Далеч на север

3.

Може би беше прекалено студено, може би хората се държаха по-добре от всякога или може би заради коледния дух, който витаеше през седмицата между Коледа и Нова година, беше почти обяд, когато получиха първото повикване.

— Нейт? — Пийч приближи до вратата му с куки за плетене и кълбо пурпурна прежда в ръка. — Обади се Чарлийн от „Хижата“. Май две момчета са се скарали заради игра на билярд. Налитали на бой.

— Добре. — Той се изправи, извади четвърт долар от джоба си и излезе навън. — Избирайте — каза на Ото и Питър.

— Ези. — Ото остави „Поля и потоци“, докато Нейт хвърляше монетата във въздуха.

После я обърна върху опакото на ръката си.

— Тура. Добре, Питър, ти идваш с мен. Дребно търкане в „Хижата“.

Той грабна радиостанция и я закачи на колана си. Излезе в преддверието и започна да се облича.

— Ако не са се сдобрили, преди да стигнем там — каза той на Питър, — искам да ми кажеш кои са и да оцениш ситуацията. Дали ще свърши зле, или ще се справим с няколко по-силни думи.

Той бутна вратата и излезе на студения въздух.

— Това мое ли е?

— Да, сър.

— А кабелът, включен в онзи стълб, сигурно е свързан с отоплителя на мотора.

— Ще ви трябва, ако я оставите с изключен мотор. Отзад има полиестерно одеяло, което покрива мотора и запазва топлината му до 24 часа. Но понякога хората забравят да го свалят след това и моторът прегрява. Отзад са и кабелите за изтегляне — добави той, докато вадеше щепсела. — Освен това има аптечка, аварийни светлини и…

— После ще ми обясниш всичко — прекъсна го Нейт и се зачуди дали карането по улица на име „Лунатик“ ще доведе до нужда от аварийни светлини и аптечка. — Да видим дали мога да ни закарам цели до „Хижата“.

Той седна зад волана и запали мотора.

— Седалките са затоплени — отбеляза. — Има Господ.

Несъмнено на дневна светлина градчето изглеждаше различно. Някак по-малко, мислеше си Нейт, докато маневрираше по утъпкания сняг. Отработените газове бяха изцапали бордюрите и витрините на магазините не блестяха от чистота, а по-голямата част от коледната украса изглеждаше доста по-зле на светло.

Не приличаше на пощенска картичка, освен ако не погледнеш към планините, но не можеше да се каже и че селището е непривлекателно.

По-скоро думата беше грубовато, реши той. Селище от лед, сняг и камък, сгушено до лъкатушещата река, отвъд която лесно можеше да си представи, че бродят вълци.

Чудеше се дали в гората има мечки, но реши, че няма смисъл да се тревожи за това до пролетта. Освен ако всички приказки за зимния им сън не се окажеха измислици.

Отне им по-малко от две минути, за да стигнат от участъка до „Хижата“. Видя общо десет души на улицата, задмина кафяв пикап и голям джип и преброи три паркирани снегомобила и един чифт ски, подпрян на стената на „Италианското“.

Каквото и да правеха мечките, очевидно хората в Лунаси не спяха зимен сън.

Стигна до главния вход на „Хижата“ и влезе преди Питър.

Боят не беше свършил. Това ясно си личеше от окуражителните викове: „Сритай му дебелия задник, Маки“, звука от блъскане на тела и сумтенето. Според стандартите на Лунаси това беше навярно тълпа — петима мъже във фланелени ризи, един от които при по-внимателен оглед се оказа жена.

Заобиколени от тях, двама мъжаги с рошави кестеняви коси се търкаляха по пода и се опитваха да си нанасят юмручни удари отблизо. Единственото оръжие, което видя, беше счупена щека от билярд.

— Братята Маки — уведоми го Питър.

— Братя?

— Да. Близнаци. Откакто са се родили, непрестанно се бият. Но рядко посягат на някой друг.

— Добре.

Нейт си проби път през обръча от тела. Появата му накара виковете да се снижат до шепот, особено когато се приближи и отдели горния Маки от долния.

— Хайде, престанете. Остани на земята — нареди той, но Маки номер две вече се беше изправил и отскочи назад. После нанесе силен удар в челюстта на брат си.

— „Червената река“, тъпако! — извика той, после затанцува танца на победата, вдигнал високо юмруци, а брат му се свлече в ръцете на Нейт.

— За бога, Питър! — възкликна Нейт, забелязвайки, че заместникът му не помръдва.

— Съжалявам, шефе. Джим, успокой се.

Вместо да престане Джим Маки продължи да тропа под одобрителните възгласи на тълпата.

Нейт видя, че зрителите си разменят пари, но реши да пренебрегне за момента този факт.

— Вземи този — бутна той изпадналия в безсъзнание близнак към Питър, после тръгна към самообявилия се шампион. — Заместник-шерифът ти нареди нещо.

— Така ли? — Побойникът се усмихна. По зъбите му имаше кръв, а едното му око беше насинено. — И какво от това? Не съм длъжен да се подчинявам на този глупак.

— Напротив и сега ще ти покажа защо. — Нейт го завъртя, хвана ръцете зад гърба му и ги заключи о белезниците за по-малко от десет секунди.

— Ей! — беше най-доброто, което шампионът успя да каже.

— Ако ми създаваш проблеми, ще прибавя към обвиненията и съпротива при арест. Питър, доведи другия, когато се свести.

Тълпата набързо се преориентира и подкрепи Нейт с подвиквания и подсвирквания, докато той водеше Джим Маки към вратата.

Нейт спря, когато видя Чарлийн да излиза от кухнята.

— Искаш ли да предявиш обвинение? — попита.

Тя го погледна неразбиращо и най-накрая примигна.

— Ами… не знам. Досега никой не ме е питал такова нещо. Какви обвинения?

— Изпочупили са доста неща.

— Те винаги си ги плащат. Но изгониха двойка туристи, които се канеха да си поръчат обяд.

— Бил започна.

— Стига, Джим, и двамата сте еднакво виновни. И така е всеки път. Казах ви, не искам, когато идвате тук, да се биете и да предизвиквате скандали, които прогонват клиентите ми. Няма да повдигам обвинение. Просто искам тази глупост да спре. И да ми платят щетите.

— Ясно. Да вървим, Джим.

— Не разбирам защо трябва да…

Нейт реши въпроса, като го избута на студа.

— Ей, за бога, трябва да си взема палтото.

— Заместник Ноти ще го донесе. Качвай се в колата или остани тук и замръзни. Както решиш. — Той отвори вратата и бутна Джим вътре.

Когато Нейт седна зад волана, близнакът вече си беше възвърнал част от достойнството въпреки кървящата уста и насиненото око.

— Не е справедливо да се отнасяте така с хората. Не е честно.

— А аз не мисля, че е честно да удряш брат си, когато някой му държи ръцете.

Джим прояви достатъчно благоприличие, за да се престори на разкаян, и сведе брадичка към гърдите си.

— Бях се разгорещил. Действах импулсивно. А и копелето ме вбеси. Ти си пришълецът, дето е дошъл да стане шериф, нали?

— Бързо схващаш, Джим.

По време на краткото пътуване до участъка Маки се цупеше, но после покорно тръгна с Нейт.

— Този е пришълец — каза той в мига, когато видя Ото и Пийч. — Не разбира как стоят нещата в Лунаси.

— Защо тогава не му обясниш? — В очите на Грубер проблесна нещо, което приличаше на злорадство.

— Трябва ми аптечката. Джим, заповядай в кабинета ми.

Нейт го вкара в стаята, бутна го на един стол и заключи едната му ръка за облегалката.

— Я, стига. Ако искам да отида някъде, просто ще взема този скапан стол със себе си.

— Да, можеш. Но ще прибавя и кражба на полицейско имущество към обвиненията.

Джим отново се нацупи. Беше костелив мъж на около тридесет години с рошава кестенява коса и тясно лице с хлътнали бузи. Очите му бяха кафяви и лявото все повече се издуваше в резултат на разменените с брат му удари. Устната му беше цепната и от нея продължаваше да тече кръв.

— Не ми харесваш — реши накрая той.

— Това не е противозаконно за разлика от нарушаването на обществения ред, унищожаването на имущество и побоя.

— Тук, при нас, когато някой иска да набие глупавия си брат, никой не му се меси.

— Вече няма да е така. Тук, при вас, хората ще проявяват уважение към частната и обществената собственост. Както и към пълноправните служители на закона.

— Към Питър? Този малък глупак?

— Сега той е заместник-шериф.

Джим издиша така рязко, че кръвта от сцепената му устна се разпръсна във въздуха.

— Исусе, че аз го познавам още отпреди да се е родил.

— Когато носи значка и ти каже да се успокоиш, ще го слушаш, дори да го познаваш ин витро.

Джим изглеждаше едновременно заинтригуван и объркан.

— Да ме вземат дяволите, ако знам за какво говориш.

— Убеден съм, че е така.

Той вдигна глава, когато Пийч влезе в стаята.

— Донесох аптечката и малко лед. — Тя хвърли пликчето с леда на Джим и сложи аптечката на бюрото пред Нейт. После застана с ръце на кръста. — Джим Маки, няма ли да ти дойде умът?

Бил започна пръв. — Той се изчерви и притисна леда до кървящата си устна.

— Така казваш ти. А къде е Бил?

— Питър ще го доведе — отвърна Нейт. — Когато се свести.

Пийч изсумтя.

— Майка ти ще ти насини и другото око, когато дойде да те вземе.

След това предсказание тя излезе и блъсна вратата зад себе си.

— Исусе! Нали няма да ме арестуваш, задето съм се сбил с брат ми!

— Бих могъл. Но може да бъда по-снизходителен, тъй като това ми е първият работен ден. — Нейт се облегна. — За какво се бихте?

— Само чуй. — Докато обмисляше защитата си, Джим се плесна по коленете. — Това безмозъчно магаре твърдеше, че „Дилижансът“ бил най-хубавият уестърн, правен някога, когато всички знаят, че това е „Червената река“.

Дълго време Нейт не проговори.

— И за това ли беше всичко?

— Не ме ли слушаш, за бога!

— Просто исках да се уверя. Значи с брат ти сте се сбили, защото сте имали несъгласие по отношение на достойнствата на „Дилижансът“ и „Червената река“ от репертоара на Джон Уейн?

— От какво?

— Скарали сте се заради филмите на Джон Уейн?

Джим се размърда на стола.

— Ами, да. Ще се разплатим с Чарлийн. Сега може ли да си ходя?

— Ще се разплатите с Чарлийн, освен това глобявам всеки по сто долара за нарушение на обществения ред.

— По дяволите! Не можеш…

— Мога. — Нейт се приведе напред и Джим срещна студените му сиви очи, които го накараха да потръпне от неудобство. — Джим, чуй какво ще ти кажа. Не искам ти или Бил да се биете в „Хижата“. По принцип не искам да се биете никъде, но за момента ще започнем оттам. Едно малко момченце стои в ресторанта през по-голямата част от деня.

— Роуз винаги води Джеси в кухнята, ако стане разправия. А ние с Бил никога не бихме посегнали на детето. Просто сме избухливи, това е.

— Тогава ще трябва да се сдържате, докато сте в града.

— Сто долара?

— Можете да платите на Пийч до двадесет и четири часа. Ако не го направите, ще удвоявам глобата всеки ден, с който закъснеете. Ако продължите да упорствате, ще прекарате следващите три дни на гости при нас.

— Ще си платим — промърмори той, раздвижи се на стола и въздъхна. — Но, за бога — „Дилижансът“!

— Лично аз предпочитам „Рио Браво“.

Джим отвори уста и пак я затвори. Очевидно обмисляше последствията от отговора си.

— Дяволски добър филм — каза най-накрая, — но не може да се мери с „Червената река“.

Нейт реши, че ако единственото престъпление тук беше нарушаване на обществения ред, е постъпил правилно като е дошъл в Лунаси. Навярно кавгите между братя щяха да бъдат единственото му занимание тези дни. И по-добре.

Не му трябваха предизвикателства.

Братята Маки не му създадоха проблеми. Разговорът му с Бил беше почти същият, макар че той не по-малко страстно и артистично защити мнението си за „Дилижансът“. Ударът в лицето не го беше разстроил толкова, колкото отричането на любимия му филм.

Питър подаде глава през вратата.

— Шефе, Чарлийн се обади да ви покани на обяд за сметка на заведението.

— Благодаря, но трябва да се подготвя за събранието. — Беше забелязал блясъка в очите на Чарлийн, докато извеждаше Джим Маки от ресторанта. — Погрижи се за този случай, Питър. Иди при нея, опиши щетите и цената им. Постарай се братята Маки да бъдат уведомени и да платят в рамките на четиридесет и осем часа.

— Готово. Много добре се справи, шерифе.

— Не беше трудно. Аз ще напиша доклада. После искам да го прегледаш и да добавиш каквото намериш за нужно.

Внезапно прозорците се разтърсиха от силен рев и той се огледа.

— Какво е това? Земетресение? Вулкан? Ядрена война?

— „Бобър“ — отвърна Питър.

— Дори в Аляска не може да има бобри, които да реват така.

Питър се засмя и посочи към прозореца.

— Самолетът на Мег Галоуей е марка „Бобър“. Кара провизии.

Нейт се обърна и видя червен самолет, който му се стори не по-голям от детска играчка. Когато си спомни, че беше долетял тук с такъв, коремът му се стегна и той бързо се извърна от прозореца.

Интеркомът избръмча и той го включи, доволен, че го откъсват от неприятния спомен.

— Да, Пийч?

— Деца замеряли със снежни топки прозорците на училището. Счупили един и избягали.

— Знаем ли кои са?

— Разбира се. И трите.

Той помисли за миг.

— Провери дали Ото ще се заеме. — После погледна към Питър. — Имаш ли въпроси?

— Не. Не, сър. — После младежът се усмихна. — Обичам да работя.

— Да. Приятно е да работиш.

И Нейт се задълбочи в работа, докато не стана време да тръгва за събранието. Щяха да разискват само поддръжката на участъка и организационни въпроси, но все пак се почувства по на място.

Колкото и малко да останеше тук.

Договорът му беше за година, но и той, и кметството имаха шестдесет дни, за да решат дали да влезе в сила.

Харесваше му мисълта, че ако реши, може да си тръгне още утре. Или другата седмица. Ако след два месеца още беше тук, щеше да знае дали ще остане до края на годината.

Реши да отиде пеша до кметството. Струваше му се глезотия да кара на такова близко разстояние.

Небето беше ясно и яркосиньо, заснеженият масив на планината изпъкваше на фона му като изрязан с нож. Температурите все още бяха нечовешки, но той видя няколко деца да изскачат от магазина „На ъгъла“ с шоколади в ръка. В очите им се четеше лакомия и предвкусвано удоволствие — като на всички децата по света в подобна ситуация.

Когато хукнаха по тротоара, нечия ръка обърна табелката „Отворено“ на вратата на магазина и сега тя гласеше „Затворено“.

На улицата имаше паркирани повече коли и камиони, още се задаваха по заснежения път.

Изглежда на събранието щеше да има много хора.

Той почувства как стомахът му се присвива, познато усещане още от курса по риторика в колежа. Беше направил огромна грешка, като се записа за него. Но човек се учи, докато е жив.

Той обичаше да разговаря. Нямаше проблеми да разпитва престъпници или свидетели — или поне така беше някога. Но да го накарат да излезе пред публика и да говори свързано? По гърба му вече се стичаше струйка пот.

„Просто го направи — нареди си той. — Издръж следващия един час и вече няма да ти се наложи да го правиш. Вероятно.“

Влезе в кметството и веднага беше обгърнат от топлина и жужене на гласове. Няколко души стояха във фоайето, в което централно място заемаше огромна риба. Той изумено се втренчи в нея, чудейки се дали не е някакъв малък кит мутант и как, за бога, някой го беше уловил, да не говорим как го бяха окачили на стената.

Разсейването му помогна да не се притесни прекалено от множеството хора, които го оглеждаха, както и от онези, които вече бяха насядали по сгъваемите столове с лице към сцената и катедрата върху нея.

— Кралска сьомга — чу гласа на Хоп зад себе си.

Той продължи да се взира в огромната сребриста риба, оголила тъмните си венци в злорада усмивка.

— Искаш да кажеш, че това е сьомга? Ял съм сьомга в ресторант. Тя е ей толкова голяма.

И той показа с ръка.

— Значи не си ял кралска сьомга от Аляска. Но честно казано, тази е бая едро парче. Съпругът ми я улови. Излезе към четиридесет и две кила. Не можа да бие щатския рекорд, но е дяволски добро парче.

— С какво я извади? С кран?

Тя отново пусна сирената и развеселено го потупа по рамото.

— Рибар ли си?

— Не.

— Никога ли не си ходил за риба?

— Нямам нищо против риболова, но не съм опитвал.

Той най-после се обърна и веждите му подскочиха към челото. Тя се беше пременила в елегантен делови костюм на ситни черно-бели карета. Носеше обици с перли, а устните й бяха подчертани плътно с червено червило.

— Изглеждаш… внушително, кмете.

— Внушителни са двестагодишните секвои.

— Канех се да кажа, че изглеждаш секси, но реших, че не е прилично.

Тя се усмихна широко.

— Ти си умно момче, Игнейшъс.

— Не съвсем. Не много.

— Щом аз мога да изглеждам секси, и ти можеш да си умен. Въпрос на излъчване. А сега, защо да не започнем, като те представя на членовете на градския съвет? После ще произнесем речите си. — Тя го хвана за ръката и го поведе, сякаш бяха на коктейл. — Разбрах, че вече си се справил с братята Маки.

— Имаха малък спор за уестърните.

— Аз лично харесвам филмите с Клинт Истууд. Ранните. Ед Улкът, ела да се запознаеш с новия началник на полицията.

Той се ръкува с Улкът, здрав петдесетинагодишен мъж, който стисна ръката му с маниера на политик. Гъстата му посивяла коса беше сресана назад и откриваше острите черти на лицето му. През лявата му вежда минаваше тънък бял белег.

— Аз ръководя банката — каза той на Нейт. Това обясняваше морскосиния му костюм и вратовръзката на тънки райета. — Очаквам скоро да си откриете сметка при нас.

— Ще ми се наложи.

— Не сме тук, за да набираш клиенти, Ед. Нека представя Игнейшъс и на другите.

Той се запозна с Деб и Хари Майнър, които държаха магазина, с пенсионирания съдия Алън Б. Ройс и с бащата на Питър, Уолтър Ноти, гъбар и дресьор на впрегатни кучета. Всички те бяха членове на градския съвет.

— Кен Дарби, нашият лекар, ще дойде, когато успее.

— Чудесно. И без това ще ми трябва време, докато запомня всички.

После дойде ред на Бес Маки — висока и слаба като колец, с буйна къносана коса, която се изправи срещу него, скръсти ръце върху малките си гърди и изсумтя.

— Ти ли разтърва момчетата ми днес?

— Да, госпожо, може и така да се каже.

Тя си пое рязко дъх през изящните ноздри и кимна два пъти.

— Добре. Другия път бъди така добър да ги напердашиш, ще ми спестиш труда.

Когато тя се отправи към мястото си, Нейт реши, че предвид обстоятелствата това би могло да се нарече топло посрещане.

Хоп го поведе към сцената, където бяха наредени столове за нея, Нейт и Улкът, който беше заместник-кмет.

— Първо Деб ще говори по някои от проблемите на града и ще направи няколко съобщения — обясни му тя. — После ще се изкаже Ед и ще ми даде думата. Аз ще те представя и след това е твой ред. След като си кажеш речта, ще приключим. Може да има и въпроси.

Нейт почувства, че стомахът му се свива.

— Добре.

Тя го покани да седне и също зае мястото си, после кимна на Деб Майнър.

Собственичката на магазина, пълна жена с хубавичко лице, обградено от рядка руса коса, застана зад катедрата. Микрофонът забръмча и запищя, докато го наместваше, и кашлицата й прозвуча гръмко из залата.

— Добър ден на всички. Преди да минем към главното събитие от дневния ред, имам няколко съобщения. Новогодишното тържество в „Хижата“ ще започне около девет часа. Ще свири група „Карибу“. Ще им заплатим с волни пожертвувания, затова не се стискайте. Училището организира благотворителна вечеря другия петък, за да наберем средства за униформи на хокейния отбор. Имаме добри шансове да станем районни шампиони, затова да ги облечем така, че да се гордеем с тях. Начален час — пет часът. Вечерята включва ордьовър, салата, основно ястие и безалкохолно. Вход за възрастни — шест долара, за деца между шест и дванайсет години — четири долара. За по-малките от шест години вечерята е безплатна.

Тя продължи с предстоящата кинопрожекция в кметството. Нейт я слушаше с половин ухо и се опитваше да не се притеснява от факта, че му предстои да се изправи пред микрофона.

И тогава я видя да влиза.

Червената парка и нещо в походката й му подсказа, че вижда същата жена, която бе забелязал през прозореца предишната вечер. Беше свалила качулката си. На главата си носеше черна плетена шапка.

Изпод нея се подаваше гъста черна коса.

На фона на червеното и черното лицето й изглеждаше много бяло, подчертано от високите скули. Дори от това разстояние различи, че очите й са сини. Ледено сини.

Тя носеше през рамо раница и беше обута в торбести панталони и изтъркани черни ботуши.

Студените й сини очи се насочиха право към него, докато вървеше към редиците сгъваеми столове, после тя седна до един жилав мъж, който очевидно беше местен жител.

Макар да не разговаряха помежду си, нещо подсказа на Нейт, че са много близки, но не интимно. Тя съблече парката си, докато Деб съобщаваше кога ще се проведе следващият хокеен мач.

Отдолу носеше маслиненозелен пуловер. А под него, доколкото Нейт можеше да прецени, се криеше здраво тяло на спортистка.

Той се опита да прецени дали е красива. Не би казал — веждите й бяха прекалено прави, носът й — леко крив, а устата с несъразмерно широка горна устна.

Но дори докато изброяваше наум недостатъците й, той усети тръпки в корема. Интересна, помисли си. През последните няколко месеца странеше от жените, което предвид душевното му състояние не беше никак трудно. Но тази студена на вид жена раздвижи кръвта му отново.

Тя отвори раницата и измъкна кафява кесия. После за негово учудване бръкна в нея и извади шепа пуканки. Лапна няколко и предложи на съседа си, докато Деб довършваше съобщенията си.

След като Ед започна да изброява постиженията на градския съвет, новодошлата извади сребрист термос от раницата и си наля нещо, което приличаше на кафе, в капачката му.

Коя беше тя, по дяволите? Баща ли й беше мъжът до нея? Възрастовата разлика изглеждаше подходяща, но не намираше физическа прилика.

Докато я гледаше, тя не се изчерви, нито притесни. Хапна пуканки и отпи от кафето си, а после отвърна на погледа му.

Когато дадоха думата на Хоп, се чуха аплодисменти. Нейт с усилие се съсредоточи върху сцената.

— Няма да ви губя времето с политиканстване. Всички искаме нашият град да се грижи за жителите си възможно най-добре, следвайки великите традиции на нашия щат. Гласувахме да построим полицейски участък и да формираме собствена полиция. Дискутирахме дълго, чухме всякакви мнения и всички разумни доводи бяха взети предвид. Накрая решихме заедно да назначим външен човек, който няма връзка с Лунаси. Справедлив и умен човек, който да прилага закона без предразсъдъци и еднакво спрямо всички. Той го доказа днес, когато сложи белезници на Джим Маки, задето се е бил с брат си в „Хижата“.

Думите й предизвикаха смях, а братята Маки се усмихнаха от столовете, въпреки наранените си лица.

— И ни глоби! — извика Джим.

— А това са двеста долара в градския бюджет. Както я карате вие двамата, сами ще изплатите новата пожарна машина, която се каним да закупим. Игнейшъс Бърк идва при нас от Балтимор, Мериленд, където е служил в полицейското управление в продължение на единадесет години, осем от които като детектив. Доволни сме да назначим човек с неговия опит, който да се грижи за гражданите на Лунаси. Затова — аплодисменти за новия началник на полицията в нашия град.

Докато му ръкопляскаха, Нейт изруга наум и се изправи. Тръгна към катедрата със съзнание, изпразнено от всякаква мисъл, като чиста черна дъска. Някой от тълпата подвикна: „Чичако“.

Чу шепот, мърморене и гласове, които се извисиха в спор. Раздразнението, което го обхвана, надделя над притеснението.

— Така е, аз съм чичако. Човек от Долните щати. Пришълец.

Шепотът стихна, когато погледът му се плъзна по събралите се.

— Повечето от нещата, които знам за Аляска, съм научил от туристически справочници, интернет и филмите. Не знам много и за този град, освен че е дяволски студен, че братята Маки обичат да се пердашат, а изгледът към планините направо ми спира дъха. Но знам какво е да си полицай и затова съм тук.

„Знаех — помисли си той. — Знаех какво е.“ И дланите му овлажняха.

Усещаше, че ще се провали, но в този миг погледът му срещна ледено сините очи на жената с червената парка. Тя почти незабележимо изкриви устни и продължи да го гледа, докато отпиваше от капачката на термоса.

Изведнъж той дочу гласа си. Може би говореше само на нея.

— Моята работа е да защищавам и да служа на този град и точно това ще направя. Може би ще ме мразите, тъй като идвам отвън и ви казвам какво не можете да правите, но всички ще трябва да свикнем с това. Ще положа всички усилия, а вие сте тези, които ще решат, дали те са достатъчни. Само това имам да кажа.

Няколко души изръкопляскаха, после останалите се присъединиха. Нейт усети, че отново гледа синеоката жена. Стомахът му се сви на възел, отпусна се, после отново се сви, когато устата й леко се изкриви в странна усмивка.

Чу как Хоп закрива събранието. Няколко души се спуснаха да говорят с него и той изгуби жената от поглед. Когато отново я видя, червената парка излизаше през задния вход.

— Коя беше тази? — той се облегна назад, за да потупа Хоп по ръката. — Жената, която влезе по-късно — с червена парка, черна коса и сини очи.

— Трябва да е била Мег. Мег Галоуей. Дъщерята на Чарлийн.

Беше й се приискало да го огледа хубаво, по-добре от предишния ден, когато го бе зърнала да стои на прозореца като мрачен и обезверен герой на готически роман.

Реши, че е достатъчно хубав за тази роля, но отблизо изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото разочарован.

Жалко. Разочарованите мъже й допадаха повече.

Трябваше да признае, че се бе справил добре. Макар и засипван от обидите на онзи нещастник Бинг, беше произнесъл речта си само с едно леко запъване.

Реши, че щом в Лунаси трябва да има полицейско звено, можеше да случат и на по-калпав началник на полицията. Не я засягаше, стига да не си пъха носа в нейните работи.

Тъй и тъй беше в града, затова реши да попълни запасите си.

Видя табелата „Затворено“ на вратата на магазина „На ъгъла“ и въздъхна. После изрови връзката ключове от чантата си. Откри този с инициалите на магазина и влезе.

Взе два кашона и тръгна между рафтовете. Овесени ядки, макарони, яйца, консерви, тоалетна хартия, брашно, захар. Остави първия на тезгяха и напълни втория.

Точно вдигаше един двадесет и пет килограмов чувал с кучешка храна, когато вратата се отвори и влезе Нейт.

— Затворено е — раздразнено каза Мег, докато оставяше чувала до тезгяха.

— Виждам.

— Тогава какво правите вътре?

— Странно, мислех да ви питам същото.

— Трябват ми провизии. — Тя мина зад тезгяха, извади голяма счетоводна книга и започна да я прелиства. — Обзалагам се, че за такова нещо на континента арестуват.

— Да. Редовно.

— И възнамерявате да прилагате тази мярка и в Лунаси?

— Да. Със сигурност.

Тя се изсмя кратко — бледо подобие на сирената на Хоп, — намери химикалка и започна да пише в книгата.

— Добре, оставете ме да приключа, после можете да ме арестувате. За днес ще ви станат три ареста. Това си е направо рекорд.

Той се наведе над тезгяха и видя, че тя описва съдържанието на двата кашона.

— Само ще си загубя времето.

— Тук ще имате много време. По дяволите, забравих течния сапун. Ще ми го подадете ли? Ето там е.

— Разбира се. — Той се отдалечи, огледа рафтовете и взе едно шише. — Снощи ви видях през прозореца.

Тя записа сапуна.

— И аз ви видях.

— Разбрах, че сте пилот.

— И още много неща. — Вдигна поглед към лицето му. — Това е едно от тях.

— С какво друго се занимавате?

— Като ченге от големия град сигурно ще откриете много бързо.

— Вече разбрах едно-друго. Готвите. Имате куче. Може би дори няколко големи кучета. Обичате уединението. Честна сте, поне когато ви изнася. Пиете кафето черно и ядете пуканки с много масло.

— Доста повърхностни наблюдения. — Тя почука с химикалката по книгата. — Смятате ли да задълбаете повече, шериф Бърк?

Пряма е, помисли си той. Беше подходил директно и тя му бе отвърнала със същото.

— Мисля по въпроса.

Жената се усмихна по същия странен начин, както в кметството — дясното ъгълче на устата й се повдигна преди лявото.

— Чарлийн скочи ли ви вече?

— Моля?

— Чудех се дали нощес ви е оказала специално гостоприемство за добре дошъл.

Не беше сигурен кое го подразни повече — въпросът или начинът, по който го наблюдаваше, докато отвърна отрицателно.

— Не е ли ваш тип?

— Не съвсем. И не ми е много приятно да обсъждаме майка ви по този начин.

— Колко сме чувствителни! Не се притеснявайте. Всички знаят, че Чарлийн обича да се хвърля в кревата с всеки хубав мъж, който мине оттук. Просто аз предпочитам да стоя настрана от онези, които са минали през нея. Но щом засега не сте в това число, може би ще ви дам шанс да ме опознаете.

Тя затвори книгата и я върна на мястото й.

— Ще ми помогнете ли да натоваря тези неща в колата?

— Разбира се. Но мислех, че сте дошла със самолета.

— Така е. С един приятел си разменихме транспортните средства.

— Ясно.

Той нарами чувала с кучешката храна.

Навън я чакаше червен пикап, покрит с брезент, в който имаше оборудване за къмпинг, снегоходки и няколко бутилки газ. В кабината се виждаше стойка за оръжие, от която стърчаха ловна пушка и винтовка.

— Ходите ли на лов? — попита той.

— Зависи от дивеча. — Тя затвори капака на багажника и му се усмихна. — Какво изобщо търсите тук, шериф Бърк?

— Нейт. Когато разбера, ще ви кажа.

— Става. Може да се видим на новогодишното празненство. Ще видите как общуваме тук.

Мег се качи в пикапа и включи двигателя. Под звуците на „Аеросмит“, които пееха за една стара песен и един стар танц, колата излезе на платното. Насочи се на запад, където слънцето вече потъваше зад върховете, обливайки ги със златисто сияние, преди светлината му бавно да прелее в здрача.

Беше три и четвърт следобед.