Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LII Тайни сведения

Добрата мисис Браун и дъщеря й Алис седяха заедно в жилището, без да разговарят. Беше ранна вечер към края на пролетта. Бяха минали само няколко дни, откакто мистър Домби бе казал на майор Багсток за сведенията от особен характер, получени по особен начин, които можели да се окажат неверни, а можели и да отговарят на истината. Така че обществото още не бе получило удовлетворение.

Майката и дъщерята седяха дълго време, без да разменят ни дума и почти без да помръднат. Лицето на старицата бе хитро, напрегнато и в него се четеше очакване. Очакване, макар и не толкова голямо, се четеше в лицето на дъщерята, но младата жена все повече помръкваше, сякаш губеше надежда и се изпълваше със съмнения. Старицата не обръщаше внимание на тези промени в изражението на дъщеря си, въпреки че често поглеждаше към нея. Мляскайки и преживяйки, тя продължаваше да седи, като се ослушваше с чувство на увереност.

Стаята им, макар бедна и гола, не бе толкова мизерна, колкото преди, когато бе обитавана единствено от добрата мисис Браун. Бе направен опит да се въведе чистота и порядък, но небрежно, по цигански, и от пръв поглед личеше, че този опит може да се припише на младата жена. Вечерните сенки се уголемяваха и сгъстяваха, а те двете продължаваха да мълчат, докато опушените стени се скриха в спусналия се мрак.

Тогава Алис наруши така дълго продължилото мълчание и каза:

— Няма защо да го чакаш повече, майко. Той няма да дойде тук.

— Смъртта да не го чака! — троснато отвърна старицата. — Той непременно ще дойде.

— Ще видим — каза Алис.

— Ще видим него — отвърна майка й.

— Когато дойде второто пришествие — рече дъщеря й.

— Знам, че ме смяташ за вдетинена старица! — изкряка майка й. — Такава почит и уважение получавам от щерка си, но аз съм много по-умна, отколкото ме мислиш. Той ще дойде. Онзи ден, когато го дръпнах за ръкава на улицата, той ме погледна така, сякаш съм някакво гнусно същество. Но, боже мой, само да го беше видяла какъв вид придоби, като произнесох имената им и го попитах дали иска да научи къде се намират!

— Гневен ли стана? — попита дъщерята, у която внезапно се бе събудил интерес.

— Гневен ли? По-скоро свиреп. Това е по-точната дума. Гневен! Ха-ха! Де да беше само гневен! — възкликна старицата, закуцука към бюфета, запали свещ, постави я на масата и мляскащата й уста се открои с цялата си грозота. — Аз и за теб мога да кажа, че придобиваш гневен вид, когато мислиш или разговаряш за тях.

Всъщност видът на дъщерята бе точно такъв, докато седеше подобно стаила се тигрица с пламнали очи.

— Слушай! — с тържествуващ глас възкликна старицата. — Чувам приближаващи се стъпки! Това не е походката на човек, който живее наблизо или пък често идва насам! Ние не ходим по този начин! Иначе би трябвало да се гордеем с такива съседи! А ти чуваш ли?

— Струва ми се, че имаш право, майко — шепнешком отвърна Алис. — Тихо! Отвори вратата!

Старицата наметна шала си, загърна се с него и изпълни нареждането. Тя надникна навън, махна с ръка и пусна мистър Домби, който се поспря, като престъпи прага, и недоверчиво се огледа.

— Жилището е много мизерно за джентълмен като ваша милост — разбъбри се старицата и се поклони. — Аз ви предупредих за това. Няма обаче никаква опасност.

— Коя е тази? — попита мистър Домби и погледна към съжителката й.

— Това е моята красива щерка — обясни старицата. — Нека ваша милост да не се безпокои. На нея всичко й е известно.

Върху лицето му се спусна сянка, която говореше не по-малко красноречиво, отколкото ако бе изрекъл думите: „На кого ли пък не му е известно всичко!“, и той внимателно изгледа младата жена, а тя, напълно безучастна към присъствието му, също го погледна. Когато извърна очи от нея, лицето му още повече помръкна, но той продължаваше да я поглежда крадешком, сякаш го привличаха дръзките очи и споменът, който те събуждаха у него.

— Ей, ти — обърна се мистър Домби към старата вещица, която се кискаше ехидно до него, а когато той се извърна към нея и я заговори, тя скришом посочи към дъщеря си, потри ръце и отново я посочи. — Ей, ти! Смятам, че проявих малодушие и забравих положението си, като дойдох тук, но ти знаеш защо съм дошъл и какво ми обеща онзи ден, когато ме спря на улицата. Какво имаш да ми казваш по въпроса, който ме интересува, и как така се получи, че доброволно ми се предлагат сведения в такъв коптор — при тези думи той презрително се огледа, — след като аз, възползувайки се от своята власт и средства, безуспешно се опитвах да се добера до някакви сведения? Не вярвам — продължи той, като замълча за миг и сурово я изгледа, — че можеш да проявиш дързостта да се пошегуваш с мен или пък да ме измамиш. Ако имаш обаче подобно намерение, най-добре е да се откажеш от него, докато е време. С мен шега не бива и жестоко ще се разплатя.

— О, какъв горд и безмилостен джентълмен! — изписка се старицата, поклати глава и потри съсухрените си ръце. — Колко безмилостен, безмилостен! Но ваша милост ще чуе със собствените си уши и ще види със собствените си очи, не с нашите… и ако ваша милост попадне на следите, той няма да има нищо против да плати нещо за услугата, нали, скъпи, уважавани човече?

— Парите — отвърна мистър Домби, очевидно почувствувал облекчение и успокоение от подобен въпрос — са в състояние да направят чудеса, зная това. Благодарение на тях дори такива случайни и малкообещаващи средства могат да придобият стойност. Да. Ще заплатя за всякакво достоверно донесение. Първо обаче искам да го чуя и сам да преценя дали струва нещо.

— Не познавате ли нищо по-всесилно от парите? — попита младата жена, без да става или променя позата си.

— Смятам, че тук няма нищо по-всесилно — отвърна мистър Домби.

— Както виждам, вие познавате нещо по-всесилно, което се намира на друго място — забеляза тя. — Познат ли ви е женският гняв?

— Остър език имаш, фусто — рече мистър Домби.

— Не винаги — напълно невъзмутимо отговори тя. — Аз ви говоря така, за да ни разберете по-добре и за да проявите по-голямо доверие към нас. Женският гняв в тази квартира не се отличава много от женския гняв във вашия великолепен дом. Аз изпитвам гняв. Изпитвам го от дълги години. Основанията за гнева ми са същите като вашите, а виновникът е същият мъж.

Той неволно трепна и я погледна удивено.

— Да — рече тя и леко се позасмя. — Така е, независимо от голямата разлика в общественото ни положение. Няма никакво значение как се е стигнало дотам. Това засяга лично мен и аз няма да ви разправям нищо. Аз ще ви помогна да се срещнете с него, защото изпитвам ярост към него. За пари тя би продала всичко и всекиго, а също и всякакви сведения, които е събрала. Навярно е редно да й заплатите нещо, ако тя ви помогне да научите това, което ви интересува. Аз обаче нямам подобна цел. Казах ви каква е моята цел, тя изцяло ме изпълва и аз ще я следвам дори вие да спорите и да се пазарите с майка ми за шест пени. Аз приключих. Няма да чуете повече острия ми език даже и да чакате до изгрев-слънце.

Старицата, силно обезпокоена от тези приказки, които можеха да снижат цената на очакваното възнаграждение, дръпна леко мистър Домби за ръкава и шепнешком му каза да не й обръща внимание. Той погледна ту едната, ту другата с тревожен поглед и каза с глас, по-плътен от обичайния си:

— Разправяйте… какво знаете?

— О, не бързайте толкова, ваша милост! Трябва да изчакаме един човек — отвърна старицата. — Ще научим всичко от друго лице — ще го измъкнем… ще го изтръгнем от него.

— Какво значи това?

— Търпение — изграчи старицата и докосна лакътя му с хищната си ръка. — Търпение. Аз ще взема сведенията. Не се съмнявам, че ще успея! Ако се опита да ги скрие от мен — рече добрата мисис Браун и изви като куки десетте си пръста, — аз ще ги изтръгна от него.

Мистър Домби я проследи с поглед как закуцука към вратата и надникна навън, а после извърна очи към дъщерята, но тя седеше безмълвна и безучастна, напълно забравила за неговото присъствие.

— Значи, искаш да кажеш — заговори той, когато до него отново се приближи приведената фигура на мисис Браун — старицата поклащаше глава и си мърмореше, — че тук се очаква да дойде някой друг?

— Да! — отвърна старата жена, като го погледна в лицето и кимна.

— От когото ще получите необходимите за мен сведения?

— Да — потвърди старата жена, като отново кимна.

— Непознат човек?

— Ах, има ли някакво значение! — възкликна старицата и пискливо се изсмя. — Е, добре. Не е непознат човек за ваша милост. Той обаче няма да ви види. Иначе ще се стресне от вас и не ще каже нищо. Вие ще застанете зад вратата и сам ще прецените всичко. Не желаем да приемате сведенията ни на доверие. Какво? Ваша милост гледа подозрително на помещението зад тази врата? О, колко недоверчиви сте вие, богатите хора! Огледайте го в такъв случай!

От зоркия й поглед не убягна неволното чувство от негова страна, което бе напълно естествено при дадените обстоятелства. За да разсее това чувство, тя се приближи със свещта до вратата, за която говореше. Мистър Домби надникна вътре, увери се, че стаята е празна, и й даде знак да върне свещта на предишното й място.

— Скоро ли ще пристигне това лице? — попита той.

— Скоро — отвърна тя. — Няма ли ваша милост да поседне за няколко минути?

Той не й отговори, а започна да крачи из стаята с вид, издаващ колебание, сякаш се чудеше дали да остане, или да си отиде и сякаш се ядосваше на себе си, че изобщо е дошъл. Не след дълго обаче походката му стана по-бавна и тежка, а лицето му — по-сурово и замислено, като че той отново си припомни целта, с която бе дошъл, и изцяло бе завладян от нея.

Докато се движеше напред-назад, забил поглед в земята, мисис Браун отново седна на стола, от който бе станала, за да го посрещне, и пак се заослушва. Еднообразният шум от крачките му или пък преклонната й възраст й пречеха да чува и дъщеря й усети стъпките навън няколко мига по-рано и преди още старицата да ги е доловила, тя бързо вдигна глава да предупреди майка си. Тогава мисис Браун се вдигна от стола, прошепна: „Ето го, идва!“, мигновено отпрати госта си до мястото му за наблюдение и стремително извади на масата бутилка и чаша, та да може веднага да увисне на врата на Роб Точиларя още при самото му появяване на вратата.

— Ето го хубавото ми момче! — възкликна мисис Браун. — Най-сетне! Охо-о! Ти си ми като роден син, Роби!

— Ох, мисис Браун! — запротестира Точиларя. — Недейте! Нима щом обичате едно момче, непременно трябва да го стискате и душите? Внимавайте да не повредите клетката в ръцете ми, моля ви!

— Грижа го е повече за клетката, отколкото за мен! — извика старицата, като погледна към тавана. — А аз го обичам повече от родна майка!

— Е, не се съмнявам, че ви дължа признателност, мисис Браун — каза злочестото момче, дълбоко наскърбено, — но вие сте толкова ревнива. Разбира се, аз също много ви обичам и прочие, но не се опитвам да ви удуша, не е ли така, мисис Браун?

Когато изрече тези думи, той я погледна по такъв начин, като че не би имал нищо против да стори споменатото при благоприятен случай.

— При това да изтъквате клетката за птици! — захленчи Точиларя. — Сякаш това е престъпление! Известно ли ви е чия е тя?

— На господаря ли, скъпи? — запита старицата и се захили.

— Аха! — отвърна Точиларя, постави на масата голяма опакована клетка и започна да я разопакова, като си служеше с ръцете и зъбите. — Това е папагал.

— Това папагалът на мистър Каркър ли е, Роб?

— Затваряйте си устата, ако обичате, мисис Браун! — каза раздразнено Точиларя. — Защо назовавате имена! Да бъда проклет, ако тя не е в състояние да докара човека до лудост! — добави Роб и от отчаяние заскуба косата си с две ръце.

— Какво! Значи, ме ругаеш, неблагодарно момче! — извика старицата, мигновено изпаднала в ярост.

— Опазил ме бог, мисис Браун, съвсем не е така! — отвърна Точиларя и очите му се напълниха със сълзи. — Нима е имало някога… Нима не си давам душата за вас, мисис Браун?

— Така ли, миличък Роб? Наистина ли, пиленце?

След тези думи мисис Браун отново ласкаво го стисна в обятията си и не го пусна, докато той, с настръхнала коса, не зарита силно, но безуспешно с крака.

— Ох! — възкликна Точиларя. — Какво нещо е да се нахвърлят върху теб с прегръдки! Как ми се иска тя да… Как се чувствувате, мисис Браун?

— Ей! Не си идвал тук от една седмица! — рече старата жена и го погледна укорително.

— За бога, мисис Браун — отвърна Точиларя, — нали ви казах преди една седмица, че ще дойда точно тази вечер? Ето ме! Защо нареждате така! Бих искал да проявите повече разум, мисис Браун. Гласът ми спадна от непрестанните ми оправдания пред вас, а лицето ми лъсна от прегръдките.

Той силно затърка лицето си с ръкав, сякаш да махне придобития от ласките гланц.

— Пийни си една глътка да се успокоиш, Робин — рече старицата, взе бутилката, напълни чашата и му я подаде.

— Благодаря ви, мисис Браун — отвърна Точиларя. — За ваше здраве! Желая ви дълъг… и прочие!

Ако се съдеше по изражението на лицето му, в това „прочие“ съвсем не се включваха много добри пожелания.

— Също и за нейно здраве! — добави Точиларя и погледна към Алис, която седеше, втренчила очи, както му се струваше на него, в стената отзад, а всъщност тя наблюдаваше лицето на застаналия на вратата мистър Домби. — И на нея желая същото!

След тези два тоста той пресуши чашата и я остави на масата.

— И така, мисис Браун — продължи Роб, — нека да проявим сега повече разум. Вие разбирате от птици и знаете привичките им, това ми е известно, за мое нещастие.

— Нещастие ли? — повтори мисис Браун.

— Исках да кажа, за мое удоволствие — поправи се Точиларя. — Как прекъсвате човека, мисис Браун! Сега отново всичко ми излезе от главата.

— Разбирала съм от птици, Роби — подсказа му старата жена.

— А, да! — сети се Точиларя. — Аз трябва да се грижа за този папагал… тъй като някои неща се разпродадоха и едно домакинство се разби… и тъй като в момента не желая да привличам вниманието върху себе си, бих искал за около една седмица вие да пазите папагала и да го храните, ако обичате. Щом трябва непрестанно да идвам тук — замислено рече Точиларя с унила физиономия, — по-добре е да идвам с някаква цел.

— Да идваш с някаква цел ли? — изпищя старицата.

— Искам да кажа, освен заради вас, мисис Браун — поясни малодушният Роб. — Не че са ми необходими допълнителни причини, мисис Браун, уверявам ви. Не започвайте наново, за бога.

— Той не ме обича! Той не ме обича така, както аз го обичам! — извика мисис Браун и вдигна костеливите си ръце. — Но аз ще се погрижа за папагала му.

— И добре се погрижете за него, мисис Браун, нали разбирате — рече Роб и поклати глава. — Само веднъж да разрошите перата му, и струва ми се, че това ще се разбере.

— Значи, такова набито око има той, Роб? — бързо попита мисис Браун.

— Да, мисис Браун! — потвърди Роб. — Но нека да не говорим за това.

Като млъкна внезапно и боязливо огледа стаята, Роб си напълни отново чашата, бавно я изпи, поклати глава, а после започна да прокарва пръсти по пръчките на решетката сякаш за да избегне току-що засегнатата опасна тема.

Старицата лукаво го изгледа, приближи стола си по-близо до него и като погледна към папагала, който при нейния възглас се спусна от позлатения купол, рече:

— Сега без работа ли си, Роби?

— Това вас не ви засяга, мисис Браун — лаконично отвърна Точиларя.

— Навярно получаваш заплата в отсъствието на господаря си, Роб? — запита мисис Браун.

— Красив папагал! — рече Точиларя.

Старицата му хвърли поглед, който би могъл да му послужи като предупреждение, че ушите му се намират в опасност, но Роб на свой ред погледна към папагала и колкото и образно да рисуваше въображението му сърдитото й лице, той не го виждаше.

— Чудя се защо господарят ти не те е взел със себе си, Роб — каза старицата с предразполагащ тон, но с по-злобен вид.

Роб съзерцаваше папагала и триеше с пръст клетката и дотолкова бе погълнат от тези занимания, че изобщо не й отговори.

Когато Роб се наведе над масата, старицата посегна да го сграбчи за сплъстената коса, но възпря пръстите си и рече с глас, пресекващ от усилието й да звучи ласкаво:

— Роби, детето ми!

— Да, мисис Браун? — отвърна Точиларя.

— Казах, че се чудя защо господарят ти не те е взел със себе си, скъпи.

— Това вас не ви засяга, мисис Браун — отговори Точиларя.

Мисис Браун моментално го сграбчи с дясната си ръка за косата, а с лявата си за гърлото и с такава ярост се нахвърли върху обекта на своята нежна любов, че лицето му веднага почна да посинява.

— Мисис Браун! — извика Точиларя. — Пуснете ме, моля ви! Какво правите! Ей вие, младата, помогнете! Мисис Браун… Брау…

Младата жена, която не се бе трогнала ни от зова за помощ, ни от пресекливите викове, продължаваше да седи безучастно, а Роб, борейки се с нападателя си, се свря в един ъгъл, освободи се и дишайки учестено, започна да се брани с лакти, докато старицата, също дишаща учестено, тупаше с крак от ярост и нетърпение и сякаш събираше сили, за да се нахвърли отново отгоре му. В този критичен момент Алис се обади, но не в полза на Точиларя:

— Браво, майко! Разкъсай го на парчета!

— Какво говориш, ей ти, младата — разрева се Роб — и ти ли си срещу мен? Че кой съм аз и какво съм сторил? Бих искал да разбера за какво трябва да бъда разкъсан на парчета. Защо хващате и удушвате едно момче, което не е сторило зло на никоя от вас? А на всичко отгоре се наричате жени! — рече изплашеният и измъчен Роб, като триеше очите си с ръкав. — Вие ме удивлявате! Къде се е дянала женската ви нежност?

— Неблагодарно псе! — задъхано издума мисис Браун. — Безсрамно дръзко псе!

— Какво съм ви сторил, за да ви обидя, мисис Браун? — боязливо попита Роб. — Само преди миг бяхте много благоразположена към мен.

— Да ме срязва така с кратки отговори и остри приказки! — рече старицата. — Мен! Само защото любопитствувам да разбера какви слухове се носят за господаря му и дамата, той да се осмелява да се държи дръзко с мен! Вече няма да разговарям с теб, момчето ми. Върви си!

— Честна дума, мисис Браун — отвърна нещастният Точилар, — никога изобщо не съм споменавал, че искам да си вървя. Не ми говорете по този начин, мисис Браун, ако обичате.

— Аз изобщо няма да говоря вече — рече мисис Браун и направи такова движение с кривите си пръсти, че Роб направо се сви от ужас в ъгъла. — Няма да му кажа ни дума повече. Той е неблагодарно куче. Отричам се от него. Да си върви! А подире му ще пусна тези, които не си държат езика зад зъбите и от които човек не може да се отърве. Те ще се вкопчат в него като пиявици и ще го дебнат като хрътки. Какво! Той ги помни. Помни старите си игри и привички. Ако ги е забравил, те скоро ще му ги припомнят. Пусни го да си върви, да видим как ще служи на господаря си и ще пази тайните му, когато тази компания непрестанно върви по петите му. Ха-ха-ха! Ще разбере, че те са много по-различни от нас двете, Али, макар че той страни от нас. Пусни го да си върви, пусни го да си върви!

За неизразим ужас на Точиларя сгърбената старица започна да обикаля в кръг с диаметър около четири фута, като непрекъснато повтаряше тези думи, размахваше юмрук над главата си и движеше устни.

— Мисис Браун — умолително заговори Роб и излезе от ъгъла, където се бе скрил, — убеден съм, че като поразмислите и се успокоите, вие няма да погубите едно момче, нали?

— Не разговаряй с мен! — рече мисис Браун, като продължаваше ядно да описва кръгове. — Пусни го да си върви, пусни го да си върви!

— Мисис Браун — продължаваше да я увещава изтерзаният Точилар, — аз изобщо не исках да… защо трябва едно момче да изпада в подобно положение!… Аз само бях предпазлив в приказките си, мисис Браун, а аз винаги съм предпазлив, защото той може да узнае всичко, но аз трябваше да се досетя, че оттук нищо няма да излезе. Уверявам ви, че нямам нищо против да обсъдим слуховете, мисис Браун — рече Роб с печална физиономия. — Само, моля ви, не говорете така! О, бъдете така добра да се застъпите за едно нещастно момче! — отчаяно се обърна Точиларя към дъщерята.

— Хайде, майко, чуваш ли го какво казва — сурово заговори Алис и направи нетърпеливо движение с глава, — разпитай го още веднъж и ако пак не се погодите, ако желаеш, унищожи го и приключи с него.

Мисис Браун, трогната, изглежда, от тези нежни увещания, отначало започна да вие, а после, постепенно омеквайки, взе в обятията си разкаялия се Точилар, който я прегърна с неизразимо печален лик и приемайки вид на жертва, каквато всъщност беше, зае предишното си място редом до многоуважаваната си приятелка, като й позволи с притворно любезен израз на лицето — под този израз ясно прозираха чувства от съвсем противоположен характер — да хване ръката му и да я задържи в своята.

— Как е господарят ти, миличък мой? — запита мисис Браун, след като, седнали приятелски един до друг, те пиха за свое здраве.

— Тихо! Бъдете така добра, мисис Браун, да не говорите толкова високо — помоли я Роб. — Ами предполагам, че е много добре. Благодаря ви.

— Сега без работа ли си, Роби? — запита мисис Браун с предразполагащ тон.

— Ами не съм без работа, но не съм на работа — неуверено каза Роб. — Все още… ми плащат, мисис Браун.

— И нищо ли не вършиш, Роб?

— Ами в момента нищо друго не върша, мисис Браун, освен да си отварям очите — рече Точиларя и изплашено ококори очи.

— Господарят ти в чужбина ли е, Роб?

— О, за бога, мисис Браун, не можете ли да си бъбрите с едно момче за нещо друго? — извика Точиларя в изблик на отчаяние.

Тъй като поривистата мисис Браун веднага се надигна, изтормозеният Точилар я възпря, като измънка:

— Да-а-а, мисис Браун, смятам, че е в чужбина. В какво се е вторачила тя? — добави той, като погледна към дъщерята, която бе приковала очи в лицето, отново надникнало зад гърба му.

— Не й обръщай внимание, момче — рече старицата и го стисна по-здраво, за да не може да се обърне. — Има такъв навик… такъв навик. Кажи ми, Роб, виждал ли си някога дамата, миличък?

— О, мисис Браун, каква дама? — с жален и умолителен тон попита Точиларя.

— Каква дама ли? — сряза го тя. — Ами че мисис Домби.

— Струва ми се, че я видях веднъж — отвърна Роб.

— Вечерта, когато мисис Домби избяга ли, Роби, а? — прошепна старицата в ухото му, зорко наблюдавайки израза на лицето му. — Аха, знам, че е било същата тази вечер!

— Щом знаете, че е било тази вечер, нали разбирате, мисис Браун — рече Роб, — не е нужно да забивате щипци в едно момче, за да го накарате да каже това.

— Къде отидоха те тази вечер, Роб? И веднага ли? Как отидоха? Къде я видя нея? Тя смееше ли се? Или плачеше? Разкажи ми за всичко това — попита старата вещица, като го притисна още по-силно, потри ръце, без обаче да го изпуска, и внимателно изучаваше лицето му с гуреливите си очи. — Хайде! Почвай! Искам да ми разкажеш всичко. Какво, Роб, момчето ми? Ние двамата с теб можем да пазим тайна, нали? Правили сме го и преди. Къде първо отидоха те, Роб?

Клетият Точилар въздъхна и замлъкна.

— Онемя ли? — сърдито извика старицата.

— За бога, мисис Браун, съвсем не! Вие искате едно момче да бъде бързо като светкавица. Бих искал да бъда мълния — промърмори обърканият Точилар. — Тогава щях да тресна някого и да приключа с него.

— За какво говориш? — попита старицата и се захили.

— За своята обич към вас, мисис Браун — отвърна притворният Роб и потърси утеха в чашката. — Къде са отишли първо, така ли? Имате предвид него и нея?

— Аха! — нетърпеливо отвърна старицата. — Те двамата!

— Ами че никъде не отидоха… искам да кажа, заедно — отвърна Роб.

Старицата го погледна така, сякаш бе обзета от желанието отново да го сграбчи за косата и гърлото, но се възпря, като видя упорития и загадъчен израз върху лицето му.

— Това беше цялата хитрост — с неохота отвърна Точиларя. — По този начин никой не ги е видял да тръгват, нито пък може да каже как са тръгнали. Те заминаха в различни посоки, ето какво ще ви кажа, мисис Браун.

— Да, да, да! За да се срещнат на определено място — изкиска се старицата, след като помълча за миг, вглеждайки се внимателно в лицето му.

— Ами че ако не са имали намерението да се срещнат някъде, предполагам, че щяха да си стоят в къщи, не е ли така, мисис Браун? — с нежелание отбеляза Точиларя.

— Е, и после, Роб? После? — каза старицата и обзета от нетърпение, още по-силно стисна ръката му, сякаш се страхуваше той да не се измъкне.

— Е, не разговаряхме ли достатъчно по този въпрос, мисис Браун? — възрази Точиларя, който под въздействието на алкохола, от обида или пък от понесените мъчения бе станал толкова сълзлив, че почти при всеки отговор триеше ту едното, ту другото си око с ръкав и напразно хлипаше в знак на протест. — Дали се е смяла тя през онази вечер, така ли? Нали ме попитахте дали се е смяла, мисис Браун?

— Или плакала? — добави старицата и кимна утвърдително.

— Нито се е смяла, нито е плакала — отвърна Точиларя. — Тя бе напълно спокойна, когато ние с нея… О, виждам, че ще изтръгнете всичко от мен, мисис Браун! Дайте ми обаче тържествена клетва, че няма да кажете на никого.

Коварната мисис Браун веднага с готовност му се закле, тъй като единственото й намерение беше скрилият се зад вратата гост да чуе всичко със собствените си уши.

— Когато ние с нея отидохме в Саутхамптън — рече Точиларя, — тя бе спокойна като статуя. На сутринта също бе спокойна, мисис Браун. И когато преди разсъмване замина сама с пощенския кораб — аз си давах вид, че съм неин слуга, който я изпраща до кораба, — тя бе все така спокойна. Сега вече доволна ли сте, мисис Браун?

— Не, Роб. Още не — с категоричност заяви мисис Браун.

— О, гледай ти каква жена! — извика клетият Роб в изблик на боязливо желание да оплаче собствената си безпомощност. — Какво още желаете да научите, мисис Браун?

— Какво стана с господаря ти? Къде отиде той? — осведоми се тя, като продължаваше да го държи здраво и да се взира в лицето му с проницателния си поглед.

— Честна дума, не зная, мисис Браун — отвърна Роб. — Честна дума, не зная какво е направил той, къде е отишъл и изобщо нищо не зная за него. Зная само какво ми каза на сбогуване като предупреждение да си държа езика зад зъбите. И аз ви казвам, мисис Браун, като приятел, че ако вземете да кажете дори една думичка от това, което си говорим сега, по-добре е да се застреляте или пък да се затворите в тази къща и да я подпалите, защото той няма да се спре пред нищо, за да ви отмъсти. Вие не го познавате така, както аз. Уверявам ви, че от него не можете да избягате.

— Нали се заклех — отвърна старицата, — и няма да наруша клетвата.

— Надявам се, че няма да я нарушите, мисис Браун — с известно недоверие отвърна Роб, както и със скрита закана в тона си. — Не само заради мен, а и заради самата себе си.

След като изрече това приятелско предупреждение, той я погледна и подкрепи думите си с кимване на глава. Но като разбра колко е неприятно да гледа близо до себе си жълтото й лице, разкривено от уродливи гримаси, и зачервените й старчески очички, вторачили се проницателно и смразяващо в него, той неспокойно сведе поглед и се размърда на стола си, сякаш събираше сили да заяви мрачно, че няма да отговаря повече на никакви въпроси. Като продължаваше да държи момчето все така здраво като преди, старицата се възползува от удобния момент и вдигна показалеца на дясната си ръка, тайно давайки знак на скрилия се наблюдател да обърне специално внимание на това, което ще последва.

— Роб — заговори тя с гальовен глас.

— Боже мой, мисис Браун, какво има още? — рече раздразнено Точиларя.

— Роб! Къде се уговориха да се срещнат те, господарят ти и дамата?

Роб още по-неспокойно се размърда, вдигна глава, сведе я отново, захапа палец, избърса го в жилетката си и като гледаше накриво своята мъчителка, най-сетне рече:

— Откъде мога да знам, мисис Браун?

Старицата отново вдигна пръст като преди и рече:

— Хайде, момче! Няма никакъв смисъл да ми кажеш нещата дотук, а после изведнъж да замлъкнеш. Искам да знам това. — И тя зачака отговор.

Роб замълча смутен, а после изведнъж извика:

— Та да не би да мога да произнасям имената на чужди селища, мисис Браун? Каква неразсъдлива жена сте вие!

— Но ти си чул това име, Роби — непоколебимо отвърна тя, — и знаеш как се изговаря. Хайде!

— Никога не съм го чувал, мисис Браун — рече Точиларя.

— В такъв случай — бързо добави старицата — си го видял написано и можеш да го изречеш буква по буква.

От раздразнение Роб издаде възклицание, едновременно приличащо на смях и ридание — проницателността на мисис Браун предизвика у него възхищение, макар че той бе потърпевшият в този разпит, — и след като порови неохотно в джоба на жилетката си, момчето извади оттам малко парче тебешир. Очите на старицата светнаха, като видя как го държи между палеца и показалеца си, и тя бързо направи място върху дървената маса, за да може Роб да напише там думата, и отново даде знак с разтрепераната си ръка.

— Първо ще ви разкажа как стои работата, мисис Браун — рече Роб, — и няма смисъл да ме разпитвате повече. Няма да отговарям на повече въпроси. Не бих могъл. След колко време е трябвало да се срещнат и кой е решил да заминат поотделно — тези неща са ми известни точно толкова, колкото и на вас. Изобщо не зная нищо повече. Трябва да ми повярвате, като ви кажа как научих това наименование. Да ви разкажа ли, мисис Браун?

— Да, Роб.

— Слушайте тогава, мисис Браун. Случи се следното… значи, повече няма да ме разпитвате, нали разбрахте? — рече Роб и извърна към нея очи, които все по-бързо придобиваха сънлив и глупав израз.

— Ни дума повече — съгласи се мисис Браун.

— Добре тогава, случи се следното. Когато въпросният човек ми предаде дамата, той остави един лист с указания за пътя, написани с почерка на дамата, в случай че тя ги забрави. Тя не се опасяваше, че ще ги забрави, защото веднага щом той се извърна, тя скъса листа и когато поставях стъпалата, за да се качи в каретата, аз взех едно късче — предполагам, че останалите късчета е хвърлила през прозореца, защото после ги търсих, но не ги открих. Върху това късче бе написана само една дума и щом вие искате и трябва да я научите, аз ще ви я напиша. Но не забравяйте, че сте дали клетва, мисис Браун.

Мисис Браун го увери, че не е забравила. След като нямаше какво повече да добави, Роб започна да пише на масата бавно и старателно.

— Д — рече високо старицата, когато изписа първата буква.

— Затваряйте си устата, ако обичате, мисис Браун — рече той, като закри буквата с ръка и раздразнено се обърна към старицата. — Не желая да четете на глас. Млъкнете, моля ви!

— Тогава пиши с едри букви, Роб — каза тя, като направи отново тайния си знак, — защото не виждам добре дори напечатани букви.

Като измърмори под нос и с неохота се залови отново за работа, Роб продължи да пише думата. Когато сведе глава, лицето, за чието осведомление, без да подозира, се трудеше той, се показа иззад вратата, спря се на една крачка зад гърба му и започна внимателно да следи движението на ръката му върху масата. В същото време и Алис, седнала отсреща, съсредоточено наблюдаваше как ръката на Роб изписва буквите и беззвучно произнасяше само с устни всяка една поотделно. След всяка буква тя разменяше поглед с мистър Домби, сякаш те двамата търсеха потвърждение един от друг. Така и двамата прочетоха следните букви: Д — И — Ж — О — Н.

— Това е! — рече Точиларя и бързо наплюнчи длан, за да заличи думата, но не останал доволен от това изтриване, започна да търка и бърше с ръкав масата, докато по нея не остана и следа от тебешира. — Надявам се, че вече сте доволна, мисис Браун!

В знак на задоволство старицата пусна ръката му и го потупа по гърба, а Точиларя, сломен от униженията, от разпита, както и от алкохола, скръсти ръце върху масата, постави глава отгоре им и заспа.

Чак когато Роб потъна в дълбок сън и силно захърка, старицата се обърна към вратата, зад която се бе скрил мистър Домби, даде му знак, че може да прекоси стаята и да излезе. Дори и тогава тя продължаваше да кръжи около Роб, готова да закрие очите му с ръце или пък да го удари по главата, ако той се надигне, докато посетителят й тихичко пристъпваше към изхода. Но макар че зорко следеше спящия, тя не по-малко зорко наблюдаваше и бодърствуващия джентълмен и когато той докосна ръката й и въпреки цялата му предпазливост се разнесе звън на злато, очите й заблестяха с ярък и хищен пламък като на ястреб.

Дъщерята проследи джентълмена с тъмен поглед до вратата и забеляза бледостта му, както и припряната му походка, свидетелствуваща за това, че и най-малкото забавяне му се струва непоносимо и че гори от желание да излезе навън и да пристъпи към действия. Когато той затвори вратата зад себе си, тя погледна към майка си. Старицата бързо се приближи и разтвори ръка, за да покаже какво бе получила, а после ревниво и алчно стисна ръката си в юмрук и прошепна:

— Какво ли ще направи сега той, Али?

— Злодеяние — отвърна дъщерята.

— Убийство ли? — попита старицата.

— Накърнената му гордост го е докарала до лудост и нито ние, нито той самият е в състояние да каже какво може да направи сега.

Очите й блестяха по-ярко от тези на майка й и пламъкът в тях бе по-зловещ, но лицето и устните й бяха съвсем побелели.

Те не си проговориха ни дума повече и седнаха далеч една от друга. Майката бе насаме с парите си, дъщерята — с мислите си, а очите и на двете светеха в мрака на слабо осветената стая. Роб спеше и похъркваше. Движеше се единствено забравеният от всички папагал. Той удряше и кълвеше пръчките на клетката с извития си клюн, изкачваше се до купола, лазеше под него подобно муха и отново стремглаво се спускаше надолу и пак почваше да блъска, да кълве и да разтърсва всяка тънка пръчка поотделно, сякаш съзнаваше, че господаря му го грози опасност и той се мяташе като обезумял, за да се измъкне навън и да отлети, за да предупреди господаря си.