Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава III в която мистър Домби, в качеството си на мъж и баща, е показан като оглавяващ Домашния Департамент.

След като погребението на поминалата се дама се извърши изцяло по вкуса на съдържателя на погребалното бюро, както и на всички съседи наоколо, които обикновено са склонни да проявяват придирчивост в подобни случаи и са готови да се обидят от някои пропуски или грешки в церемонията, различните членове в дома на мистър Домби отново заеха съответните си места в домашната система. Този малък свят, също като големия отвън, притежаваше способността бързо да забравя умрелите си близки. И след като готвачката отбеляза, че господарката била кротка жена, а икономката заключи, че всички ги очаквала такава съдба, домакинът добави, че никой не допускал подобно нещо, прислужницата възкликна, че не можела да повярва на очите си и лакеят рече, че всичко било съвсем като насън, темата започна да остарява и те взеха да си мислят, че и траурът им е почнал да остарява.

За Ричардс, настанена горе като почетен пленник, зората на новия й живот като че изгря със студена и сива светлина. Къщата на Домби бе голяма и се намираше на сенчестата страна на мрачна, много аристократична улица с високи сгради, в района между Портланд Плейс и Брайънстоун Скуеър8. Къщата бе ъглова и в широкото пространство наоколо имаше мазета — те й се мръщеха с решетъчните си прозорци и й се хилеха злобно с кривогледите си вратички, водещи към кофите за боклук. Домът бе внушителен, но неприветлив, с полукръгла задна фасада, където имаше множество гостни стаи, гледащи към покрития с чакъл двор, в който две високи дървета с потъмнели дънери и клони по-скоро потракваха, вместо да шумолят, толкова изсъхнали от пушека бяха листата им. През лятото слънцето огряваше улицата само сутрин около времето за закуска — тогава то се явяваше заедно с цистерните за поливане, вехтошарите, продавачките на мушкато, с човека, поправящ чадъри, и този, който вървешком подрънкваше звънчето на холандския часовник. А после то бързо се скриваше, за да не се покаже повече през деня. След това идваха музиканти и пътуващи марионетни театри и улицата трябваше да търпи ужасните латерни и белите мишки, а от време на време — таралеж за разнообразяване на програмата. Накрая икономите, чиито господари вечеряха вън, заставаха пред вратите в здрача, а фенерджията всяка вечер претърпяваше неуспех в опитите си с газово осветление да придаде на улицата по-приветлив вид.

Вътре къщата изглеждаше унила както и отвън. След погребението мистър Домби нареди да се покрият мебелите — навярно за да ги запази за сина си, който бе в центъра на плановете му — и да приберат вещите във всички останали стаи, с изключение на предназначените за самия него на долния етаж. И така, масите и столовете, струпани в средата на стаите и покрити с големи чаршафи, образуваха странни форми. Дръжки на звънци, щори и огледала, завити във вестници, ежедневници и седмичници, се натъкваха на откъслечни съобщения за смърт и страшни убийства. Полилеите и лампионите, омотани в платно, приличаха на чудовищни капки сълзи, стекли се от очите на тавана. От комините се носеха миризми като от гробници и влажни изби. Портретът на починалата и погребана господарка предизвикваше ужас в своята потискаща траурна рамка. При всеки порив на вятъра навън около ъгъла закръжаваха сламки от съседните конюшни — по време на болестта пред къщата бе застлано със слама и наоколо все още се разнасяха изгнили остатъци от нея, които, тласкани с невидима сила към мръсния праг на обявената за даване под наем отсрещна къща, отправяха към прозорците на мистър Домби мрачното си красноречие.

В стаите, запазени от мистър Домби за собствено обитаване, се влизаше през вестибюла. Те включваха всекидневна, библиотека — всъщност тя беше стая за дрехи, тъй че мирисът на гланцирана и пергаментова хартия, кожени подвързии и юфт се конкурираше с мириса на различни чифтове обувки — и нещо, подобно на оранжерия или остъклена стаичка за закуска, откъдето се виждаха споменатите по-горе дървета и най-често няколко дебнещи котки. В трите стаи се влизаше една през друга. (Трите стаи бяха свързани помежду си с врати.) Сутрин, когато мистър Домби закусваше в една от първите две стаи, както и следобед, като се връщаше за вечеря, извикваха със звънец Ричардс да отиде в остъкленото помещение и да се разхожда там напред-назад с повереното й малко дете. От беглите погледи, отправени в тези случаи към мистър Домби, седнал отдалечен в мрака, загледан в кърмачето сред тъмните, тежки мебели — баща му бе живял в тази къща години наред и мебелировката й бе старомодна и мрачна, — тя започна да си го представя в самотата му като изолиран в килия затворник или като странен призрак, който нито можеше да бъде заговорен, нито разбран.

Вече няколко седмици кърмачката на малкия Пол Домби също бе водила уединен живот, крепейки малкия Пол, и един ден тъкмо се бе прибрала горе след тежката обиколка из пустите внушителни стаи (тя никога не излизаше без мисис Чик, която идваше сутрин, когато времето бе хубаво, обикновено придружена от мис Токс, за да я изведе с бебето на разходка — или с други думи, да ги поведе тържествено нагоре-надолу по тротоара като в погребална процесия) и си седеше в своята стая, когато вратата бавно и безшумно се открехна и вътре надникна тъмнооко момиченце.

„Сигурно това е мис Флорънс, която се е завърнала от леля си“ — помисли си Ричардс, тя не бе виждала преди детето.

— Надявам се, че сте добре, мис?

— Това ли е братчето ми? — попита детето, като посочи към бебето.

— Да, миличка моя — отвърна Ричардс. — Елате да го целунете.

Но вместо да приближи, детето я погледна съсредоточено в лицето и каза:

— Какво направихте с мама?

— Господ да му е на помощ на бедното създание! — възкликна Ричардс. — Какъв тъжен въпрос! Аз да съм направила? Нищо, мис.

— Какво направихте с мама? — отново попита детето.

— Не съм виждала в живота си такова чувствително дете! — рече Ричардс, която, разбира се, си представи как някое от нейните деца също като това дете пита за нея при подобни обстоятелства. — Елате по-насам, скъпа госпожице. Не се страхувайте от мен!

— Аз не се страхувам от вас — отвърна детето, като приближи. — Но искам да знам какво направиха с мама.

— Любима моя — каза Ричардс, — вие носите тази хубава черна рокличка, за да ви напомня за майка ви.

— Аз мога да помня майка си — отговори детето и очите му се напълниха със сълзи — в каквато и да е рокля.

— Но хората си слагат черно, за да помнят тези, които са си отишли.

— Къде са отишли? — попита детето.

— Елате да седнете до мен — каза Ричардс — и аз ще ви разкажа една приказка.

Като се досети бързо, че приказката непременно ще се отнася до това, за което бе попитала, малката Флорънс остави настрана бонето си — тя го бе държала в ръка до този момент, — седна на едно столче в нозете на кърмачката и вдигна очи към лицето й.

— Имало едно време — заразправя Ричардс — една лейди… една много добра лейди и малката й дъщеричка много я обичала.

— Една много добра лейди и малката й дъщеричка много я обичала — повтори детето.

— Но когато дядо господ решил, че така трябва да бъде, тя се разболяла и умряла.

Детето потръпна.

— Умряла и никой на света не я видял повече. Заровили я в земята, където растат дърветата.

— В студената земя ли? — попита детето и отново потръпна.

— Не! В топлата земя — отвърна Поли, като се възползува от удобния случай, — където грозните малки семенца се превръщат в красиви цветя, в трева, пшеница и какво ли не още. Където добрите хора се превръщат в светли ангели и отлитат на небето.

Детето, което бе свело глава, отново я вдигна — то седеше, като внимателно я гледаше.

— И така, ето какво се случило — продължи Поли, която не на шега се обърка от съсредоточения изпитателен поглед, от собственото си желание да успокои детето, от внезапния си успех и недоверието в силите си. — Така че, когато тази лейди умряла, независимо къде са я закарали или къде са я заровили, тя отишла при дядо господ и му се помолила, да, помолила му се — повтори Поли, като се стараеше неимоверно и вложи цялата си душа — да каже на малката й дъщеря винаги да вярва в това с цялото си сърце. И да помни, че майка й е щастлива там и че още я обича и да се надява и да чака — о, през целия си живот — да се срещнат един ден и никога, никога, никога повече да не се разделят.

— Това е била майка ми! — възкликна детето, като скочи и се хвърли на шията й.

— А малкото дете — продължаваше Поли, като притисна момиченцето до гърдите си, — малката дъщеря с цялото си сърце повярвала в това и когато го чула от непознатата кърмачка, която не можела да говори добре, но самата тя била клета майка и това стигало, детето се успокоило… не се чувствувало така самотно… плакало и ридало в ръцете й… обикнало бебето в скута й… и… после, после, после — захлипа Поли, като галеше къдриците на детето и ги обливаше със сълзи. — Бедничката ми!

— Е, добре, мис Флой! А баща ви няма ли да се сърди — чу се припрян глас от вратата, където се бе изправило нисичко, кестеняво четиринадесетгодишно момиче, зряло на вид, с малко, чипо носле и очи, черни като въглени, — като изрично ви забрани да идвате тук и да безпокоите кърмачката?

— Тя не ме безпокои — стреснато отговори Поли. — Аз много обичам деца.

— О! Много се извинявам, мисис Ричардс, но това няма значение, нали разбирате — отвърна черноокото момиче така рязко и язвително, че едва ли не бе в състояние да докара човек до плач. — Аз може много да обичам морски охлюви, мисис Ричардс, но от това не следва, че трябва да ми се сервират на закуска.

— Е, няма значение! — обади се Поли.

— О, благодаря, мисис Ричардс, такава ли била работата? — отговори рязкото момиче. — Бъдете така любезна да си спомните, че аз отговарям за мис Флой, а вие за мастър Пол.

— Въпреки това няма защо да се караме — рече Поли.

— О, не, мисис Ричардс — отсече Заядливка. — Ни най-малко, не бих искала подобно нещо, няма причина за такива отношения между нас, тъй като при мис Флой мястото е постоянно, а при мистър Пол — временно. — Заядливка изобщо не правеше паузи, а изстрелваше всичко, което имаше да казва, без да спира, но възможност на един дъх.

— Мис Флорънс току-що се е прибрала у дома, нали? — попита Поли.

— Да, мисис Ричардс, току-що се е прибрала и не са минали и петнайсет минути, откакто сте си дошли у дома, мис Флой, и веднага идвате да цапате с мокрото си лице скъпата траурна рокля, която мисис Ричардс е облякла за майка ви. — При този укор малката Заядливка, чието истинско име бе Сузан Нипър, дръпна детето от ръцете на новата му приятелка така силно, като че теглеше зъб. Но това, изглежда, по-скоро бе извънредно стриктно изпълнение на служебните й задължения, отколкото проява на зъл умисъл.

— Сега си е отново у дома и ще бъде щастлива — обади се Поли, като кимна и върху добродушното й лице грейна насърчителна усмивка — и ще се радва да види довечера скъпия си татко.

— Господи, мисис Ричардс! — възкликна мис Нипър, като веднага се хвана за думите й. — Не говорете така. Да видела скъпия си татко. Ще ми се да видя как ще направи това.

— Че няма ли да го направи? — попита Поли.

— Господи, мисис Ричардс, не, баща й е твърде много погълнат от някой друг, а преди да имаше някой друг, от когото да е погълнат, тя никога не е била любимка, никой не обръща внимание на момичетата в тази къща, мисис Ричардс, уверявам ви.

Детето бързо погледна ту към едната, ту към другата бавачка, като че почувствува и разбра какво си казаха.

— Учудвате ме! — възкликна Поли. — Не я ли е виждал мистър Домби от…

— Не! — отсече Сузан Нипър. — Нито веднъж оттогава, а и преди това в продължение на месеци почти не я е поглеждал и според мен той едва ли би познал в нея собственото си дете, ако я бе срещнал на улицата преди или пък ако утре я срещне на улицата, мисис Ричардс, а що се отнася до мен — закикоти се Заядливка, — съмнявам се дали знае за моето съществуване.

— Горкичката! — възкликна Ричардс, като имаше пред вид не мис Нипър, а малката Флорънс.

— О, голям ад е на сто мили около нас, уверявам ви, мисис Ричардс, не говоря за присъствуващите, разбира се — каза Сузан Нипър. — Желая ви приятен ден, мисис Ричардс, и хайде, мис Флой, елате с мен и не се дърпайте като непослушно капризно дете, което не разбира от дума, чувате ли!

Въпреки увещанието, отправено към нея, и въпреки тегленето от страна на Сузан Нипър — имаше опасност дясното й рамо да се изкълчи — малката Флорънс се отскубна и нежно целуна новата си приятелка.

— Довиждане! — рече детето. — Господ да ви благославя. Ще дойда скоро да ви видя пак, а и вие ще дойдете да ме видите. Сузан ще ни разреши. Нали, Сузан?

Общо взето, Заядливка очевидно бе добродушно малко същество, макар и да принадлежеше към тази школа възпитатели на млади умове, която счита, че децата, както монетите, трябва добре да се сдрусват, подрънкват и трият, за да им се придаде блясък. Защото, когато се обърнаха към нея с умоляващи жестове и ласки, тя скръсти тънките си ръце, поклати глава, а широко отворените й черни очи придобиха по-мек израз.

— Не сте права да желаете подобно нещо, мис Флой, тъй като знаете, че не мога да ви откажа, но ние с мисис Ричардс ще видим какво може да се направи и ако мисис Ричардс пожелае, на мен, разбирате ли, би могло да ми се поиска да направя пътешествие до Китай, мисис Ричардс, но не зная как да изляза от лондонското пристанище.

Ричардс се съгласи с изявлението.

— Тази къща не кънти от веселие — отбеляза мис Нипър — и няма защо човек да търпи по-голяма самота от наложителната. Вашите госпожи Токс и Чик могат да ми извадят и горните, и долните предни зъби, но това не значи, че аз трябва да им предложа цялата си челюст.

Ричардс се съгласи и с това изявление, тъй като то бе неоспоримо.

— Аз съм съгласна, вярвайте — заяви Сузан Нипър, да живеем в дружба, мисис Ричардс, докато останете при мистър Пол, ако може да се измисли нещо, за да не се нарушават открито нарежданията, но, боже господи, мис Флой, още сте тук, непослушно дете, хайде, тръгвайте!

При тези думи Сузан Нипър прибягна до насилие, нахвърли се върху малката си питомница и я измете от стаята.

Скръбното, отритнато дете бе толкова кротко, тихо и търпеливо, бе изпълнено с толкова нежност, от която като че никой не се нуждаеше, и толкова болезнена чувствителност, на която като че никой не обръщаше внимание и не се страхуваше да не рани, че сърцето на Поли се сви от мъка, когато тя отново остана сама. Чистосърдечният разговор между нея и осиротялото момиченце трогна майчиното й сърце не по-малко от това на детето. И също като сирачето тя почувствува, че от този момент между тях се е породило чувство на доверие и близост.

Въпреки че мистър Тудъл тъй много разчиташе на Поли, по отношение на придобитите познания тя навярно твърде малко го превъзхождаше. Но тя беше нагледен образец на женска природа, която може, общо взето, винаги да откликне по-добре, по-истински, по-възвишено, по-благородно, по-бързо, както и да прояви по-голямо постоянство в нежността, състраданието, самопожертвованието и предаността, отколкото мъжката природа. И навярно, макар и неука, тя би могла още в самото начало да разкрие на мистър Домби някои неща, които тогава не биха го поразили като мълния, както накрая.

Но да не се отклоняваме. В този момент Поли мислеше само как да укрепи извоюваната благосклонност на мис Нипър и да намери начин, за да може Флорънс да бъде с нея, без да нарушава забрани и да проявява непокорство. Същата вечер се удаде благоприятна възможност за това.

Както обикновено бяха я извикали със звънец в остъклената стаичка и тя дълго време я бе обикаляла, с пеленачето в ръце, когато, за нейно голямо учудване и тревога, внезапно се появи мистър Домби и спря пред нея.

— Добър вечер, Ричардс.

Същият строг, неотстъпчив джентълмен, какъвто й се бе сторил през първия ден. Погледът му бе толкова суров, че тя неволно едновременно сведе очи и направи реверанс.

— Как е мистър Пол, Ричардс?

— Расте, сър, и е добре.

— Видът му наистина е добър — отвърна мистър Домби, като погледна с голям интерес малкото личице, което тя отви, за да му го покаже, макар че си придаваше едва ли не равнодушен вид. — Надявам се, че получавате всичко, от което се нуждаете.

— О, да, сър, благодаря.

Тя внезапно придаде на отговора си такава явна колебливост, че мистър Домби, който се бе отдалечил, спря и се извърна въпросително.

— Смятам, че едно дете може да се развесели и развлече само ако около него играят други деца — каза Поли като насъбра кураж.

— Мисля, че ви споменах, Ричардс, когато пристигнахте тук — отвърна мистър Домби намръщено, — че бих искал да виждате семейството си колкото е възможно по-рядко. Ако обичате, можете да продължите обиколката си.

След което той се скри във вътрешната стая и Поли се досети, че той я бе разбрал погрешно и че тя бе изпаднала в немилост, без ни най-малко да се приближи към целта.

Следващата вечер, когато слезе долу, видя, че мистър Домби се разхожда из оранжерията. Тя поспря на вратата, смутена от необичайната гледка, без да знае дали да остане, или да си отиде, но той я повика.

— Ако наистина считате, че такава компания е необходима за детето — каза той внезапно, като че току-що бе чул предложението й, — къде е мис Флорънс?

— Мис Флорънс е най-подходящата за целта, сър — разпалено отвърна Поли, — но разбрах от младата й прислужничка, че тя не трябва да…

Мистър Домби позвъни и закрачи из стаята, докато се появи слуга.

— Разпоредете се да водят мис Флорънс при мисис Ричардс, когато последната пожелае това, да я пускат с нея на разходка и така нататък. Разпоредете се да разрешават на децата да бъдат заедно, когато Ричардс поиска.

Сега желязото бе горещо и Ричардс започна смело да го кове — делото бе благородно и тя проявяваше смелост, макар че инстинктивно се страхуваше от мистър Домби — като помоли веднага да повикат Флорънс, за да се запознае с малкото си братче.

Докато слугата отиде да изпълни нареждането, тя си даваше вид, че тантурка бебето, но й се стори, че мистър Домби пребледня, че изражението на лицето му рязко се промени, че той бързо се обърна, като че да си вземе обратно думите, нейните или на двамата, но само срамът го възпря.

Тя бе права. Когато за последен път видя отритнатата си дъщеря, покъртителната прегръдка между нея и майка й бе за него едновременно откровение и укор. Колкото и да бе погълнат от сина си, на когото възлагаше големи надежди, той не можеше да забрави, че изобщо не участвува в нея, че в бистрите дълбини на нежността и истината тези две същества се притискат в обятията си, а той стои горе на брега и гледа надолу като обикновен зрител — без никакво участие, напълно пренебрегнат.

Тъй като не бе способен да изтрие тези неща от паметта си или да освободи съзнанието си от изпълнените със смисъл неясни образи, които той съзираше сред мъглата на своята гордост, предишното му чувство на равнодушие към малката Флорънс премина в странна неловкост. Той сякаш усещаше, че тя го наблюдава и проявява недоверие към него. Като че тя държеше ключа на някаква тайна, скрита в душата му, същността на която едва ли бе известна и на него самия. Като че на нея й бе отредено да знае за една стържеща, ненастроена струна у него, която можеше да зазвучи само от нейното дихание.

Неговото отношение към дъщеря му бе отрицателно от самото й раждане, но никога не бе изпитвал към нея омраза — не си струваше усилието, а и нему беше присъщо. Явна неприязън към нея не бе проявявал. Но сега тя го притесняваше. Смущаваше покоя му. Ако можеше, той би предпочел изобщо да не мисли за нея. Навярно — кой би разгадал подобна тайна — той се страхуваше да не я възненавиди.

Когато малката Флорънс плахо се представи, мистър Домби спря да крачи из стаята и я погледна. Ако я бе погледнал като баща, с по-голям интерес, той може би щеше да прочете в напрегнатия й поглед поривите и страховете, които я изпълваха с нерешителност — страстното желание да изтича, да го прегърне и като скрие лице в обятията му, да заридае: „О, татко, помъчи се да ме обикнеш, защото ти си ми единственият!“, ужасът да не бъде отблъсната, страхът да не би да прояви дързост и да го обиди, мъчителната потребност от подкрепа и насърчение. Може би щеше да забележи, че изтерзаното й детско сърце търси пристан за скръбта и обичта си.

Но той не видя нищо подобно. Видя само как тя колебливо спря на вратата и го погледна. Повече нищо не забеляза.

— Влез — обади се той, — влез. От какво се бои това дете?

Тя влезе и като се огледа неуверено, застана на вратата, стиснала здраво малките си ръчички.

— Ела тук, Флорънс — студено каза баща й. — Знаеш ли кой съм аз?

— Да, татко.

— Няма ли да ми кажеш нещо?

Тя бързо извърна плувналите си в сълзи очи към лицето му, но изражението му я смрази. Сведе отново поглед и подаде разтрепераната си ръчичка.

Мистър Домби небрежно я пое в своята и за миг се взря в детето, като че и той самият не знаеше какво да каже и какво да стори.

— Хайде! Бъди послушно момиче — добави той и я погали по главата, като крадешком я гледаше с тревожен и недоверчив поглед. — Иди при Ричардс! Иди!

Малката му дъщеря се поколеба за миг, като че все още искаше да го прегърне или все още таеше надеждата, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Тя още веднъж го погледна в лицето. Той си помисли, че точно такова бе изражението й, когато бе вдигнала очи към доктора през онази нощ. Инстинктивно пусна ръката й и се извърна.

Не беше трудно да се схване, че в присъствието на баща си Флорънс се смразява. Сковаваше се не само мозъкът й, но и движенията й, като природната им грация и лекота изчезваха. Въпреки че забеляза това, Поли не се отчая и като съдеше за мистър Домби по себе си, възложи големи надежди на безмълвния призив — траурната рокличка на бедната малка Флорънс. „Наистина е жестоко — мислеше си Поли, — ако той обича само едното осиротяло дете, когато пред очите си има и другото, при това момиче.“

Затова Поли я държа колкото можа по-дълго пред очите му и така ловко бавеше малкия Пол, за да покаже съвсем ясно, че в компанията на сестричето си той много се оживява. Когато дойде време отново да се качат горе, тя накара Флорънс да отиде във вътрешната стая, за да каже „лека нощ“ на баща си, но детето се смути и отказа, а когато тя започна да настоява, то покри очите си с длани, сякаш да скрие собственото си нищожество, и отвърна:

— О, не, не! Той няма нужда от мене! Той няма нужда от мене!

Това малко пререкание помежду им привлече вниманието на мистър Домби и без да става от масата, където си пиеше виното, той попита какво има.

— Мис Флорънс се страхува да не попречи, сър, ако дойде да ви каже „лека нощ“ — отговори Ричардс.

— Няма значение — отвърна мистър Домби. — Можете да й разрешите да влиза и излиза, без да се съобразява с мен.

Като чу това, Флорънс се сви и избяга, преди скромната й приятелка да е успяла да се обърне.

Въпреки всичко Поли бе много доволна от успеха на благородния си замисъл и от ловкостта, с която го бе осъществила, и когато отново благополучно се завърна горе, тя разказа всичко с най-големи подробности на Заядливка. Мис Нипър погледна много сдържано на тази проява на доверие, както и на изгледите за свободното им общуване занапред, без да проявява какъвто и да е възторг или радост.

— Мислех, че ще бъдете доволна — забеляза Поли.

— О, да, мисис Ричардс, аз съм извънредно доволна, благодаря — отвърна Сузан и изведнъж така се изпъчи, като че внезапно корсетът й стана по-стегнат.

— Не го проявявате! — рече Поли.

— О! След като съм на постоянна служба, не би могло да се очаква, че ще го проявявам, като че съм на временна — отговори Сузан Нипър. — Виждам, че тук временните се налагат, но макар че чудесна стена отделя тази къща от съседната, въпреки всичко, мисис Ричардс, не бих искала да ме притиснат о нея.