Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLVII Гръм от ясно небе

Преградата между мистър Домби и жена му не можеше да бъде преодоляна с времето. Времето, утешител на болката и укротител на гнева, не бе в състояние да помогне на една нехармонична съпружеска двойка, там, където всеки един поотделно бе нещастен и причиняваше нещастие на другия, където единствената връзка бяха оковите, свързващи затегнатите им ръце, и съпрузите така силно опъваха тези окови, че желязото ги жулеше и се врязваше до костта. Тяхната гордост, независимо че имаше различен характер и проявления, бе еднакво силна и у двамата и когато те се сблъскваха, помежду им изскачаха искри като от два кремъка и огънят ту се разгаряше, ту тлееше според обстоятелствата, но изгаряше всичко в съвместния им живот и превръщаше брачния им път в пепелище.

Нека да бъдем справедливи към мистър Домби. Заслепен от чудовищната си заблуда — тя нарастваше с всяка песъчинка, попаднала в пясъчния часовник на живота му, — той тласкаше жена си напред, без да съзнава как и накъде я тласка, но чувството, което изпитваше към нея, независимо какво бе то, оставаше същото както в началото. Нейното голямо провинение бе, че необяснимо защо, бе отказала да признае върховната му власт и пълното си подчинение на тази власт и в това отношение бе необходимо да се поправи и смири. Иначе той все така, със свойствената си студенина, я считаше за дама, която, стига да иска, е способна да окаже чест на избора и името му и да засили доверието, проявявано към фирмата му.

От своя страна тя, с цялата сила на гордостта и бурното си негодувание, устремяваше мрачния си поглед всеки ден и час — като се започне от онази нощ в спалнята й, когато бе седяла и наблюдавала сенките върху стената, и се стигне до още по-тъмната, вече приближаваща се нощ — към една фигура, насочваща насреща й множество унижения и оскърбления, и това бе фигурата на мъжа й.

Беше ли главният порок на мистър Домби, обсебил го така неумолимо, противоестествена черта? Може би си струва да се постави някой път въпросът какво представлява природата, как хората се стараят да я променят и дали в резултат на насилствените изкривявания не е естествено да бъдеш противоестествен. Поставете който и да е син или дъщеря на нашата всемогъща майка-природа в ограничена сфера, внушете на затворника една-единствена идея, подхранвайте я с раболепни поклони от страна на покорни или коварни хора и какво тогава ще представлява природата за примирения пленник, който никога не се е издигал на крилете на независимия дух — тези криле вече са се отпуснали и станали безполезни, — за да види истинския й, цялостен лик.

Уви! Нима малко неща има в света, около нас, които са напълно противоестествени и в същото време напълно естествени? Послушайте как съдиите поучават противоестествените отрепки на обществото — у тях противоестествени са животинските привички, противоестествено е отсъствието на порядъчност, противоестествено е тяхното неразграничаване между доброто и злото и смесването на двете понятия, противоестествено е невежеството им, пороците, безразсъдството, непокорството, възгледите им, външният им вид, с една дума — всичко. Последвайте обаче добрия свещеник или доктора, който, рискувайки живота си при всяко свое вдишване, посещава копторите им, където се дочува шумът от колелата на каретите ни и стъпките по паважа. Погледнете към тези отвратителни места — за милиони същества с безсмъртни души това е единственото място на земята, — само при най-малкото споменаване на които човечността изпитва отвращение, а изтънчената чувствителност, живуща на съседната улица, си запушва ушите и шепне: „Не мога да повярвам!“ Вдъхнете спарения въздух, изпълнен с всякакви нечистотии, вредни за живота и здравето, и нека всички ваши сетива, дадени на човечеството за наслада и радост, бъдат раздразнени, отвратени и възмутени и нека донесат на съзнанието единствено сведения за страдание и скръб. Трудно бихте могли да си представите как в тази зловонна леха би могло да порасне най-обикновено растение, цвете или целебна билка и да протегне малките си листенца към слънцето, както бог изисква. А после, припомняйки си за някое уродливо дете с хилаво тяло и зло лице, говорете надълго и широко за противоестествената му греховност и го оплачете за това, че толкова рано се е отдалечило от Рая — но не допускайте, че то е могло да бъде заченато, родено и израсло в Ада!

Хората, които се занимават с физически науки и търсят връзката между тях и здравето на човека, ни заявяват, че ако отровните частици в замърсения въздух са зрими за окото, ние ще съзрем гъст, черен облак, надвиснал над бордеите, и бавно придвижвайки се, той заразява и по-богатите квартали на града. Но ако може също така да се съзре и моралната отрова, издигаща се редом с тези частици и неделима от тях, по силата на вечните закони на накърнената природа, колко ужасно би било подобно разкритие! Тогава ще видим как безнравствеността, безбожието, пиянството, кражбата, убийството и цяла дълга поредица от безименни грехове срещу естествените склонности на човечеството са надвиснали над обречените места и пропълзяват, за да заразят невинните и да разпространят поквара сред целомъдрените. Тогава ще видим как същите отровни струи, които се вливат в нашите болници и места за прокажени, заливат затворите, препълват корабите, пренасящи каторжници, носят се по моретата и разпространяват престъпността из необятните континенти. Тогава ще се ужасим, като научим, че като пораждаме болести, предаващи се на децата ни и гибелни за бъдните поколения, ние наред с това създаваме, по силата на същия неотменим закон, детство, чуждо на невинността, младост, лишена от скромност и свян, зрелост, която е зряла единствено в страданието и греха, уродлива старост, позоряща човешкия облик. Противоестествено човечество! Когато започнем да берем грозде от тръне и смокини от бодили, когато в покрайнините на покварените ни градове от триците израснат пшеничени ниви и рози зацъфтят в тучните гробища, тогава само ще можем да намерим естественото човечество и да установим, че то е порасло от подобни семена.

О, ако можеше някакъв добър дух да отнесе покривите с ръка, по-могъща и милостива от ръката на куция дявол от приказката91, и да покаже на християните какви мрачни сенки излитат от домовете им, присъединяващи се към свитата на ангела на разрушението, шествуващ сред тях! О, ако можеше само за една нощ да се видят бледите призраци, издигащи се над местата, толкова отдавна занемарени от нас, и от гъстия и навъсен облак, в който се множат пороците и болестите, се пролеят жестоки социални възмездия — дъжд, непрестанно леещ се и непрестанно засилващ се! Светло и благословено ще бъде утрото след такава нощ, защото хората ще преодолеят препятствията, създадени от тях самите, които са само прашинки по пътя, водещ към вечността, и ще се заловят да построят един по-хубав свят, както подобава на същества с един и същ произход, изпълняващи едни и същ дълг към бащата на единно семейство и стремящи се към една и съща обща цел!

Светъл и благословен ще бъде този ден също и поради това, че у тези, които никога не са обръщали внимание на окръжаващите ги, ще се пробуди съзнание за връзката им с тях и те ще съзрат извращение на природата в собствения им стеснен кръг на симпатии и оценки — извращение, така дълбоко и въпреки това така естествено, както най-низшата степен на падението.

Но зората на такъв ден не бе изгрявала за мистър Домби или жена му и всеки продължаваше да следва своя път.

През шестте месеца, последвали злополуката с мистър Домби, в отношенията им не настъпи промяна. Мраморна скала не би могла да стои по-твърдо на пътя му от жена му и най-студеният извор в недрата на дълбока пещера, където не прониква светъл лъч, не би могъл да бъде по-непристъпен и студен от него.

Очакванията, пробудили се в душата на Флорънс, когато я озари надеждата за нов дом, сега вече се бяха напълно разсеяли. Този дом съществуваше от две години и дори търпеливата вяра на Флорънс, подложена ежедневно на сурово изпитание, не можеше да оцелее. Ако все пак у нея бе останала известна слаба надежда, че в далечното бъдеще Едит и баща й биха могли да бъдат щастливи заедно, вече изобщо не се надяваше баща й някога да я обикне. Краткият период, през който й се бе сторило, че баща й се е смекчил към нея, бе заличен в паметта й и бе останало само усещането, че това е било печално заблуждение — тя помнеше единствено неговата студенина.

Флорънс все така го обичаше, но постепенно бе почнала да го обича по-скоро като човек, който й е бил скъп или би могъл да й бъде скъп, но не и като живо същество, намиращо се пред очите й. Тихата печал, с която обичаше починалия Пол и майка си, сякаш се прокрадваше в мислите й за него и ги превръщаше в скъп спомен. Тя не би могла да каже защо обичаният от нея баща започна да се превръща в неясен и мъгляв образ — дали защото бе мъртъв за нея, дали защото имаше отношение към нейните починали близки, или пък защото така дълго с него бяха свързани нейните надежди, вече угаснали, както и нежните й чувства, които той бе охладил. Но и този мъгляв образ едва ли играеше по-съществена роля в действителния й живот, отколкото образът на починалия й брат, когато понякога си го представяше, че е жив, че е пораснал и станал мъж, който я обича и закриля.

Тази промяна, ако можеше да се нарече така, бе настъпила незабелязано, както преходът от детството към моминството и точно по време на този преход Флорънс бе почти на седемнадесет години, когато, размишлявайки в своята самота, осъзна това усещане.

Сега тя често бе сама, тъй като предишните й отношения с майка й се бяха много променили. По време на злополуката с баща й, когато лежеше в стаята долу, тя за първи път забеляза, че Едит я отбягва. Наранена и потресена, неспособна да свърже подобно поведение с ласкавото държане на Едит при всяка тяхна среща, една вечер Флорънс отново я потърси в стаята.

— Мамо — рече Флорънс и тихо се приближи до нея, — обидила ли съм те?

Едит отвърна:

— Не.

— Навярно в нещо съм се провинила — продължи Флорънс. — Кажи ми какво е то. Ти си променила отношението си към мен, скъпа мамо. Не можеш да си представиш колко бързо долавям и най-малката промяна, защото те обичам с цялата си душа.

— Както и аз — отвърна Едит. — Ах, Флорънс, вярвай ми повече от всякога.

— Защо тъй често си тръгваш, като ме видиш, защо ме отбягваш? — запита Флорънс. — И защо понякога ме гледаш толкова странно, скъпа мамо? Не греша, нали?

Тъмните очи на Едит отговориха утвърдително.

— Защо? — умолително попита Флорънс. — Кажи ми защо, за да знам как да те удовлетворявам. И ми обещай, че занапред няма да бъде така.

— Скъпа моя Флорънс — заговори Едит, хвана ръката, обгърнала шията й, и се взря в очите на коленичилата пред нея Флорънс — тези очи я гледаха с голяма любов, — не мога да ти кажа причината. Аз не трябва да я казвам, а ти не трябва да я чуваш. Уверена съм обаче, че така трябва да бъде. Нима щях да го правя, ако не бях уверена?

— Трябва ли да се отчуждим една от друга, мамо? — рече Флорънс и я погледна уплашено.

Беззвучните устни на Едит дадоха утвърдителен отговор.

Флорънс я гледаше с нарастващ страх и недоумение, докато бликналите сълзи замъглиха очите й и се стекоха по бузите й.

— Флорънс! Радост моя! — бързо заговори Едит. — Слушай! Не мога да издържам да те гледам така разстроена. Успокой се! Виждаш как аз се владея, а да не би на мен да ми е леко?

Когато изрече тези думи, тя отново бе станала спокойна, а после добави:

— Не напълно отчуждени. Отчасти, и то само привидно, Флорънс, защото дълбоко в душата си аз все така те обичам и винаги ще те обичам. Това, което правя, не е заради самата мен.

— А заради мен ли, мамо? — попита Флорънс.

— Достатъчно е да знаеш това, което ти казах — отвърна Едит след известно мълчание. — Няма значение каква е причината. Скъпа Флорънс, по-добре е… необходимо е… трябва… ние да не се срещаме много често. Приятелството помежду ни трябва да се прекъсне.

— Кога? — извика Флорънс. — О, мамо, кога?

— Сега — отвърна Едит.

— Завинаги ли? — промълви Флорънс.

— Не твърдя това — рече Едит. — Не зная. Нито пък казвам, че дружбата между нас е била неуместна и вредна и аз съм знаела, че нищо добро няма да излезе от нея. Тук аз се движа по пътеки, по които ти никога няма да минеш, и занапред моят път навярно води… един бог знае… не виждам накъде…

Гласът й замря. Тя седеше, гледаше Флорънс, сякаш искаше да се извърне от нея, и Флорънс отново забеляза в изражението й предишния необясним страх и силно отчуждение. А после я обладаха мрачна гордост и ярост и я разтърсиха цялата подобно гневен акорд, пробягал по струните на стихийна арфа. След това обаче не последваха кротост и смирение. Сега тя не склони глава, не заплака и не каза, че единствената й надежда е във Флорънс. Тя стоеше с високо вдигната глава също като прекрасната Медуза92 и сякаш гледаше в упор някакъв човек пред себе си, готова да го убие. Да, тя би го сторила, ако притежаваше такава магическа сила.

— Мамо — загрижено каза Флорънс, — у теб има някаква друга промяна, за която не си ми казала, и това ме тревожи. Разреши ми да постоя при теб малко.

— Не — рече Едит, — не, скъпа. Най-добре е сега да остана сама и ще направя всичко възможно, за да те виждам по-рядко. Не ми задавай повече никакви въпроси, но ми повярвай, че когато изглеждам непостоянна и своенравна спрямо теб, аз не постъпвам така по своя воля, нито пък заради самата себе си. Вярвай ми, че макар и да сме по-отчуждени, отколкото преди, в душата си аз не съм се променила към теб. Прости ми, че още повече помрачих твоя мрачен дом — знам добре, че аз хвърлям сянка тук, — и нека никога вече да не говорим за това.

— Мамо — зарида Флорънс, — нали няма да се разделим?

— Ние постъпваме така, за да не се разделяме — отвърна Едит. — Не питай повече. Върви си, Флорънс! Моята любов и разкаяние са с теб.

Тя я прегърна и я отпрати. Докато Флорънс излизаше от стаята, Едит наблюдаваше отдалечаващата се фигура, сякаш от нея си отиваше нейният добър ангел и я оставяше във властта на високомерието и негодуванието, които веднага я обладаха и поставиха своя печат върху челото й.

От този момент нататък те с Флорънс не бяха вече близки както преди. Дни наред почти не се виждаха освен по време на хранене. Тогава Едит, властна, непреклонна и безмълвна, изобщо не поглеждаше към нея. А ако там се намираше и мистър Каркър — което често се случваше по време на оздравяването на мистър Домби и след това, — Едит беше още по-сдържана и отчуждена към нея, отколкото всеки друг път. Когато се случеше да се срещнат с Флорънс насаме, Едит я прегръщаше ласкаво както преди, макар че надменното й лице не се смекчаваше. И често пъти, когато вечер закъсняваше, тя се прокрадваше в мрака до стаята на Флорънс както по-рано и прошепваше на възглавницата й: „Лека нощ!“ Понякога Флорънс, унесла се в сън, усещаше тези посещения, събуждаше се от нежно произнесените думи и сякаш чувствуваше допира на устните й върху лицето си. Но месеците минаваха и това ставаше все по-рядко.

Флорънс отново изпадна в състояние на пълна самота, предизвикано от празнотата в душата й. Тъй както образът на баща й, когото обичаше, постепенно бе станал нереален, така и Едит, споделяйки участта на всички, към които Флорънс се бе привързвала, с всеки изминал ден избледняваше, замъгляваше се и се изгубваше в далечината. Малко по малко тя се отдръпваше от Флорънс също като неясния призрак на предишната Едит. Малко по малко пропастта между тях се задълбочаваше и увеличаваше. Малко по малко цялата голяма обич и нежност, които бе проявявала, застиваха и се заменяха от дръзката, гневна неустрашимост, с която стоеше на ръба на невидимата за Флорънс бездна и се осмеляваше да гледа надолу.

Една мисъл само облекчаваше Флорънс в голямата й мъка поради загубата на Едит и макар че това беше слабо утешение за изтерзаното й сърце, тя се опитваше да намира успокоение в тази мисъл. Нераздвоявана повече в любовта си и дълга си към двамата, можеше да ги обича и двамата, без да засяга никого с чувствата си. Като сенки на въображението й, можеше сега да прикъта и двамата дълбоко в сърцето си и да не ги оскърбява с каквито и да е съмнения.

Точно това се опитваше да прави. Понякога — и то нерядко — тя размишляваше с недоумение каква би могла да бъде причината за промяната у Едит и тогава започваше да изпитва страх. Но спокойно отдавайки се отново на безмълвната си скръб и самота, тя не се измъчваше от любопитство. Необходимо беше само да си помисли, че нейната звезда на надеждата е забулена от мрака, витаещ в цялата къща, да си поплаче и да изпита примирение.

Така живееше Флорънс в един свят на мечтите, където любовта, изпълваща младото й сърце, се изливаше върху призрачни сенки, а в действителния си живот единственото нещо, което изпитваше, бе да вижда как мощният поток на чувствата й се връща обратно към нея. Така тя навърши седемнадесет години. Уединеният й живот я бе направил скромна, но не бе променил благия й прав и любещата й природа. Едновременно дете, ако се съди по нейната невинност и чистосърдечност, и жена, ако се съди по скромното й достойнство и дълбочината на чувствата й. В прелестното й лице и в крехката й фигура сякаш се долавяха и неуловимо се сливаха детето и жената — като че ли пролетта не искаше да отстъпи при настъпването на лятото и се стремеше да съчетае очарованието на ранните пъпки с разцъфналите цветя. Но във вълнуващия й глас, в спокойните й очи, в странното сияние, понякога озаряващо лицето й, в замислената й красота се усещаше нещо, напомнящо за починалия й брат. И на своя съвет в залата слугите си продумваха за това помежду си, поклащаха глави и с още по-голям апетит ядяха и пиеха, още по-тясно свързани в своята дружба.

Тези зорки наблюдатели имаха доста неща за казване относно мистър и мисис Домби, както и относно мистър Каркър, който, изглежда, бе посредник помежду им и непрекъснато влизаше и излизаше, сякаш се опитваше да ги примири, но не успяваше. Те всички скърбяха заради печалното положение на нещата и бяха единодушни, че мисис Пипчин (тя бе ненадмината в ненавистта, която предизвикваше) има пръст в цялата работа. Общо взето обаче, им бе приятно да имат такъв подходящ обект за насмешки и те неуморно се възползуваха от това и много се забавляваха.

Гостите, които идваха в дома, както и познатите, които мистър и мисис Домби посещаваха, считаха, че съпрузите са твърде подходящи един за друг, поне що се отнася до високомерието, и преставаха да мислят повече по този въпрос. Младата дама с разголения гръб не се появи известно време след смъртта на мисис Скютън. Тя бе споделила с някои близки приятели, издавайки обичайните си очарователни леки писъци, че непрекъснато свързва семейството с представата си за гробници и други подобни ужаси. Когато обаче най-сетне ги посети, не забеляза нищо ужасно освен това, че мистър Домби носеше златни висулки, прикачени към часовниковата му верижка, и тя с възмущение окачестви това като проява на краен предразсъдък. Тази млада чаровница по принцип възразяваше срещу снахите. Тя иначе не можеше да изкаже никакво неодобрение спрямо Флорънс освен това, че много й липсвал „стил“ — под това навярно разбираше разголен гръб. Много от посетителите, които идваха в къщата само при тържествени случаи, едва ли разбираха коя е Флорънс и когато се прибираха у дома, възкликваха: „Така ли, нима тази в ъгъла бе мис Домби? Много хубава, но твърде крехка на вид и замислена.“

Да, именно такава бе Флорънс през изминалите шест месеца. Един ден с безпокойство, граничещо със страх, тя зае мястото си на масата точно в навечерието на втората годишнина от сватбата на баща й с Едит (по време на първата годишнина мисис Скютън лежеше, скована от парализата). Причината за безпокойството й бе самият тържествен случай, изражението върху лицето на баща й, което тя забеляза само с един бегъл поглед, както и присъствието на мистър Каркър — то винаги й бе крайно неприятно, но този път повече от всякога.

Едит бе разкошно облечена, тъй като двамата с мистър Домби бяха поканени вечерта на голям прием, и този ден вечерята бе сервирана в по-късен час. Едит се появи чак когато всички бяха седнали около масата, и мистър Каркър се изправи и я придружи до стола. Колкото и да бе ослепително прекрасна, в лицето и в осанката й имаше нещо, което завинаги и безнадеждно я отдалечаваше от Флорънс и всички останали. Въпреки това, само за миг, когато Едит се бе извърнала към нея, Флорънс долови проблясък на топлина в очите й и този поглед я накара още повече да тъгува и да съжалява за разстоянието, което ги делеше.

По време на вечерята почти не разговаряха. Флорънс чуваше баща си да разказва нещо от време на време на мистър Каркър по служебни въпроси, а той тихо му отговаряше, но тя не обръщаше внимание на това, което си говорят, и само искаше час по-скоро вечерята да свърши. Когато десертът бе сервиран и те останаха сами, без всякакви слуги наоколо, мистър Домби, след като се изкашля няколко пъти по начин, непредвещаващ нищо добро, рече:

— Мисис Домби, предполагам, вие знаете, че съм дал нареждания на икономката и утре ще имаме гости на вечеря.

— Утре няма да вечерям у дома — отвърна тя.

— Не много гости — невъзмутимо продължи мистър Домби, като си даде вид, че не я е чул, — около дванадесет-четиринадесет човека. Сестра ми, майор Багсток и някои други, които вие бегло познавате.

— Утре няма да вечерям у дома — повтори тя.

— Колкото и съмнително основание да имам, мисис Домби, точно сега да си спомня за събитието с голямо удоволствие — все така високомерно говореше мистър Домби, сякаш тя изобщо не бе продумала, — необходимо е да се съблюдава благоприличието пред хората. Ако не изпитвате никакво уважение към себе си…

— Не изпитвам никакво — рече тя.

— Мадам — извика мистър Домби и удари с юмрук по масата, — изслушайте ме, ако обичате. Казах, ако не изпитвате никакво уважение към себе си…

— А АЗ казах, че не изпитвам никакво — отговори тя.

Той я погледна, но лицето, което тя извърна към него, не би се променило, дори самата смърт да се бе взряла в нея.

— Каркър — с по-спокоен тон се обърна мистър Домби към джентълмена, — тъй като вие и преди това сте служили като посредник между мен и мисис Домби, а аз възнамерявам да спазя благоприличието, що се отнася лично до мен, ще ви помоля да бъдете така добър да уведомите мисис Домби, че ако тя не изпитва никакво уважение към себе си, то аз изпитвам уважение към себе си и затова потвърждавам разпорежданията си за утре.

— Предайте на вашия висшестоящ господар, сър — рече Едит, — че аз ще разговарям с него по този въпрос в най-скоро време, и то насаме.

— Мистър Каркър, мадам — отговори съпругът й, — е освободен от необходимостта да ми предава каквото и да е от ваша страна и той знае причината, поради която аз съм задължен да ви лиша от това право.

Мистър Домби видя, че тя извърна очи, докато той говореше, и проследи погледа й.

— Дъщеря ви е тук, сър — каза Едит.

— Дъщеря ми ще остане тук — отговори мистър Домби.

Привдигналата се Флорънс отново седна, цялата разтреперана и закрила лице с ръцете си.

— Дъщеря ми, мадам… — започна мистър Домби.

Едит го прекъсна и гласът, макар неповишен, бе толкова ясен, изразителен и отчетлив, че би могъл да се чуе дори и във вихрушка.

— Повтарям ви, че ще разговарям с вас насаме — рече тя. — Ако не сте полудели, вслушайте се в думите ми.

— Аз имам право да разговарям с вас, мадам — отвърна съпругът й, — когато и където намеря за добре. Желая да ви говоря именно сега, и то тук.

Тя се надигна, сякаш се канеше да излезе от стаята, но отново седна и като го погледна с пълно външно спокойствие, рече със същия тон:

— Говорете!

— Първо трябва да ви кажа, мадам, че имате заплашителен вид — рече мистър Домби, — който не ви подхожда.

Тя се изсмя. От движението брилянтите в косата й се разтресоха и затрептяха. Разправят, че някои скъпоценни камъни побледнявали, когато собственикът им бил изложен на опасност. Ако нейните камъни бяха такива, заключените в тях лъчи светлина биха мигновено помръкнали и брилянтите биха избледнели и придобили цвят на олово.

Каркър слушаше, свел очи.

— Що се отнася до дъщеря ми, мадам — върна се на думата си мистър Домби, — нейният дълг по отношение на мен изисква да знае какво поведение трябва да избягва. В момента вие й давате много показателен пример за такъв вид поведение и се надявам, че тя ще може да извлече полза от него.

— Няма да ви прекъсвам сега — отвърна съпругата му с равен тон и безизразна физиономия. — Няма да стана, няма да си отида и да ви лиша от възможността да кажете всичко, дори и пожар да избухне в стаята.

Мистър Домби кимна с глава, сякаш саркастично й благодареше за вниманието, и продължи. Не с предишното самообладание обаче, тъй като безпокойството на Едит по отношение на Флорънс, а също и нейното безразличие към него самия и порицанието му го глождеха и измъчваха като незаздравяла рана.

— Мисис Домби — започна той, — за усъвършенствуването на дъщеря ми навярно е нужно тя да научи колко нежелателно е упорството и колко необходимо е то да бъде изкоренено, особено когато някой упорствува — проявявайки неблагодарност, ще добавя аз, — някой упорствува, след като е удовлетворил амбициите си и користолюбивите си намерения. Смятам, че както амбициите, така и користолюбивите намерения са изиграли своята роля и са ви накарали да заемете настоящето място на тази маса.

— Не! Няма да стана, няма да си отида и да ви лиша от възможността да кажете всичко, дори и пожар да избухне в стаята — каза тя също като преди.

— Напълно естествено е, мисис Домби — продължи той, — да се чувствувате неудобно, когато тези неприятни истини се изричат в присъствието на свидетели. Признавам си обаче, че не съм в състояние да разбера защо — тук той не можа да прикрие истинските си чувства и погледна мрачно към Флорънс, — защо някой друг би могъл да им придава по-голяма сила и острота от самия мен, когото те толкова лично засягат. Навярно е напълно естествено да не желаете да чуете в присъствието на други хора, че у вас е заложено непокорство, което вие не искате да смирите, но което вие трябва да смирите, мисис Домби. Това непокорство, със съжаление трябва да призная, аз неведнъж наблюдавах с недоумение и недоволство още преди нашата сватба, когато то се проявяваше в отношението към починалата ви майка. Но вие имате на разположение лек в собствените си ръце. Когато започнах разговора, мисис Домби, аз ни най-малко не бях забравил, че тук присъствува и дъщеря ми. Моля ви и ВИЕ да не забравяте, че утре ще присъствуват няколко души и че съблюдавайки правилата на благоприличието, вие ще посрещнете гостите както подобава.

— Значи, на вас не ви стига това — заговори Едит, — че вие знаете какво точно се случи между нас двамата. Не ви стига това, че можете да погледнете насам — тя посочи към Каркър, който все така слушаше, свел очи — и да си спомните за оскърбленията, които ми нанесохте. Не ви стига и това, че можете да погледнете натам — тя посочи към Флорънс и ръката й за пръв и последен път леко потрепери — и да си помислите какво сте извършили, да си помислите за изтънченото мъчение, ежедневно, ежечасно, постоянно, на което ме подложихте с деянията си. Не ви стига това, че този ден в годината е паметното начало на моята борба (напълно заслужена, но непонятна за човек като вас), борба, в която исках да умра. Към всичко това вие прибавяте и последната, върховна подлост да направите НЕЯ свидетелка на моето падение, когато вие добре знаете, че ме принудихте да пожертвувам заради нейното спокойствие единственото топло чувство и привързаност в живота ми. Вие добре знаете, че само заради нея из и сега бих могла — но не мога, душата ми напълно е отвратена от вас — да се подчиня изцяло на волята ви и да бъда най-покорният ви роб!

Не бе това начинът, по който трябваше да се служи на величието на мистър Домби. Думите й пробудиха старото чувство у него и му придадоха небивала сила и свирепост. В този суров момент от живота му отритнатата дъщеря отново се изправяше, изпречена дори от тази непокорна жена, дъщеря му, силна там, където той бе безсилен, представлявайки всичко на света там, където той не представляваше нищо.

Той се обърна към Флорънс, сякаш тя бе казала всичко това, и й заповяда да излезе. Закрила лице, Флорънс се подчини и излезе разтреперана и разплакана.

— Разбирам, мадам — гневно и тържествуващо заяви мистър Домби, — духа на противоречието, който е тласнал нежните ви чувства в тази посока, но те бяха преградени, мисис Домби, преградени и върнати назад!

— Още по-зле за вас! — отговори тя, като все така не променяше гласа и израза си. — Да! — добави тя, когато той остро се обърна към нея. — Това, което е лошо за мен, е двадесет милиона пъти по-лошо за вас! Обърнете внимание на това, ако не желаете да обърнете внимание на нищо друго!

Брилянтната диадема в тъмната й коса проблесна и заискри като звезден мост. Скъпоценните камъни не можеха да отправят предупреждение, защото в такъв случай биха помръкнали и потъмнели като опетнена чест. Каркър продължаваше да седи и слуша, свел очи.

— Мисис Домби — заговори мистър Домби, като възвърна, доколкото можа, високомерното си спокойствие, — с подобно поведение няма да ме умилостивите, нито пък ще ме накарате да се откажа от намеренията си.

— От това поведението ми не става по-малко искрено, макар и съвсем слабо да изразява всичко, което чувствувам — отвърна тя. — Но ако смятах, че то може да ви умилостиви, аз щях да го потисна, ако изобщо е по силите на човек да го потисне. Няма да направя това, което ме молите.

— Аз не съм свикнал да моля, мисис Домби — заяви той. — Аз заповядвам.

— Утре, както и на следващите годишнини, аз не желая да играя никаква роля във вашия дом. Не желая да бъда излагана пред никого на показ като непокорна робиня, която вие сте купили в този ден. Ако помня деня на сватбата си, помня го единствено като ден на позора. Самоуважение! Благоприличие пред хората! Какво значат тези неща за мен! Вие направихте всичко възможно, за да загубят те значението си за мен — и те вече не представляват нищо!

— Каркър — заговори мистър Домби със смръщени вежди, след като поразмисли за миг, — мисис Домби до такава степен забравя сега за себе си и за мен и ме поставя в положение, толкова несъответствуващо на репутацията ми, че трябва незабавно да сложа край на тези неща.

— Освободете ме в такъв случай — каза Едит с равен глас, с безизразно лице и вид, каквито бе имала досега — от веригата, с която съм прикована. Пуснете ме да си вървя.

— Мадам! — възкликна мистър Домби.

— Развържете ме. Пуснете ме на свобода.

— Мадам! — повторно възкликна той. — Мисис Домби!

— Кажете му — Едит извърна гордото си лице към Каркър, — че желая да се разделя с него. Че така ще бъде по-добре. Съветвам го да го направи. Кажете му, че ще приема всякакви негови условия… богатството му нищо не представлява за мен… но е нужно това да стане колкото е възможно по-скоро.

— Боже мой, мисис Домби! — с безкрайно удивление възкликна съпругът й. — Нима смятате, че е възможно да чуя някога подобно предложение? Знаете ли кой съм аз, мадам? Знаете ли какво стои зад мен? Чували ли сте някога за фирмата „Домби и Син“? Хората да приказват, че мистър Домби… мистър Домби… се е разделил с жена си! Простолюдието да говори за мистър Домби и семейните му истории! Сериозно ли смятате, мисис Домби, че аз ще разреша името ми да се споменава по такъв повод? Ах, мадам! Засрамете се! Що за глупости! — Мистър Домби направо се изсмя.

Но не така високо като нея. По-добре да беше умряла, вместо в отговор да се изсмее така, вторачила в него очи. По-добре и той да беше умрял, вместо да седи така величествено там и да я слуша.

— Не, мисис Домби! — заговори той. — Не, мадам. Не може да става и дума за раздяла между нас и затова най-настойчиво ви съветвам да събудите отново чувството си за дълг. Каркър, ето какво исках да ви кажа…

Мистър Каркър, който през цялото време бе седял и слушал, сега вдигна очи — те бяха озарени от необичаен, силен блясък.

— … ето какво исках да ви кажа — продължи мистър Домби. — Сега, когато нещата взеха такъв обрат, аз ви моля да уведомите мисис Домби, че моят принцип в живота е да не разрешавам на никого да ми се противопоставя… на никого, Каркър… нито пък да търпя някой, дължащ ми подчинение, да изтъква, че друг човек има по-голямо право да получава подчинение от самия мен. Намесването на дъщеря ми и начинът, по който е била използувана тя, за да ми се окаже противодействие, са чудовищни. Дали дъщеря ми действително е влязла в съюз с мисис Домби, или не, не ми е известно и не ме интересува. Но след думите, които мисис Домби изрече днес в присъствието на дъщеря ми, моля ви да съобщите на мисис Домби, че ако тя продължава и занапред да превръща дома ми в място за конфликти, аз, в съответствие с признанието на самата мисис Домби, ще считам дъщеря си до известна степен отговорна и тя ще си навлече моя гняв. Мисис Домби попита „дали това не стигало“, което тя била извършила. Моля ви, отговорете й: „Не, не стига!“

— Един момент! — намеси се мистър Каркър. — Разрешете ми! Въпреки че моето положение е по начало мъчително, а в случая е още по-мъчително, тъй като, както изглежда, сме на различно мнение — при тези думи той се обърна към мистър Домби, — налага се да ви попитам дали не е по-добре още веднъж да обмислите въпроса за раздялата. Аз разбирам до каква степен то не съответствува на високото ви обществено положение и каква е вашата решимост, когато давате на мисис Домби да разбере — той насочи бляскавите си очи към нея, когато произнасяше всяка дума отчетливо като удари на камбана, — че единствено смъртта може да ви раздели. Нищо друго. Но като си помислите, че мисис Домби, живеейки в този дом и превръщайки го, както се изразихте вие, в място за конфликти, не само ще участвува в тези конфликти, но ежедневно ще предизвиква вашето раздразнение към мис Домби (позната ми е вашата непреклонност), няма ли да я избавите от постоянен душевен смут и постоянното, почти непоносимо чувство, че е виновна за страданията на друг човек? Аз не бих могъл да твърдя това, но не ви ли се струва, че трябва да принесете в жертва мисис Домби, за да съхраните вашето високо, недосегаемо място в обществото?

Докато тя гледаше мъжа си, бляскавите очи на мистър Каркър отново се отправиха към нея, като този път върху лицето му имаше странна и зловеща усмивка.

— Каркър — високомерно намръщен, мистър Домби заговори с глас, недопускащ възражение, — вие не разбирате положението си, като ми давате съвет по такъв един въпрос, а характерът на съвета ви показва, че вие не разбирате и мен (което ме удивлява). Нямам какво повече да кажа.

— Навярно — с несвойствена, едва доловима насмешка отвърна Каркър — вие не сте разбрали положението ми, като ме удостоихте с честта да водя тези преговори… — Той посочи с ръка към мисис Домби.

— Не, сър, не е така — надменно отговори мистър Домби. — На вас ви беше наредено…

— Като на подчинен, за да бъде унищожена мисис Домби… Забравих. О, да, това бе изрично споменато! — рече Каркър. — Моля за извинение!

Той сведе глава пред мистър Домби с почтителен вид, който не съответствуваше на думите му, макар че те бяха изречени смирено, а после се обърна към нея и започна да я наблюдава.

По-добре да бе станала уродлива или да бе паднала мъртва на земята, вместо да стои така, усмихваща се презрително, прекрасна, подобно прегрешил ангел. Тя вдигна ръка към блестящата диадема от скъпоценни камъни на главата си, изтръгна я с такава сила, че гъстата й черна коса, дръпната нехайно и жестоко, буйно се разпиля по раменете й, и захвърли брилянтите на пода. От ръцете си тя свали обсипаните със скъпоценности гривни, хвърли ги и стъпка блестящата купчинка. Безмълвна, с неугасим пламък в очите, със същата зловеща усмивка, тя не откъсваше погледа си от мистър Домби, докато стигна до вратата и излезе.

Преди да напусне стаята, Флорънс чу достатъчно, за да разбере, че Едит все така я обича, че е страдала заради нея, без да споменава каква жертва прави, за да не смути покоя й. Флорънс не желаеше да говори с нея за това — тя не би и могла, като имаше пред вид на чия воля се противопоставя, — но й се искаше с една мълчалива, нежна прегръдка да увери Едит, че всичко разбира и й благодари.

Тази вечер баща й излезе сам и скоро след това Флорънс се показа от стаята си и обходи къщата, търсейки Едит, но не я откри. Едит се бе затворила в спалнята си, където Флорънс отдавна бе престанала да ходи, а сега не се осмеляваше да стъпи там, за да не би, без да иска, да предизвика нови неприятности. Изпълнена с надеждата, преди да си легне, да срещне Едит, Флорънс влизаше от стая в стая и без да се застоява някъде, обикаляше целия дом — така великолепен и така мрачен.

Тя се движеше по един коридор, който водеше към площадката на стълбите и се осветяваше само в тържествени случаи, когато през свода съзря някакъв мъж да слиза по стълбите насреща. Инстинктивно избягвайки среща с баща си, за когото взе този човек, Флорънс се спря в тъмното и погледна през свода натам, където бе осветено. Това обаче бе мистър Каркър, който слизаше сам и гледаше през перилата надолу към вестибюла. Никакъв звънец не извести неговото тръгване и никакъв слуга не го изпроводи. Той безшумно слезе, отвори си сам вратата, измъкна се навън и тихо затвори след себе си.

Поради непреодолимото си отвращение към този човек, както навярно и поради постъпката си крадешком да наблюдава някого — даже при такива смекчаващи вината обстоятелства тази постъпка бе срамна и неприятна — Флорънс се разтрепера цялата. Като че кръвта й замръзна в жилите. Когато насъбра сили — отначало не можеше да превъзмогне страха си дори да помръдне, — тя бързо се прибра в своята стая и се заключи. Дори тогава обаче, когато седеше със залостена врата, с кучето до себе си, тя се вледеняваше от ужас, сякаш някаква опасност бе надвиснала над нея.

Този ужас се прокрадна в сънищата й и наруши покоя й през цялата нощ. Когато се събуди сутринта, неотпочинала, с горчив спомен за семейните беди от предния ден, тя отново потърси Едит из всички стаи и през цялата сутрин продължи от време на време да я търси. Едит обаче не излизаше от спалнята си и Флорънс изобщо не я видя. Но когато научи, че заплануваната вечеря е отменена, Флорънс предположи, че вечерта Едит ще излезе да изпълни ангажимента си, за който бе споменала, и реши в такъв случай да я причака на стълбите.

Когато настъпи вечерта, от стаята, където съзнателно бе застанала, Флорънс дочу стъпки на стълбите и си помисли, че това е Едит. Тя бързо излезе, втурна се напред и веднага я видя да слиза сама.

Каква бе уплахата и изумлението на Флорънс обаче, когато при вида на разплаканото й лице и протегнатите й ръце Едит изпищя.

— Не ме приближавай! — извика тя. — Стой настрана! Остави ме да мина!

— Мамо! — рече Флорънс.

— Не ме наричай така! Не ми говори! Не ме гледай!… Флорънс! — Тя се отдръпна назад, когато Флорънс пристъпи към нея. — Не ме докосвай!

Докато Флорънс стоеше като закована и гледаше изтерзаното лице и широко разтворените очи пред себе си, тя видя като насън как Едит закри очите си с ръце и треперейки с цялото си тяло и промъквайки се близо до стената, се прокрадва край нея като край някое отвратително животно и изчезна.

Флорънс падна в несвяст на стълбите и както предполагаше по-късно, мисис Пипчин я бе намерила там в това състояние. Тя не помнеше нищо, докато видя, че лежи в собственото си легло, а мисис Пипчин и няколко слуги се суетят наоколо й.

— Къде е мама? — бе първият й въпрос.

— Отишла е на гости — отвърна мисис Пипчин.

— А татко?

— Мистър Домби е в стаята си, мис Домби — рече мисис Пипчин, — а вие най-добре е да се съблечете и веднага да си легнете.

Такъв лек препоръчваше тази мъдра жена за всякакъв вид неразположение и най-вече за горест и безсъние, като за тези провинения много от младите жертви от замъка в Брайтън бяха осъждани за лежане от десет часа сутринта.

Без да дава обещания за смиреност, но изразявайки желанието да полежи спокойно, Флорънс побърза да се отърве от грижите на мисис Пипчин и слугите. Когато остана сама, тя се замисли за случилото се на стълбите, като отначало се съмняваше дали всичко бе станало наяве, после се обля в сълзи, а накрая изпита неописуем и безграничен ужас, какъвто бе почувствувала предната нощ.

Тя реши да не заспива, докато не се върне Едит, и ако не може да поговори с нея, поне да се увери, че благополучно се е прибрала. Какви неясни и мъгляви опасения накараха Флорънс да вземе това решение, тя не знаеше и не се осмеляваше да мисли. Знаеше единствено това, че докато Едит не се прибере, не може да има покой за изтерзаната й глава и разтуптяното й сърце.

Вечерта измина и дойде нощта. Настана полунощ. Едит я нямаше.

Флорънс не можеше нито да чете, мито да си намери за миг покой. Тя се разхождаше из стаята, излизаше в коридора, водещ към стълбите, и се разхождаше там, поглеждаше към прозореца в мрака, вслушваше се във воя на вятъра и чукането на дъжда, сядаше, наблюдаваше образите, изплуващи сред пламъците, пак ставаше и гледаше как сред морето от облаци луната се носи като подгонен от бурята кораб.

Всички в къщата си бяха легнали с изключение на двама слуги, които очакваха долу завръщането на господарката.

Един часът. Каретите, трополящи отдалеч, или завиваха на ъгъла, или отминаваха. Тишината постепенно се сгъстяваше и все по-рядко бе нарушавана от друго освен от свистенето на вятъра и шума на дъжда. Два часът. Едит я нямаше!

Още по-разтревожена, Флорънс се разхождаше из стаята и из коридора отпред. Тя се вглеждаше навън в нощта и това, което виждаше, бе неясно и размито от капките по стъклата и от сълзите в очите й. Поглеждаше нагоре към кипежа в небето, така различен от покоя долу и все пак безметежен и отдалечен. Три часът! Ужас се криеше във всеки угаснал въглен в камината. Едит още я нямаше!

Още по-разтревожена от преди, Флорънс се разхождаше из стаята и из коридора, поглеждаше към луната и тя изведнъж й заприлича на пребледняла бегълка, бързаща и криеща гузното си лице. Удари четири часът! Пет! Едит още я нямаше.

В къщата тихо се раздвижваха. Флорънс разбра, че един от тези, които чакаха Едит, бе разбудил мисис Пипчин и тя се бе привдигнала и отишла долу до вратата на баща й. Като се спусна тихо по стълбите да види какво става, Флорънс видя как баща й се появи по сутрешен халат и се сепна, като чу, че жена му още не се е прибрала у дома. Той бързо изпрати един слуга до конюшнята да провери дали кочияшът е там и докато човекът изпълняваше нареждането, бързо се облече.

Слугата веднага се завърна заедно с кочияша, който обясни, че се е прибрал у дома в десет часа и е легнал да спи. Той закарал господарката до старата й къща на Брук Стрийт, където я посрещнал мистър Каркър…

Флорънс стоеше точно на това място, където го бе зърнала да слиза. Тя отново се разтрепера от безименния ужас, изпитала при вида му, и не й достигнаха силите да чуе и разбере какво става.

… който му казал, продължаваше кочияшът, че на господарката не й била нужна повече каретата, и го освободил.

Тя видя как баща й пребледня и го чу да пита с припрян, разтреперан глас за прислужницата на мисис Домби. Цялата къща бе на крак и само след миг прислужницата се яви, също много пребледняла и говореща несвързано.

Тя съобщи, че облякла господарката си много рано — цели два часа преди излизането й, — а после господарката й казала както обикновено, че нямало да се нуждае от нея късно вечерта. Прислужницата току-що ходила в стаите на господарката си, но…

— Но какво? Какво има? — Флорънс чу как баща й попита като обезумял.

— Но вътрешната стая е заключена и ключа го няма.

Баща й сграбчи свещта, горяща на пода — някой я бе оставил там, а после забравил за нея, — и така бясно се втурна по стълбите, че изплашената Флорънс едва успя да се скрие от него. Чу го да удря по вратата, докато тя тичаше обратно към стаята си с широко разперени ръце, разпиляна коса и обезумяло лице.

Когато вратата се поддаде и той нахлу вътре, какво видя там? Никой не узна това. Но на пода бяха хвърлени на куп всички скъпоценности, получени от деня на сватбата насам, всички рокли, които бе носила, и всички нейни вещи. Това бе същата тази стая, където бе съзрял в огледалото ей там как гордото й лице се извръща от него. Това бе същата тази стая, където разсеяно си бе помислил как ли ще изглежда всичко в нея, когато я види отново.

Когато наблъска отново вещите по чекмеджетата и набързо ги заключи, кипейки от гняв, той видя на масата някакви книжа. Брачният контракт, според който й се даряваше имущество, и писмо. Прочете, че си е отишла. Прочете, че е опозорен. Прочете, че е избягала в срамния за нея сватбен ден заедно с човека, избран от него самия, за да я унижава. И той изскочи от стаята, изскочи от къщата, безумно обладан от мисълта да я намери там, където я бяха отвели, и със собствената си ръка да изтрие от тържествуващото й лице всякакви следи от хубост.

Без да съзнава какво върши, Флорънс си сложи шапката и шала, обзета от желанието да тича из улиците, докато не намери Едит и прегръщайки я в обятията си, да я спаси и върне у дома. Но когато се втурна към стълбите и видя как уплашените слуги сноват нагоре-надолу със свещи, шушукат си и отстъпват при вида на излизащия й баща, Флорънс се опомни и осъзна своята безпомощност. Тя се скри в една от просторните стаи — направо великолепна за целта — и почувствува, че сърцето й ще се пръсне от мъка.

Първото отчетливо чувство, което долови сред водовъртежа от скърби, бе състрадание към баща си. В нещастието му преданото й сърце се преизпълни с обич към него, така пламенна и искрена, каквато бе изпитвала по време на неговото благополучие, преди тя да помръкне и да се разсее. Макар че Флорънс нямаше пълна представа за сполетялото го бедствие, а само правеше догадки, породени от безименния й ужас, тя го виждаше като оскърбен и изоставен, а горещата й любов я принуждаваше да застане близо до него.

Той не се бави дълго време. Флорънс все още плачеше в голямата стая и размишляваше за тези неща, когато го чу да се връща. Той заповяда на слугите да се заемат с ежедневните си занимания, влезе в стаята си и започна да крачи от единия ъгъл до другия толкова тежко, че тя дочуваше стъпките му.

Внезапно поддавайки се на порива на своята любов — любов винаги така плаха, но сега, когато той бе в беда, станала смела и неудържима, забравила предишното отритване, — Флорънс, без да сваля шапката и шала си, бързо слезе долу. Когато леките й стъпки се разнесоха във вестибюла, баща й излезе от стаята. Тя стремително се втурна към него с разперени ръце и извика: „О, скъпи, скъпи татко!“, сякаш искаше да обвие ръце около шията му.

Така и би сторила. Но в своя гняв той вдигна жестоката си ръка и я удари толкова силно, че тя се олюля и едва не падна на мраморния под. След като й нанесе удара, той изкрещя каква била Едит и й каза да върви при нея, след като те двете винаги са били в съюз срещу него.

Тя не се просна в нозете му, не закри очи с разтрепераните си ръце, за да не го вижда, не заплака, не изрече ни една укорителна дума. Погледна го и от сърцето й се откъсна горестен стон. Гледайки го, тя разбра, че той е убил копнежа й за любов, който бе таила в себе си въпреки всичко. Тя разбра, че неговата жестокост, равнодушие и омраза надделяват над този копнеж и го стъпкват. Тя разбра, че няма баща, и напълно осиротяла, побягна от дома му.

Побягна от дома му. Само миг, и ръката й докосна ключалката, викът замря на устните й, ликът му се мержелееше, побледнял от жълтия пламък на свещите, бързо поставени и вече капещи, както и от дневната светлина, нахлуваща през прозорчето на вратата. Още миг, и спареният сумрак на полутъмната къща (бяха забравили да вдигнат кепенците, макар че отдавна се бе разсъмнало) отстъпи място на сиянието и простора на утрото. И Флорънс, свела глава, за да прикрие горчивите си сълзи, се озова на улицата.