Далеч на север

5.

Нейт чуваше, че празненството долу набира скорост. Музиката, която напомняше джаз, свирен на раздрънкано кръчмарско пиано, проникваше по стълбището, дори през вентилационните шахти в стаята му. Жуженето на гласове сякаш издуваше стените и дъските на пода. Понякога избухваше смях или се чуваше тропот, вероятно от танци.

Той стоеше сам в мрака.

Депресията го бе захлупила без предупреждение. Седеше на бюрото си и четеше досиетата, когато кошмарната й тежест се стовари върху него като могъща вълна от мрак и го погълна. Сякаш някой внезапно угаси лампите.

Не беше безнадеждност. За да изгубиш надежда, първо трябва да си я имал. Не беше мъка, отчаяние или гняв. Би могъл да се справи или пребори с всяка от тези емоции.

Беше бездна. Неизмерима, черна, задушаваща бездна, която го засмука неотвратимо.

Това не му пречеше да работи — беше се научил да се справя в такива моменти. Ако не вършиш онова, което се очаква от теб, хората не те оставят на мира и тяхната загриженост те вкарва още по-надълбоко в бездната.

Можеше да ходи, да говори, да съществува. Но не можеше да живее. Когато пропаднеше в копринените й обятия, се чувстваше като ходещ мъртвец.

Както се беше чувствал в болницата след смъртта на Джак, когато болката надвиваше обезболяващите, а съзнанието за случилото се му пречеше да потъне в забрава.

Но да работи можеше.

Беше заключил участъка след края на работния ден и се бе прибрал в „Хижата“. Беше разговарял с хора. Не помнеше с кого или за какво, но знаеше, че от устата му бяха излизали думи.

Беше се качил в стаята си и бе заключил вратата. И сега седеше, погълнат от зимния мрак.

Какво, по дяволите, правеше тук — на това студено, тъмно и пусто място? Толкова ли беше елементарен и жалък, че бе избрал този град на вечната зима, защото беше огледално отражение на онова, което цареше в душата му?

Какво очакваше да докаже, идвайки тук, закачайки си значка, преструвайки се, че все още го е грижа достатъчно, за да си върши работата? Всъщност, просто се криеше. От онова, което беше преди, от онова, което бе изгубил. Но не можеш да се скриеш от нещо, което е с теб всеки миг от деня и само чака удобния миг, за да изскочи и да ти се изсмее в лицето.

Разбира се, имаше хапчета. Беше ги донесъл със себе си. Хапчета против депресия, против стрес. Хапчета, които да му помагат да спи дълбоко, да не сънува кошмари.

Бе спрял да ги взима, защото с тях по-лесно губеше усещането кой е, отколкото с депресията, стреса или безсънието.

Не можеше да се върне назад, не можеше да продължи напред, защо тогава да не потъне тук? Все по-дълбоко, докато най-накрая вече не може, нито иска да изпълзи от бездната. Част от него знаеше, че там се чувства добре, сгушен в тъмнината и празнотата, валяйки се в собственото си нещастие.

По дяволите, би могъл да се приюти в нея като някой от смахнатите, които живееха в кашони от хладилници под моста. Животът в кашон е простичък и от теб не се очаква нищо.

Сети се за старата сентенция за дървото и гората, и я извъртя така, че да приляга за неговия случай. Ако изгубеше ума си в Лунаси, дали изобщо бе имал какво да губи?

Мразеше онази част от себе си, която мислеше по този начин, която искаше да се приюти в бездната.

Ако не слезеше на празненството, някой щеше да се качи при него, а това щеше да бъде по-лошо. Мразеше усилието, което трябваше да положи, за да стане. Дали раздвижването в душата му — онези кратки проблясвания на живот — беше поредната гавра на съдбата? Начинът, който бе избрала, за да му покаже какво е да си жив, преди отново да го запрати в бездната?

У него все още имаше достатъчно гняв, за да изпълзи навън и този път, поне този път. Щеше да преживее и тази нощ, последната от годината. И ако до следващата нищо не се променеше, това със сигурност поне нямаше да влоши нещата.

Но тази вечер имаше задължения. Той посегна към значката, която бе свалил, и осъзна колко нелепо е, че това парче евтин метал би трябвало да го накара да се стегне. Но беше готов да се хване дори за нея, за да се държи както се очакваше от него.

Когато запали лампата, светлината опари очите му и той отстъпи встрани, за да се пребори с изкушението да я угаси отново и да се сгуши уютно в мрака.

Влезе в банята и пусна студената вода. Наплиска лицето си, внушавайки си, че така ще отмие умората, която беше част от депресията.

Дълго време се гледа в огледалото, търсейки някакви външни белези за състоянието си. Но видя само един обикновен човек, без особени проблеми. Може би очите му бяха малко уморени и бузите — леко хлътнали, но нищо по-сериозно.

Щеше да е хубаво, ако всички останали видеха същото.

Когато отвори вратата, шумът го заля като вълна. Също като със светлината, трябваше да се насили, за да продължи напред, вместо да се върне в пещерата си.

Беше дал почивка на Ото и на Питър, за да ядат, пият и се веселят. И двамата имаха семейства и приятели, хора, с които да изпратят старата година. Тъй като Нейт от месеци се опитваше да го направи сам, не виждаше защо това трябва да се промени точно тази вечер.

Докато слизаше по стълбите, имаше усещането, че тялото му е пълно с олово.

Музиката беше жизнерадостна и по-хубава, отколкото беше очаквал. И ресторантът беше пълен. Масите бяха разместени, за да се отвори място за дансинг, и клиентите с радост го използваха. От тавана висяха гирлянди и балони, хората бяха облечени празнично.

Видя, че част от присъстващите носеха онова, което Пийч беше нарекла „аляски смокинг“ — здрави работни дрехи, почистени за случая. Някои ги бяха комбинирали с вратовръзки тип шнур и празнични шапки от хартия.

Много от жените носеха блестящи рокли или поли и високи обувки, а косите им бяха прибрани. Видя Хоп, пременена в пурпурна рокля за коктейли, да танцува — може би фокстрот — с елегантния Хари Майнър. Роуз седеше на стол с висока облегалка зад бара, а един мъж, който вероятно беше съпругът й Дейвид, стоеше до нея и разтриваше гърба й.

Чу я да се смее на нещо, което й разказваше жената от рецепцията на клиниката. Видя как погледна в очите на съпруга си. Долови искрата, която премина между тях, и почувства самота и студ.

Никога жена не го беше поглеждала така. Дори когато беше женен, съпругата му никога не бе отправяла към него взор, изпълнен с такава открита и безусловна любов.

Отвърна очи от тях.

Огледа тълпата с погледа на полицай — измерващ, отбелязващ подробностите, проучващ. Това бе нещо, което го отдалечаваше от другите, и той го знаеше, но не можеше да спре.

Видя Ед и надутата, според слуховете, Арлийн. Мич от местната радиостанция беше прибрал прошарената си коса на опашка и прегръщаше едно хубаво момиче. Кен носеше хавайски венец и водеше оживена дискусия с Професора, облечен в обичайния си туиден костюм.

Всички се разбират добре, помисли си Нейт, макар че някои вече са пийнали. Те бяха свои, а той — пришълец.

Долови уханието на парфюма на Чарлийн, но тя го последва прекалено бързо, за да му даде възможност да я избегне или да се овладее. Гъвкавото й тяло се притисна към него, топлите й устни се плъзнаха по неговите, усети лекото докосване на езика й. Ръцете й погалиха и стиснаха задника му, докато зъбите й леко гризнаха долната му устна.

После тя се отдръпна и му се усмихна морно.

— Честита Нова година, Нейт. Това беше в случай, че не мога да стигна до теб в полунощ.

Той не можеше да отрони и дума и се боеше, че се е изчервил. Чудеше се дали явното и неприлично опипване беше предизвикало някакво раздвижване в мрака, който го душеше.

— Къде се беше скрил досега? — Тя обви ръце около врата му. — Празненството започна преди повече от час, а ти още не си танцувал с мен.

— Имах… да свърша нещо.

— Работа, работа и пак работа. Защо не дойдеш да се повеселиш с мен?

— Трябва да говоря с кмета. — Моля те, Господи, помогни ми.

— Сега не е време за политика. Празник е. Хайде, ела да танцуваме. После ще пийнем шампанско.

— Трябва да свърша това.

Той сложи ръце на бедрата й, опитвайки се да я избута по-далеч от себе си, и се огледа за Хоп — своята спасителка. Но вместо нея очите му срещнаха погледа на Мег.

Тя му се усмихна с обичайната си крива усмивка и насмешливо вдигна чашата си за наздравица.

После танцуващите двойки я скриха от очите му.

— Ще танцуваме по-късно. Аз… — Той забеляза познато лице и се вкопчи в него като удавник. — Ото, Чарлийн иска да танцува.

Преди някой от двамата да успее да каже нещо, Нейт се беше отдалечил. Стигна чак до другия край на залата, преди да се осмели да си поеме дъх.

— Интересно, нямаш вид на страхливец.

Мег застана до него. Сега държеше две чаши.

— Значи външността лъже. Тя ме плаши до смърт.

— Няма да твърдя, че Чарлийн е безобидна, защото е всичко друго, освен това. Но ако не искаш да си пуска езика в гърлото ти, трябва да й го кажеш. Високо и ясно, с едносрични думи. Заповядай, нося ти питие.

— Дежурен съм.

Тя изсумтя.

— Едва ли чаша евтино шампанско ще ти завърти главата. По дяволите, Бърк, почти всички от Лунаси са тук.

— Има логика.

Той взе чашата, но не отпи. Все пак, успя да съсредоточи погледа си върху Мег. Носеше рокля. Или поне това беше общоприетото наименование на червеното нещо, прилепнало върху тялото й като втора кожа. То разкриваше стегнатото, атлетично тяло, което си беше представял в пози, незаконни поне в няколко щата. Косата й не беше прибрана и падаше като черен дъжд върху млечнобелите й рамене. Обувки с невероятно високи токчета привличаха погледа върху стройните й мускулести крака.

Ухаеше на нещо хладно, загадъчно и непознато.

— Изглеждаш невероятно.

— Обичам да се кипря, ако случаят го позволява. А ти ми изглеждаш уморен. — И наранен, помисли си тя. Това я беше поразило, когато го видя да слиза по стълбите. Приличаше на човек, който знае, че някъде в тялото му зее огромна рана, но няма сили да я потърси.

— Още не мога да свикна с часовата разлика.

Той отпи от шампанското. Имаше вкус на оцветена газирана вода.

— Да се забавляваш ли дойде, или да гледаш отстрани с мрачен и официален вид?

— Предимно второто.

Мег поклати глава.

— Опитай за известно време първото. Да видим какво ще стане. — Тя протегна ръка и свали значката му.

— Ей…

— Ако ти потрябва щит, можеш да я сложиш — каза тя, докато я пъхаше в джоба на ризата му. — Но сега ще танцуваме.

— Не знам как да танцувам тукашните танци.

— Няма нищо. Аз ще те водя.

И тя го направи, а това го разсмя. Гърлото му беше пресъхнало, но част от товара на раменете му олекна.

— Местен ли е оркестърът?

— Всички са местни. На пианото е Минди. Преподава в началното училище. Китаристът се казва Парго. Работи в банката. Цигуларят е Чък. Той е рейнджър в Денали. Федерален служител е, но е толкова мил, че всички го харесват. А на барабаните е Големия Майк. Той е готвач тук. Вкарваш ли всичко това в компютъра?

— Моля?

— Виждам, че им правиш досиета наум.

— Струва си да помниш.

— Понякога си струва да забравиш. — Погледът й се отклони вдясно. — Правят ми знак. Макс и Кери Хоубейкър. Те издават „Лунатик“, седмичния ни вестник. През по-голямата част от седмицата отсъстваха. Но са планирали интервю с новия началник на полицията.

— Мислех, че това е празненство.

— Ще те подгонят в мига, когато музиката спре.

— Не и ако се измъкнеш с мен и си направим празненство някъде другаде.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Ако говориш сериозно, може и да се съглася.

— И защо да не говоря сериозно?

— Точно в това е въпросът. Някой път ще те попитам.

Мег не му даде възможност да избира, а тръгна през тълпата, влачейки го след себе си към края на импровизирания дансинг. След като го представи, се измъкна и го остави да се справя сам.

— Много се радвам да се запознаем. — Макс ентусиазирано разтърси ръката му. — С Кери току-що се върнахме в града, затова не сме имали възможност да ви поздравим с добре дошъл. Ще ви помоля да ни отделите малко време за интервю за „Лунатик“.

— Ще се уговорим за ден и час.

— Можем още сега да седнем във фоайето и…

— Не сега, Макс. — Лицето на Кери се озари от усмивка. — Тази вечер не е за работа. Но преди да се върнем отново към празненството, бих искала да ви попитам, шериф Бърк, дали имате нещо против да включим полицейска рубрика във вестника. Според мен тя ще покаже на града какво правите и как се справяте. Сега, когато вече имаме полицейски участък, искаме „Лунатик“ да отразява дейността му.

— Можете да получите тази информация от Пийч.

Мег си проби път до бара и взе нова чаша шампанско, преди да седне на едно столче, откъдето можеше да наблюдава танцуващите.

Чарлийн се присъедини към нея.

— Аз го видях първа.

Мег не откъсна поглед от дансинга.

— По-важно е кого гледа той, нали?

— Хвърлила си му око само защото аз го искам.

— Чарлийн, ти искаш всичко живо, което има пенис. — Мег отпи от шампанското. — Пък и не гледам него. — Тя се усмихна. — Но не се притеснявай, играй си игричката. Няма да попречиш на моята.

— Първият интересен мъж, който идва в града от месеци. — Изпаднала в откровение, Чарлийн се приведе по-близо. — Знаеш ли, че всяка сутрин закусва с Джеси? Не е ли мило от негова страна? А да беше видяла как се справи с братята Маки. Освен това си има тайна. — Тя въздъхна. — Умирам си за мъже с тайни.

— Умираш си за всеки мъж, който може да го вдигне.

Чарлийн изкриви уста в гримаса на отвращение.

— Защо трябва да си толкова груба?

— Ти седна тук, за да ме уведомиш, че се надяваш да изпукаш началника на полицията. Както и да го сучеш, това е грубо, Чарлийн. Аз просто го казах направо.

— Същата си като баща си.

— Така казваш винаги — промърмори Мег, докато майка й се отдалечаваше.

На нейно място седна Хоп.

— Вие двете бихте се скарали и за това колко дъжд е валяло последния път.

— Това е прекалено философска тема за нас. Какво пиеш?

— Канех се да си взема още една чаша от това ужасно шампанско.

— Аз ще ти донеса. — Мег мина зад бара, наля една чаша и допълни своята. — Тя умира от желание да схруска Бърк.

Хоп погледна към Нейт и видя, че е успял да се отърве от семейство Хоубейкър, но сега е приклещен от Джо и Лара Уайз.

— Тяхна си работа.

— Тяхна си работа — съгласи се Мег и се чукна с Хоп.

— Фактът, че той явно се интересува повече от теб, едва ли ще подобри отношенията ви с майка ти.

— Права си. — Мег замислено отпи от чашата. — Но може да разнообрази живота ми. — Видя, че Хоп вдигна очи към небето, и се разсмя. — Какво да направя, като обичам да си търся белята.

— А с него определено ще си я намериш. — Хоп се обърна, когато видя, че Чарлийн измъква Нейт на дансинга. — Приказката за тихите води не е случайна. Разочарованите мъже са трудни.

— Той е най-тъжният човек, когото съм виждала. По-тъжен дори от онзи скитник, който се отби тук преди няколко години. Как му беше името? Маккинън. Пръсна си мозъка в склада на Хоули.

— Беше ужасно. Игнейшъс може да е достатъчно наранен от нещо, за да налапа дулото на служебния си пистолет, но е прекалено силен, за да дръпне спусъка. Освен това е твърде възпитан.

— На това ли залагаш?

— Да, на това. По дяволите, ще направя последното си добро дело за тази година и ще го спася от Чарлийн.

„Тъжните, възпитани мъже изобщо не са мой тип“, каза си Мег. Тя обичаше безгрижни, безразсъдни мъже. От тях не очакваш да останат през нощта. С такъв мъж можеш да пийнеш едно-две, да се потъркаляте между чаршафите, ако ви дойде настроение, и после да продължиш по пътя си.

Без проблеми, без душевни рани.

Ала мъж като Игнейшъс Бърк? Връзката с него нямаше да бъде гладка и рани със сигурност щеше да има. И все пак, може би си заслужаваше.

Във всеки случай й беше приятно да разговаря с него, а това за нея беше показателно. Често прекарваше седмици наред, без да говори с друго човешко същество, затова ценеше интересните разговори. Харесваше й да гледа как тъгата се появява и изчезва от погледа му. На няколко пъти бе видяла това да се случва. Когато стоеше пред къщата й тази сутрин, заслушан в Лорийна Маккенит, и за няколко секунди, докато танцуваха.

Обградена от музиката и топлотата на човешкото общуване наоколо, тя осъзна, че отново иска да види как тази тъга се стапя. И че има добра идея как да го постигне.

Намери зад бара отворена бутилка и две чаши и се измъкна от залата.

Хоп рязко потупа Чарлийн по рамото.

— Извинявай, имам официална работа с шериф Бърк.

Чарлийн се притисна още по-плътно до Нейт и той изпита чувството, че след малко ще излезе през гърба му.

— Кметството е затворено, Хоп.

— Кметството никога не е затворено. Хайде, ще удушиш момчето.

— Добре, добре. Очаквам да довършим този танц, красавецо.

— Да си намерим някое тихо ъгълче, Игнейшъс. — Хоп си проби път през тълпата. Седна на една маса, която някой беше избутал в билярдната. — Искаш ли нещо за пиене.

— Не, искам да избягам през задната врата.

— Можеш да избягаш, но не и да се скриеш в такова малко градче. Рано или късно ще трябва да се разбереш с нея.

— По-добре да е късно. — Искаше му се да се качи горе и отново да се приюти в мрака. Главата му пулсираше, стомахът му беше свит от стреса и усилието да съществува.

— Не те извиках само за да те спася от Чарлийн. Направо си вбесил заместника ми.

— Знам. Разреших случая така, както беше най-разумно и в рамките на закона.

— Не се съмнявам, че си вършиш добре работата, Игнейшъс. Просто ти споменах факта. Ед е надут, самовлюбен и досаден през повечето време. Но е добър човек и дава много на този град.

— Това не значи, че шофира добре.

Тя се усмихна.

— Винаги е бил слаб шофьор. Но за сметка на това е влиятелен, богат и злопаметен. Няма да забрави, че си се изпречил на пътя му. За теб може да е дребна работа в сравнение с нещата, с които си свикнал, но в Лунаси това е сериозно нещо.

— Едва ли съм първият.

— Не си. С Ед постоянно се караме. Но според него, ние сме на едно и също ниво. Дори може би аз стоя малко по-високо. Ти си пришълец и той очаква да му се подмазваш. От друга страна, аз щях да бъда много разочарована, ако го беше направил. Така че си между чука и наковалнята.

— Случвало ми се е и преди. Чудя се с каква ли мазнина се подмазва човек.

Тя го изгледа за миг, после избухна в смях.

— Учтив и заобиколен начин да ми кажеш да си гледам работата. Но преди да го направя, ще ти кажа нещо. Да застанеш между Чарлийн и Мег, означава, че и чукът, и наковалнята ще бъдат много горещи, лепкави и гадни като адски демони.

— В такъв случай по-добре да не съм там.

— Умна мисъл. — Тя вдигна вежди, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Обажданията в управлението се прехвърлят на моя телефон — обясни той, докато го вадеше от джоба си. — Бърк.

— Вземи си палтото — каза Мег. — Ще се срещнем навън след пет минути. Искам да ти покажа нещо.

— Добре. — Той пъхна телефона отново в джоба си под изпитателния поглед на Хоп. — Нищо важно. Мисля, че ще изляза навън.

— Използвай онази врата, мини през кухнята.

— Благодаря. И честита Нова година!

— На теб също. — Когато той се отдалечи, Хоп поклати глава. — Ще си имаме проблеми.

Отне му повече от пет минути да отиде до стаята си, да се облече, да излезе навън и да заобиколи до предния вход на „Хижата“. На половината път осъзна, че изобщо не се беше изкушил от мисълта да заключи вратата след себе си и да потъне в мрака.

Може би това беше напредък. Или просто похотта беше по-силна от депресията.

Тя го чакаше, седнала на един от сгъваемите столове, които беше сложила в центъра на улицата. Бутилката шампанско беше забучена в купчина сняг. Тя отпиваше от чашата си, завита с дебело одеяло.

— Не можеш да седиш тук в тази рокля, въпреки че си с палто и одеяло…

— Преоблякох се. Винаги си нося дрехи за смяна в раницата.

— Жалко. С нетърпение очаквах отново да те видя по нея.

— По друго време и на друго място. Сядай.

— Добре. Защо седим насред улицата в… десет минути преди полунощ?

— Не обичам особено тълпите. А ти?

— Никак.

— За известно време е забавно, и то при специален повод. Но след няколко часа ми омръзва. Освен това — тя му подаде чаша — това шампанско е по-хубаво.

Учуди го, че не е замръзнало.

— Мисля, че е по-добре, ако влезем вътре, където няма риск да измръзнем.

— Навън не е толкова студено. Няма вятър. Температурата е около нула градуса. Пък и отвътре не можеш да видиш това.

— Кое?

— Погледни нагоре, пришълецо.

Той погледна натам, накъдето сочеше, и дъхът му спря.

— Свети Боже!

— Да, винаги съм мислила, че това е нещо свято. Природен феномен, предизвикан от географската дължина, слънчевите петна и тъй нататък. Научните обяснения не намаляват нито красотата, нито вълшебството му.

Светлината в небето беше зелена, с проблясъци от златисто и намеци за червено. Дългите фосфоресциращи ивици сякаш пулсираха и дишаха, оживявайки мрака.

— Северното сияние се вижда най-добре през зимата, но обикновено е твърде студено, за да му се наслаждаваме. Тази нощ е изключение.

— Само съм чувал за него и съм виждал снимки. Не е същото.

— Както всички хубави неща. Вън от града се вижда по-добре. А най-красиво е, ако лагеруваш на някой от ледниците. Една нощ, когато бях седемгодишна, с баща ми се изкачихме в планината и спахме на открито, за да можем да го видим оттам. Лежахме часове наред и гледахме небето, едва не замръзнахме.

Свръхестественото зелено продължаваше да трепти, да искри, да се разпръсква и да сияе. От него валяха разноцветни искри като дъжд от скъпоценни камъни.

— Къде е той сега?

— Би могло да се каже, че един ден отново пое на път и не се върна. Ти имаш ли семейство?

— В известен смисъл.

— Няма да разваляме тази вечер, като си разказваме тъжните си съдби. Просто ще се наслаждаваме на гледката.

Седяха мълчаливо в средата на улицата под пламтящото небе.

Пламъците му разпалиха нещо в него, прогониха напрегнатото главоболие, докараха го до ръба на чудото, където отново можеше да диша.

Тя погледна към „Хижата“, откъдето шумът нарастваше. Започнаха да отброяват последните секунди до полунощ.

— Май ще посрещнем сами Новата година, Бърк.

— Значи ще изпратя старата по-добре, отколкото очаквах. Искаш ли да се престоря, че те целувам, защото традицията е такава?

— Майната им на традициите.

Тя стисна главата му в ръцете си и го придърпа към себе си.

Устните й бяха студени и усещането как се затоплят под неговите беше странно и завладяващо. Яростта на целувката го разтърси и го върна към живот, разбърка стомаха му и ускори кръвообращението му.

Чу викове — но далечни, приглушени и неясни, — когато Удари полунощ. Зазвъняха камбани, засвириха клаксони, прозвучаха аплодисменти. И през всичко това той долови ясно биенето на сърцето си.

Пусна чашата си и отметна одеялото, за да стигне до нея. Разочаровано изсумтя, когато видя колко е навлечена. Желаеше това силно и гъвкаво тяло, искаше да види извивките му, да усети вкуса и мириса му.

Изведнъж звук от изстрели го накара рязко да се отдръпне.

— Празнични залпове, това е всичко.

Дъхът и излизаше на облаци, докато ръцете й го привличаха обратно. Този мъж определено можеше да се целува и тя искаше да задържи опияняващото усещане как устните, езикът и зъбите му я поглъщат.

На кого му трябваше евтино шампанско?

— Може би, но… трябва да проверя.

Тя се изсмя кратко, после посегна към чашите.

— Да, така е.

— Мег…

— Давай, шерифе. — Приятелски го потупа по коляното и се усмихна на загадъчните и тревожни сиви очи. — Работата си е работа.

— Няма да се бавя.

Тя беше сигурна в това. Обичайно беше някой да стреля във въздуха на празници, на сватби, раждания, дори на погребения, в зависимост от чувствата си към покойника.

Но не й се струваше разумно да го изчака. Вместо това остави столовете, чашите и бутилката на предната веранда и хвърли одеялото в колата си.

После подкара към къщи, докато зелените светлини се вихреха по небето. Знаеше, че Хоп е права. Нейт Бърк щеше да се окаже голяма беля.