Далеч на север

7.

Първите снежинки паднаха още докато караше към града. Едри и меки, те не изглеждаха особено заплашителни. Всъщност му се сториха дори красиви. Напомниха му за детството му, за снега, който падаше през нощта, и когато погледнеше през прозореца на спалнята си, кръвта му закипяваше от радост.

Няма да ходя на училище!

Споменът за дните, когато снегът беше приятна изненада, а не затруднение или опасност, го накара да се усмихне. Може би щеше да е добре, ако успееше да почувства отново част от онова детско благоговение.

Да се огледа, да види безкрайния океан от белота и да обмисли възможностите. Учеше се да ходи със снегоходки, може би щеше да се научи да кара и ски. Карането из околността може би щеше да бъде интересно. Пък и през последните няколко месеца беше отслабнал много. С такива упражнения и редовното хранене, щеше бързо да се възстанови.

Може би трябваше да си купи някоя от онези моторни шейни и да фучи из снега на воля. За бога, имаше нужда да се позабавлява. Пък и щеше да огледа наоколо и от нещо друго, освен от кола.

Спря, за да погледа как малко стадо елени се вие между дърветата отляво. Козината им беше рошава и тъмна на фона на снега, който им стигаше до коленете. Ако елените имаха колене.

Това бе един напълно нов свят за градското момче, чиито единствени приключения сред природата се състояха от няколко летни пътувания до Западен Мериленд с преспиване на открито.

Паркира пред участъка, като не забрави да включи отоплителя в контакта, после се загледа как Ото и Пит опъват въже с възли по дължината на тротоара на височина около кръста. Сложи дебелите си ръкавици и отиде при тях.

— Какво става тук?

— Слагаме насочващо въже — отговори Ото и го завърза около един стълб.

— За какво?

— При виелица човек може да се изгуби на крачка от дома си.

— Не ми изглежда толкова зле. — Нейт погледна към улицата и пропусна погледа, който Ото и Пит си размениха. — Колко казаха, че ще натрупа?

— Може да е над метър.

Нейт рязко се обърна.

— Будалкате ме.

— Ще има вятър, а тогава преспите могат да бъдат и два-три пъти по-дълбоки. — В гласа на Ото се долавяше удоволствие. — Това не ти е снегът в Долните щати.

Той си спомни как само петнадесетина сантиметра сняг в Валтимор задръстваха движението.

— Искам паркираните коли да се махнат от улицата и да се провери състоянието на снегорините.

— Повечето хора оставят колите си, където са — каза му Пит. — После ги изравят.

Нейт се замисли, напомняйки си поговорката „Ако си в Рим, дръж се като римлянин“, после поклати глава. Плащаха му, за да наложи ред, и ей богу, щеше да го направи.

— Махнете ги от улицата. Ако след час има още коли, ще ги вдигнем с „паяка“. Независимо къде сме, говорим за сняг над метър. Докато бурята не отмине, всички ще работим без почивка. Никой от нас няма да излиза от участъка без радиостанция. Какво ще правим с хората извън града?

Ото се почеса по брадата.

— Обикновено нищо не правим.

— Ще накараме Пийч да се свърже с всички. Ще осигурим подслон за онези, които поискат да дойдат тук.

Този път видя разменените погледи. Пит се усмихна леко.

— Никой няма да дойде.

— Може би, но ще имат избор. — Помисли си за Мег, която се намираше на шест мили оттам, и реши да не настоява. Тя нямаше да помръдне от къщата си, това вече му беше ясно. — Колко въже имаме?

— Много. Хората обикновено опъват и свои.

— Трябва да се уверим, че са го направили. — Той влезе, за да даде нареждания на Пийч.

Отне му час, за да организира работата, и още десет минути, за да се справи с Кари Хоубейкър, когато тя нахлу с цифровия си фотоапарат. За разлика от съпруга си беше бърза и енергична. Просто му махна да продължи работата си, за да го снима непринудено.

Той я остави да снима и обсъди с Пийч мерките за сигурност по време на бурята. Нямаше време да се тревожи, нито да мисли как е минало интервюто му с Макс.

— Свърза ли се с някого извън града?

— Остават още дванадесет.

— Някой иска ли да дойде тук?

— Засега никой. — Тя отметна поредното име. — Хората живеят извън града, защото така им харесва, Нейт.

Той кимна.

— Все пак им се обади. После искам да се прибереш и да ми позвъниш, когато стигнеш.

Пухкавите й бузи се повдигнаха с усмивка.

— Истинска квачка си.

— Грижата за обществото е моят живот.

— Изглеждаш по-весел от преди. — Тя извади молива от косата си и го размаха към него. — Радвам се да го видя.

— Сигурно предстоящата виелица кара сърцето ми да пее.

Погледна към вратата и се учуди, когато тя отново се отвори. Никой ли в Лунаси не си стоеше у дома по време на буря?

Хоп бухна косата си.

— Вече вали сериозно — обяви тя. — Чух, че разчистваш колите от улицата, шерифе.

— Скоро снегоринът ще мине да почисти главните улици.

— Ще трябва да мине много пъти.

— Предполагам.

Тя кимна.

— Имаш ли една минута?

— Горе-долу толкова. — Той посочи към кабинета си. — Трябва да сте у дома си, кмете. Ако натрупа над метър, ще затънете до раменете.

— Ниска съм, но съм здрава и ако не изляза поне за малко по време на буря, получавам колибна треска. Януари е, Игнейшъс. Бурите са нормални.

— Въпреки това минава пет, тъмно е като в корема на мъртво куче и вече натрупа почти тридесет сантиметра при вятър със скорост над 60 километра в час.

— Виждам, че си в курса на нещата.

— Слушам радио. — Той посочи портативния апарат на бюрото си. — Обещаха да предават денонощно, докато трае бурята.

— Винаги е така. И като стана дума за медиите…

— Дадох интервюто. Кари ме снима.

— И още си бесен. — Тя се наведе към него. — В града за пръв път имаме официален полицейски участък и назначаваме шериф отвън. Това е новина, Игнейшъс.

— По този въпрос спор няма.

— Ти водеше Макс в този танц.

— По-скоро обратното, както ми се струва.

— Както и да е, аз спрях това. Ако начинът, по който го направих, е прехвърлил някаква граница, се извинявам.

— Извинена си.

Когато тя му подаде ръка, той я изненада, стискайки я приятелски.

— Прибирай се, Хоп.

— Бих ти препоръчала същото.

— Не мога. Първо трябва да осъществя детската си мечта. Ще се повозя на снегорин.

При всяко поемане на дъх сякаш остри парчета лед нахлуваха в дробовете му. Промъкваха се и под очилата, проникваха в очите му. Всеки сантиметър от тялото му беше опакован в дебели дрехи и все пак му беше ужасно студено.

Всичко му се струваше нереално. Свирепият вятър, оглушителният шум на мотора на снегорина, бялата стена, през която фаровете не можеха да проникнат. От време на време виждаше блясъка на лампа от някой прозорец, но по-голямата част от света се беше свела до петнадесетината сантиметра светлина пред снегорина.

Не се опита да поведе разговор. Едва ли Бинг би имал такова желание, но оглушителният шум го правеше безпредметно.

Трябваше да признае, че Бинг управляваше машината с точността и прецизността на хирург. Не ставаше дума просто да загребеш снега от едно място и да го изсипеш на друго, както бе очаквал Нейт. Имаше маршрути и сметища, изкопи край бордюра, отклонения от шосето. И всичко това почти без всякаква видимост и със скорост, от която му идеше да закрещи.

Несъмнено Бинг би се зарадвал да го чуе как пищи като момиче, затова Нейт стискаше зъби, за да не издаде нито звук, който би могъл да се изтълкува по подобен начин.

След като изхвърли поредния си товар, Бинг взе кафявата бутилка, която бе скрил под седалката, отвинти капачката и отпи голяма глътка. Миризмата, която блъсна Нейт, беше толкова остра, че очите му се насълзиха.

Тъй като седяха и наблюдаваха растящата планина от сняг, шерифът реши да се обади.

— Чувал съм, че алкохолът понижава телесната температура — извика той.

— Шибана пропаганда! — за да го докаже, Бинг отново отпи от шишето.

При положение, че бяха сами в мрака насред виелицата, че Бинг беше по-тежък от него поне с трийсетина килограма и със сигурност не би имал нищо против да го зарови под купчина сняг, докато открият студения му труп през пролетта, той реши да не продължава спора. Нито да споменава за закона, който забраняваше да се носят незапечатани бутилки алкохол в превозни средства, или за опасността от пиенето, когато управляваш тежка машина.

Бинг извърна масивните си рамене. Нейт виждаше само очите му, които блестяха между плетената шапка и шала.

— Сам опитай. — И той пъхна бутилката в ръцете на Нейт. Моментът не изглеждаше подходящ да спомене, че не е много по пиенето. Реши да бъде дипломатичен и достатъчно дружелюбен, за да изпие глътка. Когато го направи, главата му избухна, а гърлото и стомахът му се превърнаха в пепел.

— Милостива Богородице! — Задави се, а когато си пое дъх, усети пламъци вместо късчета лед. През звъненето в ушите си дочу смях. Или може би бе воят на някой огромен, обезумял вълк. — Какво е това, по дяволите! — Продължи да хрипти, докато от очите му се стичаха сълзи и замръзваха по лицето му. — Киселина? Течен адски огън?

Бинг взе обратно бутилката, отпи и я затвори.

— Уиски от конски фъшкии.

— Идеално.

— Мъж, който не държи на уиски, не е мъж.

— Ако това е критерият, предпочитам да съм жена.

— Ще те откарам у дома, Мери. Направихме всичко възможно засега.

— Слава на младенеца Исус!

Около очите на Бинг се появиха бръчици, което може би показваше, че се усмихва. Той даде на заден и обърна снегорина.

— Заложил съм двадесет долара, че ще си стегнеш багажа преди края на месеца.

Нейт стоеше неподвижно, с горящо гърло, парещи очи и крака като ледени блокове, въпреки двата чифта топли чорапи и ботушите.

— Кой държи залозите?

— Кльощавия Джим, работи на бара в „Хижата“.

Нейт кимна.

Не знаеше как се ориентира Бинг, но реши, че би могъл да води и Магелан. Той уверено профуча със снегорина през заслепяващия сняг и спря точно до бордюра на „Хижата“.

Коленете и глезените на Нейт изстенаха, когато скочи на земята. Снегът на тротоара стигна до замръзналите му колене, а вятърът грубо навя сняг в лицето му, когато се хвана за насочващото въже и се придърпа към вратата.

Горещината вътре беше почти болезнена. Гласът на Клинт Блек изскочи от джубокса и замени бученето в ушите му.

Вътре имаше десетина души, седнали на бара или по масите. Ядяха, пиеха и разговаряха, сякаш божият гняв не се бе стоварил от другата страна на вратата.

Лунатици, помисли си той. Всички до един.

Искаше да пие вряло кафе и да яде червено месо. С удоволствие би го изял и сурово.

Кимаше, когато го поздравяваха, и точно се бореше със закопчалките и циповете, когато Чарлийн забърза към него.

— Горкичкият! Сигурно си замръзнал. Нека ти помогна с палтото.

— Справям се. Аз…

— Пръстите ти сигурно още са вкочанени.

Струваше му се прекалено странно и сюрреалистично майката на жената, с която беше преспал следобеда, да разкопчава заснежената му парка.

— Готов съм, Чарлийн. Но бих пийнал кафе. Ще ти бъда благодарен.

— Веднага ще ти го донеса лично. — Тя го потупа по студената буза. — Сядай.

Но когато успя да съблече всичко, освен ризата и панталоните си, той отиде до бара. Извади портфейла си и направи знак на мъжа, когото наричаха Кльощавия Джим.

— Ето ти стотачка — каза му достатъчно високо, за да го чуят наоколо. — Сложи я при залозите. Залагам, че ще остана.

После прибра портфейла си и седна при Джон.

— Професоре.

— Шерифе.

Нейт се наведе, за да прочете заглавието на книгата му.

— „Улица «Консервна»“. Хубава е. Благодаря, Чарлийн.

— Няма защо. — Тя остави кафето му. — Тази вечер има много вкусно задушено. Ще те стопли. Освен ако не искаш аз да го направя.

— Задушеното ще свърши работа. Имаш ли свободни стаи, в случай че някой от тези хора поиска да пренощува тук?

— В „Хижата“ винаги има места. Ще ти донеса задушеното.

Нейт се завъртя на стола и заоглежда помещението, отпивайки от кафето си. Някой беше пуснал старо парче на Спрингстийн, в което се пееше за щастливите дни, когато в джобовете му подрънквали топки за билярд. Познаваше всички лица — бяха редовни посетители, хора, които виждаше почти всяка вечер. От мястото си не виждаше кой играе билярд, но чуваше гласовете им. Бяха братята Маки.

— Има ли опасност някой от тези хора да се напие и да се опита да се прибере? — попита той Джон.

— Може би братята Маки, но Чарлийн ще ги разубеди. Повечето ще си тръгнат след около час, а най-упоритите ще бъдат тук и сутринта.

— Ти от кой лагер си?

— Зависи от теб. — Джон надигна бирата си.

— В смисъл?

— Ако приемеш предложението на Чарлийн, ще се прибера сам в стаята си. Ако не, ще отида в нейната.

— Дойдох само за задушеното.

— Тогава ще прекарам нощта в нейната стая.

— Поведението й не те ли притеснява?

Професора се взря в чашата си.

— И да ме притеснява, нищо не мога да променя. Такава си е тя. Романтиците казват, че човек не избира кого да обича. Не съм съгласен. Всеки има избор. И тя е моят.

Чарлийн донесе задушеното, панерче с пресен хляб и дебело парче ябълков сладкиш.

— Човек, който работи навън в това време, трябва да се храни добре. Не оставяй нищо, Нейт.

— Обещавам. Чу ли се с Мег?

Чарлийн премигна, сякаш си превеждаше името от чужд език.

— Не, защо?

— Мислех, че може би сте се чули. — За да остави задушеното да поизстине, той започна с хляба. — Като се има предвид, че е сама в тази буря.

— Мег се справя прекрасно сама. Няма нужда от никого. Нито от мъж, нито от майка.

И тя се отдалечи, а после тресна вратата на кухнята след себе си.

— Болно място — отбеляза Нейт.

— И то какво! И я боли още повече, защото смята, че се интересуваш от дъщеря й, а не от нея.

— Съжалявам, че съм причина за това, но наистина е така. — Той опита задушеното. Беше с картофи, моркови, фасул и лук, както и с вкусно месо, което едва ли беше от крава. Ястието затопли корема му и го накара да забрави за студа.

— Какво е месото?

— Навярно лос.

Нейт набоде парче и го огледа.

— Добро е — каза той и го лапна.

Валя цяла нощ и той спа като къпан. Когато се събуди, изгледът навън приличаше на телевизионен екран след края на програмата. Чуваше как вятърът вие и блъска по стъклата.

Нямаше електричество, затова запали свещи и те му напомниха за Мег.

Облече се и погледна към телефона. Вероятно той също беше прекъснат. Пък и не се обаждаш на една жена в шест и половина сутринта, само защото си спал с нея. Нямаше нужда да се тревожи за Мег. Беше живяла тук през целия си живот. Беше си вкъщи заедно с двете кучета и достатъчно дърва.

Все пак се притесняваше за нея, докато слизаше по стълбите, осветявайки пътя си с фенерчето.

За пръв път виждаше ресторанта празен. Масите бяха разчистени, барът — измит. Не се усещаше миризма на кафе, нито на пържен бекон. Не се чуваше сутрешното тракане на съдове и жуженето на разговорите. Нямаше малко момченце, което да му хвърли бърз поглед от масата си.

Имаше само мрак, вой на вятър и… хъркане. Последва звука и освети братята Маки. Лежаха с глави към краката на другия върху масата за билярд и хъркаха под купчина огледала.

Влезе в кухнята и след известно търсене успя да намери една кифла. Взе я и отиде да се облече. Пъхна я в джоба си и отвори вратата.

Вятърът едва не го събори. Той напълни очите, устата и носа му със сняг, докато се опитваше да излезе навън.

Фенерчето беше почти безполезно, но той го насочи напред, докато стигна до въжето. След това го прибра, хвана се с две ръце и започна да се придърпва.

Снегът на тротоара стигаше до бедрата му. Помисли си, че човек може да се удави в него безшумно, още преди да умре от студ.

Успя да си пробие път до платното, където благодарение на снегорина и уискито от конски фъшкии на Бинг, снегът стигаше едва до глезените, освен ако не попаднеш в пряспа.

Трябваше да прекоси улицата почти слепешком и да стигне до страната на участъка без помощта на въжето. Затвори очи и си представи улицата и разположението на сградите. После се прегърби срещу вятъра, пусна въжето, извади отново фенерчето и тръгна.

Все едно се намираше сред пустошта, а не в град с павирани улици и тротоари, където хората спяха в къщите си. Вятърът нахлу в ушите му като бурна вълна, която се опитваше да го повали, докато си пробиваше път напред.

Много хора умират, докато се опитват да прекосят улицата, напомни си той. Животът беше пълен с неприятни рискове и още по-неприятни изненади. Двама души можеха да излязат от някое кафене и един от тях да умре на алеята отпред.

Някой глупак би могъл да върви из виелицата, опитвайки се да прекоси улицата, и да се лута безцелно с часове, докато не падне мъртъв от изтощение на две крачки от подслона.

Вече ругаеше, когато ботушите му се блъснаха в нещо твърдо. Представяйки си бордюра, Нейт размаха ръце като слепец, докато не напипа въжето.

— За следващия ни чутовен подвиг! — промърмори си той, докато вървеше по затрупания тротоар.

Най-после стигна до мястото, където въжетата се пресичаха, смени посоката и си проби път до външната врата на участъка.

Чудейки се защо са си дали труда да заключват, той извади ключовете си и с помощта на фенерчето откри ключалките. В антрето се изтърси от снега, но не се съблече. Както и очакваше, вътре цареше студ. Толкова силен, че прозорците бяха замръзнали отвътре.

Някой по-предвидлив от него беше струпал купчина цепеници до печката. Запали ги и протегна ръце, както бяха още с ръкавици, към пламъка. Когато отново успя да си поеме дъх, затвори вратичката на печката.

Когато намери свещи и лампа с батерия, реши, че е готов за работа.

Откри радиото с батерии, което беше нагласил на местната радиостанция. Както бяха обещали, те предаваха и някой с извратено чувство за хумор беше пуснал „Бийч Бойс“.

Седнал на бюрото си, той слушаше с едно ухо КЛУН, а с другото радиостанцията на Пийч и жалейки за липсата на кафе, ядеше кифлата си.

В осем и половина все още беше сам. Реши, че часът е вече подходящ и се настани пред любителското радио. Пийч му беше показала как се използва и той реши да направи първия си самостоятелен опит.

— Тук КЛПД, КУНА, обади се. Мег, там ли си? Вдигни, отзови се или каквото му казвате. — Дочу шум от статично електричество, бръмчене и няколко изскърцвания. — Тук КЛПД, КУНА, обади се. Хайде, Галоуей.

— Тук КУНА. Имаш ли право да работни с това радио, Бърк? Край.

Той знаеше, че е нелепо, но при звука на гласа й го заля облекчение. А после го завладя удоволствие, че я чува.

— Упълномощен съм. Върви със значката.

— Кажи „край“.

— Добре, край. Не, чакай, ти добре ли си? Край.

— Потвърждавам. Тук е топло и уютно. Сгушили сме се и слушаме таку. А ти? Край.

— Успях да прекося улицата. Какво е таку? Име на рок-група? Край.

— Не, гаден вятър, Бърк. Онзи, който хлопа и по твоите прозорци в момента. Какво правиш в участъка, по дяволите?

— Дежурен съм. — Той се огледа и осъзна, че вижда дъха си. — При теб токът спря ли?

Тя изчака за миг.

— Ще кажа „край“ вместо теб. Разбира се, в такава буря. Включих генератора. Добре сме, шерифе. Не се тревожи. Край.

— Обаждай се от време на време и няма да се тревожа. Знаеш ли какво опитах вчера? Край.

— Освен мен ли? Край.

— Ха! — „Божичко, чувствам се добре“, помисли си той. Не го интересуваше дали е студено. — Да, освен теб. Пих уиски от конски фъшкии и ядох задушен лос. Край.

Тя се разсмя, силно и продължително.

— Ще направим от теб кореняк, Бърк. Трябва да стъкна огъня и да нахраня кучетата. Довиждане. Край на връзката.

— Край на връзката — промърмори той.

Сега беше достатъчно топло, за да съблече парката, макар че остави шапката и дебелата жилетка. Ровеше из папките, търсейки си работа, когато Пийч надникна през вратата.

— Чудех се дали някой е бил толкова луд, че да дойде днес — каза тя.

— Само аз. Как, по дяволите, се добра до тук?

— Бинг ме докара със снегорина. — Тя отръска с ръка бебешко синия си пуловер.

— Снегорин вместо такси. Чакай, дай ми това. — Той побърза да вземе големия сак от ръката й. — Не трябваше да идваш.

— Работата си е работа.

— Да, но… Кафе? Това кафе ли е? — Той извади термоса от сака.

— Не бях сигурна дали вече си включил генератора.

— Не само не съм го включил, но и не знам къде да го намеря. И тъй като техниката не е силната ми страна, не знаех какво да правя с него, дори да го намеря. Това наистина е кафе. Омъжи се за мен и нека имаме много-много деца.

Тя се разкикоти като момиче и го плесна лекичко.

— Внимавай с тези предложения. Това, че вече съм се омъжвала три пъти, не значи, че няма да го направя и четвърти. Хайде, пийни си кафе и си хапни кифличка с канела.

— Можем и да живеем заедно в грях. — Той сложи сака на плота и веднага си наля кафе. Ароматът го удари в носа като красив юмрук. — Завинаги.

— Ако се усмихваш по-често така, може и да ти напомня за предложението ти. Виж ти, какво донесе таку — добави тя, когато Питър влезе, препъвайки се.

— Леле, бива си я бурята. Говорих с Ото. Идва насам.

— Бинг ли те докара?

— Не, с татко дойдохме с шейната.

— С шейната? — „Наистина съм в друг свят“, помисли си Нейт. Но Пийч беше права — работата си беше работа. — Питър, включи генератора. Пийч, свържи се с пожарната. Да съберем хората си и да разчистим тротоарите, когато стане достатъчно светло, за да могат хората да се придвижват, ако им се наложи. Най-важните места са клиниката и участъка. Когато Ото дойде, кажи му, че братята Маки спят на масата за билярд в „Хижата“. Нека се погрижи да се приберат живи и здрави.

Той облече парката си, докато си припомняше задачите.

— Да видим дали ще можем да разберем кога ще поправят повредата в електроснабдяването. Хората сигурно се интересуват. Ще проверим и за телефоните. Когато се върна, ще систематизираме фактите и ще пуснем съобщение по радиото. Искам хората да знаят, че сме тук, ако имат нужда от помощ.

Нейт откри, че това също му харесва.

— Питър.

— Зад теб съм, шерифе.

Из един дневник 18 февруари 1988