Далеч на север

15.

Трябваше да се задоволи с онова, с което разполага, тоест с двамата заместници и диспечерката. Каза им да дойдат в кабинета му и да си донесат столове.

На бюрото му имаше чиния с кифлички и кана прясно кафе, донесени от Пийч, и той си помисли: защо пък не?

Взе една и покани с жест заместниците си да го последват, преди да я захапе.

— Първо, резултатите от разпита на свидетелите.

— Пиер Летрек мисли, че е чул нещо, подобно на изстрел. — Ото извади бележника си и започна да прелиства страниците му. — Гледал филм по кабелната. Отначало каза, че бил „Английският пациент“, а аз му отвърнах: „Пиер, не ми пробутвай тия глупости, ти никога не гледаш такива филми.“ После ми вика: „Откъде, по дяволите, знаеш какво гледам, когато съм сам вкъщи, Ото?“ А аз му рекох…

Карай по същество, Ото.

Ото се намръщи и вдигна поглед от бележника.

— Опитвах се да бъда точен. След обстоен разпит ми призна, че гледал някакъв порнофилм, наречен „Извънземни блондинки“. Смята, че е свършил някъде около полунощ. Той бил в тоалетната и… се облекчавал — бързо добави той след продължителното покашляне на Пийч. — Чул нещо, което му заприличало на изстрел, и тъй като е любопитен по природа, погледнал през прозореца. Не видял никого, но забелязал колата на Макс — на покойния — паркирана зад редакцията. После си довършил работата и си легнал.

— И смята, че е било някъде около полунощ?

— Шерифе? — Питър вдигна ръка. — Проверих в програмата. Филмът е свършил в 24,15. Според показанията на Летрек, той отишъл в тоалетната веднага след това и почти моментално чул изстрела.

— Забелязал ли е нещо друго? Някаква друга кола?

— Не, сър. Ото го накара да разкаже всичко няколко пъти, но това беше.

— Някой друг да е чул или видял нещо?

— Дженифър Уелч мисли, че може би е чула. — Ото отново прелисти бележника. — Двамата със съпруга й Лари спели и тя смята, че може би се е събудила от някакъв шум. Дженифър има осеммесечно бебе и казва, че спи много леко. Веднага щом се събудила, то започнало да плаче, така че не знае със сигурност дали бебето или някакъв друг шум са я събудили. Но времето съвпада с посоченото от Пиер. Жената погледнала часовника, когато отишла да види бебето, и било около 24,20.

— Къде се намират къщите им спрямо кабинета на Макс в „Лунатик“? — Нейт взе черната дъска, която си беше купил от „На ъгъла“, и я окачи на стената. — Нарисувай ми го, Ото.

— Аз ще го направя. — Пийч скочи на крака. — Никой от тези двамата не може да рисува.

— Благодаря, Пийч. — Нейт погледна отново към заместниците си. — Само тези двамата ли са чули нещо?

— Само те — потвърди Ото. — Ханс Финкъл каза, че кучето му се разлаяло по някое време през нощта, но той просто го замерил с ботуша си и не видял колко е часът. Факт е, че повечето хора не биха обърнали внимание, ако чуят изстрел.

— Знае ли някой от вас Макс да се е карал напоследък с някого?

Когато му отговориха отрицателно, Нейт погледна към черната дъска и видя, че Пийч беше приела думите му буквално. Вместо да направи диаграма, тя скицираше здания и Дървета. Бе нарисувала дори планините.

— Нейт? — Ото се размърда на стола си. — Не че критикувам, но ми се струва, че вдигаме прекалено голяма врява за едно самоубийство, особено след като щатските полицаи взеха тялото и ще поемат случая.

— Може би. — Нейт отвори една папка. — Онова, което ще ни кажа, трябва да си остане в тази стая. Ясно ли е? Това беше на екрана на компютъра на Макс. — Прочитането на бележката бе последвано от изненадано мълчание. — Нещо да кажете?

— Нещо не е наред — тихо каза Пийч, още стискайки тебешира. — Знам, че съм само секретарка, но определено не ми се струва наред.

— Защо?

— Изобщо не мога да си представя Макс да нарани някого. А и доколкото си спомням, той се възхищаваше от Пат, смяташе го за нещо като герой.

— Така ли? Всички, с които говорих, ми казаха, че едва се познавали.

— Вярно е, не казвам, че са били близки приятели, но беше лесно да харесаш Пат. Изглеждаше добре и умееше да бъде много чаровен, когато поиска, а го искаше през повечето време. Свиреше на китара, караше мотор, изкачваше планини и когато му скимнеше, изчезваше с дни нанякъде. Най-привлекателната жена в града му топлеше леглото. Имаше чудесна дъщеричка, която го обожаваше.

Тя остави тебешира и отупа ръцете си.

— От нищо не му пукаше, а и го биваше да пише. Знам, че Макс го е поканил да работи за вестника — да пише приключенски истории. Кари ми каза. Тя и Макс точно бяха започнали да ходят сериозно и се притесняваше, че Пат ще му повлияе зле.

Когато Нейт й направи знак да продължи, Пийч се приближи до бюрото и си наля кафе.

— Бракът ми с третия ми съпруг беше на доизживяване, затова с Кари споделяхме доста по онова време. Все се тревожеше, че Пат може да накара Макс да се впусне в някоя лудост. Според нея Макс смятал Пат за олицетворение на духа на Аляска — да живееш както ти харесва и да пратиш системата по дяволите, ако се опитва да ти пречи.

— Понякога възхищението се превръща в завист. А завистта може да бъде мотив за убийство.

— Може би е така. — Пийч разсеяно взе една кифличка и я задъвка. — Но аз не мога да си го представя. Ти каза, че всичко това трябва да си остане между нас, но сега Кари има нужда от приятели. Искам да я посетя.

— Разбира се, просто не споменавай онова, за което сме си говорили. — Той стана и отиде до дъската.

Пийч беше нарисувала улицата от задната страна на редакцията, тук беше дори табелката с името й. Къщата на Летрек беше преди всичко гараж, сега и той си го спомни. Питър се занимаваше с дребни поправки на уреди и монтьорство и жилището му беше построено по-късно като пристройка към работилницата. Намираше се от другата страна на редакцията, през две къщи на изток.

Къщата на Уелч се намираше точно срещу задния вход на редакцията. Апартаментът на Ханс Финкъл беше на втория етаж над гаража на Летрек.

Тя беше скицирала и други къщи и написала съответните имена с четлив почерк върху сградите.

— Добра работа, Пийч. Сега ще направим табло на случая. — Той взе папката си и отиде до празната коркова плоскост, която беше заел от кметството. — Всичко, което открием за Галоуей или Хоубейкър, се копира и се закача тук. Щатската полиция вече огледа издателството, но с теб, Ото, ще отидем там и ще прегледаме всичко отново, в случай че са пропуснали нещо. Пийч, ще трябва да посетя къщата на Хоубейкър и да се запозная с документите, които Макс е държал там. Може би ще ми помогнеш да го уредя.

— Добре. Струва ми се, че не вярваш на онова, което пише в бележката. А ако не вярваш…

— Най-добре да не вярваш в нищо, докато не разбереш всички подробности — прекъсна я той. — Питър, искам да се свържеш с вестника в Анкъридж, където е работил Макс. Разбери какво е правил там, за кого и с кого, защо е напуснал. После напиши доклад. В два екземпляра. Искам един на бюрото си, преди да си тръгнеш днес.

— Слушам, сър.

— И тримата имате задача. Били сте тук, когато Пат Галоуей е изчезнал; а аз не съм. Затова намерете време и помислете за седмиците преди и след това събитие. Напишете всичко, за което се сетите, независимо колко маловажно може да ви се стори. Какво сте чули, видели, какво сте си помислили. Питър, знам, че ти си бил малък, но хората често не забелязват децата и казват или правят разни неща пред тях, без да се замислят.

Той приключи със забождането на снимките — тези на Галоуей в едната половина на дъската, онази на Хоубейкър — в другата.

— Има нещо важно, което искам да разбера. Къде е бил Макс Хоубейкър, когато Галоуей е напуснал града?

— Не е толкова лесно да си спомниш след толкова време — обади се Ото. — А и факт е, че Галоуей може да е бил убит седмица след като е заминал. Или месеци след това. Или половин година.

— Да караме подред.

— Колкото и да ми е трудно да го приема, след като съм пил бира и съм ловил риба от една дупка в леда с него, щом Макс си е признал убийството и после се е застрелял, какво се опитваме да докажем? — настоя Ото.

— Това е предположение, а не факт. Фактите са, че имаме двама мъртъвци, убити през шестнадесет години. Да започнем оттам.

Нейт дори не се отби в стаята си, преди да излезе от града. В „Хижата“ щеше да се сблъска с прекалено много въпроси, на които не можеше или не искаше да отговори. По-добре беше да ги избегне, докато не подготви официалното си становище.

Във всеки случай искаше да излезе на открито, в мразовитата тъмнина, под ледената светлина на звездите. Помисли си, че мракът е започнал да му харесва. Не си спомняше какво е да започваш и да завършваш деня си под светлината на слънцето.

Не му трябваше слънце. Трябваше му Мег.

Трябваше да й го каже; да преобърне още веднъж нейния свят. А ако и след това тя се опиташе да го изолира, трябваше да намери начин да остане с нея.

Той самият беше успявал да се усамоти месеци наред. Не беше сигурен дали го бе постигнал лесно, не знаеше какви усилия са полагали хората да прескочат високите стени, с които се беше оградил, и дали някой изобщо си е направил труда да се опита.

Но му беше ясно колко болезнено е да се върнеш. Как атрофиралите емоции и усещания те изгарят и измъчват, докато се връщат към живота. Знаеше, че е готов да направи всичко, за да я предпази от това.

Имаше и друго. Можеше да го признае пред себе си, докато караше сам в тишината, нарушавана само от шума на двигателя. Нуждаеше се от спомените й за баща й, за да запълни празнините в мозайката, която подреждаше.

Имаше нужда от работата си, от изтощителната, мъчителна и понякога разочароваща полицейска работа. Усещаше как „мускулите“, нужни за нея, болезнено се пробуждат за живот. Имаше потребност от тази болка. Боеше се, че без нея отново ще потъне във вцепенение.

В къщата светеше, но самолетът го нямаше. Разпозна, че колата отвън беше на Джейкъб. Докато слизаше, по гръбнака му плъзнаха тревожни тръпки.

Вратата на къщата се отвори и той съзря мъжа на фона на светлината отвътре, секунда преди кучетата да хукнат към него. Едва успя да надвика шумните им приветствия.

— Мег?

— Има поръчка. Тази вечер ще преспи в лагера на групата ловци, която откара.

— Това обичайно ли е? — попита Нейт, когато стигна до верандата.

— Да, дойдох да нагледам кучетата и да проверя отоплителя на колата й.

— Значи ти се е обадила?

— Свърза се по радиото. Има яхния, ако си гладен.

— Бих хапнал.

Джейкъб тръгна към кухнята, оставяйки Нейт да затвори вратата. Радиото беше настроено на станцията на КЛУН. Докато Нейт мяташе палтото си върху облегалката на един стол, диджеят обяви, че следват песни на Бъфи Сейнт-Мари.

— Имал си тежък ден — подхвърли Джейкъб, докато сипнеше яхнията.

— Значи си чул.

— Лошите новини пътуват бързо. Колко егоистично — да отнеме живота си така брутално и жена му да го намери. Яхнията е топла, а хлябът — пресен.

— Благодаря. — Нейт седна. — Беше ли Макс егоист?

— Всички сме егоисти, особено когато сме отчаяни.

— Отчаянието се проявява индивидуално и не винаги е егоистично. Помниш ли кога Макс пристигна в града, за да издава вестник?

— Беше млад и нетърпелив. И упорит — добави Джейкъб и наля кафе на двамата.

— Дошъл е сам.

— С мнозина е така.

— Но си е намерил приятели.

— Някои успяват — усмихнато отвърна Джейкъб. — Но аз не бях между приятелите му, макар че не бяхме и врагове. Кари го ухажваше. Беше си го нарочила и го преследваше. Той не беше красив, богат или много умен, но тя видя нещо в него и го пожела. Жените често виждат неща, които са скрити за другите.

— Кои бяха приятелите му?

Джейкъб повдигна вежди и бавно отпи от кафето си.

— Чувстваше се добре с много хора.

— Разбрах, че обичал да се катери по планините. Водил ли си го някога горе?

— Да. След като пристигна тук, правихме летни изкачвания на Денали и Дебора, ако добре си спомням. Биваше го. Веднъж-дваж съм го карал заедно с други хора на лов, макар той да не ловуваше. Пишеше в бележника си или снимаше. Друг път сме ходили да събира материал за статии. Карах ги с Кари до Анкъридж и двата пъти, когато тя щеше да ражда. Защо?

— Любопитен съм. Някога изкачвали ли са се заедно с Галоуей?

— Никога не съм ги карал заедно. — Сега очите на Джейкъб бяха напрегнати. — Какво значение има това?

— Просто съм любопитен. И затова те питам — би ли казал, че Патрик Галоуей е егоист?

— Да.

— Просто да? — след миг попита Нейт. — Без пояснения?

Джейкъб отпи от кафето си.

— Не си казал, че искаш пояснения.

— Какъв беше като съпруг, като баща?

— Като съпруг беше ужасен. — Джейкъб допи кафето си и отиде до мивката, за да измие чашата. — Но някой би казал, че съпругата му е труден човек.

— А ти?

— Смятам, че между тях имаше много силна връзка, но желанията им се разминаваха.

— Мег ли беше тази връзка?

Джейкъб внимателно постла кърпа на плота и остави чашата върху нея да се отцеди.

— Едно дете винаги свързва родителите си. Но тя не приличаше на тях.

— Което значи?

— Беше по-умна, по-силна, по-издръжлива и щедра, отколкото който и да е от тях.

— Приличаше повече на твоя дъщеря, така ли?

Джейкъб се обърна към него, но очите му бяха непроницаеми.

— Мег не принадлежи на никого. Сега си тръгвам.

— Знае ли Мег какво е станало с Макс?

— Не спомена нищо. Нито пък аз.

— Каза ли кога ще се върне?

— Ще върне групата вдругиден, ако времето позволява.

— Имаш ли нещо против да остана тук тази нощ?

— Тя би ли имала?

— Не мисля.

— Тогава защо аз да имам?

Нейт се наслаждаваше на компанията на кучетата и използва уредите й за фитнес. Почувства се по-добре, отколкото очакваше, докато вдигаше щангите.

Нямаше намерение да рови из нещата й, но тъй като беше сам, обиколи къщата и започна да наднича в килерите и чекмеджетата.

Знаеше какво търси — снимки, писма, спомени от баща й, каза си, че ако Мег беше тук, сама би му ги дала.

Откри албумите със снимки ни най-горната лавица в дрешника й в спалнята. Над гардероб, който беше удивителни смесица от фланелени и копринени дрехи. До албума имаше кутия от обувки, пълна със снимки, които още не бе успяла да подреди.

Той седна с тях на леглото в гостната и първо отвори албума. Веднага разпозна Пат Галоуей на снимките. Един по-млад Галоуей от онзи, когото беше видял мъртъв. С дълга коса и брада, облечен в характерните за края на шейсетте и началото на седемдесетте клоширани джинси, тениска и с лента на главата.

Нейт внимателно разгледа една от снимките, на която Галоуей се беше облегнал на огромен мотоциклет — зад него се виждаше океанът, а вдясно имаше палма — и дясната му ръка беше вдигната в знака на мира.

Правена е преди Аляска, помисли си Нейт. Може би в Калифорния.

Имаше и други снимки, на които лицето му беше замечтано и озарено от лагерен огън, докато дрънкаше на акустична китара. На някои беше заедно със съвсем младата Чарлийн. Косата й беше дълга, руса и къдрава, очите й се смееха зад очилата със сини стъкла.

Била е красила, осъзна той. Много хубава — с гъвкаво тяло, гладки бузи, пълни и чувствани устни. И, според него, още нямаше осемнадесет.

Имаше и други снимки — от пътувания, от лагери — на единия от тях или и на двамата, заедно с други хора. Няколко снимки на град — стори му се, че разпознава Сиатъл. Други, на които Галоуей беше гладко избръснат, бяха правени в апартамент или малка къща.

После отново попадна на снимка, където мъжът беше с брада и се облягаше на пътен знак:

Можеше да проследи пътуването им по снимките. Времето, прекарано в югоизточната част на щата, където бяха работил в консервните фабрики.

Изведнъж зърна за пръв път Мег — образно казано — със снимката на Чарлийн в напреднало бременност.

Носеше късо бюстие и джинси, смъкнати под огромния й гол корем. Ръцете й бяха скръстени върху него, сякаш за да го защитят. Болезнено младото й лице сияеше от любов, от надежда и щастие.

Имаше снимки, но които Патрик боядисваше детската стоя, и други, на които правеше нещо, което приличаше на детска люлка.

За ужас на Нейт последваха три страници снимки, които в подробности проследяваха раждането.

Той бе работил в отдел „Убийства“ и смяташе, че е виждал всичко, но тези едри планове накараха яхнията опасно да се разбунтува в стомаха му.

Набързо прелисти страниците.

Видът на малката Мег го успокои и накара до се усмихне. Загуби известно време, за до ги разгледа внимателно, и забеляза нежността и гордостта, с която единият или двамата родители държаха детето и се прегръщаха.

В следващия албум видя кок сезоните се променят, кок годините минават. Как младото и красиво лице на Чарлийн става по-строго, по-изопнато, а светлината в очите й гасне.

Целогодишните снимки сега бяха сведени до онези, правени по празници, рождени дни, по специални поводи. Мъничката Мег се усмихваше щастливо, стиснала кученце с червена панделка на шията. Тя и баща й, седнали под рехава коледна елха; Мег край реката, държаща риба, голяма почти колкото нея.

Имаше снимка на Патрик и Джейкъб, прегърнали се през рамената. Беше размазана и зле фокусирана, което накара Нейт до се зачуди дали Мег не ги е снимала.

Отвори кутията от обувки и започни да рови из нея. Намери серия групови снимки, явно правени в един и същи ден.

През лятото, помисли си, защото вместо сняг имаше зеленина. Наистина ли тук става толкова зелено, зачуди се той. Планините се виждаха в далечината, върховете им блестяха бели под слънцето, я по-ниските части — сребристосини и осеяни със зелени петна.

Навярно са били в нечий двор, помисли си. Или на крайградски излет. Виждаше масите за пикник, пейките, сгъваеми столове, няколко скари. Чинии с храна, бурета бира.

Разпозна Галоуей. Отново беше без брада, а косата му беше подстригана, макар да стигаше до раменете му. Изглеждаше корав, атлетичен и красив. Мег има неговите очи, помисли си Нейт, неговите скули и уста.

Откри Чарлийн, облечена в тясна риза, която разкриваше гърдите й, и къси шорти, от които се подаваха дългите й крака. Дори на снимката си личеше, че е силно гримирана. Хубавото младо момиче, усмихнато зад очилата, беше изчезнало. Това беше жена — красива, умна и осъзнаваща красотата си.

Но беше ли щастлива. На всяка снимка тя се смееше или усмихваше, позираше. На едната седеше предизвикателно в скута на един по-възрастен мъж, който изглеждаше едновременно изненадан и притеснен от това.

Видя Хоп, седнала до жилест среброкос мъж. Двамата пиеха бира и си държаха ръцете.

Откри Ед Улкът, банкер и заместник-кмет — по-млад, с мустаци и къса брада, — заедно със среброкосия мъж, който сигурно беше покойният съпруг на Хоп.

Един по един разпознаваше хората от града. Бинг, як и намръщен като сега, само че с десетина килограма по-лек. Роуз, красива и свежа като цветето, на което беше кръстена, хванала за ръка сладкия малък Питър.

Макс с повече коса и по-малко шкембе, седнал до Галоуей. Двамата се канеха да отхапят от огромни парчета диня.

Деб, Хари и — божичко, Пийч — по-лека с двадесет килограма, сплели ръце, бляскаво усмихнати към обектива.

Отново разгледа всички снимки, съсредоточавайки се върху Галоуей. Имаше го почти навсякъде. Как яде, как пие, как говори, как се смее, как свири на китара или се протяга на тревата сред децата.

Отдели снимките на мъже. Някои не му бяха познати, други изглеждаха твърде стари още тогава, за да са направили онова тежко зимно изкачване. А някои бяха прекалено млади.

Но докато разглеждаше лицата им, се питаше дали някой от тях не е онзи, когото търси. Дали един от мъжете, които бяха празнували през онзи ясен, слънчев ден, които бяха яли и се смели с Патрик Галоуей и Макс Хоубейкър, не беше убил и двамата?

Имаше още снимки от Коледа, както и няколко на Макс и Галоуей с Джейкъб, Бинг, Ед, Хари или господин Хоп.

Ед Улкът, още с мустаци и брада, държеше димяща бутилка шампанско. Хари беше облечен в хавайска риза, Макс — в карнавален костюм. Прекара още час със снимките, преди да ги прибере в същия вид, в който ги беше намерил.

Трябваше да измисли начин да признае на Мег, че бе ровил из личните й вещи. Или да я накара да му покаже снимките, без да разкрива, че вече ги е виждал.

Щеше да реши по-късно.

Сега беше време да пусне неспокойните кучета да се разходят за последен път преди лягане. И тъй като и той се чувстваше неспокоен, стори му се удобен момент да потренира със снегоходки.

Излезе навън с кучетата. Вместо да побягнат, те тръгнаха с него, когато се отправи към колата, за да вземе снегоходките.

Питър му бе показал основни неща и се бе оказал търпелив учител. Нейт още падаше по очи или задник от време на време или снегоходките му затъваха, но лека-полека напредваше.

Обу ги и направи няколко пробни крачки.

— Още се чувствам като идиот — призна на кучетата. — Това нека тази тренировка си остане между нас.

Сякаш за да го предизвикат, те хукнаха към гората. Чакаше го здраво ходене, помисли си Нейт, докато пъхаше фенерче в джоба си, но упражненията прогонваха депресията. А ако имаше късмет, щеше да се умори достатъчно, за да спи, без да сънува кошмари.

Стигна до края на гората, като избираше пътя си на светлината от къщата и сиянието на звездите. Движеше се бавно и не особено грациозно. Но успя да стигне дотам и беше доволен, че се е задъхал съвсем леко.

— Пак съм във форма. Поне донякъде. Макар още да си говоря сам. Но това нищо не означава.

Погледна нагоре, за да се потопи в магията на познатите светлини. Игнейшъс Бърк от Балтимор вървеше със снегоходки из Аляска под Северното сияние.

И това много му харесваше.

Извади фенерчето.

— Още е рано за мечки — напомни си. — Освен ако някоя от местните не страда от безсъние.

За да си вдъхне смелост, полипа изпъкналите очертания на служебното си оръжие под парката.

Продължи нататък, опитвайки се да върви ритмично, вместо да трополи, както му дойде, което ставаше, ако не се съсредоточи. Кучетата се върнаха и затанцуваха край него. Беше сигурен, че се усмихват.

— Ако продължавате така, няма да получите кучешки бисквити. Гледайте си вашите кучешки работи. Аз трябва да помисля.

Без да губи от поглед светлините на къщата, които се процеждаха през дърветата от лявата му страна, той тръгна по следите на кучетата. Усещаше аромата на канадска ела, който беше започнал да разпознава — и на сняг.

На неголямо разстояние оттук — на запад или на север — нямало дървета, така му бяха казали. Само безкрайно море от лед и сняг, без пътища или пътеки.

Но тук, където уханието на гората го обгръщаше, беше невъзможно да си го представи. Трудно беше да повярва, че Мег, която имаше прелъстителна червена рокля в гардероба си и печеше хляб, когато беше тъжна, е някъде из онова безбрежно море.

Чудеше се дали и тя бе гледала Северното сияние. Дали бе мислила за него.

Свел глава, той освети пътя си с фенерчето и тръгна ритмично напред, оставяйки ума си да се рее около снимките от онзи слънчев ден.

Колко ли време след летния пикник Патрик Галоуей беше загинал в леда? Шест месеца? Седем?

Бяха ли снимките с елхата от последната му Коледа?

Дали някой от мъжете, които се бяха усмихвали или правили гримаси пред фотоапарата, беше носил маска още тогава?

Или просто импулс, моментен пристъп на лудост беше насочил пикела?

Но пристъпът на ярост не обясняваше защо човекът бе оставен в онази пещера през всички тези години, скрит под леда и вечния сняг.

За подобно решение се искаше хладнокръвно планиране. И кураж.

Точно както беше нужен кураж, за да инсценираш убедително самоубийство.

А може би всичко това са глупости, каза си той, и бележката е самата истина.

Един мъж би могъл да крие някои неща от съпругата и приятелите си. Би могъл да ги крие дори от себе си. Поне докато отчаянието, вината и страхът не бяха го стиснали за гърлото и го бяха задушили.

Не се ли беше вкопчил в този случай по същата причина, по която сега вървеше в мрака и студа върху големи ракети за тенис? Защото имаше нужда да бъде отново нормален. Трябваше да разбере кой е бил, преди светът му да се срути отново. Трябваше да се измъкне от собствения си леден пашкул и да започне да живее.

Всичко сочеше самоубийство. Единственото възражение беше инстинктът му. А как можеше да му се довери, след Като толкова дълго време бе бездействал?

Не беше разследвал убийство близо година, през последните месеци в полицията просто си седеше зад бюрото. А сега искаше да превърне едно самоубийство в убийство, защото така щеше да се почувства полезен.

Изпита срам и вина, когато се сети как беше наложил мнението си на Кобън, как беше издавал заповеди, въпреки съмнението в очите на заместниците си. Ненужно бе ровил из личните вещи на Мег.

Едва успяваше да се справи с малкия участък, чиито основни проблеми бяха пътнотранспортните нарушения и усмиряването на биещи се мъжкари, а ето че внезапно се беше превърнал в голямото лошо ченге, което ще разкрие убийство, станало преди шестнадесет години, и ще опровергае едно самоубийство, направено като по учебник?

Да бе, а после ще преследва безименния и безлик убиец, ще му изтръгне признание и ще предаде случая на Кобън, чисто опакован и завързан с розова панделка.

— Ама че глупости. Ти вече изобщо не ставаш за ченге, откъде ти хрумна, че…

Той млъкна, втренчен недоумяващо в снега, който блестеше в лъча на фенерчето му. И следите по него.

— Странно. Сигурно съм се въртял в кръг.

Не че му пукаше. Би могъл да броди безцелно цяла нощ, както го правеше през повечето дни.

— Не. — Затвори очи и се изпоти от усилието, което му струваше да се отдръпне от ръба на бездната. — Няма да се върна там. Това са глупости. Няма да падна пак в дупката.

Ако се налагаше, щеше да взима антидепресанти. Да практикува йога. Да вдига тежести. Каквото и да е, но не и да се върне там. Ако отново паднеше вътре, никога нямаше да успее да изпълзи отново.

Затова си пое дъх, отвори очи и загледа как парата от дъха му се разсейва.

— Още съм жив — промърмори и отново погледна към снега.

Следи от снегоходки. Използвайки любопитството си, за да отблъсне мрака на бездната, той отстъпи назад и сравни следите си с тези пред него. Изглеждаха същите, беше трудно да се открие разлика в светлината на фенерчето и като се има предвид, че не беше следотърсач.

Но беше сигурен, че не е бродил из горите, не е обикалял в кръг, за да засече отново собствените си следи, идващи от противоположната посока.

— Може да са на Мег — промърмори. — Може да се е разхождала тук, както правя аз сега.

Кучата се върнаха назад и се спуснаха към светлините на къщата. За да се увери, че е прав, Нейт се обърна, като едва не падна по гръб, и тръгна по следите.

Но те не обикаляха само из гората. Сякаш някой го удари с юмрук в корема, когато видя мястото, където някой очевидно беше стоял и гледал през дърветата към задната част на къщата и басейна, в който с Мег бяха разпускали предишната вечер.

А кучетата се бяха разлаяли в гората, спомни си той.

Последва следите в обратна посока. Видя и други — може би от елен или лос. Откъде можеше да знае? Но реши, че непременно ще се научи да ги различава.

На едно място снегът беше утъпкан и той реши, че кучетата са лежали тук и са се търкаляли, а следите сочеха, че някой беше стоял съвсем наблизо, сякаш ги бе наблюдавал.

Докато вървеше по-нататък, разбра къде ще го изведат. На пътя, само на няколко метра от къщата на Мег.

Когато стигна до края, дишаше тежко. Но беше сигурен в онова, което бе открил. Някой беше дошъл пеша или с кола по този път. После беше минал през гората, за да стигне до къщата на Мег.

Едва ли беше съсед, наминал да я види, или някой, който беше търсил помощ след катастрофа или друг инцидент. Някой я беше наблюдавал.

По кое време бяха влезли в басейна предишната вечер? В десет, помисли си той. Не, по-късно.

Стоеше отстрани на пътя, а кучетата душеха заснежената земя пред него.

Колко време му беше трябвало, за да стигне до пътя? На него — повече от двадесет минути, но някой по-опитен със снегоходките можеше да го измине за двойно по-малко време. Още десет минути, за да стигне до къщата на Макс и да вземе пистолета от жабката на колата. И пет минути до града.

Достатъчно време, помисли си той, за да влезеш през невключената врата и да напишеш бележката на компютъра. Достатъчно време, за да убиеш.