Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLVI Разпознаване и размишление

Сред множеството незначителни промени, настъпили в живота и привичките на мистър Каркър по това време, най-забележителната бе изключителното усърдие, което проявяваше в работата си, и голямото внимание, което отделяше и на най-малката подробност, засягаща добре известните му сделки на фирмата. Винаги деен и проницателен в това отношение, сега неговата бдителност нарасна най-малко двадесет пъти. Не стигаше само това, че зоркият му поглед следеше текущите работи, ежедневно изникващи в нова форма, но сред тези изцяло поглъщащи го занимания той намираше време — или по-скоро освобождаваше си време — да преглежда и старите сделки на фирмата и своето участие в тях в период от много години. Често, когато чиновниците си отиваха, канторите опустяваха и потъваха в мрак и всички подобни търговски сгради се затваряха, мистър Каркър, пред когото бе изложена анатомията на огнеупорната каса, изследваше загадките на книги и документи с търпеливото упорство на човек, извършващ дисекция на най-тънките нерви и фибри на своя обект. Прислужникът Пърч, който обикновено в такива случаи оставаше и на светлината на свещ се развличаше в приемната с четенето на ценоразписа или пък дремеше край камината, изложен на голяма опасност всеки миг главата му да клюмне в сандъка за въглища, не можеше да скрие своето възхищение от това усърдно поведение — макар че то скъсяваше времето му, предназначено за удоволствия в семейния кръг — и той непрекъснато разправяше на мисис Пърч (сега отглеждаща близнаци) за трудолюбието и проницателността на техния управител в Сити.

Същото това повишено и заострено внимание, което мистър Каркър проявяваше към сделките на фирмата, той отделяше и за собствените си работи. Макар и да не бе съдружник във фирмата — досега тази чест се бе полагала единствено на наследниците на великото име, — той получаваше известен процент от нея. Освен това се ползуваше от облагите на фирмата да влага изгодно пари, така че джуджетата, обкръжаващи великаните на източната търговия, го считаха за богат човек. Хитрите наблюдатели започнаха да подхвърлят, че блестящият Каркър от фирмата на Домби си брои капитала и тъй като е далновиден, своевременно ще продаде своите акции. А в борсата дори се обзалагаха, че блестящият Каркър ще се ожени за блестяща вдовица.

Всички тези грижи обаче ни най-малко не пречеха на мистър Каркър да наблюдава господаря си, нито пък водеха до занемаряване на безукорната му чистота, спретнатост, пригладеност и другите му котешки качества, които притежаваше. Не би могло да се каже, че е настъпила промяна у него, що се отнася до привичките му, а че у него се е породила известна напрегнатост. Всички качества, които се наблюдаваха у него преди, можеха да се забележат и сега, но той бе станал по-съсредоточен. Всяко нещо вършеше така, сякаш то бе единственото, с което се занимаваше — а у човек с такива способности и целеустременост това несъмнено свидетелствуваше, че се занимава с работа, напрягаща и поддържаща в движение най-тънките му умения.

Единствената очевидна промяна у него беше тази, че когато яздеше по улиците, потъваше в дълбоки размишления, също както онази сутрин, когато бе излязъл от дома на мистър Домби след злополуката, сполетяла джентълмена. В такива случаи той машинално избягваше препятствията по пътя си и като че нищо не виждаше и не чуваше до пристигането си на определеното място и само нещо случайно можеше да му привлече вниманието.

Отправил се веднъж така с белоногия си кон към кантората на „Домби и Син“, той не забеляза двата чифта зорки женски очи, нито пък прикованите в него кръгли очи на Роб Точиларя, който, като доказателство за своята точност, го чакаше една улица по-напред от уговореното място и напразно току повдигаше шапка, за да му привлече вниманието, и бягаше в тръс редом с него, готов да му хване стремето, когато започне да слиза.

— Гледай, ето го къде е! — извика една от двете жени, старица, която протегна съсухрената си ръка да го посочи на спътницата си, млада жена, укриваща се редом с нея в един вход.

След тези думи на мисис Браун дъщеря й надникна, а върху лицето й се изписаха гняв и желание за мъст.

— Не мислех, че някога ще го видя пак — тихо каза тя, — но може би е добре, че го видях. Виждам, виждам.

— Не е променен! — рече старицата и злобно погледна.

— Той да се промени! — отвърна другата. — От какво? Нима е страдал? Промените у мен стигат за двайсет души. Това не е ли достатъчно?

— Гледай го! — промърмори старицата, наблюдавайки дъщеря си със зачервени очи. — Така спокоен, спретнат, на кон, докато ние сме потънали в калта…

— И оттам сме излезли — бързо я прекъсна дъщеря й. — Ние сме калта, която конят му тъпче. Какво друго бихме могли да бъдем?

Тя съсредоточено погледна отново след него и когато старицата понечи да отговори, направи нетърпеливо движение с ръка, сякаш дори звукът на гласа й би могъл да й пречи да вижда. Майка й, наблюдавайки нея, а не него, не пророни ни дума повече, докато пламъкът в очите на дъщеря й не угасна и тя не си пое дълбоко дъх, сякаш изпитваше облекчение, че той се скри от погледа.

— Скъпа! — заговори тогава старицата. — Алис! Хубава моя щерко! Али! — Тя я подръпна леко за ръкава, за да й привлече вниманието. — Нима ще го оставиш току-така да си отиде, когато можеш да изтръгнеш пари от него? Ами че това е грехота, дъще!

— Нима не съм ти казвала, че от него пари няма да взема? — отвърна тя. — Не ми ли вярваш? Взех ли парите от сестра му? Нима бих докоснала дори едно пени, ако знам, че е минало през белите му ръце… освен ако мога да влея отрова в монетата и да му я върна. Успокой се, майко, и да се махаме оттук!

— Но той е толкова богат! — нареждаше старицата. — А ние сме толкова бедни!

— Бедни сме, защото не можем да му се отплатим за злото, което ни е причинил — рече дъщеря й. — Нека само да ми даде богатства от този род и аз ще ги приема и ще си послужа с тях. Да се махаме оттук. Няма смисъл да гледаме коня му. Хайде, майко.

Но старицата, за която завръщащият се Роб Точиларя, водещ коня без ездач, представляваше интересна гледка сама по себе си, измери съсредоточено младия човек и преодоляла с приближаването му колебанието си, погледна дъщеря си със светнали очи, допряла пръст до устните си, и като изскочи от входа точно когато минаваше, го докосна по рамото.

— Ах, къде изчезна толкова време веселият ми Роб? — рече тя, когато той се извърна.

Веселият Роб, чието веселие доста се поизпари при този поздрав, бе крайно слисан и отговори със сълзи на очи:

— О! Защо не оставите на мира бедното момче, мисис Браун, когато то честно си изкарва прехраната и се държи почтено? Защо идвате да злепоставяте бедното момче, като го заговаряте на улицата, когато то отвежда коня на господаря си в една почтена конюшня — ако ви падне на вас, вие бихте продали коня за храна на кучетата и котките! Ами че аз мислех — Точиларя по такъв начин произнесе последната фраза, сякаш това бе върхът на всичките му беди, — че вие отдавна сте умрели.

— Слушай го как говори — обърна се старицата към дъщеря си — на тази, която го познава толкова отдавна, скъпа, и толкова пъти го е бранила от разни скитници, гълъбари и птицеловци!

— Оставете птиците на мира, моля ви, мисис Браун! — с много разтревожен тон отвърна Роб. — По-добре е едно момче да се занимава с лъвове, отколкото с тези крилати същества, които непрекъснато ти летят в лицето, когато най-малко очакваш. Е, как сте и какво искате?

Тези учтиви въпроси Точиларя зададе сякаш против волята си, с крайно раздразнение и злоба.

— Слушай го как говори със стара позната, скъпа! — отново се обърна към дъщеря си мисис Браун. — Някои стари познати не са толкова търпеливи като мен. Ако кажа на някои хора, които той добре знае, имал е работа с тях и заедно са вършили туй-онуй, къде да го намерят…

— Няма ли да си затворите устата, мисис Браун? — прекъсна я нещастният Точилар и бързо се огледа, сякаш очакваше да види ослепителните зъби на господаря си до себе си. — Защо изпитвате удоволствие да погубвате едно момче? При това на вашата възраст? Когато трябва да мислите за толкова много неща?

— Какъв чудесен кон! — рече старицата, като потупа животното по шията.

— Не го пипайте, мисис Браун! — каза Роб и блъсна ръката й. — Вие сте в състояние да подлудите едно разкаяло се момче.

— Че какво лошо съм му направила, момче? — попита старицата.

— Лошо ли? — отвърна Роб. — Той има такъв господар, който би познал дори ако със сламка го докоснат.

И той издуха мястото, където за миг се бе допряла ръката на старицата, и леко го приглади с пръст, сякаш наистина вярваше на думите си.

Мляскайки и гримасничейки, старицата погледна назад към дъщеря си, последва по петите Роб — той поведе напред коня си, хванал го за юздата — и продължи разговора.

— Хубава служба, Роб, а? — рече тя. — Имаш късмет, момчето ми.

— О, не ми говорете за късмет, мисис Браун — каза клетият Роб, като се извърна към нея и спря. — Ако изобщо не се бяхте появявали или пък вземете да си отидете, тогава само би могло да се каже за едно момче, че има някакъв късмет. Не можете ли да се махнете, мисис Браун, и да не вървите подире ми! — зациври Роб със заканителен тон. — Ако младата жена ви е приятелка, защо не ви отведе, вместо да ви оставя така да се позорите!

— Какво! — изграчи старицата и приближи лицето си до неговото с такава злобна гримаса, че чак увисналата й шия се набръчка. — Значи, се отричаш от старата си познайница! Нима не си се домъквал сто пъти в къщата ми и не си спал сладко в някой ъгъл, когато не си имал никаква друга постеля освен паважа, че ще ми говориш така! Нима не съм продавала и купувала заедно с теб и не съм ти помагала с моя занаят, ученико, да кръшкаш и какво ли още не, че сега ще ми казваш да се махам! Мислиш, че не мога да събера една тайфа от старата ти компания утре сутринта и да тръгнат след теб като сянка и да те погубят, та ще ме гледаш така дръзко! Тръгвам си. Хайде, Алис.

— Чакайте, мисис Браун! — извика изплашеният Точилар. — Какво правите! Не се гневете! Не я оставяйте да си иде, моля ви! Не исках да я обидя! Отначало казах „как сте“, нали! Но вие не ми отговорихте! Как сте? Освен това — жално продължи Роб, — гледайте! Как може едно момче да стои и да разговаря на улицата, когато конят на господаря му иска да бъде заведен и почистен, а господарят му е такъв, че забелязва всяка дреболия!

Старицата даде вид, че отчасти се е умилостивила, но продължаваше все така да клати глава, да прави гримаси и да мърмори.

— Елате с мен до конюшнята да изпиете каквото желаете, мисис Браун — рече Роб, — вместо да продължаваме да стоим тук, от което нито вие, нито който и да е друг има някаква полза. Бъдете така добра, елате и вие с нея — добави Роб. — Ако не беше конят, сигурен съм, че много щях да се зарадвам да я видя.

След това свое извинение Роб, който бе въплъщение на мрачното отчаяние, се извърна и поведе повереното му животно по една странична улица. Старицата направи гримаса към дъщеря си и го последва по петите. Дъщеря й също тръгна след тях.

Като свърна към един пуст малък площад или двор, където се издигаше висока църковна кула и се виждаха склад за опаковки и склад за бутилки, Роб Точиларя предаде белоногия кон на коняря от странната конюшня на ъгъла, покани мисис Браун и дъщеря й да седнат на каменната пейка пред вратата на конюшнята и бързо се завърна от близката пивница с метално канче и чаша в ръка.

— За здравето на господаря ти… мистър Каркър, момче! — бавно изрече наздравицата си старицата, преди да отпие. — Да го благославя бог!

— Ами че аз не съм ви казал кой е той! — отвърна Роб с ококорени очи.

— Познаваме го по лице — рече мисис Браун и така внимателно го погледна, че за миг устата й спря да се движи и главата й да се тресе. — Видяхме го тази сутрин, преди да слезе от коня, когато ти чакаше да отведеш коня.

— Така ли? — обади се Роб с такъв тон, сякаш му се щеше да е чакал на друго място. — Какво става с нея? Няма ли да пие?

Запитването се отнасяше до Алис, която, загърната с наметката си, стоеше малко встрани, без изобщо да посяга към пълната чаша, която момчето й предлагаше.

Старицата поклати глава.

— Не й обръщай внимание! — рече тя. — Само да знаеш колко странна е тя, Роб. А мистър Каркър…

— Тихо! — рече Роб и предпазливо погледна към склада за опаковки и склада за бутилки, сякаш мистър Каркър можеше да наднича оттам. — Не така високо!

— Него го няма там! — възкликна мисис Браун.

— Не съм убеден в това — промълви Роб и погледът му се плъзна по църковната кула, сякаш мистър Каркър, притежаващ свръхестествена способност да чува, можеше да подслушва оттам.

— Добър господар ли е той? — осведоми се мисис Браун.

Роб кимна с глава и добави тихо:

— Всичко вижда.

— Живее извън града, нали, миличък? — запита старицата.

— Когато си е у дома — отвърна Роб, — но в момента не живеем у дома.

— А къде? — попита старицата.

— На квартира, близо до дома на мистър Домби — рече Роб.

Младата жена внезапно му хвърли такъв изпитателен поглед, че Роб напълно се слиса и отново й предложи чашата, без обаче какъвто и да е резултат като преди.

— Мистър Домби… ние двамата с вас понякога си говорехме за него, нали си спомняте — обърна се Роб към мисис Браун. — Вие ме карахте да ви говоря за него.

Старицата кимна с глава.

— Е, мистър Домби, той падна от коня си — с неохота продължи Роб — и господарят ми трябва да ходи у дома му по-често от друг път, за да седи там при него, при мисис Домби или някой от останалите, и затова се преместихме в града.

— Те добри приятели ли са, миличък? — запита старицата.

— Кои?

— Той и тя?

— Какво, мистър и мисис Домби ли? — рече Роб. — Откъде мога да знам?

— Не те, а… господарят ти и мисис Домби, пиленцето ми — ласкаво рече старицата.

— Не знам — отвърна Роб и отново се огледа. — Предполагам, че са добри приятели. Колко сте любопитна, мисис Браун! Колкото по-малко приказки, толкова по-добре.

— Ами че нищо лошо няма в това — възкликна старицата, като се изсмя и плесна с ръце. — Веселият Роб се е опитомил, откакто му потръгна. Нищо лошо няма в това!

— Нищо лошо няма в това, знам — каза Роб и отново подозрително погледна към склада за опаковки, склада за бутилки и черквата, — но при него не минава, даже и да говориш за броя на копчетата по фрака му. Уверявам ви, че при него не минава. По-добре е човек да се удави. Той така казва. Аз дори не бих ви казал и името му, ако вие не го знаехте. Да говорим за другиго.

Докато Роб отново предпазливо оглеждаше двора, старицата тайно даде знак на дъщеря си. Всичко стана за миг, но дъщерята й отвърна леко с поглед, извърна очи от лицето на момчето и продължи да седи, все така загърната с наметката.

— Роб, миличък! — заговори старицата и го примами на другия край на пейката. — Ти винаги си бил мой любимец и галеник. Не е ли така? Нима не знаеш?

— Знам, мисис Браун — не много любезно отвърна Точиларя.

— Как можа да ме изоставиш! — рече старицата и преметна ръце около врата му. — Как можа да изчезнеш, без почти нищо да чуя за теб, и никога да не дойдеш при бедната си, стара познайница, за да й разкажеш как ти е потръгнало, високомерно момче! Ох! Ох!

— О, това е ужасно за едно момче, което има зорко бдящ господар наоколо! — възкликна клетият Точилар. — Така да вият край него на такова място!

— Няма ли да дойдеш да ме навестиш, Роби? — запита мисис Браун. — Ох, няма ли да дойдеш да ме навестиш?

— Да, ще дойда! Казвам ви — отвърна Точиларя.

— Това е моят скъп Роб! Миличкият ми! — нареждаше мисис Браун, като бършеше сълзите по съсухреното си лице и нежно го прегръщаше. — На старото място, Роб?

— Да — повтори Роб.

— Скоро ли, скъпи Роб? — рече мисис Браун. — И често ли?

— Да. Да. Да — отговори Роб. — Наистина ще дойда, честна дума.

— Тогава — продължи мисис Браун, протегнала ръце към небето и отметнала назад своята тресяща се глава, — ако той удържи думата си, аз никога няма да го приближавам, макар че знам къде да го намеря, нито пък ще изрека думичка за него! Никога!

Това възклицание, изглежда, бе капчица утеха за нещастния Точилар, който, като го чу, разтърси мисис Браун за ръката и я помоли със сълзи на очи да го остави на мира и да не проваля бъдещето му. Мисис Браун го прегърна отново ласкаво и се съгласи, но когато понечи да последва дъщеря си, се обърна, крадешком размаха пръст и с дрезгав шепот му поиска пари.

— Един шилинг, скъпи! — рече тя с напрегнато, алчно изражение. — Или шест пени! Заради старото ни познанство! Толкова съм бедна! А красивата ми щерка… — тя погледна през рамо — тя ми е щерка, Роб… ме държи полугладна.

Роб с неохота й пъхна една монета в ръката, но точно в този миг дъщеря й безшумно се върна, хвана ръката й, изви я и взе монетата.

— Какво, майко — рече тя. — Все пари! Вечно само пари! Забрави ли това, което ти казах преди малко? Ето! Вземи!

Старицата нададе стон, когато парите бяха върнати, но без да се противопоставя повече, закуцука редом до дъщеря си по страничната уличка. Изуменият и изплашен Роб се бе ококорил след тях и видя как те спряха и започнаха оживено да говорят. Той забеляза как младата жена на няколко пъти вдигна ръка с мрачна заканителност (навярно заплахата се отнасяше до този, за когото говореха), а старицата немощно се опитваше да подражава на този жест и той от все сърце пожела да не е той предметът на техния разговор.

Утешавайки се с мисълта, че за момента те си отидоха, а занапред е малко вероятно мисис Браун да живее дълго, за да го безпокои, Точиларя, който съжаляваше за предишните си провинения единствено поради това, че бяха внезапно довели до такива неприятни последици, придаде на навъсената си физиономия ведър вид, като си припомни възхитителния начин, по който се бе отървал от капитан Кътъл (спомен, почти неизменно развеселяващ го), и се отправи към кантората на мистър Домби, за да получи нареждания от господаря си.

Там господарят му, така проницателен и зорък, че Роб се разтрепера пред него, опасявайки се не на шега да не бъде обвинен заради мисис Браун, му предаде както винаги сутрешната поща за мистър Домби и една бележка за мисис Домби, като само поклати глава, внушавайки му да бъде внимателен и експедитивен — това бе тайнствено внушение, което според Точиларя криеше мрачно предупреждение и заплаха и му въздействуваше по-силно от всякакви думи.

Когато остана сам в стаята си, мистър Каркър се залови за работа и работи през целия ден. Срещна се с много посетители, прегледа един куп документи, непрекъснато снова навън из всевъзможни търговски кантори и не се отдаваше на размисли, докато не приключи работата си за деня. Но когато най-накрая масата му се очисти от всякакви книжа, отново потъна в размишления.

Той стоеше на обичайното си място, заел обичайната си поза, приковал втренчен поглед в пода, когато влезе брат му, за да донесе няколко изнесени от кабинета писма. Братът тихо ги постави на масата и веднага се запъти навън, но управителят мистър Каркър отправи към него съсредоточения си поглед, сякаш през цялото това време бе съзерцавал именно него, а не пода на кантората, и рече:

— Е, Джон Каркър, какво те води насам?

Брат му посочи към писмата и отново се запъти навън.

— Учудвам се — продължи управителят, — че можеш така да влизаш и излизаш, без да се интересуваш за състоянието на господаря.

— Тази сутрин ни съобщиха в кантората, че мистър Домби вече се оправял — отговори брат му.

— Ти си толкова добродушен… — рече управителят и се усмихна — разбира се, ти стана такъв с течение на годините… че ако му се случи беда, готов съм да се обзаложа, че ще страдаш.

— Ще бъда искрено опечален, Джеймс — отвърна другият брат.

— Щял да бъде опечален! — рече управителят и го посочи така, сякаш в стаята има друг човек, към когото се обръща. — Щял да бъде искрено опечален! Моят брат! Младшият чиновник в кантората, тази захвърлена вехтория, обърната с лицето към стената подобно калпава картина и забравен така бог знае колко години. Преизпълнен е с благодарност, почит и преданост и ме кара да му вярвам!

— Не те карам да ми вярваш, Джеймс! — отвърна братът. — Бъди справедлив към мен както към останалите си подчинени. Ти ми зададе въпрос и аз ти отговорих.

— И нямаш ли за какво да се оплачеш от него, подлизурко? — с несвойствена сприхавост запита управителят. — Нямаш ли причини да се възмущаваш от високомерно отношение, оскърбително пренебрежение, прекалена взискателност? Какво, по дяволите, си ти, човек или мишка?

— Необичайно би било, ако двама души са заедно дълги години, особено в ролята на началник и подчинен, без да имат за какво да се оплачат един от друг… или поне така да смятат — отвърна Джон Каркър. — Но като се изключи моята история в този случай…

— Неговата история! — възкликна управителят. — Ето каква била работата! Ето какво го прави изключение и го отделя от останалите!

— Като се изключи моята история, която, както намекна ти, ми дава основания специално на мен (за щастие на всички останали) да бъда благодарен, уверен съм, че не би се намерил и един човек във фирмата, който да не говори и да не изпитва същото. Мислиш ли, че някой тук би могъл да остане равнодушен, ако беда или нещастие сполети главата на фирмата, и не би бил искрено опечален?

— Ти наистина имаш пълно основание да му бъдеш признателен! — презрително рече управителят. — Нима не знаеш, че те държат тук като изгоден пример и забележително доказателство за милосърдието на „Домби и Син“, утвърждаващо репутацията на великата фирма?

— Не знам подобно нещо — кротко отвърна брат му. — Отдавна вярвам, че ме държат тук по благородни и безкористни причини.

— Стори ми се, че се каниш — изръмжа като тигър управителят — да изречеш някоя християнска заповед.

— Не, Джеймс — отвърна брат му, — макар че братската връзка между нас отдавна е нарушена и ликвидирана…

— А кой я наруши, любезни господине? — попита управителят.

— Аз, чрез своето провинение. Не упреквам теб за това.

Управителят беззвучно повтори с оголени зъби: „О, не ме упрекваш мен за това!“ и го накара да продължи.

— Искам да кажа, че макар и тази връзка между нас вече да не съществува, не ме обсипвай, умолявам те, с ненужни насмешки и не преиначавай думите ми. Исках само да подчертая, че би било погрешно да предполагаш, че единствено ти, отличеният от всички останали, повишеният, удостоеният с доверие и почит (отличен още в началото, в това съм уверен, заради големите си способности и преданост), ти, намиращият се в по-близки отношения с мистър Домби от всеки друг, стоящият, така да се каже, на една нога с него, обсипаният с неговата благосклонност и щедрост — би било погрешно да предполагаш, че единствено ти се грижиш за неговото благополучие и репутация. Дълбоко съм убеден, че не може да се намери човек във фирмата, като се започне от теб и се стигне до най-низшия служител, който да не изпитва същото чувство.

— Лъжеш! — извика управителят, целият пламнал от внезапно обзелия го гняв. — Ти си лицемер, Джон Каркър, и лъжеш!

— Джеймс! — рече брат му, пламвайки на свой ред. — Какво искаш да кажеш с тези оскърбителни думи? Защо така подло се обръщаш към мен, без да съм ти дал никакъв повод?

— Казвам ти — каза управителят, — че цялото ти лицемерие и смиреност… както и цялото лицемерие и смиреност на всички в кантората нямат никаква стойност — той щракна с пръсти — и са ми ясни като бял ден! Няма нито един служител тук, стоящ между мен и най-низшия (към когото ти напълно основателно се отнасяш с внимание, тъй като той не е много далече от теб), който дълбоко в сърцето си не би се радвал да види господаря си унизен, който тайно не го ненавижда, който не му желае злото и който не би се нахвърлил отгоре му, ако има власт и смелост. Колкото повече се ползуваш с благосклонността на господаря, толкова по-големи оскърбления получаваш, колкото по-близко си до него, толкова по-отчужден си от него. Това е убеждението на всички тук!

— Не зная — отвърна брат му, чието негодувание бързо премина в изумление — кой е могъл да ти наговори такива неверни неща, нито пък защо си избрал тъкмо мен, за да ме изпитваш, а не някой друг. Не се съмнявам в това обаче, че ме изпитваш и искаш да ме подведеш. Но ти се държиш и говориш по по-различен начин от всякога. Още веднъж само искам да ти кажа, че са те измамили.

— Знам, че съм измамен — каза управителят. — Казах ти го.

— Не от мен — възрази брат му, — а от твоя доносник, ако имаш такъв. Или пък от собствените си мисли и подозрения.

— Нямам никакви подозрения — отвърна управителят. — Това е увереност у мене. Ах вие, малодушни, подли, раболепни кучета! Всички до един еднакво се преструвате, еднакво лицемерите, квичите едни и същи ласкателства, прикривате една и съща тайна, която е очевидна!

Без да каже ни дума повече, брат му се отдалечи и затвори вратата точно когато той спря да говори. Управителят мистър Каркър придвижи един стол близо до камината и бавно започна да разравя въглените с ръжена.

— Страхливи, умилкващи се твари! — промърмори той, оголвайки и двата си реда проблясващи зъби. — Сред тях няма нито един, който да не си даде вид на потресен и оскърбен… Ако някой от тях има власт, а същевременно и ум, и смелост, за да се възползува от тази власт, той безмилостно би съкрушил и унищожил гордостта на Домби, както аз разбивам тези въглени.

Докато раздробяваше и разпръскваше пепелта върху решетката, той със замислена усмивка наблюдаваше действията си. „При това без същата тази кралица-чародейка — добави той после, — а там има гордост, която не може да се забрави — доказателство за това е собственото ни познанство!“ След това потъна в още по-дълбоки размишления край угасващата камина, а сетне се изправи с вида на човек, който е бил напълно погълнат от четенето на книга, огледа се, взе шапката и ръкавиците си, отправи се натам, където го чакаше конят му, възседна го и потегли в спусналия се вече мрак по осветените улици.

Той мина край къщата на мистър Домби, забави ход, като я наближи, и погледна нагоре към прозорците. Вниманието му първо бе привлечено от онзи прозорец, където някога бе видял Флорънс да седи с кучето си, макар че сега той не бе осветен. Усмихна се, огледа цялата величествена фасада на къщата и като че с известно високомерие извърна очи от прозореца.

— Мина времето — рече си той, — когато беше добре да се наблюдава изгряващата ви малка звездичка и да се знае откъде се появяват облаци, за да ви заслоня, ако е необходимо. Сега обаче се появи нова планета и вие сте затъмнена от светлината й.

Той зави на ъгъла с белоногия си кон и потърси сред осветените прозорци отзад един-единствен прозорец. С него бе свързан споменът за нечия величествена осанка, за облечена в ръкавица ръка, спомена за това как се бяха ръсили по пода перата на красиво птиче крило и как нежният бял мъх по нечия наметка бе потрепвал и шумолял също като пред надигаща се буря. Това бяха спомените, които отнесе със себе си, когато отново обърна коня си и потегли бързо по смрачаващите се, безлюдни алеи.

Трагичната истина бе, че тези спомени бяха свързани с една жена, която го ненавиждаше, но която благодарение на неговата ловкост и на своята гордост и гняв бавно и сигурно бе привикнала да търпи присъствието му и постепенно бе започнала да го приема като човек, ползуващ се с привилегията да говори за пренебрежителното й равнодушие към собствения й съпруг и за липсата й на уважение към самата себе си. Тези спомени бяха свързани с една жена, която дълбоко го ненавиждаше, която го познаваше и която му нямаше доверие именно защото го познаваше и защото той познаваше нея, но тя подхранваше силния си гняв, като с всеки изминал ден го допускаше все по-близко до себе си въпреки ненавистта си към него. Въпреки ненавистта си! Именно по тази причина, защото в глъбините на тази ненавист, където не бе по силите й да надникне със страховития си поглед, макар че мъгляво съзираше всичко, се криеше мрачната отплата, чиято неясна сянка, зърната само веднъж, бе предизвикала тръпки. Точно тази отплата би опетнила напълно душата й.

Нима сянката на тази жена витаеше наоколо му, докато яздеше, сянка, отговаряща на действителността и зрима за него?

Да. Мислено той я виждаше съвсем ясно. Тя го съпътствуваше със своята гордост, гняв, ненавист, които бяха така очевидни за него, както и красотата й, а най-очевидна бе ненавистта й към него. От време на време я виждаше, високомерна и непристъпна, редом до себе си, а после — в нозете на коня му, паднала в калта. Той обаче неизменно я виждаше такава, каквато бе в действителност, без маска, и я следеше по опасния път, по който се движеше.

След ездата си, когато се преоблече и влезе в ярко осветената й стая с приведена глава, приглушен глас и блага усмивка, той все така ясно я виждаше. Дори предугади истината за загадъчното поставяне на ръкавица на едната ръка и заради догадките задържа тази ръка по-дълго в своята. Той продължаваше да следи как тя се движи по опасния път и върху всеки отпечатък от крака й веднага поставяше своя крак.