Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XIII Работите в кантората и съобщение за предстоящо пътуване с кораб

Кантората на мистър Домби се намираше на една уличка, където от много време на ъгъла имаше сергия за подбрани плодове и където непрекъснато всеки ден от десет до пет часа̀ амбулантни търговци от двата пола предлагаха за продан пантофи, тефтерчета, сюнгери, нашийници за кучета, уиндзорски сапун, а понякога пойнтер или картина с маслени бои.

Пойнтерът винаги се явяваше тук с оглед на фондовата борса, където постоянно се поддържаше спортен дух (първоначално породил се в резултат на басовете). Останалата стока бе предназначена за широката маса, но продавачите никога не я предлагаха на мистър Домби. Те почтително отстъпваха назад при неговата поява. Главният търговец на пантофи и нашийници за кучета — който се считаше за обществена фигура и чийто портрет бе закачен на вратата на един художник в Чипсайд — докосваше с показалец периферията на шапката си, когато минаваше мистър Домби. Носачът с номер на гърдите, в случай че не бе изпратен по работа, винаги изтичваше услужливо пред мистър Домби, за да му отвори вратата на кантората колкото може по-широко, и свалил шапка, държеше вратата, докато той влезе.

Чиновниците в кантората също така се надпреварваха да засвидетелствуват своята почит. Когато мистър Домби влезеше в приемната, възцаряваше се тържествена тишина. В миг шегаджията от счетоводството ставаше безмълвен като кожените противопожарни кофи зад гърба му. На безжизнената и дрезгава светлина, процеждаща се през матовото стъкло на прозорците и таванските отвори, от която върху стъклата оставаше черно наслоение, се очертаваха книгите, папките и приведените над тях фигури, потънали в мрачна съсредоточеност, с вид, издаващ такава изолираност от външния свят, сякаш се намираха на морското дъно, а душната малка стаичка на касиера в тъмния коридор, където винаги мъждукаше лампа с абажур, приличаше на леговището на морско чудовище, съзерцаващо тайнствата на океанските дълбини с червеното си око.

Когато Пърч, прислужникът, който подобно на часовник седеше върху малка поставка, зърваше влизащия мистър Домби — или по-скоро предугаждаше влизането му, тъй като той вече бе развил интуитивно усещане за това, — той се втурваше в кабинета на мистър Домби, засилваше огъня, нагребваше въглища от дъното на сандъчето за въглища, окачваше вестника върху решетката на камината, за да го изсуши, поставяше стола и дъската за обяви на необходимото място и се завъртваше на пети точно в мига на появата на мистър Домби, за да поеме палтото и шапката му и да ги окачи. После Пърч вземаше вестника, обръщаше го веднъж-дваж на огъня и почтително го слагаше до ръката на мистър Домби. И до такава степен Пърч нямаше нищо против да проявява крайна почтителност, че ако можеше да се просне в нозете на мистър Домби или да се обърне към него с почетни обръщения, някога отправяни към Халиф Харун Алрашид51, това би го преизпълнило с радост.

Тъй като подобна проява на почести би представлявала само едно пробно нововъведение, Пърч бе принуден да се задоволи със свои собствени начини на изразяване: „Вие сте светлина за моя взор. Вие сте диханието на душата ми. Вие сте повелителят на предания Пърч.“ Стед тези недостатъчно красноречиви хвалебствия той безшумно затваряше вратата и се оттегляше на пръсти, като оставяше великия си господар да бъде наблюдаван през един сводообразен прозорец на покрива от уродливи комини и гърбове на къщи и най-вече от дръзкия прозорец на бръснарския салон на втория етаж, откъдето един восъчен манекен — рано сутрин плешив като мюсюлманин, а след единадесет часа украсен с пищна коса и бакенбарди по последна християнска мода — непрекъснато му показваше тила си.

Между мистър Домби и света на простосмъртните, до който се стигаше посредством приемната — в нея присъствието на мистър Домби в кабинета му се усещаше като полъх на влажен или студен въздух, — имаше две преходни помещения. Първото беше кабинетът на мистър Каркър, а второто — кабинетът на мистър Морфин. На всеки един от тези двама джентълмени се полагаше стаичка, голяма колкото баня, с изход към коридора пред вратата на мистър Домби. Мистър Каркър, подобно на велик везир, обитаваше помещението, близо до султана, а мистър Морфин, като служител с по-низш ранг, обитаваше помещението, близо до чиновниците.

Последният от споменатите джентълмени беше жизнерадостен възрастен човек със светлокафяви очи, ерген, нагоре — официално облечен в черно, а надолу — с панталони меланж. В тъмната му коса тук-там се виждаха сребристи петънца, сякаш в своя вървеж времето го бе изпръскало, а бакенбардите му бяха вече побелели. Той хранеше дълбоко уважение към мистър Домби и му отдаваше необходимата почит. Но тъй като беше с весел нрав и винаги се чувствуваше малко неловко в присъствието на такава важна личност, честите съвещания на мистър Каркър с мистър Домби не предизвикваха у него никаква ревност и той дори тайно се радваше, че поради характера на задълженията си рядко бе удостояван с подобно отличие. Посвоему той бе голям любител на музиката — извън служебно време — и хранеше бащинска привързаност към своето виолончело, което редовно веднъж в седмицата пренасяше от Излингтън, където се намираше неговата квартира, в някакъв си клуб в близост до банката, където всяка сряда вечерта една неголяма компания изпълняваше най-тягостни и сърцераздирателни квартети.

Мистър Каркър беше тридесет и осем или четиридесетгодишен джентълмен, с червендалесто лице и два реда безукорни блестящи зъби, толкова равни и бели, че предизвикваха смущение. Невъзможно беше да не ги забележиш, защото, като говореше, винаги ги показваше. А лицето му бе разтегнато в такава широка усмивка (усмивка обаче, в която почти винаги участвуваха единствено устните), че тя напомняше донякъде озъбването на котка. По примера на своя господар той проявяваше предпочитание към колосани бели връзки и беше винаги добре закопчан и със стегнато облекло. Държането му спрямо мистър Домби бе добре обмислено и той точно се придържаше към възприетия модел. Беше фамилиарен с мистър Домби, като същевременно силно подчертаваше разстоянието, което ги дели. „Мистър Домби, по отношение на човек с вашето положение от страна на човек с моето положение никаква проява на почит, съвместима с нашите делови връзки, не бих счел за достатъчна. Откровено ви признавам, сър, напълно се отказвам от това. Чувствувам, че не бих могъл да удовлетворя сам себе си. А господ знае, мистър Домби, че вие не се нуждаете от подобни уверения.“ Ако тези думи бяха напечатани и мистър Каркър винаги носеше надписа отпред на гърдите си, за да може мистър Домби непрекъснато да ги чете, той не би бил в състояние да изрази по-ясно това, което изразяваше с поведението си.

Такъв беше Каркър, управителят. Мистър Каркър младши, приятелят на Уолтър, бе негов брат — две-три години по-голям, но с безкрайно по-ниско обществено положение. По-малкият брат заемаше поста на върха на обществената стълба, а по-големият брат — на най-ниското стъпало. По-големият брат никога не се издигаше по-нагоре, нито пък повдигаше крак, за да се изкачи. Младите хора го задминаваха, извисяваха се високо над главата му и продължаваха да растат, а той си оставаше винаги на най-ниското стъпало. Беше се напълно примирил със скромното си положение, никога не се оплакваше от него и, разбира се, не хранеше никакви надежди да го промени.

— Как се чувствувате тази сутрин? — запита един ден управителят мистър Каркър при влизането си в кабинета на мистър Домби малко след пристигането на последния.

— Здравейте, Каркър! — каза мистър Домби, като стана от стола си и се обърна с гръб към камината. — Имате ли нещо за мен?

— Не зная дали е необходимо да ви безпокоя — отвърна Каркър, разлиствайки книжата в ръка. — Днес в три часа имате заседание на комитета, както ви е известно.

— И второ в четири без четвърт — добави мистър Домби.

— Вие никога нищо не забравяте! — възкликна Каркър, като продължаваше да разлиства книжата. — Ако Пол наследи вашата памет, ще създава грижи на фирмата. Един такъв е достатъчен тук.

— Вие също имате добра памет — забеляза мистър Домби.

— О! Аз ли? — възкликна управителят. — За човек като мен това е единственият капитал.

Мистър Домби запази своя тържествен и самодоволен вид, когато се наведе над камината и незабелязано за самия Каркър огледа от главата до петите своя служител. Официалността и изискаността в облеклото на Каркър, както и известното високомерие в държането, или свойствено му по природа, или възприето от модела насреща, придаваха особен допълнителен ефект на неговото покорство. Той създаваше впечатление на човек, който би се опълчил срещу смазваща го сила, ако му се удаде такава възможност, но пред величието и превъзходството на мистър Домби бе напълно отстъпил.

— Тук ли е Морфин? — попита мистър Домби след кратко мълчание, по време на което мистър Каркър шумолеше с книжата си и си мърмореше под носа кратки извадки от съдържанието им.

— Морфин е тук — отвърна той и на лицето му се появи най-широката му и най-внезапна усмивка — и си тананика, предал се на музикални възпоминания за снощния си квартет, предполагам… което се чува през стената помежду ни и едва не ме докарва до лудост. Иска ми се да си запали виолончелото и заедно с него да изгори всичките си нотни тетрадки.

— Струва ми се, Каркър, че вие никого не уважавате — отбеляза мистър Домби.

— Никого ли? — запита Каркър и отново широко и съвсем по котешки си оголи зъбите. — Е, не много хора, струва ми се. Навярно бих твърдял със сигурност — прошепна той, сякаш премисляше — само за един.

Опасна черта, ако тя бе истинска и не по-малко опасна, ако бе притворна. Но едва ли мистър Домби мислеше така — той продължаваше да стои с гръб към камината, изправен в цял ръст, и наблюдаваше главния си служител с величествено спокойствие, в което сякаш се прокрадваше скрито съзнание за власт, по-силно от всякога.

— Относно Морфин — заговори мистър Каркър, като отдели един лист от книжата — той съобщи, че в агенцията в Барбадос е починал младши служител и предлага да се запази каюта на кораба „Син и Наследник“, заминаващ след около месец… за заместника. Предполагам, че ви е все едно кой ще бъде изпратен. Ние тук нямаме подходящ човек.

Мистър Домби поклати глава с пълно безразличие.

— Мястото не е много завидно — заяви мистър Каркър и взе писалка, за да направи отметка на гърба на листа. — Вярвам, че той ще може да назначи осиротелия племенник на някой от неговите музикални приятели. Това навярно ще прекрати свиренето на цигулка на момчето, ако има дарба в това отношение. Кой е? Влезте!

— Извинете, мистър Каркър. Не знаех, че сте тук, сър — възкликна Уолтър, появил се с писма в ръка, току-що пристигнали и неотворени. — Мистър Каркър младши, сър…

При споменаването на това име управителят мистър Каркър бе остро жегнат (или си даде вид на такъв) от чувство на срам и унижение. Той погледна мистър Домби право в очите с променен и извинителен поглед, после сведе глава и замълча за миг.

— Смятам, сър — внезапно извика той гневно и се нахвърли върху Уолтър, — че и преди това към вас е отправяна молбата да не споменавате в разговор името на мистър Каркър младши.

— Извинете — отвърна Уолтър. — Исках само да обясня, че мистър Каркър младши ми каза, че вие вече сте излезли от кабинета, защото в противен случай аз никога не бих почукал на вратата, когато вие сте зает с мистър Домби. Това са писма за мистър Домби, сър.

— Добре, сър — отвърна управителят мистър Каркър и бързо ги дръпна от ръката му. — Вървете да си гледате работата.

Но при това безцеремонно вземане, без сам да забележи, мистър Каркър изпусна едно писмо на пода. Мистър Домби също не забеляза падналото в краката му писмо. Уолтър се поколеба за миг в очакване, че някой от тях ще го забележи. Но като видя, че то се изплъзва от вниманието и на двамата, той се поспря, върна се, вдигна го и го постави върху бюрото на мистър Домби. Писмата бяха изпратени по пощата, а въпросното се оказа поредният отчет на мисис Пипчин, адресиран както винаги — тъй като мисис Пипчин лошо си служеше с писалката — от самата Флорънс. Мистър Домби — Уолтър безмълвно бе насочил вниманието му към това писмо — се сепна, като го видя, и отправи към момчето свиреп поглед, сякаш бе убеден, че то умишлено го е отделило от останалите.

— Напуснете стаята, сър! — високомерно заповяда мистър Домби.

Той смачка писмото в ръка и след като проследи с поглед излизането на Уолтър от стаята, го пъхна в джоба си, без да отлепва печата.

— Споменахте, че ви е необходимо да изпратите някого на Антилските острови — припряно каза мистър Домби.

— Да — отвърна Каркър.

— Изпратете младия Гей.

— Добре, много добре наистина. Нищо по-лесно от това — рече мистър Каркър, без да проявява каквато и да е изненада, и отново взе писалката, за да сложи нова отметка на гърба на листа все така невъзмутимо, както и преди. — Ще изпратим младия Гей.

— Извикайте го пак — нареди мистър Домби.

Мистър Каркър незабавно стори това и Уолтър незабавно се върна.

— Гей — обади се мистър Домби, като малко се извърна, за да го погледне през рамо. — Тук има…

— Вакантно място — подсказа мистър Каркър, а устата му бе разтеглена до крайния си предел.

— На Антилските острови. В Барбадос. Изпращам вас — изрече мистър Домби, без да се унижава да разкрасява голата истина — да заемете мястото на младши служител в счетоводството в Барбадос. Уведомете чичо си, че съм избрал вас да заминете за Антилските острови.

От изумление дъхът на Уолтър така секна, че той едва успя да повтори думите: „Антилските острови.“

— Някой трябва да отиде — продължи мистър Домби, — а вие сте млад и здрав, а пък и чичо ви е материално затруднен. Съобщете на чичо си, че назначават вас на това място. Няма да тръгнете веднага. В срок от един месец… или два навярно.

— И там ли ще остана, сър? — попита Уолтър.

— Дали ще останете там, сър? — повтори мистър Домби, като се извърна още малко към него. — Какво искате да кажете? Какво иска да каже той, Каркър?

— Там ли ще живея, сър? — със запъване каза Уолтър.

— Разбира се — отговори мистър Домби.

Уолтър се поклони.

— Това е всичко — заяви мистър Домби и отново се обърна към писмата си. — Разбира се, своевременно ще му дадете указания относно необходимата екипировка и така нататък, Каркър. Не е необходимо той да стои повече тук, Каркър.

— Не е необходимо да стоите повече тук, Гей — отбеляза мистър Каркър с оголени венци.

— Освен ако… — обади се мистър Домби, спря да чете, без обаче да вдига глава от писмото, и наостри слух. — Освен ако има някакви въпроси.

— Не, сър — отвърна Уолтър, развълнуван, объркан и едва ли не зашеметен, като в същото време пред очите му се нижеха най-разнообразни картини, сред които образът на капитан Кътъл с твърдо колосаната шапка, онемял от изумление в дома на мисис Макстинджър, както и на чичо му, оплакващ загубата си в малката задна гостна, заемаха видно място. — Аз почти не зная… аз… аз съм ви много задължен, сър.

— Не е необходимо той да стои повече тук, Каркър — каза мистър Домби.

И тъй като мистър Каркър отново повтори тези думи и прибра книжата си, сякаш и той се канеше да излезе, Уолтър почувствува, че по-нататъшното му оставане в кабинета би било непростимо нахалство — още повече, че нямаше никакви въпроси — и затова се измъкна навън, изпаднал в пълен смут.

Докато вървеше по коридора, изпитващ раздвояване на съзнанието и безпомощност като насън, той чу как вратата на мистър Домби отново се хлопна след излизането на мистър Каркър и веднага след това въпросният джентълмен извика след него:

— Доведете своя приятел мистър Каркър младши в моя кабинет, ако обичате, сър.

Уолтър отиде в приемната и съобщи на мистър Каркър младши каквото му бе поръчано и той съответно излезе иззад преградката, където седеше сам в ъгъла, и се отправи заедно с момчето към кабинета на управителя мистър Каркър.

Джентълменът стоеше с гръб към камината, с пъхнати под пешовете ръце и така неумолимо гледаше над бялата връзка, както би могъл да гледа само мистър Домби. Той ги прие в кабинета, без да променя позата си или да смекчава суровия си тъмен поглед, а само даде знак на Уолтър да затвори вратата.

— Джон Каркър — веднага заговори управителят, като се нахвърли върху брат си и така оголи двата си реда зъби, сякаш щеше да го захапе, — в какъв съюз си влязъл с този млад човек, в резултат на което навсякъде ме преследват и тормозят, като споменават името ти? Не ти ли стига това, Джон Каркър, че аз съм ти близък родственик и не мога да се избавя от този…

— Кажи „позор“, Джеймс — тихо се обади другият брат, когато забеляза затруднението му да намери подходяща дума. — Точно това имаш предвид, и то с основание, затова кажи „позор“.

— От този позор — повтори брат му, като силно наблегна на думата. — Трябва ли този факт да се раздрънква и разгласява и непрекъснато да се излага дори в присъствието на главата на тази фирма? Дори в мигове на дискретност? Или си мислиш, че твоето име тук в тази сграда предразполага към доверие и упование, Джон Каркър?

— Не — отвърна другият брат. — Не, Джеймс. Бог ми е свидетел, че нямам подобни мисли.

— А какво мислиш тогава? — продължи брат му. — И защо се тикаш на пътя ми? Не си ли ми вече достатъчно навредил?

— Джеймс, никога не съм ти навреждал умишлено.

— Ти си ми брат — продума управителят. — Това достатъчно ми вреди.

— Бих искал да мога да го променя, Джеймс.

— И аз бих искал да можеш и действително да го промениш.

През целия този разговор Уолтър с болка и удивление отправяше поглед ту към единия, ту към другия брат. Този, който бе по-голям на години, но младши във фирмата, стоеше с наведени очи, свел глава и смирено слушаше укорите на другия. И макар че тези укори бяха извънредно мъчителни поради тона и погледа, с които се изричаха, и поради присъствието на Уолтър, у когото те предизвикваха крайна изненада и изумление, Каркър младши изрази протеста си срещу тях единствено като повдигна леко дясната си ръка умолително, сякаш искаше да каже: „Пощади ме.“ Така би могъл да стои и пред палач, ако тези укори бяха удари, а той самият — герой, здраво окован и отпаднал поради телесните си страдания.

Великодушен и отзивчив по природа, решил, че неволно той е станал причина за тези нападки, сега Уолтър се намеси с цялата напираща у него пламенност.

— Мистър Каркър — обърна се той към управителя. — Наистина, наистина вината е изцяло моя. Поради невнимание, за което се осъждам с цялата си душа, несъмнено съм споменавал името на мистър Каркър много по-често, отколкото е било необходимо, и съм допускал името му да се отронва от устата ми въпреки изричната ви забрана. Но грешката е само моя, сър. Ние и дума не сме обелвали помежду си по този въпрос… и всъщност много малко по какъвто и да е въпрос. Но всичко това — добави Уолтър след кратка пауза — е само поради невнимание от моя страна, сър, тъй като мистър Каркър предизвика интерес у мен още при самото ми постъпване тук и аз едва се сдържах да не говоря понякога за него, след като той изцяло изпълваше мислите ми.

Тези думи се изтръгнаха от самото сърце на Уолтър и излъчваха голямо благородство. Защото той бе погледнал преклонената глава, сведените надолу очи и повдигнатата ръка и му бе минала мисълта: „Аз така смятам и защо не си го призная открито, за да защитя този самотен, сломен човек?“

— Всъщност вие ме отбягвахте, мистър Каркър — продължи Уолтър, а очите му плувнаха в сълзи — толкова искрено бе съчувствието му. — За мое голямо разочарование и съжаление, съзнавах това. Откакто за пръв път дойдох тук, до ден-днешен аз упорито се опитвам да се сближа с вас, доколкото може да си позволи подобно нещо момче на моята възраст, но всичко беше безполезно.

— И запомнете — бързо го прекъсна управителят, — че всичко ще бъде още по-безполезно, ако продължавате да споменавате името на Джон Каркър пред хората. Не е този начинът, по който ще се сближите с мистър Джон Каркър. Попитайте и самия него дали не е така.

— Не можете да ми помогнете с това — отговори братът. — Само се стига до разговори като настоящия, за който не е нужно да казвам, че бих избягнал. Добър приятел би могъл да ми бъде единствено този — тук той заговори много отчетливо, сякаш искаше да набие думите в съзнанието на Уолтър, — който ме забрави и ме остави да си вървя по пътя, без да ми обръща внимание или задава въпроси.

— Тъй като вашата памет не задържа това, Гей, което ви се казва от другите — заяви управителят мистър Каркър, разпалвайки се, с нарастващо задоволство, — счетох, че е необходимо да го чуете от най-авторитетното лице в случая. — Тук той кимна към брат си. — Надявам се, че сега вече няма да го забравяте. Това е всичко, Гей. Свободен сте.

Уолтър излезе и тъкмо се канеше да затвори след себе си вратата, когато отново дочу гласовете на двамата братя, както и споменаването на собственото си име и той се спря нерешително пред открехнатата врата с ръка на бравата, питащ се дали да се върне, или да си отиде. При това положение бе неизбежно да чуе последвалите думи:

— Ако можеш, бъди по-снизходителен към мен, Джеймс — заговори Джон Каркър, — когато ти казвам, че… как би могло да бъде другояче, след като цялата ми история е записана тук… — и той се тупна по сърцето — че цялата ми душа трепна при вида на това момче, Уолтър Гей. Когато той за пръв път дойде тук, в него съзрях едва ли не моето второ аз.

— Твоето второ аз! — презрително повтори управителят.

— Не какъвто съм сега, а какъвто бях, когато и аз дойдох тук за пръв път — също така жизнерадостен, безгрижен, млад, неопитен, опиянен от същите неспокойни и дръзки фантазии, преизпълнен със същите качества, притежаващи силата да предизвикат доброто или злото.

— Надявам се, че грешиш — обади се брат му, като вложи в думите си скрит, саркастичен смисъл.

— С уверена ръка ми нанасяш силни удари и ме раняваш дълбоко — отвърна другият брат с такъв глас (или поне така се стори на Уолтър), сякаш наистина го бяха жестоко пронизали с оръжие в гърдите. — Тези мисли се породиха у мен, когато той дойде тук още съвсем малко момче. Вярвах в тях. За мен те бяха самата истина. Наблюдавах го как безгрижно стъпва по ръба на невидимата пропаст, където много други като него вървят също така бодро и откъдето…

— Старото оправдание — прекъсна го брат му, като разбърка огъня в камината. — Много други. Продължавай. Кажи, много други се сгромолясват.

— Откъдето само ЕДИН пътник се сгромоляса — отвърна другият, — който бе поел пътя си, също такова момче, но все повече и повече загубваше почва под краката си, подхлъзваше се и продължаваше да се препъва, докато най-после стремглаво се сгромоляса и се озова на дъното, напълно смазан. Представи си какво съм изживял, когато наблюдавах това момче.

— За всичко можеш да бъдеш благодарен единствено на себе си — отбеляза брат му.

— Единствено на себе си — с въздишка се съгласи другият. — Аз не се опитвам да поделям с някого вината или срама.

— Срама го поделяш — със стиснати зъби изръмжа Джеймс Каркър — през такива гъсти, здрави зъби можеше добре да се ръмжи.

— Ах, Джеймс — възкликна брат му и за пръв път в гласа му прозвуча укор — говореше приглушено, сякаш бе закрил лицето си с ръце. — Оттогава насам ти умело ме използуваш, за да изпъкваш по-ярко. Спокойно стъпваш върху мен, за да се изкачваш нагоре. Не ме подритвай с крак!

Последва мълчание. След известно време се чу как управителят мистър Каркър разлиства книжата си, сякаш имаше твърдото намерение да сложи край на разговора. От своя страна брат му се оттегли близо до вратата.

— Това е всичко — заговори той. — Наблюдавах го с такова разтреперано сърце и такъв страх — едно допълнително наказание за мен, — докато той подмина мястото, където за пръв път се подхлъзнах, а след това, дори да бях собственият му баща, не бих могъл да отправя по-горещи благодарности към бога. Не смеех да го предупреждавам или съветвам, но ако бях видял основателна причина, щях да му разкажа за своя горчив опит. Страхувах се да ме виждат хората, че разговарям с него, за да не смятат, че му пакостя, че го тласкам по лош път или го покварявам, а и защото наистина се опасявах, че мога да имам такова въздействие върху него. Не зная, възможно е у мен да се крие подобна зараза. Припомни си моята история в съпоставка с младия Уолтър Гей и чувствата ми, предизвикани от него, и ако можеш, бъди по-снизходителен към мен, Джеймс.

След тези думи той излезе и се натъкна на Уолтър пред вратата. Като видя момчето там, той пребледня леко, а като го хвана за ръка и му зашепна, лицето му съвсем побеля.

— Мистър Каркър, позволете ми да изразя своите благодарности. Позволете ми да ви кажа как искрено ви съчувствувам! Как дълбоко съжалявам, че така злополучно станах причина за всичко! Как ви възприемам почти като свой покровител и защитник. Как горещо съм ви признателен и каква жалост изпитвам към вас! — говореше Уолтър, като му стискаше и двете ръце и в своето вълнение почти не разбираше какво казва или какво върши.

Тъй като стаята на Морфин беше съвсем наблизо и вътре нямаше никой, а вратата — широко отворена, те сякаш по взаимно съгласие влязоха вътре, понеже рядко се случваше по коридора да не минава човек. Когато се озоваха там и Уолтър забеляза върху лицето на мистър Каркър следи от вътрешния му смут, стори му се, че едва ли не за пръв път вижда това лице, толкова неузнаваемо бе станало то.

— Уолтър — заговори Каркър, като сложи ръка на рамото му, — аз съм далеч по-ниско от теб и нека винаги да бъде така. Знаеш ли какво представлявам аз?

— Какво представлявате вие! — Докато Уолтър внимателно се взираше в него, тези думи сякаш напираха на езика му.

— Това започна — промълви Каркър, — преди да навърша двадесет и една години — нещата отдавна клоняха натам, но започнаха приблизително тогава. Ограбих ги за пръв път, когато станах пълнолетен. Ограбих ги и по-късно. Преди да съм навършил двадесет и две години, всичко се разкри. И тогава, Уолтър, аз умрях за всички хора.

Отново последните няколко думи сякаш започнаха да напират на езика му, но Уолтър не ги изрече, нито пък продума нещо друго.

— Фирмата беше много добра към мен. Нека в рая старият господар да намери отплата за своето снизхождение. А също и неговият син, който тогава тъкмо бе дошъл в кантората, където се ползувах с голямо доверие. Аз бях повикан в този кабинет, който сега принадлежи на него — оттогава не съм влизал там, — и излязох такъв, какъвто ме виждаш сега. Години наред заемах настоящото си място, както винаги сам, но тогава в очите на всички аз бях един назидателен пример. Те всички проявиха милост към мен и аз продължих да живея. С времето характерът на моето изкупление се промени и смятам, че сега, с изключение на тримата ръководни лица на фирмата, никой друг не знае истинската ми история. Докато малкото момче порасне и я научи, моето ъгълче навярно ще опустее. Предпочитам да стане така! Това е единствената промяна у мен от деня, в който в този кабинет аз завинаги се разделих с младостта, надеждите и обществото на порядъчните хора. Да те благославя бог, Уолтър! Пази себе си и всички свои близки от безчестието, а ако не успееш, по-добре ги убий!

Когато Уолтър се опита да си припомни какво точно се бе случило между тях, към думите на мистър Каркър се прибави само споменът за силно разтрепераното му тяло, сякаш зъзнещо от студ, и за внезапните му избухвания в плач.

Когато Уолтър отново го зърна, той седеше приведен над бюрото си, все така безмълвен, унил и смирен както винаги. И тогава, видял го на работното му място и усетил твърдата му решимост да преустанови всякакво по-нататъшно общуване помежду им, отново припомнил си какво бе чул и разбрал само за една сутрин относно живота на двамата братя Каркър, на Уолтър се стори почти невероятно, че трябва да замине за Антилските острови и в най-скоро време да се лиши от присъствието на чичо Сол, капитан Кътъл, от редките мимолетни срещи с Флорънс Домби — не, искаше да каже с Пол, — както и от всичко в своя живот, което обичаше, към което бе привързан и за което мечтаеше всеки ден.

Но това беше самата истина и новината вече бе обходила приемната. И докато той още седеше с натежало сърце и размишляваше за тези неща, подпрял главата си с ръка, Пърч, прислужникът, се смъкна от махагоновата си поставка, дръпна го за лакътя, извини му се и шепнешком го попита дали смята, че би могъл да изпрати у дома в Англия един буркан захаросан джинджифил на ниска цена за укрепване на мисис Пърч по време на възстановяването й след поредното раждане.