Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LXI Преодоляната гордост

Флорънс се нуждаеше от подкрепа, а и баща й болезнено се нуждаеше от същото. Ето защо помощта, която й оказваше нейната стара приятелка, беше неоценима. Смъртта дебнеше баща й. Останал само една сянка на това, което представляваше някога, с помрачен разсъдък и тежко болен, той уморено се бе отпуснал в леглото, което дъщеря му беше приготвила със собствените си ръце, и оттогава не се беше привдигнал.

Тя непрекъснато беше край него. Обикновено той я познаваше, въпреки че блуждаещата му мисъл често смесваше настоящето с миналото. Понякога той й говореше, като че ли синът му току-що беше умрял, и тогава й казваше, че макар да не беше споменал нищо за нейните грижи край малкото креватче, той ги беше забелязал — да, забелязал ги беше. В тези случаи обръщаше глава и хлипаше, след това протягаше към нея немощната си ръка. Понякога я питаше:

— Къде е Флорънс?

— Тук съм, татко, тук съм.

— Не я познавам! — плачеше той. — Толкова дълго сме били разделени, че не я познавам.

А след това очите му се вторачваха уплашено, докато тя най-накрая успяваше да разсее мрачните му мисли и да предизвика отново сълзи, които друг път така упорито се мъчеше да спре.

Той говореше несвързано за предишните си търговски сделки, понякога с часове, и Флорънс, която го слушаше, често губеше нишката. Той повтаряше познатия детски въпрос: „Какво представляват парите?“ и размишляваше върху него, разсъждаваше и спореше със себе си доста смислено, за да достигне някакъв задоволителен отговор, като че за пръв път му се задаваше този въпрос. По двадесет хиляди пъти на ден унесено повтаряше името на своята стара фирма и при всяко изговаряне на името заравяше глава във възглавницата. Броеше децата си: едно… две… толкоз, след това започваше отначало и пак по същия начин.

Но това се случваше само когато разсъдъкът му беше най-силно помрачен. Във всички други състояния на болестта и особено когато мислите му бяха най-свързани, умът му се връщаше към Флорънс. Най-често той извикваше в съзнанието си онази нощ, за която неотдавна си беше спомнил, и си представяше, че сърцето му е заговорило и че е тръгнал след нея нагоре по стълбите, за да я настигне. Но след това този момент се объркваше в съзнанието му с по-късните дни, когато се бяха появили множеството стъпки, чийто брой го учудваше и докато я следваше нагоре, той започваше да ги брои. Изведнъж сред другите стъпки се появяваше една кървава следа, а след нея от време на време изникваха зеещи врати, през които се виждаха отразени в огледалата някакви страховити образи на измъчени мъже, които притискаха нещо до гърдите си. И пак сред множеството стъпки и кървави следи се появяваха стъпките на Флорънс. И пак тя продължаваше да върви пред него. И пак неспокойната мисъл продължаваше да я следва и да брои, все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се изкачваше по величествена кула, за която бяха необходими години, за да се стигне до върха.

Един ден той попита дали гласът, който беше чул преди малко, не е на Сузан. Флорънс отвърна:

— Да, скъпи татко — и го попита дали би желал да я види.

Той каза „много бих искал“ и Сузан не без страх се изправи до леглото му.

Това, изглежда, беше голяма утеха за него. Помоли я да не си отива, да разбере, че той й прощава за това, което му е казала, и че тя трябва да остане. Той и Флорънс сега били съвсем други, добави, и много щастливи. Нека сама да види! И като доказателство притегли нежната главица и я положи на възглавницата до себе си.

Той остана в това състояние в продължение на дни и седмици. Накрая, макар и все още на легло — превърнал се в сянка, с толкова тих глас, че човек можеше да го чуе само ако се наведе съвсем близо до устните му, — кошмарите го напуснаха. Сега той изпитваше някакво смътно удоволствие да лежи пред отворения прозорец и да гледа лятното небе и дърветата, а привечер — залеза, да наблюдава сенките на облаците и листата, като че чувствува някакво сродство с тях. И това беше естествено. Животът и светът се бяха превърнали за него в сянка.

Той започна да се безпокои, че Флорънс се уморява, и често, надмогвайки слабостта си, й прошепваше:

— Скъпа, иди се поразходи на чист въздух. Иди при мъжа си.

Един ден, когато Уолтър беше при него, той му направи знак с ръка да се приближи и да се наведе. След това, като му стискаше ръката, изрази шепнешком увереността си, че можел да му повери детето си, когато умре.

Една вечер по залез-слънце Уолтър и Флорънс седяха заедно в стаята му — той обичаше да ги гледа — и Флорънс, прегърнала бебето, започна тихичко да пее на малкото момченце същата стара песен, която беше пяла толкова често на починалото си братче. Тази вечер той не можа да издържи това. Вдигна треперещата си ръка и я помоли да спре, но на следващия ден пожела тя пак да изпее песента. След това често започна да повтаря вечер същата молба и тя пееше. А той слушаше, извърнал глава.

Веднъж Флорънс седеше до прозореца в неговата стая, а между нея и бившата й прислужница, все така предана нейна помощница, беше поставена кошницата за ръкоделие. Той беше задрямал. Беше чудесен следобед, оставаха още два часа до смрачаване. Тишината и покоят наведоха Флорънс на размисли. В момента тя си спомни единствено онзи миг, когато човекът, който сега лежеше пред нея неузнаваемо променен, я беше представил за първи път на красивата й нова майка. Уолтър, подпрял се на облегалката на стола й, я докосна и тя се стресна.

— Скъпа — каза Уолтър, — долу има един човек, който желае да говори с теб.

Стори й се, че Уолтър изглежда обезпокоен, и затова го попита дали не се е случило нещо.

— Не, не, любов моя! — успокои я Уолтър. — Аз лично видях джентълмена и разговарях с него. Нищо не се е случило. Идваш ли?

Флорънс го хвана подръка и като повери баща си на чернооката мисис Тутс, която работеше толкова чевръсто и сръчно, колкото само една черноока жена би могла, придружи съпруга си по стълбите. В малката приятна гостна с врата към градината седеше един джентълмен, който при влизането й се изправи и тръгна да я посрещне, но поради някаква своеобразност на краката си се отклони към вратата и единствено масата го спря.

Едва тогава Флорънс си спомни, че това е братовчедът Финикс, когото в първия момент не беше успяла да разпознае от сянката на листата. Братовчедът Финикс пое ръката й и я поздрави по случай женитбата й.

— Много бих желал, уверявам ви — каза братовчедът Финикс, — да ми се бе отдала възможността да поднеса по-рано своите благопожелания, но всъщност толкова много мъчителни неща се случиха, следвайки се по петите, както би могло да се каже, че аз самият бях в дяволско състояние и не можех да се появявам в никакво общество. Единственото общество, с което контактувах, беше собствената ми особа и определено може да се каже, че не е никак приятно на човек с добро мнение за своите възможности да се увери, че е способен да отегчи самия себе си, така да се каже, до крайна степен.

Флорънс долови по нещо неопределено, нещо напрегнато и неспокойно в поведението на този джентълмен — а неговото поведение си оставаше винаги джентълменско независимо от присъщите му малки, безобидни чудатости, — както и по поведението на Уолтър, че щеше да последва нещо, свързано с някакво конкретно намерение.

— Аз изразих пред моя приятел Гей, ако ми бъде позволено да го наричам така — започна братовчедът Финикс, — радостта си да науча, че моят приятел Домби решително се подобрява. Вярвам, че моят приятел Домби няма да позволи да се терзае твърде много от мисълта за загубата на състоянието си. Не мога да кажа, че аз самият някога съм претърпял голяма загуба на състояние, тъй като всъщност никога не съм имал голямо състояние, което да загубя. Но каквото имах, загубих го и не съм забелязал това да ме тревожи особено. Зная, че моят приятел Домби е дяволски уважаван човек, и предполагам, че моят приятел Домби много ще се успокои, като разбере, че това е всеобщото мнение. Дори Томи Скрюзър — много жлъчен по природа човек, когото моят приятел Гей вероятно познава — не може да каже нищо в опровержение на този факт.

Сега Флорънс още по-силно почувствува, че ще последва нещо друго, и нетърпеливо очакваше да го чуе. Толкова нетърпеливо, че братовчедът Финикс отговори, сякаш тя беше задала своя въпрос гласно.

— Всъщност — започна братовчедът Финикс — моят приятел Гей и аз обсъждахме доколко е уместно да поискаме една услуга от вас. Аз получих съгласието на моя приятел Гей — който ме прие изключително мило и искрено, за което съм му много признателен — да ви помоля за тази услуга. Съзнавам, че такава мила дама, каквато е прекрасната и изискана дъщеря на моя приятел Домби, няма да има нужда от дълги увещания. И все пак щастлив съм от мисълта, че в случая съм подкрепян от влиянието и одобрението на моя приятел Гей. Както и по времето, когато бях член на парламента, когато някой искаше да внесе някакво предложение — а това се случваше много рядко по онова време, защото ни държаха изкъсо, тъй като лидерите и на двете партии бяха същински фелдфебели, а това беше дяволски удобно за нас, редниците, защото ни възпираше да излагаме непрекъснато становищата си, а мнозина от нас изпитваха трескаво желание да го сторят, — та както бях започнал да ви казвам, по времето, когато бях член на парламента, щом разрешаха на някого да се изкаже и да пусне своя малък фишек, той винаги се считаше задължен да заяви, че има щастието да се надява, че неговите чувства не остават без отзвук в сърцето на мистър Пит, лоцманът, всъщност, който бил устоял на бурята. Веднага след тези думи дяволски много приятелчета започваха да ръкопляскат, за да му повдигат духа. Факт е обаче, че тези приятелчета, получили нареждане да ръкопляскат бурно винаги когато се споменава името на мистър Пит, така се бяха усъвършенствували, че се будеха само при звука на името му. А иначе нямаха никакво понятие от това, което ставаше около тях, и затова Приказливия Браун — пияницата от Министерството на финансите, с когото бащата на моя приятел Гей може би се е познавал, защото това беше доста преди времето, което моят приятел Гей помни — обичаше често да казва, че ако някой се изправел и заявял, че за съжаление трябвало да уведоми парламента, че в кулоарите има един почетен член в предсмъртни гърчове и че името на този почетен член е Пит, аплодисментите щели да бъдат оглушителни.

Това отлагане на най-същественото силно развълнува Флорънс и тя премести поглед от братовчеда Финикс към Уолтър с нарастваща тревога.

— Любов моя — каза Уолтър, — нищо особено не се е случило.

— Честна дума, нищо особено не се е случило — потвърди и братовчедът Финикс — и съм дълбоко покрусен, че съм ви причинил дори и минутка безпокойство. Позволете ми да ви уверя, че нищо особено не се е случило. Услугата, за която ще ви помоля, е просто… но тя наистина изглежда толкова необичайна, че ще бъда безкрайно задължен на моя приятел Гей, ако бъде така добър да направи… всъщност да направи първата стъпка — добави братовчедът Финикс.

След като братовчедът Финикс го беше помолил по този начин, а и погледът, който Флорънс му отправи, беше не по-малко умоляващ, Уолтър каза:

— Мила моя, ето в какво се състои цялата работа. Трябва просто да отидеш с този джентълмен, когото ти познаваш, до Лондон…

— И с моя приятел Гей, също… извинете! — намеси се братовчедът Финикс.

— … и с мене… за да направим посещение на едно място.

— При кого? — попита Флорънс и започна да поглежда ту единия, ту другия.

— Ще ви помоля — каза братовчедът Финикс — да не настоявате за отговор на този въпрос. Осмелявам се да си позволя дързостта да ви отправя тази молба.

— А ти, Уолтър, знаеш ли при кого?

— Да.

— И смяташ ли, че е необходимо да тръгна?

— Да. Само защото съм сигурен, че и ти би мислила така, въпреки че поради някои причини, които аз добре разбирам, е много по-добре да не се казва нищо повече предварително.

— Ако татко все още спи или ако се е събудил и не му трябвам, ще тръгна веднага — каза Флорънс. Тя се изправи мълчаливо, погледна ги, леко разтревожена, но с пълно доверие, и излезе от стаята.

Когато се върна, готова да ги придружи, тя ги завари да разговарят сериозно до прозореца. Флорънс се учуди каква беше тази тема, която ги беше направила толкова добри познати за толкова кратко време. Но не се учуди, когато при влизането й мъжът й прекъсна разговора и обърна към нея поглед, изпълнен с гордост и любов, защото винаги когато бяха заедно, погледът му изразяваше тези чувства.

— Ще оставя — каза братовчедът Финикс — визитната си картичка на мистър Домби, като искрено изразявам своята увереност, че той ще възстановява здравето и силите си с всеки изминал час. Надявам се, че моят приятел Домби ще ми направи услугата да ме смята за човек, който изпитва дяволски горещо възхищение към неговия характер всъщност, като английски търговец и дяволски почтен джентълмен. Моето имение в провинцията е в състояние, на ужасна разруха, но ако моят приятел Домби пожелае смяна на въздуха и се настани в него, той ще се увери, че това е едно изключително здравословно място… каквото и би трябвало да бъде, като се има пред вид колко невероятно скучно е там. Ако моят приятел Домби се оплаква от отпадналост и ми позволи да му препоръчам това, което често ми е помагало… а понякога аз съм се чувствувал доста неразположен, защото съм живял сравнително независимо в дните, когато мъжете живееха съвсем независимо… та бих казал, всъщност, да разбие в чаша шери един жълтък със захар и индийско орехче и да го пие сутрин с парче сухар. Джаксън, който имаше боксьорски салон на Бонд Стрийт — спортист от висока класа, чиято репутация без съмнение е известна на мистър Гей, — обичаше да казва, че когато се готвели за ринга, вместо шери си слагали ром. В този случай аз бих препоръчал все пак шери, като се има пред вид, че моят приятел Домби сега е болен, така че ромът може да го удари… всъщност, в главата… и да го докара до дяволско състояние.

Братовчедът Финикс изрече всичко това, като видимо се безпокоеше и нервничеше. След това подаде ръка на Флорънс, постара се да наложи подчинение на своенравните си крака — те твърдо бяха решили да излязат в градината, — отведе дамата до входната врата и й помогна да се настани в една карета, която я очакваше.

Уолтър се качи след него и те тръгнаха.

Пътуваха шест или осем мили. Когато навлязоха в познатите мрачни, внушителни улици в западната част на Лондон, вече започваше да се смрачава. Флорънс бе хванала Уолтър за ръка и се вглеждаше съсредоточено и с нарастващо вълнение във всяка улица, по която завиваха.

Когато най-накрая каретата спря пред къщата на Брук Стрийт, където някога бяха празнували злополучната сватба на баща й, Флорънс попита:

— Уолтър, какво е това? Кой живее тук?

Уолтър безмълвно я окуражи, а тя погледна към фасадата и видя, че всички прозорци са затворени, сякаш къщата беше необитаема. Братовчедът Финикс беше слязъл вече и й предлагаше ръка.

— А ти няма ли да дойдеш, Уолтър?

— Не, аз ще остана тук. Недей да трепериш, скъпа Флорънс, няма от какво да се боиш.

— Зная, че е така, щом ти си наблизо, Уолтър. Сигурна съм, че е така, но…

Преди още да почукат, вратата безшумно се отвори, братовчедът Финикс я поведе и от свежата лятна вечер Флорънс влезе в душната мрачна къща. По-тъмна и неприветлива от всякога, тя като че ли не беше отваряна от деня на сватбата и като че ли оттогава бе трупала мрак и печал. Флорънс се изкачи по сумрачното стълбище със страх и спря след придружителя си пред вратата на гостната. Той я отвори и й направи знак с ръка, че я моли да влезе, а сам ще остане там, където беше. След минутно колебание Флорънс се подчини.

На масата до прозореца, където може би рисуваше или пишеше нещо, седеше една дама, подпряла с ръка главата си, обърната към светлината. Флорънс, пристъпваща колебливо, изведнъж замръзна на мястото си, като че ли беше загубила способността да се движи. Дамата обърна глава.

— Велики боже! — възкликна тя. — Какво е това?

— Не, не! — извика Флорънс и когато дамата се изправи, тя се дръпна назад, като протегна ръце, за да я спре.

— Мамо!

Те стояха и се гледаха. Гневът и гордостта бяха сложили своя отпечатък върху лицето й, но то все още беше красиво и изпълнено с достойнство. А под израза на ужас и отчуждение лицето на Флорънс излъчваше състрадание, мъка и нежни спомени, изпълнени с благодарност. Върху лицата и на двете се четеше страх и изумление и неподвижни и безмълвни, те се гледаха през черната бездна на безвъзвратното минало.

Флорънс първа се изтръгна от това вцепенение. Тя избухна в сълзи и каза от все сърце:

— О, мамо, мамо! Защо трябваше да се срещаме така? Тогава ти единствена беше толкова добра към мене, защо сега трябваше да се срещнем по този начин?

Едит стоеше няма и неподвижна пред нея. Очите й бяха приковани в лицето на Флорънс.

— Не смея да мисля за това — продължи Флорънс. — Грижа се за татко, който е болен. Сега ние изобщо не се разделяме и занапред винаги ще бъде така. Ако искаш, аз ще го помоля да ти прости, мамо! Почти съм сигурна, че сега ще ти прости, ако го помоля. Нека бог също ти прости и ти даде покой!

В отговор Едит не каза нито дума.

— Уолтър… аз се омъжих за него и ние имаме син… — рече плахо Флорънс — е долу пред вратата. Той ме доведе тук. Ще му кажа, че ти се разкайваш… че си се променила — не спираше Флорънс и я гледаше с печал, — и той също ще помоли татко да ти прости, сигурна съм. Има ли нещо друго, което да направя за теб?

Все така вцепенена, с неподвижен поглед, Едит наруши мълчанието си и бавно попита:

— А петното върху твоето име, върху името на съпруга и детето ти? Флорънс, ще има ли някога прошка за това?

— Ще има ли някога прошка за това? Но ти я имаш, мамо! Ние с Уолтър напълно, напълно сме ти простили! И ако тази увереност може да бъде някаква утеха за теб, то можеш да бъдеш напълно уверена. Ти не… ти не… — запъна се Флорънс — не споменаваш татко, но съм сигурна, че искаш да го помоля и той да ти прости. Сигурна съм!

В отговор Едит не каза нито дума.

— Ще го помоля! — извика Флорънс. — Ще ти донеса неговото опрощение, ако ми позволиш да го сторя, и тогава навярно ще можем да се сбогуваме така, както подобава на хора, които някога са представлявали толкова много един за друг. Мамо, аз не се отдръпнах — много нежно продължи Флорънс, като се приближи до нея, — защото се боя от теб или защото се опасявам, че ти ще ме опозориш. Аз искам просто да изпълня своя дълг към татко. Аз съм му много скъпа сега и той ми е много скъп. Но не мога да забравя колко добра си била към мене. О, моли се на бога — заплака Флорънс и се хвърли на гърдите й, — моли се на бога, мамо, да ти прости този грях и срам и да ми прости, че върша това сега (ако то е грях), но не мога да не го върша, след като си спомням как се отнасяше ти към мене.

При това докосване Едит като че ли започна да се свлича, докато накрая падна на колене и обгърна шията й с ръце.

— Флорънс! — проплака тя. — Моят добър ангел! Преди отново да съм обезумяла, преди упорството ми отново да ме завладее и да ме накара да онемея, повярвай ми, заклевам ти се, че съм невинна!

— Мамо!

— Виновна съм за много неща. Виновна съм, че между нас се отвори завинаги пропаст. Виновна съм за това, което за цял живот ще ме отделя от чистотата и непорочността… от теб и от целия свят. Виновна съм, че изпитвах сляпа и необуздана ненавист, за която дори сега не се разкайвам и никога не бих могла да се разкайвам. Но аз не съм съгрешила с онзи, който почина. Бог ми е свидетел!

И така, застанала на пода на колене, тя вдигна и двете си ръце и се закле.

— Флорънс — продължи тя, — ти, която си най-чистото и непорочно същество… и която аз обичам… ти, която можеше да ме промениш в онези далечни дни и дори успя донякъде да промениш жена като мене… повярвай ми, аз не съм извършила този грях… позволи ми още веднъж, за последен път да притисна тази скъпа глава до неутешимото си сърце.

Тя беше силно развълнувана и плачеше. Ако това й се беше случвало по-често в миналото, сега щеше да е по-щастлива.

— Нищо друго на този свят не би могло да изтръгне от мен признание, че не съм виновна — каза тя. — Нито любов, нито омраза, нито надежда, нито заплаха! Бях се зарекла, че ще умра, без да продумам. Можех да го сторя и щях да го сторя, Флорънс, ако не бяхме се срещнали.

— Вярвам — обади се братовчедът Финикс, който се бе появил на вратата и тъпчеше на прага, — че моята прекрасна и изискана родственица ще ме извини, че осъществих тази среща чрез малка военна хитрост. Няма да твърдя, че отначало изобщо не съм допускал възможността, че моята прекрасна и изискана родственица за нещастие е могла да се опозори посредством връзка с белозъбия човек, сега покойник, защото, всъщност, човек наистина вижда на този свят — който е така забележителен със своите дяволски необикновени съчетания и с това, че определено е най-непонятното нещо в човешкия живот — много странни съюзи от подобен характер. Но както споменах на моя приятел Домби, не можех да приема, че моята прекрасна и изискана родственица е извършила престъпление, докато това не се докаже окончателно. Когато този човек, сега покойник, бе застигнат от дяволски ужасна смърт, всъщност, аз почувствувах, че положението й е много мъчително. Съзнавайки наред с това, че семейството ни има известна вина, че не й е отделяло достатъчно внимание и че сме били едно незаинтересовано семейство, а също и че леля ми, макар и дяволски жизнена жена, може би не беше най-добрата майка, аз си позволих дързостта да я издиря във Франция и да й предложа покровителство, доколкото един обеднял джентълмен може да й предложи покровителство. Тогава моята прекрасна и изискана родственица ми оказа честта да заяви, че аз по свой начин съм бил дяволски добър човек и че ето защо тя щяла да приеме моето покровителство. Аз всъщност приех това като любезност от страна на моята прекрасна и изискана родственица, тъй като ставам все по-немощен и нейните грижи са голяма утеха за мен.

Едит, която беше настанила Флорънс на едно канапе, махна с ръка, сякаш го молеше да не казва нито дума повече за това.

— Моята прекрасна и изискана родственица — започна отново братовчедът Финикс, като все още тъпчеше на прага — ще ме извини, но за нейно удовлетворение и за мое удовлетворение и за удовлетворението на моя приятел Домби, от чиято прекрасна и изискана дъщеря толкова се възхищаваме, аз ще завърша нишката на своите мисли. Тя си спомня, че още от началото никога не споменавахме за нейното бягство с онзи мъж. Аз несъмнено винаги съм бил на мнение, че в цялата тази история има някаква тайна, която тя може да разкрие, ако пожелае. Но тъй като моята прекрасна и изискана родственица беше дяволски упорита жена, аз знаех, всъщност, че с нея шега не бива, и ето защо не се впусках в никакви разговори по въпроса. Но напоследък забелязах, че слабото й място е нежната привързаност, която изпитва към дъщерята на моя приятел Домби, и тогава си помислих, че ако успея да осъществя една неочаквана и за двете среща, това може би ще доведе до благоприятни резултати. Ето защо, тъй като се намираме в Лондон по настоящия начин, преди отпътуването ни за Южна Италия, където ще се установим завинаги, докато се отправим към вечния си дом, всъщност, дяволски неприятна мисъл за всеки човек, — аз се заех да издиря къщата на моя приятел Гей — красив мъж с рядко срещана откровеност, когото моята прекрасна и изискана родственица сигурно познава — и имах щастието да доведа милата му жена тук в настоящия дом. А сега — каза в заключение братовчедът Финикс с истинско, неподправено чувство, което проблясваше през нелепите му маниери и несвързана реч — аз моля настоятелно своята родственица да не спира дотук, а да поправи доколкото може, разбира се, злото, което е причинила — не заради честта на семейството ни, нито заради собствената си репутация или някакви други съображения, които поради нещастно стечение на обстоятелствата са се превърнали за нея в безсмислени и почти празни приказки, а защото е причинила зло.

След тази реч краката на братовчеда Финикс се съгласиха да го отведат от стаята и той затвори вратата, за да ги остави насаме.

Едит, застанала близо до Флорънс, помълча известно време. След това извади от корсажа си запечатано писмо.

— Дълго се борех със себе си — тихо каза тя — дали да напиша всичко това, в случай че умра ненадейно или при злополука. Желанието да го сторя напираше у мен. Откакто го написах, все обмислях кога и как да го унищожа. Вземи го, Флорънс. Тук е цялата истина.

— За татко ли е? — попита Флорънс.

— За когото пожелаеш. На теб го давам, ти си неговият получател. Иначе то никога не би стигнало до него.

И в сгъстяващия се мрак те отново потънаха в мълчание.

— Мамо — каза Флорънс, — той загуби състоянието си, той беше на прага на смъртта и сега още съществува опасност за живота му. Искаш ли да му предам нещо?

— Ти каза, че си му много скъпа, така ли? — попита Едит.

— Да — отговори Флорънс с трепет в гласа.

— Кажи му, че съжалявам, че изобщо се срещнахме с него.

— И нищо друго ли? — попита Флорънс, след като почака малко.

— Ако попита, кажи му, че не се разкайвам за това, което съм направила… все още не… защото, ако трябваше да избирам, още утре пак щях да го сторя. Но ако той се е променил…

Тя замлъкна. Нещо в мълчаливото докосване на ръката на Флорънс я бе накарало да замълчи.

— Но тъй като се е променил, той вече знае, че сега това никога не може да се случи. Кажи му, че бих желала никога да не се бе случвало.

— Мога ли да му кажа — попита Флорънс, — че ти е станало мъчно, когато си чула какви нещастия са го сполетели?

— Не — отговори тя, — ако те са го научили, че дъщеря му му е много скъпа. Един ден и на него самия няма да му е мъчно, Флорънс, ако именно те са му дали този урок.

— Зная, че му желаеш доброто и че би искала да е щастлив. Сигурна съм, че е така — каза Флорънс. — О, позволи ми, ако някога в бъдеще ми се отдаде възможност, да му кажа това.

Едит седеше, вперила тъмните си очи право пред себе си. Тя отговори едва след като Флорънс повтори молбата си. Тогава тя я хвана под ръка и без да откъсва замисления си поглед от прозореца, рече:

— Кажи му, че ако сега може да намери някаква причина, поради която да се отнесе със съчувствие към миналото ми, моля го да стори това. Кажи му, че ако сега може да намери причина, поради която да не мисли с такова огорчение за мен, моля го да стори това. Кажи му, че макар да сме мъртви един за друг и никога вече да не се срещнем от тази страна на вечността, сега между нас съществува едно общо чувство, каквото никога преди не е имало.

Твърдостта сякаш започна да я напуска и в тъмните й очи се появиха сълзи.

— Казвам всичко това — продължи тя, — защото вярвам, че и той, и аз ще мислим един за друг с по-добри чувства. Колкото по-голяма обич изпитва той към своята Флорънс, толкова по-малка омраза ще изпитва към мен. Колкото повече се гордее с нея, колкото по-щастлив е с нея и децата й, толкова повече ще се разкайва за своя дял в мрачния спомен за нашия съвместен живот. В тези мигове и аз ще се разкайвам… нека знае това… и ще мисля, че когато съм размишлявала толкова дълго върху причините, направили от мен това, което бях, трябвало е да взема под внимание и причините, направили от него това, което беше. В тези мигове аз ще се опитвам да му простя неговия дял от вината. Нека той се опита да прости моя.

— О, мамо! — възкликна Флорънс. — Как ми олеква на душата, като чувам тези думи, въпреки че срещата и раздялата ни са такива.

— И за мен самата — каза Едит — тези думи звучат странно, произнесени от собствената ми уста. Но дори и да бях такова окаяно същество, за каквото съм му дала повод да ме смята, мисля, че пак щях да кажа тези думи, след като чуя, че сега сте си много скъпи един на друг. Нека, когато си му най-скъпа, той мисли за мен с по-голямо снизхождение и аз ще мисля за него с по-голямо снизхождение. Това са последните думи, които му изпращам. А сега довиждане, живот мой!

Тя я притисна до гърдите си и сякаш наведнъж изля цялата любов и нежност на женската си душа.

— Тази целувка е за детето ти! Тези целувки са благословия за теб! Моя мила Флорънс, мое скъпо момиче, сбогом!

— Пак ще се срещнем! — извика Флорънс.

— Никога вече! Никога вече! Когато си тръгнеш и ме оставиш в тази мрачна стая, мисли, че все едно си ме положила в гроба. Спомняй си само, че ме е имало и че съм те обичала!

И Флорънс тръгна. Повече не видя лицето й, но споменът за прегръдките и целувките й не я напусна.

Братовчедът Финикс я посрещна на вратата и я заведе долу в неприветливата трапезария, където чакаше Уолтър. И там тя склони разплаканото си лице на рамото му.

— Дяволски съжалявам — каза братовчедът Финикс и съвсем простичко и без изобщо да се крие, избърса очи с маншетите на ризата си, — че чувствителната душа на прекрасната и изискана дъщеря на моя приятел Домби и мила жена на моя приятел Гей беше така натъжена и разстроена от срещата, която току-що приключи. Но аз се надявам и вярвам, че го направих за добро и че моя почтен приятел Домби ще се почувствува облекчен от направените тук признания. Дълбоко съжалявам, че моят приятел Домби се озова в такава дяволска бъркотия чрез брака си с член на нашето семейство, но съм твърдо убеден, че ако не беше този пъклен разбойник Каркър, мъжът с белозъбата усмивка, всичко щеше да върви доста гладко. Що се отнася до моята родственица, която ми оказа честта да си създаде изключително добро мнение за мен, аз мога да уверя милата жена на моя приятел Гей, че тя може напълно да разчита на мен като на баща. А що се отнася до превратностите в човешките съдби и до удивителния начин, по който непрекъснато се държим, то единственото, което мога да кажа заедно с моя приятел Шекспир — човек на всички времена104, с когото без съмнение моят приятел Гей е запознат, е, че: животът представлява само сянка на съня105.