Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XII Образованието на Пол

След няколко минути, сторили се безкрайно дълги на малкия Пол, седнал върху масичката, доктор Блимбър отново влезе. Походката му бе величествена, с цел да събуди у неоформеното съзнание на детето възвишени чувства. Тя напомняше маршировка, но когато докторът издаваше десния си крак напред, той тържествено се обръщаше около оста си и описваше полукръг наляво, а после, при издаването на левия крак, по същия начин се извръщаше надясно. Така че при всяка своя крачка той сякаш се оглеждаше наоколо и питаше: „Ще се намери ли някой, така любезен, да ми посочи тема от която и да е област, за която аз не съм осведомен? Струва ми се, че няма такъв.“

Мисис Блимбър и мис Блимбър се завърнаха заедно с доктора и като вдигна новия си ученик от масичката, докторът го предаде на мис Блимбър.

— Корнелия — обърна се към нея докторът, — засега Домби ще бъде под твоя надзор. Развивай го, Корнелия, развивай го!

Мис Блимбър пое младия си питомник от ръцете на доктора, а Пол, усетил, че очилата изпитателно се насочват към него, сведе очи.

— На колко сте години, Домби? — попита мис Блимбър.

— На шест — отвърна Пол и като погледна крадешком младата дама, се зачуди защо косата й не е дълга като на Флорънс и защо тя прилича на момче.

— Какво знаете от латинската граматика, Домби? — продължи мис Блимбър.

— Нищо — промълви Пол. Почувствувал, че отговорът му е изумил чувствителната мис Блимбър, той огледа трите лица, надвесени над него, и обясни:

— Аз не бях здрав. Аз съм болнаво дете. Не можех да науча латинската граматика, докато се разхождах всеки ден със стария Глаб. Ако обичате, бих искал да кажете на стария Глаб да идва да ме навестява.

— Какво отвратително просташко име! — възкликна мисис Блимбър. — В крайна степен некласическо! Кое е това чудовище, дете?

— Какво чудовище? — изненада се Пол.

— Глаб — с огромно отвращение изрече мисис Блимбър.

— Вие сте много по-голямо чудовище от него — отвърна Пол.

— Какво! — ужасено извика докторът. — Ц-ц-ц-ц! Ах! Какво значи всичко това!

Пол страшно се изплаши, но въпреки това се яви в защита на отсъствуващия Глаб, макар и с разтреперан глас.

— Той е един много добър възрастен човек, мадам — заговори детето. — Возеше количката ми. Знае всичко за огромното море, за рибите там, за ужасните чудовища, които излизат от водата, за да се припичат на слънце, а когато ги изплашат, отново се гмуркат вътре с такъв шум и плясък, че се чуват цели мили наоколо. А има и такива животни — продължи Пол, погълнат напълно от разказа си, — не знам колко ярда дълги, а и името им съм забравил, но Флорънс го помни, които се преструват, че са изпаднали в беда и когато човек ги приближи да им помогне, те отварят огромните си челюсти и го нападат. Човек може само да се спаси — заяви Пол, проявявайки дързостта той да разяснява нещо на самия доктор, — като минава ту от едната, ту от другата им страна и тъй като те много бавно се извръщат, понеже са извънредно дълги и тромави, той със сигурност може да се измъкне. И въпреки че старият Глаб не може да ми отговори защо морето ме кара да мисля за покойната ми майка, нито пък знае за какво непрестанно говорят вълните, той добре е запознат с морето. И аз искам — промълви накрая детето, като оживлението му го напусна, лицето му внезапно помръкна и той изглеждаше напълно самотен сред тримата чужди хора — да разрешавате на стария Глаб да идва тук при мен, защото ми е много близък, а и аз също съм му близък.

— Ха! — изумено поклати глава докторът. — Това е лошо, но учението ще оправи всичко.

Той малко стреснато изрази мнението, че детето е странно и въпреки че лицето му бе съвсем различно от това на мисис Пипчин, докторът отправи към него същия поглед, с който обикновено го наблюдаваше тя.

— Разведи го из къщата, Корнелия — каза докторът, — и го запознай с новата обстановка. Вървете с младата дама, Домби.

Домби се подчини на думите, подаде ръка на неразгадаемата Корнелия и те тръгнаха заедно, като Домби крадешком я поглеждаше отстрани с плахо любопитство. Тя му изглеждаше толкова загадъчна поради очилата си с проблясващи стъкла, че той нямаше представа накъде гледа тя и съвсем не бе убеден, че изобщо има очи зад очилата.

Корнелия го заведе първо в класната стая, разположена в дъното на коридора, където се влизаше през две тапицирани врати, притъпяващи и заглушаващи гласовете на младите джентълмени. Там се намираха осем млади джентълмени, в различни фази на душевна угнетеност, задълбочени в работа и много сериозни на вид. Тутс, като най-старшия, разполагаше със самостоятелно бюро в ъгъла и седнал зад него, той се стори на Пол великолепен и безкрайно възрастен.

Мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, седнал на друго малко бюро и отворил своя Вергилий, методично набиваше тази мелодия на четирима млади джентълмени. Двама от другите четирима души бяха подпрели чела и потънали в решаването на математически задачи. Друг един, на когото лицето от много плач приличаше на зацапан прозорец, се опитваше до обяд да се справи с безнадеждно голям брой стихове, а последният стоеше пред книгата си, каменно вцепенен и отчаян — състоянието му, изглежда, бе такова още от рано сутринта.

Появата на нов ученик не внесе оживление, както би могло да се очаква. Мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, който имаше навика да си бръсне главата, за да му е прохладно, така че сега върху нея стърчеше само къса четина, му подаде костеливата си ръка и каза, че му е приятно да се запознае с него — на Пол би му било много приятно да му отвърне на свой ред със същото, ако бе в състояние да прояви известна искреност. След това, по нареждане на Корнелия, Пол се ръкува поред с четиримата джентълмени пред бюрото на мистър Фидър, после — с двамата джентълмени, решаващи трескаво задачи, сетне — с несмогващия да се справи с времето млад човек, целия изпоцапан с мастило, и накрая — с момчето, изпаднало в състояние на вцепенение, чиято ръка бе безжизнена и съвсем изстинала.

Тъй като Пол вече бе представен на Тутс, въпросният ученик по стар навик само се изкикоти и изсумтя, а после пак продължи да върши заниманието си, което го поглъщаше. Заниманието не беше тежко — поради това, че бе „преминал през всичко“ (в пряк и преносен смисъл) и цъфтежът му бе прекъснал твърде рано в живота му, Тутс се ползуваше с правото да следва свой курс на обучение, който се състоеше главно в това да пише дълги писма до себе си от известни личности, адресирани по следния начин: „П. Тутс, Ескуайър, Брайтън, Съсекс“ и грижливо да ги съхранява в бюрото си.

След като свърши церемонията при представянето, Корнелия поведе Пол нагоре по стълбите към горния етаж. Те се придвижваха много бавно, тъй като Пол поставяше и двата си крака върху стъпалото, преди да се изкачи на следващото, но най-после достигнаха до крайната цел на своето пътешествие и в една предна стая с изглед към развълнуваното море Корнелия му показа хубаво малко креватче с бели завивки, поставено близо до прозореца, на което вече имаше табелка с красиви, закръглени букви, изписани с тънки и дебели линии — Домби. А за другите две креватчета посредством подобни табелки се съобщаваше, че принадлежат на Бригс и Тозър.

Точно когато слязоха отново долу във вестибюла, Пол видя как късогледият млад човек, нанесъл смъртна обида на мисис Пипчин, сграбчи един голям чук и го удари във висящия отпред гонг, сякаш бе полудял или зажаднял за мъст. Вместо обаче да бъде скастрен или моментално отведен под охрана, след като бе произвел такъв страхотен шум, постъпката му остана безнаказана. Тогава Корнелия Блимбър съобщи на Домби, че след четвърт час обедът щял да бъде готов и навярно би било добре той отново да се върне в класната стая при „приятелите си“.

Така че Домби мина почтително покрай големия часовник, който упорито продължаваше да се интересува за състоянието му, леко открехна вратата на класната стая, вмъкна се вътре като заблудило се дете и с усилие я притвори след себе си. Приятелите му се бяха пръснали из стаята с изключение на вкаменилото се дете, което седеше неподвижно. Мистър Фидър, облечен в сива мантия, така се протягаше, сякаш възнамеряваше, независимо от разходите, да си откъсне ръкавите.

— Хей-хоу-хъм! — изцвили мистър Фидър и тръсна глава като впрегнат кон. — А-а, боже мой, боже мой! А-а-а!

Пол направо се стресна от прозявката на мистър Фидър — тя бе чудовищна, извършена с потресаваща сериозност. Всички момчета (с изключение на Тутс) изглеждаха напълно изтощени и започнаха да се приготовляват за обеда — някои отново връзваха връзките си, извънредно твърдо колосани, други си миеха ръцете или се решеха в страничното преддверие, а видът им бе такъв, сякаш не очакваха да изпитат никаква наслада от предстоящия обяд.

Младият Тутс бе предварително готов и нямаше какво да върши, поради което намери свободно време да отдели на Пол. Той му каза извънредно добродушно:

— Седни, Домби.

— Благодаря, сър — отвърна Пол.

Неуспешните опити на Пол да достигне високия перваз на прозореца сякаш подтикнаха Тутс към голямо умозаключение.

— Ти си много дребничко дете — отбеляза Тутс.

— Да, сър, дребничък съм — съгласи се Пол. — Благодаря ви, сър.

Тутс го намести върху перваза с голяма грижовност.

— Кой е твоят шивач? — попита Тутс, след като го оглежда известно време.

— Все още една жена шие дрехите ми — отговори Пол. — Шивачката на сестра ми.

— Аз си шия при „Бърджес и Сие“ — заяви Тутс. — Модно е. Но много скъпо.

Пол беше достатъчно съобразителен да отвърне с кимане на глава, сякаш искаше да покаже, че не е трудно да се предположи подобно нещо, а той така и мислеше.

— Баща ти е със стабилно състояние, нали? — попита мистър Тутс.

— Да, сър — отвърна Пол. — Той е „Домби и Син“.

— И кой? — не разбра Тутс.

— И Син, сър — отвърна Пол.

Мистър Тутс направи един-два опита шепнешком да запечата името на фирмата в съзнанието си, но след като това не му се удаде, той каза, че ще накара Пол на следния ден сутринта отново да му повтори името, тъй като то е от голямо значение за него. И наистина той имаше не друго намерение, а да си напише веднага собственоръчно лично и поверително писмо от „Домби и Син“.

Междувременно останалите ученици (и този път с изключение на вкаменилото се момче) ги обкръжиха. Те бяха учтиви, но сдържани, говореха тихо и проявяваха такава угнетеност на духа, че в сравнение с общия тон на цялата компания младият Бидърстоун представляваше един истински Милър46 или пък пълен сборник с анекдоти. А не трябва да се забравя, че младият Бидърстоун също беше с потиснато съзнание.

— Ти ще спиш в моята стая, нали? — попита със сериозно изражение едно момче, чиято твърда яка притискаше силно ушите му.

— Вие мистър Бригс ли сте? — осведоми се Пол.

— Тозър — отвърна младият джентълмен.

Пол отговори утвърдително, а Тозър посочи към вкаменилото се момче и каза, че то е Бригс. Пол бе вече разбрал със сигурност, че то е или Бригс, или Тозър, макар че не знаеше по какъв начин това му бе станало ясно.

— Добре ли си със здравето? — попита Тозър.

Пол отговори, че не е добре. Тозър отвърна, че и той смятал същото, като съдел по външния му вид, и изрази съжалението си, защото не трябвало да бъде така. След това той му зададе въпроса дали щял да започне с Корнелия. Когато Пол му отвърна утвърдително, от всички млади джентълмени (с изключение на Бригс) се изтръгна тих стон.

Той се заглуши от звъна на гонга, отново много яростно закънтял, след което всички се отправиха към трапезарията. Пак изключение правеше вкаменилото се момче Бригс, което продължаваше да седи на същото място, без да мърда. Пол забеляза, че на Бригс му бе занесено парче хляб, изискано сервирано в чинийка със салфетка и сребърна вилица, поставена напреки отгоре.

Доктор Блимбър вече бе заел мястото си в трапезарията начело на масата, като мис Блимбър и мисис Блимбър го обграждаха от двете му страни. Мистър Фидър, в черен фрак, седеше на другия край на масата. За Пол беше поставен стол до мис Блимбър, но когато той седна там и стана ясно, че масата достига едва до очите му, от кабинета на доктора се донесоха книги, които му подложиха отдолу и върху които занапред той винаги седеше — като си ги внасяше и изнасяше подобно малко слонче с голям кош.

Докторът изрече молитвата и обедът започна. Поднесена беше вкусна супа, а също така печено и варено месо, зеленчуци, пай и сирене. Пред всеки млад джентълмен бе поставена тежка сребърна лъжица и салфетка. Сервирането внушаваше тържественост и изисканост. Особено се открояваше икономът, облечен в син жакет с лъскави копчета, който с изтънченото си наливане придаваше на бирата аромат на вино.

Само доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър разговаряха от време на време, а останалите се обаждаха единствено когато се обръщаха към тях. Веднага щом вниманието на младите джентълмени се освобождаваше от манипулацията с ножовете, вилиците и лъжиците, под въздействието на непреодолима притегателна сила погледите им се насочваха към доктор Блимбър, мисис Блимбър или мис Блимбър и оставаха смирено приковани в тях. Тутс сякаш бе единственият, който правеше изключение. Той седеше до мистър Фидър от страната на Пол и непрекъснато надничаше ту отзад, ту отпред, за да зърне Пол, скрит от седналите помежду им момчета.

Само веднъж по време на обеда възникна въпрос, засягащ младите хора. Това се случи, когато бе дошъл редът на сиренето и докторът, изпил чаша вино, се поизкашля един-два пъти и заяви:

— Удивително е, мистър Фидър, че римляните…

При споменаването на този ужасен народ, техен неумолим враг, всички млади джентълмени отправиха поглед към доктора в израз на най-дълбок интерес. Един от групата, който в този момент се случи да пие и през стъклото на чашата съзря свирепия поглед на доктора, насочен към него, така внезапно прекъсна пиенето си, че се задави и по този начин пресече речта на доктор Блимбър.

— Удивително е, мистър Фидър — отново тържествено заговори докторът, — че римляните по време на тези великолепни и обилни пиршества в епохата на императорите, когато разкошът е достигал размери, непознати дотогава и след това, и когато цели провинции са били опустошавани, за да се предоставят средства за един императорски пир…

В този миг нарушителят на реда, който се напъваше и напрягаше в напразно очакване да дойде краят на изречението, неудържимо се закашля.

— Джонсън — укорително му прошепна мистър Фидър, — пийнете вода.

С много сурово изражение докторът направи пауза, докато донесат водата, а след това продължи:

— И когато, мистър Фидър…

Но мистър Фидър, който виждаше, че Джонсън отново се закашля и който добре знаеше, че в присъствието на младите джентълмени докторът никога няма да сложи точка на изречението, докато не изрази цялата си мисъл докрай, не можеше да откъсне очи от Джонсън, поради което докторът видя, че той не го гледа и съответно спря.

— Моля за извинение, сър — каза мистър Фидър, като се изчерви. — Моля за извинение, доктор Блимбър.

— И когато — повиши глас докторът, — когато, сър, както пише в книгите и няма основание да се съмняваме — колкото и невероятно да изглежда на невежите в наше време, — братът на Вителий му устроил пир, на който били поднесени две хиляди блюда риба47, две хиляди блюда…

— Пийнете вода, Джонсън… да, блюда, сър — повтори мистър Фидър.

— Пет хиляди блюда всевъзможни птици…

— Опитайте с коричка хляб — предложи мистър Фидър.

— А едно блюдо — продължи доктор Блимбър, като огледа цялата маса и още повече повиши глас, — наречено поради грандиозните му размери „Щитът на Минерва“, било приготвено, наред с другите скъпи продукти, от мозъци на фазани…

— Кх… кх… кх… — от страна на Джонсън.

— Бекаси…

— Кх… кх… кх…

— Мехурите от риба, наречена „скар“…

— Ще ви се пръсне някой кръвоносен съд в главата — каза мистър Фидър. — По-добре се изкашляйте.

— И хайвер от минога, доставен от Егейско море — продължаваше докторът с много строг глас. — Когато четем за подобни скъпи пиршества и си припомним, че е съществувал и Тит…

— Как ще се чувствува майка ви, ако получите удар и умрете! — възкликна мистър Фидър.

— Домициан…

— Чувате ли, вече съвсем посиняхте — промълви мистър Фидър.

— Нерон, Тиберий, Калигула, Хелиогабал и много други — продължаваше докторът, — то това, мистър Фидър… ако благоволите да ме удостоите с вашето внимание… е удивително, извънредно… удивително, сър…

Но в този миг Джонсън, който повече не беше в състояние да се сдържа, избухна в такъв страхотен пристъп на кашлица, че макар съседите и от двете му страни да го тупаха по гърба, а мистър Фидър собственоръчно поднесе до устните му чаша вода и икономът няколко пъти го разведе от стола до бюфета като часовой, изтекоха цели пет минути, докато той се поуспокои, и тогава се възцари пълно мълчание.

— Джентълмени — обади се доктор Блимбър, — станете за молитва. Корнелия, свали Домби — в резултат на което над покривката се виждаше само скалпът му. — Утре преди закуска Джонсън ще ми каже наизуст на гръцки, без да гледа в книгата, първата глава на Посланието на свети Павел към ефесяните от Новия завет. Ще продължим заниманията си, мистър Фидър, след половин час.

Младите джентълмени се поклониха и оттеглиха. Мистър Фидър направи същото. През този половин час младите джентълмени, пръснати на групички, обикаляха малката площадка зад къщата, хванати под ръка, или се опитваха да събудят искрица живот у Бригс. Не се стигна обаче до нещо, така долнопробно като игра например. Точно в определеното време удари гонгът и заниманията бяха подновени под съвместния надзор на доктор Блимбър и мистър Фидър.

Тъй като Олимпийските игри, състоящи се в обиколка нагоре-надолу, този ден бяха съкратени по време заради Джонсън, преди чая всички се отправиха на разходка. Дори Бригс (макар че той изобщо не бе започвал да работи) също взе участие в това развлечение и като му се наслаждаваше, той на два-три пъти мрачно погледна от скалата надолу. Доктор Блимбър придружи групата, а Пол бе удостоен с честта да бъде теглен на буксир от самия доктор — една почетна позиция, при което Пол изглеждаше много дребен и хилав.

Чаят бе сервиран не по-малко изискано от обеда. А след чая младите джентълмени станаха, поклониха се като преди и се оттеглиха да приключат незавършените си задачи за деня или да се захванат с вече напиращите задачи за следващия ден. Междувременно мистър Фидър се оттегли в собствената си стая, а Пол се сви в един ъгъл, като се питаше дали Флорънс се сеща за него и какво правят всички те в дома на мисис Пипчин.

Подир известно време мистър Тутс, който бе задържан заради едно важно писмо от уелингтънския херцог, се приближи до Пол и след ново продължително оглеждане го попита дали обича жилетки.

Пол каза:

— Да, сър.

— Аз също — отвърна Тутс.

После през цялата вечер Тутс не пророни ни дума повече, но погледът му показваше, че той харесва Пол и понеже това представляваше все пак някакво общуване, а Пол също не бе склонен да приказва, то му допадаше повече от разговора.

Около осем часа отново удари гонг, призоваващ ги за молитва в трапезарията, където по-късно икономът се разпореди около една странична маса, върху която бяха сервирани хляб, сирене и бира за някои от младите джентълмени, желаещи да се подкрепят. Церемониите приключиха с думите на доктора: „Джентълмени, ще започнем занимания утре в седем часа“ и тогава за пръв път Пол зърна очите на Корнелия Блимбър, като забеляза, че те го наблюдават. След като докторът изрече тези думи: „Джентълмени, ще започнем занимания утре в седем часа“, учениците отново се поклониха и отидоха да си лягат.

Уединили се в стаята си горе, Бригс сподели, че главата му се пръскала от болка и че искал да умре, но му било жал за майка му и за черния кос у дома. Тозър не говори много, но дълго въздиша и каза на Пол да внимава, защото и неговият ред щял да дойде на следния ден. След като изрече тези пророчески думи, той унило се разсъблече и се пъхна в леглото. Бригс и Пол вече и двамата също бяха в креватите си, когато дойде късогледият млад човек и като им пожела лека нощ и приятни сънища, отнесе свещта. Но добрите му пожелания бяха напразни, що се отнася до Бригс и Тозър, тъй като Пол дълго време не можа да заспи, а и после често се събуждаше и установи, че урокът, приел форма на кошмар, продължаваше да измъчва Бригс и че Тозър, мятащ се насън по същите причини, макар и в по-малка степен, говореше на непонятни езици и изговаряше фрази на гръцки или на латински — Пол не правеше разлика, — което в тишината на нощта изглеждаше извънредно зловещо и нечестиво.

Пол потъна в сладък сън и му се присъни, че заедно с Флорънс се разхождат из красиви градини, хванати за ръце, и че застават пред огромен слънчоглед, който изведнъж се превръща в гонг и започва да издава звуци. Той отвори очи и разбра, че е настъпило утро — навъсено, ветровито и дъждовно — и че действително долу от вестибюла гонгът оглушително ги подканя да се приготвят.

Той веднага стана и видя, че Бригс, на когото очите съвсем се бяха скрили, тъй като лицето му бе подпухнало от скръб и нощни кошмари, си слага обувките, а Тозър, много мрачен и разтреперан от студ, си разтърква плещите. На Пол му беше трудно да се облече сам, тъй като не бе привикнал на това, и ги помоли да бъдат така добри и да му вържат връзките, на което Бригс отвърна: „Махай се!“, а Тозър: „Как ли не!“ и тогава Пол, облякъл се как да е, слезе на долния етаж, където зърна една хубава млада жена — надянала кожени ръкавици, тя чистеше печката. Младата жена сякаш се сепна при вида му и попита къде е майка му. Когато Пол й отвърна, че майка му е умряла, жената свали ръкавиците си и извърши това, което той я бе помолил. А после разтърка ръчичките му и каза, че винаги когато се нуждае от помощ при обличането, да търси Милия, а Пол се съгласи да прави така занапред и й благодари от все сърце. След това той кротко продължи пътешествието си надолу към стаята, където младите джентълмени провеждаха заниманията си, но когато мина покрай една открехната врата, един глас извика отвътре: „Домби, вие ли сте?“ Пол отвърна: „Да, мадам!“, защото той позна гласа на мис Блимбър. Мис Блимбър нареди: „Влезте, Домби.“ И той влезе.

Мис Блимбър изглеждаше съвсем същата на вид като предния ден, с изключение на това, че сега носеше шал. Късата й светла коса бе къдрава както преди и тя вече бе сложила очилата си, което накара Пол да се замисли дали тя не спи с тях. Мис Блимбър разполагаше със своя собствена малка всекидневна стая, изпълнена с доста книги, но без камина. Но на нея никога не й беше студено, нито пък й се спеше.

— Е, Домби — рече мис Блимбър. — Отивам навън за тонус.

Пол се зачуди какво ли значи това и защо в такова неприятно време не изпрати лакея да го вземе. Но той не каза нищо по въпроса, тъй като вниманието му се насочи към малката купчина нови книги, с които, изглежда, мис Блимбър тъкмо се бе занимавала.

— Те са за вас, Домби — обясни мис Блимбър.

— Всичките ли, мадам? — удиви се Пол.

— Да — отвърна мис Блимбър, — а мистър Фидър много скоро ще ви набави и някои други, ако вие наистина се окажете така трудолюбив, какъвто се надявам, че ще бъдете, Домби.

— Благодаря ви, мадам — отвърна Пол.

— Отивам навън за тонус — повтори мис Блимбър — и в мое отсъствие, тоест в интервала от този момент до закуска, Домби, искам да прочетете това, което съм ви отбелязала в тези книги, и да ми кажете дали разбирате всичко, необходимо после да се заучи. Не се бавете, Домби, нямате време за губене, а занесете книгите долу и веднага се залавяйте за работа.

— Да, мадам — отвърна Пол.

Те бяха толкова на брой, че макар Пол да подложи едната си ръка отдолу, а с другата ръка и брадичката подпря най-горната книга, като притискаше целия куп здраво към себе си, той едва достигна до вратата и една книга по средата се изплъзна, а после всички останали паднаха на пода. Мис Блимбър възкликна: „О, Домби, Домби, колко сте невнимателен“, отново ги подреди накуп и този път Пол успя да излезе от стаята благодарение на извънредно умелото си балансиране и дори се спусна по няколко стъпала, преди две от книгите отново да се измъкнат. Но той така здраво притисна останалите, че изпусна само една на първия етаж и една в коридора и когато занесе голямата част от книгите долу в класната стая, той се върна обратно по стълбите, за да събере падналите. След като най-сетне събра цялата си колекция и се покачи на мястото си, той се залови за работа, поощрен от забележката на Тозър от рода на „Ето го и той почва“, и след това никой повече не го обезпокои чак до закуска. Поредното хранене, при което Пол не изпитваше никакъв апетит, бе все така тържествено и изискано, както и останалите. А когато то приключи, Пол последва мис Блимбър горе.

— Е, Домби — попита мис Блимбър. — Докъде стигнахте с онези книги?

Малко от книгите бяха на английски, а повечето на латински и в тях той откри названия на предмети, склонения на членове и съществителни със съответните упражнения и предварително дадени основни правописни правила, както и обзор върху древната история, един-два бегли прегледа на съвременната, няколко таблици, две-три мерки за тегло и някакви общи сведения. Когато бедният Пол прочете буква по буква номер две, той откри, че няма и понятие от номер едно, части от който после му се набиваха в номер три, а той напълно се сля с номер четвърти, който пък на свой ред се присъедини към номер втори. Така че дали двадесет Ромула представляваха един Рем, дали hic, haec, hoc48 беше монетна мярка за тежест, дали един глагол винаги се съгласува с древния брит и дали три по четири е равно на Taurus49 бик, бяха за него неразрешени въпроси.

— О, Домби, Домби! — възкликна мис Блимбър. — Това е крайно възмутително.

— Извинете — промълви Пол, — струва ми се, че ако понякога разговарям със стария Глаб, по-добре ще мога да се справям.

— Глупости, Домби — сряза го мис Блимбър. — Не искам да чувам подобно нещо. Тук не е място за някакъв си Глаб. Мисля, Домби, че трябва да пристъпвате към книгите една по една и само след като сте усвоили определената за деня част от предмета А, можете изобщо да преминете към предмета Б. А сега вземете най-горната книга, Домби, и елате пак, чак след като научите урока.

Мис Блимбър изказа мнението си по въпроса за невежеството на Пол с мрачно удовлетворение, сякаш тя бе очаквала подобен резултат, и бе доволна да установи, че постоянното им общуване е наложително. Пол се оттегли с най-горната книга, както му бе наредено, и дълго се труди над нея, като ту запомняше всичко дума по дума, ту напълно го забравяше и съвсем затъпяваше. Най-накрая Пол се осмели да се качи отново горе да разкаже урока, който едва не му изхвръкна целият от главата още преди да го е започнал, когато мис Блимбър затвори книгата и каза: „Започвайте, Домби“ — тази й постъпка така явно показваше какви знания бяха натрупани у нея, че Пол погледна младата дама с ужас, сякаш тя бе един образован Гай Фокс или плашило, натъпкано със схоластична слама50.

Въпреки това той се справи със задачата си много добре. И след като мис Блимбър го похвали, че давал надежди за бърз напредък, тя веднага му зададе урок от предмета Б. От него Пол премина към В, а до обяд — дори към Г. Беше много изморително да продължи заниманията си непосредствено след обяда. Чувствуваше се замаян, объркан, сънлив и тъп. Но — ако това изобщо можеше да бъде някаква утеха — и останалите млади джентълмени изпитваха същите усещания и бяха длъжни да продължат заниманията си. Странно беше, че големият часовник във вестибюла, вместо упорито да повтаря първоначалния си въпрос, никога не каза: „Джентълмени, сега ще продължим заниманията си“, въпреки че тази фраза твърде често се повтаряше наоколо му. Заниманията се въртяха като огромно колело, а младите джентълмени бяха непрекъснато разпъвани върху него.

След чая отново следваха упражнения, както и приготовления за другия ден на светлината на свещ. А после идваше времето за лягане, когато, ако не бе продължаването на заниманията им в сънищата, те се отдаваха на покой и сладка забрава.

О, съботите! Щастливите съботни дни, когато на обяд Флорънс винаги идваше с неизменно постоянство, независимо от това какво бе времето, въпреки мърморенето, ръмженето и жестоките мъчения от страна на мисис Пипчин. Поне за двама малки християни, заобиколени от Юди, съботата бе свят ден за укрепване и задълбочаване на братската и сестринската любов.

Даже нощта преди неделя, тежката нощ преди неделята, чиято сянка помрачаваше първите слънчеви лъчи в неделното утро, не можеше да убие радостта през тези прекрасни съботни дни. Дали беше на огромния морски бряг, където те седяха или се разхождаха, или в мрачната задна стаичка в дома на мисис Пипчин, където Флорънс нежно му пееше, а той сънено отпускаше глава върху рамото й — на Пол му беше все едно. Всичко се съсредоточаваше във Флорънс. Само за нея мислеше. Така че в събота преди неделя, когато тъмната врата в дома на доктора зейваше, за да го погълне за цяла седмица, настъпваше мигът за сбогуване с Флорънс. И с никой друг.

Мисис Уикам бе върната у дома в града, а на нейно място дойде мис Нипър, станала вече зряла девойка. Тя неустрашимо се впусна в редица двубои с мисис Пипчин и ако през целия си живот мисис Пипчин не бе срещала достоен противник, тя най-после го срещна в лицето на тази девойка. Още с пробуждането си сутрин в дома на мисис Пипчин мис Нипър се хвърляше в решителен бой. Тя нито молеше за милост, нито я проявяваше. По собствените й думи войната бе обявена и трябваше да се води. И оттогава мисис Пипчин заживя в очакване на внезапни схватки, постоянни обсади, пристъпи и продължителни атаки, които я връхлитаха от коридора, дори когато тя спокойно си ядеше котлетите, и отравяха удоволствието й даже от препечения хляб.

Една съботна вечер, когато мис Нипър се завърна с Флорънс, след като бяха изпроводили Пол до дома на доктора, Флорънс извади от пазвата си малко листче, на което бе записала с молив няколко думи.

— Погледни, Сузан — каза тя, — това са заглавията на книгите, които Пол донася тук, за да прави дългите си упражнения, когато е толкова уморен. Преписах си ги, докато той се занимаваше.

— Ако обичате, мис Флой, не ми ги показвайте — отвърна Нипър. — Противни ми са като мисис Пипчин.

— Искам да ми ги купиш, Сузан, моля те, още утре сутринта. Имам достатъчно пари — рече Флорънс.

— Боже мой, мис Флой — удиви се мис Нипър, — как може да говорите така, когато самата вие имате цели купища книги и толкова учители и учителки ви обучават на всякакви неща, макар че според мен, мис Домби, вашият татко нямаше на нищичко да ви научи и никога дори не би се и сетил за подобно нещо, ако вие не бяхте го помолили, при което той не можеше да откаже, но да си даде съгласието, след като са го помолили, и сам да го предложи, без да са го молили за това, са две съвсем различни неща, аз например мога да нямам нищо против едно момче да излиза с мен и когато ме запита, мога да му отвърна с „да“, но това още съвсем не значи да кажеш: „Би ли бил така добър да ме обикнеш?“

— Но ти можеш да ми купиш тези книги, Сузан, и ти ще го сториш, след като знаеш колко са ми необходими.

— Но за какво са ви, мис? — запита Нипър и като снижи глас, добави: — Ако трябва да ги хвърлям върху главата на мисис Пипчин, ще накупя цяла каруца.

— Мисля, че ако разполагам с тези книги, бих могла навярно да помогна на Пол, Сузан — каза Флорънс, — предстоящата седмица да му бъде по-лека. Искам поне да опитам. Така че купи ми ги, скъпа, и ще ти бъда вечно признателна за добрината.

Само един много по-коравосърдечен човек от Сузан Нипър би устоял на малката кесийка, която Флорънс й протегна при тези думи, или пък на умолителния кротък поглед, с който бе отправена молбата. Сузан безмълвно сложи кесийката в джоба си и се втурна да изпълнява поръчката.

Не беше лесно да се набавят книгите. Отговорът в няколкото книжарници бе, че тъкмо са ги свършили или изобщо не са ги получавали, или пък че през миналия месец са имали голяма партида от тях и че очаквали голяма партида през следващата седмица. Но при подобно начинание Сузан не можеше лесно да се отчае. От една библиотека, където я познаваха, тя впримчи някакъв белокос младеж с черна сатенена престилка да я придружава в търсенето й и до такава степен го измъчи с обиколките нагоре-надолу, че той направи върховни усилия дори само заради това да се отърве от нея и най-накрая й помогна да се върне в къщи тържествуваща.

И така, Флорънс сядаше нощем пред тези съкровища, приключила собствените си уроци за деня, и поемаше по стъпките на Пол трънливия път на знанието. И понеже по природа бе много възприемчива, а освен това бе подпомагана от най-прекрасния учител — Любовта, не след дълго тя застигна Пол, изравни се с него и го задмина.

Пред мисис Пипчин не бе спомената ни дума за това. Но много нощи наред, когато всички спяха, когато мис Нипър, с навита на книжки коса, отпуснала се в неудобна поза, също непробудно спеше до нея, когато огънят в камината угасваше и от изстиналата пепел долиташе пукот, когато свещите догаряха и започваха да капят, Флорънс така упорито се опитваше да замести един малък Домби, че със своята настойчивост и сила на духа би могла да си извоюва правото сама да носи това фамилно име.

Голяма бе нейната награда, когато една съботна вечер тя седна до Пол, който както обикновено бе зает с „продължаване на заниманията си“, и му показа как всяко трудно нещо става лесно, а мъглявото — ясно и просто. Нищо особено не се случи — върху измъченото лице на Пол се изписа изумление… появи се руменина… усмивка… последва силна прегръдка, но само господ бе свидетел на това как затрептя от радост сърцето й при това богато възнаграждение за нейните усилия.

— О, Флой! — възкликна братчето й. — Колко те обичам! Колко те обичам, Флой!

— Аз също, скъпи!

— О, не се съмнявам, Флой!

Той не спомена ни дума повече относно случилото се, но през цялата вечер седя притихнал близо до нея, а през нощта три-четири пъти извика от малкото си креватче в стаята й, че я обича.

Оттогава нататък всяка събота вечер Флорънс бе подготвена да седне с Пол и търпеливо да му обяснява материала, който според тях му предстоеше да усвои през следващата седмица. Приятното съзнание, че учи уроци, непосредствено преди това усвоени от Флорънс, само по себе си би могло да бъде тласък за Пол в непрестанното му „продължаване на заниманията“, но като се прибави отгоре и действителното облекчаване на неговото бреме в резултат на оказаната му помощ, благодарение на всичко това той съумя навярно да не се сгромоляса под тежестта, стоварена върху плещите му от прекрасната мис Блимбър.

Не че мис Блимбър имаше за цел да бъде извънредно строга с него или пък че доктор Блимбър възнамеряваше да го натовари твърде много. Корнелия просто се придържаше към принципите, в които бе възпитана, а докторът, поради известно объркване на представите, гледаше на младите джентълмени, сякаш всички те бяха доктори и се бяха родили възрастни. Поощряван от похвалите на близките на своите питомници и подтикван от тяхното сляпо тщеславие и безразсъдна припряност, би било малко вероятно доктор Блимбър да осъзнае грешката си или пък да поугаси разпалените си амбиции.

Такъв беше случаят и с Пол. Когато доктор Блимбър заяви, че той бързо напредвал и че по природа бил схватлив, мистър Домби настояваше повече от всякога синът му да бъде насилствено развиван и да се тъпче главата му с много знания. А в случая с Бригс, когато докторът съобщи, че той не напредвал бързо и че по природа не бил схватлив, Бригс старши бе неумолим в преследването на гореспоменатата цел. Накратко казано, независимо колко висока и неестествена бе температурата, поддържана от доктора в парника му, собствениците на растенията проявяваха винаги готовност да окажат помощ при натискането на духалото и разгарянето на огъня.

Разбира се, Пол бързо загуби жизнеността, проявена в началото. Но в характера му се запази предишната странност и старческа замисленост. При обстоятелствата, благоприятствуващи развитието на тези склонности, той стана още по-странен и по старчески замислен от преди.

Единствената разлика се състоеше в това, че той вече не разкриваше характера си. Всеки изминал ден го правеше по-замислен и сдържан. Вече не проявяваше към никой обитател в дома на доктора любопитството, проявено някога към мисис Пипчин. Обичаше да бъде сам и кратките промеждутъци на откъсване от книгите той предпочиташе да прекарва в разходки из къщата или в седене върху стъпалата, заслушан в ударите на големия часовник във вестибюла. Той добре познаваше всички тапети в къщата и в шарките им виждаше изображения, невидими за останалите хора. Върху стените на спалнята съзираше втурнали се миниатюрни тигри и лъвове, а в квадратите и ромбовете на линолеума на пода — кривогледи, захилени лица.

И така живееше самотното дете, заобиколено от причудливите образи на своето напрегнато въображение, и никой не го разбираше. Мисис Блимбър го считаше за „странно“ момче, а слугите понякога си прошепваха помежду си, че малкият Домби „чезнел“ и това беше всичко.

Навярно младият Тутс имаше някакви мисли относно Пол, които той изобщо не бе в състояние да изрази. На мислите, също както и на духовете (според общоприетата представа за духове), трябва да се задават въпроси, за да могат те да изяснят същността си, но Тутс отдавна бе престанал да отправя въпроси към своя мозък. Може би е имало известна мъглявина, излизаща от тази оловна кутия — неговия череп, която, ако бе придобила форми и очертания, би могла да се превърне в призрак, но тя си бе останала просто мъглявина и като такава не й оставаше нищо друго, освен да постъпи като дима в арабската приказка и да се сбие в гъст облак, който виси и тегне над главата. Но облакът не засланяше малката фигурка върху пустинния бряг и Тутс непрестанно се взираше в нея.

— Как си? — сто пъти на ден питаше той Пол.

— Добре съм, сър, благодаря — отвръщаше Пол.

— Подай ръка — бе следващата забележка на Тутс.

Пол, разбира се, веднага му подаваше ръка. Тогава Тутс обикновено пак казваше след дълго взиране и сумтене:

— Как си?

На което Пол отново отговаряше:

— Добре съм, сър, благодаря.

Една вечер Тутс седеше на бюрото си, потънал в своята кореспонденция, когато внезапно го осени велика идея. Той остави писалката, втурна се да търси Пол и след продължително търсене най-сетне го намери, седнал до прозореца в малката си спалня.

— Слушай! — извика Тутс веднага щом нахълта в стаята, за да не забрави мисълта си. — За какво мислиш?

— О! Мисля за най-различни неща! — отвърна Пол.

— Нима! — възкликна Тутс, сякаш счете, че фактът е сам по себе си поразителен.

— Когато дойде часът на смъртта — каза Пол и се взря в лицето му…

Мистър Тутс се сепна и придоби много разстроен вид.

— Не мислите ли, че е по-добре да умрете в лунна нощ, когато небето е ясно и вятърът духа като снощи?

Мистър Тутс погледна Пол със съмнение, поклати глава и отвърна, че не знае.

— Не точно да духа — продължи Пол, — а да шепти из въздуха, както морето шепти в раковините. Красива нощ беше. След като дълго се вслушвах в плисъка на водата, станах и погледнах навън. На лунната пътека се виждаше лодка. Лодка с платно.

Детето така втренчено го гледаше и с такава сериозност разказваше, че мистър Тутс, почувствувал, че от него се очаква да каже нещо относно тази лодка, отсече:

— Контрабандисти!

Но след като разумно си припомни, че всеки въпрос има две страни, той добави:

— Или охрана!

— Лодка с платно — повтори Пол — на лунната пътека. Платното приличаше на ръка, цялата сребърна. Лодката отплува надалеч и какво мислите, че правеше, докато се носеше по вълните?

— Клатеше се — отвърна Тутс.

— Тя като че ми махаше — обясни детето, — махаше ми да я последвам… Ето я! Ето я!

Тутс не на шега се изплаши от този неочакван възглас след кроткия шепот и изкрещя:

— Кой?

— Сестра ми Флорънс! — извика Пол. — Гледа насам и маха с ръка. Тя ме вижда… вижда ме! Лека нощ, скъпа, лека нощ, лека нощ!

Внезапното му изпадане в състояние на безгранична радост — той продължаваше да стои на прозореца, да праща въздушни целувки и да пляска с ръце, — както и последвалата промяна, когато Флорънс се скри от погледа му и озареното му личице бързо помръкна, а чертите му застинаха в дълбока печал, бяха твърде поразителни, за да избягнат от вниманието дори на Тутс. Тъй като в този миг разговорът им бе прекъснат от посещението на мисис Пипчин, която обикновено веднъж или два пъти седмично идваше по здрач, за да угнети Пол с черните си одежди, Тутс нямаше възможност да изрази мнението си. Но разговорът им остави такова силно впечатление в съзнанието му, че той на два пъти се връща, след размяната на обичайните поздрави, за да пита мисис Пипчин как е. Сприхавата стара дама реши обаче, че това е хитро скроено и дълго обмисляно оскърбление, плод на дяволската изобретателност на късогледия младеж долу, срещу когото тя съответно направи още същата вечер официално оплакване пред доктор Блимбър, който от своя страна предупреди младия човек, че ако той отново направи подобно нещо, ще се наложи да напусне.

Вечерите сега нараснаха и Пол всяка вечер се промъкваше до прозореца, за да се оглежда за Флорънс. В определен час тя винаги минаваше напред-назад, докато го зърнеше. Мигът, в който и двамата се разпознаваха, бе слънчев лъч в ежедневието на Пол. Често в мрака и един друг човек се разхождаше сам около къщата на доктора. Сега той рядко се присъединяваше към децата в съботните дни. Не можеше да издържа срещата. Предпочиташе да отправя поглед към прозорците, зад които синът му се готвеше да стане мъж. И да чака, да дебне, да крои планове и да храни надежди.

О! Да можеше да види — поне колкото другите виждаха — как дребничкото, слабо момче горе се взира по здрач със замислени очи във вълните и облаците и как блъска гърди в прозореца на самотната си клетка, когато прелитаха птици, сякаш иска да ги последва и да отлети!