Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LIII Други сведения

За двамата родственици на предателя — неговия отритнат брат и сестра — бремето на злодеянието бе едва ли не по-тежко, отколкото за човека, на когото беше причинена такава голяма злина. Независимо, че обществото проявяваше любопитство и подлагаше жертвите си на тормоз, то обаче допринасяше и за това да се събуди у мистър Домби желание за преследване и мъст. То разпали неговата страст, уязви гордостта му, придаде нов облик на единствения стремеж в живота му и уталожването на гнева се превърна в цел, към която се насочи с цялото си същество и отправи всички свои помисли. Цялото упорство и непреклонност на характера му, цялата му недосегаемост, студенина и суровост, неестествената представа за собствената му значимост, ревнивата му склонност да се възмущава от най-малката недооценка на неговата значимост от страна на другите хора — всичко това се устреми в една посока подобно многобройни ручеи, слели се в един поток, който го повлече с водите си. Най-поривистият, страстен и необуздан човек на света би бил много по-милостив враг в един двубой, отколкото мрачният мистър Домби, доведен до това състояние. По-лесно би било да се отбие и укроти един див звяр, отколкото солидният джентълмен без гънка в колосаната си яка.

Изцяло обсебилото го намерение донякъде компенсираше невъзможността да се действува. Докато все още нямаше никакви сведения къде се е укрил предателят, неговото твърдо намерение му помагаше да отклонява мислите си от своето нещастие и да ангажира съзнанието си с кроежи. Братът и сестрата на коварния му любимец не разполагаха с подобна утеха. Събитията в техния живот, миналите и настоящите, правеха това злодеяние твърде мъчително за тях.

Сестрата навярно понякога тъжно си мислеше, че ако бе останала при него в качеството си на спътница и другарка, той може би не би извършил престъплението. Ако от време на време я спохождаха подобни мисли, въпреки всичко тя не съжаляваше за избора си, не се съмняваше, че е изпълнила дълга си, и ни най-малко не преувеличаваше саможертвата си. Когато обаче такава мисъл се мяркаше у съгрешилия и разкаял се брат — а това се случваше понякога, — тя предизвикваше в душата му почти нетърпима болка и угризения на съвестта. Изобщо не му минаваше през главата да злорадствува за бедите на жестокия си брат. Вестта за брат му предизвика у него единствено нови самообвинения, както и душевни терзания за собственото му нищожество и за падението, което бе споделил с друг човек, като това бе представлявало за него утеха, но и бе предизвикало угризения на съвестта.

Същия този ден, чиято вечер бе описана в предишната глава, когато обществото на мистър Домби проявяваше най-жив интерес към бягството на жена му, прозорецът на стаята — братът и сестрата бяха седнали рано и закусваха — се затъмни неочаквано от сянката на човек, приближаващ се към малкия навес. Това бе прислужникът Пърч.

— Дошъл съм в този ранен час от Болс Понд — заговори мистър Пърч, тайнствено надникна в стаята от вратата и стъпи върху изтривалката, за да си изтрие обувките, които и без това бяха съвсем чисти, — за да изпълня дадените ми снощи нареждания. Наредиха ми непременно да ви предам това послание, мистър Каркър, преди да излезете. Щях да пристигна цял час и половина по-рано — плахо добави мистър Пърч, — ако мисис П. не бе така зле здравословно… уверявам ви, тази нощ поне пет пъти щях да я загубя.

— Толкова ли е болна жена ви? — попита Хариет.

— Ами нали разбирате — рече мистър Пърч, като първо се обърна и внимателно затвори вратата, — тя взима много присърце всичко, което се случва в нашата фирма, мис. Тя е със слаби нерви и лесно се разстройва. Макар че според мен и най-здравите нерви не биха издържали. Вие навярно също се измъчвате.

Хариет потисна въздишката си и погледна към брат си.

— Въпреки своята незначителност, уверявам ви, аз също изживявам събитието по такъв начин — продължаваше той, като поклащаше глава, — че направо не бих повярвал, ако не го бях изпитал на собствения си гръб. Всичко ми подействува направо като алкохол. Сутрин се чувствувам буквално така, като че съм прекалил с пиенето предния ден.

Външният вид на мистър Пърч потвърждаваше споменатите симптоми. Пърч изглеждаше трескав и изтощен и това навеждаше на мисълта, че си гаврътва доста чашки. Всъщност това несъмнено можеше да се обясни с навика му ежедневно многократно да се озовава в кръчми, където го черпеха и разпитваха.

— И поради това аз мога да съдя за чувствата на тези — тихо добави мистър Пърч със звънлив глас, като поклати глава, — които това печално събитие засяга лично.

След тези думи мистър Пърч очакваше да споделят с него нещо съкровено, но като не чу нищо подобно, се поизкашля в шепата си. Това поизкашляне обаче не предизвика никакви откровения и той се поизкашля в шапката си, но резултатът бе същият и тогава той сложи шапката си на пода и потърси писмото във вътрешния си джоб.

— Доколкото си спомням, не се изисква отговор — с любезна усмивка отбеляза мистър Пърч, — но навярно ще бъдете така добър сам да му хвърлите едно око, сър.

Джон Каркър разчупи печата — това бе печатът на мистър Домби — и като се запозна със съвсем краткото съдържание на писмото, отвърна:

— Да. Не е необходим отговор.

— В такъв случай, желая ви всичко хубаво, мис — рече Пърч и пристъпи към вратата, — и се надявам, че не ще оставите това печално събитие да ви съкруши извънредно много. Не можете да си представите — добави мистър Пърч, като се обърна едновременно и към брата, и към сестрата с тайнствен шепот, като направи още две крачки — колко жадни са вестниците да научат подробности. Един човек от неделен вестник със синьо наметало и бяла шапка, който преди това се опита да ме подкупи — смятам за излишно да ви казвам, че напълно безуспешно, — се въртеше снощи около двора чак до осем и двадесет. Аз лично го видях как надзърта през ключалката на кантората, но ключалката е патентована и нищо не може да се види през нея. А един друг — продължаваше мистър Пърч — с военна униформа цял ден кисна в „Кралският герб“. Миналата седмица аз съвсем случайно подхвърлих някаква реплика и още на следващия ден, който беше неделя, видях думите си напечатани по най-изумителен начин.

Мистър Пърч понечи да бръкне във вътрешния си джоб и да извади въпросната изрезка, но като не почувствува никакво насърчение, свали кожените си ръкавици, взе шапката си и се сбогува. Още преди пладне мистър Пърч вече успя да разкаже пред някои отбрани посетители в „Кралският герб“, както и на някои други места, как мис Каркър избухнала в плач, хванала го с две ръце и рекла: „О, скъпи, скъпи Пърч, единствената утеха, която ми е останала, е да видя теб!“ и как мистър Каркър казал със страхотен глас: „Пърч, напълно се отказвам от него. Нека никой повече да не го нарича мой брат!“

— Скъпи Джон — заговори Хариет, след като останаха сами и помълчаха известно време. — Навярно в това писмо има лоша вест.

— Да, но не и неочаквана — отвърна той. — Вчера видях човека, който е написал писмото.

— Човека, който е написал писмото ли?

— Мистър Домби. Той на два пъти мина през кантората, докато бях там. Преди това ми се удаваше да не му се мяркам пред очите, но, разбира се, не можех да се надявам това да продължава дълго. Съзнавам, че е напълно естествено моето присъствие да му е неприятно. Аз самият разбирам това.

— Но той не ти го е казвал?

— Не, той не ми е казал нищо, но видях как погледът му се спря на мен за миг и аз очаквах да се случи това, което се случи. Аз съм уволнен.

Доколкото й позволяваха силите, тя се опита да скрие изумлението си и да изглежда бодра, но вестта бе тревожна, и то по много причини.

— „Не е необходимо да ви обяснявам — започна да чете писмото Джон Каркър — защо отсега нататък би било нежелателно вашето име да се изрича в каквато и да е връзка с моето, нито пък защо за мен би било нетърпимо ежедневно да виждам човек, носещ това име. Уведомявам ви за прекратяването от този ден нататък на всякакви отношения помежду ни и настоявам да не правите никакви опити да възстановявате връзките си с мен или с моята фирма…“ Приложена е и доста голяма сума. Това е моето уволнение. Боже господи, Хариет, като си припомним всичко, което се е случило, мярката е доста снизходителна и деликатна.

— Да, ако изобщо е снизходително и деликатно, Джон, да те наказват заради злодеянията на другиго — кротко отвърна тя.

— Нашето семейство като че му причинява само зло — рече Джон Каркър. — Той има основания да се стряска, като чуе името ни, и да смята, че в кръвта ни има нещо, предизвикващо проклятие и гибел. Ако не беше ти, Хариет, и аз бих си помислил същото.

— Братко, не говори така. Ако, както твърдиш ти, имаш причини, за да ме обичаш — макар че аз не мисля така, — то тогава спести ми тези безумни, нелепи приказки.

Той закри лице с двете си ръце, но тя се приближи и той я остави да му хване едната ръка.

— Знам, че след толкова години работа е тъжно да те отстранят по този начин — каза сестра му, — а причината за това уволнение е ужасна и за двама ни. Ние обаче сме длъжни да живеем и да търсим средства за препитание. Да, да! И ние ще го направим, без да падаме духом. Да се борим, Джон, да се борим заедно — това е нашата гордост, а не позор.

На устните й затрептя усмивка, когато го целуна по бузата и го помоли да не се отчайва.

— О, скъпа моя сестро! Ти по своя воля великодушно се обрече на един погубен човек, на един опозорен човек, който няма никакъв приятел и прогони всички твои приятели.

— Джон! — рече тя и бързо постави ръка на устните му. — Не говори така заради мен! В името на нашето дълго съжителство!

Той млъкна.

— А сега позволи ми да ти кажа, скъпи — заговори тя и кротко приседна до него, — и аз също както теб очаквах това. И докато мислех за това, очаквах го със страх и се подготвях за него, аз реших, че ако то наистина се случи, да ти кажа, че съм скривала от теб една тайна и че ние имаме приятел.

— Как се казва този наш приятел, Хариет? — с печална усмивка попита той.

— Всъщност не знам, но веднъж той изрази горещите си уверения в приятелските си чувства и в желанието си да ни окаже помощ и досега аз не съм загубила доверието си в него.

— Хариет! — изумено възкликна брат й. — Къде живее този приятел?

— И това не знам — отвърна тя. — Той обаче познава и двама ни и му е известна нашата история… цялата наша история, Джон. Тази е причината, поради която, вслушвайки се в съвета му, аз запазих в тайна посещението му тук, за да не би да се разстроиш, като разбереш, че той е запознат с историята.

— Тук ли? Нима той е идвал тук, Хариет?

— Да, тук, в тази стая. Веднъж.

— Какво представлява той?

— Не е млад. С прошарена коса и както каза той, все по-бързо побеляващ. Но е много великодушен, искрен и благороден, не се съмнявам в това.

— Само веднъж ли си го виждала, Хариет?

— В тази стая само веднъж — отвърна сестра му и за миг страните й леко поруменяха, — но когато дойде тук, той ме помоли да му разрешавам да ме вижда веднъж седмично, за да се уверява, че ние сме добре и че действително не се нуждаем от неговата помощ. Впрочем аз му казах, когато той ни предложи услугите си… това всъщност бе целта на посещението му… че нищо не ни е необходимо.

— И веднъж седмично…

— Оттогава неизменно веднъж седмично, винаги в един и същи ден и в един и същи час, той минава оттук, винаги пеша и винаги отправен в една посока — към Лондон. Той се спира само за да ми се поклони и бодро да ми махне с ръка като искрен благодетел. Той ми обеща да се държи така още когато предложи тези странни срещи, и така мило и добросъвестно изпълняваше обещанието си, че ако в началото съм изпитвала някакво безпокойство (макар че се съмнявам в това, Джон, защото той се държа извънредно естествено и чистосърдечно), то много бързо изчезна и аз се чувствувах щастлива, когато настъпваше уреченият ден. Миналия понеделник — първият понеделник след онова ужасно събитие — той не мина и аз се чудя дали отсъствието му по някакъв начин не се дължи на случилото се.

— По какъв начин? — попита брат й.

— Не зная. Размишлявах единствено върху съвпадението, но не се опитвах да си го обясня. Уверена съм, че той отново ще се появи. И когато дойде, скъпи Джон, позволи ми да му кажа, че аз вече съм разговаряла с теб и ми позволи да ви представя един на друг. Той несъмнено ще ни помогне да си намерим нови средства за препитание. Неговата молба бе да направи нещо, за да облекчи моя и твоя живот, и аз му обещах, в случай че се нуждаем от приятел, да се обърнем към него. Тогава той вече няма да пази името си в тайна.

— Хариет — обади се брат й, който я бе слушал с голямо внимание, — опиши ми този джентълмен. Би трябвало непременно да познавам човек, който толкова добре ме познава.

Сестра му се постара колкото може по-образно да обрисува чертите, ръста и облеклото на своя познат, но поради това, че вероятно той не познаваше този човек, или поради нейното невярно описание, а може и поради това, че братът бе погълнат от своите мисли и крачеше напред-назад, но той не разпозна никого в портрета, който тя му описа.

Те обаче се споразумяха той да види въпросното лице, когато се появи. След като приключиха този разговор, сестрата се залови с поолекнало сърце за домашната си работа, а посивелият мъж, бившият младши служител във фирмата на Домби, посвети първия си непривично свободен ден на работа в градината.

Беше вече доста късно вечерта и братът четеше на глас, а сестрата усърдно шиеше, когато някой почука на вратата. В атмосферата на тревога и смътни опасения, надвиснала над тях поради бягството на брат им, този необичаен звук бе едва ли не обезпокоителен. Братът се отправи към вратата, а сестрата седеше и боязливо се ослушваше. Чу се как някой му заговори, а той изумено му отговаря. След като си размениха няколко думи, двамата влязоха в стаята.

— Хариет — тихо каза брат й, въвеждайки късния гост, — мистър Морфин, джентълменът, който дълго време е работил във фирмата на Домби заедно с Джеймс.

Сестра му се сепна, сякаш бе влязъл призрак. На прага стоеше непознатият приятел с тъмната коса, тук-там посребрена, руменото лице, високото чисто чело и светлокафявите очи, за когото толкова дълго бе мълчала.

— Джон! — възкликна тя задъхано. — Това е джентълменът, за когото ти разправях днес.

— И този джентълмен, мис Хариет — заговори гостът и пристъпи напред, след като за миг се бе спрял на прага, — изпитва облекчение да чуе тези ваши думи. Из целия път насам той си блъскаше главата какво обяснение да даде и нито едно не го удовлетворяваше. Джон, аз не съм съвсем непознат човек тук. Ти беше изумен, като ме видя преди малко на вратата. Виждам, че сега си още по-изумен. Да! При настоящите обстоятелства това е напълно естествено. Ако не бяхме същества, до такава степен робуващи на навиците, два пъти по-малко основания бихме имали да се удивляваме.

Междувременно той любезно поздрави Хариет, проявявайки сърдечността и уважението, които тя така добре бе запомнила, и седна близо до нея, като си сложи шапката на масата и хвърли в нея ръкавиците си.

— Няма нищо изненадващо в това, Джон — рече той, — че изпитах желание да видя сестра ти и че посвоему удовлетворих това свое желание. А що се отнася до редовните ми посещения оттогава досега (за които тя навярно ти е споменала), в тях не се крие нищо забележително. Скоро те се превърнаха в навик, а ние всички робуваме на навика!

Пъхнал ръце в джобовете си, облегнал се назад в стола, той така наблюдаваше брата и сестрата, сякаш му бе извънредно интересно да ги види заедно, а после продължи да говори със замислен тон, в който се долавяше известно раздразнение:

— Именно навикът е този, който подхранва у хора, способни да извършат добри дела, дяволска гордост и упорство… който подхранва и засилва подлостта у някои от нас… безразличието у други… който ни кара с всеки изминал ден да закоравяваме и да се втвърдяваме в зависимост от глината, от която сме замесени, и да се превръщаме в статуи и също като статуи да ставаме неподатливи за нови впечатления и възгледи. Вземи мен като пример, Джон, за да съдиш за въздействието на навика. Не е необходимо да споменавам в течение на колко години наред аз заемах незначително, но строго определено място в управлението на фирмата на Домби и виждах как брат ви (който излезе негодник — моля сестра ти да ме извини, че съм принуден да спомена този факт) придобива все по-голяма влиятелност, докато фирмата и нейният собственик не се превърнаха на играчки в ръцете му. Виждах как ти се трепеш по цял ден на гишето си, без да натрапваш на никого присъствието си. А аз бях предоволен колкото е възможно по-малко да обръщам внимание на неща извън преките ми служебни задължения и оставях всичко наоколо ми ежедневно да се движи, както му е редът, подобно огромна машина — по силата на един навик, свойствен и на мен самия, — и приемах всичко за напълно естествено, считах, че е в реда на нещата и не задавах въпроси. Моите вечери в сряда неизменно идваха, нашите квартети неизменно се състояха, виолончелото ми беше добре настроено и в моя живот всичко беше наред — или почти всичко — и ако нещо не беше наред, то не ме засягаше.

— А аз от своя страна мога да кажа, че през цялото това време вие бяхте най-уважаваният и обичан човек във фирмата, сър — отбеляза Джон Каркър.

— Ами! — възрази мистър Морфин. — Смея да кажа, че съм добродушен и разбран само по навик. Това допадаше на управителя, допадаше и на човека, когото той управляваше, но най-вече допадаше на мен самия. Аз изпълнявах своите задължения, не сервилничех пред началството и бях доволен да изпълнявам задачи, които не бяха пряко свързани с началството. Така щях да си продължавам и досега, ако стената на стаята ми не беше толкова тънка. Можеш да обясниш на сестра си, че моят кабинет е отделен от кабинета на управителя посредством тънка дървена преграда.

— Стаите им са съседни. Всъщност първоначално това навярно е било едно помещение, а после е било разделено с преграда, както спомена мистър Морфин — обясни брат й и отново погледна мистър Морфин в очакване да чуе какво ще каже по-нататък.

— Аз си подсвирквах, тананиках си мелодийки, изкарвах цялата Бетховенова соната си бемол от начало до край, само и само да покажа, че всичко се чува при мен — продължаваше мистър Морфин, — но той не ми обръщаше внимание. Безспорно много рядко се случваше да дочуя някакви лични разговори, но когато все пак се случеше и нямаше друг начин, по който да избягна да чуя такъв разговор, аз излизах. Веднъж излязох, Джон, точно когато се водеше диалог между двама братя, на който в началото присъствуваше и младият Уолтър Гей. Но аз все пак чух доста неща, преди да изляза от стаята. Навярно ти добре си спомняш този разговор, за да кажеш на сестра си за какво ставаше дума.

— Разговаряхме, Хариет — тихо промълви брат й, — за миналото и за различните постове, които заемаме във фирмата.

— Въпросът не представляваше новост за мен, но го видях в различна светлина. Той наруши навика ми — навика на девет десети от населението на земята — да считам, че всичко наоколо ми е наред само защото аз съм приел този порядък — продължаваше гостът, — и ме накара да си припомня съдбите на двамата братя и да се позамисля върху тях. Струва ми се, че едва ли не за пръв път в живота си аз си зададох следния въпрос — как биха изглеждали много неща, твърде познати и привични за нас, ако ги погледнем от друга гледна точка, до която някой ден ние всички неизбежно ще стигнем? Както се казва, от този ден престанах да бъда така добродушен, разбран и благ.

Той замлъкна за миг-два, като барабанеше с едната си ръка по масата, а после припряно продължи, сякаш гореше от желание час по-скоро да свърши със своята изповед:

— Преди още да реша какво да предприема и дали изобщо бих могъл да предприема нещо, между същите тези двама братя се състоя нов разговор, при който бе спомената сестрата. Не изпитвах угризения на съвестта, че до мен достигнаха доста подробности от разговора. Считах, че имам право на това. А после дойдох тук, за да видя сестрата със собствените си очи. Първия път аз се спрях пред вратата на градината и си придадох вид, че се интересувам от един ваш беден съсед, но се отклоних от темата и ми се стори, че мис Хариет се отнесе с недоверие към мен. Втория път я помолих да ми разреши да вляза и тогава й казах това, което желаех да й кажа. Сестра ти ми изтъкна причини — аз не си позволих да ги оспорвам, — поради които не би могла тогава да приеме помощ от мен. Аз обаче установих помежду ни общуване, което редовно се поддържаше до преди няколко дни, когато ми се наложи поради някои прехвърлени на мен задължения да наруша това общуване.

— А аз ви срещах всеки ден — възкликна Джон Каркър — и изобщо не подозирах това, сър! Ако Хариет бе узнала името ви…

— Да ти призная, Джон — прекъсна го гостът, — аз не си открих името по две причини. Не съм сигурен дали първата бе достатъчно основателна, но не е редно човек да приема благодарности единствено заради добрите си намерения и аз реших при каквито и да е обстоятелства да не разкривам кой съм, докато не ми се удаде възможност действително да ви окажа една или друга услуга. Втората причина беше следната — непрестанно хранех известна надежда, че брат ви може да се смекчи към вас двамата, и допусках, че в такъв случай, когато човек, подозрителен и наблюдателен като него, разбере, че аз тайно съм се сприятелил с вас, той би могъл да използува това като повод за нов и окончателен разрив помежду ви. И аз естествено реших, с риск да си навлека гнева му — което не би имало никакво значение за мен, — да изчакам удобния момент и да се застъпя за вас пред главата на фирмата. Но поради вълненията, предизвикани от такива събития като смърт, ухажване, сватба и семейни неприятности, за много дълъг период от време фирмата всъщност нямаше друга глава освен брат ви. А за нас би било много по-добре — рече гостът, като сниши глас, — ако бяхме напълно обезглавени.

Той сякаш усети, че неволно бе промълвил последните думи и като протегна едната си ръка към брата, а другата към сестрата, продължи:

— Казах ви всичко, което имах да ви казвам, че дори и повече. Най-важното обаче не може да се изрази с думи и се надявам, че вие разбирате това. Дойде време, Джон — макар че то дойде по стечение на тежки и неприятни обстоятелства, — когато мога да ти окажа помощ, без да преча на борбата ти за изкупление, продължила толкова години, тъй като ти бе освободен от нея не по своя воля. Късно е и не е нужно тази вечер да говоря повече. Ти ще пазиш повереното ти съкровище без всякакви съвети и напомняния от моя страна.

След тези думи той се надигна да си ходи.

— Върви напред със свещта, Джон — добродушно рече той, — и не изричай това, което ти се иска да кажеш, каквото и да е то.

Джон Каркър бе извънредно трогнат и ако можеше, с охота би дал словесен израз на чувствата си.

— Позволи ми да разменя няколко думи със сестра ти. Ние с нея и преди сме разговаряли насаме, и то в тази стая, макар че е по-естествено, когато присъствуваш и ти.

Той проследи с поглед отдалечаващия се брат, обърна се ласкаво към Хариет и й заговори тихо, с променен вид и сериозен тон:

— Вие желаете да ме попитате нещо за човека, на когото за нещастие сте сестра.

— Не се осмелявам да питам — отвърна Хариет.

— На няколко пъти вие ме погледнахте така внимателно — каза гостът, — че аз като че отгатнах въпроса ви. Дали той е откраднал пари? Нали така?

— Да.

— Не е откраднал.

— Слава богу! — възкликна Хариет. — Радвам се заради Джон.

— Но той всячески е злоупотребявал с оказаното му доверие — продължи мистър Морфин, — много често е извършвал сделки за собствена изгода, в ущърб на интересите на фирмата, която е представял, тласкал е фирмата към рисковани операции, предизвикващи огромни загуби, непрестанно е подхранвал тщеславието и амбициите на своя господар, когато негово задължение е било да ги потиска и да показва — той е имал такава възможност — докъде са водели те. Всички тези неща навярно не ви изненадват. Извършвани са били операции, за да се раздува репутацията и кредитоспособността на фирмата и да се изтъква превъзходството й пред другите търговски къщи, и е бил необходим трезв ум, за да се предвиди възможността от пагубни последствия, до които би се стигнало в действителност при един евентуален лош обрат в сделките. Извършвайки множество операции из всички краища на света — това е един огромен лабиринт, на който единствено брат ви е знаел изгодите, — той е разполагал с възможността, като очевидно се е възползувал от нея, да скрива действителните резултати и да представя някои предположения и общи разсъждения като факти. В последно време обаче… разбирате ли какво ви говоря?

— Напълно, напълно — рече тя, извърнала към него изплашеното си лице. — Моля ви, кажете ми веднага най-лошото.

— В последно време той, изглежда, е положил големи усилия, за да направи напълно ясни и понятни резултатите от тези операции, и сега само една-единствена справка в книгите дава възможност човек удивително лесно да се ориентира в сделките независимо от тяхната многобройност и разнообразност. Той сякаш е решил да покаже на своя господар по красноречив начин докъде може да го доведе изцяло обсебилото го чувство за голямата му собствена значимост. Няма съмнение, че брат ви непрестанно най-подло е подхранвал и засилвал това чувство за собствена значимост у господаря си. Всъщност в това се състои най-престъпното му деяние спрямо фирмата.

— Искам да ви попитам още нещо, преди да си тръгнете, скъпи сър — рече Хариет. — Има ли някаква опасност от всичко това?

— Каква опасност? — малко неуверено попита той.

— За престижа на фирмата.

— Мога да ви отговоря най-откровено и с пълно доверие — рече мистър Морфин, като се вгледа за миг в лицето й.

— Можете. Действително можете.

— Убеден съм, че мога. Опасност за престижа на фирмата ли? Не, никаква. Вероятно ще възникнат затруднения, значителни или незначителни, но няма никаква опасност, освен ако… освен ако всъщност… главата на фирмата… не е в състояние да стигне до извода, че трябва да се ограничи броят на сделките, или пък категорично откаже да повярва, че положението на фирмата не е такова и занапред няма вече да бъде такова, каквото му е било представяно досега от брат ви, и наложи на фирмата да надскочи възможностите си. В такъв случай тя ще се разклати.

— Но нали няма основания за подобни опасения? — попита Хариет.

— Между нас не трябва да има никакви недомлъвки — отвърна той, като поклати глава. — Мистър Домби е напълно недостъпен и надменен към всички, а в момента е обезумял, безразсъден и неукротим. Той обаче сега е обзет от извънредно голяма тревога и вълнение, но това състояние може да отмине. Сега вече знаете всичко — и добро, и лошо. Това е достатъчно за тази вечер. Лека нощ!

След тези свои думи й целуна ръката, отправи се към вратата, където го чакаше брат й, и добродушно го прекъсна, когато той понечи да заговори, като му каза, че в най-скоро време ще започнат да се виждат често и ако желае, друг път ще му говори, тъй като сега няма време. А после бързо излезе, за да не чуе никакви благодарствени слова.

Братът и сестрата седяха и разговаряха край камината едва ли не до зори. Те бяха обхванати от безсъние поради това, че пред тях се бе разкрил нов свят и се чувствуваха като корабокрушенци, отдавна захвърлени на пустинен остров, където най-сетне се бе приближил спасителен кораб, но те вече напълно се бяха примирили със своето положение и бяха престанали да мечтаят за друг дом. Но и една друга тревожна мисъл ги държеше будни: мракът, в който бе проблеснал лъч светлина, се сгъстяваше и сянката на злосторния брат витаеше в дома — там, където кракът му никога не бе стъпвал.

Тази сянка не можеше да бъде прогонена и не се разсея и от слънчевите лъчи. Тя неизменно витаеше там на следното утро, по обяд и вечерта. Най-тъмна и силно открояваща се бе вечерта, за която сега ще разкажем.

Джон Каркър бе излязъл с едно препоръчително писмо за нова служба, дадено му от техния приятел, и Хариет бе сама в къщата. Тя бе сама от няколко часа. Мрачният и потискащ вечерен час, както и сгъстяващият се здрач засилваха угнетеното й състояние. Мисълта за брат й, когото толкова дълго не бе виждала и от когото се бе отчуждила, я преследваше, като придобиваше страхотни очертания. Той бе мъртъв или пък умираше, зовеше я, гледаше я, въсеше й се. Мяркащите се пред нея картини бяха толкова натрапчиви и ярки, че тя не смееше да вдигне глава и да погледне към тъмните ъгли в стаята. Сякаш се страхуваше да не съзре там неговия призрак, плод на разпаленото й въображение, и да се стресне от него. По едно време до такава степен си внуши, че той се е скрил в другата стая — макар и да съзнаваше съвсем ясно, че това е само проява на болното й въображение, — че си наложи да отиде там, за да се увери сама. Това обаче не й помогна. Веднага щом излезе от стаята, там отново се върнаха ужасните видения и Хариет не бе в състояние да се отърси от смътните си призрачни страхове, сякаш бяха каменни великани, стъпили здраво на земята.

Почти съвсем се бе смрачило и тя седеше близо до прозореца, подпряла глава на ръката си, втренчила поглед надолу, когато усети, че в стаята внезапно притъмня още повече, и вдигайки очи, неволно нададе вик. Бледо, уплашено лице надничаше през стъклото. Отначало очите блуждаеха, сякаш търсеха нещо, а после я съзряха и светнаха.

— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Искам да говоря с теб! — И ръката зачука по стъклото.

Хариет моментално позна жената с дългата черна коса, на която в една дъждовна вечер бе предложила подслон в топлата стая и храна. Хариет обаче напълно основателно изпита страх, като си припомни безумното й държане по-късно, отдръпна се малко от прозореца, обзета от нерешителност и тревога.

— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Аз съм ти признателна… спокойна съм… смирена… всичко каквото пожелаеш. Позволи ми обаче да поговоря с теб!

Страстно изречената молба, настоятелният израз на лицето й, разтрепераните й ръце, умолително вдигнати, уплахата и ужасът, долавящи се в гласа й и съответствуващи на собственото й състояние в момента, накараха Хариет да отстъпи. Тя бързо отиде до вратата и я отвори.

— Мога ли да вляза, или да говоря тук, на прага? — попита непознатата, като я хвана за ръката.

— Какво желаете? Какво имате да ми казвате?

— То не е много, но позволи ми да ти го кажа, защото никога повече няма да го кажа. Дори сега нещо ме кара да си отида. Сякаш някакви ръце ме теглят от вратата. Пусни ме да вляза, ако можеш поне този път да проявиш към мен доверие.

Тя отново надделя със своята настойчивост и те влязоха в огряната от камината малка кухня, където преди това гостенката бе седяла, хранила се и сушила дрехите си.

— Седни тук — рече Алис, като падна на колене пред нея — и ме погледни. Нали ме помниш?

— Помня ви.

— Помниш как ти разказах каква съм била и откъде се връщам, парцалива, с изранени нозе, шибана от свирепия вятър и дъжда?

— Помня.

— Знаеш как се върнах същата тази нощ, захвърлих парите ти в калта и проклех теб и целия ти род. Виж ме сега паднала на колене пред теб. Нима сега съм по-малко искрена от тогава?

— Ако това, което желаете — благо заговори Хариет, — е прошка…

— Не е прошка! — прекъсна я другата с гордо и студено изражение. — Желая само да ми повярваш. Сама ще прецениш дали заслужавам да ми вярваш, като се има пред вид каква съм била и каква съм в момента.

Тя продължаваше да стои паднала на колене, обърнала очи към огъня, а пламъците озаряваха похабената й хубост и буйните й черни коси — тя преметна отпред един дълъг кичур, обви го около ръката си и докато приказваше, разсеяно го дърпаше и хапеше, а после каза:

— Когато бях млада и красива и тези коси — тя презрително дръпна хванатия кичур — грижливо се вчесваха и на тях не можеха да им се налюбуват, майка ми, която не мислеше много за мен, когато бях дете, съзря хубостта ми, привърза се към мен и започна да се гордее с мен. Тя бе бедна и алчна и реши да извлече от мен печалба. Уверена съм, че никоя знатна дама досега не е гледала така на дъщеря си и не е постъпвала като майка ми — всички знаем, че подобно нещо не се върши — и това само показва, че единствено сред бедните хора като нас се срещат майки, които лошо възпитават дъщерите си и по този начин причиняват само зло.

Взряна в огъня, сякаш забравила за миг, че някой я слуша, тя все по-здраво затягаше кичура около ръката си и продължи да говори като насън:

— Не е необходимо да ти разправям до какво доведе всичко това. Сред такива като нас не се стига до нещастни бракове, а само до злочестина и гибел. Сполетя ме голяма злочестина и гибел.

Тя бързо излезе от унеса, извърна очи от огъня, погледна Хариет в лицето и рече:

— Само пилея времето с тези приказки, а то е скъпо. Но ако не се бях размислила за тези неща, нямаше да бъда тук сега. Та ти казвам — сполетя ме голяма злочестина и гибел. Временно бях използувана като играчка, а после бях захвърлена с изключително равнодушие и жестокост. Сещаш ли се от чия ръка?

— Защо на мен задавате този въпрос? — попита Хариет.

— А ти защо се разтрепера? — отвърна Алис и я погледна втренчено. — Злоупотребата му с мен ме превърна в самия дявол. Аз все по-дълбоко затъвах в злочестини и поквара. Замесена бях в един грабеж — само в извършването му, но не и в подялбата на плячката… бях разкрита, осъдена, а нямах никакъв приятел и нито едно пени. Макар че бях още съвсем млада, по-скоро бих предпочела смъртта, отколкото да го моля той да се застъпи за мен с някоя дума, дори и тази негова дума да бе в състояние да ме спаси. Да! Бих предпочела всякаква смърт, каквато можеше да се измисли. Но майка ми, която винаги е била алчна, изпратила вест до него от мое име, разказала истината за мен и смирено му поискала последен малък дар — няколко лири, по-малко на брой и от пръстите на едната ми ръка. Сещаш ли се кой бе този, който плю на мен, когато бях изпаднала в беда и според него лежах в нозете му, който не ми даде дори този скромен дар в знак на спомен и изпитваше задоволство, че ме пращат отвъд океана, където не бих могла да го безпокоя повече и където ще изгния и ще умра? Сещаш ли се кой бе той?

— Защо на мен задавате този въпрос? — повторно попита Хариет.

— А ти защо трепериш? — отвърна Алис, постави ръка на рамото й и се взря в лицето й. — Не е ли затова, защото отговорът напира на устните ти? Това бе твоят брат Джеймс.

Хариет се разтрепера още по-силно, но не извърна лице от взрените в нея очи.

— Когато разбрах, че ти си му сестра… това беше през същата онази нощ… аз, изтощена и с изранени нозе, се върнах, за да отхвърля с презрение твоя дар. Същата онази нощ, както бях изтощена и с изранени нозе, аз чувствувах, че бих могла да отида накрай света, за да го наръгам, стига да го открия в някое глухо, уединено място. Вярваш ли ми, че наистина изпитвах това?

— Вярвам ви! Боже мой, защо пак сте дошли?

— След това аз го видях — рече Алис, като продължаваше да я стиска за рамото и да я гледа втренчено в лицето. — Проследих го посред бял ден. Ако в сърцето ми все още е тляла някаква искра ненавист, тя се превърна в силен пламък, когато го съзрях. Ти знаеш, че той е причинил зло на един горд човек и го е превърнал в свой смъртен враг. Какво би станало, ако можех да дам сведения за него на този уязвен човек?

— Сведения ли! — възкликна Хариет.

— Какво би станало, ако издирех лице, запознато с тайната на брат ти, осведомено относно бягството и мястото, където се е скрил заедно със спътницата си? Какво би станало, ако принудя това лице да разкаже всичко, дума по дума, в присъствието на този негов враг, скрит зад вратата, за да чуе думите му? Какво ще кажеш, когато разбереш, че аз седях през цялото това време, наблюдавах лицето на врага му и виждах как то загубва човешкия си облик? Какво ще кажеш, като разбереш, че видях как врагът се втурна като обезумял по следите на брат ти и аз не се съмнявам, че в момента той, устремен към него, прилича повече на демон, отколкото на човек и само след няколко часа ще връхлети отгоре му?

— Махни ръката си! — извика Хариет, обзета от ужас. — Върви си! Твоят допир ме плаши!

— Аз извърших всичко това — продължи другата, като все така втренчено я гледаше, без да обръща внимание на възгласите й. — Не се ли убеждаваш от гласа и вида ми, че наистина съм го сторила? Вярваш ли на думите ми?

— Страхувам се, че трябва да повярвам. Пусни ме!

— Почакай още малко. Само миг. Можеш да си представиш колко голяма е била жаждата ми за мъст, щом толкова дълго не се е уталожила и ме е тласнала към такава постъпка!

— Това е ужасно! — рече Хариет.

— Сега, когато отново ме виждаш тук — с дрезгав глас продължи Алис, — смирено коленичила, докосваща се до теб, взряна в лицето ти, навярно ще повярваш, че казаното от мен не е обикновено признание и че страшна битка се е водила в душата ми. Изпитвам срам да изрека думите, но желанието за мъст ме напусна. Презирам се. Водих борба със себе си през цялата нощ и днес през целия ден, но без каквато и да е причина желанието за мъст ме напусна и ако е възможно, аз желая да поправя това, което сторих. Не бих искала те да се срещнат сега, когато гонителят е така обезумял и ослепял от ярост. Само ако го беше видяла как изглеждаше снощи на излизане, би разбрала каква опасност го грози.

— Как би могло да се предотврати тази опасност? Какво бих мога да направя? — извика Хариет.

— Цяла нощ — припряно продължи другата — той ми се присънваше… облян в кръв… макар че не съм спала. През целия ден той непрестанно витаеше наоколо ми.

— Какво бих могла да направя? — извика Хариет, изтръпвайки от ужас, като чу тези думи.

— Ако се намери някой, който би могъл да му пише, да прати човек или сам да отиде при него, нека да го стори незабавно. Той се намира в Дижон. Нали знаеш този град и къде се намира той?

— Знам.

— Предупреди го, че човекът, когото е превърнал в свой враг, е извън себе си от ярост и той твърде малко познава този човек, ако не се бои от приближаването му. Кажи му, че врагът му се е устремил към него — уверена съм в това, — и да не губи нито миг. Накарай го да замине някъде, докато все още не е късно — ако наистина не е вече късно, — за да не се срещнат двамата сега. Около един месец време би било от огромно значение. Само да не се срещнат по моя вина! Където и да е, само не там! Когато и да е, само не сега! Нека врагът му го проследи сам и го открие без моята помощ! И без това твърде много грехове ми тежат на сърцето.

Огънят вече не озаряваше катраненочерната й коса, повдигнатото лице и вторачените очи, ръката й не докосваше Хариет. Там, където бе коленичила, нямаше вече никой.