Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

ГЛАВА XL Семейни отношения

Би било неестествено човек с характер като този на мистър Домби да смекчи своето високомерие и студенина под влияние на противодействието на силен дух, което сам бе предизвикал насреща си, както и би било неестествено непробиваемата броня на гордостта, която неизменно го обгръщаше, да стане по-накърнима поради непрестанните стълкновения с надменност, презрение и пренебрежение. Проклятието на такъв тип природа — скрито в нея самата и насочено срещу нея, то представлява, общо взето, най-тежкото й възмездие — се състои в това, че както почтителното отношение и отстъпчивостта способствуват за развитието на злотворните й свойства и са храна за нея, така също и съпротивлението наред с противодействието срещу настойчивите й изисквания не по-малко я подхранват. Злото начало в нея еднакво добре намира средства за растеж и развитие в противоположностите. То изсмуква за себе си сили и живот както от сладкото, така и от горчивото. Независимо дали се кланят пред него, или го пренебрегват, то поробва душата, в която му е въздигнат трон. Независимо дали го боготворят, или отблъскват, то е господар, неумолим подобно дявола от мрачните легенди.

В отношенията си с първата жена мистър Домби, високомерен и студен, се бе държал като някое висше същество, за каквото едва ли не се считаше. За нея той бе „мистър Домби“ още отначало, когато го видя за първи път, и остана „мистър Домби“ до смъртта й. Той бе изтъквал своето величие през целия им съпружески живот и тя покорно го бе признавала. Той бе заемал своето високо положение на върха на трона си, а тя скромното си местенце на най-ниското стъпало. И той бе процъфтявал, изцяло служейки на единствената си идея! А после се бе надявал, че гордостта на втората му жена ще се съедини с неговата собствена гордост, ще се влее в нея и ще укрепи величието му. Той си бе представял, че подчинявайки надменността й на своята, ще стане по-надменен от всякога. Никога не бе допускал възможността надменността на жена му да се обърне срещу него. А сега, когато се убеди, че тя се изпречва на пътя му на всяка крачка или завой от ежедневието му, извръщайки към него своя студен, пренебрежителен и презрителен лик, неговата гордост, вместо да посърне или да клюмне от неочаквания обрат, пусна нови клонки, стана по-сгъстена и напрегната, по-мрачна, навъсена, тягостна и неподатлива от всякога.

Този, който надява подобна броня, също така навлича на себе си и друго тежко възмездие. Бронята е непробиваема за помирението, любовта и доверието! За всякакво благо съчувствие, проявявано отвън, за надеждата, обичта, нежните чувства. Но за дълбоките удари, нанесени върху самолюбието, тя е уязвима както голата гръд за стоманеното острие. И така мъчително се натрупва там гной както при никоя друга рана, не, макар и да е нанесена от желязната ръка на самата гордост и да е насочена към друга гордост, по-слаба, обезоръжена и победена.

Такива бяха неговите рани. Той ги усещаше болезнено в уединението на предишните си стаи, където сега отново започна да се оттегля и да прекарва в самота дълги часове. Съдбата сякаш го бе обрекла винаги да бъде горд и всемогъщ, винаги унижен и безпомощен там, където трябва да бъде най-силен. На кого бе съдено да осъществи волята на съдбата?

Кой? Кой можеше да спечели любовта на жена му, както бе спечелена и любовта на сина му? Кой му бе показал новата победа, докато той седеше в тъмния ъгъл? Кой можеше само седна дума да постигне това, което той не можеше да постигне и с най-върховни усилия? Кой, лишен от неговата любов, внимание и интерес, процъфтяваше и се разкрасяваше, докато подпомаганите от него умираха? Кой друг би могъл да бъде, ако не същата тази дъщеря, която той през сиротното й детство често поглеждаше с чувство за неловкост, примесено с известно безпокойство, че един ден може да я намрази, както и това предчувствие се бе сбъднало, защото в душата си той наистина я мразеше?

Да, той искаше да я мрази и засилваше тази омраза, макар че от време на време около дъщеря му проблясваха искри от светлината, в която я бе видял през онази паметна вечер при завръщането му у дома с младата съпруга. Той съзнаваше, че тя е красива. Не отричаше, че е грациозна и очарователна и че бе изумен, когато тя се яви пред него с цялата прелест на напъпилата женственост. Но дори и това той й приписваше като вина. Предавайки се на мрачни и неблаготворни размишления, злочестият човек, смътно усещащ своето отчуждение от всички хора и несъзнателно копнеещ за това, което цял живот бе отблъсквал, си изгради превратна представа за своите права и оскърбления и благодарение на тях оправдаваше себе си пред дъщеря си. Колкото по-достойна от него обещаваше да стане тя, толкова по-гневен ставаше той, че в миналото тя не бе проявявала към него преданост и покорство. Кога е проявявала тя към него преданост и покорство? Чий живот украсява тя — неговия или този на Едит? Пред него ли първо бе проявила обаянието си или пред Едит? Нима отношенията помежду им някога, от самото й раждане досега, са приличали на отношения между баща и дъщеря! Те винаги са се чувствували чужди един на друг! Тя непрекъснато и навсякъде му се изпречва на пътя! Сега тя бе влязла в съюз срещу него. Самата й красота смекчаваше характери, неподатливи за него самия, и го обиждаше със своята противоестествена победа.

Възможно беше във всичко това да се долавяше неясният глас на събуденото в душата му чувство, макар и то да бе предизвикано от егоистичното съзнание, че е в нейна власт да въздействува над живота му. Той обаче заглушаваше далечния гръм посредством грохота от морето на гордостта му. Не признаваше нищо друго освен своята гордост. И в тази своя гордост, причиняваща му тревога, мъка и скръб, той я мразеше.

На мрачния, непреклонен, навъсен демон, който го бе обсебил, жена му с пълна сила му противопостави своята гордост, съвсем различна от неговата. Те никога не биха могли да имат щастлив съвместен живот. Нищо друго обаче не би могло да направи живота им по-нещастен от съзнателната и целенасочена борба на тези две страсти. Неговата гордост изискваше съхранение на върховната му власт и налагаше признание на тази власт от страна на жена му. Тя би предпочела смъртните мъки, но до последния миг не би отклонила от него своя надменен поглед, изразяващ спокойно, неумолимо презрение. Това признание бе получил той от Едит! Той дори и не подозираше през какви борби и бури бе минала тя, докато му окаже честта да приеме името му. Дори и не подозираше какъв компромис считаше, че е направила, като му е позволила да я нарече своя жена.

Мистър Домби реши да й покаже, че той властвува. Не би могла да съществува друга воля освен неговата. Той желаеше Едит да бъде горда, но гордостта му да произтича от него, а не да е насочена срещу него. Докато седеше сам, ожесточавайки сърцето си, той често чуваше как тя излиза или се прибира у дома, погълната от лондонския живот, като толкова се съобразяваше с неговите желания и нежелания, удоволствие или неудоволствие, колкото ако й бе коняр. Студеното й, пълно равнодушие — неговото собствено, неоспоримо притежание, присвоено от нея — го жегваше по-болезнено, отколкото би могло да го жегне каквото и да е друго отношение. И той се нае да я застави да се преклони пред неговата могъща и всевластна воля.

Дълго време го бяха занимавали тези мисли и една вечер, след като я чу да се прибира късно, отиде при нея в спалнята й. Тя бе сама, облечена в разкошен тоалет, и тъкмо се бе върнала от стаята на майка си. Когато я зърна, лицето й бе тъжно и замислено, но тя го забеляза още на прага, защото, като погледна в огледалото пред нея, той моментално съзря, също като в рамка на картина, смръщените вежди и помръкналото изражение върху красивото лице, които му бяха добре познати.

— Мисис Домби — заговори той още при влизането си, — разрешете ми да поговорим.

— Утре — отвърна тя.

— Сега е най-подходящият момент, мадам — рече той. — Забравяте положението си. Аз съм свикнал сам да си определям времето, а не други да ми го определят. Смятам, че не ви е много ясно кой и какъв съм аз, мисис Домби.

— А аз смятам — отговори тя, — че ми е напълно ясно.

При тези свои думи тя го погледна и като скръсти на гърди белите си ръце, проблясващи със злато и скъпоценни камъни, извърна очи. Ако тя не бе така красива и величествена в хладното си спокойствие, навярно не би имала способността да му внуши усещането за неговото неизгодно положение — усещане, проникнало през бронята на гордостта му. Тя обаче имаше тази способност и той остро я чувствуваше. Мистър Домби огледа стаята й, забеляза как великолепните принадлежности на тоалетите й и разкошните украшения бяха небрежно пръснати навсякъде, като това не бе проява на своенравие или нехайство (или поне той така смяташе), а на непоколебимо високомерно пренебрежение към скъпите вещи, и той още по-осезателно усети неизгодното си положение. Диадеми от цветя, пера, скъпоценности, дантели, коприни, атлази, накъдето и да погледнеше, той виждаше съкровища, захвърлени с пълно презрение и пренебрежение. Дори брилянтите, неин сватбен подарък, които неспокойно се повдигаха и отпускаха върху гръдта й, сякаш задъхано искаха да разкъсат веригата, придържаща ги около шията, за да се пръснат по пода, където тя можеше да ги стъпче с крак.

Той усещаше неизгодното си положение и не скриваше това. Строг, чужд на пищните цветове и чувствения блясък наоколо, отчужден и сдържан спрямо надменната притежателка на това великолепие, чиято непристъпна хубост блясъкът повтаряше и отразяваше като в безброй късчета от огледало, той изпитваше смущение и неловкост. Всичко, което допринасяше за презрителното й самообладание, неизбежно го дразнеше. Раздразнен и недоволен от самия себе си, той седна и продължи да говори със същата угнетеност:

— Мисис Домби, крайно наложително е да достигнем взаимно споразумение. Не ми харесва вашето поведение, мадам.

Тя само пак му хвърли поглед и отново извърна очи, но дори и цял час да бе говорила, не би могла да изрази повече.

— Повтарям, мисис Домби, не ми харесва. Веднъж вече се възползувах от случая и ви помолих да го промените. Сега изисквам това.

— Вие избрахте подходящ момент за упреците си първия път, сър, както сега сте избрали подходящ начин и тон. Вие изисквате! От мен!

— Мадам — заговори Домби с крайно неприятен, високомерен вид, — направих ви моя жена. Носите името ми. Свързана сте с моето обществено положение и репутация. Не ще заявявам, че светът може би е склонен да счита, че този съюз е чест за вас, но ще заявя, че аз съм свикнал да изисквам от моите близки, както и от хората, зависещи от мен.

— Към коя категория благоволявате да ме числите? — попита тя.

— Вероятно считам, че жена ми би трябвало да се числи… или всъщност се числи, не би могло да бъде другояче… към двете категории, мисис Домби.

Тя го погледна втренчено и стисна разтрепераните си устни. Той видя как развълнувано се повдига гръдта й, как пламва и пребледнява лицето й. Не можеше да не види всичко това и го видя. Той обаче не знаеше, че една-единствена дума, произнасяна с шепот дълбоко в душата й, я кара да запази спокойствие. И тази дума беше „Флорънс“.

Сляп безумец, втурнал се към пропастта! Той смяташе, че тя благоговее пред него!

— Твърде разточителна сте, мадам — продължи Домби. — Загубвате мярката. Харчите много пари… по-точно това би представлявало много пари за доста джентълмени… за да поддържате познанства, които са безполезни за мен и които всъщност са ми неприятни, общо взето. Налага се да изисквам пълна промяна в това отношение. Зная, че когато неочаквано получат дори и една десета част от средствата, които съдбата предостави на вас, жените са склонни изведнъж да стигнат до крайности. Тези крайности са повече от достатъчно. Умолявам ви опитът, придобит от мисис Грейнджър, да бъде сега от полза за мисис Домби.

Отново втренченият поглед, разтрепераните устни, развълнуваната гръд, лицето, ту ярко пламващо, ту пребледняващо. И отново скритият шепот „Флорънс, Флорънс“, звучащ заедно с ударите на сърцето й.

Дръзката му самоувереност нарасна, когато той забеляза промяната у нея. Разпалена от постоянното й презрение към него, както и от неотдавнашното му усещане за неизгодността на положението не по-малко, отколкото от настоящото й покорство (така тълкуваше той поведението й), тази самоувереност го обхвана целия и надмина всякакви граници. Кой би могъл дълго да се противопоставя на надменната му воля и желание! Той реши да удържи победа над нея и ето — вижте!

— По-нататък, мадам — продължи мистър Домби с властен и повелителен тон, — благоволете да разберете, че към мен трябва да се проявява почит и покорство. Че пред лицето на света трябва да ми се оказва явна и пълна почит, мадам. Свикнал съм с подобно нещо. Мое право е да го изисквам. Накратко казано, желая го. Гледам на него като на полагаща ми се отплата за високото обществено положение, с което съдбата ви дари. Според мен напълно в реда на нещата е както да се изисква от вас подобна почит, така и да я проявявате… Към мен! Към мен!

Тя не отвърна ни дума. Нито пък промени изражението си. Продължаваше да го гледа.

— Чух от майка ви, мисис Домби — отново заговори мистър Домби с достолепна важност, — това, което вие несъмнено знаете, а именно, че са й препоръчали Брайтън за възстановяване на здравето. Мистър Каркър бе така добър…

Внезапно изражението й се промени. Лицето и шията й пламнаха, сякаш бяха облени с яркочервената светлина на залязващо слънце. Промяната не убягна от погледа му и като я изтълкува посвоему, мистър Домби продължи:

— Мистър Каркър бе така добър да отиде там и за известно време да осигури къща. Сега, след завръщането си в Лондон, възнамерявам да предприема мерки, които считам за необходими за по-доброто водене на домакинството. Една от тях е да поканя на мястото на икономката (ако това може да се осъществи) една живуща в Брайтън много почтена дама, затруднена материално, на име мисис Пипчин, която преди е помагала на семейството и се е ползувала с моето доверие. За воденето на домакинството в дом като този, само формално оглавяван от мисис Домби, е необходим опитен човек.

Тя си бе променила позата, преди още той да е изрекъл тези думи, и сега седеше — наблюдавайки го все така втренчено — и непрестанно въртеше една гривна около китката си. Въртеше я не с леки, женски пръсти, а я натискаше и триеше о гладката кожа, докато на бялата ръка не се появи червена диря.

— Забелязах — каза мистър Домби, — и с това приключвам всичко, което счетох за нужно да ви кажа сега, мисис Домби… забелязах преди малко, мадам, че при споменаването ми на мистър Каркър вие реагирахте странно. В деня, когато пред това доверено лице аз изразих неодобрението си от начина, по който посрещате мои гости, вие решихте да възразите срещу неговото присъствие. Ще трябва да се въздържате от такива възражения, мадам, и занапред да свикнете с неговото присъствие вероятно в множество подобни случаи при положение, че не се възползувате от средството, което се намира във ваши ръце, и не ми давате основания за недоволство. Мистър Каркър — продължи мистър Домби, който, след като видя каква реакция бе предизвикал, възлагаше извънредно много на този начин за смиряване на гордостта у жена му и който навярно имаше твърде голямо желание да покаже властта си на въпросния джентълмен в една нова, победоносна светлина, — мистър Каркър се ползува с моето доверие, мисис Домби, но в същата степен би могъл да се ползува и с вашето. Надявам се, мисис Домби — продължи той след няколко секунди, през което време, в прилив на високомерие, доразви идеята си, — че няма да ми се наложи да възлагам на мистър Каркър да ви предава моето възражение или порицание, но като се имат предвид положението ми и репутацията ми, за мен би било унизително да влизам в чести, глупави пререкания с дама, която съм удостоил с най-голямата чест, каквато съм в състояние да окажа, и аз няма да се поколебая да прибягна до услугите му, в случай че ми се наложи.

„А сега — помисли си мистър Домби и се изправи със съзнание за собственото си морално величие — той бе по-непреклонен и непроницаем от всякога, — сега тя вече знае кой съм и какво е моето решение.“

Ръката, стискала гривната, сега силно притискаше гръдта, ала Едит продължаваше все така да го гледа със застинало лице, а после тихо рече:

— Почакайте! За бога! Трябва да говоря с вас!

А защо не проговаряше и каква бе тази вътрешна борба, която в продължение на няколко минути я лиши от способността да говори, докато лицето й в резултат на огромното усилие на волята си оставаше неподвижно като лицето на статуя — то бе обърнато към него, без да изразява нито отстъпчивост, нито неотстъпчивост, нито симпатия, нито омраза, нито гордост, нито смиреност — тя само го гледаше изпитателно.

— Съблазнявала ли съм ви някога, за да ви накарам да поискате ръката ми? Служила ли съм си с хитрости, за да ви спечеля? Била ли съм по-благоразположена към вас, докато ме преследвахте, отколкото съм била след сватбата? Била ли съм по-различна от сега?

— Напълно излишно е, мадам — заяви мистър Домби, — да започвате подобни разговори.

— Смятахте ли, че ви обичам? Съзнавахте ли, че не ви обичам? Замисляли ли сте се някога за сърцето ми, или си поставихте за цел да спечелите нищо неструващата вещ? Имаше ли изобщо и слаб намек за подобно нещо при сключването на сделката ни? Независимо дали от ваша или от моя страна?

— Тези въпроси — обади се мистър Домби — нямат нищо общо с предмета на разговора ни, мадам.

Тя застана между него и вратата, за да му попречи да излезе, и като се изправи величествено в цял ръст, го погледна все така втренчено.

— Вие отговаряте на всеки един поотделно. Отговаряте им, преди да съм ги произнесла, виждам това. Как би могло да бъде другояче, след като вие знаете жалката истина не по-зле от мен? Кажете ми сега. Ако ви обичах предано, бих ли могла да направя за вас повече от това да ви отдам волята си и цялото си същество, както току-що пожелахте? Ако сърцето ми беше чисто и неподкупно, а вие бяхте мой идол, бихте ли могли да поискате повече? Бихте ли могли да получите повече?

— Навярно не, мадам — хладно отвърна той.

— Знаете колко съм различна. Ето, аз ви гледам и вие можете да прочетете бурното ми чувство към вас, изписано на лицето. — При тези думи гордо свитите устни не трепнаха, тъмните й очи не се озариха, а само продължаваха да го гледат все така съсредоточено и изпитателно. — Запознат сте, общо взето, с живота ми. Споменахте за майка ми. Смятате ли, че можете да ме унизите, пречупите и сломите и да ме принудите на покорство и послушание?

Мистър Домби се усмихна, както би се усмихнал на въпроса дали би могъл да събере десет хиляди лири.

— Ако тук става нещо необичайно — каза тя, като прекара леко ръка пред очите си, които нито за миг не промениха неподвижния си, застинал израз, — както знам, че тук се таят необичайни чувства — тя повдигна ръката, която притискаше към гърдите си, а после отново тежко я отпусна, — то тогава приемете, че и молбата, която ще отправя към вас, е странна. Да, аз възнамерявам — бързо рече тя, сякаш отвръщаше на нещо, изписало се върху лицето му — да отправя молба към вас.

Като наведе лице с леко снизходителен вид, от което твърдо колосаната му яка изскърца и изшумоля, мистър Домби седна на едно канапе наблизо, за да изслуша молбата.

— Ако повярвате, че и на мен ми се струва невероятно… — стори му се, че съзира сълзи да проблясват в очите й и със задоволство си помисли, че той ги е предизвикал, макар че нито една сълза не се стече по бузите й и тя продължаваше да го гледа все така втренчено като преди — че отправям молба към човек, станал мой съпруг, а още повече към вас, вие навярно ще й придадете по-голямо значение. Мрачната развръзка, към която сме се устремили и която навярно ще достигнем, няма да се отрази единствено на нас (това вероятно не би било важно), а и на други.

Други! Той разбра за кого се отнася думата и силно се намръщи.

— Обръщам се към вас в името на тези други. Също и заради самия вас. И заради себе си. Откакто сме се оженили, вие се държите високомерно с мен и аз ви отвръщам със същото. Всеки ден и всеки час вие показвате пред мен и всички наоколо, че считате съюза с вас за извънредно голяма чест, с която съм удостоена. Аз пък не считам, че е така, и съответно показвам своето отношение. Вие, изглежда, не разбирате или пък (доколкото това е във ваша власт) не възнамерявате да разберете, че всеки от нас трябва да си тръгне по свой път, а вместо това очаквате от мен проява на почит, която никога няма да получите.

Макар че изражението на лицето й не се промени, тя наблегна на думата „никога“ с дъха си.

— Аз не изпитвам нежни чувства към вас. Това ви е ясно. На вас ви е все едно дали ги изпитвам, или дали съм в състояние да ги изпитвам. И на мен ми е напълно ясно, че вие също не изпитвате нежни чувства към мен. Но ние сме свързани един с друг и както вече казах, връзката помежду ни засяга и други. Ние и двамата ще умрем. И двамата вече сме свързани със смъртта. Загубили сме и двамата малко дете. Нека да бъдем снизходителни!

Мистър Домби си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да каже: „О! Това ли било всичко?“

— С никакво богатство — продължи тя и докато го гледаше, все повече пребледняваше, а блясъкът в сериозните й очи се засилваше — не биха могли да се купят тези мои думи или пък смисълът, вложен в тях. Веднъж изречени като безсмислена фраза, никакво богатство или власт не са в състояние да ги върнат назад. Тези думи са искрени. Аз съм ги претеглила. И ще изпълня това, с което се наемам. Ако вие обещаете от своя страна да бъдете снизходителен, то и аз от моя страна ще обещая да бъда снизходителна. Ние с вас сме извънредно нещастна съпружеска двойка и по различни причини всякакви чувства, освещаващи или оправдаващи брака, са изтръгнати с корен. С течение на времето обаче между нас би могло да възникне някакво приятелство или приспособимост един към друг. Ще се опитам да храня такива надежди, ако вие също се постараете. Ще живея с очакванията да прекарам по-добре и по-щастливо старостта си, отколкото младостта и зрялата възраст.

През цялото време тя бе говорила тихо и ясно, без да си повишава или понижава гласа. Когато спря, отпусна ръката, с която бе притискала гръдта си, принуждавайки се да говори спокойно и отчетливо, но не сведе очите си, наблюдавали го така внимателно.

— Мадам — с най-голямо достолепие заговори мистър Домби, — аз не мога да приема подобно необичайно предложение.

Тя продължаваше да го гледа, без ни най-малко да променя изражението си.

— Аз не мога да приема — каза мистър Домби и се изправи — да се споразумявам или преговарям с вас, мисис Домби, по въпрос, относно който вие сте осведомена за моето мнение и желание. Аз съм изразил своя ultimatum, мадам, и остава само да ви помоля да му обърнете сериозно внимание.

Той видя как лицето придоби старото си изражение, но по-подчертано от преди. Видя как очите се извръщат като от гнусна и долна гледка. Видя как изплуваха презрението, гневът, негодуванието и отвращението, а бледото, застинало, сериозно изражение се разсея като дим. Той не можеше да не гледа, макар че гледаше с ужас.

— Вървете си, сър! — каза тя и властно му посочи вратата с ръка. — Нашият пръв и последен откровен разговор приключи. Нищо не е в състояние да ни направи по-чужди един на друг, отколкото сме сега.

— Може да бъдете уверена, мадам — каза мистър Домби, — че ще постъпвам, както смятам за необходимо, без да се влияя от никакви патетични речи.

Тя му обърна гръб и без да отговаря, седна пред огледалото.

— Възлагам надежди на това, че ще придобиете по-вярно разбиране за дълга си, по-достойни чувства и по-голяма разсъдливост, мадам — заяви мистър Домби.

Тя не промълви ни дума в отговор. По израза на отразяващото се в огледалото й лице той разбра, че тя му обръща точно толкова внимание, колкото на някой незабелязан паяк на стената или бръмбар на пода или по-скоро като че той бе паяк или бръмбар, забелязан и смачкан, след което тя се бе извърнала и забравила за него, както се забравят презрените умрели гадини на пода.

Когато излизаше, той се обърна на вратата и огледа ярко осветената, разкошна стая, пръснатите навсякъде красиви, проблясващи вещи, седналата пред огледалото Едит в скъпата си рокля, както и лицето й, отразено от огледалото. Той се прибра в спалнята си, където отдавна се предаваше на размишления, отнасяйки със себе си ярък спомен за тези неща, както и случайно хрумналата му мисъл (каквито понякога на човек му минават през главата) как ли ще изглежда стаята, когато отново я види.

Що се отнася до останалото, мистър Домби бе много мълчалив, много важен и много уверен, че ще постигне целта си. И не променяше държането си.

Той не възнамеряваше да придружи семейството до Брайтън. Сутринта преди заминаването обаче, което бе ден-два по-късно, той снизходително уведоми Клеопатра, че могат да го очакват в най-скоро време да пристигне. Трябваше час по-скоро да се отведе Клеопатра на някакво място, което се препоръчва като целебно, защото тя наистина сякаш угасваше и замирисваше на пръст.

Макар и да не бе последвал втори сериозен удар, при възстановяването си от първия старата жена сякаш бавно се бе придвижвала назад, а не напред. Тя още повече се съсухри и сбръчка, проявяваше по-голяма неувереност поради слабоумието си, а мислите и спомените й се объркваха по-странно от преди. Наред с другите прояви от подобен характер за нея стана нещо обичайно да обърква имената на двамата си зетьове, живия и починалия, и обикновено наричаше мистър Домби или „Грейнджби“, или „Домбър“, а понякога и двете едновременно.

Тя обаче младееше, все още много младееше. И на закуска, преди заминаването, по младежки се яви с ново боне, поръчано специално за целта, и рокля за път, избродирана и обшита с ширит подобно рокличка на престарял младенец. Не беше лесно сега да й се сложи въздушно боне, а когато й се сложеше, не беше лесно да се удържи на съответното място отзад върху бедната й тресяща се глава. В случая бонето не само правеше странно впечатление, като стоеше на една страна, но трябваше и непрестанно да бъде потупвано по дъното от прислужницата Флауърс, която по време на закуска стоеше на заден план, за да изпълнява това задължение.

— Е, скъпи Грейнджби — каза мисис Скютън, — непрем трябва да обещ — някои думи тя изяждаше целите, а други — наполовина, — че дойдете скоро.

— Току-що ви казах, мадам — високо и отчетливо отвърна мистър Домби, — че ще дойда след ден-два.

— Бъдете благословен, Домбър!

При тези думи майорът, който бе дошъл да се сбогува с дамите и с невъзмутимото спокойствие на безсмъртно същество блещеше апоплектичните си очи срещу мисис Скютън, се обади:

— Ей богу, ма’ам, вие не каните стария Джо да ви посети!

— Жалък нещастник, кой е той? — изфъфли Клеопатра, но с едно потупване по бонето Флауърс сякаш намести паметта й и тя добави: — О! Имате предвид себе си, невъзпитано същество!

— Дяволски странно, сър! — прошепна майорът на мистър Домби. — Тежък случай. Винаги се е обличала леко. — Самият майор бе закопчан до брадата. — Ами кого другиго би могъл да има Дж. Б. предвид, като казва Джо, ако не стария Джо Багсток… Джоузеф… вашия роб… Джо, ма’ам? Ето! Ето го човека! Ето го и мяха му! — възкликна майорът, като звучно се удари в гърдите.

— Мила моя Едит… Грейнджби… извренно странно — раздразнено се обади Клеопатра, — че майор…

— Багсток! Дж. Б.! — извика майорът, като видя, че тя се запъва на името му.

— Е, няма значение! — отвърна Клеопатра. — Едит, любов моя, знаеш, че никога не съм помнила имена… за какво говорех? Ах, да!… Извренно странно, че толкова много хора искат да дойдат да ме видят. Не заминавам за дълго. Ще се върна. Сигурно могат да почакат, докато се завърна.

При тези думи Клеопатра огледа всички около масата и видът й беше много разтревожен.

— Не искам гости… наистина не искам гости — каза тя, — малко покой… и други подобни неща… са ми нужни. Никакъв отвратителен грубиян не трябва да се приближава до мен, докато не се отърся от тази скованост.

И като поднови маниерите си на кокетка — това бе ужасна гледка, — тя се опита леко да закачи майора с ветрилото си, но прекатури чашата на мистър Домби, намираща се в съвсем различна посока.

След това повика Уидърс и му нареди специално да се погрижи да се дадат нареждания за някои незначителни поправки в стаята й, които трябвало да бъдат приключени до нейното завръщане, и тъй като не се знаело кога точно ще се върне, необходимо било веднага да се пристъпи към поправките, понеже тя имала твърде много уговорки и най-различни хора щели да я посещават. Уидърс изслуша тези разпореждания с подобаваща почит и обеща да бъдат изпълнени. Когато обаче се отдръпна една-две крачки зад нея, той, изглежда, не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на майора, който пък не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на мистър Домби, който от своя страна не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на Клеопатра, която не можа да се сдържи да не разтресе глава, смъквайки бонето си над едното око, както и да не тракне по чинията с ножа и лъжицата си, сякаш потракваше с кастанети.

Единствено Едит нито веднъж не повдигна очи към никого на масата, нито пък изглеждаше смутена от това, което говореше и вършеше майка й. Тя слушаше несвързаните й приказки или поне извръщаше лице към Клеопатра, когато старата жена я заговаряше. Отвръщаше с няколко думи, когато бе необходимо, а понякога прекъсваше безсмислената й реч и само с един звук връщаше мисълта й там, откъдето се бе отклонила. Майката, колкото и разсеяна да беше по отношение на всичко друго, в едно нещо проявяваше съсредоточеност — непрестанно да наблюдава дъщеря си. Тя гледаше красивото лице, неподвижно и строго като издялано от камък, ту с боязливо възхищение, ту с нелеп кикот (опитвайки се да предизвика усмивка върху нещо), ту капризно проливайки сълзи и ревниво поклащайки глава, сякаш се чувствуваше пренебрегната от дъщеря си — интересът й към Едит беше обаче траен и не се менеше като другите й приумици, а непрестанно я изпълваше. Понякога тя местеше поглед от Едит към Флорънс и отново пак към Едит и този поглед беше безумен. А понякога се опитваше да гледа другаде сякаш за да се откъсне от лицето на дъщеря си. Старата жена обаче беше принудена отново да погледне към дъщеря си, която никога не извръщаше лице към майка си — освен когато я заговаряше, — нито пък я безпокоеше с поглед.

След като приключи закуската, мисис Скютън — тя си даваше вид, че по момински леко се обляга на ръката на майора, но всъщност бе енергично подкрепяна от другата страна от прислужницата Флауърс, а отзад подпирана от пажа Уидърс — бе отведена до каретата, в която щеше да пътува заедно с Флорънс и Едит до Брайтън.

— Нима Джоузеф е хвърлен в пълно изгнание! — възкликна майорът, подал моравата си физиономия на стълбите. — По дяволите, ма’ам, нима Клеопатра е толкова коравосърдечна, че да забрани на предания й Антоний Багсток да се явява в нейно присъствие?

— Махайте се! — рече Клеопатра. — Не мога да ви понасям. Можете да ме посетите, когато се завърна, ако се държите добре.

— Кажете на Джоузеф, ма’ам, че може да живее с тази надежда — каза майорът, — иначе той ще умре от отчаяние.

Клеопатра потръпна и се облегна назад.

— Едит, скъпа — обърна се тя към дъщеря си. — Кажи му…

— Какво?

— Такива ужасни думи — рече Клеопатра. — Той си служи с такива ужасни думи!

Едит му направи знак да се оттегли, нареди да тръгват и остави неприятния майор на мистър Домби. Майорът се върна при него, свирукайки си.

— Чуйте какво ще ви кажа, сър — рече майорът, скръстил ръце отзад и широко разкрачил нозе, — една наша прелестна приятелка е закъсала.

— Какво искате да кажете, майоре? — осведоми се мистър Домби.

— Искам да кажа, Домби — отвърна майорът, — че в най-скоро време ще станете зет-сирак.

Това закачливо определение, изглежда, толкова малко се понрави на мистър Домби, че в знак на тържественост майорът приключи фразата си с конско пръхтене.

— По дяволите, сър — възкликна майорът, — няма никакъв смисъл да се скриват фактите. Джо е прям, сър. Такъв е по характер. Ако изобщо приемате стария Джо, трябва да го приемате такъв, какъвто е. Дж. Б. е дя-вол-ски ръждясала, ситна стара пила, ще се убедите в това. Домби — добави майорът, — майката на жена ви вече е поела.

— Опасявам се — с много философски тон отвърна мистър Домби, — че мисис Скютън е силно разтърсена.

— Разтърсена ли, Домби! — възкликна майорът. — Тя е разбита на парчета!

— Въпреки това обаче — продължи мистър Домби — промяната и грижите могат много да помогнат.

— Не вярвам, сър — обади се майорът. — По дяволите, сър, тя винаги се е обличала леко. Ако човек не се облича добре — каза майорът и закопча още едно копче на бежовата си жилетка, — няма на какво да разчита. Някои хора обаче искат да умрат. Те искат да го сторят. По дяволите, те ще го сторят. Те са упорити. Чуйте какво ще ви кажа, Домби. Може да не е красиво, може да не е изискано, може да е грубо и дръзко, но човешката природа ще се подобри здравата, сър, ако й се влее мъничко от истинската, стара, английска, Багстокова сила.

След като съобщи това ценно сведение, майорът, който безспорно бе действително син, независимо какви други качества притежаваше или искаше да притежава, за да се причисли към „истинската, стара, английска порода“ (тази порода никога не е била точно определяна), замъкна рачешките си очи и апоплексията си в клуба и цял ден се дави там.

Клеопатра, ту сприхава, ту самодоволна, ту будна, ту спяща, но неизменно млада, пристигна същата вечер в Брайтън, разпадна се както винаги на части и бе сложена в кревата. Там мрачната фантазия би могла да си представи как един по-страшен скелет от прислужницата — прислужницата би трябвало да представлява това — дебне край розовите завеси, закарани там, за да хвърлят ярките си отблясъци върху Клеопатра.

Решено бе на висш съвет на медицинските светила, че тя трябва всеки ден да се разхожда с карета и че е необходимо всеки ден да слиза и да се движи сама. Едит бе готова да я съпровожда — тя винаги бе готова да я съпровожда, с неизменното си, безучастно внимание и застинала хубост — и те се отправяха с каретата на път, само двете, тъй като сега, когато състоянието на майка й се бе влошило, Едит изпитваше безпокойство в присъствието на Флорънс. Тя целуваше Флорънс и й казваше, че предпочитат да бъдат сами.

Един ден мисис Скютън се намираше в неопределеното състояние на придирчивост и ревнивост, което бе развила при възстановяването си от първия удар. След като известно време седя безмълвно в каретата, наблюдавайки Едит, тя пое ръката й и горещо я целуна. Ръката нито се протегна сама, нито се отдръпна, а просто позволи да я вземат и когато се освободи, се отпусна отново, сякаш бе безчувствена. Като видя това движение, Клеопатра започна да хленчи, да ридае и да разправя каква майка е била и как са я забравили. Тя продължи да върши това на произволни промеждутъци дори и след като слязоха. Старата жена закуцука напред със съвместното съдействие на Уидърс и бастуна, Едит вървеше редом до нея, а каретата бавно ги следваше на малко разстояние отзад.

Беше хладен, навъсен, ветровит ден. Те се намираха сред хълмовете, а между тях и хоризонта не се виждаше нищо друго освен безплодно, голо пространство. Мрачно наслаждавайки се на монотонната си жалба, майката продължаваше от време на време да я повтаря тихо, а гордата фигура на дъщеря й се движеше бавно до нея, когато срещу тях се зададоха откъм тъмния хребет други две фигури, които в далечината до такава степен приличаха на карикатурно копие на самите тях, че Едит се спря.

Почти веднага щом тя спря, спряха и двете фигури. Тази, която според Едит приличаше на изкривена сянка на майка й, припряно заговори на другата, като сочеше с ръка към тях. Първата фигура сякаш бе склонна да се върне, но втората, у която Едит видя толкова голяма прилика със себе си, че изпита странно чувство, примесено с известен страх, пристъпи напред. Тогава и двете фигури пристъпиха напред.

Повечето от своите наблюдения Едит направи, докато вървеше насреща им, тъй като тя се бе спряла само за миг. Когато приближи, забеляза, че те са бедно облечени като скитащи се от село на село пътници, че младата жена носи за продан плетени неща и друга подобна стока, а старата се тътри с празни ръце.

Въпреки това, независимо колко голяма бе разликата в дрехите, положението, външността, Едит не можеше да не сравнява младата жена със себе си. Навярно тя видя върху лицето й следи от това, което таеше в собствената си душа, макар още то да не себе изписало върху лика й. Докато жената пристъпваше насреща, отвръщайки на погледа й, впивайки блестящите си очи в нея, несъмнено показвайки нещо от своя облик и осанка, мислейки си сякаш за същите неща като нея, Едит усети, че я побиват студени тръпки, сякаш денят се бе смрачил, а вятърът усилил.

Сега те приближиха. Старицата протегна натрапчиво ръка и се спря да проси от мисис Скютън. Младата също се спря и те двете с Едит се погледнаха в очите.

— Само това — отвърна жената и без да поглежда към стоката си, я показа. — Себе си отдавна съм продала.

— Госпожо, не й вярвайте — дрезгаво се обърна старицата към мисис Скютън, — не й вярвайте какво ви разправя. Тя обича да приказва така. Това е моята красива и непокорна дъщеря. Тя ми се отплаща единствено с упреци, госпожо, за всичко, което съм сторила за нея. Вижте я сега, госпожо, какви погледи отправя към бедната си възрастна майка.

Докато мисис Скютън с разтреперана ръка извади кесията си и нетърпеливо зарови в нея за пари, а другата стара жена алчно я наблюдаваше — в тяхната припряност и немощ главите им едва не се докосваха, — Едит се обади.

— Виждала съм ви преди — обърна се тя към старицата.

— Да, госпожо — отвърна й тя с реверанс. — Там, в Уорикшир. Сутринта в гората. Когато не искахте нищо да ми дадете. Но джентълменът, той ми даде нещо! О, да бъде благословен, да бъде благословен! — измънка старицата, като вдигна костеливата си ръка и се ухили страхотно на дъщеря си.

— Няма смисъл да се опитваш да ме възпираш, Едит! — сърдито заяви мисис Скютън, очаквайки възражение от нея. — Ти нищо не разбираш. Не можеш да ме разубедиш. Уверена съм, че това е чудесна жена и добра майка.

— Да, госпожо, да — бърбореше старицата, стръвно протягайки ръка. — Благодаря, госпожо. Бог да ви благославя, госпожо. Още шест пени, хубава моя госпожо, поради това, че и вие сте добра майка.

— Но и към мен понякога се отнасят с непокорство, скъпа стара приятелко, уверявам ви — захленчи мисис Скютън. — Хайде! Ръкувай се с мен! Ти си много добро старо създание… изпълнено с… как се казваше… и тям подобни. Цялата преливаш от чувства и така нататък, нали?

— О, да, госпожо!

— Да, убедена съм, че си такава. Такова е и онова благородно създание, Грейнджби. Наистина трябва отново да се ръкувам с теб. А сега можеш да си вървиш и се надявам — обърна се тя към дъщерята, — че ще проявяваш по-голяма благодарност и естествена… как се казваше… и неща от този род… никога не мога да запомня тези названия… защото няма по-добра майка на земята от тази старица. Хайде, Едит!

Докато развалините, останали от Клеопатра, с хленч се заклатиха напред, внимателно изтривайки очи, без да забравят за ружа наоколо, другата старица закуцука в обратна посока, като си мърмореше и броеше парите. Едит и младата жена не си бяха разменили ни дума повече, не бяха направили никакъв жест, но и двете дори за миг не бяха откъснали очи една от друга. Те докрая стояха изправени лице в лице, докато Едит, сякаш събуждайки се от сън, бавно отмина.

— Вие сте красива жена — загледана след нея, прошепна сянката й. — Но хубостта няма да ни спаси. Вие сте горда жена. Но гордостта няма да ни спаси. Трябва да се опознаем, когато се срещнем отново.