Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXX Периодът преди сватбата

Макар че омагьосаният дом вече не съществуваше и в него бе нахлул работният свят, който по цял ден чукаше, тряскаше, трополеше нагоре-надолу по стълбите, като докарваше от сутрин до вечер Диоген в пристъп на непрестанен лай — очевидно Диоген вярваше, че най-накрая врагът му бе удържал победа над него, бе го победил и сега, тържествуващ и предизвикателен, превземаше владенията му, — отначало не се чувствуваше голяма промяна в живота на Флорънс. Вечер, когато майсторите си отиваха, къщата отново ставаше мрачна и безлюдна и като чуваше как откъм вестибюла и стълбището долитат кънтящите гласове на разотиващите се работници, тя си представяше топлите семейни огнища, към които се отправят, както и очакващите бащите си деца и й доставяше удоволствие мисълта, че майсторите с радост и задоволство бързат да се приберат.

Тя посрещаше вечерното безмълвие като стар познайник, но сега то си бе променило облика и бе станало по-приветливо, затаило в себе си една надежда. Вярата идваше от красивата дама, утешила и приласкала Флорънс в същата тази стая, където на момичето бе причинена голяма душевна мъка. Неясните очертания на настъпващия щастлив живот, когато тя с течение на времето ще спечели обичта на баща си и ще си възвърне всичко или поне голяма част от загубеното през онзи ужасен ден, в който заедно със сетния дъх на майка й, докоснал бузата на Флорънс, бе секнала завинаги и майчината любов, се мержелееха около нея в здрача и бяха желани гости. Когато надзърташе към румените съседски деца, Флорънс се изпълваше с непознато досега приятно усещане при мисълта, че в скоро време те биха могли да се запознаят и общуват помежду си и тя ще се изправи пред тях, без да се опасява както преди, че може да ги разстрои, като я видят така, седнала сама, облечена в черна рокля.

Флорънс се отдаваше на мисли за новата си майка и детската й душа преливаше от обич и доверие към нея, но любовта й към родната покойна майка все повече се засилваше. Тя не се страхуваше, че ще допусне в сърцето си съперница. Разбираше, че новото цвете е пуснало кълн от продължително съхранявания дълбоко в нея корен. Всяка ласкава дума, отронила се от устните на красивата дама, звучеше на Флорънс като ехо на онзи, другия глас, отдавна секнал и замлъкнал. Как би могла сега тя, при породилата се настояща нежност, по-малко да обича предишния си спомен, който бе единственият й спомен за родителска нежност и любов?

Един ден Флорънс седеше в стаята си и четеше, като мислеше за дамата и обещанието й за скорошно посещение — съдържанието на книгата я бе навело на тези мисли, — когато вдигна очи и видя дамата да стои на прага.

— Мамо! — извика Флорънс и радостно се втурна към нея. — Вие отново сте тук!

— Все още не съм ти майка — със замислена усмивка отвърна дамата и обви ръка около врата на Флорънс.

— Но много скоро ще ми станете — каза Флорънс.

— Сега вече много скоро, Флорънс, много скоро.

Едит леко наклони глава, притисна свежото лице на Флорънс към своето и няколко мига остана безмълвна. В отношението й имаше такава голяма нежност, че този път Флорънс я долови по-ясно, отколкото при първата им среща.

Тя притегли Флорънс към едно кресло и седна до нея. Флорънс се взираше в лицето й, възхищаваше се на красотата й и с охота държеше ръцете си в нейните длани.

— Сама ли прекарваш времето си, Флорънс, откакто бях тук за последен път?

— О, да! — с мигновена усмивка отвърна Флорънс.

Тя обаче се подвоуми и сведе очи, тъй като новата й майка я гледаше много сериозно, без да откъсва изпитателния си замислен поглед от лицето й.

— Аз… аз… съм свикнала да бъда сама — рече Флорънс. — Самотата не ми тежи. Понякога ние с Дио прекарваме сами много дни наред.

Флорънс би могла да каже — много седмици и месеци наред.

— Твоята прислужница ли се казва Дио, любима моя?

— Кучето ми, мадам — със смях отвърна Флорънс. — Прислужницата ми се казва Сузан.

— А това са твоите стаи — рече Едит и се огледа наоколо. — Онзи ден не ми ги показаха. Трябва да ги ремонтираме, Флорънс. Те ще станат най-красивите в цялата къща.

— Ако ми позволят да ги сменя, мамо — обади се Флорънс, — горе има една стая, която предпочитам много повече.

— Нима смяташ, че тук не е достатъчно високо? — усмихнато попита Едит.

— Онази стая беше на брат ми — рече Флорънс — и аз много я обичам. Аз исках да поговоря с татко за нея, когато се завърнах у дома и заварих тук майсторите и всички тези промени, но…

Флорънс сведе очи, опасявайки се, че същият онзи поглед на дамата отново ще предизвика у нея нерешителност.

— … но се страхувах да не го разстроя и тъй като вие казахте, мамо, че отново ще се върнете и аз знаех, че ще станете пълна господарка тук, аз реших да събера кураж и да се обърна към вас.

Едит седеше и я гледаше, без да откъсва блестящите си очи от лицето й, но когато Флорънс я погледна, тя на свой ред сведе взор надолу. Точно в този момент Флорънс си помисли, че красотата на тази дама съвсем не отговаряше на първоначалните й впечатления. Тя бе възприела красотата й като високомерна и студена, но дамата се държеше така кротко и ласкаво, че дори да бе връстница на Флорънс и да имаше същия нрав, не би могла да внушава по-голямо доверие.

Изключение обаче правеха миговете, когато у нея се прокрадваше напрегната и странна сдържаност и тогава видът й бе такъв (Флорънс изобщо не проумяваше тази промяна, макар че не можеше да не я забележи и да не се озадачи от нея), сякаш се чувствуваше унизена и смутена в присъствието на Флорънс. Когато дамата отвърна, че все още не й била майка и когато Флорънс я бе нарекла пълна господарка тук, промяната във вида й бе внезапна и поразителна. А сега, когато Флорънс се бе вторачила в лицето й, тя седеше по такъв начин, сякаш й се искаше да потъне в земята и да изчезне от погледа на момичето и съвсем не приличаше на жена, която възнамерява да обича Флорънс и да се грижи за нея в качеството си на най-близка родственица.

Тя с готовност прие молбата на Флорънс относно новата стая и обеща лично да се разпореди по този въпрос. После попита някои неща във връзка с бедния Пол и след като разговаряха известно време, съобщи на Флорънс, че е дошла, за да отведе момичето в дома си.

— Ние с майка ми вече се прибрахме в Лондон — каза Едит — и ти ще живееш с нас до деня на сватбата ми. Искам отблизо да се опознаем и да изпитваме доверие една към друга, Флорънс.

— Много мило от ваша страна — отвърна Флорънс, — скъпа майко. Колко съм ви благодарна!

— Позволи ми да ти кажа сега, тъй като това навярно е най-удобният случай — продължи Едит, като се огледа, за да се увери, че са сами, и сниши глас, — че когато се омъжа и замина за няколко седмици, ще се чувствувам по-спокойна, ако се прибереш тук у дома. Който и да те кани да гостуваш, ти се прибери тук у дома. По-добре е да си сама, отколкото… искам да кажа — възпря се тя и бързо добави, — разбирам, че най-добре се чувствуваш у дома, скъпа Флорънс.

— Ще се прибера у дома още същия ден, мамо.

— Постъпи така. Разчитам на това обещание. А сега се приготви да дойдеш с мен, скъпо момиче. Ще ме намериш долу, когато си готова.

Бавно и замислено заброди Едит сама из голямата къща, на която скоро щеше да стане стопанка, без почти да забелязва вече проличаващите белези на изящество и разкош. Тя се движеше из великолепните приемни и салони със същото неукротимо вътрешно високомерие, със същото горделиво презрение върху устните и в очите си, със същата необуздана красота — смекчена единствено от съзнанието за собствената си ниска стойност, както и за ниската стойност на всичко, окръжаващо я наоколо, — със същите тези чувства, които се бяха разбушували у нея преди време под клоните на дърветата, които тогава бяха закипели и развилнели се в душата й. Изобразените по стените и подовете рози бяха покрити с остри тръни, които раздираха душата й. Във всяко късче злато, заслепяващо окото, тя виждаше омразната част от парите, с които бяха заплатили за нея. Големите и високи огледала й разкриваха в цял ръст една жена, у която все още не бяха угаснали благородните пориви, но която твърде често бе мамила самата себе си и твърде често бе унижавана и погубвана, за да се спаси сега сама. Според нея всичко това в една или друга степен бе толкова очевидно за хората наоколо, че тя нямаше друго средство за самоутвърждение освен гордостта си. И с тази гордост, която терзаеше сърцето й денонощно, тя се бореше със собствената си съдба, като излизаше насреща й предизвикателно.

Нима това бе същата жена, на която Флорънс — невинно момиче, силно единствено със своята искреност и чистосърдечност — оказваше такова силно въздействие, че я умиротворяваше и в свое присъствие я превръщаше в друго същество, с обуздани страсти и дори с укротена гордост? Нима това бе същата жена, която сега седеше до Флорънс в каретата, обвила девойката с ръце, и която, галейки я и умолявайки я да изпитва към нея обич и доверие, притисна хубавата й главичка до гърдите си и би заплатила с живота си, за да предпази момичето от злини и неволи?

О, Едит, колко хубаво би било наистина да умреш в този миг! Навярно много по-честита би била да умреш сега, Едит, отколкото да изживееш живота си до края.

Уважаемата мисис Скютън, която я занимаваше всичко друго, само не и такива мисли — тъй като, подобно редица благородни особи, живели в различни епохи, тя напълно бе обърнала гръб на смъртта и не допускаше дори да се споменава за това долнопробно парвеню, изравняващо всички хора, — бе наела къща на Брукстрийт, Гровнър Скуеър, от един високопоставен родственик (от рода Финикс), намиращ се извън Лондон, който най-великодушно им бе предоставил дома си на разположение по случай сватбата, тъй като услугата му водеше до окончателно избавление и освобождаване от по-нататъшни евентуални услуги и подаръци за мисис Скютън и дъщеря й. Тъй като в такъв момент, за да се запази честта на семейството, бе необходимо да се създаде впечатление на състоятелност, мисис Скютън, със съдействието на един сговорчив търговец, жител на общината Мери-ле-бън, който снабдяваше благородниците и знатните особи с най-различни принадлежности, като се започне от сребърни прибори и се стигне до осигуряването на голям брой лакеи, внезапно доведе в къщата иконом с посребрена коса (на него му се плащаше допълнително поради това, че имаше вид на стар семеен слуга) както и двама много високи младежи в ливреи, а също и отбран екипаж от кухненски работници. И така, из долните помещения се заразправя невероятната история, че пажът Уидърс, изведнъж освободен от многобройните си домашни задължения, както и от необходимостта да бута своя стол на колела (неуместен в столицата), няколко пъти бил забелязан да разтърква очи и да ощипва крайниците си, сякаш се съмнявал да не би да се е успал в мандрата в Лемингтън и да му се присънват божествени неща. От същия подходящ източник във въпросния дом бяха още доставени всички необходими прибори от сребро и порцелан и някои други разнообразни принадлежности, включително изящна колесница с два дорести коня, след което мисис Скютън се разположи сред възглавниците върху голямото канапе в позата на Клеопатра и тържествено откри приема.

— Как се чувствува моята прелестна Флорънс? — запита мисис Скютън при влизането на дъщеря й, съпроводена от повереницата си. — Флорънс, моля те, ела да ме целунеш, любов моя.

Флорънс плахо се наведе и потърси подходящо място върху белосаното лице на мисис Скютън, но дамата я избави от затруднението, като й предложи ухото си.

— Едит, скъпа — заговори мисис Скютън, — несъмнено аз… застани за момент по-близо до светлината, мила Флорънс.

Цялата поруменяла, Флорънс изпълни желанието й.

— Не помниш ли, скъпа Едит — запита майка й, — каква беше ти приблизително на възрастта на нашата любима Флорънс или няколко години по-млада?

— Отдавна съм забравила, майко.

— Аз несъмнено намирам, скъпа моя — заяви мисис Скютън, — определена прилика между теб от онова време и нашата извънредно очарователна млада приятелка. Това доказва какво може да направи възпитанието — добави мисис Скютън, като сниши глас и по такъв начин даде да се разбере, че счита възпитанието на Флорънс за незавършено.

— Именно това доказва — последва суровият отговор на Едит.

Майка й зорко я изгледа за миг и усетила, че се е доближила до опасна тема, вметна следното, за да промени насоката на разговора:

— Моя прелестна Флорънс, моля те, ела да ме целунеш пак, любов моя.

Флорънс, естествено, изпълни желанието й и отново докосна с устни ухото на мисис Скютън.

— Разбира се, ти вече си научила, миличка моя — продължи мисис Скютън, като задържа ръката й, — че твоят татко, когото ние всички направо обожаваме и безумно обичаме, ще се ожени за скъпата ми Едит точно след една седмица.

— Знаех, че ще бъде скоро — отвърна Флорънс, — но не ми беше известно точно кога.

— Скъпа моя Едит — игриво подхвърли майка й, — как е възможно да не си съобщила на Флорънс?

— Защо трябва да съобщавам на Флорънс? — отвърна тя рязко и грубо и Флорънс не можеше да повярва, че това е същият глас.

Тогава мисис Скютън каза на Флорънс, за да промени отново и по-сигурно насоката на разговора, че баща й щял да дойде на вечеря и че несъмнено щял да бъде много приятно изненадан да я завари тук, тъй като предната вечер бил споменал за голяма ангажираност и съответно за преобличане в самото Сити и не знаел нищо за намерението на Едит, осъществяването на което трябвало, според мисис Скютън, да предизвика у него пълен възторг. Флорънс се разтревожи, като чу всичко това. С приближаването на часа за вечеря безпокойството й толкова нарасна, че ако знаеше какъв предлог да измисли, за да я пуснат да се прибере у дома, без обаче да изтъква баща си като причина, тя би се втурнала стремглаво към къщи, пеша, без шапка на главата, съвсем сама, само и само да избегне опасността да навлече върху себе си гнева му.

С напредването на времето тя едва си поемаше дъх. Не смееше да се доближи до прозореца, за да не би той да я зърне от улицата. Не смееше да се качи горе да скрие вълнението си, за да не би при излизането си неочаквано да се натъкне на него, и в същото време чувствуваше, че не е по силите й да се върне, ако я призоват при баща й. Измъчвана от тези страхове, тя седеше до канапето на Клеопатра и се опитваше да слуша и да отвръща на еднообразните въпроси на въпросната дама, когато изведнъж го чу да се качва по стълбите.

— Чувам стъпките му! — стреснато извика Флорънс. — Той пристига!

Клеопатра, която със своя младежки дух бе винаги склонна да проявява игривост и която, напълно погълната от себе си, не се бе дори и замислила за естеството на това вълнение, тикна Флорънс зад канапето и метна отгоре й шал, с намерението да направи на мистър Домби приятен сюрприз. Това стана толкова бързо, че само след миг Флорънс дочу страшните му стъпки в стаята.

Той поздрави бъдещата си тъща и бъдещата си съпруга. Гласът му прозвуча така необичайно, че тръпки побиха дъщеря му.

— Скъпи ми Домби — обади се Клеопатра, — елате и ми кажете как се чувствува вашата хубава Флорънс.

— Флорънс е много добре — отвърна мистър Домби и се приближи до канапето.

— У дома ли е?

— У дома — рече мистър Домби.

— Скъпи ми Домби — продължи Клеопатра с пленителна жизнерадост, — сигурен ли сте, че не ме мамите? Не зная какво би казала скъпата ми Едит, ако изкажа подобно твърдение, но честна дума, смятам, че вие сте най-лъжливият мъж, скъпи ми Домби.

Макар и да бе такъв и да бе разобличен на място в най-чудовищната лъжа, на която човек бе способен в думите и делата си, той едва ли би могъл да изпита по-голямо смущение от сегашното, когато мисис Скютън дръпна шала и Флорънс, бледа и разтреперана, се изправи пред него подобно призрак. Той още не си бе възвърнал самообладанието и Флорънс се втурна към него, обви ръце около врата му, целуна го и бързо излезе от стаята. Той се огледа, сякаш за да обсъди случилото се с другиго, но Едит моментално бе последвала Флорънс.

— Признайте си сега, скъпи ми Домби — заговори мисис Скютън и му подаде ръка, — че никога в живота си не сте били така изненадан и доволен.

— Никога не съм бил така изненадан — потвърди мистър Домби.

— Нито пък доволен, нали, скъпи ми Домби? — добави мисис Скютън, като вдигна ветрилото си.

— Аз… извънредно много се радвам да видя Флорънс тук — каза мистър Домби. Той, изглежда, сериозно обмисли казаното и отново повтори, този път много по-решително:

— Да, наистина много се радвам да видя Флорънс тук.

— Навярно се чудите как се е озовала тук? — запита мисис Скютън. — Нали?

— Може би Едит… — предложи мистър Домби.

— Ах! Как злобно отгатвате! — възкликна Клеопатра и поклати глава. — Ах! Какъв хитър, хитър мъж! Не би трябвало да говоря тези неща. Вие, мъжете, скъпи ми Домби, сте толкова тщеславни и склонни да злоупотребявате с нашите слабости. Но вие познавате моята открита душа… добре, веднага.

Последните думи бяха изречени в отговор на един от двамата много високи младежи, който обяви, че вечерята е готова.

— Но Едит, скъпи ми Домби — продължи тя шепнешком, — когато не може да ви вижда близо до себе си… а аз й казвам, че тя не би могла винаги да очаква подобно нещо… желае да вижда близо до себе си поне някаква вещ или пък човек, свързан с вас. Ах, това е напълно естествено! И поради това нищо не бе в състояние да я спре и тя замина, за да доведе любимата ни Флорънс. Ах, каква прелест има в тази нейна постъпка!

Тъй като тя очакваше отговор, мистър Домби отвърна.

— Изключително голяма.

— Да ви благославя бог, скъпи ми Домби, за това доказателство, че у вас има сърце! — възкликна Клеопатра и стисна ръката му. — Ставам прекалено сериозна! Бъдете мой ангел-хранител и ме съпроводете до долу, за да видим какво възнамеряват тези хора да ни предложат за вечеря. Да ви благославя бог, скъпи Домби!

След втората си благословия Клеопатра доста пъргаво скочи от канапето, а мистър Домби я пое под ръка и тържествено я поведе надолу. Когато тази двойка се появи в трапезарията, единият от двамата много високи, наети за случая младежи, чийто орган за почтителност бе недостатъчно развит, изду с език едната си буза, за да разсмее другия много висок, нает за случая младеж.

Флорънс и Едит бяха вече там, седнали една до друга. Флорънс понечи да стане, когато баща й влезе, за да му отстъпи стола си, но Едит открито я възпря с ръка и мистър Домби седна насреща им на кръглата маса.

Разговорът почти изцяло се поддържаше от мисис Скютън. Флорънс не смееше дори да вдигне очи, за да не се види, че те са насълзени, а още по-малко пък смееше да заговори. Едит изобщо не проронваше ни дума, освен когато отговаряше на зададените й въпроси. Действително Клеопатра се трудеше здравата за достигането на целта, мержелееща се вече съвсем наблизо. Действително тази цел трябваше да бъде много изгодна, за да бъде Клеопатра възнаградена за усилията.

— Значи, вашите приготовления най-сетне са на привършване, скъпи ми Домби? — рече Клеопатра, когато бе сервиран десертът и икономът със сребристата коса се оттегли. — Дори и юридическите приготовления?

— Да, мадам — отговори мистър Домби, — брачният контракт, както ме уведомиха адвокатите, е вече изготвен и аз ви казах, че остава само Едит да бъде така добра и да посочи удобния за нея ден за венчавката.

Едит седеше подобно прекрасна статуя — студена, безмълвна и неподвижна.

— Свидна моя — рече Клеопатра, — чуваш ли какво казва мистър Домби? Ах, скъпи ми мистър Домби — обърна се тя само към джентълмена, — нейната унесеност, засилваща се с приближаването на въпросния ден, ме връща в онези дни, когато най-прекрасният човек, нейният татко, се намираше във вашето положение.

— Аз няма да определям деня. Нека бъде тогава, когато вие пожелаете — продума Едит, като хвърли бегъл поглед през масата към мистър Домби.

— Утре? — предложи мистър Домби.

— Както желаете.

— Или навярно другиден — добави мистър Домби, — ако това по-добре съответствува на вашите ангажименти.

— Аз нямам никакви ангажименти. Аз съм винаги изцяло на ваше разположение. Нека да бъде тогава, когато вие пожелаете.

— Никакви ангажименти ли, скъпа моя Едит? — възкликна майка й. — Та ти от сутрин до вечер имаш ужасни тревоги, както и хиляда и една уговорки с всевъзможни доставчици!

— Ти ги създаваш — каза Едит и извърна към нея леко свъсеното си чело. — Вие двамата с мистър Домби може да се уговорите помежду си.

— Съвсем правилно наистина, свидна моя, и много любезно от твоя страна! — рече Клеопатра. — Миличка моя Флорънс, моля те, ела да ме целунеш пак, скъпа моя!

Странно бе съвпадението, че този внезапен интерес към Флорънс бързо обсебваше Клеопатра при почти всеки диалог, в който Едит взимаше някакво участие, независимо колко незначително бе то. Със сигурност би могло да се каже, че Флорънс никога преди не е била подлагана на толкова прегръдки и навярно никога не е била, макар и съвсем несъзнателно, толкова полезна през своя живот.

Самият Домби дълбоко в душата си нямаше никакви възражения срещу поведението на красивата си годеница. Като човек, притежаващ същите качества, той с пълно основание можеше да проявява разбиране и да приема високомерието и студенината. Ласкаеше се от мисълта, че в случая с Едит тези качества отстъпват пред него и сякаш се подчиняват единствено на неговата воля. Ласкаеше се от представата как тази горда и величествена жена ще изпълнява задълженията на домакиня в дома му и как ще смразява гостите му, също както той ги смразяваше. Наистина славата на „Домби и Син“ ще нараства и укрепва в такива ръце.

Такива мисли изпълваха мистър Домби, когато остана сам на трапезата и започна да размишлява за своето минало и бъдеще. Той не намираше нищо неблагоприятно в оскъдния и мрачен разкош, изпълващ стаята — тя бе тъмнокафява на цвят, върху стените й като петна се очертаваха картините, наподобяващи черни погребални гербове, а двадесет и четирите черни стола, които с множеството си гвоздеи по тях приличаха на ковчези, стояха в очакване около ръба на персийския килим също като наети участници в погребална процесия, докато върху бюфета двама изнемощели негри крепяха изсъхналите дръжки на големия свещник, а из стаята се носеше мирис на плесен, сякаш тленните останки на десет хиляди вечери бяха положени в саркофага под пода. Собственикът на къщата прекарваше по-голямата част от времето си в чужбина, тъй като въздухът в Англия трудно се понасяше за по-продължителен период от представителите на рода Финикс, и стаята съответно постепенно потъваше във все по-дълбок траур за собственика, докато бе придобила такъв погребален вид, че за да бъде илюзията пълна, липсваше само покойникът.

Не съвсем неподходящ заместник на покойника в дадения случай, по-скоро заради скованата си стойка, отколкото заради позата си, мистър Домби така се взираше в студените дълбини на Мъртвото море от червен махагон, върху което стояха на котва фруктиерите и гарафите, сякаш лицата, обсебили мислите му, изплуваха на повърхността едно след друго, а после отново потъваха. Там беше Едит със своята царствена осанка и гордо вдигната глава, а редом до нея застана Флорънс, плахо вдигнала лице към него, също както бе сторила за миг тогава, преди да излезе от стаята му. Едит бе насочила очи към нея и протегнала покровителствено ръка. След това една крехка фигурка, седнала в малко кресло, бързо изникна в светлината и го погледна с недоумение, а сияйните очи и полустарческото детско личице проблеснаха, сякаш озарени от трепкащия пламък в камината. Отново редом до тази фигурка застана Флорънс и погълна цялото внимание на Домби. Как я виждаше той нея — дали като предопределена спънка и разочарование в живота му; дали като съперник, пресякъл пътя му веднъж и вероятно възнамеряващ да го стори отново; дали като свое родно дете, за което може да благоволи да помисли през периода на успешното си ухажване, тъй като в такъв момент положението й на отритната дъщеря бе неуместно; или дали пък като едно напомняне, че сега у новите си родственици той трябва да поддържа представата, макар и само външно, че проявява интерес към собствената си плът и кръв. Той най-добре знаеше как точно я вижда. Навярно и на него обаче не му бе съвсем ясно, тъй като брачни процесии, брачни олтари и честолюбиви замисли — все така помрачени тук-там от Флорънс — се нижеха пред очите му така бързо и така хаотично, че той стана и се качи горе, за да не ги вижда повече.

До късно вечерта не внесоха свещи, тъй като мисис Скютън се оплака, че те предизвиквали у нея главобол. През това време Флорънс и мисис Скютън разговаряха помежду си (Клеопатра много държеше тя да седи близо до нея) или пък Флорънс свиреше тихо на пиано за голямо удоволствие на мисис Скютън и няколко пъти през цялата вечер (това би могло да не се споменава) въпросната любвеобилна дама бе принудена да си измолва нова целувка, което неизменно ставаше, след като Едит бе подхвърлила нещо. Тези случаи бяха малко на брой обаче, защото през цялото време Едит седеше отделно до един отворен прозорец (въпреки опасенията на майка си, че ще се простуди) и не се помръдна оттам, докато мистър Домби не се сбогува. Той се обърна спокойно и любезно към Флорънс на сбогуване и Флорънс си легна да спи в една стая, свързана със спалнята на Едит — тя бе така щастлива и изпълнена с надежди, че гледаше на себе си в недалечното минало като на някакво чуждо, бедно, изоставено момиче, към което трябва да се проявява състрадание заради нещастието му. И обзета от състрадание, тя плака, докато заспа.

Седмицата летеше бързо. Редуваха се посещения при модистки, шапкарки, бижутери, адвокати, сладкари, цветарски магазини. Флорънс бе неизменен придружител. Флорънс щеше да свали траура и да облече прекрасна рокля за случая. Замислите на модистката относно тази рокля — модистката бе французойка и поразително приличаше на мисис Скютън — бяха толкова целомъдрени и изискани, че мисис Скютън поръча такъв тоалет и за себе си. Модистката заяви, че щял да й стои възхитително и всички щели да я вземат за сестра на младата дама.

Седмицата летеше още по-бързо. Едит не поглеждаше нищо и не се интересуваше от нищо. В дома пристигаха разкошните й рокли, премерваха се, шумно се възхваляваха от мисис Скютън и модистките, а после се прибираха, без Едит да е казала ни дума. Мисис Скютън набелязваше плановете им за всеки следващ ден и ги изпълняваше. Понякога Едит сядаше в каретата, когато отиваха на покупки. Понякога, ако бе крайно необходимо, тя влизаше в магазините. Мисис Скютън обаче ръководеше всички дейности, от какъвто и характер да бяха те. А Едит наблюдаваше всичко така безучастно и с такова очевидно равнодушие, сякаш тези неща ни най-малко не я засягаха. Навярно Флорънс би могла да я помисли за високомерна и апатична, но с нея Едит никога не се държеше по този начин. Така че, когато се пораждаше подобно недоумение, Флорънс го заглушаваше със своята признателност и скоро напълно го потисна.

Седмицата летеше още по-бързо. Тя едва ли не хвърчеше като с криле. Настъпи последният ден от седмицата, вечерта преди сватбата. В тъмната стая — мисис Скютън все така я болеше главата, макар че тя се надяваше да се оправи завинаги на следния ден — се намираха въпросната дама, Едит и мистър Домби. Едит бе застанала до отворения прозорец и гледаше към улицата. Мистър Домби и Клеопатра разговаряха тихо на дивана. Беше вече доста късно. Флорънс, много уморена, си бе легнала.

— Скъпи ми Домби — каза Клеопатра, — утре, след като ми отнемете свидната Едит, ще ми оставите Флорънс.

Мистър Домби отвърна, че с удоволствие ще изпълни желанието й.

— Да я виждам тук край себе си, когато вие двамата заминете за Париж, и да зная, че способствувам за развитието на ума й на нейната възраст, скъпи ми Домби — заяви Клеопатра, — би представлявало истинска утеха за мен в унилото ми състояние, в което ще изпадна.

Едит внезапно извърна глава. Равнодушието й мигом се смени с жив интерес и скрита в мрака, тя внимателно следеше разговора им.

Мистър Домби с голямо задоволство би оставил Флорънс на такава възхитителна настойница.

— Скъпи ми Домби — отвърна Клеопатра, — хиляди благодарности за доброто ви мнение. Опасявах се, че възнамерявате с преднамерена злоба, както казват юристите… тези ужасно прозаични люде!… да ме обречете на пълна самота.

— Защо сте толкова несправедлива спрямо мен, скъпа моя мадам? — запита мистър Домби.

— Защото прелестната Флорънс така твърдо ми заяви, че трябвало да се прибере у дома утре — каза Клеопатра, — че започнах да се страхувам, скъпи ми Домби, че вие сте един истински паша.

— Уверявам ви, мадам — възрази мистър Домби, — че не съм давал никакви нареждания на Флорънс, а даже и да бях дал, всякакви нареждания отпадат пред вашето желание.

— Скъпи ми Домби, какъв галантен кавалер сте вие! — възкликна Клеопатра. — Впрочем не бих казала това, тъй като у кавалерите няма сърце, а вашето сърце проличава в целия ви прелестен живот и цялата ви личност. Наистина ли си тръгвате толкова рано, скъпи ми Домби?

О, наистина! Беше късно и мистър Домби смяташе, че трябва да тръгва.

— Действителност ли е това или сън! — изфъфли Клеопатра. — Мога ли да повярвам, скъпи ми Домби, че утре сутринта вие ще дойдете отново, за да ми отнемете скъпата придружителка, родната ми Едит?

Мистър Домби, привикнал да възприема нещата буквално, напомни на мисис Скютън, че първо щели да се срещнат в черквата.

— Да се лишиш от собственото си дете — заговори мисис Скютън, — дори и заради вас, скъпи ми Домби, представлява едно от най-мъчителните възможни терзания. И като се прибави към това и крехкото по природа здраве, а също и изключителната глуповатост на сладкаря, заел се с организирането на закуската, тези неща стават вече съвсем не по силите ми. Но утре сутринта аз ще възвърна духа си. Не се тревожете за мен и не се притеснявайте. Бог да ви благославя! Скъпа Едит! — дяволито извика тя. — Някой си тръгва, миличка.

Едит, загубила интерес към разговора им и отново извърнала глава към прозореца, стана от мястото си, но не пристъпи към мистър Домби и не промълви нито дума. Мистър Домби, с надменна галантност, съответствуваща на случая и високопоставеното му положение, насочи скърцащите си обувки към нея, притисна ръката й към устните си и каза:

— Утре ще имам щастието да предявя право към тази ръка като към ръката на мисис Домби.

След тези думи той излезе с тържествен поклон.

Веднага щом външната врата се затвори след него, мисис Скютън позвъни да донесат свещите. Заедно със свещите се яви и нейната прислужница, взела със себе си младежката рокля, която на другия ден щеше да предизвика заблуждение у хората. Тази рокля жестоко си отмъщаваше, както обикновено си отмъщават такъв вид рокли, и правеше мисис Скютън да изглежда много по-стара и отвратителна, отколкото омазнената й фланелена роба. Мисис Скютън обаче я премери с кокетливо задоволство и се усмихна на мъртвешкия си образ в огледалото, като си представи какво потресаващо впечатление ще направи на майора, а после, оставяйки прислужницата да й свали отново роклята и да я приготви за сън, мигом се превърна в развалина подобно съборена пъстра къщичка от картон.

През цялото това време Едит седеше до тъмния прозорец и гледаше към улицата. Когато най-сетне двете с майка й останаха насаме, Едит за пръв път през тази вечер се дръпна от прозореца и застана срещу майка си. Прозяващата се, недоволна, тресяща се майка погледна гордо изправената си дъщеря насреща, устремила в нея пламтящите си очи, и никакви прояви на лекомисленост или раздразнителност не можеха да скрият обстоятелството, че майката всичко разбира.

— Смъртно съм уморена — каза мисис Скютън. — Човек не може да разчита на теб дори за миг. По-своенравна си и от дете. Дете! Никое дете не би могло да бъде толкова упорито и непослушно.

— Слушай, майко — заговори Едит, напълно пренебрегвайки казаното, сякаш бе под достойнството й да се занимава с подобни глупости. — Ти трябва да останеш тук сама, докато аз се завърна.

— Трябва да остана тук сама, докато ти се завърнеш? — повтори майка й.

— В противен случай кълна се в името на този, когото утре ще призова като свидетел на моята нечестна и позорна постъпка, че в черквата аз ще отхвърля ръката на този мъж. Ако не го сторя, нека да се строполя мъртва на земята.

В отговор майка й хвърли бърз поглед, изпълнен с тревога, и тази тревога съвсем не се разсея, когато майката срещна погледа на дъщеря си.

— Напълно достатъчно е — с твърд глас заяви Едит, — че ние сме това, което представляваме. Няма да позволя обаче едно младо и честно същество да бъде доведено до моето падение. Няма да позволя една невинна душа да бъде покварена, опорочена и развратена за развлечение на скучаещите майки. Знаеш какво имам предвид. Флорънс трябва да се прибере у дома.

— Ти си глупачка, Едит — викна разгневената майка. — Нима очакваш в този дом някога да се възцари покой, докато тя не се омъжи и не напусне дома?

— Попитай мен или самата себе си дали изобщо очаквам покой в този дом — каза дъщеря й, — и ще разбереш отговора.

— Нима след всичките ми усилия и мъки, сега, когато ти, благодарение на мен, ще станеш независима — вбесената майка едва не закрещя, а паралитичната й глава потрепваше като лист, — ти ми заявяваш, че аз нося поквара и зараза и не съм подходяща компания за едно момиче? Какво представляваш ти, за бога? Какво си ти?

— Непрестанно си задавах същия въпрос — отвърна Едит, смъртно бледа, и посочи към прозореца, — докато седях тук, а по улицата бродеше някакво увехнало подобие на жена. Бог ми е свидетел, че получих отговор. Ех, майко, майко, ако само ме беше оставила на природните ми наклонности, когато бях също такова момиче — по-млада от Флорънс, — бих могла да бъда сега съвсем друга!

Съзнавайки, че е безполезно да излива гнева си сега, майка й се овладя и започна да хленчи и да нарежда, че твърде дълго е живяла, че единственото й дете я е отритнало, че в настоящото нечестиво време дългът към родителите бил пренебрегван, че към нея били отправени чудовищни обвинения и че животът вече не й бил скъп.

— Ако трябва непрекъснато да понасям подобни сцени — зарида тя, — несъмнено би било много по-добре за мен да потърся начин да сложа край на своето съществуване. Ох! Само като си помисля, че ти си ми родна дъщеря, Едит, а ми държиш такъв тон!

— За нас двете, майко — печално каза Едит, — времето за взаимни упреци отмина.

— Защо тогава отново се връщаш назад? — заскимтя майка й. — Знаеш, че жестоко ме измъчваш. Знаеш как ме нараняват обидите. При това в момент, когато трябва да мисля за толкова много неща и е напълно естествено да желая да изглеждам в най-добрия си вид. Удивляваш ме, Едит. Искаш да превърнеш майка си в страшилище в деня на сватбата.

Едит устреми своя пронизващ поглед към нея, докато майка й ридаеше и търкаше очи, и със същия спокоен, твърд глас — тя не го бе нито повишавала, нито снишавала от началото на разговора досега — заяви:

— Казах, че Флорънс трябва да се прибере у дома.

— Нека се прибира! — бързо извика измъчената и изплашена майка. — Нямам нищо против да се прибере! Какво значи това момиче за мен?

— За мен тя значи толкова много, че по-скоро бих се отрекла от теб, майко, както бих се отрекла и от него утре в черквата (ако ти ми беше дала повод), но не бих й предала, нито пък бих позволила да й се предаде дори една частица от злото, което нося в душата си — отговори Едит. — Остави я на мира. Докато съм в състояние да предотвратя това, тя няма да бъде заразена и развратена от уроците, които аз съм усвоила. В такава мъчителна нощ условието съвсем не е толкова тежко.

— Навярно не би било тежко, твърде възможно е, Едит — захленчи майката, — ако се беше обърнала към мен като дъщеря, за да ми го поставиш. Но такива ужасно язвителни думи…

— Те приключиха и няма да се чуят повече помежду ни — заяви Едит. — Върви по своя път, майко. Наслаждавай се колкото желаеш на постигнатото от теб: харчи пари, радвай се, весели се и бъди щастлива посвоему. Целта в нашия живот е постигната. Отсега нататък няма да говорим за нея. От този миг занапред не ще пророня нито дума за миналото. Прощавам ти участието в утрешното злодеяние. Дано бог да прости моето!

Без да потрепне гласът й или тялото, тя се отправи напред така, сякаш стъпкваше с нозе всякакви възвишени чувства, пожела на майка си „лека нощ“ и се оттегли в спалнята си.

Но не за да подири покой, защото нямаше за нея покой, когато, объркана и развълнувана, остана сама. Напред-назад, напред-назад и пак напред-назад, стотици пъти! Тя се мяташе сред великолепните принадлежности на тоалета й за другия ден. Тъмната й коса се бе разпиляла, тъмните й очи проблясваха яростно, пищната й бяла гръд беше почервеняла от жестокия допир на безмилостната ръка, с която се удряше. Тя крачеше нагоре-надолу, извърнала лице, сякаш искаше да не вижда отражението на собствената си красота или пък да се отърве от тази красота. И така, в глухия нощен час преди сватбата си Едит Грейнджър се бореше с неспокойния си дух, без ридания, без жалби, без утеха на приятели, горда и мълчалива.

Най-сетне тя случайно докосна с ръка отворената врата на стаята, в която спеше Флорънс.

Тя се сепна, спря се и надникна.

Вътре гореше свещ и тя видя Флорънс, дълбоко заспала, в разцвета на своята невинност и красота. Едит затаи дъх и усети как нещо я тегли към Флорънс.

Все по-близо, по-близо, по-близо. Най-после се приближи дотолкова, че се наведе и притисна устни към нежната ръка, подала се изпод завивките, и безшумно я допря до шията си. Докосването напомняше за библейското докосване на жезъла на пророка до скалата78. Сълзите й бликнаха, когато падна на колене и отпусна изтерзаната си глава и разпилените си коси върху възглавницата редом до главата на Флорънс.

Така прекара Едит Грейнджър нощта преди сватбата си. Така я завари слънцето в утрото на сватбения ден.