Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLIX Мичманът прави откритие

Флорънс дълго спа. Стана пладне, денят превали, а тя, с изтерзана душа и тяло, все така продължаваше да спи, без да съзнава, че е в чуждо легло, че от улицата долита шум и глъчка и че зад завесите на прозореца грее слънце. Дори в дълбокия сън, предизвикан от изтощение, тя не можеше да намери забрава и да се отърси от мисълта за случилото се в дома, който вече не съществуваше за нея. Някакъв смътен, горестен спомен, неспокойно задремващ, но незаспиващ, изпълваше съня й през цялото време. Тя непрестанно усещаше приглушена мъка подобно притъпена болка и бледите й страни се обливаха в сълзи много по-често, отколкото би желал да види преданият капитан, който от време на време надникваше през открехнатата врата.

Слънцето се спускаше ниско на запад и надзъртайки иззад червената мъглявина, пронизваше с лъчите си бойниците и дървените орнаменти по камбанариите на градските черкви, сякаш ги промушваше със златни стрели. То хвърляше диря, пресичаща реката и равните й брегове, озаряваше платната на корабите в морето, а от тихите гробища, разположени по хълмовете в околността, се виждаше как залива далечината с огнени пламъци и земята и небето ослепително се сливат в едно. Слънцето се спускаше ниско на запад, когато Флорънс вдигна натежалите си клепачи, полежа малко, без да съзнава къде е, безучастно гледайки непознатите стени наоколо и равнодушно вслушвайки се в шумовете от улицата. Но изведнъж тя скочи от леглото, огледа се, удивена и неразбираща, и си припомни всичко.

— Хубавице моя! — обади се капитанът и почука на вратата. — Как е?

— Скъпи приятелю — рече Флорънс и се втурна насреща му, — вие ли сте?

Капитанът изпита такава гордост и задоволство, когато чу това обръщение и видя лицето й, светнало при вида му, че вместо отговор целуна куката си и по този начин безмълвно изрази признателността си.

— Как е, мой сияен елмаз? — рече капитанът.

— Трябва много дълго да съм спала — отвърна Флорънс. — Кога дойдох тук? Вчера ли?

— Днес, днес, моя малка лейди — отвърна капитанът.

— Не е ли минала нощта? Ден ли е още? — попита Флорънс.

— Вече се здрачава, хубавице — каза капитанът и дръпна завесата на прозореца. — Гледай!

Флорънс, печална и плаха, се опря на ръката на капитана, а едроликият и плещест капитан кротко я подкрепи и двамата стояха така в розовите отблясъци на яркото вечерно небе, без да проронват ни дума. Ако трябваше да даде словесен израз на своите чувства, той навярно би прибягнал до странни обрати на речта, но въпреки това капитанът разбираше не по-зле и от най-красноречивия човек, че тихият час и умиротворената красота ще накарат Флорънс да излее мъката си в сълзи и най-добре беше да се даде воля на тези сълзи. Затова капитан Кътъл стоеше безмълвен. Но когато почувствува, че тя по-здраво стиска ръката му, когато почувствува, че главата на самотното момиче се скланя върху грубия му син ръкав, той я погали нежно с коравата си длан, разбрал всичко и срещнал разбиране.

— Ето сега ти стана по-леко, хубавице! — обади се капитанът. — По-бодро, по-бодро! Ще отида долу да приготвя нещо за вечеря. А после ти сама ли ще слезеш, хубавице, или Едуард Кътъл да се качи и да те пренесе?

След като Флорънс го увери, че е в състояние сама да слезе, капитанът, макар и да се съмняваше дали правилата на гостоприемството допускат подобно нещо, я остави да постъпи според желанието си и незабавно се залови да пече пиле на огъня в малката гостна. За да се справи по-добре с готвенето, си свали палтото, нави си ръкавите и си сложи колосаната шапка — той никога не се захващаше за деликатна или трудна работа без този свой помощник.

Флорънс освежи натежалата си глава и пламналото си лице със студена вода, която капитанът грижовно бе осигурил, докато тя спеше, и пристъпи към огледалото, за да оправи разрошената си коса. Тогава видя — само за миг, тъй като веднага се извърна, — че на шията й тъмнее отпечатък от гневната ръка.

При вида на този отпечатък сълзите й бликнаха отново. Той предизвика у нея чувство на срам и страх, но не и на гняв към баща й. Останала сиротна и без дом, тя прости всичко на баща си. Впрочем тя едва ли мислеше за това, че трябва да му прости и че му прощава, а бягаше дори от самата мисъл за него, както бягаше от действителността. Той напълно изчезна и престана да съществува. Нямаше такъв човек на света.

Какво да прави, къде да живее — за тези неща Флорънс, бедното, неопитно момиче, не можеше още да мисли. Тя смътно мечтаеше някъде, далеч оттук, да започне да обучава малки момичета, които подобно сестрички ще я обикнат, а тя, скрита под чуждо име, на свой ред ще се привърже към тях и те ще пораснат в щастливия си дом, ще се омъжат, но няма да забравят старата си гувернантка и може би след време ще й възложат да учи дъщерите им. Мина й през ума колко странно и тъжно би било да се превърне в белокоса жена и да отнесе тайната си в гроба и Флорънс Домби да бъде напълно забравена. Всички тези представи обаче бяха мъгляви и неясни. Знаеше само, че няма баща на този свят, и многократно си повтаряше това, когато, останала сама, отправяше молби към небесния баща.

Наличните й пари възлизаха само на няколко гвинеи. С част от тях бе необходимо да си купи някои дрехи, тъй като нямаше нищо друго освен това, което бе на нея. Тя бе твърде разстроена, за да мисли, че парите й бързо ще се свършат, а също бе и по детски неопитна в житейските проблеми, за да се безпокои извънредно много по този въпрос, дори и да нямаше други грижи. Опита се да се успокои, да потисне сълзите си, да внесе порядък в обърканите си мисли и сама да се застави да разбере, че всичко се е случило само преди няколко часа, а не преди седмица или месеци, както й се струваше. И тя слезе долу при добрия си благодетел.

Капитанът много грижливо бе покрил масата с покривка и приготвяше яйчен сос в малка тенджера, като наред с това с най-жив интерес поливаше от време на време с мазнина пилето, което се препичаше на шиш върху огъня. Настанил Флорънс върху меки възглавнички на дивана — за по-голямо удобство бе преместил дивана в закътан ъгъл, — капитанът продължаваше да готви с изумителна сръчност, като правеше гореща гозба във втора тенджерка, вареше няколко картофа в трета, не забравяйки при това яйчения сос в първата и не преставайки всяка минутка с безпристрастна последователност да полива с удобна лъжица пилето, както и да го обръща. Наред с всички тези грижи капитанът трябваше още да наглежда и едно тиганче, където много мелодично цвърчаха наденички. В разгара на всички тези приготовления капитанът изглеждаше най-сияещият готвач, какъвто човек би могъл да види. Невъзможно бе да се определи какво грее по-силно — лицето му или колосаната му шапка.

Когато най-сетне вечерята бе готова, капитанът я сервира и подреди с не по-малка сръчност, отколкото сръчността му при готвенето. А после се издокара за вечеря, като свали колосаната си шапка и облече фрака си. Тогава той приближи масата до дивана, където седеше Флорънс, каза молитвата си, развинти куката си, завинти на нейно място вилицата си и се зае със задълженията си на домакин.

— Моя малка лейди — започна капитанът, — горе главата и опитай добре да си хапнеш. Дръж се здраво, скъпа моя! Ето ти дробче, крилце. Ето ти наденичка. И картофки.

Капитанът нареди всичко това симетрично на една чиния, заля го с горещ сос, използувайки удобната си лъжица, и постави чинията пред скъпата си гостенка.

— Всички капаци са пуснати, напред, моя малка лейди — с ободрителен глас рече капитанът, — всичко е наред. Опитай се да хапнеш малко, хубавице. Ако Уол’р беше тук сега…

— Ах! Ако той можеше да замести брат ми сега! — заплака Флорънс.

— Стига! Стига, хубавице моя! — рече капитанът. — Моля те! Той ти беше изпитан, истински другар, нали, миличка?

Флорънс нищо не можа да отговори. Тя само възкликна:

— О, скъпи, скъпи Пол! О, Уолтър!

— Уол’р ценеше дори палубата, по която ти стъпваше — промълви капитанът и погледна посърналото й лице, — както унилото сърце цени изворите! Помня го как същия ден, когато постъпи на работа във фирмата на Домби, на вечеря говореше за нея, а лицето му грееше също като току-що разцъфнала роза, окъпана ако не от роса, то поне от целомъдрени чувства. Ех! Ако нашият беден Уол’р беше тук, моя малка лейди… ако можеше да бъде тук… защото той се удави, нали?

Флорънс поклати глава.

— Да, да, удави се — успокоително рече капитанът, — но както казах, ако можеше да бъде тук, той щеше да те моли и да настоява, съкровище мое, да си хапнеш малко и да се погрижиш за своето драгоценно здраве. И така, дръж се, моя малка лейди, както би се държала заради Уол’р, и се обърни в посока на вятъра.

Флорънс се помъчи да изяде една хапка, за да достави удоволствие на капитана. В това време капитанът, който, изглежда, съвсем бе забравил за своята вечеря, остави ножа и лъжицата си и приближи стола си до дивана.

— Уол’р бе чудесно момче, нали, съкровище? — рече капитанът, като поседя известно време, безмълвно разтърквайки брадата си и не откъсвайки очи от нея. — Смело момче, благородно момче.

Флорънс със сълзи на очи изрази съгласието си.

— Но се удави, красавице, нали? — с успокоителен тон добави той.

На Флорънс не й оставаше нищо друго, освен отново да изрази съгласието си.

— Той бе по-голям от тебе, моя малка лейди — продължаваше капитанът, — но отначало бяхте като две дечица заедно, нали?

Флорънс каза:

— Да.

— Но Уол’р се удави, нали? — попита пак капитанът.

Странно бе да се намира утеха в такъв въпрос, но капитан Кътъл, изглежда, намираше, защото непрестанно го повтаряше. Флорънс отмести недокосната вечерята, отпусна се назад на дивана и му подаде ръка — тя чувствуваше, че го е разочаровала, макар че от все сърце бе желала след всички негови грижи да му достави удоволствие. Той обаче пое ръката й в своята (ръката й трепереше, когато я допря) и сякаш напълно забравил за вечерята и за липсата й на апетит, продължи от време на време с дрезгав глас да казва замислено и съчувствено: „Бедният Уол’р. Да, да! Удави се, нали?“ И всеки път неизменно очакваше да чуе нейния отговор, като че именно това целеше със странните си възклицания.

Пилето и надениците бяха изстинали, а гозбата и яйченият сос бяха загубили вкуса си, когато капитанът се сети за тях, нахвърли се отгоре им заедно с помощта на Диоген и със съвместни усилия те двамата бързо приключиха пиршеството. Възторгът и изумлението на капитана, когато Флорънс кротко му помогна да раздигне масата, да приведе гостната в порядък и да измете пепелта в камината — по своята сила тези чувства можеха да се сравняват единствено с бурността на протестите му, когато Флорънс се залови да му помага, — постепенно нараснаха до такава степен, че накрая не му оставаше какво друго да прави, освен да не върши нищо, да стои и да я наблюдава, като че тя бе някаква фея, грациозно извършваща тези неща за него. От неописуемо възхищение червената диря върху челото му отново пламна.

А когато Флорънс взе лулата му от полицата над камината, подаде му я и го помоли да запуши, добрият капитан бе дотолкова смаян от вниманието й, че хвана лулата така несръчно, сякаш за пръв път в живота си държеше лула. А също и когато Флорънс, без той да я моли за това, надникна в малкото бюфетче, извади четвъртитото шише, приготви му чудесна чаша грог и я постави до ръката му, червеният му нос направо побеля от оказаното му внимание и почит. Потънал в блаженство, той напълни лулата си, а Флорънс му я запали — не бе по силите на капитана да й възрази или да й попречи да го стори, а после тя зае отново предишното си място на дивана и го погледна с нежна и признателна усмивка, която ясно му показваше, че в своята скръб самотното й сърце се бе обърнало към него така, както се бе обърнало и лицето й. Тогава димът от лулата подразни гърлото му и го накара да се закашля, а също влезе и в очите му и те запремигаха и се навлажниха.

Беше много забавно да се наблюдава как капитанът се опитва да покаже, че причината, предизвикала такива последствия, се крие в самата лула, как търси причината, като поглежда в огнището на лулата и ненамерил я там, си дава вид, че я издухва от мундщука. Лулата скоро се оправи и той изпадна в блажено състояние, подобаващо на един добър пушач, а очите му не се откъсваха от Флорънс и с неописуемо добродушна и сияеща физиономия той от време на време изпускаше кръгче дим, което, излизайки от устата му, бавно се разгъваше подобно свитък с надпис: „Да, да, бедният Уол’р. Той се удави, нали?“, а после капитанът продължаваше да пуши с безкрайно благодушие.

Колкото и да не си приличаха на външен вид — огромен бе контрастът между Флорънс, с нейната изящност, младост и красота, и капитан Кътъл, с неговото осеяно с бучки лице, едра, закалена от бурите фигура и дрезгав глас, — що се отнася до простодушията наивност към живота и към неговите трудности и опасности, те бяха на едно ниво. Дори едно дете не би могло да съперничи на капитан Кътъл по отношение на пълното му неведение относно всичко, което не е свързано с ветровете и времето, нито пък по отношение на неговата наивност, лековерие и великодушна доверчивост. Вярата, надеждата и любовта изцяло го владееха. Към тези качества се присъединяваше и някакъв странен романтизъм, лишен от въображение, но чужд на действителността, необезпокояван от мисълта за житейско благоразумие и облаги. Докато капитанът седеше, пушеше и гледаше Флорънс, един бог знае само какви невероятни картини, в които тя бе главното действуващо лице, се рисуваха в съзнанието му. Не по-малко мъгляви и неясни, макар и не така оптимистични, бяха и нейните мисли за бъдещето й. Така както сълзите й променяха и оцветяваха светлината пред нея, така и през новата си, тежка мъка тя вече съзираше дъга, проблясваща слабо на далечния небосклон. Скитащата се принцеса и доброто чудовище от приказките биха могли да седят така край камината и разговорът им би съответствувал на мислите на капитан Кътъл и бедната Флорънс — а и те самите не биха изглеждали много различни.

Капитанът изобщо не се тревожеше от мисълта за някакви затруднения или отговорност, произтичащи от пребиваването на Флорънс при него. След като пусна кепенците и заключи, той напълно се успокои по този въпрос. Дори тя да бе под съдебна опека, това не би имало никакво значение за капитан Кътъл. Той бе последният човек, който би се обезпокоил от подобни съображения.

И така, капитан Кътъл си пушеше преспокойно лулата и двамата с Флорънс бяха заети със своите мисли. Когато лулата бе изпушена, пиха чай. Тогава Флорънс го помоли да я придружи до някой магазин наблизо, за да си купи най-необходимите вещи. Тъй като вече се бе стъмнило, капитанът се съгласи. Отначало той внимателно се огледа, както бе свикнал да прави по времето, когато се криеше от мисис Макстинджър, и се въоръжи с голям бастун, в случай че непредвидени обстоятелства го принудят да прибегне до оръжие.

Капитанът бе преизпълнен с гордост, когато Флорънс го хвана под ръка и той измина с нея двеста-триста метра, като през цялото време внимателно се озърташе и привличаше вниманието на минувачите с голямата си бдителност и многобройните си предпазни мерки. При пристигането в магазина капитанът счете, че от деликатност трябва да се отдалечи по време на покупките, тъй като Флорънс щеше да си купува принадлежности от тоалета. Той предварително обаче постави металната си кутия за чай на тезгяха, осведоми младата дама от магазина, че вътре имало четиринадесет лири и две пенита, и я помоли, в случай че тези пари не са достатъчни, за да покрият разходите за обличането на неговата племенница — при думата „племенница“ той хвърли многозначителен поглед на Флорънс, придружен от цяла пантомима, изпълнена с лукавство и тайнственост, — да бъде така добра да го повика и той ще плати разликата от джоба си. Като поглеждаше нехайно часовника си с цел да порази продавачите и да им внуши мисълта, че насреща си имат богат човек, капитанът отпрати въздушна целувка към племенницата си, целувайки куката си, и застана навън пред витрината. Истинско удоволствие бе да се види как едрото му лице от време на време наднича сред коприните и панделките — капитанът очевидно се опасяваше да не би Флорънс да бъде отмъкната през задния вход.

— Скъпи капитан Кътъл — заговори Флорънс, когато се появи с пакет, чиито размери разочароваха капитана, защото той бе очаквал да види носач, следващ Флорънс с множество покупки, — казвам ви, нямам нужда от тези пари. Не съм похарчила нищо от тях. Аз имам пари.

— Моя малка лейди — отвърна разочарованият капитан, загледан далеч пред себе си, — бъди така добра да ми ги пазиш, докато ти ги поискам.

— Мога ли да ги поставя на предишното им място и да ги държа там? — попита Флорънс.

Капитанът не изпита задоволство от това предложение, но отвърна:

— Да, да, моя малка лейди, все едно къде ще ги сложиш, стига да запомниш къде да ги търсиш после. На мен те не ми трябват — рече той. — Чудя се как досега не съм ги хвърлил.

Отначало капитанът бе много унил, но веднага щом Флорънс го хвана под ръка, той се съвзе и те се върнаха у дома със същите предпазни мерки, с които бяха дошли. Капитанът отвори вратата на каютата на малкия мичман и се шмугна вътре с бързина, която можеше да се придобие само след дълга практика. Докато Флорънс спеше сутринта, той бе наел дъщерята на една възрастна жена, която обикновено седеше под син чадър на пазара в Ледънхол и продаваше птици, да идва да оправя стаята на Флорънс и да й оказва дребни услуги. Тази девойка сега се бе явила и Флорънс завари всичко в стаята си така подредено и удобно, макар и не толкова изискано, както в ужасния кошмарен дом, считан някога за свой.

Когато отново останаха сами, капитанът настоя Флорънс да изяде препечена филийка и да изпие чаша подгреяно сладко вино (превъзходно приготвено от него). Като я ободряваше с всякакви ласкави думи и несвързани цитати, които му идваха наум, той я заведе горе до спалнята й. На него обаче също нещо му тежеше на сърцето и той не беше спокоен.

— Лека нощ, душа моя — каза й капитан Кътъл на вратата на стаята й.

Флорънс приближи устни до лицето му и го целуна.

По всяко друго време капитанът би бил зашеметен от подобна проява на привързаност и благодарност. А сега, макар и да бе трогнат от вниманието, той я погледна в лицето с още по-голямо безпокойство от преди и сякаш не му се щеше да се раздели с нея.

— Бедният Уол’р! — възкликна капитанът.

— Бедният, бедният Уол’р! — възкликна Флорънс.

— Удави се, нали? — добави капитанът.

Флорънс поклати глава и отново въздъхна.

— Лека нощ, моя малка лейди! — рече капитанът и си подаде ръката.

— Господ да ви благославя, скъпи, добри, приятелю!

Капитанът обаче продължаваше да стои.

— Какво се е случило, скъпи капитан Кътъл? — попита Флорънс, която поради състоянието си лесно изпадаше в тревога. — Искате нещо да ми кажете ли?

— Да ти кажа ли, моя малка лейди? — повтори капитанът и със смущение я погледна в очите. — Не, не. Какво мога да искам да ти кажа, хубавице? Ти навярно не очакваш, че мога да ти кажа нещо хубаво, нали?

— Не очаквам — рече Флорънс и поклати глава.

Капитанът я погледна замислено и повтори:

— Не очакваш…

И той продължаваше да стои, обзет от смущение.

— Бедният Уол’р! — рече пак капитанът. — Моят Уол’р, както ти виках аз! Племенникът на стария Сол Джилс! Любим на всички, които го знаеха, подобно майско цвете! Къде си сега, храбро мое момче! Той се удави, нали?

Той завърши своята реч с това внезапно обръщение към Флорънс, каза й „лека нощ“ и заслиза по стълбите, а Флорънс остана на площадката да му свети в тъмното със свещта. Капитанът се загуби в мрака и ако се съди по звука на отдалечаващите се стъпки, вече влизаше в малката гостна, когато главата и раменете му неочаквано се появиха отново сякаш от дълбините, като единствената му цел бе да каже още веднъж: „Той се удави, нали, хубавице?“, и след като изрече тези думи с ласкав, състрадателен тон, излезе.

Флорънс изпита дълбоко съжаление, че приютявайки се в този дом, тя несъзнателно бе събудила в сърцето на своя добър благодетел възпоминания, макар и това да бе напълно естествено. Тя седна пред масичката, където капитанът бе наредил телескопа, песнопойката и другите чудновати вещи, замисли се за Уолтър и за всичко, свързано с него в миналото, и й се дощя да легне на леглото и повече да не стане. Докато си спомняше с болка за починалите, които бе обичала, нито веднъж не й мина през главата мисъл за дома, за възможността да се върне обратно, за това, че той продължава да съществува и под неговия покрив живее баща й. Тя бе видяла как бе извършено убийството. Този последен, непроменлив образ, който въпреки всичко тя дълго бе съхранявала в себе си, бе изтръгнат от сърцето й, разбит и унищожен. Самата мисъл за него бе толкова ужасяваща, че тя закриваше очи и разтреперана отблъскваше от себе си и най-беглия спомен за деянието или за жестоката ръка, която го бе извършила. Ако след всичко случило се бе запазила този образ в любещото си сърце, то сърцето й би се пръснало. Но това бе невъзможно и празнината се запълни с безумен страх, който я караше да отбягва всичко, свързано с останките от този образ — страх, който можеше да бъде предизвикан единствено от дълбока любов, жестоко оскърбена.

Тя не смееше да се погледне в огледалото, защото тъмнеещото се петно на шията й я караше да изпитва страх от самата себе си, сякаш бе белязана с позорно клеймо. В тъмното тя го закри с разтреперана ръка и плачейки, отпусна изтерзаната си глава върху възглавницата.

Капитанът дълго време не си легна. В продължение на цял час той се разхожда напред-назад из магазина и малката гостна и сякаш поуспокоен от раздвижването, седна със сериозно и дълбокомислено изражение на лицето и прочете от молитвеника всички молитви, които се четат на корабите. Не беше лесно да се прочетат всичките. Добрият капитан четеше много бавно, с дрезгав глас и честичко спираше пред трудните думи, за да се окуражи с възгласите: „Хайде, приятелю! Смело“ или пък: „Дръж се здраво, Ед’ард Кътъл, дръж се здраво!“, които много му помагаха да преодолява всякакви трудности. На всичко отгоре очилата доста му пречеха да вижда. Въпреки всички тези спънки обаче капитанът, хванал се сериозно със заниманието си, изчете всички молитви до последния ред, при това много прочувствено. Много доволен от свършеното, капитанът с леко сърце и добродушна физиономия легна да спи под тезгяха (преди това обаче се качи горе и се ослуша пред вратата на Флорънс).

През нощта капитанът на няколко пъти се качва горе, за да се увери, че питомката му спи спокойно, а на разсъмване разбра, че е будна, защото, дочула стъпки пред вратата, тя попита дали е той.

— Да, моя малка лейди — с дрезгав шепот отвърна капитанът. — Добре ли се чувствуваш, елмаз мой?

Флорънс му благодари и отговори:

— Да.

Капитанът не бе в състояние да се лиши от подобна благоприятна възможност, допря устни до ключалката и извика с глас, напомнящ хрипливите звуци на вятъра:

— Бедният Уол’р! Удави се, нали?

След това се оттегли, легна си отново и спа до седем часа сутринта.

Целия ден той не можа да се освободи от безпокойството и смущението си, макар че Флорънс, занимаваща се с шев в малката гостна, бе много по-спокойна и ведра от предния ден. Почти винаги когато повдигаше глава от ръкоделието си, тя забелязваше, че капитанът я гледа и замислено търка брада. Той толкова често приближаваше креслото си близо до нея, сякаш искаше да й каже нещо много поверително, а после отново го отместваше, като че не можеше да реши откъде да започне, че с тази своя несигурна лодка той през целия ден кръстосва гостната и в разстроеното си състояние много пъти засяда, налитайки на стената или вратата на килера.

Чак привечер капитан Кътъл пусна най-сетне котва до Флорънс и започна да говори малко по-свързано. Когато обаче отблясъците от камината заиграха по стените и тавана на малката стая, а също и по подноса за чай, по чашите и чинийките, наредени на масата, както и по кроткото лице, извърнато към огъня, който проблясваше в насълзените й очи, капитанът наруши мълчанието със следните думи:

— Никога ли не си пътувала по море?

— Не — отвърна Флорънс.

— Морето е могъща стихия — с благоговение рече капитанът. — Много чудеса се крият в дълбините му, хубавице. Представи си морето в бурна нощ, когато е толкова непрогледно, тъмно — продължаваше капитанът, тържествено размахвайки куката си, — че можеш да видиш собствената си ръка само когато я озари светкавица, и тогава плуваш, плуваш, плуваш през бурята и мрака, сякаш стремглаво се носиш към безбрежен свят, вовеки веков, амин, а когато срещнеш това, отбележи го. Имало е времена, хубавице моя, когато можеш да кажеш на приятеля си (когато прелистиш предварително книгата): „Духа силен североизточен, Бил, чуваш ли го как реве? Колко ми е мъчно за всички нещастни хора на брега, бог да им е на помощ!“

Последният цитат, даващ най-добра представа за ужасите на океана, капитанът произнесе внушително и завърши словото си с гръмкия възглас: „Дръж се здраво!“

— А вие преживели ли сте голяма буря?

— Ами че да, моя малка лейди, получил съм своя пай лошо време — рече капитанът и развълнувано изтри главата си, — получил съм своя пай от люшкане сред вълните. Но… но не за себе си исках да ти говоря. Нашето скъпо момче — рече той и се приближи към нея — Уол’р, мила, който се удави. — Гласът на капитана така затрепери и лицето му, обърнато към Флорънс, бе толкова бледо и развълнувано, че тя уплашено го хвана за ръката.

— Лицето ви се измени! — възкликна Флорънс. — За един миг станахте друг. Какво има? Скъпи капитан Кътъл, студени тръпки ме побиват, като ви гледам!

— Какво! Моя малка лейди — рече капитанът и я подкрепи с ръка. — Не се страхувай! Не, не! Всичко е наред, всичко е наред, скъпа моя. Та аз казвах… Уол’р… той… той се удави, нали?

Флорънс внимателно го гледаше. Тя ту пламваше, ту пребледняваше и притискаше с ръка сърцето си.

— Морските дълбини подхвърлят човека на много беди и опасности, красавице моя ненагледна — продължи капитанът, — те са погълнали много кораби и много смели сърца и не са издали никому тайната. Но е възможно понякога да се изплъзнеш от дълбините и се случва нявга един човек от двайсет… а може и от сто, хубавице… да се спаси от божията милост и да се върне у дома, когато целият екипаж е загинал и той напълно е бил отписан. Аз… аз знам един случай от този род, Радост за сърцето — рече капитанът, заеквайки, — който ми разказаха веднъж. И тъй като говорим за такива неща и си седим двамата край камината, навярно искаш да ти го разкажа. Искаш ли, скъпа?

Разтреперана от вълнение, което нито можеше да проумее, нито да потисне, Флорънс неволно проследи погледа му, отправен към магазина зад нея, където гореше лампа. Веднага щом тя извърна глава, капитанът скочи от стола и постави ръката си пред очите й.

— Нищо няма там, красавице — каза той. — Не гледай натам.

— А защо? — попита Флорънс.

Капитанът промълви нещо от рода, че там нямало какво да се гледа, а огънят греел толкова весело в камината. Той притвори вратата, която досега бе широко разтворена, и отново седна на мястото си. Флорънс го следеше с поглед и внимателно се взираше в лицето му.

— Та бях почнал да ти разправям за един кораб, моя малка лейди — започна капитанът, — който отплувал от пристанището на Лондон при попътен вятър и хубаво време за… не се страхувай така, моя малка лейди, корабът просто отплавал, хубавице, просто отплавал.

Изражението върху лицето на Флорънс стресна капитана. Самият той бе много разгорещен и възбуден и издаваше не по-малко вълнение от нея.

— Да продължа ли, красавице? — попита капитанът.

— Да, да, моля ви! — рече Флорънс.

Капитанът преглътна така, сякаш нещо му бе заседнало на гърлото, и неспокойно продължи:

— Та същият този злочест кораб в открито море попаднал на такава буря, която става веднъж на двайсет години. Имало е урагани на брега, които са изтръгвали от корен цели гори и са събаряли цели градове, а е имало и такива бури на тези ширини в морето, че на тях не би издържал и най-здравият от всички кораби. Казаха ми, че много дни наред този злочест кораб се държал доблестно и изпълнявал своя дълг, но изведнъж една вълна разбила борда, отнесла мачтите и руля, погълнала най-добрите моряци и корабът се предал на милостта на бурята, която била безмилостна и забушувала още по-силно, така че вълните блъскали кораба, тласкали го и с всеки свой удар го разбивали като черупка. Всяко тъмно петно върху гребена на вълните било или отломки от плътта на кораба, или жив човек, и така той се разбил на парчета, красавице моя, и върху гробовете на тези, които са управлявали кораба, никога няма да поникне трева.

— Но не всички са загинали! — възкликна Флорънс. — Някои са се спасили?… Само един човек ли?

— На борда на този злочест кораб — продължи капитанът, стана от стола и стисна ръката си в юмрук с удивително решителен и тържествуващ вид — се намирало едно момче, едно храбро момче… така ми казаха… което от малко обичало да чете и да говори за смели подвизи при корабокрушение… аз самият съм го чувал, аз самият съм го чувал… и той си спомнил за тях в бедствения час и не загубил своето мъжество и бодрост, когато най-неустрашимите сърца и най-изпитаните моряци паднали духом. Той бил храбър не защото нямал на брега близки, които да обича, а защото бил такъв по природа. Аз съм забелязвал това в чертите на лицето му, когато бе съвсем малко дете — да, много пъти! — но тогава си мислех, че е просто благообразност!

— И спасил ли се е? — извика Флорънс. — Спасил ли се е?

— Това храбро момче… — продължи капитанът — гледай мен, хубавице! Не се извръщай…

На Флорънс едва й стигнаха силите да отвърне:

— Защо?

— Защото там няма нищо, скъпа — рече капитанът. — Не се страхувай, хубавице! Не се страхувай заради Уол’р, който бе скъп на всички ни! Та същото това момче — рече капитанът — работило заедно с храбреците, ободрявало малодушните и нито веднъж не се оплакало и като че от нищо не се бояло и поддържало духа у всички моряци и им внушавало такова уважение към себе си, сякаш било адмирал — та това момче заедно с втория помощник и един матрос оцелели единствено от всички живи същества на борда… те се привързали към отломки на разбития кораб и се носили по бурното море.

— Спасили ли са се? — извика Флорънс.

— Много дни и нощи наред те се носили из безбрежното море — продължаваше капитанът, — докато най-сетне… не, не гледай натам, хубавице!… се показал кораб и с божията милост били прибрани на борда. Двама живи и един умрял.

— Кой от тях умрял? — извика Флорънс.

— Не момчето, за което говоря — отвърна капитанът.

— Слава богу! О, слава богу!

— Амин! — бързо рече капитанът. — Не се страхувай! Почакай още минутка, моя малка лейди! Горе главата!… На борда на този кораб те се отправили на дълго плаване насред океана (защото нямало къде да се приземят) и по време на това плаване матросът, който бил привързан заедно с него, умрял. Той обаче останал жив и…

Без да съзнава какво върши, капитанът отряза една филия хляб, забоде я на куката си (която често му служеше за препичане на хляб) и я поднесе към огъня. Загледан с развълнувано лице зад гърба на Флорънс, той не забеляза как филията пламна и се овъгли.

— Останал жив — повтори Флорънс — и… какво?

— И се върнал у дома на този кораб — рече капитанът, като продължаваше да гледа в същата посока — и… не се страхувай, хубавице… и се приземил. И една сутрин, знаейки, че приятелите му го считат за удавен, той предпазливо се приближил до вратата на своя дом, но се отклонил от курса си, когато чул неочакван…

— Неочакван лай на куче! — бързо извика Флорънс.

— Да — гръмко отвърна капитанът. — Дръж се здраво, скъпа! По-смело! Не се обръщай още! Гледай там! На стената!

Върху стената до нея падаше нечия сянка. Флорънс се сепна, извърна се и изпищя пронизително, когато видя зад себе си Уолтър Гей!

Тя си помисли за него единствено като за брат, брат, спасил се от смъртта, брат, оцелял след корабокрушение и завърнал се при нея, и се втурна в обятията му. В целия свят той бе едничката й надежда, утеха, спасение и закрила. „Погрижи се за Уолтър, аз обичах Уолтър!“ Скъпият спомен за гласа, произнесъл жално тези думи, потрепна в душата й подобно музика в нощта. „О, добре дошъл, Уолтър! Добре дошъл за радост на изтерзаната душа!“ Тя чувствуваше как тези думи напират у нея, но не можеше да ги произнесе и продължаваше да го държи невинно в прегръдките си.

Капитан Кътъл, напълно загубил ума си, се опитваше да изтрие главата си с овъглената филия, забодена на куката му, и почувствувал, че тя е неудобна за целта, я пъхна на дъното на колосаната си шапка, с известно затруднение си сложи шапката на главата, помъчи се да изпее някой куплет от „Прекрасната Пег“, запъна се на първата дума, оттегли се в магазина, но бързо се върна отново със зачервено, изпоцапано лице и съвсем омекнала яка и рече:

— Уол’р, момчето ми, това е едно малко имущество, което искам да ви предам за съвместно притежание.

Капитанът бързо извади големия часовник, чаените лъжички, щипките за захар и металната кутия за чай, постави ги на масата и наведнъж ги смете с едрата си ръка в шапката на Уолтър. Когато обаче предаде тази необичайна спестовна касичка на Уолтър, той отново толкова се разчувствува, че се наложи отново да се оттегли в магазина и да отсъствува по-дълго, отколкото първия път.

Но Уолтър отиде при него и го доведе пак в гостната и тогава капитанът бе обзет от голям страх да не би Флорънс да се поболее от новото сътресение. Той не на шега се боеше от подобно нещо, поради което прояви благоразумие и решително забрани да се споменава за приключенията на Уолтър в продължение на няколко дни. Тогава чак капитанът се поуспокои, извади овъглената филия от шапката си и зае своето място на масичката за чай. Когато обаче видя, че от едната страна Уолтър се притиска до рамото му, а от другата Флорънс шепнешком го поздравява през сълзи, капитанът изведнъж отново побягна и отсъствува цели десет минути.

Никога преди лицето на капитана не бе гряло така и светило, както когато най-сетне зае окончателно мястото си на масата за чай и започна да гледа ту Флорънс, ту Уолтър. Сияйната му физиономия не се дължеше обаче на силното разтъркване на лицето му с ръкав през изтеклия половин час. Тя изцяло се дължеше на чувствата, от които бе обзет капитанът. Радост и възторг озаряваха лицето му и го правеха наистина лъчисто.

Гордостта, с която капитанът гледаше загорелите страни и дръзновените очи на неговото завърнало се отново момче, гордостта, която изпитваше при вида на младостта му и огромната енергия, при вида на оживеното му лице, излъчващо честност и почтеност, отчасти бе предизвикала сиянието върху физиономията на капитана. Възхищението и съчувствието, с които извръщаше очи към Флорънс, чиято красота, грациозност и невинност едва ли биха могли да си спечелят по-предан и ревностен поддръжник от него, навярно също допринасяха за това сияние. Но светлината, която той пръскаше наоколо, достигаше до такъв блясък само благодарение на това, че ги вижда заедно и те двамата събуждат у него ослепителни мечти — тези мечти кръжаха наоколо и озаряваха лицето му.

Капитанът си спомняше — макар че бе обзет от голяма възбуда и много пъти се шмугваше в магазина — как те разговаряха за бедния стар чичо Сол, обсъждаха изчезването му с най-малки подробности, как радостта им бе помрачена поради отсъствието на стария човек и бедите на Флорънс, как освободиха Диоген, примамен от капитана горе малко преди това, за да не залае отново. На него обаче изобщо не му минаваше през главата, че Уолтър гледа Флорънс поновому, сякаш от голямо разстояние, че той честичко поглежда прелестното й лице, но когато среща открития й поглед, в който се чете сестринска привързаност, свежда очи. На капитана не му минаваше това през главата, както не му минаваше и мисълта, че до него може да седи призракът на Уолтър. Той ги виждаше заедно, млади и красиви, знаеше миналото им и под широката му синя жилетка нямаше място за никакви други чувства освен възхищение от подобна двойка и благодарност, че отново са заедно.

Те се заседяха до късно. Капитанът би бил готов да седи така цяла седмица. Уолтър обаче стана, за да се сбогува.

— Тръгваш ли си, Уолтър? — рече Флорънс. — Къде?

— Той непременно си е провесил койката на ъгъла у Брогли, моя малка лейди — рече капитанът. — На един хвърлей оттук, Радост за сърцето.

— Ти заради мен си тръгваш, Уолтър — рече Флорънс. — Мястото ти е заето от сестра, останала без дом.

— Скъпа мис Домби — неуверено заговори Уолтър, — ако не проявявам дързост, като ви наричам така…

— Уолтър! — възкликна тя с удивление.

— Сега когато съм толкова щастлив да ви видя и да разговарям с вас, единствено съзнанието, че мога да ви окажа някаква услуга, може да ме направи по-щастлив. Къде ли не бих отишъл, какво ли не бих направил заради вас!

Тя се усмихна и го нарече „братко“.

— Такава промяна има у вас… — рече Уолтър.

— Промяна ли? — прекъсна го тя.

— За мен — тихо промълви Уолтър, сякаш мислеше на глас, — за мен вие сте много променена. Аз ви оставих дете, а ви намирам… о! Нещо толкова различно…

— Но все така твоя сестра, Уолтър. Нали не си забравил какво си обещахме на прощаване?

— Да забравя ли? — И той не продума нищо повече.

— И ако си забравил това обещание… ако страданието и опасностите са го изтрили от съзнанието ти… което не е така… припомни си го сега, Уолтър, когато ме виждаш толкова бедна и изоставена, без никакъв дом освен този и без никакви други приятели освен двамата, които са пред мен в момента.

— Помня го! Бог ми е свидетел, че го помня! — рече Уолтър.

— О, Уолтър! — зарида Флорънс и сълзи рукнаха от очите й. — Скъпи братко! Покажи ми някакъв път в живота… някаква скромна пътечка, за да тръгна по нея сама, да се трудя и понякога да си мисля за теб като за човек, който ще ме закриля и ще се грижи за мен като за сестра! О, помогни ми, Уолтър, аз много се нуждая от помощ!

— Мис Домби! Живота си бих дал, за да ви помогна. Но вашите близки са толкова надменни и богати. Баща ви…

— Не, не говори, Уолтър! — Тя изпищя и притисна главата си с ръце с такъв ужас, че той замръзна на място. — Не произнасяй тази дума!

Оттогава занапред Уолтър никога не забрави гласа и погледа й в мига, в който не му позволи да произнесе името. Той почувствува, че дори да живее още сто години, не би могъл да ги забрави.

Някъде… където и да е… само не у дома! Всичко е отминало, всичко е изчезнало, всичко е разбито и загубено! Неразкритата тайна за нанесеното й оскърбление и за страданията й се криеше в този вик и в този поглед. Той почувствува, че никога не може да ги забрави — и не ги забрави.

Тя притисна миловидното си лице о рамото на капитана и разказа как и защо бе избягала. Ако всяка пролята от нея горестна сълза бе проклятие върху главата на този, когото тя нито веднъж не назова и укори, за него би било много по-добре, помисли си потресен Уолтър, отколкото да загуби такава силна и дълбока любов.

— Хайде, съкровище мое! — обади се капитанът, когато тя замлъкна — той я бе слушал много внимателно, с накривена на една страна шапка и широко отворена уста. — Стига, стига, ненагледна моя! Уол’р, скъпо момче, отивай си сега и остави хубавицата на моите грижи!

Уолтър хвана ръката й с две ръце, притисна я до устните си и я целуна. Сега той вече разбра, че тя наистина е бегълка без дом. Макар че така му бе още по-скъпа, отколкото когато бе обкръжена от богатство и високомерие, тя изглеждаше по-недосегаема дори и от времето, когато в младежките мечти му се завиваше свят от височината, на която стоеше тя.

Капитан Кътъл, необезпокояван от подобни размишления, придружи Флорънс до стаята й, а после от време на време заставаше на пост на площадката пред вратата й, която сякаш бе проникната от магическа сила — за него тя действително притежаваше магическа сила, — докато не се успокои за Флорънс и не си легна да спи под тезгяха. Преди да напусне поста си обаче, той не можа да се сдържи да не извика възторжено в ключалката: „Той се удави, нали, хубавице?“, а когато слезе долу, отново се опита да изпее някой куплет от „Прекрасната Пег“. Но песента някак си засядаше на гърлото му и той нищо не можа да изпее. И така, той си легна и сънува, че старият Сол Джилс се е оженил за мисис Макстинджър и въпросната дама го е затворила в тайно помещение и го държи полугладен.