Далеч на север

30.

— Какво е това? Мег погледна към връзката ключове в ръката на Нейт и умишлено смръщи чело.

— Приличат ми на ключове.

— Защо са ти толкова много ключове?

— Защото има много ключалки. Това тест ли е?

Нейт ги претегли на дланта си, докато тя му се усмихваше невинно.

— Мег, ти дори не заключваш вратата през половината време. Откъде са всички тези ключове?

— Ами… Понякога човек трябва да влезе някъде, а вратата е заключена. Тогава е нужен ключ.

— И мястото, което е заключено, не е собственост на този човек, нали?

— Технически. Но никой не живее изолирано, всички ние сме едно цяло в дзен вселената.

— Значи това са дзен ключове?

— Именно. Върни ми ги.

— Няма да стане. — Той стисна юмрук. — Дори в дзен вселената, ще ми бъде неприятно да арестувам съпругата си за незаконно проникване.

— Още не съм ти съпруга, приятел. Имаш ли заповед за обиск?

— Стояха на видно място. Не ми е нужна заповед.

— Гестаповец.

— Престъпница. — Обхвана брадичката й със свободната си ръка и я целуна. После отвори задната врата на джипа и повика кучетата. — Хайде, момчета, да се повозим.

Мег отказваше вече да оставя сами кучетата в къщата. Водеше ги у Джейкъб, а когато работата й не го позволяваше, Нейт ги вземаше в кучкарника на „Хижата“.

Той помогна на Бул, който още се лекуваше, да скочи в колата.

— Приятен полет — пожела на Мег.

— Благодаря.

Пъхнала ръце в джобовете, тя тръгна към самолета, после се обърна отново.

— Ако искам, мога да си намеря нови ключове. Имам си начини.

— Сигурен съм — промърмори Нейт.

Както му беше навикът, изчака, докато излети. Обичаше да я гледа как се плъзга от водата във въздуха, да слуша как моторите раздират тишината. В такива мигове не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея, за тях, за живота, който щяха да си изградят.

Мег вече работеше по цветните лехи, обграждащи верандата. Говореше за кандилки, божури и за вълчата урина с която ги пръскала, за да ги защити от лосове.

Обеща му, че ралиците й щели да станат три метра през дългите летни дни.

Представи си Мег Галоуей, пилот и убиец на мечки, и жена, която прониква незаконно в чуждите къщи, да се грижи за цветя. Беше му казала, че далиите й били едри като тасове на гуми.

Искаше да ги види. Да седи на верандата с нея през безкрайната лятна нощ, когато слънцето не залязва, и да гледа цветята пред къщата.

Колко е простичко, помисли си. Животът им щеше да се състои от хиляди простички моменти. Но нямаше да бъде обикновен.

Самолетът издигна нос и полетя като малка червена птичка в огромното синьо небе. Нейт се усмихна и почувства облекчение, когато тя го поздрави с полягане вдясно и вляво.

Когато отново настъпи тишина, се качи в колата. И се замисли за други неща.

Може би беше глупаво да залага толкова много на една обица, на малко парченце сребро, както и на непотвърдените слухове, че Галоуей е притежавал солидна сума пари в брой.

Но беше виждал и преди тази обица и щеше да си спомни къде. Рано или късно. А парите често бяха мотив за убийство.

Докато караше към града, продължаваше да мисли. Галоуей беше притежавал пари и красива жена. Сериозни основания да бъде убит. В град като този жените бяха скъпа стока.

Комитетът по организирането на парада вече поставяше Украсата за Първи май. Тя не се състоеше от обичайните червени, бели и сини знамена, характерни за малките градски паради. Защо Лунаси да бъде като всички останали. Вместо това знамената бяха дъга от синьо, жълто и зелено.

Видя един орел, кацнал върху гирлянда, които сякаш кимаше одобрително.

По главната улица хората чистеха и украсяваха домовете и предприятията си за пролетта. Саксии и висящи кошнички с теменужки и броколи — бяха му казали, че и двете растения са студоустойчиви — вече бяха изнесени навън. Верандите и капаците на прозорците бяха боядисани наново. Мотоциклети и скутери замениха снегомобилите.

Децата ходеха с колела на училище и вече носеха обувки, а не ботуши.

Но планините, които ограждаха царството на пролетта, макар и огрявани по четиринадесет часа дневно, неумолимо се бяха вкопчили в зимата.

Нейт паркира и пусна кучетата в кучкарника. Те го изгледаха жално и опашките им увиснаха.

— Знам, че е гадно. — Клекна и пъхна пръсти през мрежата, за да ги оближат. — Щом хвана лошите, майка ви вече няма да се тревожи и ще ви оставя вкъщи да си играете.

Когато се отдалечи, те завиха тъжно и това го накара да се почувства ужасно виновен.

Мина през фоайето и откри Чарлийн в офиса й.

— Наех за лятото трима колежани — потупа тя компютъра. — С тези резервации ще ми трябва помощ.

— Браво на теб.

— Местните водачи също помагат. През юни тук ще бъде пълно с хубави колежанчета. — Докато го казваше, очите й блеснаха, но на Нейт му се стори, че това беше по-скоро защитна реакция, отколкото радостно очакване.

— Значи всички ще имаме много работа. Чарлийн… — Той затвори вратата. — Ще те попитам нещо и то няма да ти хареса.

— Че кога те е спирало подобно нещо? Нямаше как да бъде деликатен.

— Кой е първият мъж, с когото спа, след като Галоуей замина?

— Не разказвам за себе си на всеки срещнат, Нейт. Ако беше спал с мен, щеше да знаеш.

— Не става дума за клюки, Чарлийн, и това не е игра. Искаш ли да открием кой е убил Пат Галоуей?

— Разбира се. Знаеш ли колко е трудно да планираш погребение, когато покойникът е все още в някаква морга и не знам кога ще мога да го прибера у дома. Всеки ден питам Бинг кога смята, че земята ще омекне достатъчно, за да се копае. За да изкопае гроб за моя Пат.

Тя извади две книжни салфетки от пакетчето на бюрото и си издуха носа.

— Когато майка ми погреба баща ми — каза Нейт, — цял месец обикаля като призрак из къщата. Че дори и повече. Правеше всичко, което трябваше да прави — като теб, но умът й беше другаде. Човек не можеше да стигне до нея. Сякаш се изгуби някъде. Така и не успях да я намеря повече.

Чарлийн примигна, за да преглътне сълзите си, и остави кърпичките.

— Колко тъжно.

— Но ти не си постъпила така. Не си позволила изчезването му да те превърне в призрак. Сега те моля за помощ. Кой те ухажваше, Чарлийн?

— По-добре попитай кой не го е правил. Бях млада и хубава. Трябваше да ме видиш тогава.

Нещо прещрака в ума му, но докато се опитваше да разбере какво е, тя избухна.

— И бях сама! Не знаех, че е мъртъв. Ако знаех, нямаше да бързам толкова да… Бях наранена, ядосана и когато мъжете се тълпят около теб, защо да не си избереш някого? И не само един.

— Изобщо не те обвинявам.

— Първо спах с Джон. — Раменете й трепнаха и тя хвърли салфетките в розовото кошче за боклук. — Знаех, че е влюбен в мен, а и беше толкова сладък. Толкова внимателен — добави тъжно. — Затова отидох при него. Но не само при него. Това ми носеше удовлетворение. Разбивах сърца и бракове. И не ми пукаше.

Овладя се и за пръв път изглеждаше спокойна, почти замислена.

— Никой не е убил Пат заради мен. А ако е било така, го е направил напразно. Защото никога не ми е пукало за когото и да било от тях. Не съм им дала нищо, което да не си върна. Пат не е мъртъв заради мен. А ако е така, кълна се, че не бих могла да го преживея.

— Не, не са го убили заради теб. — Нейт застана зад нея, сложи ръце на раменете й и леко ги разтри. — Не са.

Тя вдигна ръка и я сложи върху неговата.

— Чаках го да се върне. Да види, че не тъгувам за него, да ме пожелае отново. Кълна се в Бога, Нейт, докато не намерихте трупа му, все още го чаках.

— Щял е да се върне. — Когато Чарлийн поклати глава, той я притисна по-силно. — Когато водиш разследване, трябва да вникнеш в психиката на жертвата. Научаваш се да четеш мислите й по-добре от онези, които са я познавали приживе. Щял е да се върне.

— Това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — каза тя след малко. — Особено човек, който не се опитва да ми бръкне под полата.

Нейт лекичко я потупа по гърба и извади обицата от джоба си.

— Познаваш ли това?

— Хм. — Чарлийн отново подсмъркна и прекара пръст по миглите си, за да ги изсуши. — Хубава е, но ми се струва мъжка. Не бих носила такова нещо. Аз обичам по-ефектните бижута.

— Възможно ли е да е била на Пат?

— На Пат? Не, нямаше такава. Не обичаше кръстовете и изобщо религиозните символи.

— Виждала ли си я преди?

— Не мисля. Но може и да не си спомням. Не е кой знае какво.

Найт реши да започне да я показва и да преценява реакциите. Тъй като Бинг закусваше в „Хижата“, отиде до масата му и залюля обицата.

— Ти ли си я изгубил?

Бинг едва я погледна и се вторачи в очите на шерифа.

— Последния път, когато ти казах, че съм изгубил нещо, пострадах.

— Обичам да връщам вещите на собствениците им.

— Не е моя.

— Знаеш ли на кого е?

— Не си губя времето да разглеждам ушите на хората. И не желая повече да ти гледам мутрата.

— И аз се радвам, че се видяхме, Бинг — подхвърли шеговито и прибра обицата. Забеляза, че механикът беше подстригал малко брадата си — вероятно това беше лятната му прическа. — Февруари 1988. Не мога да открия човек, който да потвърди със сигурност, че си бил тук. Един-двама дори са убедени, че те е нямало.

— Да си гледат работата.

— Макс бил заминал, а чух, че тогава си си падал по Кари.

— Не повече, отколкото по която и да е друга жена.

— Струва ми се, че е било подходящо време да се завъртиш около нея. Приличаш ми на човек, който не пропуска удобните случаи.

— Тя не се интересуваше от мен, защо да си губя времето? По дяволите. По-лесно би било да си платя на час. Може би съм ходил в Анкъридж онази зима. Имаше една курва на име Кейт, с която си имах вземане-даване. Галоуей — също.

— Кейт Курвата?

— Да. Вече не е жива. Какъв срам. — Бинг сви рамене. — Получила сърдечен удар между двама клиенти. Поне така казват. — Сетне се приведе напред. — Не съм убил онова куче.

— Така казваш, но изглежда си по-загрижен за него, отколкото за двамата мъртви мъже.

— Хората могат да се грижат за себе си по-добре, отколкото едно старо сляпо куче. Може би съм ходил в града онази зима. Може би съм видял Галоуей у Кейт. Хич не ми пука.

— Говори ли с него?

— Имах си други проблеми. Той също. Играеше покер.

Нейт вдигна вежди, сякаш беше донякъде изненадан, донякъде заинтересуван.

— Така ли? Внезапно взе да си спомняш много подробности.

— През цялото време ми се навираш в носа, нали? Разваляш ми апетита, затова се опитах да си спомня.

— Ти игра ли покер?

— Бях отишъл за курва, не за да играя комар.

— Спомена ли ти за плановете си да изкачи Безименната?

— За бога, той тъкмо си вдигаше панталоните, а аз се канех да смъкна моите. Не сме си бъбрили. Каза, че му провървяло на карти, затова дошъл само да изчука Кейт и се връщал обратно. Тя пък ми спомена, че този ден било пълно с лунатици, но това било хубаво. Имала много работа. После се захванахме с онова, за което бях отишъл.

— Видя ли Галоуей, след като свърши работата?

— Не си спомням. — Бинг зачопли с вилицата в чинията си. — Може би е идвал в бара, а може би — не. Аз отидох при Айк Трански, трапер, който живееше близо до Скуента, и останах при него няколко дни — ходихме на лов, ловихме риба на леда. После се прибрах.

— Трански ще подкрепи ли това?

Очите на Бинг заприличаха на топчета ахат.

— Не е нужно никой да подкрепя казаното от мен. А и той умря през 1996.

Удобно, помисли си Нейт, докато излизаше. Двамата души, които Бинг беше споменал като потенциални свидетели, бяха мъртви. Или пък нещата можеха да бъдат погледнати от друг ъгъл.

Откраднати ръкавици, откраднат нож, оставени край убито куче. Собственост на човек, който е видял Галоуей и е говорил с него.

Не беше трудно да се сетиш, че Галоуей се е върнал към играта или е спрял да пийне с приятели.

Познайте на кого налетях при Курвата Кейт? Светът е малък, мислеше си Нейт. Малък и стар. Ако Бинг казваше истината, може би убиецът се тревожеше, че Галоуей е споменал кой друг от Лунаби е играел покер и плащал за курви.

Реши по пътя към участъка да се отбие тук-там, размахвайки единствената си улика. По-късно я показа на Ото. Заместникът сви рамене.

— Нищо не ми говори.

Отношенията им бяха студени и официални. Нейт съжаляваше, но нямаше как да го избегне.

— Винаги съм смятал, че малтийският кръст е по-скоро военен символ, отколкото религиозен.

Ото не трепна.

— Аз съм морски пехотинец и не нося обици.

— Добре. — И както всеки път досега Нейт прибра обицата в джоба си и го закопча.

— Говори се, че я показваш на всички. Хората се чудят защо началникът на полицията си губи времето с някаква загубена обица.

— Пълно обслужване — непринудено отвърна Нейт.

— Шерифе — обади се Пийч от бюрото си, — получихме съобщение за мечка в гаража на Джини Ман. Съпругът й е на лов — добави. — Сама е вкъщи с двегодишното си дете.

— Кажи й, че идваме. Ото?

Когато поеха по изровената алея на два километра северно от града, Ото хвърли поглед към Нейт.

— Надявам се, че няма да ме караш да обикалям в кръг, докато ти стърчиш до прозореца и даваш предупредителни изстрели покрай главата на мечката.

— Ще видим какво ще правим. Защо се е навряла в гаража?

— Със сигурност не си оправя карбуратора. — Когато Нейт се изкикоти, Ото се усмихна. После отново стана сериозен, спомняйки си какви са отношенията им. — Сигурно някой е забравил вратата отворена. Може вътре да е имало наченат пакет кучешка храна или храна за птички. Или пък глупавата мечка просто е влязла, за да види има ли нещо интересно.

Спряха пред двуетажната къща с прилепен гараж, чиято врата наистина зееше отворена. Не можеше да се определи дали мечката е виновна за бъркотията, която се виждаше вътре, или семейство Ман небрежно хвърля вътре различни вещи, все едно е на градското сметище.

Джини отвори предната врата. Червената й коса беше събрана на тила, широката й риза и ръцете бяха омазани с боя.

— Влязла е отзад. От двадесет минути вилнее вътре. Мислех, че ще си тръгне, но вече се боя, че ще се опита да влезе и в къщата.

— Стой вътре, Джини — нареди Нейт.

— Видя ли я? — попита Ото.

— Зърнах я, когато се намъкваше вътре. — Чуваше се неистов лай, придружен от плач на дете. — Вкарах кучето вътре и тъкмо се заех да боядисвам кабинета горе, когато Роджър започна да лае. Събуди детето. Направо ще полудея от врявата, която вдигат. Мечката е кафява. Млада е, но е доста голяма.

— Мечките са любопитни — обясни Ото, когато провериха пушките си и се насочиха към гаража. — Щом е млада, сигурно просто ще се порови вътре и ще избяга бързо, когато ни види.

Отзад Нейт видя, че семейство Ман бяха оградили парче земя за градина. Очевидно на идване мечката беше минала през него, после беше прекарала известно време в чупене на пластмасовата щайга, пълна с вестници и каталози.

Нейт огледа наоколо и махна на Ото, когато забеляза кафявата маса сред дърветата.

— Ето я.

— По-добре да я подплашим, за да избяга. И да не се връща повече.

Ото насочи пушката към небето стреля два пъти. Нейт видя развеселен, как мечката размърда дебелия си задник и хукна да бяга.

Сега стоеше до човек, фигуриращ в списъка му със заподозрени.

— Беше лесно.

— Обикновено е така.

— Понякога не е. Онази вечер с Мег трябваше да убием една, дошла до къщата й.

— От това ли пострада кучето й? Чух, че било ранено.

— Да. Щеше да нападне и нас, ако не я бяхме убили. Някой я беше подмамил към къщата.

Ото присви очи.

— Какви ги говориш?

— Някой беше окачил прясно кърваво месо в найлонови пликове по къщата на Мег.

Ото стисна устни, после рязко се обърна и направи няколко крачки. Нейт отпусна ръка върху приклада.

— Искаш да знаеш дали бих направил нещо толкова страхливо и подло? Дали бих допуснал двама души да бъдат разкъсани на парчетата? При това единият от тях е жена?

Заби пръст в гърдите на Нейт два пъти.

— Приемам, че когато става дума за Галоуей, би могъл да ме заподозреш, приемам го, дори когато става дума за Макс. Яд ме беше, че ме заподозря и за Юкон, но преглътнах и това. Ала проклет да съм, ако оставя да ме обвиниш в подобно нещо. Бил съм морски пехотинец. Знам как да убия човек, ако ми се налага. Мога да го направя бързо и са ми известни много места, където да се отърва от тялото и никой да не го намери.

— Така мисля и аз. Затова те питам, Ото, кой би паднал толкова ниско?

Мъжът потръпна. Нейт виждаше, че е още ядосан. В едната си ръка държеше пушката, но дулото й сочеше към земята.

— Не знам. Но такъв човек не заслужава да живее.

— Обицата, която ти показах, е негова.

Интересът победи гнева.

— Около къщата ли я намери?

— Не. Била е в пещерата с Галоуей. Ето за какво трябва да помислим. Кого е харесвал Галоуей, на кого е вярвал, с кого би се изкачвал през зимата? Кой би спечелил нещо от смъртта му? Кой е носел това? — добави и пипна джоба си. — Кой се е смятал за лошо момче и е можел да напусне града за няколко седмици, без никой да го коментира?

— Включваш ме в разследването?

— Да. Да кажем на Джини, че вече е чисто.

Не се знаеше коя бе по-изненадана, когато Мег отиде да прибере кучетата си. Тя или Чарлийн, която точно ги хранеше с остатъци от ресторанта.

— Няма защо да ги хвърлям. Тези кучета не обичат да стоят затворени.

— Налагаше се, докато Бул се излекува.

Неловко застанаха една до друга, докато кучетата се хранеха.

— Знаеш ли какво го е нападнало? — попита след малко Чарлийн.

— Мечка.

— Господи. Имал е късмет, че се е отървал толкова леко. — Чарлийн клекна и изпрати въздушни целувки на Бул. — Горкичкият ми.

— Взе забравям, че обичаш кучета. Никога не си вземала да гледаш.

— Имам си достатъчно работа. — Пръстенът на Мег блесна на слънцето и привлече вниманието й. — Чух за годежа ти.

Хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.

— Джоана от клиниката е разбрала и казала на Роуз, а Роуз — на мен. Щеше ми се ти да ми съобщиш. Значи Нейт наистина го направи, а?

— Късметлийка съм.

— Така е. — Чарлийн пусна ръката й и тръгна, но спря и добави: — И той е късметлия.

За миг Мег замълча.

— Очаквам отровната стрела.

— Няма такава. Изглеждате по-добре заедно, отколкото поотделно. Ако си решила да се омъжваш, поне да е за мъж, с когото си подхождате.

— А защо не мъж, който ме прави щастлива?

— Това имах предвид.

— Добре. Добре — промърмори Мег.

— Може да ви организирам тържество по случай годежа.

Младата жена бръкна в джобовете на джинсовото си яке.

— Няма да чакаме много. Едва ли има нужда от тържество, при положение че ще бъдем сгодени само месец.

— Както искаш.

— Чарлийн — извика Мег, преди майка й да се прибере, — можеш да ми помогнеш за сватбата. — Видя как удоволствие и изненада оживиха лицето на Чарлийн. — Не искам да е някоя лъскава сватба, просто да отпразнуваме събитието у дома, но нека е хубаво.

— Мога да се заема. Със сигурност ще е нужно да има хубава храна, изобилие от напитки. А също и приятна атмосфера. Цветя и украса. Можем да го обсъдим.

— Добре.

— Сега… имам малко работа. Можем да поговорим за това утре.

— Става. Ще оставя кучетата още малко тук, защото току-що ги нахрани, и ще отида за някои покупки.

— До утре тогава.

Чарлийн влезе бързо, преди да е размислила. Отиде до стаята на Джон и почука.

— Отворено е.

Той седеше на малкото си бюро, но се изправи при влизането й.

— Чарлийн. Извинявай, преглеждам писмени работи. Трябва да приключа.

— Не заминавай. — Тя се облегна на вратата. — Моля те, не заминавай.

— Не мога да остана, следователно трябва да замина. Подадох оставка. Помагам на Хоп да ми намери заместник.

— Никой не може да те замести, Джон, каквото и да си мислиш за… другите мъже. Държах се зле с теб. Знаех, че ме обичаш, но не си позволих да ти отвърна със същото. Харесваше ми да си мисля, че има някой, на когото винаги мога да разчитам, но не си позволих да го обикна.

— Знам. Всичко това ми е ясно, Чарлийн. И най-после намерих смелост да го променя.

— Моля те, остави ме да довърша. — С умоляващ поглед скръсти ръце на гърдите си. — Страх ме е и трябва да го кажа, преди да се изпари смелостта ми. Обичам да карам мъжете да ме желаят, да виждам пламъчето в очите им. Харесва ми да спя с тях, особено с по-младите. Така, когато е тъмно и усещам ръцете им върху тялото си, вярвам, че °Ще нямам четиридесет.

Докосна лицето си.

— Мразя факта, че остарявам, Джон, че всеки ден откривам в огледалото нови бръчки. Докато мъжете ме желаят, мога да се преструвам, че съм още млада. Дълго време бях уплашена и ядосана, уморих се.

Пристъпи напред.

— Моля те, Джон, не заминавай. Не ме изоставяй. Ти си единственият мъж след Пат, с когото мога да се отпусна, да се чувствам спокойна. Не знам дали те обичам, но искам да те обикна. Ако останеш, ще се опитам.

— Аз не съм Карл Хайдъл, Чарлийн. И не мога повече да търпя. Не мога да седя тук и да се утешавам с книги, докато ти се въргаляш с някого в леглото.

— Вече няма да има други мъже, кълна се. Ако останеш и ми дадеш шанс. Не знам дали те обичам — повтори тя, — но мисълта да те изгубя ми разкъсва сърцето.

— Това е първият път от шестнадесет години, когато влизаш в тази стая, за да говориш с мен. За да ми кажеш нещо истинско. Дълго време те чаках.

— Прекалено дълго ли? Кажи ми, че не е късно.

Той отиде при нея, прегърна я и опря буза в косата й.

— Не знам. Едва ли някой от нас може да каже. Така че ще трябва да поживеем и да видим.

Нейт забоде значката си върху маскировъчната риза, на чийто ръкав имаше емблема на полицейския участък в Лунаси. Кметът го беше уведомил, че на Първи май трябва да е облечен официално.

Когато сложи кобура с пистолета, Мег многозначително изхъмка.

— Полицаите са много секси. Защо не се върнеш в леглото?

— Трябва да отида по-рано. Вече трябваше да съм там. Освен участниците в парада, очакваме днес в града да пристигнат две хиляди души. Хоп и Чарлийн са направили голяма реклама.

— Всички харесват парадите. Щом си толкова официален, дай ми десет минути и ще те закарам със самолета.

— Ще ти трябва по-дълго време, за да провериш уредите, отколкото на мен да стигна дотам с колата. Пък и не можеш да се приготвиш за десет минути.

— Мога, особено ако някой ми направи кафе.

Докато Нейт гледаше часовника си и въздишаше, тя влетя в банята.

Когато се върна горе с две чаши кафе, вече обличаше червената си риза върху бяло поло.

— Направо съм удивен.

— Знам как да използвам времето, хубавецо. Тъкмо по пътя ще уточним някои неща за сватбата. Успях да разубедя Чарлийн да наеме пергола и да я покрие с розови рози.

— Какво е пергола?

— Представа нямам, но няма и да я видим. Тя е сериозно засегната, защото твърди, че не само е романтично, но и абсолютно задължително за сватбените снимки.

— Хубаво е, че двете се разбирате.

— Няма да е задълго, но улеснява живота ми за момента. — Мег изгълта набързо кафето. — Две минути за грим — заяви и хукна обратно към спалнята. — С Големия Майк мъдруват над огромната сватбена торта. Оставих я да прави, каквото иска. Обичам торта. Разправяме се за цветята. Няма да бъда погребана с розови рози. Но се съгласихме за някои неща. Да наемем професионален фотограф. Това е важно събитие, затова искаме професионалист. Казва, че трябва да си купиш нов костюм.

— Вече си имам.

— Тя настоява, че ти трябва нов, и то сив. Стоманеносив, а не гълъбовосив. Или обратното. Не знам и смятам да те хвърля на вълците. Сам се оправяй с нея.

— Мога да си купя костюм — промърмори той. — Сив. Позволено ли ми е поне да избера бельото си?

— Питай Чарлийн. Готово. Хайде, още ли не си готов? Заради теб парадът ще закъснее.

Разсмя се, когато той посегна да я хване, и хукна по стълбите.

Бяха стигнали до вратата, когато Нейт внезапно се закова. Онова, което бе прещракало в ума му, най-после стигна до съзнанието му.

— Снимки. По дяволите.

— Какво? — Мег бухна косата си, докато той тичаше обратно нагоре. — Фотоапарат ли ти трябва? Мъже. Исусе. А винаги мърморят, че жените се бавели.

Тя тръгна обратно нагоре и замръзна от изненада, когато видя, че Найт вади албумите и кутиите със снимки от килера и ги хвърля на леглото.

— Какво правиш.

— Тук е. Сега си спомних. Сигурен съм.

— Какво е тук? Какво правиш със снимките ми?

— Тук е. На летния пикник ли? Не, не… на снимка край лагерния огън. Или… по дяволите.

— Чакай малко. Откъде знаеш, че има снимки около лагерния огън или на летния пикник?

— Поровичках. После ще ми се скараш.

— Бъди сигурен.

— Обицата, Мег. Видях я, когато разглеждах снимките. Сигурен съм, че я видях.

Тя го избута встрани и грабна куп снимки.

— Кой я е носил? Кого си видял? — Поглеждаше снимките и ги хвърляше във въздуха като хартиени самолети.

— Беше групова снимка — промърмори Нейт, опитвайки се да се съсредоточи. — На много хора. От някакъв празник… Коледа.

Грабна албума, към който посегна и тя, и прелисти към края.

— Ето. Знаех си.

— Нова година. Тогава ме оставиха до късно. Аз съм правила тази снимка.

Ръката й трепереше, когато извади снимката от албума. В единия ъгъл се виждаше новогодишната елха, цветните светлини и играчките бяха замъглени. Беше снимала отблизо, затова се виждаха само лицата, макар да си спомняше, че баща й държеше китарата в скута си.

Пат се смееше, притиснал плътно към себе си Чарлийн, буза до буза. Макс точно се подаваше иззад канапето, но тя беше отрязала горната част на главата му.

Но онзи, който седеше от другата страна на баща й с леко обърната глава, усмихнат към някого в другия край на стаята, се виждаше ясно.

И от ухото му висеше сребърна обица с малтийски кръст.