Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLII Поверителен разговор и злополука

Свалил траурните панталони и непромокаемата моряшка шапка, купени от капитан Кътъл, и облякъл солидна кафява ливрея, която, макар че имаше претенции да е сдържана и скромна, бе най-самодоволната и самоуверена ливрея, каквато можеше да се ушие от един шивач, Роб Точиларя, преобразен външно по този начин, а вътре в себе си напълно забравил за капитана и мичмана, освен когато отделяше по няколко минути от свободното си време, за да проявява злорадство по отношение на тези две неразделни особи и да си припомня под тържествения акомпанимент на този меден инструмент, съвестта, победоносния начин, по който се бе освободил от тяхната компания, сега служеше на своя покровител, мистър Каркър. Настанен в къщата на мистър Каркър, за да го обслужва, Роб със страх и трепет се взираше в белите зъби, като чувствуваше, че трябва да си отваря кръглите очи по-широко от всякога.

Пред тези зъби той трепереше с цялото си тяло и не бе в състояние да трепери повече от това въпреки съзнанието, че служи на велик магьосник и че зъбите му представляват могъщ талисман. Момчето така силно усещаше силата и могъществото на своя покровител, че те поглъщаха цялото му внимание и предизвикваха сляпото му подчинение и покорство. Роб дори и не смееше да мисли за господаря си в негово отсъствие, за да не би незабавно отново да бъде хванат за гърлото както през онази сутрин, когато за първи път се свърза с него, и да не би да види как зъбите, всички до един, го разобличават и обвиняват за всяка негова мисъл. Изправен лице в лице с него, Роб изобщо не се съмняваше, че мистър Каркър чете скритите му мисли или че е в състояние да ги чете със съвсем малко усилие от своя страна, стига само да пожелае, както не се и съмняваше, че мистър Каркър го вижда, когато гледа в него. Господството му бе толкова пълно и така бе омагьосало Роб, че без да се осмелява изобщо да мисли, той непрекъснато все по-осезаемо чувствуваше над себе си несъкрушимата власт на покровителя си и способността му да направи каквото си пожелае с него, Роб, и той се стараеше да му угажда и да предусеща заповедите му, изцяло забравил за всичко останало.

Навярно Роб не си беше отговорил на въпроса — при тогавашното му душевно състояние би било голямо безразсъдство да се пита за подобно нещо — дали всецяло не се бе подчинил на това влияние поради това, че както имаше известни слаби подозрения, покровителят му до съвършенство владее изкуството на предателството, което самият Роб бе изучавал слабо в училището на точиларите. Естествено Роб не само се страхуваше от него, но и му се възхищаваше. Навярно мистър Каркър бе по-добре запознат с източника на своята власт и той добре си служеше с нея.

Още същата вечер, след като напусна службата си при капитана, Роб се освободи от гълъбите — в бързината дори направи лоша сделка, — отправи се веднага към къщата на мистър Каркър и разгорещен, с пламнало лице, се представи пред новия си господар, сякаш очакваше похвала.

— О, безделнико! — възкликна мистър Каркър, като погледна към вързопа му. — Значи, си зарязал работата си и си дошъл при мен?

— О, моля за извинение, сър — със запъване отвърна Роб, — но вие казахте, нали разбирате, когато бях тук за последен път…

— Аз съм казал — отвърна мистър Каркър, — какво съм казал аз?

— Моля за извинение, сър, изобщо нищо не сте казвали — рече Роб, стреснат от тона на въпроса и много обезпокоен.

Покровителят му го погледна, оголвайки целите си венци, и като размаха заканително пръст, добави:

— Предчувствувам, че лошо ще свършиш, разбойнико. Очаква те гибел.

— О, моля за извинение, не говорете така, сър! — извика Роб и коленете му се разтрепериха. — Уверен съм, сър, че не искам нищо друго, освен да работя за вас, сър, да ви служа, сър, и честно да изпълнявам всичко, което ми наредите.

— Съветвам те честно да изпълняваш всичко, което ти наредя — отвърна покровителят му, — ако искаш да имаш работа с мен.

— Да, знам това, сър — рече покорният Роб. — Не се съмнявам в това, сър. Само бъдете така добър да ме изпробвате, сър! И ако някога ме заловите, сър, да върша нещо против вашата воля, разрешавам ви да ме убиете.

— Куче такова! — каза мистър Каркър, облегна се назад в стола и бодро му се усмихна. — Това не е нищо в сравнение с онова, което възнамерявам да сторя, ако ме измамиш.

— Да, сър — отвърна окаяният Точилар, — не се съмнявам, че здравата ще ме наредите, сър. Никога няма да се опитвам да правя каквото и да било, сър, дори и със златни гвинеи да ме подкупват.

Напълно излъгал се в своите очаквания да бъде похвален, оклюмалият Точилар стоеше и гледаше покровителя си, безуспешно опитвайки се да не го гледа, и със смущението си напомняше на озовало се в същото положение псе.

— Значи, си напуснал старата си работа и си дошъл да те приема при мен, а? — запита мистър Каркър.

— Да, ако обичате, сър — отвърна Роб, който бе действувал по нареждане на самия покровител, но сега не се осмеляваше да се оправдава, като спомене за подобно нещо.

— Е! — продължи мистър Каркър. — Ти ме познаваш, момче!

— Моля ви, сър, да, сър — отвърна Роб, въртейки в ръка шапката си — погледът на мистър Каркър все така го пронизваше и той напразно се опитваше да се освободи от него.

Мистър Каркър кимна с глава:

— Внимавай тогава!

С множество ниски поклони Роб изрази своето дълбоко разбиране на предупреждението и кланяйки се, отстъпваше към вратата, много въодушевен от перспективата да се озове от външната й страна, когато покровителят му го спря.

— Хей! — грубо го повика той обратно. — Ти си свикнал… затвори тази врата.

Роб веднага изпълни нареждането, сякаш животът му зависеше от бързината му в момента.

— Ти си свикнал да даваш ухо. Знаеш ли какво значи това?

— Да подслушвам ли, сър? — осмели се да каже Роб, след като смутено размисли.

Покровителят му кимна с глава.

— И да се оглеждаш и така нататък.

— Тук няма да върша подобно нещо, сър — увери го Роб, — честна дума, няма, сър, нека да умра, ако го сторя, сър, независимо какво ми обещават. Дори и да ми предлагат всички съкровища на света, няма да помисля да го сторя, освен ако не ми наредите, сър.

— Съветвам те да не го правиш. Също така си свикнал да дрънкаш и да бърбориш — продължи покровителят му с пълно самообладание. — Внимавай да не се занимаваш с това тук, защото си загубен, негоднико. — И той отново се усмихна и отново го заплаши с пръст.

От ужас Точиларя задиша накъсано и учестено. Той се опита да изтъкне честността на намеренията си, но бе в състояние единствено да зяпа усмихнатия джентълмен с тъпо покорство, от което усмихнатият джентълмен изглеждаше твърде доволен, защото му нареди да слезе долу, след като го наблюдава мълчаливо няколко минути, дал му да разбере, че е нает на работа.

По този начин Роб Точиларя бе нает от мистър Каркър и благоговейната преданост на момчето към джентълмена започна да укрепва и нараства — ако това е възможно — с всеки изминал час.

Той бе служил там вече няколко месеца, когато рано една сутрин Роб отвори градинската врата на мистър Домби, пристигнал по уговорка да закусва с господаря му. В същия миг се появи и господарят му и се втурна да посрещне важния гост и да го приветствува с всичките си зъби.

— Никога не съм се надявал — рече Каркър, след като му помогна да слезе от коня — да ви видя тук, уверявам ви. Това е изключителен ден в моя календар. Никакво събитие не би могло да бъде особено забележително за човек като вас, за когото всичко е достъпно. За човек като мен обаче нещата са съвсем различни.

— Много изискано е всичко тук, Каркър — каза мистър Домби, като благоволи да спре посред тревната площ, за да се огледа наоколо.

— Вие можете да си позволите да кажете това — отвърна Каркър. — Благодаря ви.

— Наистина — продължи мистър Домби с високомерно-покровителствен вид, — всеки би могъл да го каже. Доколкото е възможно, всичко е много просторно и добре уредено… извънредно елегантно.

— Доколкото е възможно, действително — с пренебрежителен тон уточни Каркър. — Тази уговорка е необходима. Е! Достатъчно говорихме по този въпрос. И макар че вие можете да си позволите да изречете похвала, аз все пак съм ви благодарен. Заповядайте вътре.

Като влезе в къщата, мистър Домби забеляза, с пълно основание, добрата подредба в стаите и множеството приспособления, създаващи удобство и уют. Със своята показна смиреност, мистър Каркър посрещна похвалата с почтителна усмивка, като каза, че разбирал деликатния й смисъл и го оценявал, но къщичката действително била добра за човек в неговото положение — по-добра навярно, отколкото му се полагало.

— Но навярно на вас, който стоите толкова нависоко, тя ви изглежда по-хубава, отколкото е в действителност — рече той, разтегнал до уши лицемерната си уста. — Също както кралете намират прелест в живота на просяците.

Докато говореше, той отправи хитър поглед и хитра усмивка към мистър Домби, които станаха още по-хитри, когато мистър Домби застана пред камината в позата, толкова често имитирана от неговия подчинен, и започна да оглежда картините по стените. Докато студеният поглед на мистър Домби се плъзгаше по картините, внимателният поглед на Каркър го следваше, без да го изпуска, като точно забелязваше накъде се насочва и какво съзира. Особено когато погледът се спря на една картина, Каркър като че спря да диша, дебнейки зорко като котка отстрани, но неговият голям началник отклони очи, както и от другите и не личеше тази картина да му е направила по-силно впечатление от останалите.

Каркър по такъв начин погледна към картината — същата, която напомняше за Едит, — сякаш бе живо същество, а върху лицето му се изписа безмълвна, зла насмешка, която като че отчасти бе насочена към картината, но всъщност подигравката се отнасяше до високопоставения човек, застанал до него, неподозиращ нищо. Скоро закуската бе сервирана на масата и като покани мистър Домби да седне на един стол с гръб към картината, самият Каркър както обикновено седна срещу нея.

Мистър Домби бе по-тържествен от всякога и съвсем мълчалив. Папагалът, люлеещ се на позлатения обръч в блестящата клетка, безуспешно се опитваше да привлече вниманието, но Каркър така изцяло бе погълнат от госта, че изобщо не го забелязваше, а гостът, потънал в размисли — над колосаната яка лицето му изглеждаше съсредоточено, дори навъсено, — не откъсваше очи от покривката. Що се отнася до Роб, който ги обслужваше, вниманието и енергията му така изцяло бяха погълнати от заниманието да наблюдава господаря си, че едва ли можеше да му хрумне да се замисли над факта, че гостът е високопоставеният джентълмен, пред когото в детството си е бил представен като свидетелство за здравето на семейството и на когото бе задължен за кожените панталони.

— Разрешете ми — внезапно каза Каркър — да ви запитам, как е мисис Домби?

Задавайки този въпрос, той раболепно се наклони напред, като подпираше брадата си с ръка, а в същото време очите му се обърнаха към картината, сякаш й казваше: „Гледай сега как ще го подведа!“

Изчервявайки се, мистър Домби отговори:

— Мисис Домби е добре. Напомняте ми, Каркър, за разговора, който искам да проведа с вас.

— Робин, можеш да ни оставиш сами — нареди господарят му, а Робин се стресна от кроткия тон и изчезна, без да откъсва очи от покровителя си до последния миг. — Вие, разбира се, не помните това момче? — добави той, когато впримченият Точилар излезе.

— Не — отвърна мистър Домби с величествено равнодушие.

— Малко вероятно е човек като вас да го запомни. Почти невъзможно е — промълви Каркър. — Той е от това семейство, от което вие наехте кърмачка. Навярно си спомняте, че вие великодушно се нагърбихте със задачата да му дадете образование.

— Това ли е въпросното момче? — рече мистър Домби, като се намръщи. — Струва ми се, че не прави добра реклама на образованието си.

— Боя се, че е един млад негодник — отвърна Каркър и сви рамене. — Такава репутация има. Всъщност аз го наех на работа, защото той, не намирайки никъде служба, си беше въобразил (смея да кажа, че така е научен у дома), че може да предявява известни изисквания към вас и непрекъснато се опитваше да ви преследва с молбите си. И макар моите преки, конкретни отношения с вашите работи да имат делови характер, при все това аз проявявам такъв непосредствен интерес към всичко, свързано с вас, че…

Той отново поспря сякаш за да се увери до каква степен е подвел мистър Домби. И отново, подпрял брадата си с ръка, се ухили срещу картината.

— Каркър — обади се мистър Домби, — съзнавам, че вие не пестите…

— Усилията си — подсказа усмихнатият домакин.

— Не, бих рекъл, грижите си — добави мистър Домби, добре съзнаващ, че с думите си му прави голям и твърде ласкателен комплимент — при нашите чисто делови отношения. Дребният случай, който току-що споменахте, свидетелствува за съобразяването ви с моите чувства, надежди и разочарования. Много съм ви признателен, Каркър.

Мистър Каркър леко наведе глава и много внимателно потри ръце, сякаш се боеше с някакво движение да не наруши излиянието на мистър Домби относно доверието му в него.

— Вашата забележка идва навреме — след известно колебание започна мистър Домби, — тъй като ме улеснява да премина към въпроса, който исках да споделя с вас. Тя ме кара да мисля, че с думите си не установявам нови отношения помежду ни, макар че сега аз проявявам по-голямо лично доверие, отколкото преди…

— Съм бил удостояван — подсказа Каркър и отново наклони глава. — Няма да ви говоря за голямата чест, която ми се оказва. Човек като вас добре съзнава каква чест е в състояние да окаже, когато поиска.

— Ние с мисис Домби — продължи мистър Домби, като подмина с величествено пренебрежение последния комплимент — не се разбираме напълно в някои отношения. Изглежда, все още не можем да стигнем до разбирателство помежду си. Мисис Домби трябва да научи някои неща.

— Мисис Домби се отличава с множество редки качества и несъмнено е привикнала да слуша големи ласкателства — отвърна хитрият угодник, дебнещ всеки поглед и промяна в гласа. — Но там, където има обич, чувство за дълг и уважение, всички малки недоразумения, дължащи се на подобен навик, бързо се изглаждат.

Мистър Домби неволно си представи обърнатото към него лице в будоара на жена му, когато властната ръка бе посочила вратата. И като си припомни каква обич, чувство за дълг и уважение бяха изписани върху това лице, целият пламна, което не убягна от зоркия поглед насреща му.

— Преди смъртта на мисис Скютън ние с мисис Домби — продължаваше той — обсъдихме причините за моето недоволство, за които вие навярно имате обща представа, тъй като станахте свидетел на разговора ми с мисис Домби вечерта, когато бяхте в нашия… в моя дом.

— Когато аз толкова съжалявах, че присъствувам — рече усмихнатият Каркър. — Естествено е човек в моето положение да се чувствува горд с вашето специално внимание — макар че аз не го заслужавам, но вие можете да правите каквото пожелаете, без да уронвате престижа си, — както и с честта, която ми оказахте, като ме представихте на мисис Домби, преди още да я удостоите с името си, въпреки това, уверявам ви, едва ли не изпитах съжаление през онази вечер, че ми се падна щастието да бъда отличен.

Мистър Домби не бе в състояние да проумее подобно психическо явление, когато един човек, независимо при какви обстоятелства, може да изпитва съжаление, че е бил отличен с неговата благосклонност и покровителство. И затова попита с доста подчертано чувство за лично достойнство:

— Наистина ли? А защо, Каркър?

— Боя се — отвърна довереното лице, — че мисис Домби не е много предразположена да проявява към мен благосклонност и интерес — човек в моето положение не би и могъл да очаква това от една дама, така горда по природа, на която гордостта толкова й отива, — боя се, че мисис Домби няма лесно да ми прости невинното участие в този разговор. Вашето неудоволствие е сериозно нещо, вие знаете, а да бъде предизвикано това неудоволствие в присъствието на трети човек…

— Каркър — надменно заговори мистър Домби, — предполагам, че аз съм този, с когото трябва първо да се съобразявате.

— О! Може ли да има някакво съмнение за това? — отвърна другият с припряността на човек, признаващ общоизвестен и неоспорим факт.

— Смятам, че мисис Домби отива на второ място, когато става дума за нас двамата — рече мистър Домби. — Не е ли така?

— Дали е така? — запита Каркър. — Нима не знаете по-добре от всекиго, че не е необходимо да питате подобно нещо?

— В такъв случай се надявам, Каркър — каза мистър Домби, — че вашето съжаление за неудоволствието на мисис Домби може почти да се неутрализира от задоволството, че сте запазили моето доверие и добро мнение.

— Сега разбирам, че наистина съм имал нещастието — рече Каркър — да си навлека това неудоволствие. Изрази ли го мисис Домби пред вас?

— Мисис Домби изрази различни мнения — с високомерна хладност и равнодушие заяви мистър Домби, — които аз не споделям и които не ми се ще да обсъждам или да си припомням. Както вече ви споменах, преди известно време изложих пред мисис Домби някои изисквания за проява на почит и покорство в семейния живот, които считам за нужно да предявявам. Не успях да убедя мисис Домби, че е необходимо незабавно да промени поведението си в това отношение както с оглед на собствения си покой и благополучие, така и с оглед на моето достойнство. Аз осведомих мисис Домби, че ако сметна за необходимо отново да изразя своето неодобрение и протест, ще изразя мнението си пред нея посредством вас, моето доверено лице.

Погледът на Каркър, отправен към мистър Домби, бе последван от сатанински поглед към картината над главата му, който я удари като мълния.

— Е, Каркър — продължи мистър Домби, — без колебание ви заявявам, че ще изпълня намерението си. С мен шега не бива. Мисис Домби трябва да разбере, че волята ми е закон, и не ще допусна никакви изключения по отношение на главния принцип в живота ми. Ще бъдете така добър да се заемете с тази задача, която, надявам се, при положение, че е възложена от мен, не е неприемлива за вас въпреки съжалението ви, изразено от учтивост — за което съм ви благодарен от името на мисис Домби. Уверен съм, че вие ще бъдете така добър да изпълните поръчението добросъвестно както винаги.

— Знаете — рече мистър Каркър, — че е нужно само да ми наредите.

— Наистина зная — величествено изрази съгласието си мистър Домби, — че е нужно само да ви наредя. Нужно е обаче да предприема по-нататъшни стъпки. Мисис Домби несъмнено е дама, притежаваща големи достойнства в много отношения, за да…

— За да ви прави чест дори вашият избор — подсказа Каркър, като раболепно оголи зъби.

— Да, щом желаете да си послужите с такъв израз — с обичайното си достолепие се съгласи мистър Домби, — но в момента аз не считам, че тя оправдава честта както би трябвало. У мисис Домби има дух на противодействие, който трябва да бъде сломен и преодолян. Изглежда, мисис Домби не разбира — енергично добави мистър Домби, — че мисълта да се противопоставя на мен е чудовищна и нелепа.

— Ние в Сити ви познаваме по-добре — рече Каркър с широка усмивка.

— Вие ме познавате по-добре. Надявам се, че е така. Макар че всъщност, ако трябва да бъда справедлив към мисис Домби, необходимо е да призная, че колкото и несъвместимо да изглежда това с по-нататъшното й поведение (то си остава все същото), когато в онзи разговор, за който ви споменах, аз изразих с известна строгост своето неодобрение и взетото си решение, моята критика, изглежда, й направи много силно впечатление. — Мистър Домби изрече тези думи с невъобразимо достолепие. — И затова, Каркър, бих искал да бъдете така добър да осведомите мисис Домби от мое име, че съм длъжен да й напомня за предишния ни разговор и да изразя удивлението си, че той не е оказал необходимото въздействие. Че съм длъжен да настоявам тя да съгласува поведението си с изискванията, предявени към нея в този разговор. Че аз не съм доволен от поведението й. Че аз съм крайно недоволен от него. И че ще бъда принуден, колкото и нежелателно да е това, посредством вас да й предам още по-неприятни и точни нареждания, в случай че тя не прояви благоразумието и необходимия такт да се съобрази с моите желания, както правеше първата мисис Домби и както, смятам, мога да добавя, всяка жена на нейно място би направила.

— Първата мисис Домби живя много щастливо — рече Каркър.

— Първата мисис Домби бе извънредно благоразумна — с джентълменска снизходителност към мъртвите заяви мистър Домби — и тактична.

— Смятате ли, че мис Домби прилича на майка си? — попита Каркър.

Лицето на мистър Домби мигновено помръкна. Довереното лице внимателно го наблюдаваше.

— Засегнах болезнена тема — рече той с мек, извинителен глас, несъответствуващ на зоркия му поглед. — Моля да ми простите. Интересът, който проявявам към вас, ме кара да забравям за възможните асоциации. Моля да ми простите.

Независимо какво говореше обаче, той внимателно оглеждаше с втренчен поглед сведеното лице, а след това тържествуващо вдигна очи към картината, сякаш я приканваше да бъде свидетел как отново го подвежда и до какво ще се стигне.

— Каркър — заговори мистър Домби с пребледнели устни и малко променен, припрян тон, а очите му шареха разсеяно по масата, — няма причини за извинение. Вие бъркате. Направих асоциация с настоящия въпрос, а не с някакви спомени, както предполагате. Не одобрявам държането на мисис Домби към дъщеря ми.

— Извинете — рече мистър Каркър, — не ви разбирам.

— Разберете в такъв случай — отвърна мистър Домби, — че вие бихте могли — и непременно ще го сторите, моля ви — да отправите пряк укор към мисис Домби от мое име. Ако обичате, кажете й, че нейните прояви на привързаност към дъщеря ми са ми неприятни. Вероятно тази привързаност се забелязва. Вероятно тя кара хората да сравнят отношението на мисис Домби към дъщеря ми с отношението й към мене. Ще бъдете така добър направо да уведомите мисис Домби, че аз възразявам и че очаквам тя да се съобрази с моето възражение. Мисис Домби може би е искрена в своето отношение, може би то е прищявка, а може и да го прави, за да ми се противопоставя. Независимо как стоят нещата, аз възразявам. Ако мисис Домби е искрена, толкова с по-голяма готовност ще се откаже, защото тя няма да направи услуга на дъщеря ми с тези си прояви на привързаност. Ако извън необходимото чувство на подчинение към мен жена ми изпитва допълнителна нежност и загриженост, тя може да ги проявява към когото си желае, но преди всичко трябва да проявява подчинение към мен! Каркър — продължи мистър Домби, като овладя необичайното вълнение, с което бе говорил, и възвърна привичния си тон, с който обикновено утвърждаваше своето величие, — ще бъдете така добър да не пропускате или да не омаловажавате това възражение, а да го считате много важна точка от нарежданията.

Мистър Каркър се поклони и като стана от масата и се изправи замислено пред камината, подпрял гладката си брадичка с ръка, погледна към мистър Домби със злобното лукавство на издялана от дърво маймуна, получовек-полуживотно, или като ехидно захилено лице върху чучура на стара чешма. Мистър Домби, възвръщайки постепенно спокойствието си и охлаждайки чувствата си благодарение на съзнанието, че е предприел сериозни мерки, седеше и гледаше как папагалът се люлее напред-назад върху венчалната халка, а високомерието му непрестанно нарастваше.

— Моля за извинение — след известно мълчание заговори Каркър, като внезапно притегли стола си срещу мистър Домби и седна, — но искам да разбера нещо. Известно ли е на мисис Домби, че съществува възможност да изразите неудоволствието си посредством мен?

— Да — отвърна мистър Домби. — Вече го казах.

— Да — рече бързо Каркър, — но защо?

— Защо ли? — с известна неувереност повтори мистър Домби. — Защото й съобщих.

— Да — каза Каркър. — Но защо сте й съобщили? Разбирате ли — продължи той с усмивка и леко докосна с кадифената си длан ръката на мистър Домби, както котка би го докоснала със скритите си нокти, — ако съумея да вникна напълно в намеренията ви, много по-голяма е вероятността да бъда полезен и да имам щастието успешно да ви услужа. Смятам, че разбирам. Нямам честта да се ползувам с благоразположението на мисис Домби. При моето положение нямам никакво основание да го очаквам, но искам да се уверя със сигурност, че не се ползувам с такова благоразположение.

— Може би не се ползувате — отвърна мистър Домби.

— Следователно — продължи Каркър — изразяването пред мисис Домби на вашето неудоволствие посредством мене неизбежно ще бъде особено неприятно на дамата.

— Струва ми се — каза мистър Домби с високомерно спокойствие, но и с известно смущение, — че възгледите на мисис Домби по въпроса не засягат нашето отношение към него, Каркър. Но вие може би сте прав.

— И… извинете… правилно ли ви разбирам — рече Каркър, — като предполагам, че гледате на това като на подходящ начин да смирите гордостта на мисис Домби — с тази дума назовавам качеството, което, в случай че не е прекомерно, украсява и прави чест на една дама, отличаваща се със своята хубост и множество дарби — и ако не да я накажете, то поне да я принудите да проявява покорството, което вие естествено и с пълно основание изисквате?

— Не съм свикнал, Каркър, както ви е известно — каза мистър Домби, — да давам подробни обяснения за постъпките си, които считам за уместни, но няма да оспорвам предположението ви. Ако имате някакви възражения, което е съвсем друго нещо, достатъчно е само да ги изразите. Но признавам си, не съм предполагал, че проявата ми на доверие към вас би могла да ви унижи…

— О! Да ме унижи! — възкликна Каркър. — Когато служа на вас?

— … или пък да ви поставя — добави мистър Домби — в неудобно положение.

— Мен, в неудобно положение! — възкликна Каркър. — Бих бил горд… доволен… да изпълня нареждането ви. Бих желал, признавам, да не давам на дамата, в чиито нозе смирено бих сложил своята почит и преданост — та нима тя не е ваша съпруга! — нови основания за неприязън към мен. Но вашата воля, разбира се, стои над всякакви други съображения на земята. Освен това, когато мисис Домби се отърси от тези дребни погрешни възгледи, които, осмелявам се да кажа, са съвсем случайни, и когато приеме новото си положение, надявам се, че тя ще съзре в моето незначително участие само едно зрънце — моето низше положение едва ли дава възможност за нещо повече — от уважението ми към вас, както и пренебрегването ми на всякакви други съображения заради вас. А тя ще има удоволствието и щастието ежедневно да трупа много такива зрънца.

В този миг мистър Домби сякаш отново я видя, сочеща с ръка вратата, и сред кротката реч на своето доверено лице сякаш дочу ехо на думите й: „Нищо не е в състояние да ни направи по-чужди един на друг, отколкото сме сега!“ Той обаче се отърси от този спомен, но не се отказа от решението си и рече:

— Разбира се, няма съмнение в това.

— Нямате ли други нареждания? — каза Каркър, премести стола си на предишното място — още не бяха приключили със закуската — и почака за отговор, преди да седне.

— Няма други — отвърна мистър Домби — освен това. Бъдете така добър да запомните, Каркър, че нито едно от посланията до мисис Домби, които ще трябва да предавате, сега и занапред, не допуска отговор. Ще бъдете така добър да не ми предавате никакъв отговор. Мисис Домби е осведомена, че не ми подобава да се споразумявам или да преговарям по въпроси, предизвикващи разногласия помежду ни, и че аз имам окончателната дума.

Мистър Каркър показа, че е разбрал заповедта, и те се заловиха със закуската, доколкото имаха апетит. Съответно и Точиларя се появи отново, който нито за миг не откъсваше очи от господаря си и изпаднал в унес, изпитваше едновременно благоговение и ужас. След като закуската приключи, отново бе доведен конят на мистър Домби, а Каркър възседна своя и те потеглиха заедно към Сити.

Мистър Каркър бе в превъзходно настроение и говореше много. Мистър Домби го слушаше с величествения вид на човек, който се ползува с правото да бъде развличан с приказки, и от време на време благоволяваше да каже някоя и друга дума, за да поддържа разговора. И така, те двамата яздеха, всеки посвоему. Със свойственото си величие мистър Домби яздеше, като отпускаше твърде много стремената, държеше юздата твърде свободно и твърде рядко благоволяваше да погледне къде стъпва конят му. В резултат на всичко това конят на мистър Домби, движещ се в тръс, се препъна о някакви камъни, изхвърли го от седлото, строполи се отгоре му и в усилието си да се изправи го ритна с подкованите си копита.

Мистър Каркър, който бе добър ездач и имаше зорко око и здрава ръка, слезе, мигновено хвана за повода мятащото се животно и го изправи на крака. В противен случай сутрешният поверителен разговор би бил последен за мистър Домби. Зачервен от напрегнатото си, бързо действие, той се надвеси с оголени зъби над проснатия си господар и промърмори: „Сега дадох добър повод на мисис Домби да се чувствува засегната, ако узнае за случилото се.“

Мистър Домби, загубил съзнание, с окървавена глава и лице, бе пренесен под ръководството на Каркър от някакви хора, ремонтиращи шосето, в най-близката гостилница, не много далеч, където бе прегледан от множество лекари, пристигнали бързо един след друг от най-различни краища, водени сякаш от непонятен инстинкт, също както се говори, че лешоядите се събирали около умиращата в пустинята камила. След като направиха известни усилия и възвърнаха съзнанието му, джентълмените прегледаха раните. Един от лекарите, който живееше наблизо, беше на мнение, че е налице сложна фрактура на крака, като и собственикът на гостилницата мислеше същото. Двама други лекари обаче, които живееха надалеч и бяха попаднали случайно в околността, така безкористно отхвърлиха това мнение, че най-накрая се стигна до решението, че пострадалият, макар и тежко наранен и контузен, нямаше счупени кости освен някое и друго ребро и надвечер внимателно може да бъде пренесен у дома. След като раните на пострадалия бяха промити и превързани — тази операция трая дълго — и най-накрая той бе оставен да си почива, мистър Каркър отново възседна коня си и потегли да съобщи вестта в дома му.

Макар лицето на мистър Каркър да бе с хубав овал и правилни черти, то почти винаги имаше хитро и жестоко изражение, но сега, когато Каркър се отправи на път с настоящата задача, лицето му бе по-неприятно от всякога. Обзет от хитри и жестоки мисли, както и от мечти, не толкова свързани с планове и кроежи, а с далечни възможности, той изглеждаше така, сякаш гони пред себе си тълпа хора. Когато най-сетне излезе на по-оживени пътища, дръпна юздата, намали ход, както винаги карайки белоногия си кон внимателно да избира пътя, и прикри, доколкото бе възможно, истинския си облик зад раболепния си, смирен, приведен вид и ослепителната си усмивка.

Той отиде направо в дома на мистър Домби, слезе от седлото пред вратата и помоли за разрешение да види мисис Домби по важна работа. Слугата, който го заведе в стаята на мистър Домби, скоро се върна и съобщи, че по това време мисис Домби не посрещала посетители, и се извини, че не споменал този факт по-рано.

Мистър Каркър, напълно подготвен за студено посрещане, написа върху визитна картичка, че се налагало да прояви дързостта да настоява за среща и че не би се осмелил да го стори ЗА ВТОРИ ПЪТ (той подчерта последните думи), ако не бил и този път убеден, че случаят е достатъчно сериозен, за да му служи за оправдание. Не след дълго се появи прислужницата на мисис Домби и го отведе в една стая горе, където се намираха Едит и Флорънс.

Никога преди Едит не му се бе струвала толкова красива. Колкото и да се бе възхищавал на изяществото в лицето и фигурата й, колкото и ярък чувствен спомен да бе запазил за нея, никога преди тя не му се бе струвала толкова красива.

Когато застана на вратата, високомерният й поглед се отправи към него. Той обаче погледна Флорънс — макар и само в мига на покланянето при влизането си, — открито показвайки новата си власт, и тържествуващо видя как погледът й трепна и се склони и как Едит се поизправи, за да го посрещне.

Той много съжалявал, бил дълбоко опечален. Не би могъл да обясни с каква неохота бил дошъл, за да й съобщи вестта за незначителната злополука. Помоли мисис Домби да се успокои. Давал най-тържествена клетва, че нямало причини за тревога. Мистър Домби само…

Флорънс внезапно изписка. Той не гледаше нея, а Едит. Едит започна да я успокоява и утешава. Тя самата не изписка от уплаха. Не, не…

На мистър Домби му се случило нещастие при яздене. Конят му се подхлъзнал и мистър Домби бил хвърлен от седлото.

Не. Честна дума, мистър Домби, макар и отначало зашеметен, бързо се съвзел и макар и действително ранен, бил извън всякаква опасност. Ако това не било самата истина, той, разтревоженият вестоносец, никога не би имал смелостта да се яви пред мисис Домби. Такава била истината в действителност, тържествено ги увери той.

Той разказа всичко това, сякаш отговаряше на Едит, а не на Флорънс, и погледът и усмивката му бяха насочени към Едит.

След това продължи да й обяснява къде се намира мистър Домби и да я моли да му се предостави на разположение карета, за да го доведе у дома.

— Мамо — неуверено каза разплаканата Флорънс, — ако можех и аз да отида!

Когато мистър Каркър чу тези думи, той отправи към Едит многозначителен поглед и леко поклати глава. Видя как тя се бори със себе си, преди да му даде отговор с хубавите си очи, но той изтръгна отговора й — даде й да разбере, че или ще го получи, или ще заговори и жестоко ще рани сърцето на Флорънс — и тя му отвърна. Също както сутринта бе поглеждал към картината, така сега погледна към нея, когато тя извърна очи.

— Наредиха ми да помоля — каза той — на новата икономка… струва ми се, че тя се казва мисис Пипчин…

Нищо не му се изплъзваше от вниманието. Той в миг проумя, че с икономката мистър Домби бе нанесъл нова обида на жена си.

— … да бъде съобщено, че мистър Домби желае да му се приготви легло в неговите стаи на долния етаж, тъй като предпочитал тях пред останалите. Аз едва ли не моментално се връщам при мистър Домби. Не е необходимо да ви уверявам, мадам, че е направено всичко възможно за неговото удобство и че се полагат най-големи грижи за него. Позволете ми още веднъж да повторя, че няма причина за ни най-малко безпокойство. Повярвайте ми, дори вие бихте могли да бъдете напълно спокойна.

Проявявайки крайна почтителност и смиреност, той излезе с поклон, върна се в стаята на мистър Домби, където се разпореди да изпратят карета след него в Сити, а после отново възседна коня си и бавно се отправи натам. Той бе много замислен, докато отиваше натам, замислен бе и когато отново се отправи с каретата към мястото, където бе оставен мистър Домби. Чак когато седна до кушетката на този джентълмен, той дойде на себе си и се сети за зъбите си.

Мистър Домби, измъчван от силни болки, бе настанен привечер в една карета, като от едната страна му подложиха възглавници и одеяла, а от другата страна седеше довереното му лице. Тъй като не трябваше да бъде разтърсван, те се придвижваха малко по-бързо от пешеходци и затова, когато го закараха у дома, бе съвсем тъмно. Мисис Пипчин, кисела и мрачна, незабравила за перуанските мини, в което обитателите на дома имаха пълното основание да се убедят, го посрещна на вратата и чрез няколко поръсвания със словесен оцет ободри слугите, помагащи да се пренесе мистър Домби в стаята. Мистър Каркър остана, докато го положат в леглото, а после, тъй като господарят му отказа да вижда каквито и да е посетители от женски род с изключение на Кръвопийцата, управляваща домакинството му, още веднъж посети мисис Домби, за да я осведоми за състоянието на съпруга й.

Той отново завари Едит сама с Флорънс и отново се обърна с успокоителна реч към Едит, сякаш тя бе жертва на силно и мъчително безпокойство. Така пламенно изразяваше той своето почтително съчувствие, че на сбогуване се осмели — като в този миг отново погледна към Флорънс — да хване ръката й и скланяйки глава, да я докосне с устните си.

Едит не отдръпна ръката си, нито пък го удари с нея по лицето, въпреки че бузите й се заляха с руменина, очите й проблеснаха, а тялото й трепна. Когато обаче остана сама в стаята си, тя така удари ръката си в мраморната полица над камината, че само от едно удряне тя се нарани и обля в кръв, а Едит я протегна над огъня, сякаш искаше да я пъхне там и изгори.

До късно през нощта тя седя край гаснещите пламъци сама, мрачна и заплашително красива, и наблюдава трепкащите по стените черни сенки, сякаш мислите й бяха материални и хвърляха отраженията си по стените. Каквито и видения, оскърбителни и позорни, каквито и зловещи загатвания за бъдещето да се мержелееха на стената пред нея, огромни и неясни, една ненавистна фигура ги водеше насреща й. Това бе фигурата на мъжа й.