Далеч на север

22.

Не само речният лед се пукаше и разместваше. По улиците, замръзнали през дългата зима, също се появиха дълбоки като каньони пукнатини и дупки, достатъчно големи, за да поберат камион.

Нейт не се изненада, че Бинг има договор с кметството за поправка и поддръжка на пътищата. Изненадващо беше, че никой не дава пет пари, че поправката и поддръжката се движеха със скоростта на куц охлюв.

Но шерифът имаше други проблеми.

Хората също се раздвижваха. Мнозина, които през тъмната и сурова зима се бяха стаявали, сега решиха, че е време да го ударят на живот.

Килиите бяха претъпкани с арестувани за пиянство, неприлично поведение, семейни конфликти и наркомани.

Звукът от клаксони и подвиквания го събуди рано и го накара да отиде до прозореца. През нощта беше паднал лек сняг, тънък слой прашец, който блестеше по улиците и тротоарите под светлината на изгряващото слънце.

Светлините на оградите около шестдесетсантиметровата дупка, която той наричаше „Кратерът“, светеха в червено и жълто. Около тях видя някакъв мъж да танцува — може би джига. Това беше достатъчно изненадваща дейност за ранната утрин, но фактът, че мъжът беше чисто гол, придаваше още по-безумен вид на гледката.

Вече се събираше тълпа. Някои ръкопляскаха — може би, за да му отмерват такта, помисли си Нейт. Други крещяха — окуражаваха го или го ругаеха.

С въздишка Нейт избърса полуобръснатото си лице, облече се и тръгна надолу.

Ресторантът беше празен, няколко чинии с недоядена закуска говореха за забавлението, което представляваше гол мъж, танцуващ на улицата.

Нейт грабна едно яке от закачалката и излезе навън.

Чуваха се потропвания и подсвирквания, а температурата още не се беше вдигнала до нулата. Шерифът си проби път през тълпата. Сега вече разпозна танцьора. Тобаяс Симпски, който работеше почасово в магазина „На ъгъла“, като мияч на чинии в „Хижата“ и като дискоджокер в радиото.

Джигата беше преминала в индиански боен танц, видян вероятно в някой уестърн.

— Шерифе. — Роуз, хванала Джеси за ръка и притиснала бебето към гърдите си, му се усмихна ведро. — Хубава утрин.

— Да. Да не би днес да е някакъв празник? Да се провежда някакъв езически ритуал, за който не знам?

— Не, просто е сряда.

— Добре — Той мина през зяпачите. — Ей, Тоби, май тази сутрин си си забравил шапката.

Без да спира да танцува, Тоби отметна назад дългата си кестенява коса и разпери ръце.

— Дрехите са символ на човешкото откъсване от природата, на приемането на ограниченията и загубата на невинността. Днес се сливам с природата! Днес прегръщам моята невинност! Аз съм човек!

— Само донякъде! — извика някой и тълпата избухна в смях.

— Защо не идем да поговорим за това? — Нейт го хвана за ръката и успя да увие якето около бедрата му.

— Човекът е дете, а детето идва голо на този свят.

— Чувал съм го. Представлението свърши! — извика Нейт. Докато водеше Тоби през улицата, се опита да намести по-добре якето. Тялото на голия беше настръхнало от студ. — И без това няма какво толкова да се види — промърмори.

— Пия само вода — каза му Тоби. — Ям само онова, което произведа със собствените си ръце.

— Ясно. Няма да ти предлагам кафе и понички.

— Ако не танцуваме, мракът и студената зима ще се върнат. И снегът. — Мъжът се огледа с безумен поглед. — Той е навсякъде. Той е навсякъде.

— Знам. — Вкара го в една килия и тъй като Кен беше най-близко до представата за психиатър, му се обади да дойде.

В съседната килия Майк Пияницата хъркаше, отспивайки си след запой, който го беше накарал предишната нощ да влезе в къщата на съседите си, вместо в своята.

Освен прибирането на Майк Пияницата, между единадесет и два беше отговорил на още шест обаждания. Спукани гуми на колата на Хоули, портативно радио, усилено максимално и оставено на стълбите на Сари Паркър, счупени прозорци в училището, още жълти графити върху снегомобила на Тим Бауър и форда на Чарлийн.

Очевидно само мисълта, че идва пролет, разбунваше духовете на местните жители.

Мислеше си за кафе, за пропуснатата закуска, за онова, което кара човек да танцува гол на заснежената улица, когато Бинг влезе в трясък с участъка. Изглеждаше огромен като танк и готов да извърши убийство.

— Намерих това. — Той сложи две въдици на плота, после добави и бормашината, която приличаше на меч. — Не съм крадец, затова по-добре разбери кой ги е сложил там, за да ме набеди.

— На Ед Улкът ли са?

— Надписал е проклетите въдици. Точно в стила на този надут задник е да сложи табелки с името си върху скъпите си въдици. Отсега ти казвам, няма да допусна да говори, че аз съм ги откраднал. Ще му разбия мутрата, ако го направи.

— Къде ги намери?

Бинг сви юмруци.

— Ако кажеш, че съм ги откраднал, ще разбия и твоята мутра.

— Не съм казал, че си ги откраднал, попитах къде ги намери.

— В бараката ми. Отидох там снощи. Трябва да я постегна за сезона. Тогава ги намерих. Чудих се какво да ги правя и ето — нося ги. — Той насочи пръст към Нейт. — Сега ти направи каквото е нужно.

— Кога за последен път си бил в бараката преди това?

— Знаеш, че бях много зает. Може би преди две седмици. Ако бяха там, щях да ги видя, както сега. Аз не използвам такива фукнярски въдици.

— Защо не влезеш в кабинета ми и не седнеш?

Той отново сви огромните си юмруци и оголи зъби:

— За какво?

— Ще попълним официален доклад. Ще запиша подробностите — дали си забелязал нещо друго да е пипано или взето, дали бараката е била заключена, кой би искал да те натопи.

Бинг се намръщи.

— И ще ми повярваш?

— Точно така.

Механикът вирна брада.

— Добре тогава. Но трябва да стане бързо. Имам работа.

Тъй като Бинг беше лаконичен, свършиха за по-малко от десет минути.

— Има ли между вас с Ед нещо, за което би трябвало да знам?

— Влагам парите си в банката му и тегля, когато ми потрябват.

— Общувате ли извън банката?

В отговор Бинг изсумтя.

— Не съм получавал покана за вечеря у тях, а и да получа, няма да отида.

— Защо? Да не би жена му да е лоша готвачка?

— И двамата обичат да се надуват, сякаш са по-добри от нас, останалите. Той е задник, но това важи за повече от половината население на света. — Бинг сви масивните си рамене. Беше все едно да гледаш как някоя планина се протяга. — Но иначе нямам нищо против него.

— Сещаш ли се за някого, който ти има зъб? Който би искал да ти създаде проблеми?

— Гледам си работата и очаквам хората да правят същото. Ако на някой това му пречи, ще му…

— Разбиеш мутрата — довърши Нейт. — Ще върна вещите на Ед. Благодаря, че ги донесе.

Бинг поседя още миг, барабанейки с дебелите си пръсти по широките си бедра.

— Не понасям кражбите.

— Аз също.

— Не разбирам защо заключваш човек, който е пийнал няколко чашки или е фраснал някого в мутрата, но с крадците е друга работа.

Според Нейт, той казваше истината. В досието му бяха отбелязани прояви на насилие, но не и кражби.

— И?

— Някой е откраднал ловния ми нож и резервните ръкавици от работилницата.

Нейт взе друг формуляр.

— Опиши ми ги.

— Ами просто ловен нож. — Той изсъска през зъби, когато видя, че Нейт продължава да го гледа в очакване. — Петнадесетсантиметрово острие, дървена дръжка. Ловен нож.

— Ами ръкавиците? — попита Нейт, докато записваше описанието.

— Работни ръкавици, за бога. От телешка кожа, с подплата. Черни.

— Кога забеляза, че са изчезнали?

— Миналата седмица.

— А защо ми го казваш чак сега?

Бинг помълча малко, после отново раздвижи огромните си рамене.

— Може би не си пълен глупак.

— Трогнат съм. Чакай да си избърша сълзите. Заключваш ли си работилницата?

— Никой не е толкова глупав, че да ми пипа нещата.

— Винаги има първи път.

Когато остана сам, очаквайки градския лекар да дойде и да прецени психическото състояние на Тоби, Нейт се зае да прегледа докладите на бюрото си. Доста са, помисли си. Не толкова, на колкото беше свикнал в Балтимор, но все пак сериозен брой. И включващи дребни кражби и вандализъм.

Достатъчно, за да му създават работа през последните две седмици. Беше толкова зает, че му оставаше малко време за неофициалното разследване.

Може би това не беше съвпадение. Може би не беше космическо напомняне, че вече не е в отдел „Убийства“.

Може би някой се бе уплашил.

— Повика Ед и видя как лицето му просветна, когато съзря въдиците и бормашината.

— Разбирам, че това са твоите вещи.

— Те са. Бях ги прежалил, смятах, че вече се намират в някоя заложна къща в Анкъридж. Добра работа, шериф Бърк. Арестувахте ли виновника?

— Не. Бинг ги открил между своите неща в бараката си снощи. Донесе ги още тази сутрин.

— Но…

— Има ли причина, според теб, Бинг да разбие хижата ти, да я изпише с графити, да открадне тези неща и после да ми ги донесе?

— Не. — Ед поглади въдиците. — Предполагам, че не, но все пак факт е, че са били у него.

— Единственият факт е, че ги е намерил и ги върна. Искаш ли да повдигнеш обвинение?

Ед издиша шумно и за миг по лицето му се изписа вътрешна борба.

— Ами… Честно казано, не виждам защо Бинг ще ги вземе и още по-малко, защо ще ги връща, ако го е направил. Важното е, че си ги получих. Но остава вандализмът и кражбата на почти пълна четвъртинка уиски.

— Ще оставя случая отворен.

— Добре тогава. — Той кимна към прозореца, зад който се виждаше как ледът плува върху тъмносините води. — Ти преживя първата си зима.

— Така изглежда.

— Има хора, които не очакват да останеш и за следващата. Аз също се чудех дали ще се върнеш в Долните щати, след като договорът ти изтече.

— Зависи дали градският съвет ще ми предложи да го подновим.

— Досега не съм чул никакви оплаквания. Е, поне нищо сериозно. — Ед взе въдиците и бормашината. — Ще ги прибера някъде.

— Трябва да се подпишеш, че си ги получил. — Нейт побутна формуляра през бюрото. — Необходимо е да спазим процедурата.

— Разбира се. — Ед сложи подписа си на нужните места. — Благодаря, шерифе. Радвам се, че си ги получих обратно.

Нейт забеляза погледа му към покритата дъска, беше третият, откакто бе влязъл. Но не попита нищо, нито коментира.

Когато Ед си тръгна, Нейт затвори вратата, после отиде и свали одеялото от дъската. Върху списъка с имена направи с молив черта, която свързваше имената на Бинг и Ед. И сложи въпросителна.

Следобед отново се заоблачи и Нейт видя червеното петно на самолета на Мег през облаците. Връщаше се от повикване. Бяха се обадили, че е открит труп в потока в Зловещата гора. Оказа се, че са само чифт ботуши, забити в снега, които туристи, наели близката колиба, бяха забелязали през бинокъл, докато наблюдавали птиците.

Вероятно ботушите бяха оставени от други като тях, мислеше си Нейт, докато ги прибираше в колата.

После чу познатия рев на самолетен мотор и видя как Мег се спуска от облаците.

Когато стигна до малкия кей на реката, тя вече беше кацнала. Приводняването беше друг белег за наближаващата пролет, помисли си той. Тръгна към нея, усещайки как кеят се люлее под краката му. Тя и Джейкъб разтоварваха покупките.

— Здравей, хубавецо. — Мег сложи един кашон върху кея и той отново се разтърси. — Видях те край гората и сърцето ми заби бясно. Нали, Джейкъб?

— Ескимосът се усмихна под мустак и отнесе голям кашон до пикапа си.

— Купих ти подарък.

— Така ли? Дай ми го.

Тя бръкна в друга кутия, поразрови се и извади кутийка презервативи.

— Реших, че може да ти е неудобно да си ги купуваш лично от магазина.

— Но смяташ, че няма да изпитам неудобство, когато ги развяваш под носа ми насред улицата. — Изтръгна кутийката от ръката й и я прибра в джоба на якето си.

— Купих ти три кутии, но ще сложа другите две на сигурно място.

Мег му намигна, после посегна да вдигне един кашон. Той я изпревари.

— Аз ще го взема.

— Внимателно. Това е старинен сервиз за чай. Бабата на Джоана иска да й го подари за тридесетия и рожден ден. Мег взе друга кутия и тръгна с него. — Какво правиш на пристанището, шерифе? Търсиш пропаднали жени?

— Е, май намерих една.

Тя се разсмя и леко го сръга с лакът.

— Ще видим дали е твой тип по-късно.

— Днес има кинопрожекция.

— — Прожекциите са в събота.

— Не, изместиха ги, не помниш ли? Заради пролетния бал на гимназията.

— Да, вярно. Нося няколко рокли за него. Какъв е филмът?

— Два са. „Шемет“ и „Задният прозорец“.

— Пуканките са от мен.

Натовари кутията в пикапа и го загледа, докато той слагаше вътре кашона.

— Изглеждаш уморен, шерифе.

— Много хора ги е хванала пролетната треска. Имам толкова работа, че не ми остава време да се занимавам с нещата, които ми харесват.

— Явно не говориш за голото ми тяло. — Хвърли поглед назад към самолета, където Джейкъб сваляше последните кутии. — Баща ми е мъртъв от шестнадесет години. Времето е относително нещо.

— Искам да приключа разследването заради теб. Заради него. И заради себе си.

Мег нави кичур от косата му около пръста си. Той й беше позволил да го подстриже. А това показва, помисли си тя, че е смел мъж. Или безнадеждно влюбен.

— Ето какво ще ти предложа. Нека тази вечер си починем. Да отидем на кино, да ядем пуканки и да се веселим.

— Имам повече въпроси, отколкото отговори. Ще трябва да ти задам някои от тях. Може да не ти харесат.

— Тогава задължително трябва да си вземем свободна вечер. Но сега се налага да разнеса покупките. Ще се видим по-късно.

Тя скочи в кабината на камиона и небрежно махна на Нейт, докато Джейкъб потегляше. Но го гледа в огледалото за обратно виждане, чак докато завиха.

— Изглежда угрижен — забеляза Джейкъб.

— Такива като него винаги са угрижени. Не знам защо това толкова ми харесва.

— Защото иска да те защитава, а никой друг досега не го е правил. — Леко се усмихна, когато тя го погледна въпросително. — Аз те учех, изслушвах те, грижех се за теб. Но никога не съм те защитавал.

— Нямам нужда от това. Нито го искам.

— Не, но ти харесва.

— Може би. Може би. — Имаше нужда да размисли върху това. — Но скоро моите и неговите желания ще се сблъскат като насрещни влакове. Тогава какво?

— Зависи кой ще оцелее след сблъсъка.

Мег се засмя с половин уста и опъна крака.

— Той няма никакъв шанс.

Беше се надявала да има време да се прибере, да се изкъпе и изтупа, да подготви обстановката за сексмаратона. Това беше начин да поддържа отношенията им интересни, първични и неангажиращи, призна си тя. Но смяташе, че няма нищо лошо, ако той за малко забрави за ангажиментите си.

Нейт мислеше прекалено много, а това беше заразно.

Но след като разнесе покупките и получи парите си, не й остана време. Трябваше да опече пуканките в кухнята на „Хижата“, докато Големия Майки правеше серенада от известни мелодии.

Беше приятно да го слуша, докато работи. Освен това Мег узна новините от Роуз, която влизаше и излизаше от кухнята, порадва се на снимките на Уилоу и новите снимки на детето на Майк.

Все едно съм у дома, помисли си тя, в топлата кухня, където се готви сред бъбрене и музика. Освен това можеше да отмъкне и парче от сладкиша с ябълково пюре на Големия Майк.

— Значи имаш среща и ще ходите на кино — подхвърли той между песните. — Колко романтично.

Мег ядеше сладкиша, права до печката.

— Ще бъде, ако не изяде всичките пуканки.

— В очите ти виждам малки звездички и сърчица.

— Аха — успя да каже тя с пълна уста.

— Определено. И в неговите ги има. — Готвачът изду устни като за целувка. Звучеше странно от устата на този едър и плешив мъж, помисли си Мег и се засмя. — И в моите очи ги имаше първия път, когато видях Джулия. Още са там.

— А сега стоиш тук и печеш сладкиши за банда гладници.

— Обичам да пека сладкиши. — Майк сипа една порция пържена риба, розови картофи и зелен боб. — Но за Джулия и моята малка принцеса Ани бих направил всичко. Хубаво е да живееш и работиш в този град, но когато има любов, всяко място е хубаво.

И той запя „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“ на „Бийтълс“, докато Мег дояждаше сладкиша, а Роуз разнасяше поръчките.

Да, тук беше чудесно място да се живее, мислеше Мег, докато пълнеше книжната кесия с пуканки и я раздрусваше, за да се разнесат солта и маслото. Само трябваше да реши какво ще прави с любовта.

Тръгна към кметството във влажния студ, който предвещаваше дъжд.

Нейт закъсня, което я изненада. Влезе едва когато светлините угаснаха.

— Съжалявам. Бях на повикване. Заради таралеж. После ще ти разкажа.

Опита се да се отдаде на филма, на настроението, на момента. Но мислите му витаеха другаде. Тази сутрин беше свързал имената на Бинг и Ед върху дъската. Обединяваха ги откраднатите вещи. По принцип подобна случка би могла да бъде шега или работа на някое хитро хлапе. Имаше множество други връзки между хората.

Всички те сега седяха около него в мрака и гледаха как Джими Стюарт играе полицай, преживял нервен срив.

„И аз съм минал през това“ — помисли си Нейт. Стюарт също щеше да стигне до дъното. Щеше да страда и да се влюби страстно.

Щеше да бъде с момичето, да го загуби, отново да спечели и пак да го загуби. Въртележка от болка и удоволствие. Момичето беше разковничето.

Беше ли така и с Мег? Като единствено дете на Патрик Галоуей, не беше ли тя неговият жив символ? Може би не беше ключът към разгадаването на престъплението, но имаше ли някаква връзка с него?

— Докога ще кръжиш, преди да кацнеш?

— Моля?

— Струва ми се, че това ти е навик.

Мег наклони глава и той осъзна, че лампите са светнали за паузата между двата филма.

— Извинявай. Бях изключил.

— Личеше си. Изобщо не ядеш пуканки. — Тя усука горния край на кесията и я остави на седалката. — Да излезем на въздух преди втория филм.

Застанаха до отворената врата като повечето от зрителите. Струпаните облаци бяха отворили кранчетата си. Дъждът, който Мег бе предусетила, се лееше от небето и блъскаше по земята.

— Май ще има наводнение — каза тя, намръщена от облаците дим, които се носеха над подгизналите смелчаци, застанали пред входа със скрити в шепа цигари. — И черен лед по пътищата, когато температурите паднат още малко.

— Ако искаш да се прибереш сега, ще те откарам. Но аз трябва да се върна и да наглеждам нещата тук.

— Не, ще остана за втория филм. Още не се знае. Може пък да го обърне на сняг.

— Трябва да проверя нещо. Ще се видим вътре.

— Полицаят, който винаги е на поста си. — Видя, че изразът му се промени и забели очи. — Не се оплаквам, Бърк. Господи, няма да захленча и да се нацупя, ако гледам сама филма. Мога и да се прибера, ако искам. Мога дори да се забавлявам сама тази вечер, ако не си наблизо, за да ме обслужиш. Купих си нови батерии. Но се вбесявам, когато гледаш мен и мислиш за работа.

Отвори уста да каже, че не е така, но тя вече се отдалечаваше. Пък и това би било лъжа. Условен рефлекс, помисли си и се опита да се разведри.

Не успя, но събра Питър, Хоп, Бинг и Професора.

Прекара времето от паузата и още малко в уточняване на мерките, които трябваше да се вземат в случай на наводнение.

Когато отново се присъедини към Мег, Грейс Кели се опитваше да убеди Джими Стюърт да обръща повече внимание на нея, отколкото на хората в апартамента, който се виждаше през задния му прозорец.

Хвана ръката на Мег и сплете пръсти с нейните.

— Просто рефлекс — прошепна в ухото й. — Извинявай.

— Очевидно безусловен — промърмори тя, но обърна глава и лекичко го целуна по устните. — И този път гледай филма.

Той се опита, но точно когато Реймънд Бър хвана Грейс Кели да ровичка из апартамента му, вратата зад тях рязко се отвори.

Светлината нахлу след Ото и накара по-голямата част от зрителите да нададе протестни викове. Целият мокър, заместник-шерифът бързо влезе, без да им обръща внимание и се насочи право към Нейт.

Шерифът вече беше на крака и тръгна към него.

— Трябва да излезеш навън.

За втори път през този ден Нейт излезе по риза и тръгна през суграшицата, усещайки ледените пронизвания на студа.

Видя тялото веднага и отмятайки косата от челото си, прекоси през локвите до бордюра.

Отначало помисли, че е Рок или Бул, и сърцето му се качи в гърлото. Но кучето, което лежеше цялото в кръв под студения дъжд, беше по-старо от тези на Мег и козината му бе по-светла.

— Ножът, с който беше прерязано гърлото му, стърчеше от гърдите му.

— Чу някой да пищи зад него.

— Накарай ги да влязат — нареди на Ото. — Овладей ситуацията.

— Познавам това куче, Нейт. Старият Юкон на Джо и Лара. Беше безобиден. Едва ли му бяха останали зъби.

— Вкарай хората обратно вътре. Ти или Питър ми донесете нещо, за да го покрия.

Секунди след като Ото влезе вътре, Питър се появи.

— Джейкъб ми даде мушамата си. Господи, шерифе, това е Юкон, кучето на Стивън. Не е честно. Просто не е честно.

— Познаваш ли ножа? Виж дръжката, Питър.

— Не знам. Има много кръв и… Не знам.

Но Нейт знаеше. Инстинктът му подсказваше, че това е ловен нож. Сигурно беше откраднатият нож на Бинг.

— Ще отнесем кучето в клиниката. Ще ми помогнеш да го натоварим на джипа. Но преди това иди и донеси фотоапарата, за да заснемем местопрестъплението.

— Но той е мъртъв.

— Да, така е. В клиниката ще го огледаме, но след като заснемем тук. Щом го натоварим, искам да влезеш в киното и да кажеш на Джо и Лара, че кучето им е при мен. Сега иди за фотоапарата.

Вдигна поглед, доловил някакво движение с ъгълчето на окото си. Видя Мег, която приближаваше с якето му.

— Забрави това.

— Не искам да стоиш тук.

— Вече видях какво е направил някой с бедното куче. Горкият стар Юкон. Лара ще бъде съсипана.

— Влизай вътре.

— Прибирам се. Отивам при моите кучета.

Той я хвана за ръката.

— Не, ще влезеш вътре, а когато приключа, ще те откарам в „Хижата“.

— Това не е полицейска държава, Бърк. Мога да ходя, където си искам.

— Прави каквото ти казвам. Трябва да знам къде си и няма да оставаш сама на пет мили от града. Пътищата са заледени, рисковано е да се кара, предстои наводнение, а и наблизо има човек, способен хладнокръвно да пререже гърлото на това куче. Затова си закарай задника вътре, докато не ти кажа какво да правиш.

— Няма да си оставя кучетата…

— Аз ще ги докарам. Влез вътре, Мег. Влез или ще те заключа в някоя от килиите.

Цели пет напрегнати секунди се чуваше само плющенето на суграшицата по земята. Тя се обърна и вбесена влезе в киното.

Нейт остана да чака до мъртвото куче, докато Питър не се появи отново.

Взе фотоапарата, направи няколко снимки и ги прибра в джоба на якето си.

— Помогни ми да натоварим кучето, Питър. После влез и направи каквото ти казах. Освен това предай на Ото да изпрати Мег до „Хижата“ и да се погрижи тя да остане там до второ нареждане. Разбра ли?

Питър кимна. Адамовата му ябълка се движеше нервно нагоре-надолу, но той се подчини.

— Кен е вътре, шерифе. Седях точно зад него по време на филма. Искаш ли да го повикам?

— Да, изпрати го тук. Ще го откарам.

Той отметна мократа коса от очите си. Около глезените му се надигаше лека мъгла.

— Разчитам на теб да поддържаш реда, Питър. Искам да изпратиш всички по домовете им. Нареди им да се приберат, обясни им, че ние ще имаме грижа.

— Те ще искат да знаят какво… какво е станало.

— Не знаем какво е станало, нали? — Нейт отново погледна кучето. — Успокой ги. Ти умееш да убеждаваш хората. Влез и говори с тях. И обърни внимание кой е в киното. Искам с Ото да направите списък на всички присъстващи.

И на онези, които не са, добави наум.

Натовариха кучето в джипа. Докато Питър бързаше обратно, Нейт клекна до дясната си задна гума. Точно зад нея лежаха чифт окървавени ръкавици.

Отвори вратата и извади пликче за доказателства. Вдигна ръкавиците за горната част и ги запечата в него.

Сигурно ще са на Бинг, помисли си. Както и ножът.

Ножът и ръкавиците, за които само преди часове беше съобщил, че са изчезнали.