Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLI Нови гласове във вълните

Всичко си върви постарому. Вълните са прегракнали от повтарянето на тайнствените думи. Пясъчните купчинки си лежат край брега. Чайките се извисяват и кръжат. Ветровете и облаците следват своя невидим път. Бели ръце махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна.

С тиха, меланхолична радост Флорънс отново се озовава на старото място, където някога бе бродила така печална и все пак щастлива, и си спомня за него в тихото кътче, в което те двамата толкова пъти бяха разговаряли заедно сред плисъка на вълните, достигащи до количката му. И сега, когато стои замислена тук, тя дочува в непонятния, тих ромон на морето краткия разказ на Пол, повторен с неговите думи, и й се струва, че целият й живот оттогава, надеждите й, скърбите й — в самотния дом, както и в разкошния палат, в който той се превърна после — се отразяват в тази чудесна песен.

А кроткият мистър Тутс, движещ се на разстояние, с копнеж поглеждащ към обожаваното от него същество, което той бе проследил дотук, но в своята деликатност не би обезпокоил в такъв момент, също чува реквиема за малкия Пол в шума на вълните, които се надигат и спускат и непрестанно изпълняват мадригал във възхвала на Флорънс. Да! И той смътно разбира, бедният мистър Тутс, че те нашепват нещо за времето, когато той бе умен, а не смахнат. Сълзи бликват в очите му при мисълта, че сега е несхватлив и тъп и става единствено за посмешище. Помръква радостта му, предизвикана от успокоителния шепот на вълните, напомнил му, че за момента се е освободил от отговорност спрямо Петела, тъй като въпросният боен представител на кокошарника отсъствува, за да тренира (на разноските на Тутс) преди голямото си сражение с Шегобиеца.

Мистър Тутс обаче набира смелост, след като вълните му нашепват сладостна мисъл, и малко по малко, често поспирайки се нерешително, се приближава към Флорънс. Заеквайки и изчервявайки се, мистър Тутс си придава вид на удивен, когато застава срещу нея, и заявява (от Лондон чак дотук той неотстъпно е следвал по пътя каретата, в която пътува тя, и е изпитвал наслада дори да се задушава от прахоляка, вдиган от нейната карета), че никога в живота си не е бил толкова изненадан.

— Взели сте със себе си и Диоген, мис Домби! — възкликва мистър Тутс, целият изтръпнал от допира на малката ръка, подадена му ласкаво и доверчиво.

Несъмнено Диоген е тук и несъмнено мистър Тутс има основание да го забележи, тъй като Диоген веднага се втурва към краката на мистър Тутс и в яростта, с която се нахвърля отгоре му, се преобръща подобно кучето от Монтаржи85. Прелестната му господарка обаче го укротява:

— Спри, Дио, спри! Не си ли спомняш кой пръв ни запозна? Засрами се!

О! Добре притиска Дио признателната си муцуна към ръката й, тича напред, тича обратно назад, тича наоколо й, като лае и се нахвърля стремглаво върху всеки срещнат, за да покаже своята преданост. И мистър Тутс би се нахвърлил стремглаво върху всеки. Наблизо минава джентълмен във военни дрехи и на мистър Тутс много му се ще да се нахвърли с всичка сила отгоре му.

— Тук Диоген е в родното си място, нали, мис Домби? — казва мистър Тутс.

Флорънс изразява съгласието си с признателна усмивка.

— Мис Домби — казва мистър Тутс, — моля за извинение, но ако желаете да отидете в дома на Блимбър, аз… аз съм тръгнал натам.

Без да казва ни дума, Флорънс хваща Тутс под ръка и те тръгват заедно, а Диоген тича отпред. На мистър Тутс му треперят коленете. И макар че е великолепно облечен, струва му се, че дрехите не му стоят добре, забелязва гънки в шедьоврите на „Бърджес и Сие“ и съжалява, чене си е сложил най-официалните обувки.

Отвън домът на доктор Блимбър има все така педантичен и учен вид. Високо горе е прозорецът, където тя бе очаквала да зърне бледото лице, а това бледо лице бе светвало при вида й и тънката ръчица й бе пращала целувки. Вратата се отваря от същия късоглед млад човек, чиято малоумна усмивка, отправена към мистър Тутс, е въплъщение на мекушавостта. Въвеждат ги в кабинета на доктор Блимбър, където слепият Омир и Минерва по прежнему ги изслушват под акомпанимента на спокойното тиктакане на големия стенен часовник във вестибюла и където глобусите стоят застинали на обичайните си места, сякаш светът е също неподвижен и нищо в него не загива по силата на всеобщия закон, който, привеждайки света в движение, призовава всички към земята.

А ето го и доктор Блимбър с учените си крака. Ето я и мисис Блимбър с небесносинята си шапка. Ето я и Корнелия с безцветните си къдрици и проблясващите очила, която все така се рови като гробар в гробницата на езиците. Ето я масата, на която седеше изоставеният, странен „нов ученик“, и дотук долита далечното гукане на същите момчета, които живеят по същия начин в същата стая, въз основа на същите принципи.

— Тутс — казва доктор Блимбър, — много се радвам да ви видя, Тутс.

В отговор мистър Тутс се изкисква.

— Както и да ви видя, Тутс, в такава прекрасна компания — добавя доктор Блимбър.

Мистър Тутс, силно изчервил се, обяснява, че бил срещнал мис Домби случайно и тъй като и мис Домби като него искала да види старото училище, те дошли заедно.

— Несъмнено ще ви бъде приятно, мис Домби — казва доктор Блимбър, — да се срещнете с нашите млади приятели. Всички до един ваши бивши съученици, Тутс. Струва ми се, че не са постъпили нови момчета в нашия малък Портик, скъпа — обръща се доктор Блимбър към Корнелия, — откакто ни е напуснал мистър Тутс.

— С изключение на Бидърстоун — отвръща Корнелия.

— Да, вярно — съгласява се докторът. — Бидърстоун е непознат за мистър Тутс.

Почти непознат е и за Флорънс, тъй като в класната стая Бидърстоун — вече не младият Бидърстоун от пансиона на мисис Пипчин — се явява с яка и връзка и носи часовник. Обаче Бидърстоун, роден под злочеста звезда в Бенгалия, целият е изпоцапан с мастило, а речникът му така се е подул от разгръщане, че не иска да се затвори и се прозява, сякаш до гуша му е дошло да бъде тъй често обезпокояван. Прозява се и неговият собственик, Бидърстоун, който насилствено се развива при най-високо налягане от страна на доктор Блимбър. В прозявката на Бидърстоун обаче се крие злоба и заплаха и някои са го чували да казва, че искал „старият Блимбър“ да му паднел в ръцете в Индия. Там Блимбър нямало и да се усети как щял да бъде откаран от няколко кули (собственост на самия Бидърстоун) и предаден на тхугите86. В това Блимбър не трябвало да се съмнява.

Бригс все така се мели в мелницата на знанието. А също и Тозър. Също и Джонсън. Също и всички останали. По-големите ученици се занимават главно с това с огромни усилия да забравят всичко, което са знаели, когато са били по-малки. Всички са учтиви и бледи като преди, а сред тях мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, с костеливите ръце и четинеста глава, е все така усърден — в момента той е натиснал клапата на Херодот, а другите му латерни се намират на рафта зад него.

Голямо събитие представлява дори и за такива сериозни млади джентълмени посещението на измъкналия се на свобода Тутс, на когото се гледа с известно благоговение като на човек, пресякъл Рубикон87 и дал клетва повече да не се завръща и чиято кройка на дрехите и вид на скъпоценните камъни предизвикват шушукания. Жлъчният Бидърстоун обаче, който не е бил тук по времето на мистър Тутс, говори за него пред по-малките момчета с привидно презрение, като заявява, че той ги разбирал тези работи и му се искало да види как Тутс щял да си придава важности в Бенгалия, където майка му имала изумруд, принадлежащ на самия Бидърстоун и изваден от подножието на трона на раджа. Гледай ти!

Шеметно вълнение предизвиква и появата на Флорънс, в която всеки един от младите джентълмени мигновено се влюбва отново, с изключение обаче, както в споменатия вече случай, на жлъчния Бидърстоун, който отказва да се влюби, за да бъде в опозиция. Събужда се черна ревност към мистър Тутс и Бригс изразява мнението, че в края на краищата Тутс не бил чак толкова възрастен. Този непочтителен намек обаче бързо се опровергава от самия Тутс, който високо казва на мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки: „Как сте, Фидър?“ и го кани днес на вечеря в Бедфорд. В резултат на този подвиг Тутс би могъл сега (ако реши) да мине дори за Стария Пар88, без да предизвиква съмнения.

Следват много ръкувания, поклони, а всеки един от младите джентълмени силно желае да лиши Тутс от благосклонността на мис Домби. А после, след като мистър Тутс се покиска на старото си бюро, той и Флорънс се оттеглят заедно с мисис Блимбър и Корнелия. Чува се как доктор Блимбър, преди да излезе последен и да затвори вратата, казва: „Джентълмени, сега ще продължим заниманията си.“ Това, единствено това чува докторът в шепота на вълните и през целия си живот не е чувал нищо друго.

Флорънс тихо се отдалечава и се качва горе в старата спалня заедно с мисис Блимбър и Корнелия. Мистър Тутс, усетил, че там не се нуждаят нито от него, нито от когото и да било друг, стои на вратата на кабинета и разговаря с доктора или по-скоро слуша какво му говори докторът и се чуди как някога е могъл да смята този кабинет за истинско светилище, а доктора, с кръглите му, криви крака като на църковно пиано, за човек, внушаващ ужас. Сбогува се и мистър Тутс. А Диоген, който през цялото това време безмилостно бе измъчвал късогледия младеж, изскача през вратата и отправя доволен, предизвикателен лай долу към скалите. В това време Милия и някаква друга прислужница на доктора надничат от един висок прозорец, смеят се на „този там Тутс“ и казват за мис Домби: „Но наистина, не прилича ли тя на брат си, само дето е по-хубава?“

Мистър Тутс, забелязал сълзи по лицето на Флорънс след слизането й долу, е ужасно разстроен и обезпокоен. Отначало той се опасява, че е сбъркал, като е предложил да направят такова посещение. Скоро обаче се успокоява, когато тя казва, че била много доволна от отиването си там и когато я чува весело да приказва по този въпрос, докато се разхождат край морето. Той слуша шепота на морето и нейния нежен глас и когато стигат до къщата на мистър Домби и мистър Тутс трябва да се сбогува с Флорънс, той до такава степен е запленен, че не му е останала капчица воля. Когато на прощаване тя му подава ръка, той не може да я пусне.

— Мис Домби, моля за извинение — смутено и тъжно започва мистър Тутс, — но ако ми разрешите… да…

Усмихнатите и нищо неразбиращи очи на Флорънс го карат да спре.

— Ако ми разрешите… да… ако не го сметнете за дързост, мис Домби, ако можех… без каквито и да е поощрения, ако можех да се надявам, нали разбирате… — продължава мистър Тутс.

Флорънс въпросително го поглежда.

— Мис Домби — казва мистър Тутс, почувствувал, че няма накъде да върви, — до такава степен ви обожавам, че направо не зная какво да правя със себе си. Аз съм най-отчаяният нещастник. Ако не се намирахме сега на ъгъла на площада, щях да падна на колене и да ви моля настойчиво, без каквито и да е поощрения, само да ме оставите да се надявам, че мога… мога да считам за възможно, че вие…

— О, моля ви, недейте! — възкликва Флорънс, внезапно разтревожена и разстроена. — О, моля ви, недейте, мистър Тутс! Спрете, ако обичате. Не казвайте нищо повече. Бъдете така добър, направете го заради мен.

Мистър Тутс е ужасно засрамен и стои с отворена уста.

— Толкова добър сте били с мен — казва Флорънс. — Толкова съм ви признателна, имам толкова много основания да ви ценя като мой добър приятел, и аз наистина ви ценя — при тези думи невинното лице се обръща към него с най-ласкава и чистосърдечна усмивка — и съм уверена, че ще ми кажете само „довиждане“.

— Разбира се, мис Домби — отвръща мистър Тутс. — Аз… аз… точно това имам предвид. Няма никакво значение.

— Довиждане! — казва Флорънс.

— Довиждане, мис Домби! — със заекване отвръща мистър Тутс. — Надявам се, че нищо лошо няма да си помислите. Няма… няма никакво значение, благодаря. Няма изобщо абсолютно никакво значение.

Бедният мистър Тутс в пълно отчаяние се прибира в хотела си, заключва се в спалнята си, хвърля се на кревата си и дълго лежи там. Изглежда все пак, че всичко е от голямо значение. Но мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарни науки, ще дойде на вечеря, което е много благоприятно за мистър Тутс, защото в противен случай не се знае кога чак ще се надигне. Сега мистър Тутс е задължен да стане, за да посрещне мистър Фидър и да прояви към него гостоприемство.

Под благотворното влияние на тази социална добродетел — гостоприемството (да не говорим за виното и добрата гощавка) — сърцето на мистър Тутс се отваря и той става разговорлив. Той не разправя на мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, за случилото се на ъгъла на площада, но когато мистър Фидър го пита: „Кога ще стане онова?“, мистър Тутс отговаря, „че има известни неща…“ и по този начин моментално поставя мистър Фидър на мястото. Мистър Тутс добавя, че се чудел какво право имал Блимбър да обръща внимание на появата му в компанията на мис Домби и ако приемел това за проява на дързост, щял да го научи, независимо, че бил доктор, но той предполагал, че това било само проява на невежество. Мистър Фидър се обажда, че несъмнено е така.

Мистър Фидър обаче, като близък приятел, не е незапознат с нещата. Просто мистър Тутс изисква за тях да се споменава загадъчно и прочувствено. След няколко чаши вино той вдига наздравица за мис Домби, като казва: „Фидър, нямате представа с какви чувства вдигам този тост.“ Мистър Фидър отвръща: „О, напротив, имам, скъпи Тутс, и те ви правят чест, стари приятелю.“ После мистър Фидър се разчувствува при мисълта за приятелството, започва да се здрависва с мистър Тутс и да разправя, че ако мистър Тутс има нужда от брат, знае къде да го търси. Освен това мистър Фидър заявява, че ако го слушали него, щял да препоръча на мистър Тутс да се научи да свири на китара или поне на флейта, защото жените обичали музиката при ухажване и той самият се бил убедил в това.

Тези думи карат мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, да си признае, че е хвърлил око на Корнелия Блимбър. Той осведомява мистър Тутс, че нямал нищо против очилата и че ако докторът направел красивия жест да се откаже от професията си, то тогава те били… обезпечени. Той казва, че според него, когато един човек бил натрупал добро състояние благодарение на професията си, бил длъжен да се откаже от нея и че Корнелия би оказвала помощ в работата, с което всеки мъж би се гордял. В отговор мистър Тутс започва безумно да възхвалява мис Домби и да загатва, че понякога му идвало да си пръсне черепа. Мистър Фидър настойчиво го увещава, че подобна крачка би била неразумна, и за да накара приятеля си да се примири със съществуването си, му показва портрета на Корнелия, с очилата и всичко останало.

Така тези кротки души прекарват вечерта, а когато вечерта отстъпва място на нощта, мистър Тутс придружава Фидър до дома и се разделя с него пред къщата на доктор Блимбър. Мистър Фидър обаче само се качва по стълбите, а след като мистър Тутс си отива, отново слиза, за да се разхожда сам по брега и да обмисля плановете си. Докато се движи насам-натам, той ясно чува как вълните му казват, че доктор Блимбър щял да се откаже от професията си, и Фидър изпитва чудесна, романтична наслада да съзерцава къщата отвън и да си мисли, че докторът първо ще я боядиса и ремонтира основно.

На свой ред мистър Тутс броди нагоре-надолу около касетката, в която е скрит неговият скъпоценен камък, и изпаднал в плачевно състояние на духа, предизвиквайки известни подозрения у полицаите, се взира в един осветен прозорец, който според него несъмнено е прозорецът на Флорънс. Той обаче бърка, тъй като това е стаята на мисис Скютън. И докато Флорънс, сладко спяща в друга стая, сънува миналото и то отново възкръсва, то жената, която в суровата действителност е заменила кроткото момче в същата роля, за да възстанови отново връзката — по съвсем различен начин обаче — с тлението и смъртта, се е проснала там, будна и стенеща. Уродлива и измъчена, тя лежи и не може да си намери покой в кревата. А до нея, внушавайки ужас с безстрастната си красота — ужасът се чете в угасващите очи на старицата, — седи Едит. Какво ли им нашепват вълните в тишината на нощта?

— Едит, каква е тази каменна ръка, вдигнала се, за да ме удари? Не я ли виждаш?

— Нищо няма, майко, само ти се привижда.

— Привиждало ми се! Всичко ми се привиждало! Гледай! Нима е възможно да не я виждаш?

— Наистина, майко, нищо няма. Нима щях да седя така спокойна, ако имаше там такова нещо?

— Спокойна ли? — Тя й хвърля безумен поглед. — Сега изчезна… А защо си толкова спокойна? Това вече не ми се привижда, Едит. Изстивам от ужас, като те гледам как стоиш до мен.

— Съжалявам, майко.

— Съжаляваш! Ти сякаш непрекъснато съжаляваш. Но не и за мен!

При тези думи тя се разплаква и като върти неспокойно насам-натам глава върху възглавницата, започва да нарежда за проявяваното нехайство към нея, за това каква майка била, каква майка била добрата старица, която срещнали, и какви неблагодарни дъщери имали такива майки. Насред тези несвързани приказки тя спира, поглежда дъщеря си, изкрещява, че полудява, и скрива лице във възглавницата.

Едит съчувствено се навежда над нея и я заговаря. Болната стара жена се вкопчва в шията й и обзета от ужас, казва:

— Едит! Скоро ще се върнем у дома, ще се върнем. Смяташ ли, че аз отново ще се върна у дома?

— Да, майко, да.

— Това, което каза той… как се казваше, никога не съм могла да помня имена… майор… тази ужасна дума, когато тръгвахме… не е вярна? Едит! — Тя извика и широко разтвори очи. — С мен това няма да се случи.

Много нощи наред прозорецът свети, жената лежи просната върху кревата, Едит седи до нея, а неспокойните вълни зоват и двете през цялата нощ. Много нощи наред вълните прегракват от повтарянето на тайнствените думи. Пясъчните купчинки лежат край брега. Чайките се извисяват и кръжат. Ветровете и облаците следват своя невидим път. Бели ръце махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна.

Болната стара жена все така се вглежда в ъгъла, където каменната ръка — ръка на статуя от гробница според думите й — се вдига, за да я удари. Най-накрая ръката се спуска и в кревата лежи няма, стара жена — изкривена, смалена и наполовина мъртва.

Тази жена, боядисана и разкрасена за смях на хората, всеки ден бавно я теглят с количка сред тълпата. Докато се движи, тя дири с поглед добрата старица, която е била чудесна майка, и прави гримаси, като не съзира старицата в тълпата. Тази жена често я закарват до брега на морето и я оставят там, но ветрецът не може да я освежи, нито пък морето може да й прошепне успокоителна дума. Тя лежи и се вслушва в него, но словата му й се струват мрачни и зловещи и върху лицето й се изписва ужас, а когато очите й се отправят към хоризонта, вижда само пусто пространство, простиращо се между земята и небето.

Флорънс тя вижда рядко, а когато я види, се дразни и прави гримаси. Едит е винаги до нея и не допуска Флорънс наблизо. А нощем в кревата си Флорънс изтръпва при мисълта за смъртта, приела такъв облик, и често се буди и ослушва, смятайки, че смъртта е дошла. Никой не се грижи за старата жена освен Едит. По-добре е по-малко хора да я виждат. Дъщеря й бди сама до леглото.

Сгъстява се сянката върху засенченото лице, изострят се изострените черти, пелената пред очите се превръща в покров, който закрива помръкналия свят. Треперещите ръце се хващат една за друга върху завивката и се протягат към дъщерята. Глас, неприличащ на нейния, неприличащ на гласа на никой смъртен, казва: „Нали те отгледах!“

Едит, без да проронва сълзи, пада на колене, за да се приближи до отпускащата се глава, и отвръща:

— Майко, чуваш ли ме?

Разтваряйки широко очи, тя се опитва да кимне в отговор.

— Помниш ли нощта, преди да се оженя?

Главата е неподвижна, но върху лицето се появява израз, че помни.

— Тогава ти казах, че съм ти простила за твоето участие, и се помолих на бога да прости моето. Казах ти, че с миналото вече сме приключили. Повтарям същото и сега. Целуни ме, майко.

Едит докосва побелелите устни и за миг нищо не нарушава тишината. Моментално след това майка й, с момински смях и движение, достойни за скелета на Клеопатра, се привдига в леглото.

Дръпнете розовите завеси. Нещо друго се носи по невидимия път освен вятъра и облаците. Дръпнете силно розовите завеси!

В града се изпраща съобщение за случилото се на мистър Домби, който навестява братовчеда Финикс (все още невзел решение относно Баден-Баден), който също току-що го е получил. Такъв добродушен човек като братовчеда Финикс е най-подходящ за сватба или погребение и като се има предвид положението му в семейството, редно е при него да се иде за съвет.

— Домби — казва братовчедът Финикс, — честна дума — ужасно съм потресен, че се виждаме по такъв печален повод. Бедната ми леля! Тя беше дяволски жизнена жена.

Мистър Домби отвръща:

— Много жизнена наистина.

— И много младолика, нали разбирате, относително — продължава братовчедът Финикс. — В деня на вашата сватба си помислих, че тя ще живее още най-малко двадесет години. Всъщност аз точно това казах на един човек в Брукс… на малкия Били Джопър… несъмнено го познавате… един човек с монокъл.

Мистър Домби дава отрицателен отговор с глава.

— По отношение на погребалната церемония — заговаря мистър Домби — имате ли някакво предложение…

— Ах, боже! — възкликва братовчедът Финикс и поглажда брадичката си — едва подаващата му се от маншетите ръка стига дотам. — Не знам наистина. Има гробница в дома ми, в парка, но се боя, че се нуждае от ремонт и че всъщност е в дяволско състояние. Ако не бях затруднен материално, щях да я оправя. Мисля обаче, че хората идват и си устройват пикник там, зад желязната ограда.

На мистър Домби му е ясно, че нищо няма да стане с тази гробница.

— Има необикновено хубава черква в селото — замислено казва братовчедът Финикс, — чист образец на англо-норманския стил, която прекрасно е изрисувана от лейди Джейн Финчбери — жена с тесен корсет, — но чувам, че са я развалили, като са я боядисали, а освен това е твърде далече.

— Навярно тогава в самия Брайтън — предлага мистър Домби.

— Честна дума, Домби, по-добро нещо не бихме могли да измислим! — възкликва братовчедът Финикс. — На същото място е, нали разбирате, а и градчето е много весело.

— А кой ден да определим? — пита мистър Домби.

— Готов съм тържествено да заявя — отвръща братовчедът Финикс, — че приемам всеки ден, който вие счетете за подходящ. Ще ми достави голямо удоволствие (печално удоволствие, разбира се) да придружа бедната ми леля до пределите на… всъщност до гроба — завършва братовчедът Финикс, ненамерил уместен израз.

— Ще можете ли в понеделник да заминете от града? — пита мистър Домби.

— В понеделник ми е извънредно удобно — отвръща братовчедът Финикс.

И така, мистър Домби се уговаря с братовчеда Финикс да го откара в уречения ден, а после се сбогува, като братовчедът Финикс го придружава до стълбите, а на прощаване казва:

— Безкрайно съжалявам, Домби, че имате толкова много тревоги.

А мистър Домби отвръща:

— Моля.

В уговорения час братовчедът Финикс и мистър Домби се срещат, отиват в Брайтън и явявайки се като представители на всички опечалени от загубата на починалата дама, съпровождат тленните й останки до вечното й жилище. Братовчедът Финикс, седнал в траурна карета, вижда безброй много познати по пътя си, но съблюдавайки благоприличието, не им обръща никакво внимание, а само назовава на глас имената им за сведение на мистър Домби: „Томс Джонсън. Човек с корков крак от Уайт. Какво, тук ли си, Томи? Фоли на чистокръвна кобила. Дъщерите на Смолдър…“ — и така нататък. По време на церемонията братовчедът Финикс изпада в униние и отбелязва, че в такива случаи всъщност човек се сещал, че силите му отслабвали. А когато церемонията свършва, очите му наистина са влажни. Той обаче бързо си възвръща духа и същото се отнася и за останалите роднини и приятели на мисис Скютън, за която майорът непрестанно говори в клуба си, че се обличала твърде леко. А младата дама с голия гръб, която се затруднява да си вдига клепачите, казва, надавайки лек писък, че покойницата навярно е била страшно стара и е починала от всевъзможни ужасни неща, за които не трябвало да се споменава.

И така, майката на Едит лежи, без да бъде споменавана от скъпите си приятели, които са глухи за вълните, прегракнали от повтарянето на тайнствените думи, и слепи за пясъчните купчини край брега и за белите ръце, които махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна. Всичко обаче си върви постарому край брега на непознатото море. А в нозете на Едит, застанала там сама и заслушана във вълните, се стелят влажни водорасли, които ще осяват жизнения й път занапред.