Далеч на север

27.

Чарлийн винаги беше обичала пролетта в Аляска. Харесваше й как дните постепенно се удължават, докато светлината стане постоянна.

Стоеше до прозореца в кабинета си, забравила за работата, която я очакваше на бюрото, и гледаше към улицата. А тя бе изпълнена с движение. Разхождаха се хора, коли минаваха напред-назад. Градът гъмжеше от туристи и жители на околните селища, дошли на покупки. Четиринадесет от двадесетте й стаи бяха ангажирани, а три дни през следващата седмица хотелът щеше да бъде пълен. След това силната и почти неугасваща светлина щеше да привлече хората както медът мухите.

Щеше да има много работа през по-голямата част от април, май и по-нататък — докато реката замръзнеше.

Обичаше да работи, харесваше хотелът да е пълен с хора, наслаждаваше се на шума и бъркотията, която създаваха. И на парите, които харчеха.

Беше създала нещо хубаво, нали? Беше открила онова, което търсеше — или поне по-голямата част от него. Погледна към реката. Сега по нея плаваха лодки, заобикаляйки топящите се островчета лед.

Вдигна очи към планините отвъд реката. Синьо-белият им цвят вече се примесваше със зеленината, която се разпростираше бавно в подножието им. Само върховете щяха да си останат винаги бели — един замръзнал, чужд свят.

Тя никога не се беше изкачвала. И нямаше да го направи.

Планините не я зовяха. За разлика от други неща. Пат, например. Когато беше нахлул в живота й, бе доловила зов, по-силен от хиляди тромпети. Още нямаше седемнадесет и беше девствена. И чакаше някои да я измъкне от равните и скучни поля на Айова.

Типичното селско момиче от Средния запад, помисли си, което отчаяно търсеше начин да избяга оттам. И тогава Пат се беше появил, раздвижвайки застоялия въздух с мотора си — опасен, екзотичен и… по-различен.

Да, беше я призовал и тя беше откликнала на зова му. Измъкваше се от къщи през хладните пролетни нощи, за да се срещат, да се търкаля гола с него върху меката зелена трева, свободна и безгрижна като кученце. И безумно влюбена. Изпитваше онази изгаряща, опустошаваща любов, която може би си в състояние да почувстваш само на седемнадесет.

Когато Пат си тръгна, тя замина с него, зарязвайки дом, семейство и приятели; напусна познатия свят от детството си и се втурна в неизвестното, яхнала мотора му.

„Искам да бъда на седемнадесет — помисли си Чарлийн, — да бъда пак толкова дръзка.“

Бяха си поживели. И то как! Ходеха където си искат, правеха каквото искат. Минаваха през поля и пустини, през градове и села.

И пътищата, по които бродеха, ги бяха довели дотук.

После всичко се беше променило. Кога точно бе станало това? — запита се. Когато беше разбрала, че е бременна? Бяха толкова развълнувани, така глупаво се радваха на бебето. Но всичко се беше променило, когато бяха дошли тук с плода, растящ в утробата й. Когато му беше казала, че иска да останат.

Разбира се, Чарли, няма проблеми. Можем да поостанем за малко.

Това „малко“ беше станало година, после две, после десет и, о, Боже, тя се беше променила. Тя притискаше и тормозеше чудесното дръзко момче, натякваше му и се опитваше да го превърне в мъж, да стане такъв, какъвто той не желаеше. Отговорен, улегнал. Обикновен.

Знаеше, че беше останал с нея повече заради Мег, заради дъщерята, която беше негово копие, а не заради жената, която му беше родила дете. Беше останал, но изобщо не беше улегнал.

И тя го мразеше за това. Мразеше и Мег. Как иначе би могла да реагира? Беше създадена за друг живот. Тя работеше, нали? За да осигури храна на масата и покрив над главите им.

И когато Пат заминаваше да търси работа, да си почине или да изкачва проклетите си планини, тя знаеше, че ходи по курви.

А какво бяха планините му, ако не други курви? Студени бели кучки, които го бяха прелъстили и отнели от нея? Бе останал завинаги в една от тях, а тя беше сама.

Но все пак беше оцеляла. Нещо повече, беше намерила онова, което търсеше. Бе осъществила по-голямата част от мечтите си.

Сега имаше пари. Имаше дом. Имаше мъже — млади, стегнати тела в нощта.

Тогава защо се чувстваше толкова нещастна?

Не обичаше да се замисля за дълго, да наднича в себе си и да се тревожи за онова, което открие там. Обичаше да живее. Да се движи, да не спира. Не е нужно да мислиш, докато танцуваш.

Обърна се, леко раздразнена от почукването на вратата.

— Влез.

Придаде си спокоен вид и на устните й автоматично се появи съблазнителна усмивка, когато видя Джон.

Здравей, хубавецо. Свърши ли училище? Толкова късно ли стана? — Приглади косата си, поглеждайки към бюрото. — Размечтах се и ето че денят свърши. Трябва да видя дали Големия Майк е готов със специалитета за довечера.

— Трябва да поговорим, Чарлийн.

— Разбира се, сладур. За теб винаги имам време. Ще направя чай и ще се отпуснем.

— Не, недей.

— Бебчо, защо си толкова намръщен и сериозен? — Тя отиде при него и прокара пръст по бузите му. — Защото знаеш колко те харесвам, когато си сериозен? Много е секси.

— Недей — повтори той и хвана ръцете й.

— Случило ли се е нещо? — Пръстите му се вкопчиха в китките й. — Господи, да не би някой пак да е… умрял? Няма да го понеса. Не мога.

— Не, нищо подобно. — Джон пусна ръцете й и отстъпи крачка назад. — Исках да ти кажа, че в края на семестъра заминавам.

— На почивка ли ще ходиш? Ще заминеш точно когато в Лунаси е най-хубаво?

— Не. Заминавам завинаги.

— Какво говориш? Завинаги? Това са глупости, Джон. — Закачливата й усмивка се стопи и нещо горещо и остро прониза стомаха й. — Къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Има много места, където не съм бил, и много неща, които не съм правил. Време е да опитам от всичко.

Сърцето й се сви, когато погледна в очите му. Онези, които имат значение за теб, прошепна й някакъв глас, те напускат.

— Но, Джон, ти живееш тук. Работиш тук.

— Ще живея и работя на друго място.

— Не можеш просто да… Защо? Защо правиш това?

— Трябваше да го направя преди години, но човек се оставя на течението. И животът му минава по инерция. Миналата седмица Нейт дойде в училището. Някои от нещата, които каза, ме накараха да се замисля, да преосмисля… много години от живота си.

Чарлийн искаше да изпита гняв, да крещи, да чупи предмети. Онзи заслепяващ гняв, който пречиства. Но я обзе само приглушено съжаление.

— Какво общо има Нейт с това?

— Той донесе промяната. Като камък в потока, който заприщва водите му. Когато се носиш по теченето, не забелязваш така добре какво става наоколо.

Докосна косата й, после отпусна ръка.

— И изведнъж в потока пада камък и разбърква всичко. Преобръща всичко. Може промяната да е съвсем мъничка, а може да е голяма. Но нищо не е вече същото.

— Когато ми говориш така, никога не разбирам за какво става дума. — Чарлийн се намръщи и срита бюрото. Това го накара да се усмихне. — Вода, камъни и потоци. Какво общо има това с идването ти тук и със съобщението, че си заминаваш. Не те ли е грижа за чувствата ми?

— За съжаление държа на теб повече, отколкото е добре за мен. Обикнах те от първия миг, в който те видях. Ти го знаеше.

— Но вече не ме обичаш.

— Напротив — и сега, и тогава, и през всички тези години. Обичах те, когато беше с друг мъж. Когато Пат замина, си помислих, че ще дойдеш при мен. Ти наистина го направи, но само за леглото. Отдаде ми тялото си, но се омъжи за друг. Макар да знаеше, че те обичам.

— Трябваше да направя онова, което беше добре за мен. Да бъда практична. — Тя хвърли един малък кристален лебед, но чупенето му не й достави удоволствие. — Имах право да се погрижа за бъдещето си.

— Аз щях да бъда добър с теб. Обичах те и щях да се грижа за Мег. Но ти избра друго. Това. — Той разпери ръце. — Заслужи си го. Положи много труд, разработи го. Докато Карл беше жив, пак идваше при мен. И аз ти го позволявах. Ходеше и при други.

— Карл не се интересуваше особено от секс. Искаше партньорка, която да се грижи добре за него и за това място. Аз спазих своята част от уговорката — каза тя страстно. — Така се бяхме разбрали.

— Вярно, че се грижеше за него и за хотела. И когато той почина, го стопанисваше добре. Вече не помня колко пъти съм те молил да се омъжиш за мен и колко пъти си ми отказвала. Нито колко пъти съм те виждал да тръгваш с други или да се мушкаш в леглото ми, когато няма при кого друг да отидеш. Стига толкова.

— Значи заминаваш само защото съм отказала да се омъжа за теб?

— Онази вечер пак спа с друг. С един от групата ловци. Високия с тъмната коса.

Тя вирна брадичка.

— И какво от това?

— Как му беше името?

Чарлийн отвори уста, но осъзна, че не знае. Не можеше да си спомни нито лицето, нито името, още по-малко случилото се в тъмнината.

— Какво ми пука! — отсече ядосано. — Беше просто секс.

— Няма да намериш онова, което търсиш, между безименните, два пъти по-млади от теб мъже. Не мога да те спра да опитваш. Това ми беше ясно от самото начало. Но мога да се откажа да ти бъда вечната резерва.

— Заминавай тогава. — Тя грабна купчина документи от бюрото и ги хвърли във въздуха. — Не ми пука.

— Знам. Ако ти пукаше, не бих заминал. — Професора излезе и затвори вратата зад себе си.

Нейт беше опиянен от светлината и не можеше да й се насити. Колкото и да се удължаваше денят, искаше му се още малко. Усещаше как светлината прониква в тялото му, как го зарежда с енергия.

От много дни не го бяха събуждали кошмари.

Ставаше по светло, работеше на светло. Мислеше на светло, хранеше се на светло, попиваше всяка капка светлина.

И всяка вечер, когато наблюдаваше как слънцето се плъзга зад планините, знаеше, че само след няколко часа то отново ще изгрее.

Още имаше нощи, когато се измъкваше от леглото на Мег и се разхождаше с кучетата, за да наблюдава как Северното сияние опустошава нощното небе.

Още усещаше раната да пулсира под белезите по тялото му, но сега болката му се струваше лековита. Молеше се на Бога да е така. Молеше се най-после да приеме онова, което беше загубил, и да се устреми към това, което можеше да има.

За пръв път, откакто беше напуснал Балтимор, се обади на съпругата на Джак, Бет.

— Исках само да знам как сте ти и децата.

— Добре сме. Мина година от…

Той знаеше, че същия ден се навършва точно година.

— Днес ми е малко напрегнато. Сутринта занесохме цветя на гроба. Първия път е най-трудно. Първият празник, първият рожден ден, първата годишнина. Но когато отминат става малко по-лесно. Мислех… Надявах се да се обадиш днес и се радвам, че го направи.

— Не бях сигурен дали искаш да говориш с мен.

— Липсваш ни, Нейт. И на мен, и на децата. Пък и се тревожа за теб.

— Аз съм добре. По-добре.

— Кажи ми как е там. Наистина ли е ужасно студено и спокойно?

— Всъщност, днес е около петнайсет градуса. А за спокойно… — Хвърли поглед към дъската си. — Да, доста е спокойно. Имаше наводнения. Не толкова тежки, колкото на югоизток, но достатъчно, за да ни създадат работа. А иначе е много красиво.

Обърна очи към прозореца.

— Не можеш да си представиш колко е красиво. Дори да го видиш, няма да повярваш.

— Звучиш ми добре. Радвам се.

— Не вярвах, че ще се справя тук. — Където и да било. — Искаше ми се. Преди да дойда, не ми пукаше особено, но когато пристигнах, изведнъж ми се прииска да успея. Но не вярвах, че ще го постигна.

— А сега?

— Сега мисля, че ще стане. Бет, срещнах една жена.

— Така ли? — В гласа й се промъкнаха развеселени нотки и той притвори очи, за да си я представи. — Прекрасна жена?

— Уникална в много отношения. Мисля, че ще ти хареса. Не прилича на никой друг. Пилот е.

— Пилот там? От онези, дето летят като луди с малките си самолетчета?

— Нещо такова. Красива е. Не в обичайния смисъл, но е красива. Забавна и упорита, може би малко луда, но това й отива. Казва се Мег. Меган Галоуей — и аз съм влюбен в нея.

Нейт, много се радвам за теб.

— Не плачи — каза, когато усети сълзите в гласа и.

— Това е от радост. Джак щеше да те скъса от закачки, но също щеше да се радва за теб.

— Е, исках да ти кажа. Исках да те чуя и да ти предложа да дойдете с децата насам. Това е чудесно място за прекарване на лятната ваканция. През юни се мръква чак в полунощ, а казват, че дори тогава е по-скоро здрач, отколкото мрак. И е по-топло, отколкото си мислиш, поне така ме осведомиха. Бих искал да видиш това място, да се запознаеш с Мег. И много ми се ще да ви видя с децата.

— Обещавам ти, че ще дойдем за сватбата.

Смехът му беше малко колеблив.

— Още не е станало дума за това.

— Познавам те, Нейт. Ще й предложиш.

Когато затвори, той се усмихваше и това му се стори невероятно. Този път не покри дъската — в знак, че вече разследва открито — и излезе от кабинета си.

Все още се стряскаше при вида на гипсираната ръка на Питър. Младият заместник седеше на бюрото си и натискаше клавиатурата с една ръка.

Дежурство в участъка. Куп бумащина. Всеки полицай — а хлапето си беше полицай — би умрял от скука.

Нейт се приближи.

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

Питър вдигна глава и пръстът му замръзна над клавиатурата.

— Сър?

— Искаш ли да излезеш оттук?

Лицето му засия.

— Да, сър.

— Да се поразходим. — Грабна пътем една радиостанция. — Пийч, със заместник Ноти ще патрулираме пеша.

— Ото вече е навън — каза Питър.

— Може би има небивала вълна от престъпления. Пийч, поеми щурвала.

— Слушам, капитане — ухили се тя. — И се пазете, момчета.

Нейт взе едно тънко яке от закачалката.

— Искаш ли твоето? — попита той Питър.

— Не. Само пришълците носят якета в ден като този.

— Така ли? Добре тогава.

Нейт върна якето на закачалката.

Навън беше хладно и облачно. Вероятно щеше да завали, помисли си, и скоро щеше да съжалява, че не е взел якето.

Но все пак тръгна по тротоара, докато влажният закачлив ветрец рошеше косата му.

— Как е ръката ти?

— Добре. Мисля, че вече нямам нужда от гипса, но не си струва да се разправям с Пийч и с майка ми.

— Жените пощуряват, когато те прострелят.

— Абсолютно. И колкото и стоически да се държиш, не те оставят на мира.

— Не сме говорили за инцидента. Отначало си помислих, че съм направил грешка, като те заведох там.

— Подплаших го, когато излязох от колата. Предизвиках реакцията му.

— И катеричка, изпуснала жълъд, щеше да го уплаши, Питър. Казах ти, първоначално смятах, че съм направил грешка. Но не е така. Ти си добър полицай и го доказа. Беше ранен и замаян, но дойде да ми помогнеш.

— Ти беше овладял ситуацията и нямаше нужда от по мощ.

— Но можеше да имам и това е важното. Когато си с някого в опасна ситуация, трябва да му вярваш напълно.

„Както ние с Джак си вярвахме — помисли си Нейт. — Така че влизаш през вратата или тръгваш по алеята, независимо какво те дебне в мрака.“

— Искам да знаеш, че ти вярвам.

— Аз… Мислех, че ме оставяте да дежуря в участъка, за да ме предпазите.

— Дежурен си в участъка, защото си ранен. При изпълнение на служебния дълг, Питър. И вписах в досието ти препоръка да ти бъде изказана похвала.

Питър спря и се втренчи в него.

— Похвала?

— Заслужи си я. Ще бъде обявена на следващото събрание на градския съвет.

— Не знам какво да кажа.

— Бъди стоик.

— На ъгъла пресякоха, за да огледат другата страна на улицата.

— Трябва да ти кажа още нещо и то е твърде деликатно. Става дума за разследването, което правя. За убийствата.

Питър го погледна под око.

— Каквото и да е решила щатската полиция, ние приемаме, че са били убийства. Имам показанията на няколко души къде са били по времето на извършването им. Повечето от тях не се потвърждават или поне не задоволително. Включително тези на Ото.

— Но, шефе, Ото…

— Един от нас е, знам. Но не мога да го задраскам от списъка само заради това. В този град и около него живеят много хора, които са имали възможност да извършат и трите престъпления. Мотивът е нещо друго. Мотивът за последните две убийства е свързан с Галоуей. Но защо е бил убит той? Дали заради страст, печалба или освобождаване от неудобен свидетел? Свързано ли е убийството му с наркотици? А може би подбудата е комбинация от всичко изброено. Но който и да го е убил, той го е познавал.

Нейт огледа улицата и тротоарите. Понякога в мрака те дебнеше нещо познато.

— Познавал го е достатъчно добре, за да се изкачи през зимата с него и с Макс. За да отидат само тримата. Познавал е убиеца си достатъчно добре, за да му определи подходяща роля, докато са се борели със суровите условия горе.

— Не разбирам за какво говорите.

— Водел си е дневник. Намерили са го у него. Кобън ми даде копие.

— Но ако е имал дневник…

— Не споменава имената на спътниците си. И тримата са били доста безразсъдни. Дотолкова, че ако не го бяха убили на това пътуване, сигурно е щяло да стане на друго, ако не влезе в правия път. Пушили трева, гълтали амфетамини. Разигравали „Звездни войни“. Галоуей е бил Люк, Макс — Хан Соло и по ирония на съдбата убиецът на Галоуей е играел ролята на Дарт Вейдър. Представяли са си, че планината е ледена планета, на която са кацнали.

— Луда работа. Но аз обичам този филм — каза Питър присвивайки за миг рамене. — Когато бях малък, си купувах куклите и всичко, свързано с него.

— Аз също. Но те не са били деца. Били са зрели мъже и някъде по пътя играта е излязла от контрол. Галоуей пише как Хан — сигурен съм, че това е бил Макс — си е навехнал глезена. Зарязали го в палатката, оставили му провизии и продължили напред.

— Това доказва, че Макс не го е убил.

— Зависи. Може да се допусне, че Макс е решил да ги последва, че ги е открил в пещерата и е обезумял. Може би той е бил Дарт Вейдър и е убил и двамата си спътници. Лично аз не мисля така, но теоретично е възможно. А щатската полиция предпочита да приеме тази версия.

— Че господин Хоубейкър е убил и двамата? И после е успял да слезе сам? Не мога да си го представя.

— Защо?

— Вярно, че съм бил още хлапе, когато това се е случило, но господин Хоубейкър никога не е бил дързък или самоуверен. А ако не притежаваш тези качества, е абсурдно да слезеш оттам сам.

— Съгласен съм. По-нататък в дневника си Галоуей е написал, че Дарт показвал признаци на… лудост — необоснован гняв, рисковани действия, обвинения. Вземал е и големи дози наркотици, а от това, което съм чел, знам, че много пъти катерачите се поддават на напрежението и височинната болест.

Нейт видя, че Деб излезе от магазина „На ъгъла“, за да разходи Сесил. Кучето носеше яркозелено пуловерче.

— Галоуей се е тревожел за психическото състояние на този човек — продължи той, махвайки дружелюбно на Деб. — Чудел се е как ще ги свали долу живи и здрави. Последният запис в дневника му е от пещерата. Така и не е излязъл от нея, значи е имал право да се безпокои. Но очевидно не е бил много притеснен, за да вземе предпазни мерки за живота си. По тялото му няма рани, които да показват, че се е защищавал. Пикелът му си е бил на колана. Познавал е убиеца си, също както Макс е познавал своя. Както Юкон е познавал човека, който му е прерязал гърлото. Ние също познаваме този човек, Питър. — Той махна на съдия Ройс, който се носеше към КЛУН със стърчаща между зъбите пура. — Просто още не знаем кой е.

— Какво ще правим?

— Ще продължим да мислим върху онова, което знаем. Ще продължим да ровим, докато не научим повече. Няма да кажа на Ото за дневника. Още не.

— Господи!

— Знам, че ти е трудно. Това са хора, които си познавал цял живот или поне през по-голямата му част.

Кимна към улицата, където Хари стоеше на тротоара пред магазина, пушеше и разговаряше с Джим Маки. На отсрещния тротоар Ед забързано се носеше към банката, но въпреки това спря да размени две думи с началничката на пощата, която беше излязла да се разкърши.

Големия Майк излезе от „Хижата“ и затича към „Италианското“ за всекидневния си лаф с Джони Тривани. Малката му дъщеричка се заливаше от смях, вкопчила се в раменете му.

— Най-обикновени хора. Но някой от тях, който в момента е на улицата или в една от сградите, или в къщата си извън града, е убиец. И ако му се наложи, ще убие отново.

Всяка вечер Нейт ходеше в къщата на Мег. Тя не винаги беше там. Откакто времето се бе затоплило, имаше повече поръчки. Но между двамата съществуваше негласна уговорка, че той може да преспива там. Грижеше се за кучетата, помагаше в домакинството.

Беше започнал лека-полека да оставя все повече от вещите си там. Не се беше отказал от стаята си в „Хижата“, но в момента тя изпълняваше по-скоро функциите на килер за зимните му дрехи.

Би могъл да пренесе и тях у Мег, но това би означавало да премине границата. Да се нанесе.

Видя, че от комина на къщата й излиза дим още преди да завие, и сърцето му ускори ритъма си. Но самолетът й не се полюшваше по езерото, а на алеята бе паркиран пикапът на Джейкъб.

Кучетата изскочиха от гората, за да го поздравят. Рок носеше един от огромните кокали, които обичаха да предъвкват. Стори му се доста пресен и той ги остави да се боричкат за плячката.

Усети мириса на кръв още преди да стигне до кухнята и инстинктивно посегна към оръжието.

— Донесох прясно месо — каза Джейкъб, без да се обръща. На плота лежаха две дебели парчета кървава плът. Нейт отпусна ръка.

— Тези дни Мег няма много време за лов. Мечките вече се събудиха. Месото им е много вкусно за яхния или месно руло.

Божичко, руло от мечка, помисли си Нейт. Ама че работа.

— Сигурен съм, че много ще му се зарадва.

— Обикновено си поделяме дивеча. — Джейкъб невъзмутимо продължи да увива месото в плътна бяла хартия. — Казала ти е, че по времето, когато са отнели баща й, често ходех при нея.

— Отнели? Интересен израз.

— Отнели са му живота, нали?

Джейкъб спокойно продължи да увива месото, после взе черен маркер и написа датата на пакетчетата. Нейт примигна от удивление — струваше му се, че това подхожда само на някоя домакиня.

— Казала ти го е, но ти не се доверяваш нито на паметта, нито на сърцето й.

— Доверявам й се.

— Тя беше още дете. — Джейкъб изплакна ръцете си. — Може да греши или да ме прикрива, защото ме обича.

— Възможно е.

Джейкъб избърса ръцете си и взе пакетите с месо. Когато се обърна, Нейт забеляза амулета около врата му. Тъмносин камък, който подхождаше на дънковата му риза.

— Говорих са някои хора. — Джейкъб влезе в малкото антре, където Мег държеше фризера. — Хора, които не биха се разговорили пред полицията. Хора, които познаваха Пат и Двупръстия. — Той напъха пакетите във фризера. — Тези хора знаят, че могат да ми се доверят, и ми казаха, че когато Пат е бил в Анкъридж, е имал пари. Повече от обичайното. — Джейкъб затвори фризера и се върна в кухнята.

— Смятам да пийна едно уиски.

— Откъде е взел тези пари?

— Казаха ми, че работил няколко дни в консервната фабрика и взел аванс. После отишъл да играе покер. — Джейкъб си наля три пръста уиски и го погледна въпросително, посягайки към втора чаша.

— Не, благодаря.

— Предполагам, че е вярно, защото той обичаше да играе и макар че често губеше, го приемаше като… отплата за забавлението. Но изглежда този път не е губил. Играл две нощи и на следващия ден. Онези, с които говорих, ми казаха, че е спечелил много. Някои говореха за десет хиляди, други — за двайсет, а трети — за още повече. Може би преувеличават, но всички твърдят, че е играл и е спечелил много пари.

— Какво е направил с тях?

— Това никой не знае или не си признава. Но някои хора казват, че са го видели за последно да пие в компания. Това не е необичайно, затова никой не си спомня с кого точно. Пък и защо да помниш подобно нещо толкова години?

— Бил е с някаква проститутка.

Джейкъб леко присви устни.

— Това си беше нормално.

— Кейт. Но не можах да я открия.

— Курвата Кейт. Умря преди около пет години. Сърдечен пристъп — добави Джейкъб. — Беше много дебела и пушеше по два, а може би и по три пакета „Кемъл“ дневно. Смъртта й не изненада никого.

Още една задънена улица, помисли си Нейт.

— Хората, които биха говорили с теб, но не и с ченгета, казаха ли ти повече?

— Някои си спомнят, че Двупръстия е откарал Пат и двама други или може би трима, но не повече, на склона. Според едни, щели да изкачват Денали, според други — ставало дума за Безименната, а трети говорят за Дебора. Подробностите не са ясни, но повечето са сигурни за парите, за пилота и за двама-трима катерачи.

Джейкъб отпи от уискито си.

— А може би те лъжа и аз съм бил онзи, който се е изкачвал с него.

— Би могло — призна Нейт, — но не ми се вярва. Човек, който може да убие мечка, има кураж.

Ескимосът се усмихна.

— Или просто е гладен.

— Вярвам ти. Но може и да лъжа.

Този път Джейкъб се разсмя и изпи на един дъх остатъка от уискито.

— Може. Но тъй като сме в кухнята на Мег, а тя обича и двама ни, можем да се престорим, че си вярваме взаимно. Сега тя е още по-сияйна. У нея винаги е имало светлина, но сега сияе още по-ярко и изгаря твоите сенки. Мег може да се грижи за себе си, но…

Той занесе чашата до мивката, изми я, остави я да се отцеди и се обърна:

— Бъди добър с нея, шерифе — иначе ще те намеря.

— Разбрах — отвърна Нейт, докато Джейкъб излизаше.