Далеч на север

6.

Нейт препречете случките от всеки ден, а после остатъка от втората си седмица във вестник „Лунатик“. Очакваше оплаквания, когато излезе първият брой с полицейската статистика, но не получи нито едно. Очевидно хората нямаха нищо против да видят имената си отпечатани, макар и във връзка с провиненията им.

Пъхна вестника в чекмеджето на бюрото при първия брой. Вече минаха две седмици, помисли си.

И все още бе тук.

Сари Паркър се приведе над тезгяха в „На ъгъла“. Беше свалила ботушките си от заешка кожа и парката на вратата, после беше грабнала пакетче дъвка от рекламната поставка.

Беше дошла да поклюкарства, не да пазарува, а дъвката беше най-евтиното възможно извинение. Погали лекичко по главата Сесил, шпаньола на Деб. Както всеки ден той лежеше в подплатената си кошничка на тезгяха.

— Шериф Бърк не се мярка често в ресторанта на „Хижата“

Деб продължи да подрежда пакети цигари и тютюн за дъвчене. В магазина най-напред се научаваха всички новини в града. Щом тя не знаеше нещо, значи още не се беше случило.

— И тук не идва често. Самотник е.

— Всеки ден закусва с момчето на Роуз и повечето пъти вечеря там. Но ако питаш мен, няма особено добър апетит.

Тъй като и без това беше взела пакетчето дъвки, Сари го отвори.

— Всяка сутрин разтребвам стаята му, не че има кой знае какво да се подрежда. Не носи нищо друго, освен дрехи и несесер за бръснене. Няма нито снимки, нито книги.

Тъй като разтребваше повечето стаи в „Хижата“, Сари се смяташе за експерт по човешко поведение.

— Може би тепърва ще му изпратят багажа.

— Не мисли, че не го попитах. — Сари размаха дъвката, преди да я пъхне в устата си. — Казах му: „Шериф Бърк, сигурно очаквате да ви пратят останалия багаж от континента?“ А той ми отвърна: „Донесох всичко със себе си.“ Не се е обаждал и на никого по телефона, поне от стаята си. Нито някой го е търсил. Доколкото разбирам, единственото нещо, което прави в стаята си, е да спи.

Макар в момента в магазина да нямаше никой друг, Сари понижи глас и се наведе напред.

— И въпреки че Чарлийн му се пуска, той спи сам. — Тя рязко кимна. — Когато сменяш чаршафите на един мъж, знаеш какво прави през нощта.

— Може би го правят в банята или на пода. — Деб с удоволствие забеляза изненадата, която се изписа по бузестото катериче лице на Сари. — Не е речено, че непременно трябва да се чукаш на леглото.

Тъй като беше професионалистка в размяната на клюки, Сари бързо се възстанови.

— Ако Чарлийн се чукаше с него, нямаше още да го преследва като хрътка заек, нали?

Деб замълча, докато чешеше Сесил зад копринените уши, но трябваше да отстъпи.

— Вероятно не.

— Човек, който идва тук едва ли не само с дрехите на гърба си, крие се часове наред в стаята си, отказва на навита жена и почти нищо не казва, ако не го приклещиш, със сигурност е странен, ако питаш мен.

— Не може да се каже, че е първият подобен тип, който се появява тук.

— Може би. Но е първият, когото правим началник на полицията. — Още беше бясна, че предишната седмица глоби сина й. Сякаш доларите растяха по дърветата. — Този човек крие нещо.

— За бога, Сари. Всички тук правят същото.

— Не ме интересува кой какво крие, освен ако няма властта да хвърли мен и семейството ми в затвора.

Деб нетърпеливо натисна клавишите на касовия апарат.

— Ако не смяташ да излезеш оттук, без да си платиш дъвката, не си нарушила никакви закони. Така че на твое място не бих се притеснявала.

Човекът, когото обсъждаха, още седеше на бюрото си. Но сега беше притиснат. От две седмици беше успявал да избегне, отклони или отложи срещата с Макс Хоубейкър. Не искаше да го интервюират. Всъщност беше уплашен — пресата си беше преса, независимо дали ставаше дума за седмичния вестник в малък град или за „Балтимор Сън“.

Гражданите на Лунаси може би нямаха нищо против да видят имената си във вестника по каквато и да било причина, но той още имаше неприятен вкус в устата от опита си с репортерите след престрелката.

Беше разбрал, че ще трябва да преглътне още от същото, когато Хоп влезе в кабинета му с Макс.

— Макс иска интервю. Градът трябва да знае нещо за човека, когото сме избрали да следи за реда и спазването на законите. Добре е интервюто да излезе в следващи брой на „Лунатик“. Затова… захващай се.

И тя излезе със същата маршова походка, затваряйки енергично вратата след себе си. Макс се усмихна дръзко.

— Срещнах кмета по пътя насам, за да видя дали имате сега няколко свободни минути, в които да поговорим.

— Аха. — След като се чудеше дали да убие малко време с пасианси на компютъра, или да поиска от Питър да му даде поредния урок по използване на снегоходки, нямаше как да каже, че е много зает.

Беше преценил Макс като амбициозен зубрач, от онези, които прекарват по-голямата част от времето си в гимназията, изолирани от останалите. Той имаше кръгло приятно лице, върху което падаше светло кестенява коса. За ръста си от метър и седемдесет той имаше около пет излишни килограма, натрупани главно в областта на корема.

— Кафе?

— Не бих имал нищо против.

— Нейт стана и наля две чаши.

— Как го пиете?

— С две сметани и две пакетчета захар. Какво смятате за новата ни рубрика? За полицейската хроника?

— За мен това е нещо ново. Изложили сте фактите. Струва ми се, изчерпателно.

— Кари много искаше да я включим. Ако позволите, ще запиша разговора ни. Ще си водя и бележки.

— Добре. — Той приготви кафето на Макс и го донесе. — Какво искате да знаете?

Макс се намести удобно и извади касетофон от платнения си сак. Сложи го на бюрото, отбеляза времето и го включи. После извади бележник и молив от джоба си.

— Мисля, че нашите читатели биха искали да знаят нещо за човека със значката.

— Звучи като заглавие на филм. Съжалявам — добави той, когато видя, че Макс се намръщи. — Няма кой знае какво за знаене.

— Да започнем с основните неща. Ще ми кажете ли на колко сте години?

— Тридесет и две.

— И сте били детектив в балтиморската полиция?

— Точно така.

— Женен ли сте?

— Разведен.

— Случва се и на най-добрите от нас. Деца?

— Не.

— В Балтимор ли сте роден?

— Прекарал съм там целия си живот с изключение на последните три седмици.

— И защо детектив от Балтимор става началник на полицията в Лунаси, Аляска?

— Наеха ме.

Лицето на Макс си остана приветливо и тонът му не се промени.

— Но все пак е трябвало да се кандидатирате.

— Исках промяна. — Ново начало. Последен шанс.

— Някои хора биха могли да нарекат това доста драматична промяна.

— Ако търсиш нещо различно от обичайното, защо да не е много по-различно? Хареса ми описанието на работата, на града. Имам възможност да върша нещо познато, но в различна обстановка, в друг ритъм.

— Току-що говорихме за полицейската рубрика. Това едва ли може да се сравни с онова, с което сте свикнали. Не се ли боите, че ще се отегчите, след като сменяте ритъма и мащабите на големия град с общност, в която живеят по-малко от седемстотин жители?

Внимавай, помисли си Нейт. Не беше ли седял тук допреди малко, отегчен до смърт? Или депресиран? Трудно беше да се открие разликата. Имаше моменти, в които не беше сигурен, че изобщо има разлика, тъй като и двете състояния го караха да се чувства ужасно ненужен.

— Балтимор не е от най-големите градове. Но фактът е, че през по-голямата част от времето работата е доста анонимна. Полицаите си приличат, случаите се трупат един след друг.

И никога не можеш да приключиш всичките, помисли си Нейт. Колкото и часове да им отделиш, не можеш да приключиш всички и в крайна сметка се ограничаваш само с ясните и новите случаи.

— Ако някой се обади тук — продължи, — този човек знае, че или аз, или някой от двамата заместници, ще отиде да поговори с него, да му помогне да разреши проблема си. След известно време ще знам кой има нужда от помощ, когато се обажда. Няма да бъде просто име в папката, а човек, когото познавам. Мисля, че това ще добави още едно ниво на удовлетворение към работата, която върша.

Изненада го, че беше казал самата истина, макар досега да не я беше осъзнал напълно.

— Ловувате ли?

— Не.

— Ходите ли на риба?

— Засега не.

Макс стисна устни.

— Хокей? Ски? Планинско катерене?

— Не. Питър ме учи да се движа със снегоходките. Казва, че ще ми свърши работа.

— Прав е. Ами хобита, развлечения за свободното време, интереси?

Работата не му беше оставяла достатъчно време. Или по-скоро, поправи се Нейт, той беше позволил на работата да погълне цялото му време. Не беше ли това причината Рейчъл да си потърси друг?

— Засега не знам към какво ще се ориентирам. Нека първо да видим какво ще стане със снегоходките. А вие как се оказахте тук?

— Аз ли?

— Бих искал да знам нещо за човека, който задава въпросите.

— Справедливо е — съгласи се Макс. — През 60-те години учех в Бъркли. Секс, наркотици и рокендрол. Влюбих се в една жена — както винаги става — и отпътувахме на север. Прекарахме известно време в Сиатъл. Там се срещнах с един човек, който се занимаваше с алпинизъм. И аз се запалих. С жената продължихме да мигрираме на север. Бяхме вегетарианци, интелектуалци и хора, които мразят институциите.

Той се усмихна — пълен и оплешивяващ мъж на средна възраст, който сякаш се забавляваше от мисълта какъв е бил някога и какъв е сега.

— Тя искаше да рисува, а аз — да пиша романи, които изваждат наяве скритата същност на човека. Оженихме се, което провали всичко. Тя се върна в Сиатъл, а аз се озовах тук.

— И издавате вестник, вместо да пишете романи.

— Все още работя по онези романи. — Той вече не се усмихваше, изглеждаше сдържан и малко разстроен. — От време на време ги изваждам. Слаби са, но продължавам да работя по тях. Още не ям месо и съм природозащитник, което дразни много хора. Запознах се с Кари преди около петнадесет години. Оженихме се. — Усмивката му се върна. — Този път изглежда се получи.

— Деца имате ли?

— Момче и момиче. На десет и дванадесет. А сега да се върнем на вас. Работили сте в балтиморската полиция единадесет години. Когато говорих с лейтенант Фостър…

— Говорили сте с моя лейтенант?

— Бившият. Той ми разказа нещичко за вас. Описа ви като задълбочен и упорит полицай, който приключва успешно случаите си и работи добре под напрежение. Не че не бихме искали нашият полицейски началник да притежава такива качества, но определено сте прекалено квалифициран за тази работа.

— Това си е мой проблем — каза Нейт с равен глас. — Не мога да ви отделя повече време.

— Само още няколко минути. Били сте два месеца в отпуск по болест след инцидент миналия април, по време на който партньорът ви Джак Биън и заподозреният са били убити, а самият вие — ранен. Върнали сте се на работа за четири месеца, после сте напуснали. Струва ми се, че този случай е натежал в полза на решението ви да приемете службата при нас. Прав ли съм?

— Вече ви съобщих причините, поради които съм тук. Никой от Лунаси не се интересува от смъртта на партньора ми.

Лицето на Макс се беше вкаменило и Нейт разбра, че го е подценил. Журналистът си е журналист, напомни си той, където и да се намира. А този беше подушил сензация.

— Но хората се интересуват от вас, шерифе. От вашия опит и мотивация, от професионалната ви биография.

— Това са минали неща.

— „Лунатик“ може да е малък вестник, но като издател аз трябва да представям точни факти и пълни сведения. Знам, че престрелката е била разследвана и са открили, че вие сте стреляли с основание. Но онази нощ сте убили човек и това сигурно ужасно ви тежи.

— Да не мислите, че нося значка и пистолет за забавление, Хоубейкър? Че те са само реквизит? Всеки ден, когато взима оръжието си, полицаят знае, че може би ще му се наложи да го използва. И да, това наистина му тежи.

Гневът го заля и гласът му стана студен като януарския вятър, който блъскаше по прозорците.

— Оръжието тежи, както и онова, което ще направиш с него — това е истина. А дали съжалявам, че съм го използвал тогава? Не. Съжалявам, че не бях по-бърз. Ако бях стрелял по-рано, един добър човек още щеше да бъде жив. Жена му нямаше да е вдовица, а двете му деца щяха да имат баща.

Докато го слушаше, Макс се облегна назад и на няколко пъти облиза устните си, но не се предаде.

— Обвинявате ли се?

— Аз съм единственият, който излезе жив от онази алея — Гневът секна и без него очите му изглеждаха уморени и безизразни. — Кого друг да виня? Изключете касетофона. Интервюто свърши.

Макс се наведе и изключи касетофона.

— Съжалявам, че засегнах чувствително място. Тук не живеят много хора, но колкото и да са, те имат правото да знаят истината.

— Да, вие винаги казвате така. Имам работа.

Макс прибра касетофона и стана.

— Трябва ми и снимка за статията.

Безмълвният поглед на Нейт го накара да прочисти гърлото си.

— Кари може да дойде малко по-късно. Тя е фотографът. Благодаря за отделеното време. И… успех със снегоходките.

Когато остана сам, Нейт дълго време не помръдна. Очакваше гневът да се завърне, но това не стана. Би посрещнал с радост дивата му, заслепяваща сила. Но усещаше само студ.

Знаеше какво ще последва, ако това продължи. Изправи се с бавни, овладени движения и взе полицейската радиостанция.

— Трябва да изляза за малко — каза на Пийч. — Ако нещо се случи, свържи се с мен по радиостанцията или по мобилния ми.

— Времето се разваля — предупреди го тя. — Изглежда бурята ще е силна. Не ходете много далеч, за да можете да се върнете за вечеря.

— Ще се върна.

Той излезе в преддверието и се облече. Не позволи на нито една мисъл да проникне в ума му, докато не подкара колата. Пред къщата на Хоп спря и почука на вратата.

Отвори му тя. Очила за четене висяха на верижка върху дебелата й рипсена риза.

— Игнейшъс, заповядай.

— Не, благодаря. Никога вече не ме притискай така.

Ръцете й се заиграха с верижката, докато се взираше в лицето му.

— Влез, ще поговорим.

— Само това имам да ти кажа. Нищо повече.

Обърна се рязко, а тя остана на прага, загледана в гърба му.

Излезе от града и спря, когато къщите свършиха. На езерото се пързаляха хора. Вероятно скоро щяха да си тръгнат, защото вече се смрачаваше. Отзад се виждаше нечия паянтова къщичка за риболов върху леда.

Не видя самолета на Мег. Не бяха се срещали, откакто наблюдаваха Северното сияние.

Трябваше да се върне и да се заеме с онова, за което му плащаха. Макар и да не беше много. Вместо да го стори, той подкара нататък.

Когато стигна до къщата на Мег, завари кучетата да стоят нащрек и да я пазят. Слезе от колата и изчака да види как ще се отнесат към неочаквания посетител.

Почти едновременно те вирнаха глави, после хукнаха към него с дружелюбен лай. След като поскачаха и се повъртяха наоколо му, едното хукна към кучкарника, изкачи стъпалата и влезе вътре. След миг затича обратно, понесло огромен кокал.

— От какво е? От мастодонт ли?

Беше надъвкан и олигавен, но Нейт го взе и го хвърли надалеч.

Кучетата затичаха след него, блъскайки се като футболисти, борещи се за топката. Потънаха в пряспа и изскочиха целите в сняг. Сега и двете стискаха кокала в зъбите си. След бърза и въодушевена схватка отново хукнаха към Нейт, все едно бяха впрегнати заедно.

— Работите в екип, а?

Той взе кокала, хвърли го и изгледа представлението още веднъж.

Канеше се да го хвърли за четвърти път, когато кучетата хукнаха напряко към езерото. Секунди по-късно Нейт разбра причината. Докато шумът от самолета се засилваше, той тръгна по следите им.

Видя червена светлина и слабия отблясък на залязващото слънце върху стъкло. Според него, тя се спускаше твърде бързо — в най-добрия случай ските на самолета щяха да докоснат върховете на дърветата, а в най-лошия — да забие нос в леда.

Ревът на двигателите удави всички звуци. С опънати нерви той наблюдаваше как самолетът завива, снижава се и се плъзга по леда. После настъпи такава пълна тишина, че му се стори как чува изместения въздух да се връща на мястото си.

До него кучетата потръпнаха и се сгушиха, после хукнаха към ледената площадка. Там се запързаляха с разкрачени крака и залаяха с дива радост, когато вратата се отвори. Мег скочи долу и ботушите й изтропаха. Приклекна и позволи да бъде облизана, докато енергично галеше козината на посрещачите си. Когато се изправи, извади един пакет от самолета. Едва тогава погледна към Нейт.

— Пак ли някой е сгазил лука? — попита го.

— И да е така, аз не знам.

Тя премина по леда и изкачи лекия заснежен склон, докато кучетата танцуваха от радост край нея.

— Отдавна ли си тук?

— От няколко минути.

— Още не си свикнал с този студ. Да влезем.

— Къде беше?

— Къде ли не. Преди няколко дни ходих да прибера една група. Ходили да дебнат карибу — за да ги снимат. Днес ги закарах обратно до Анкъридж. Точно навреме — добави тя с поглед към небето. — Наближава буря. Горе беше започнало да става интересно.

— Страхуваш ли се там?

— Не. Но от време на време става прекалено интересно.

В преддверието тя свали парката си.

— Катастрофирала ли си някога?

— Не, но съм кацала принудително. — Събу ботушите си, после извади кърпа от една кутия и клекна, за да избърше краката на кучетата. — Влизай. Бързо ще свърша, а за четирима ни е възтесничко.

Той влезе и затвори вътрешната врата, за да не излиза топлината, както го бяха научили.

През прозорците навлизаха последните слънчеви лъчи на късия ден и стаята беше смесица от светлина и сенки. Усети мирис на цветя — не рози, а нещо по-първично и земно. Комбинацията с миризма на кучета и дъх на дим беше много приятна.

Беше очаквал провинциално обзавеждане, но на слабата светлина установи, че изобщо не беше познал.

Стените на просторната всекидневна бяха бледожълти. За да наподобяват слънцето, помисли си той, да прогонват мрака. Камината беше от дялани камъни в златист оттенък, които сякаш преливаха в пламъка на дърветата. На полицата бяха наредени дебели сини и жълти свещи. Дългото канапе беше синьо и засипано с възглавничките, които жените държат да разхвърлят навсякъде. Дебело одеяло в преливащо се синьо и жълто беше метнато върху облегалката му.

Имаше лампи с рисувани абажури, полирани масички, килим с шарки и два големи стола.

Акварели, картини с маслени бои и пастели, изобразяващи аляски пейзажи, украсяваха стените.

Отляво имаше стълби, които водеха нагоре, и той усети, че се усмихва при вида на колоната в основата им, в която беше издялан тотем.

Вратата се отвори. Кучетата влязоха първи и всяко се настани на един от столовете.

— Не е каквото очаквах — отбеляза той.

— Прекалено много предсказуемост води до отегчение. — Тя прекоси стаята, отвори големия резбован сандък и извади няколко цепеници.

— Нека ти помогна.

— Вече ги взех. — Тя ги сложи в камината, после се обърна към него, греейки гърба си. — Гладен ли си?

— Не.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Мег запали една от лампите.

— А секс?

— Аз…

— Защо не се качиш горе? Втората врата вляво. Трябва да дам храна и вода на кучетата.

И тя излезе, оставяйки го с кучетата, които го гледаха с кристално сините си очи. Би се обзаложил, че се подсмихваха.

Когато се върна, той не бе помръднал от мястото си.

— Не намери ли стълбите? И това ми било детектив.

— Слушай, Мег… аз просто дойдох, за да… — Той прокара ръка през косата си, осъзнавайки, че няма представа защо. Беше излязъл от града, усещайки, че черната дупка се разтваря пред него, но още докато си играеше с кучетата, тя се бе затворила.

— Не искаш ли секс?

— Знам кога един въпрос е подвеждащ.

— Е, докато мислиш как ще отговориш, аз отивам горе да се съблека. — Тя отметна косата си на гърба. — А ако се чудиш, изглеждам много добре гола.

— Сигурен съм.

— Ти си малко кльощав, но това не ми пречи. — Тя отиде до стълбите, усмихнато наклони глава и сви показалец.

— Хайде, хубавецо.

— Просто така ли?

— Защо не? Няма закон, който да го забранява, нали? Сексът е просто нещо, Нейт. Всичко останало е сложно. Нека оставим нещата простички, поне засега.

Мег тръгна нагоре. Нейт погледна към кучетата и шумно издиша.

— Да видим дали още помня как се правят простички неща. — Качи се по стълбите и спря до първата врата. Стените на стаята бяха огненочервени, като се изключи една — тя беше облицована с огледала. Срещу нея имаше шкаф с телевизор, стереоуредба и дивиди плейър. Наоколо стояха скъпи тренировъчни уреди. Велометър — срещу телевизора, боуфлекс и стойка с щанги срещу огледалото.

Вероятно в минихладилника имаше вода и ободряващи напитки за спортисти.

Стаята говореше, че тялото, което щеше да види голо, сериозно се упражнява.

Мег бе оставила вратата на спалнята отворена и разпалваше камината. Леглото беше огромно като тепих, с изящна резба от черно дърво. Картини и лампи подчертаваха отсенките на зелено и слонова кост.

— Видях какво имаш.

Тя бавно се усмихна през рамо.

— Още не си.

— Говорех за частната ти фитнес зала в другата стая.

— А ти тренираш ли, шерифе?

— Някога тренирах редовно. — Преди Джак да умре. — Напоследък не толкова.

— Харесва ми потта и прилива на ендорфини.

— И на мен.

— Тогава го прави.

— Добре. Къщата ти е чудесна.

— Четири години ми трябваха, за да я обзаведа според вкуса ми. Имам нужда от пространство, иначе се изнервям. Да оставя ли лампата, или да я угася? — Тъй като Нейт не отговори, тя се изправи и пак го погледна през рамо. — Спокойно, шерифе. Няма да те нараня, освен ако не си го поискаш.

Отиде до нощното шкафче и отвори чекмеджето.

— Най-важна е сигурността — заяви и му хвърли презерватив в станиолена обвивка. — Мислиш прекалено много — каза след миг, защото той не помръдна. „И си прекрасен с разрешената си кестенява коса и тези трагични очи на герой“, помисли си. — Но сега ще оправим нещата. Явно имаш нужда от подходяща обстановка. Нямам нищо против.

Тя запали свещите из стаята.

— А сега малко музика.

Отвори един шкаф и характерният мелодичен глас на Аланис Морисет запя колко се бои от щастието.

— Може би трябваше да ти сипя едно, но вече е късно.

— Ама че си терк — промърмори Нейт.

— Можеш да се обзаложиш. — Тя съблече пуловера си и го хвърли на един стол. — Термобельото лишава стриптийза от очарование, но ще бъдеш компенсиран.

Внезапно той усети, че е твърд като скала.

— Ще си свалиш ли дрехите, или искаш аз да го направя?

— Нервен съм. А това, че го казвам, ме кара да се чувствам пълен идиот.

„Да — помисли си тя. — Наистина си очарователен. Мъж, който е откровен, е истинско чудо.“

— Само защото се замисляш. — Мег смъкна панталоните си и ги прекрачи. После седна на леглото и свали чорапите си. — Ако на Нова година не бяха те повикали, щяхме да свършим в леглото.

— Когато се върнах, теб те нямаше.

— Защото се замислих. Сега разбираш ли, че е ужасно? — Тя дръпна завивката.

Нейт сложи ризата си върху пуловера й. Когато извади мобилния си телефон от джоба и го изключи, потръпна.

— Дежурен съм.

— Тогава да се надяваме, че всички ще се държат прилично. — Мег свали термофланелката си и тялото му се вкорави като юмрук.

Порцеланово бяла кожа покриваше стройното й тяло. Но в него нямаше нищо крехко. Пламъците от камината позлатяваха контурите на една скулптура, която излъчваше самоувереност и страст.

Когато тя се обърна, за да угаси лампата, Нейт усети как възбудата му нараства при вида на малката татуировка във форма на разперени червени криле на дупето й. Сега останаха само огънят и свещите.

— Половината мисли в главата ми току-що се изпариха.

Тя се разсмя.

— Време е да се погрижим и за другата половина.

Сваляй гащите, Бърк.

— Слушам, госпожо.

Той разкопча колана си и пръстите му изтръпнаха, когато тя му помогна да разкопчее ципа си. Устата му беше пресъхнала като пустиня.

— Беше права. Гола наистина изглеждаш прекрасно.

— Надявам се и аз да кажа същото за теб, ако изобщо решиш да свалиш тези дрехи. — Тя се плъзна в леглото и се опъна.

— Хайде, красавецо. Хвани ме.

Докато той се събличаше, Мег прокара пръст по гърдата си.

— Плещите ти определено не са зле за човек, който не се упражнява редовно. А… — Тя се усмихна и се подпря на лакът, когато той събу бельото си. — Явно си спрял да мислиш. Облечи войника и да влезем в битка.

Той се подчини, но когато седна на леглото, само лекичко погали рамото й.

— Позволи ми първо да планирам стратегията си. Не съм виждал толкова гладка кожа като твоята.

— Не оценявай книгата по корицата й.

Тя го сграбчи за косата и го притегли към себе си.

— Дай ми тази уста, на която не можах да се наситя.

Изведнъж всички негови нужди, отчаянието и мъката му се превърнаха в чиста похот. Видът й го подлуди, неустоимата жажда на тялото й разпали кръвта му. Устата му се сля с нейната, изпивайки я, докато желанието, което бе смятал за забравено, не го завладя напълно.

Не можеше да се насити да целува устните й, шията, гърдите. Въздишките и стоновете й разпалваха страстта му И той искаше все повече и все повече.

Промъкна ръка между бедрата й, полудял от желание да усети влажната й топлина; и навлезе в нея тъй бързо и стремително, че и двамата потръпнаха.

Сякаш изкачваше тих, зелен хълм, който внезапно се превърна във вулкан. Това е част от него, осъзна тя. Опасната изненада, скрита зад самоконтрола, който прикрива болката. Беше го искала заради тъжните му очи и привидното спокойствие. Но не беше предполагала какво ще стане, когато маската падне.

Тялото й се изви, докато той нахлуваше в нея с яростната си топлина, и Мег изкрещя, забравила се от удоволствие. После се вкопчи в него, одра го, засмука го и ръцете й жадно и обсебващо забродиха по влажната му кожа.

Всяко поемане на дъх изгаряше дробовете й.

Той искаше да я погълне, да я подчини, да я обладае. Проникна дълбоко в нея и понечи да зарови лице в косата й, но тя вдигна ръце към него. Втренчи странните си сини очи в лицето му, докато той я изпълваше, докато търсеше забрава в нея. И го гледа, докато се изля в нея.

Чувстваше се изпразнен, кожата му бе само обвивка, пълна с въздух. Беше забравил какво е да усещаш онази притискаща и повличаща тежест, която мачкаше ума му и издуваше тялото му така, че дори ставането сутрин се превръщаше в изпитание за волята.

Беше сляп, глух и преситен. Ако можеше да изживее живота си докрай в това състояние, не би се оплакал изобщо.

— Да не заспиш, докато сме още зацепени.

— Какво?

— Изкарай тласкащото устройство, сладурче.

Значи, все пак не беше сляп. Виждаше светлина, сенки, форми. Не различаваше нищо ясно, но съзираше преливащи се очертания. Явно и чуваше, защото гласът й проникваше през лекото бучене в главата му.

Усещаше как тялото й поддава под неговото — меко, стегнато и гъвкаво, влажно от пот, ухаещо на сапун, секс и жена.

— По-добре ме бутни — каза той след миг. — Имам чувството, че съм парализиран.

— На мен не ми се струва така. — Но тя сложи ръка на рамото му и го преобърна с известно усилие. После си пое дълбоко дъх, издиша и каза: — Мили Боже!

— Мисля, че го зърнах неясно очертан за миг. Усмихваше се.

— Аха.

Тя нямаше сили да се протегне, затова само се прозя.

— Някой дълго време се е сдържал. Какъв късмет.

Веригите в мозъка му започнаха отново да се свързват. Почти чуваше как пращят, когато възстановяха контакта.

— Не съм бил скоро с жена.

Любопитна, тя се обърна настрани. Видя белезите, които пръстите й бяха напипали. Набръчкани следи от куршуми отстрани на тялото и на бедрото му.

— Дефинирай скоро. Месец ли? — Очите му останаха затворени, но устата му се изкриви. — Два месеца? Исусе, повече ли? Три?

— Мисля, че е по-скоро година.

— Леле мале! Нищо чудно, че видях звезди.

— Нараних ли те?

— Не ставай глупав.

— Не съм толкова глупав, та да не си давам сметка, че се възползвах от теб.

Мег умишлено прокара пръст по белега, който се виеше по тялото му. Той не трепна, но тя усети, че се напряга, и реши да не задълбава.

— Бих казала, че се използвахме взаимно, и то толкова старателно, та вероятно всички на радиус от сто мили от това легло сега лежат и пушат.

— Добре ли ти беше?

— Да нямаш къса памет, Бърк? — Тя се протегна и леко го сръга с лакът. — Не помниш ли чия беше идеята?

За миг той не отговори.

— Бях женен пет години. Бях верен на жена си. Последните две години от брака ни бяха тежки. Всъщност през последната всичко се разпадна. Сексът стана проблем. Бойно поле. Оръжие. Всичко друго, освен естествена наслада. Така че съм поръждясал, а и не знам какво търсят жените в този район.

„Тогава няма да ти се размине“ — обеща си тя.

— Аз не съм жените. Аз съм аз. Съжалявам, че бившата ти съпруга те е водила за оная работа, но мога да потвърдя, че въпросният придатък е в добро състояние. Може би е време да забравиш миналото.

— Отдавна съм го забравил. — Той се размърда и провря ръка под нея. Почувства как тя се стегна, после колебливо се отпусна и му позволи да положи главата й на рамото си. — Не искам това да бъде краят. За нас двамата.

— Ще видим какво ще мислим другия път.

— Иска ми се да остана, но трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Не съм те поканила да оставаш.

Нейт обърна глава към лицето й. Бузите й бяха поруменели, очите — сънени. Но той беше твърде добър полицай, за да не долови, че зад непринудеността й се крие предпазливост.

— Бих искал да ме поканиш, ала след като трябва да ти откажа, няма смисъл. Но бих искал да се върна.

— Довечера няма да можеш да дойдеш. Започне ли бурята, ако стигнеш дотук — а едва ли ще успееш, — ще бъдем затрупани. Може да трае дни наред. А това не би ми харесало.

— Ако ще е толкова зле, ела с мен в града.

— Не. Това пък съвсем няма да ми хареса. — Успокоена, тя прокара пръсти по гърдите и челюстта му, и ги зарови в косата му. — Тук съм си много добре. Имам достатъчно припаси, дърва, кучетата. Обичам силните бури и усамотението, което носят.

— А когато разчистят пътя?

Тя сви рамене, после се претърколи встрани. Отиде гола до гардероба. Светлината на огъня озари бялата й кожа и червените крила ярко се откроиха върху нея, докато вадеше дебел фланелен халат.

— Ако ми се обадиш и съм тук, можеш да ми донесеш пица. — Облече халата и се усмихна, докато връзваше колана. — Ще ти дам голям бакшиш.