Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LV Роб точиларя загубва службата си

Вратарят, който обикновено седеше до желязната порта, през която се излизаше от двора на улицата, бе оставил вратичката на будката си отворена и бе излязъл — несъмнено за да се присъедини към хората, вдигащи шум пред вратата на главното стълбище. Каркър повдигна безшумно резето, измъкна се, притвори дрънчащата врата зад себе си, като се стараеше да не вдига шум, и бързо се отдалечи.

В трескавото състояние, предизвикано от унижението и от безсилната ярост, той не можеше да превъзмогне паническия си страх. До такава степен бе обзет от страх, че би се изложил слепешката на всякакъв риск, само и само да не се среща с човека, за когото преди два часа дори не се и сещаше. Внезапното му пристигане, толкова неочаквано за Каркър, чуването на гласа му, надвисналата опасност да се срещнат лице в лице — всичко това в първия миг би го стреснало, но той веднага би се окопитил и като всеки негодник би погледнал дръзко въпреки вината си. Но обстоятелството, че бе попаднал в собствената си клопка, сякаш разклащаше и сломяваше мъжеството и самоувереността му. Отритнат като някакъв червей, впримчен и подигран, отблъснат и стъпкан от гордата жена, за която бе мислил, че бавно отравя душата й, за да я превърне най-сетне в своя робиня, покорно изпълняваща желанията му. Когато, замисляйки измама, сам се оказа измамен и лисичата му кожа бе одрана, той побягна, засрамен, унижен и изплашен.

Докато се прокрадваше из улиците, безименен ужас, нямащ нищо общо с преследването, внезапно го разтърси като електрически шок. Някакъв доловим ужас, необясним и непонятен, от който земята се бе разлюляла под краката му, нещо, стремително носещо се из въздуха подобно хвъркатата Смърт. Присви се сякаш за да му даде път да мине, но то не отмина, изобщо не съществуваше, ала какви тръпки бе предизвикало само!

Той вдигна своето зло лице, разкривено от уплаха, към тъмното небе, където звездите спокойно блещукаха също както при излизането му навън в нощта, и се поспря да помисли какво да направи. Страхът, че трябва да се крие от преследвачите си в чужд, далечен град, където законът навярно няма да го закриля — внезапно обзелото го чувство, че градът е чужд и далечен, навярно бе предизвикано от съзнанието, че изведнъж се е озовал сам след крушението на плановете си, — още по-големият му страх при тези обстоятелства да търси убежище в Италия или в Сицилия, където, мислеше си той, на всеки тъмен ъгъл можеше да бъде пречукан от наемни убийци — нелепа мисъл, предизвикана от греха и страха му, — и навярно някакво желание да действува напълно противоположно на предишните си намерения, сега, когато плановете му бяха рухнали — всичко това го застави да се обърне и да се отправи към Англия.

„Във всеки случай там ще бъда в по-голяма безопасност — мислеше си той. — Ако реша да не се срещам с този глупак, по-малко вероятно е да бъда проследен там, отколкото в чужда страна. А ако все пак реша да се срещна с него (когато проклетата история отмине), аз поне няма да бъда сам, без човек край себе си, с когото да разменя по някоя дума, да се посъветвам и който би ми помогнал. Там няма да бъда тормозен и преследван като плъх.“

Той процеди през зъби името на Едит и стисна юмруци. Докато се промъкваше крадешком, скрит в сянката на големите сгради, стискаше зъби и сипеше проклятия върху главата на Едит, като се озърташе встрани, сякаш я търсеше. И така той се прокрадна до входа на една странноприемница. Всички вътре спяха, но след иззвъняването му се появи един човек с фенер, заедно с когото той веднага се озова в слабо осветената постройка за карети и започна да се уговаря за наемането на един стар файтон до Париж.

Уговарянето не трая дълго и скоро отидоха да докарат конете. Той се разпореди, когато конете бъдат впрегнати, каретата да го застигне по пътя и тогава отново тихо се измъкна, излезе извън града, мина покрай стария крепостен насип, а после излезе на открито на шосето, което се бе проточило напред сред тъмната равнина като поток.

Накъде течеше този поток? Докъде стигаше? Когато, обзет от тези мисли, се поспря и огледа тъмната низина, сред която стройните дръвчета очертаваха пътя, хвъркатата Смърт отново се втурна и прелетя, стремителна и непобедима, той отново изпита единствено ужас, тъмен като пейзажа наоколо и неясен като далечните му очертания.

Не духаше никакъв вятър. В дълбокия мрак на нощта не се движеше никаква сянка и не долиташе никакъв звук. Градът лежеше зад него, проблясвайки тук-таме със светлините си, а звездните светове се скриваха от зиданите кули и покриви, смътно очертавайки се на фона на небето. От всички страни го обграждаше безлюдно и пусто пространство, а часовниците глухо обявяваха, че е два часът.

Струваше му се, че много дълго е вървял и е изминал голямо разстояние, често поспирайки се, за да се ослуша. Най-сетне до тревожния му слух долетя звук от звънчета на коне. Като звъняха ту тихо, ту високо, ту съвсем замираха и почти не се чуваха (където пътят бе лош), ту бодро и весело, те все повече се приближаваха, докато най-после неясно открояващ се файтонджия, увит целият, като се виждаха само очите му, викайки високо и силно размахвайки камшика, спря четирите мятащи се коня близо до пътника.

— Кой е там? Мосю?

— Да.

— Мосю е изминал голямо разстояние в тъмния среднощен час.

— Няма никакво значение. Всеки си има различен вкус. Не наеха ли и други коне на пощенската станция?

— Хиляди дяволи!… Извинете! Други коне ли? Посред нощ? Не.

— Слушай, приятелю. Много бързам. Да видим с каква скорост ще се придвижим! Колкото по-рано стигнем, толкова повече пари за пиене ще получиш. Да тръгваме! Бързо!

— Хайде! Хоп! Хайде! Хей!

В галоп напред сред тъмната равнина, кал и прах запръска встрани.

Тракането и възбудата съответствуваха на бързите и объркани мисли на беглеца. Навън всичко бе мъгляво и вътре в него всичко бе мъгляво. Предметите прелетяваха отвън, сливаха се, очите едва ги зърваха и те се загубваха, изчезваха! Зад бързо движещите се огради и къщурки съвсем близо до пътя се мержелееше мрачна пустош. Зад бързо сменящите се образи в съзнанието му, мигновено изчезващи, се мержелееше черна бездна, затаила ужас, безумие и мисъл за проваленото злодеяние. От време на време от далечната планина Юра, губеща се в края на низината, идваше планински полъх подобно въздишка. И отново току му се струваше, че същият този вихър, така яростен и ужасен, профучава и отминава, а кръвта се смръзваше в жилите му от него.

Фенерите, хвърлящи отблясъци върху окичените глави на конете и подрусващи се в такт със смътния силует на кочияша с развят плащ, предизвикваха хиляди смътни видения, които съответствуваха на мислите му. Сенки на познати хора, приведени на своите бюра над книжата си в обичайните си пози; странни видения на човека, от когото бягаше, или пък на Едит; непрестанното звучене на отдавна изречени думи в дрънченето на звънчетата и в трополенето на колелата; объркване в представите за време и място, при което изглеждаше, че е изминал цял месец от предишната вечер, а случилото се преди месец сякаш се бе случило предишната вечер; родният дом му се струваше ту безнадеждно далеч, ту съвсем близко; смут, хаос, лудо препускане, мрак, бъркотия както в душата му, така и наоколо. Хайде! Хоп! В галоп напред сред тъмната равнина — встрани пръскаше кал и прах, изпотените коне пръхтяха и фучаха, сякаш всеки един поотделно бе яхнат от дявола, с бясно ликуване напред по тъмния път, но накъде?

Безименният ужас отново го връхлита, а когато изчезва, звънчетата дрънчат в ушите му: „Накъде?“ Колелата тракат в ушите му: „Накъде?“ Във всички звуци и в трополенето се долавя единствено този вик. Отблясъците и сенките танцуват по главите на конете подобно дяволчета. Няма спиране сега, няма бавене! Напред, напред! Бягай безумно напред по тъмния път!

Той не бе в състояние да разсъждава трезво. Не можеше да отдели един предмет за размишления от друг, за да се съсредоточи на него поне за миг. Разбитите му планове да получи сладострастна награда за предишното си самоограничение, провалилото се предателство спрямо човека, който винаги се бе държал честно и великодушно към него, чиито високомерни думи и погледи обаче се бяха врязали завинаги в съзнанието му — притворните и коварни хора неизменно тайно презират и ненавиждат човека, пред когото сервилничат, и не зачитат отплатата и проявата на уважение, защото знаят, че те са незаслужени, — това бяха нещата, които най-много го занимаваха. У него се бе стаила трайна глуха омраза към жената, вкарала го в клопката, за да си отмъсти. Неясни, уродливи кроежи жестоко да й се отплати се мяркаха в съзнанието му, но всичко тънеше в мъгла. Мислите му се меняха бързо, и непоследователно. Дори когато изцяло бе обзет от трескавите си, безплодни мисли, не го напускаше съзнанието, че трябва да отложи размишленията си за неопределен период.

После в паметта му изникна спомен за отминалите дни преди втората женитба. Припомни си каква ревност бе изпитвал към сина, каква ревност бе изпитвал към дъщерята, как ловко бе държал всякакви натрапници на разстояние и бе очертал около лековерния човек граница, която само той можеше да престъпва. И след всичко това, мислеше си той, нима сега бе стигнал дотам да бяга като подгонен крадец от нещастния лековерен човек?

Той би се убил заради малодушието си, но малодушието бе сянка на поражението му, неделима от него. Вярата в собственото му коварство бе разбита с един удар, той знаеше, че е бил използуван като жалко оръдие, и това съзнание го парализираше. Изпитваше безсилен гняв към Едит, ненавиждаше мистър Домби и себе си, но въпреки всичко бягаше, защото нямаше какво друго да прави.

Непрестанно се ослушваше да разбере дали не се дочува звук от колела отзад. Непрестанно му се струваше, че долавя такъв звук, който все повече се засилва. Най-накрая дотолкова бе уверен в това, че извика: „Спри!“, като предпочиташе да се забави, вместо да се измъчва от съмнения.

Тази дума прикова на място всичко наведнъж — каретата, конете, кочияша.

— Дявол да го вземе! — извика кочияшът, като погледна през рамо. — Какво има?

— Слушай! Какво е това?

— Кое?

— Този звук!

— За бога, кротувай, проклет разбойнико! — обърна се кочияшът към единия от конете, който разклащаше звънчетата си. — Какъв звук?

— Зад нас. Не е ли това галопираща карета? Ето! Какъв е този звук?

— Ей, мерзавецо със свинска зурла, стой мирно! — викна кочияшът на друг кон, който захапа съседа си, а той на свой ред подплаши другите два, които се задърпаха напред-назад. — Нищо не идва след нас.

— Нищо ли?

— Не, нищо друго освен изгрева.

— Мисля, че си прав. Сега наистина не чувам никакъв звук. Карай напред!

Каретата, почти скрита сред облака пара, излизаща от конете, потегля бавно отначало, тъй като кочияшът, когото бяха накарали напразно да спре, навъсено изважда джобно ножче и слага нов ремък на камшика. И отново: „Хайде! Хоп! Хайде, хей!“ — и те бясно се втурват напред.

Сега вече звездите избледняха, дневната светлина започна да се процежда и изправен в каретата и загледан назад, той огледа пътя, по който бяха минали, и се увери, че не се вижда никой в мрачната пустош отзад. Скоро стана съвсем светло и слънцето огря нивите и лозята, а тук-там почнаха да се виждат някои общи работници, които бяха излезли от уединените, временно построени къщурки от струпаните покрай пътя камъни и ремонтираха шосето или ядяха хляб. Постепенно почнаха да се мяркат селяни, отправили се на работа, на пазара или пък просто разтакаващи се пред вратите на бедните си домове, наблюдавайки го безучастно, когато минаваше покрай тях. После се показа една пощенска станция. Пред нея имаше кал до колене, торища, от които се издигаше пара, и полуразрушени огромни бараки. В тази живописна картина се взираше огромен, страшен, незаслонен от дърветата, биещ на очи каменен замък — половината му прозорци бяха закрити с щори, а по стените му лениво пълзеше зелена плесен, придвижваща се от терасата с балюстрада към островърхите кулички.

Свил се мрачно в един ъгъл на каретата, обладан от едно-единствено желание — бързо да се придвижва (само от време на време, когато минаваха през открита местност, се изправяше и в продължение на цяла миля гледаше назад), той продължаваше пътя си, като отлагаше размишленията за неопределен период, но въпреки това непрестанно бе измъчван от безплодни мисли.

Срам, разочарование, съзнание за провал глождеха сърцето му. Непрестанното опасение да не бъде застигнат или срещнат от някого — без всякаква причина той се страхуваше и от пътници, идващи насреща му — дълбоко го угнетяваше. Същият непоносим ужас и страх, обземал го от време на време през нощта, се появяваше с предишната си сила и през деня. Монотонното дрънчене на звънчетата, монотонното чаткане на копитата, монотонното редуване на тревогата с безсилния гняв, монотонното въртене в съзнанието му на чувства като страх, съжаление и ярост — от всички тези неща пътешествието му изглеждаше като сън, в който единственото реално нещо бе собственото му терзание.

Като насън виждаше безкрайни пътища, стигащи до хоризонта, непрестанно бягащи и недостижими, лошо павирани селища, пръснати по възвишенията и из долчинките, където пред тъмните врати и зле остъклените прозорци се мяркаха хора и където из дългите тесни улички се виждаха множество изпръскани с кал крави и волове, навързани в редица за продан, които се ръгаха, мучаха и върху дебелите им глави се сипеха удари със сопа. Като насън виждаше мостове, кръстовища, черкви, пощенски станции, виждаше как впрягат нови коне, които се дърпат, а уморените, задъхани коне изпускат пара и унило скланят оклюмалите си глави пред вратите на конюшнята. Виждаше като насън малки гробища с черни, наклонили се на една страна кръстове върху гробовете с увиснали, повехнали венци. И отново безкрайни пътища, неспирно точещи се ту нагоре, ту надолу, устремени към измамния хоризонт.

Като насън следваха заранта, пладнето, залезът, вечерта и изгряването на младата луна. Като насън се отклоняваха за кратко време от безкрайните пътища и се приближаваха до груба настилка. Като насън трополяха и тракаха отгоре й. Като насън той поглеждаше и съзираше сред покривите голяма черковна камбанария, слизаше и набързо се хранеше, пиейки вино на големи глътки, което не го ободряваше. Като насън минаваше сред тълпа просяци — слепци с потрепващи клепачи, водени от старици, осветяващи лицата им със свещи, малоумни момичета, епилептици, куци, сакати, — пробиваше си път сред врявата и поглеждаше от каретата към извърнатите към него лица и протегнатите ръце, обхванат от внезапен страх да не би да съзре някой промъкващ се към него преследвач — и отново като насън се впускаше в галоп по безкрайните пътища, ту свит в своя ъгъл и вцепенен, ту надигащ се да огледа слабо осветения от луната нескончаем път отпред или пък да се обърне назад, за да види няма ли преследвачи.

Той не спеше, но понякога задремваше с отворени очи и току подскачаше сепнат и с вик отвръщаше на въображаемия глас, който чуваше. Проклинаше се, че е тръгнал на път, че е побягнал, че я е оставил да си иде, че не се е изправил дръзко пред врага си лице в лице. Той бе влязъл в смъртна вражда с целия свят и най-вече със самия себе си. Докато пътуваше и се носеше напред, всичко наоколо посърваше, поразено от мрачната му угнетеност.

Като в кошмарен сън миналото и настоящето се преплитаха, целият му живот се сливаше с бягството. Струваше му се, че бърза като обезумял за някъде, където непременно трябва да се яви. Отминали моменти изплуваха сред местата, през които минаваше. Размишляваше и умуваше за отдавна минали събития и сякаш не забелязваше действителните неща, които се изпречваха пред погледа му, и чак когато отминаваха, той болезнено съзнаваше, че те са го зашеметили и образите им са се напластили в разгорещения му мозък.

Като насън всичко непрекъснато се променяше, макар че непрестанно звучеше монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и нямаше никакъв покой. Като насън пред очите му се нижеха градове и села, пощенски станции, коне, кочияши, хълмове и долини, светлина и мрак, шосета и каменни настилки, възвишения и падини, дъжд и слънце, като непрестанно звучеше монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и нямаше никакъв покой. Като насън се приближаваше най-после към далечната столица по по-оживени пътища, прелетяваше покрай старинни катедрали, бързо прекосяваше градчета и села, по-нарядко пръснати край пътя от преди, и продължаваше да седи, увит в ъгъла, закривайки лицето си с плаща, когато минувачите се заглеждаха в него.

Той продължаваше да пътува, непрестанно отлагаше размишленията си за неопределен период и непрестанно се терзаеше от мисли. Не беше в състояние да прецени колко часа наред е в движение, загубил бе представа за времето и мястото. Беше жаден, виеше му се свят, стигнал бе почти до границата на безумието, но въпреки всичко упорито напредваше, сякаш не бе в състояние да се спре, и така навлезе в Париж, където бързата мътна река невъзмутимо следваше своя път между двата шумни и кипящи потока живот.

Тогава като в мъгляв сън видя мостове, кейове, безкрайни улици, винарски заведения, водоносци, огромни тълпи хора, войници, карети, военни барабани, безистени. Монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата най-сетне бяха погълнати от общия грохот и врява. Този шум постепенно заглъхна, когато на друга станция се прехвърли в нова карета. И когато се устреми към морския бряг, отново се върна монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, а покой все така нямаше.

Отново залез, отново спускане на нощта. Отново безкрайни пътища, непрогледен мрак, слаби светлинни в къщичките край шосето. И пак познатото монотонно дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и никакъв покой. Отново разсъмване, изгрев, слънце. Като насън се изкачиха по възвишенията, на върха се долови свежият морски вятър и се видя как гребените на вълните проблясват от дневната светлина. После се спуснаха до пристанището, когато приливът бе най-голям, и той като насън видя как се завръщат рибарските лодки, а щастливи жени и деца ги очакват на брега. Като насън видя рибарски мрежи и моряшки дрехи, проснати на брега да съхнат, видя забързани матроси, чиито гласове се издигаха сред корабните мачти и въжета, видя неуморимата искряща вода и общия ослепителен блясък.

Помнеше като насън как се отдалечиха от сушата и от палубата той погледна към брега през мъглата, прорязвана тук-таме от слънчевите лъчи, които озаряваха малки отрязъци земя. Като насън долови люлеенето, блясъка и шепота на спокойното море. Като насън видя друга сива ивица в морето, изпречила се пред кораба, която ставаше все по-ясна и се издигаше все по-високо. Като насън съзря как все по-отчетливо се очертават скали, сгради, мелници, черква. Като насън разбра, че най-после навлизат в тихи води, пускат котва до един пристан, където се намираше тълпа посрещачи, махащи на своите близки на борда. Като насън слезе, бързо си проби път сред тълпата, отбягвайки да погледне към някого, и почувствува, че най-после отново е в Англия.

В просъница му бе хрумнало да отиде в едно уединено селце, което познаваше, и да се притаи там, докато тайно се осведоми какви слухове се носят и реши как да действува. Все в същото вцепенение си спомни железопътната гара, където трябваше да се прехвърли, за да отиде до желаното място, и където имаше скромна странноприемница. Той смътно възнамеряваше да отседне там и да си почине.

С подобни намерения се постара колкото може по-бързо да се пъхне в един вагон, легна, зави се с плаща си, преструвайки се на заспал, и скоро се отдалечи от морето и се понесе към зелените пространства във вътрешността на страната. Когато пристигна на гарата, надзърна през прозореца и внимателно се огледа. Паметта му не го лъжеше. Мястото бе уединено и съвсем наблизо имаше горичка. Там се издигаше само една сграда, съвсем нова или поне преустроена в железопътна странноприемница, около която имаше хубава градинка. Най-близкото градче се намираше на няколко мили. Тогава той слезе от вагона и без да бъде забелязан от някого, веднага се отправи към ханчето и нае горе две стаи, свързани помежду си и твърде усамотени.

Целта му бе да си почине и да си възвърне самообладанието и душевното равновесие. Той до такава степен бе обзет от дива ярост и бяс, че ходеше из стаята и скърцаше със зъби. Мислите му — невъзможно бе да се отърве от тях, нито пък да ги направлява — все така блуждаеха в различни посоки и го влачеха след себе си. Беше зашеметен и измъчен до смърт.

Макар че сетивата му бяха притъпени, върху него сякаш тегнеше проклятието да не намери миг покой, защото съзнанието му не се изключваше. Той нямаше власт над своите сетива, сякаш те не бяха негови, а на чужд човек. Те не го заставяха да обърне внимание на заобикалящите го предмети и звуци, а непрестанно бяха насочени към едно натрапчиво видение — неговото бягство. През цялото време това видение бе пред очите му. Едит се изправяше, презрително вперила черните си очи в него, но въпреки това той продължаваше да пътува през градове и села, денем и нощем, в дъжд и слънце, по пътища и каменни настилки, по хълмове и долини, възвишения и низини, измъчен и изплашен от монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, ненамиращ покой.

— Какъв ден е днес? — попита той лакея, който приготвяше масата му за вечеря.

— Какъв ден ли, сър?

— Сряда ли е?

— Дали е сряда, сър? Не, сър. Четвъртък е, сър.

— Забравил съм. Колко е часът? Часовникът ми е спрял.

— Пет без няколко минути, сър. Навярно много дълго сте пътували, сър?

— Да.

— С влак ли, сър?

— Да.

— Много е изморително, сър. Аз лично нямам навика да пътувам с влак, сър, но отсядащите тук джентълмени често казват това.

— Много ли хора отсядат тук?

— Общо взето, доста, сър. В момента няма никой. Голямо затишие е настъпило, сър. Навсякъде има затишие, сър.

Той не отвърна, но се приповдигна от кушетката, върху която лежеше, седна, подпрял лакти на коленете, и се вторачи в пода. Не можеше да се съсредоточи нито за миг. Съзнанието му блуждаеше във всички посоки, но нито за секунда не се замъгляваше от съня.

След вечеря изпи доста вино, но напълно безрезултатно. Никакви изкуствени средства не бяха в състояние да предизвикат сън. Мислите му, още по-несвързани от преди, го влачеха най-безмилостно след себе си — също като обезумели коне, теглещи някакъв несретник, осъден на подобно изкупление.

В продължение на колко време, пиейки и размишлявайки, бе седял, тласкан насам-натам от собственото си въображение — никой не би могъл да отговори по-неточно от самия него. Той само знаеше, че дълго бе седял на запалени свещи, когато, обзет от внезапен ужас, се сепна и се ослуша.

Сега вече не само му се струваше. Земята се затресе, сградата се разклати, нещо стихийно и стремително разсече въздуха. Усети го как връхлетя и отмина. Но дори когато изтича до прозореца и разбра какво е, той се отдръпна назад, сякаш бе опасно да се гледа.

Да бъде проклет този огнен, трещящ дявол, плавно носещ се напред, прорязвайки далечната долина с диря от ярка светлина и зловещ дим и изчезващ от погледа! Мъжът изпита чувството, че е бил сякаш отместен от пътя на огнения дявол и спасен от премазване. Дори сега, когато напълно заглъхна всякакъв звук от грохота и когато железопътното платно, което той съзираше донякъде в лунната светлина, беше глухо и безлюдно като пустиня, той трепваше и се свиваше при мисълта за чудовището.

Неспособен да се отдаде на покой, усещащ, че железопътното платно неудържимо го тегли — или поне така му се струваше, — той излезе и започна да броди покрай самите релси, вглеждайки се във все още димящите въглени, които влакът бе оставил зад себе си по своя път. След като поброди около половин час в посоката, накъдето бе отминало чудовището, той се обърна, тръгна назад, продължавайки да се движи бързо до релсите, пресече градинката около странноприемницата и вървя още дълго надолу, като оглеждаше с интерес мостовете, сигналните лампи и се питаше кога ли ще мине следващият дявол.

Земята се разлюля, той почувствува вибрация в ушите, чу далечен рев, видя как се приближава мъглява светлина, бързо превърнала се в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, а после неудържимо профуча огромно, трещящо чудовище, предизвикващо вихър и грохот — прелетял бе още един дявол, а мъжът се бе вкопчил в една порта сякаш за да се спаси от дявола.

Той изчака следващия, а после и по-следващия. Измина същия път в обратна посока, отново се върна на предишното място и със съзнание, все още изпълнено с мисълта за изнурителното си пътуване, изчакваше да види приближаващите се чудовища. Помота се около гарата в очакване някое чудовище да спре там. Когато най-после едно спря и бе отделено от вагоните, за да се налее с вода, той застана близо до него, огледа огромните му колела и металната му гръд и си помисли каква безпощадна мощ и сила се крият в него. Уф! Само да види човек как големите колела бавно се завъртяват и да си представи, че го прегазват и смазват!

Зашеметен от виното и нуждата за сън — нужда, която, въпреки че бе много уморен, не можеше да бъде утолена, — той придаваше болезнено значение на мислите си и всичко, което виждаше. Когато се върна отново в стаята, близо в полунощ, мислите му продължаваха да го измъчват и той седеше, ослушвайки се дали не идва поредното чудовище.

Същото беше и когато си легна без някаква надежда да заспи. Продължаваше да се ослушва, а когато долавяше грохота и вибрацията, ставаше и се приближаваше до прозореца и наблюдаваше (оттам всичко се виждаше) как мъглявата светлина се превръща в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, и гигантът профучава, прорязвайки долината с диря от ярка светлина и дим. А после извръщаше поглед натам, накъдето възнамеряваше да се отправи при изгрев-слънце, чувствувайки, че и там няма да има покой за него. Лягаше отново и пак започваше да го измъчва споменът за изнурителното бягство с монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, докато се зададеше поредното чудовище. Това продължи през цялата нощ. Той не само че не възвърна самообладанието си, а както му се струваше, все повече го загубваше след настъпването на нощта. Зората го завари все така измъчван от мисли, все така отлагащ размишленията си за друго време, когато състоянието му се подобри. В съзнанието му хаотично изникваха представи за миналото, настоящето и бъдещето, но той не бе в състояние да се съсредоточи върху някоя от тях.

— В колко часа каза ти снощи — попита той лакея, сервирал му вечерята, който сега влезе със свещник, — че трябва да тръгна?

— Около четири и петнайсе, сър. Бързият влак в четири часа, сър, само минава, без да спира.

Той прекара ръка по пламналата си глава и погледна часовника си. Близо три и половина.

— Навярно никой друг няма да пътува с вас, сър — рече лакеят. — Двама джентълмени отседнаха тук, сър, но те ще чакат влака за Лондон.

— Снощи ти каза, струва ми се, че никой друг не е отседнал тук — каза Каркър, като се извърна към него със слабо подобие на предишната си усмивка, с която се усмихваше, когато бе обхванат от гняв или подозрения.

— Така беше снощи, сър. През нощта с влака, който спира тук, пристигнаха двама джентълмени. Желаете ли топла вода, сър?

— Не! И отнеси свещника! Достатъчно светло е.

Той се просна полуоблечен в леглото, а когато слугата излезе, се втурна към прозореца. Нощта бе отстъпила пред студената утринна светлина и в небето вече се виждаше червеното зарево на изгряващото слънце. Намокри си главата и лицето с вода — това обаче не го освежи, — бързо се облече, остави пари и излезе.

Лъхна го студен, неприятен въздух. Беше паднала роса и колкото и да бе разгорещен, той целият потреперя. Хвърли поглед към мястото, до което бе стигнал през нощта, после към сигналните лампи, бледо светещи в утрото, загубили своето предназначение, извърна се към изгряващото слънце и го видя как се издига на хоризонта в цялото си великолепие.

Така зловещо, толкова съвършено в красотата си, така божествено спокойно! Той вдигна помътнелите си очи към слънцето, което се издигаше безметежно и невъзмутимо, напълно безучастно към злодеянията и греховете, извършвани под лъчите му, откакто свят светува, и кой би могъл да каже дали в този миг не му мина през главата смътната мисъл за добродетелен живот на земята и отплата в рая? Кой би могъл да каже дали ако някога в сърцето му е трепвало чувство на нежност и разкаяние към брат му и сестра му, то не беше именно в този миг?

В този миг той се нуждаеше от такова чувство. Смъртта бе по петите му. Той бе зачеркнат от списъка на живите и се приближаваше към гроба.

Заплати пътя си до селцето, където бе намислил да отиде, и се разхождаше сам нагоре-надолу покрай железопътната линия, като поглеждаше ту към долината в едната посока, ту към тъмния мост наблизо в другата, когато изведнъж, стигнал до края на дървения перон, където се разхождаше, се обърна и съзря човека, от когото бягаше, застанал на същата тази врата, през която сам бе минал. Погледите им се срещнаха.

От изумление той се олюля и стъпи долу на железопътното платно. Бързо окопитил се, отстъпи една-две крачки назад по платното, за да се отдалечи, и дишайки бързо и учестено, се взря в гонителя си.

Чу вик… после друг… видя как лицето, изкривено от ярост и жажда за мъст, пребледня и потръпна от ужас… усети, че земята се разлюлява… в миг разбра, че хвъркатото нещо връхлита отгоре му… извика… огледа се… видя близо до себе си червените очи, помътнели и неясни на дневната светлина… и той бе повален, подхванат, завъртян от зъбчатата мелница, която го поде, разкъса го на парчета, пресуши потока на живота му с огнената си жар и захвърли жалките останки от тялото му във въздуха.

Когато пътникът, който бе разпознат, дойде на себе си след призляването, той видя като насън как четирима души носят на носилка нещо тежко и неподвижно, покрито отгоре, а други отпъждат кучетата, душещи железопътните релси, и засипват кръвта с пепел.