мъката, дори с гнева.

Джейкъб беше казал, че е силна. Нейт започваше да вярва, че тя е най-силната личност, която е срещал.

И най-доволната от себе си.

Мег го разпитваше как е минал денят му. Отне му известно време, за да свикне с това. По време на брака си беше свикнал да оставя работата си пред вратата.

Но на Мег й харесваше да го слуша, да коментира, да клюкарства, да се смее.

И все пак под непринудеността, която усещаше в компанията й, се криеше възбуждаща тръпка на очакване, онова сексуално привличане, което разгорещяваше кръвта му всеки път, когато беше близо до нея.

В един миг тя се протегна и сложи краката си в скута му, докато отпиваше от виното си. Устата му пресъхна, умът му се замъгли.

— На времето задигах разни неща от магазините. — Докато говореше, хвърли по една хапка хляб на всяко куче и това го накара да се замисли как майка му би пощуряла, ако види подобно нещо.

И колко му беше приятно да гледа как кучетата скачат към хляба като бейзболисти, които гонят висока топка.

— Ти… си крадяла?

— За мен това не е кражба.

— Взимала си неща, без да платиш за тях.

— Добре, добре. — Тя завъртя очи към тавана. — Но го възприемах по-скоро като ритуал на съзряването. Бях прекалено хитра, за да ме хванат като хлапетата, които си пипнал днес. Никога не взимах нещо полезно. По-скоро се питах: дали ще мога да се измъкна с това? После криех плячката в стаята си, а през нощта я вадех и злорадствах. След няколко дни я връщах обратно, което беше също тъй вълнуващо и опасно. Мисля, че ако живеех някъде другаде, щях да стана хитър престъпник, защото въпросът не е колко, а как ще вземеш.

— Но вече не го правиш, нали?

— Не, но сега, когато го спомена, сигурно ще е забавно да проверя бива ли ме още. А ако ме арестуват, имам връзка с началника на полицията. — Спусна крака, наведе се и го плесна по бедрото, докато той я изучаваше със сериозните си сиви очи. — Не гледай толкова разтревожено. Всички в града знаят, че съм луда, и няма да ми се разсърдят.

Тя се изправи.

— Да приберем тези чинии. Защо не пуснеш кучетата? По това време на деня обичат да потичат.

Когато кухнята беше разтребена и кучетата се укротиха на пода с няколко сурови кокала, Мег отиде във всекидневната и се зарови между дисковете.

— Мисля, че Пучини няма да подхожда на следващата част от вечерта.

— Това ли слушахме? Негова ли е операта?

— Предполагам, че това отговаря на въпроса какво мислиш за този жанр.

— Просто нищо не знам за него. Хареса ми как звучеше навън, когато идвах насам. Някак цялостно, странно и сърцераздирателно.

— Може би за теб все още има надежда. Хм, бих могла да пусна Вари Уайт, но ми се струва прекалено конвенционално. Какво мислиш за Били Холидей?

— Аха, мъртвия певец на блусове.

Мег се обърна към него.

— Добре де, какво знаеш за музиката?

— Знам някои парчета. Тези, които пускат по радиото или по VH–1. — Развеселеният й поглед го накара да пъхне ръце в джобовете. — Харесвам Нора Джоунс.

— Тогава да бъде Нора Джоунс. — Тя откри номера на диска, после програмира уредбата да го включи.

— И „Блек кроус“ — продължи той защитата си. — А и новият албум на Джуъл си го бива. Спрингстийн все още е върхът. Има и…

— Не се напъвай. — Мег се засмя и стисна ръката му. — Джоунс ми харесва. — И го затегли нагоре по стълбите. — Хайде, шерифе. Искам те.

— Мисля за теб през цялото време. В най-неподходящи моменти.

Тя го прегърна през кръста. Беше имала нужда от него и го беше желала. Беше толкова странно и ново да има нужда и да желае някого.

— Например?

— Представих си те гола, когато преглеждах седмичния график с Пийч. Изобщо не можех да се концентрирам.

— Харесва ми да си ме представяш гола, особено в неподходящи моменти. — Лекичко го ухапа по брадичката. — Защо сега не ме съблечеш?

— За твое сведение, харесваш ми и облечена — отвърна той, докато изхлузваше пуловера й.

Харесваше му да докосва тялото й, да сваля пласт след пласт дрехи, за да стигне до кожата. А колко топла и гладка беше тази кожа. Въпреки практичното бельо от памук и вълна от него се носеше тайнственият й съблазнителен аромат.

Мег го докосваше без свян и нетърпеливо го събличаше. Пробуждаше у него нещо повече от желание. Нещо, което бе потискал прекалено дълго.

Можеше да потъне в нея, без да се чувства изгубен. Да се отпусне, без да се тревожи дали ще намери обратния път. Когато устните му покриха нейните, вкуси едновременно желание и отдаване — това беше всичко, от което имаше нужда.

Те отстъпиха до леглото и легнаха на него. Чу я да въздиша и се зачуди дали може да бъде толкова спокойна и същевременно жадна като него. Тя го привлече върху себе си, гънеше се и се отдаваше, докато устата му обхождаше шията, докато зъбите му лекичко гризяха тила й. Почувства как сърцето й бие срещу неговото и силния, приятен натиск на ръцете й по гърба си.

Мег искаше той да вземе онова, от което се нуждае. Това бе рядко за нея — жена, която предпочиташе да задоволи първо собствените си нужди. Но на него искаше да даде, за да изтрие мъглата от скръб, която забулваше очите му. Освен това знаеше, че ако му дава, той няма да я остави незаситена.

В горещината на устните и жаждата на ръцете му се криеше нещо повече от стремеж към удоволствие. Силата на чувствата му я обезпокои за миг, но потисна тревогата. Знаеше, че след това ще има достатъчно време да се тревожи и съжалява.

Затова се надигна към него, погали лицето му с ръце и устни и позволи на нежността да се смеси със страстта.

Нейт се движеше върху нея, предизвиквайки леки тръпки, подпалвайки малки огньове и най-накрая притисна ръцете й, за да не го възбужда прекалено много и прекалено бързо.

Искаше да опита вкуса й. Раменете, гърдите, прекрасното й гъвкаво тяло. Докато устните му я обхождаха, тя потръпна, изстена и пръстите й се преплетоха с неговите.

Той продължаваше да я вкусва с устни и език и това я влудяваше.

Свърши бързо и тялото й стана горещо и влажно, когато удоволствието я заля. Викът на облекчение бързо премина в отчаян стремеж към повече.

И той й даваше още и още, докато й се прииска да го погълне целия, докато тялото й се отпусна, отмаляло от наркотика, който бе влял в кръвта й.

— Мег. — Той притисна устни към корема й, под сърцето, върху него.

Когато ръцете й го стиснаха за бедрата, повдигна краката й.

И най-после влезе в нея. Бяха свързани. Съединени. Отпусна чело върху нейното, борейки се да си поеме въздух, и изчака главата му да се проясни, за да усети всяка секунда, всяко движение, всяка тръпка.

Тя го притисна по-здраво, телата им се сляха, умовете се замъглиха. Нейт отново повтори името й, миг преди да свърши.