Далеч на север

4.

Из един дневник 14 февруари 1988

Към седем часа Нейт реши, че е работил достатъчно. Носеше радиотелефон. Ако някой се обадеше в участъка след работно време, обаждането щеше да бъде прехвърлено на него.

Би предпочел да вечеря в стаята си, сам в тишината, за да може умът му да се прочисти от всички подробности, натрупани през деня. И защото обичаше да е сам.

Но знаеше, че няма да постигне нищо в този град, ако се изолира, затова седна в едно празно сепаре на „Хижата“.

Чуваше тракането на билярдни топки и сълзливата кънтри мелодия от джубокса в съседното помещение. Няколко мъже седяха на бара и пиеха бира, гледайки хокеен мач. Ресторантът беше доста пълен. Не познаваше келнерката, която обслужваше клиентите.

Мъжът, когото Хоп му беше представила като Професора, си проби път между масите към сепарето на Нейт. Носеше туиденото си сако, от чийто джоб стърчеше „Одисеи“, и държеше халба бира.

— Мога ли да седна при вас?

— Заповядайте.

— Джон Малмонт. Ако искате да пийнете нещо, по-добре си го вземете от бара. Но ако чакате за храна, Сиси всеки миг ще дойде.

— Ще вечерям, но не бързам. Тази вечер е доста оживено. Винаги ли е така?

— В града има само две места, където можеш да хапнеш топла храна. И само едно, където продават концентрати.

— Това обяснява всичко.

— Ние в Лунаси сме дружелюбни хора, общуваме много помежду си. На празник масите са винаги пълни. Тази вечер камбалата е хубава.

— Така ли? — Нейт взе менюто. — Отдавна ли живеете тук?

— Вече седемнадесет години. Роден съм в Питсбърг — каза той, изпреварвайки въпроса. — Работех в „Карнеги Мелън“.

— Какво?

— Преподавах английска литература на амбициозните млади умове. Много от които предпочитат самодоволно да дисектират и критикуват отдавна умрелите хора, чиито произведения са дошли да изучават.

— А сега?

— Сега преподавам литература на отегчени тийнейджъри, повечето от които предпочитат да се опипват, вместо да изучават чудесата на писменото слово.

— Здравей, Професоре.

— Здравей, Сиси. Шериф Бърк, запознайте се със Сесилия Фишер.

— Приятно ми е, Сиси.

Тя беше кльощава като върлина, имаше къса, щръкнала коса в няколко оттенъка на червеното, а от лявата й вежда стърчеше сребърна обица.

Усмихна му се сияйно.

— И на мен. Какво да ви донеса?

— Ще взема камбала. Чух, че е хубава.

— Разбира се. — Тя започна да драска върху кочана си. — Как искате да я приготвят?

— На скара.

— Добре. Гарнитурата е салата със заливка по избор. Домашната е много хубава. Големия Майк я приготвя сам.

— Чудесно.

— Можете да избирате между печени картофи, пюре, пържени картофи и ориз.

— Предпочитам ориз.

— Нещо за пиене?

— Кафе.

— Веднага идвам.

— Мило момиче — отбеляза Джон, забърсвайки бързо чашата си със снежнобяла носна кърпичка. — Пристигна в града преди няколко години с група младежи, за да изкачат планината. Приятелят й я ударил и я зарязал само с раницата й. Нямаше пари да се прибере — каза, че и не иска. Чарлийн й даде подслон и работа.

Той отпи от бирата си.

— Момчето се върна след седмица. Чарлийн го изгони.

— Чарлийн?

— Държи двуцевка отзад в кухнята. След като си разменило един поглед с дулата, момчето решило да замине без Сиси.

Джон обърна глава и веселите искрици в очите му за миг се смениха с копнеж.

Нейт видя обекта на възхищението му да минава през помещението с кана кафе.

— Виж ти, двамата най-хубави мъже в Лунаси на една и съща маса. — Чарлийн наля кафе на Нейт, после небрежно се вмъкна в сепарето до него. — За какво си говорите?

— За хубави жени, естествено. — Джон взе бирата си. — Добър апетит, шерифе.

— Е… — Чарлийн се наведе и гърдите й леко се отъркаха в рамото на Нейт. — За коя жена ставаше дума?

Джон ми разказваше как Сиси е започнала работа при теб.

— Така ли? — Тя облиза прясно начервената си долна устна. — Да не си хвърлил око на келнерката ми, Нейт?

— Само с надеждата, че скоро ще ми донесе вечерята. — Не можеше да се отдръпне, без да изглежда и да се почувства като глупак. Не можеше да помръдне, без да докосне някоя част от тялото й. — Братята Маки платиха ли си щетите?

— Дойдоха преди около час и уредиха всичко. Искам да ти благодаря, че се погрижи за мен, Нейт. Чувствам се по-сигурна, когато знам, че е нужно само едно телефонно обаждане, за да дойдеш тук.

— Пушката в кухнята би трябвало да те прави достатъчно сигурна.

— Стига — тя наклони глава и се усмихна, — тя е само за парлама. — Приведе се още по-близо до него, така че възбуждащото ухание на парфюма й сякаш заструи измежду гърдите й. — В град като този е трудно за сама жена. Зимните нощи са дълги, студени и самотни. Приятно ми е да знам, че мъж като теб спи под същия покрив. Може би по-късно двамата с теб ще си направим компания.

— Чарлийн, това е… чудесно предложение. — Ръката й се плъзна по бедрото му. Той я хвана и я притисна към масата, макар че възбудата му не закъсня. — Задръж една минута.

— Надявам се, че ти ще издържиш повече от минута.

Да, бе! Ако продължаваше да търка тялото си в неговото, напомняйки му колко отдавна не е бил с жена, можеше да не издържи и тридесет секунди.

— Чарлийн, харесвам те, ти си истинска наслада за очите, но не мисля, че е добра идея ние двамата да… си правим компания. Още се ориентирам в обстановката.

— Аз също. — Тя усука кичур от косата му на пръста си. — Ако довечера не можеш да заспиш, само ми се обади. Ще ти покажа какво имам предвид, когато казвам, че заведението предлага пълно обслужване.

Докато гъвкаво се измъкваше от сепарето, тя не свали от него бебешко сините си очи и успя отново да плъзне многозначително ръка по бедрото му. Нейт изчака да прекоси помещението с предизвикателната си походка и едва тогава издиша хрипливо.

Не спа добре. Мисълта за редуващите се срещи с майката и дъщерята го безпокоеше и той цяла нощ се мята в леглото. А мракът беше непрогледен и безкраен. Първичната тъмнина, която е карала човек да се заравя в топлата си пещера — с темпераментна жена.

Стоя буден до късно — чете градския правилник, мисли върху него и най-после заспа.

Започна деня си по същия начин като предишния — закуси с малкия Джеси.

Имаше нужда от режим. Или по-скоро от привично всекидневие, което да не му създава необходимостта да мисли; от рутина, която да става все повече част от него, за да не се налага да вижда какво има отвъд нея. Тук можеше да не се задълбочава в работата си — тя и без това се състоеше от разрешаване на дребни спорове, да преживява деня, заобиколен от едни и същи лица, едни и същи гласове, едни и същи задачи.

Като мишка, която върти колело. Може би безмилостният студ щеше да му попречи да се разложи. Така никой нямаше да разбере, че вече е мъртъв.

Обичаше да седи в кабинета си след работно време, разпределяйки между Ото, Питър и себе си редките повиквания. Когато той се заемаше с някое от тях, взимаше един от заместниците си, за да му опише ситуацията и да му подскаже стратегията.

Поне се разбираше добре с подчинените си. Питър беше на двадесет и три, беше живял в района цял живот и изглежда познаваше всички. А всички, които познаваше, явно го обичаха.

Ото — щабен сержант от морската пехота на САЩ — беше дошъл в Аляска заради лова и риболова. Преди осемнадесет години, след като се развел за пръв път, решил да заживее тук постоянно. Имаше три деца и четири внучета в Долните щати.

Оженил се повторно — според Пийч за блондинка, чиято гръдна обиколка била по-голяма от коефициента й за интелигентност — и след две години пак се развел.

Двамата с Бинг смятали, че са достатъчно квалифицирани, за да заемат сегашния пост на Нейт. Но докато Бинг бил вбесен от решението на градския съвет да наеме външен човек, Ото — може би по-привикнал да се подчинява на заповеди — беше приел работата на заместник.

Колкото до Пийч, източник на повечето му информация, тя беше живяла над тридесет години в Аляска, още откак избягала с едно момче от Макон чак във Ситка. Горкичкият загинал, изчезнал с рибарски траулер по-малко от шест месеца след бягството им.

Тя се омъжила отново и заживяла със съпруг номер две — едър красив мъж, който приличал на гризли и я отвел в пущинака, където се изхранвали със земеделие и от време на време правели набези до новосъздадения град Лунаси.

Когато и той умрял — паднал в едно езеро и измръзнал до смърт, преди да успее да се върне в колибата им, — тя си стегнала багажа и дошла в Лунаси.

Омъжила се отново, но това било грешка и изритала пияния му, лъжлив задник чак до Северна Дакота, откъдето бил дошъл.

Смяташе да се омъжи и за четвърти път, стига да се появи подходящ кандидат.

Тя му беше разказала накратко и за другите. Ед Улкът искал да стане кмет, но трябвало да изчака, докато Хоп реши, че постът й е омръзнал. Съпругата му Арлийн била високомерна, но произлизала от богато семейство и тази й черта не била изненадваща.

И Бинг — син на руснак и норвежка — бил прекарал тук целия си живот като Питър. Майка му избягала с един пианист през 1974-та, когато той бил тринадесетгодишен. Баща му, който пиел по половин литър водка на сядане, се върнал в Русия преди дванадесет години, взимайки по-малката сестра на Бинг, Надя, със себе си.

Говорело се, че е бременна и че бащата е женен. Съпругът на Роуз, Дейвид, работел като планински водач и бил дяволски добър, а когато имал време, се хващал на допълнителна работа.

Хари и Деб имали две деца — момчето им създавало проблеми — и вкъщи командвала Деб.

Имаше и още. Пийч винаги имаше какво да добави. Нейт пресметна, че след седмица-две ще знае каквото му е нужно за Лунаси и жителите му. Тогава работата му щеше да се превърне в рутина и да следва спокойно коловоза.

Но когато застанеше пред прозореца, гледайки как слънцето изгрява над планините и ги позлатява, той усещаше онази искрица у себе си. Мъничко пламъче, което му казваше, че у него все още има живот.

Уплашен да не се разпали, той се обръщаше към голата стена.

На третия ден трябваше да се справи с пътнотранспортно произшествие, включващо пикап, джип и лос. Лосът се беше отървал най-леко и стоеше на петнайсетина метра от купчината метал, сякаш се забавляваше от случилото се.

Тъй като Нейт за пръв път виждаше истински лос — бе по-голям и по-грозен, отколкото си беше представял, — се заинтересува повече от него, отколкото от двамата мъже, които се ругаеха и обвиняваха взаимно.

Беше осем и двайсет сутринта и на шосето, което местните наричаха Лейк Драйв, цареше непрогледен мрак.

Заместник-кметът и планинският водач Хоули се бяха сблъскали челно. Джипът се беше килнал в канавката, колелата от едната му страна бяха затънали в снега и капакът на двигателя беше нагънат като акордеон, а пикапът лежеше настрани, сякаш беше решил да подремне.

Двамата мъже имаха кръв по лицата и се гледаха на кръв.

— Успокойте се. — Нейт умишлено светна с фенерчето си в очите им. Забеляза, че и двамата щяха да имат нужда от няколко шева. — Казах, успокойте се. Ей сега ще оправим всичко. Ото, някой има ли влекач?

— Бинг. Той се занимава с тези неща.

— Добре, обади му се. Накарай го да дойде и да изтегли двете коли до града. Искам да се махнат от пътя веднага. Застрашават движението. А сега… — Той отново се обърна към мъжете. — Кой от двама ви може да ми каже какво се случи, ясно и спокойно?

И двамата заговориха едновременно, но Нейт усети, че Хоули дъха на уиски, вдигна ръка и посочи към Ед Улкът.

— Започнете вие.

— Отивах на работа спокойно и с нормална скорост…

— Глупости! — обади се Хоули.

— Изчакайте си реда. Господин Улкът, продължете.

— Видях фарове да се движат към мен с опасна скорост.

В мига, в който Хоули отвори уста, Нейт заби показалеца си в гърдите му.

— После внезапно изскочи лосът. Намалих и завих, за да избегна сблъскването. В следващия миг тази таратайка връхлетя върху ми. Опитах се да завия към канавката, но той не ме остави на мира. Изблъска ме от пътя и смачка колата ми. Този джип е само на шест месеца! Той караше с превишена скорост и е пил. — Ед кимна рязко, скръсти ръце и загледа мрачно към противника си.

— Добре.

— Бинг идва насам — съобщи Ото.

— Добре. Господин Улкът, идете Ото да запише показанията ви. Хоули? — Той тръсна глава и отиде до пикапа. Известно време си разменяха заплашителни погледи с лоса. — Пили ли сте?

Хоули беше висок около метър и седемдесет и пет и имаше златисто кестенява брада. Кръвта, която се беше стекла от раната на челюстта му, бе замръзнала.

— Да, пийнах две набързо.

— Срамота е, в девет сутринта.

— По дяволите! Бях на риболов на леда. Не ми пука кое време е. В хладилната чанта в колата имам хубава риба. Канех се да се прибера у дома, да хапна нещо и да си легна. И тогава банкерът видя проклетия лос и обезумя. Въртеше се по цялата ширина на пътя, а лосът стоеше там — ако питате мен, тези животни са безмозъчни — и аз трябваше да завия. Колата поднесе и Улкът се блъсна право в мен. Здравата се ударихме и с това всичко приключи.

Беше минало много време, откакто беше работил като транспортен полицай, а и никога не беше правил възстановка на тъмно, в сняг и температура под нулата. Но когато освети пътя с фенерчето и проучи следите, разказът на Хоули му прозвуча по-достоверно.

— Факт е, че сте пил. Ще трябва да ви вземем алкохолна проба. Застрахован ли сте?

— Да, но…

— Ще оправим всичко — повтори Нейт. — Да влезем на топло.

Той подкара към града. Ед и Хоули седяха смълчани на задната седалка. Спря пред клиниката, прати Ото с тях, за да ги зашият, и се върна в участъка за „балона“.

Докато беше там, провери шофьорските досиета на двамата. Обмисли решението си и се върна в клиниката.

В чакалнята имаше двама души. Млада жена със заспало бебе и старец в мръсен кафяв гащеризон, който смучеше празната си лула.

Жената зад ниското бюро четеше любовен роман с полугола двойка, вкопчена в страстна прегръдка на корицата, но когато той влезе, вдигна поглед.

— Шериф Бърк?

— Да.

— Аз съм Джоана. Докторът каза да влезете, когато се върнете. Той преглежда Хоули. Нита шие Ед.

— Ами Ото?

— В канцеларията е. Проверява какво става с Бинг и влекача.

— Ще отида при Хоули. Къде е той?

— Ще ви покажа. — Тя отбеляза страницата с лъскава метална линийка, изправи се и го заведе до вратата отдясно. — Тук е — каза и почука на вратата. — Докторе? Шериф Бърк е тук.

— Влезте.

Беше стандартна стая за прегледи — с маса, малка мивка, стол на колелца. Докторът, който носеше разкопчана фланелена риза над термофланелката, вдигна очи от раната над окото на Хоули.

Беше около тридесет и пет годишен, строен и атлетичен на вид, с пясъчноруса брада и къдрава коса. Носеше малки кръгли очила с метални рамки, през които се виждаха зелените му очи.

— Кен Дарби — представи се той. — Бих се ръкувал, но ръцете ми са заети.

— Приятно ми е. Как е пациентът?

— Има няколко одрасквания. Късметлия си, Хоули.

— Кажи го, когато видиш пикапа ми. Проклетият Ед кара като осемдесетгодишна баба, която е изгубила очилата си.

— Трябва да духнете ето тук.

Хоули погледна с подозрение апарата.

— Не съм пиян.

— Тогава няма да е проблем, нали?

Хоули изсумтя, но отстъпи, докато Кен превързваше раната му.

— На границата сте. Аз трябва да реша дали да ви обвиня в шофиране след употреба на алкохол или не.

— По дяволите!

— Тъй като не сте минали допустимата граница и не се държите като пиян, само ще ви отправя предупреждение. Следващия път, когато отидете на риба и пийнете две, не сядайте зад волана.

— Вече нямам волан, зад който да седна.

— Тъй като не мога да призова лоса, застрахователната ви компания ще трябва да се пребори с тази на Ед. Имате две глоби за превишена скорост, Хоули.

— Полицаите ме издебнаха. Искаха да припечелят нещо.

— Може и така да е. Когато си върнете колата, спазвайте ограниченията за скоростта и пиете ли, си вземете трезвен шофьор. Така ще се разбираме отлично. Да ви закарам ли у дома?

Хоули почеса врата си, докато Кен промиваше драскотината на челото му.

— Ще се наложи. Но първо трябва да погледна пикапа, да говоря с Бинг.

— Елате в участъка, като свършите. Ще ви откарам у дома.

— Бива.

Ед не беше доволен от решението. Седеше на масата за прегледи; по лицето му имаше драскотини и устните му бяха подути там, където въздушната възглавница го беше ударила при сблъсъка.

— Но той е пил.

— В границите на законното. Фактът е, че виновник в случая е лосът, а него не мога да го глобя. Просто лош късмет. Две коли срещат лос по пътя. И двамата сте застраховани, а лосът не е. Нито един от вас не е сериозно ранен. Общо взето, и двамата сте се отървали леко.

— При положение, че блъснаха новата ми кола в канавката и лицето ми е сплескано от възглавницата, не се смятам за късметлия, шериф Бърк.

— Въпрос на гледна точка.

Ед слезе от масата и вирна брадичка.

— Така ли се очаква да ръководите полицията в Лунаси?

— До голяма степен.

— Струва ми се, че не ви плащаме само за да си седите в кабинета.

— Дойдох с колата да видя катастрофата.

— Не ми харесва отношението ви. Бъдете сигурен, че ще обсъдя инцидента и вашето поведение с кмета.

— Добре. Имате ли нужда да ви закарам у дома или в банката?

— Мога да се оправя и сам.

— Тогава ще ви оставя.

Пред стаята за прегледи Нейт срещна Ото. Единственият признак, че е чул разговора, беше повдигане на веждите. Но когато излязоха заедно навън, той се изкашля.

— Май си спечелихте враг.

— А пък аз си мислех, че се държа дружелюбно. — Нейт сви рамене. — Не можеш да очакваш някой да е в добро настроение, когато колата му е смачкана и му шият лицето.

— Така си е. Но Ед си пада самохвалко и обича да се налага. Има повече пари от всички останали в града и не му харесва да го забравяш.

— Добре, че ми каза.

— Хоули е свестен човек. Добър водач е и се катери отлично. И е достатъчно колоритен, за да му се радват туристите, които води в планината. През повечето време е сам. Пие, но не се напива. Ако питате мен, взехте правилно решение.

— Държа на мнението ти и се радвам, че мислиш така. Ще напишеш ли доклада? Аз ще отида да видя какво става с влекача.

Това беше извинение, но не бе нужно никой да го знае.

Намери Бинг и един жилав дребен мъж да вадят джипа от канавката. Дългът му повеляваше да отиде при тях и да ги пита дали имат нужда от още помощ.

— Знаем какво правим. — Бинг изтърси лопата сняг върху ботушите на Нейт.

— Тогава ще ви оставя да го правите.

— Глупак — промърмори Бинг под нос, когато Нейт тръгна към колата си.

Шерифът се обърна и се замисли за миг.

— Това по-добро ли е, или по-лошо от чичако?

Дребният мъж се засмя, но после заби лопатата в снега и я натисна, докато Бинг оглеждаше Нейт от главата до петите.

— Съвсем същото е.

Шерифът се върна в колата под подигравателния му поглед.

И подкара около езерото.

Беше разбрал, че Мег живее някъде насам, и когато видя самолета й върху замръзналата писта, разбра, че е на прав път.

Зави по някакво подобие на път между дърветата и стигна до една къща.

Не знаеше какво бе очаквал, но определено не беше това. Не се изненада от уединеното местенце, нито от поразителния изглед във всички посоки. Те си вървяха с географското положение.

Но къщата беше чудесна — нещо като луксозна колиба, реши той. Дърво и стъкло, покрити веранди, яркочервени капаци на прозорците.

От алеята до верандата имаше разчистена пъртина. Виждаха се и други — до външните постройки. Една от тях, по средата на разстоянието от къщата до гората, беше издигната върху колове.

На верандата имаше спретнато подредена купчина нацепени дърва.

Слънцето бе на път да изгрее и великолепната гледка бе обляна в мистичната светлина на зората. Дим се издигаше от трите каменни комина към просветляващото небе.

Омаян, той изключи мотора.

И тогава чу музиката.

Тя изпълваше пространството. Силен и нежен женски глас се преплиташе със звън на струни и ручене на гайди, издигайки се заедно с изгрева над безкрайната белота.

Когато излезе от колата, потъна в нея и му се стори, че тя извира от въздуха, от земята и от небето.

И тогава я видя — в яркочервената си парка, която рязко изпъкваше на фона на снега, тя приближаваше откъм замръзналото езеро, придружавана от две кучета.

Той не й извика — не беше сигурен дали трябва. Просто се наслаждаваше на невероятната картина — тъмнокоса жена в червено, която върви през девствената белота между две красиви кучета, на фона на пробуждащите се планини.

Кучетата първи го видяха или подушиха. Лаят им отекна във въздуха и се вряза в бликащата мелодия. Спуснаха се към него като два сиви куршума.

Той обмисли варианта да се върне в колата и се зачуди дали това ще затвърди репутацията му на чичако и глупак.

Остана на място, повтаряйки наум: „Добри кучета, хубави кучета“ отново и отново, като мантра.

Приготви се за скока им, надявайки се, че няма да е към гърлото му. Песовете спряха на половин метър пред него с треперещи тела и оголени зъби. Готови да нападнат.

Очите им бяха сини, леденосини като на господарката им.

Нейт издиша и във въздуха увисна облаче пара.

— Мили Боже — промърмори той, — истински красавци.

— Рок! Бул! — извика Мег. — Приятел.

Кучетата моментално се успокоиха и се приближиха да го подушат.

— Ще ми отхапят ли ръката, ако ги погаля? — попита той.

— Вече не.

Приемайки го на вяра, той погали главите на двете кучета и тъй като това явно им хареса, клекна и здраво ги разтри, докато те се притискаха към него.

— Имаш здрави топки, Бърк.

— Надявах се, че няма да отхапят точно тях. Впрегатни кучета ли са?

— Не. — Когато тя приближи, Нейт забеляза, че бузите й бяха порозовели от студа. — Не ги използвам за това, но родословието им е добро. Извадиха късмет и си живеят с мен като царчета.

— Очите им са като твоите.

— Може би в предишното си прераждане съм била хъски? Какво правиш тук?

— Ами аз… Каква е тази музика?

— Лорийна Маккенит. Харесва ли ти?

— Изумителна е. Прилича на… Бог.

Тя се разсмя.

— Ти си първият мъж, който признава, че Бог е жена. За празниците ли заминаваш?

Той се изправи.

— Какви празници?

— Нова година.

— О, не. Имаше леко произшествие на Лейк Драйв. Търся главния свидетел. Може би си го виждала. Едър тип на четири крака, носи смешна шапка. — Той имитира рога.

Сладурче, чудеше се тя, защо очите ти са толкова тъжни, дори когато се усмихваш?

— Честно казано, видях няколко такива типа в околността.

— В такъв случай ще вляза, за да снема показанията ти.

— Би ми било приятно, но ще трябва да го отложим. Имам полет. Точно прибирам кучетата и се канех да спра музиката.

— Къде отиваш?

— Ще карам припаси до едно отдалечено село. Трябва да побързам, ако искам да се върна навреме за празненството. — Тя наклони глава. — Искаш ли да дойдеш?

Нейт погледна към самолета и си помисли: „На това? За нищо на света.“

— Дежурен съм. Може би друг път.

— Добре. Рок, Бул, у дома! Веднага се връщам — каза тя на Нейт.

Кучетата затичаха и Бърк осъзна, че една от външните постройки е просторен кучкарник, украсен с тотеми, изрисувани в примитивистичен простонароден стил.

Определено си живееха като царчета.

Мег изчезна в къщата. Миг по-късно музиката спря.

Тя излезе отново, преметнала раница през рамо.

— Довиждане, шерифе. Някой друг път ще ми снемеш показанията.

— Очаквам го с нетърпение. Приятен полет.

Мег отметна косата си и се отправи към самолета. Той я наблюдаваше.

Видя я как хвърли раницата вътре и се качи. Чу запалването на двигателя, чийто внезапен рев взриви тишината. Перката се завъртя и самолетът се плъзна по снега. Обикаляше, завиваше само на една ска, докато най-накрая се издигна в небето.

Отначало виждаше червената й парка и черната коса през прозореца на кабината, после всичко се сля.

Вдигна глава, за да проследи как самолетът направи кръг полегна на крило за поздрав. После се издигна над бялата равнина и се стопи в синевата.