Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXV Щастливата двойка

Изчезнало е тъмното петно на улицата. Домът на мистър Домби ако все още се отделя от останалите къщи, то е само защото те не могат да му съперничат във великолепието и биват високомерно отхвърляни от него. Според поговорката домът си е дом, даже и да не е толкова уютен. Ако тя важи и в обратен смисъл и домът си е дом, даже и да не е толкова величествен, то в такъв случай какъв олтар на семейните богове е въздигнат тук!

Тази вечер в прозорците греят светлини, червените пламъци в камините хвърлят топли, ярки отблясъци върху завесите и меките килими, вечерята е готова да се сервира, масата е красиво подредена, макар и само за четирима души, а бюфетът е претъпкан със сребърни съдове. След настъпилите промени в къщата за пръв път са направени приготовления за обитаване и щастливата двойка се очаква да пристигне всеки момент.

Като се вземат пред вид интересът и очакванията, които изпитват сега обитателите на дома, то тази вечер на завръщането може да се сравни единствено със сватбеното утро. Мисис Пърч е в кухнята и пие чай. Тя вече е обиколила дома, изчислила е по метър цената на коприните и дамаските и е използувала всички възможни междуметия, включени или невключени в речника, изразяващи възторг и удивление. Главният тапицер, оставил шапката си с носна кърпа вътре — и двете издаващи силна миризма на лак — под един стол във вестибюла, крадешком обхожда дома, като ту поглежда нагоре към корнизите, ту надолу към килимите, а от време на време, в безмълвен порив на възхищение, изважда от джоба си линийка и току измерва бойко с неизразимо чувство скъпите предмети. Готвачката е в добро настроение и заявява, дай й на нея място, където се посрещат много гости (тя се обзалага на шест пени, че тази вечер ще има такива), тъй като по характер е весела и още от дете е такава и няма нищо против всички да знаят този факт. Това изявление изтръгва от гърдите на мисис Пърч тих ответ, изразяващ подкрепа и одобрение. Прислужницата може само да се надява, че съпрузите ще бъдат щастливи, но бракът е като лотария и колкото повече тя размишлява за него, толкова повече оценява независимостта и сигурността в живота на неженения. Мистър Таулинсън е навъсен и мрачен и заявява, че и той мисли същото по този въпрос, а наред с това дайте му и една война, и край на французите — в представите на този млад човек всеки чужденец е французин и е длъжен да бъде според природните закони.

При всеки шум от колела всички замлъкват, независимо от това за какво говорят, и се ослушват. Изведнъж настава суматоха и се чуват възгласи: „Идат!“ Но очакваните все още не идват и готвачката започва да се вайка за вечерята, която вече на два пъти се притопля, а главният тапицер продължава крадешком да обхожда стаите, необезпокояван в своята блажена мечтателност.

Флорънс е готова за срещата с баща си и новата си майка. Тя едва ли съзнава дали радост или болка предизвиква силното вълнение в душата й. Но от силното биене на сърцето й бузите на момичето поруменяват още повече, а очите й заблестяват. Долу си продумват, като скупчват глави — когато я споменават, те винаги говорят тихо, — колко красива изглеждала Флорънс тази вечер и каква прелестна млада дама е станала тя, горкото мило момиче. Следва пауза, а после готвачката, усетила, че от нея се очаква да изрази мнението си като главнокомандуваща, казва, че се чудела дали… и тук тя замлъква. Прислужницата казва, че и тя се чудела, и тези думи се повтарят на свой ред и от мисис Пърч, която притежава съответната способност в общуването си винаги да се чуди тогава, когато другите се чудят, без да бъде изобщо наясно на какво се чуди. Мистър Таулинсън, който в този момент съзира възможност да накара дамите да изпаднат в мрачно настроение като неговото, казва: „Почакайте, и ще видите!“ Той би искал някои хора да нямат нищо общо с цялата работа. Готвачката тогава първа въздъхва и прошепва: „Ах, странен е този свят наистина!“ и след като всички около масата извършват същото като нея, тя убедително добавя: „Но каквито и промени да настъпят, мис Флорънс не би могла да бъде много по-зле от сега, Том.“ Следва отговорът на мистър Таулинсън, изпълнен със зловещ смисъл: „О, нима не би могла?“, и съзнавайки, че един простосмъртен едва ли би могъл да звучи до такава степен пророчески и да изглежда толкова нравоучителен, той замлъква.

Мисис Скютън, подготвила се да посрещне любимата си дъщеря и скъпия си зет с отворени обятия, за тази цел е подходящо облечена в много младежки тоалет с къси ръкави. В настоящия момент обаче зрелите й прелести цъфтят в сянката на покоите й, откъдето не бе излизала след настаняването си там преди няколко часа и където раздразнението й бързо расте поради закъсняването с вечерята. От друга страна, прислужницата й, която би трябвало да прилича на скелет, но в действителност е закръглена девойка, се намира в най-добро разположение на духа, тъй като счита, че тримесечното й заплащане е по-сигурно от когато и да било друг път, и предвижда значително подобрение в храната и квартирата си.

Къде е щастливата двойка, очаквана от този прекрасен дом? Нима па̀рата, приливите, вятърът и конете намаляват скоростта си, за да се полюбуват на това щастие? Нима роякът амури и грации, кръжащи наоколо им, забавят придвижването им със своето множество? Нима толкова цветя се стелят из щастливия им път, че те с усилие вървят сред розите без бодли и благоуханните шипки?

Най-сетне те пристигат! Чува се шум от колела, той се усилва и пред вратата спира карета! Ненавистният чужденец оглушително почуква на вратата, преди втурналият се мистър Таулинсън и цялата компания да успеят да отворят, и мистър Домби и съпругата му се появяват от каретата и влизат вътре, хванати за ръце.

— Свидна моя Едит! — чува се развълнуван глас от стълбите. — Скъпи ми Домби! — И късите ръкави се обвиват около двамата щастливи съпрузи подред и ги прегръщат.

Флорънс също бе слязла във вестибюла, но не пристъпи напред, а изчакваше да поднесе плахите си поздрави, след като престанат излиянията на това по-близко и по-скъпо същество. Но Едит я подири с очи, съзря я на прага и след като небрежно целуна чувствителната си майка и се отдели от нея, бързо се устреми към Флорънс и я прегърна.

— Здравей, Флорънс — каза мистър Домби и й протегна ръка.

Когато Флорънс, цялата разтреперана, я доближи до устните си, тя срещна погледа му. Погледът бе твърде хладен и отчужден, но сърцето й трепна, като си помисли, че в очите му забеляза по-голям интерес към нея, отколкото бе проявявал досега. Долавяше се дори известно удивление, не неприятно удивление, от това, че я вижда. Тя не се осмели да вдигне очи към неговите, но почувствува, че той отново я поглежда, не по-малко благосклонно. О, какъв радостен трепет я прониза, предизвикан дори от едно такова неуловимо и необосновано потвърждение на надеждата, че тя ще се научи как да спечели любовта му от своята нова, красива майка.

— Предполагам, че не ви е нужно дълго време, за да се преоблечете, мисис Домби? — попита мистър Домби.

— Веднага ще се приготвя.

— Нека след четвърт час да сервират горе вечерята.

След тези думи с горда осанка мистър Домби се отправи към неговата стая, а мисис Домби — нагоре към нейната. Мисис Скютън и Флорънс отидоха в гостната, където превъзходната майка счете за свой дълг да пророни няколко сълзи, които, както се предполагаше, бяха неудържимо предизвикани у нея от благополучието на дъщеря й и които тя продължаваше да бърше много внимателно с дантеленото крайче на носната си кърпичка, когато се появи зет й.

— Е, скъпи Домби, какво мислите за най-очарователния от всички градове Париж? — попита тя, като превъзмогна вълнението си.

— Беше студено — отвърна мистър Домби.

— Пълен с развлечения както винаги, разбира се — продължи мисис Скютън.

— Не особено. Стори ми се скучен — каза мистър Домби.

— Фу, скъпи Домби — лукаво възкликна тя, — скучен ли?

— Такова впечатление ми направи Париж, мадам — сериозно и учтиво отговори мистър Домби. — Смятам, че и на мисис Домби й се стори скучен. Тя веднъж-два пъти изрази подобно мнение.

— Ах ти, капризно момиче! — добродушно се нахвърли мисис Скютън върху скъпата си рожба, която тъкмо влизаше. — Какви ужасно еретически приказки си говорила ти относно Париж?

Едит повдигна вежди с отегчен вид и като мина покрай двукрилите врати, отворени, за да разкриват множеството покои в новия им, красив вид, тя едва-едва погледна към тях и седна до Флорънс.

— Скъпи Домби — заговори мисис Скютън, — тези хора чудесно са изпълнили всяко нещо, което им казахме. Безспорно те са превърнали къщата в истински дворец.

— Хубаво е направено — съгласи се мистър Домби, като се огледа. — Наредих им да не жалят никакви средства. Смятам, че всичко, което може да се постигне с пари, е направено.

— Нима има нещо, което те не биха могли да направят? — рече Клеопатра.

— Те са могъщо средство, мадам — отвърна мистър Домби.

Той погледна по обичайния си, величествен начин към жена си, но тя не пророни нито дума.

— Надявам се, мисис Домби — обърна се той специално към нея след моментно мълчание, — че вие одобрявате тези промени.

— Домът е извънредно красив — отговори тя с надменно нехайство. — Той трябва да бъде такъв, разбира се. И предполагам, че е такъв.

Пренебрежителното изражение бе свойствено за това надменно лице и като че никога не го напускаше. Но презрението, което се изписваше върху това лице при всеки намек — независимо колко незначителен и безобиден бе той — относно възхищението, уважението или пък зачитането, проявявани към мистър Домби поради богатството му, бе толкова дълбоко, че представляваше едно коренно различно изражение, което не можеше да се сравни с никое друго върху това лице. Дали мистър Домби, обгърнат от собственото си величие, изобщо съзнаваше това презрение, или не, не липсваше благоприятната възможност напълно да го прозре. В момента би могло да се стигне до подобно прозрение благодарение на тъмните очи, които се спряха на мистър Домби, след като бързо и пренебрежително огледаха обстановката, станала повод за самоизтъкване. Той би могъл да прочете в този едничък поглед, че нищо, което неговото богатство е в състояние да постигне — дори това богатство да нарасне десет хиляди пъти, — не може да му извоюва един-единствен нежен, признателен поглед от тази непокорна жена, свързана с него, но опълчила се насреща му с цялата си душа. Той би могъл да прочете в този едничък поглед, че тя с презрение отхвърля богатството му дори и заради порочното и безнравствено въздействие върху нея, макар и да предявява права за величайшата власт на това богатство по силата на сключената търговска сделка — богатството бе долното и недостойно възнаграждение за това, че му бе станала жена. Той би могъл да прочете в този поглед, че макар и сама винаги да подлага глава, за да я удари мълнията на собственото й презрение и гордост, дори и най-невинният намек за силата на неговото богатство я унижава наново, принизява я още повече в собствените й очи и задълбочава вътрешното й опустошение и разруха.

Съобщено бе, че вечерята е сервирана, и мистър Домби поведе Клеопатра надолу, а Едит и дъщеря му ги последваха. Като мина бързо покрай изложените на бюфета златни и сребърни съдове, сякаш бяха купчина боклук, и не удостои с поглед окръжаващия я разкош, Едит за първи път зае мястото си на масата му и стоя като статуя по време на угощението.

Мистър Домби, който сам твърде много приличаше на статуя, изпитваше задоволство да вижда хубавата си жена неподвижна, надменна и хладна. Маниерите й винаги се отличаваха с изисканост и грация, а цялостното поведение му се нравеше и отговаряше на вкуса му и затова той седеше начело на масата с обичайното си достойнство, без изобщо да проявява каквато и да е топлина и веселие към жена си, и изпълняваше задълженията си на домакин с хладно задоволство. И така, вечерята за въвеждане в дома, макар и долу да се считаше за не много успешно и обещаващо начало, премина горе в столовата доста благопристойно, изискано и сдържано.

След като пиха чай, мисис Скютън — тя си придаваше вид на много уморена, дори изтощена от радостното вълнение, обзело я от наблюдението на скъпата й дъщеря, стъпила в брачен съюз със своя избраник, но както имаше основания да се предполага, майката считаше тази семейна вечеря за малко скучна и в продължение на един час непрестанно се прозява зад ветрилото си — отиде да си легне. Едит също безшумно се оттегли и не се върна повече. И така се случи, че Флорънс, качила се горе да си поговори с Диоген, се завърна в гостната с малката си кошничка и ръкоделието и завари там само баща си, крачещ нагоре-надолу с мрачно достолепие.

— Извинявам се. Да си отида ли, татко? — тихо и колебливо запита Флорънс от вратата.

— Не — отвърна мистър Домби, като погледна през рамо. — Можеш да идваш тук, когато пожелаеш, Флорънс. Това не е мой кабинет.

Флорънс влезе и седна с ръкоделието си на отдалечена масичка, озовавайки се за първи път в живота си — съвсем за първи път, като се започне от детството й до този миг — насаме с баща си като негова събеседница. Тя, дадена му от природата като събеседница; тя, единствената му рожба, която в своята самота и скръб бе изпитала болката на изтерзаното сърце; тя, която въпреки отритнатата си любов всяка вечер разплакана благославяше пред бога баща си и тази благословия тежеше повече и от проклятие; тя, която се бе молила да умре млада, за да умре в неговите обятия; тя, която неизменно бе отвръщала на мъчителното пренебрежение, студенина и неприязън с търпелива, самоотвержена любов, винаги оправдавайки и защищавайки баща си като негов ангел-хранител.

Тя трепереше, а очите й се замъглиха. Докато той крачеше из стаята, фигурата му сякаш ставаше по-висока и внушителна в нейните очи — тя ту изглеждаше смътна и мъглява, ту отново ясна и отчетлива. После започваше да й се струва, че всичко това й се е случило, съвсем същото като сега, преди безброй много години. Теглеше я към него и в същото време изтръпваше при приближаването му. Противоестествено чувство за едно дете, незапознато със злото! Противоестествена бе ръката, управлявала острия плуг, който бе прекарал бразди в кротката й душа за засяване на тези семена!

Стараейки се да не го огорчава или обижда със своята мъка, Флорънс напълно се владееше и тихо се занимаваше с ръкоделието. След още няколко обиколки на стаята той спря да крачи и като се оттегли в един тъмен, отдалечен ъгъл, където имаше кресло, покри лицето си с носна кърпа и се настани да подремне.

На Флорънс й бе достатъчно да седи там и да го гледа. От време на време тя насочваше поглед към стола му, наблюдаваше го в мислите си, дори когато лицето й бе съсредоточено над ръкоделието, и изпитваше печална радост, че той е в състояние да заспи пред нея и не се притеснява от нейното необичайно присъствие, забранявано преди.

Какво би си помислила тя, ако разбереше, че той внимателно я гледа, че кърпата върху лицето му случайно или умишлено е сложена така, че да не закрива погледа му, който не се откъсва от лицето й дори за миг? Че когато тя поглежда към него в уединения, тъмен ъгъл, изразителните й очи, безмълвно говорещи по-убедително и затрогващо от всякакви оратори по света и хвърлящи му тежък упрек с немия си призив, срещат неговите, без да съзнават това! Че когато отново свежда глава над ръкоделието си, той по-свободно си поема дъх, но продължава да я гледа все така внимателно — да гледа бялото й чело, разпуснатата й коса, сръчните й ръце. Веднъж заинтригуван, той сякаш бе безсилен да извърне поглед встрани.

А за какво мислеше той в това време? С какви чувства продължаваше внимателно да наблюдава, насочил потаен поглед към непознатата си дъщеря? Съзираше ли укор в безмълвната фигура и кротките очи? Започна ли да признава правата й, пренебрегнати от него, трогна ли се най-после и пробуди ли се у него съзнанието за жестоката му несправедливост?

Дори в живота на най-непреклонните и сурови хора има мигове на смекчаване, макар че такива хора най-често пазят това в пълна тайна. Видът на дъщеря му — тя бе толкова красива, незабелязано от него превърнала се в жена — навярно бе предизвикал такъв миг дори и в неговия изпълнен с гордост живот. Този миг навярно беше породен от някоя мимолетна мисъл, че е имал на разположение щастлив дом… че е имал добър гений, бдящ за семейното благополучие и кланящ се в краката му… че го бе пренебрегнал в своето упорито, навъсено високомерие, отклонил се бе от него и загубил. Навярно мигът бе предизвикан от простите, красноречиви слова, ясно доловени от него, макар и изречени само с очи, без съзнанието, че той ги чете: „В името на умиращите, за които се грижех, в името на страдалческото ми детство, в името на нашата тогавашна среща в този пуст дом посред нощ, в името на вика, изтръгнал се от мене поради болката в сърцето ми, о, татко, обърни се към мен и намери убежище в любовта ми, преди да е станало твърде късно!“ Този миг навярно бе предизвикан и от по-низши и примитивни мисли — че новата връзка е заела в душата му мястото на починалото момче и той вече може да прости на тази, отнела му любовта на сина. Би могло да бъде достатъчно и самото й възприемане като красива вещ сред красивите вещи и разкоша наоколо му. Колкото повече я гледаше обаче, толкова повече омекваше спрямо нея. Докато я гледаше, тя се сливаше с образа на детето, което бе обичал, и на него му беше почти невъзможно да ги отдели. Той я гледаше и за секунда я видя в по-ярка и ясна светлина не като съперница, свеждаща се над възглавницата на детето — чудовищна мисъл! — а като добрия гений на дома му, не по-малко бдящ и над него самия, когато той, отпуснал глава в дланите си, седеше на края на малкото креватче. Дощя му се да й заговори и да я извика при себе си. Думите: „Флорънс, ела тук!“ щяха тъкмо да се откъснат от устните му — но бавно и с усилие, защото бяха толкова необичайни, — когато изведнъж бяха сподавени и потиснати поради стъпките на стълбите.

Беше жена му. Тя бе сменила вечерната си рокля с широк халат и разпуснала косата си, която падаше свободно около шията й. Не тази промяна у нея го сепна обаче.

— Флорънс, скъпа — рече тя, — търсих те навсякъде.

Тя седна до Флорънс, наведе се и целуна ръката й. Той не можеше да познае жена си. Така бе променена. Не само че усмивката й беше нещо ново за него — той изобщо не я бе виждал досега, — но държането й, гласът й, светлината в очите й, интересът и доверчивостта, очарователното желание да се хареса, изразено във всичко… това не беше Едит.

— Тихо, скъпа мамо. Татко спи.

Това сега беше Едит. Тя погледна към ъгъла, където седеше съпругът й, и той много добре позна лицето и маниера й.

— Почти не допусках, че може да си тук, Флорънс.

Отново, само за миг, неузнаваема и мила!

— Аз нарочно излязох оттук по-рано — продължи Едит, — за да поседя с теб горе и да си поговорим. Но като отидох в стаята ти, видях, че птичката ми е изхвръкнала, и досега седях там, очаквайки да се завърне.

Дори тя наистина да беше птичка, Едит не би могла по-нежно и ласкаво да я притисне до гръдта си, както прегърна Флорънс.

— Ела, скъпа!

— Предполагам, че баща ми няма да ме търси, когато се събуди? — колебливо попита Флорънс.

— А ти да не очакваш, че ще те потърси, Флорънс? — запита Едит, като я погледна право в очите.

Флорънс сведе очи, стана и си прибра кошничката с ръкоделието. Едит я хвана за ръката и те излязоха от стаята като сестри. Самата й походка бе различна и непозната за него, помисли си мистър Домби, като проследи Едит с поглед до вратата.

Той седя толкова дълго в неосветения ъгъл, че църковните часовници биха на три пъти тази нощ, преди да се повдигне.

През цялото това време лицето му продължаваше да бъде насочено към мястото, където бе седяла Флорънс. Стаята притъмня, когато свещите догоряха и угаснаха, но тъмната сянка, паднала върху лицето му, не беше от нощта и не изчезна.

Флорънс и Едит, седнали пред камината в уединената стая, където бе починал малкият Пол, разговаряха дълго помежду си. Диоген, който им правеше компания, отначало се бе противопоставил на присъствието на Едит, но после, отстъпвайки пред желанието на своята господарка, я бе допуснал, като продължаваше да ръмжи обаче в знак на протест. Но като започна лека-полека да изпълзява от антрето, където гневно се бе оттеглил, той сякаш скоро започна да осъзнава, че въпреки най-добрите си намерения бе допуснал една от тези грешки, които понякога не могат да се избягнат и от най-примерните кучета, и за да се извини по приятелски, накрая се настани между двете, съвсем близо до камината, и като задиша учестено, с изплезен език и глупашки самодоволен израз, се заслуша в разговора.

Отначало говореха какви книги е чела Флорънс, какви любими занимания има и по какъв начин е прекарала времето след сватбата. Последната тема даде повод на Флорънс да заговори за това, което най-много й тежеше на сърцето, и тя рече с насълзени очи:

— Ох, мамо! Голяма беда ме сполетя след този ден.

— Теб? Голяма беда, Флорънс?

— Да. Бедният Уолтър се е удавил.

Флорънс закри лицето си с ръце и горчиво заплака. Колкото и много сълзи да бе проляла тя тайно поради гибелта на Уолтър, всеки път, когато си помисляше или заговаряше за него, те отново бликваха.

— Кажи ми, скъпа — заговори Едит, за да я успокои. — Кой е Уолтър? Какъв ти е той на теб?

— Той ми беше брат, мамо. След като скъпият Пол умря, ние си казахме, че ще бъдем брат и сестра. Аз го познавах от много отдавна… от дете. Той познаваше и Пол, който много го обичаше. Малко преди смъртта си Пол каза: „Погрижи се за Уолтър, скъпи татко! Аз обичах Уолтър.“ Бяха повикали Уолтър да види Пол и тогава той беше тук… в тази стая.

— И той погрижи ли се за Уолтър? — сурово се осведоми Едит.

— Татко ли? Той го назначи на работа в чужда страна. На път за там Уолтър се е удавил по време на корабокрушение — с ридания отвърна Флорънс.

— А на него известно ли му е, че Уолтър е умрял? — запита Едит.

— Не зная, мамо. Няма как да науча! — заплака Флорънс, притисна се към нея, сякаш диреше помощ, и скри лице на гръдта й. — Сигурна съм, че ти си забелязала…

— Спри! Чакай, Флорънс! — Едит така пребледня и заговори толкова напрегнато, че не беше нужно да запушва устата на Флорънс, за да я накара да млъкне. — Разкажи ми първо за Уолтър. Нека да чуя цялата тази история.

Флорънс й разказа всичко с най-големи подробности, като стигна дори до дружбата си с мистър Тутс, за когото дори и в мъката си не можеше да заговори, без да се усмихне, макар и през сълзи, въпреки че изпитваше към него дълбока благодарност. Когато тя свърши разказа си, който Едит изслуша с най-голямо внимание, като й държеше ръката, настъпи мълчание и тогава Едит попита:

— За какво си сигурна, че съм забелязала?

— Че не съм… — заговори Флорънс със същата безмълвна молба в очите и също тъй бързо отново скри лице — че не съм обичана като дъщеря, мамо. Никога не съм била. Никога не съм знаела как да стана. Не съм усвоила начина, а после нямаше кой да ми го покаже. О, разреши ми да се поуча от теб как да стана по-скъпа на татко! Научи ме, ти, която толкова добре знаеш това! — И като се притисна по-близо до нея, мълвейки откъслечни горещи думи на благодарност и любов, Флорънс, разкрила печалната си тайна, плака дълго в обятията на новата си майка, но не така горчиво, както преди.

Бледа, с побелели устни, правейки усилие да овладее лицето си, докато надменната й хубост застина в смъртна маска, Едит наблюдаваше ридаещата девойка и веднъж я целуна. После постепенно се освободи от прегръдките на Флорънс, отстрани я и величава и неподвижна като мраморна статуя, заговори с глас, който ставаше все по-дълбок, но не издаваше никакви други признаци на вълнение:

— Флорънс, ти не ме познаваш! Бог да те пази да се учиш от мен!

— Да не се уча от теб ли? — удивено попита Флорънс.

— Аз да те уча как да обичаш и да бъдеш обичана, опазил те бог! — възкликна Едит. — Добре би било ти да можеш да ме научиш мен на това, но е твърде късно. Ти си ми скъпа, Флорънс. Не съм предполагала, че някога нещо може да ми бъде толкова скъпо, колкото ми стана ти за това кратко време.

Тя видя, че Флорънс се кани да заговори, затова я възпря с ръка и продължи:

— Аз винаги ще ти бъда верен приятел. Ще те обичам най-много на света, макар и моята обич да не е толкова възвишена. Можеш да ми се довериш — убедена съм в това и го заявявам, — можеш да ми се довериш с цялата преданост на чистото си сърце. Има много жени, за които той би могъл да се ожени, по-добри и по-достойни от мен във всяко отношение, Флорънс. Посред тези, които биха могли да влязат тук в качеството на негова съпруга, няма нито една, чието сърце би могло да те обича по-искрено от моето.

— Знам това, скъпа мамо! — възкликна Флорънс. — Знам това още от онзи първи, най-честит ден.

— Най-честит ден! — Едит сякаш неволно повтори думите, а после продължи: — Макар че заслугата не е моя, тъй като малко мислех за теб, преди да те видя, нека твоето доверие и любов да бъдат за мен незаслужена награда. Още първата вечер при моето пристигане в този дом аз желая — така ще бъде най-добре — да кажа всичко за първи и последен път.

Без да съзнава защо, Флорънс едва ли не със страх зачака какво ще последва, а погледът й бе прикован в красивото лице, обърнато към нейното.

— Никога не търси в мен — рече Едит, като постави ръка върху гърдите си — това, което нямам. Никога, ако е по силите ти, Флорънс, не се отричай от мен само защото тук е празно. Малко по малко ти ще ме опознаеш и ще дойде време, когато ще ме познаваш така, както аз познавам себе си. Бъди тогава колкото можеш по-снизходителна към мен и не прави горчив единствения сладък спомен, който ще имам.

Сълзите, блеснали в очите, устремени към Флорънс, показваха, че спокойното лице е само една красива маска, но тя запази тази маска и продължи:

— Забелязала съм това, за което ми разказа, и знам, че е вярно. Но повярвай ми — скоро ще ми повярваш, ако сега не си в състояние, — няма на света човек, който по-малко от мен е способен да поправи това положение или да ти помогне. Не ме питай защо, нито ми говори повече за това или пък за моя съпруг. По този въпрос между нас винаги ще зее пропаст като гроб и ще настъпва траурно мълчание.

Известно време тя седя мълчаливо. Флорънс, кажи-речи, не смееше да диша, докато смътни и неясни проблясъци на истината и всички произтичащи оттам последствия се нижеха в ужасеното й, скептично съзнание. Почти веднага щом Едит замлъкна, нейното напрегнато неподвижно лице доби по-спокойно и меко изражение, каквото обикновено имаше, когато бе насаме с Флорънс. След тази промяна тя закри лицето си с ръце. После стана, прегърна нежно Флорънс, като й пожела „лека нощ“, и бързо излезе, без да се обръща назад.

Но когато Флорънс си беше вече легнала, а стаята се осветяваше само от отблясъците на камината, Едит се върна отново и като каза, че не можела да спи и се чувствувала самотна в спалнята си, притегли стол към огъня и започна да наблюдава тлеещите въглени. Флорънс също ги наблюдаваше от кревата си, докато и те, и благородното лице, оградено от разпуснати коси, и замислените очи, отразяващи светлината на въглените, не станаха мъгляви и неясни и най-накрая изчезнаха.

Но и в съня си Флорънс запази смътната представа за всичко, случило се наскоро, което бе същината на сънищата й и я измъчваше, като придобиваше ту един, ту друг облик, винаги обаче мъчителен и будещ страх. Присъни й се, че търси баща си из пусти места, следва стъпките му нагоре по страшни височини или пък се спуска в тъмни земни недра и пещери. Поверено й беше нещо, което щеше да го спаси от страхотни мъчения — не знаеше какво бе то, — но тя не можеше да достигне целта и да освободи баща си. После го видя мъртъв върху същото това легло и в същата тази стая, разбра, че той докрая не я бе обикнал, и се хвърли върху студената му гръд, горко плачейки. След това просторът се отвори, заструи река и един жален, познат глас възкликна: „Тя тече, Флой! Не е спирала! Тя те носи!“ Флорънс го съзря на известно разстояние, протягащ ръце към нея, а една фигура, също като тази на Уолтър, стоеше близо до него, ужасно спокойна и неподвижна. Едит се появяваше във всяко съновидение, като носеше ту радост, ту печал, докато най-после останаха сами, изправени пред дълбок гроб, и Едит посочи надолу, Флорънс погледна и видя — кого — друга Едит, легнала на дъното.

Стори й се, че от ужас тя извика, и се събуди. Сякаш нечий нежен глас прошепна в ухото й: „Флорънс, скъпа Флорънс, това е само сън!“, тя протегна ръце и отвърна на прегръдката на новата си майка, която после излезе от стаята при светлината на сивото утро. Флорънс мигом седна в кревата си, недоумяваща дали това се е случило наяве. Тя обаче беше само сигурна, че утрото наистина е сиво, че върху решетката в камината лежи изстиналата, черна пепел и че е сама.

Така протече нощта, когато щастливата двойка се завърна у дома.