Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LX Предимно сватбена

Горе-долу по това време се бе вече състоял големият бал, устройван два пъти годишно от доктор и мисис Блимбър, за който те отправяха покана към всички млади джентълмени, обучавани в това благородно заведение, да ги удостоят с присъствието си на ранното тържество от 19,30 ч., където се танцуваше кадрил. И младите джентълмени, без никакви непристойни прояви на лекомислие, се бяха отправили към домовете си, преситени от наука. Мистър Скетълс беше заминал за чужбина, за да краси завинаги родителския си дом, тъй като баща му, сър Барнет Скетълс, със своите прославени маниери си беше спечелил дипломатически пост и сега заедно с лейди Скетълс изпълняваше почетните си задължения за голямо задоволство дори на своите собствени съотечественици, а това се считаше едва ли не за чудо. Мистър Тозър, вече млад мъж с величествена осанка и ботуши до коленете, беше така погълнат от древността, че познанията му по английски не се различаваха много от тези на истински древен римлянин — едно постижение, което предизвикваше най-нежни чувства у милите му родители и караше майката и бащата на мистър Бригс (чието образование приличаше на претъпкан и така лошо подреден багаж, че той никога не можеше да извади нищо от това, което му трябваше) „със смирена почит да скланят чело“101. Плодът, събиран с толкова труд от дървото на познанието от въпросния джентълмен, всъщност беше подложен на такова пресоване, че се беше превърнал в една интелектуална киселица и от първоначалната големина и аромат на ябълката не беше останало нищо. А младият Бидърстоун, върху когото форсиращата система имаше по-благоприятен и често срещан ефект — щом форсиращият апарат прекъснеше въздействието си, всякаква следа от системата напълно се заличаваше, — беше в много по-изгодно положение. На борда на кораба, на път за Бенгалия, той установи, че забравя всичко с такава възхитителна скорост, че беше твърде съмнително дали ще се задържи в главата му до края на пътешествието дори склонението на съществителните имена.

Рано в деня на бала, когато доктор Блимбър, спазвайки установения ред, трябваше да се обърне към младите джентълмени с думите: „Джентълмени, ще продължим заниманията си на 25-о число следващия месец“, той се отклони от установения ред и каза:

— Джентълмени, когато нашият приятел Цинцинат се оттеглил от работа и се уединил в своето имение, той не представил на сената нито един римлянин, когото би пожелал да назове свой приемник. Но тук има един римлянин — и доктор Блимбър постави ръка на рамото на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, adolescens imprimis gravis et doctus102. — джентълмени, когото аз, оттеглящият се Цинцинат103 искам да представя на своя сенат като ваш бъдещ диктатор. Джентълмени, ще продължим заниманията си на 25-о число следващия месец под ръководството на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки.

След тази реч (доктор Блимбър предварително бе уведомил родителите и най-учтиво им бе обяснил всичко) младите джентълмени започнаха да ръкопляскат, а мистър Тозър, от името на всички, веднага поднесе на доктора сребърна мастилница, придружена от едно приветствие, съдържащо петнадесет латински и седем гръцки цитата, което предизвика всеобщо недоволство и завист сред по-младите джентълмени. Те си казваха: „О, да! Това е чудесен случай за тази антика Тозър, но нали не сме събирали пари, за да може тази антика Тозър да се изфука? Защо пък трябваше да я поднесе точно тази антика Тозър, а не някой друг? Мастилницата не беше само от него. Защо трябваше да намесва общия подарък?!“ Мърмореха и други работи в израз на възмущение, но като че ли най-голяма утеха от всичко им доставяше да го наричат „тази антика Тозър“.

На младите джентълмени не беше казана нито дума, не беше направен и намек дори за предстоящ брак между мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, и прекрасната Корнелия Блимбър. Доктор Блимбър повече от всички останали се стараеше да изглежда така, като че ли нищо не би могло да го учуди повече от подобно нещо. И въпреки всичко младите джентълмени до един отлично знаеха за предстоящия брак и когато потеглиха към своите близки и приятели, се сбогуваха с мистър Фидър със страхопочитание.

Най-съкровените въжделения на мистър Фидър се бяха сбъднали. Докторът беше решил да измаже къщата отвън, да й направи цялостен ремонт, да му предаде работата и Корнелия. Боядисването и ремонтът започнаха още в деня, когато младите джентълмени си заминаха, и ето че дойде и денят на сватбата. Корнелия, с нови очила, очакваше да я отведат до олтара на Хименей.

Докторът със своите учени крака, мисис Блимбър със своето виолетово боне, мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, с дългите си пръсти и четинеста коса, братът на мистър Фидър, преподобният Алфред Фидър, магистър на хуманитарните науки, който щеше да извърши сватбения обред, се бяха събрали в гостната, а Корнелия, която въпреки портокаловите цветчета изглеждаше както и преди малко изцедена, но очарователна, току-що беше слязла при тях с шаферките, когато вратата се отвори и късогледият млад мъж оповести с висок глас:

— МИСТЪР И МИСИС ТУТС!

След тези думи се появи мистър Тутс, много напълнял, под ръка с една дама с блестящи черни очи, хубаво и изискано облечена.

— Мисис Блимбър — каза мистър Тутс, — позволете ми да ви представя съпругата си.

Мисис Блимбър беше щастлива да се запознае с нея. Мисис Блимбър се държеше малко снизходително, но много любезно.

— И тъй като вие ме познавате отдавна — продължи мистър Тутс, — искам да ви уверя, че тя е една от най-забележителните жени на света.

— Но, мили! — започна да протестира мисис Тутс.

— Кълна ви се! Точно такава е — настояваше мистър Тутс. — Аз… аз ви уверявам, мисис Блимбър, че тя е една наистина необикновена жена.

Мисис Тутс весело се засмя и мисис Блимбър я отведе при Корнелия. След като поднесе своите поздравления на младоженката, след като се поклони на бившия си учител, който във връзка със семейното му положение подхвърли: „Е, Тутс, е, Тутс! И така, ти вече също си един от нас, а, Тутс?“, мистър Тутс се оттегли с мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, в нишата на прозореца.

Мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, беше в отлично настроение и с жест на професионален боксьор тупна мистър Тутс с юмрук по гърдите.

— Е, стари любовнико! — засмя се мистър Фидър. — Е! Та така с нас! Хванаха ни в капана, а? Изпяхме си песента.

— Фидър — отговори мистър Тутс, — желая ти щастие. Моето единствено желание е и ти да си така… така честит в семейния живот, както съм и аз.

— Аз не забравям своите стари приятели, както виждаш — каза мистър Фидър. — Аз ги каня на своята сватба, Тутс.

— Фидър — сериозно отговори Тутс, — истина е, че имаше някои обстоятелства, които ми попречиха да ти пиша, преди официално да съм сключил брака. Първо, аз се държах като животно с теб по отношение на мис Домби и знаех, че ако те поканя на своята сватба, ти естествено щеше да помислиш, че се женя за мис Домби, което щеше да предизвика ред обяснения, а кълна ти се, че в този критичен момент това щеше да ме довърши. Второ, сватбата беше в строго интимен кръг — присъствуваше само един наш приятел, който е капитан на… не знам точно на какво — продължи мистър Тутс, — но това няма никакво значение. Фидър, надявам се, че като ти писах за всички събития преди заминаването ни с мисис Тутс за чужбина, аз изпълних дълга си към нашето приятелство.

— Тутс, момчето ми — каза мистър Фидър и стисна ръцете му, — аз просто се шегувах.

— А сега, Фидър — каза мистър Тутс, — бих искал да зная какво е мнението ти за съюза, който съм сключил.

— Прекрасен е!

— За тебе е прекрасен, така ли, Фидър? — попита тържествено мистър Тутс. — А представяш ли си колко прекрасен е за мен? Защото ти никога няма да можеш да разбереш колко необикновена жена е тя.

Мистър Фидър беше готов да приеме това на доверие, но мистър Тутс поклати отрицателно глава и не искаше и да чуе, че това е достатъчно.

— Разбираш ли — започна мистър Тутс, — това, което исках да притежава моята съпруга, казано накратко, беше ум. Пари, Фидър, аз имах. Ум аз… аз нямах кой знае колко.

Мистър Фидър промърмори:

— Е, имаше, имаше, Тутс!

Но мистър Тутс настояваше:

— Не, Фидър, нямах. Защо да крием това? Ня-мах. Но веднага разбрах, че тя има — каза мистър Тутс и посочи с ръка към жена си, — и то в изобилие. Не се намери нито един роднина, който да се противопостави на брака ми, нито да се засегне от това, че тя има по-ниско обществено положение, защото аз нямам роднини. Никога не съм имал някой, който да се интересува от мен, освен настойника ми, а него, Фидър, аз винаги съм смятал за пират и корсар. Ето защо, нали разбираш, малко вероятно беше — продължи мистър Тутс — да поискам неговото мнение.

— Естествено — каза мистър Фидър.

— И така — не спираше мистър Тутс, — аз действувах на своя глава. Благословен да е денят, в който го сторих! Фидър! Никой освен мен не може да знае така добре умствените възможности на тази жена. И ако някога обърнат внимание на правата на жената и други неща от този род, това ще стане благодарение на нейния изключителен интелект. Сузан, скъпа — възкликна мистър Тутс, като погледна внезапно иззад завесата, — умолявам те да не се преуморяваш.

— Но, мили — отговори мисис Тутс, — аз само приказвах.

— Моля те, любима — пак повтори мистър Тутс, не се преуморявай. Наистина трябва да внимаваш. Скъпа моя Сузан, недей да се преуморяваш. Толкова лесно се вълнува — обърна се мистър Тутс към мисис Блимбър — и тогава съвсем забравя съветите на лекаря.

Мисис Блимбър тъкмо втълпяваше на мисис Тутс необходимостта да се пази, когато мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, й предложи ръката си и я поведе надолу към каретите, които чакаха, за да ги откарат до църквата. Доктор Блимбър придружи мисис Тутс, мистър Тутс придружи прекрасната младоженка, около чиито проблясващи очила пърхаха като пеперуди две малки шаферки, целите в тюл. Братът на мистър Фидър, мистър Алфред Фидър, магистърът на хуманитарните науки, беше тръгнал преди тях, за да се заеме с официалните си задължения.

Ритуалът премина възхитително. Корнелия, със своите щръкнали къдрички, се държа, както би казал Петела, много хладнокръвно, а доктор Блимбър я предаде на младоженеца с решителността на човек, отдавна наумил си да го стори. Най-много страдаха малките шаферки, облечени в тюл. Мисис Блимбър също се беше разчувствувала, но с мярка, и на връщане от църквата тя каза на преподобния мистър Алфред Фидър, магистъра на хуманитарните науки, че ако можела да види и Цицерон в неговото уединение в Тускул, тогава вече всичките й желания щели да се изпълнят.

Последва гощавка за същия ограничен състав и по време на тази гощавка настроението на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, беше великолепно и така се предаде на мисис Тутс, че на няколко пъти чуха мистър Тутс да прави забележки през масата: „Мила моя Сузан, не се преуморявай!“ Най-хубавата част от гощавката беше, когато мистър Тутс почувствува, че негов дълг е да поднесе приветствие, и въпреки поредицата телеграфични знаци, изпратени от мисис Тутс с цел да го разубедят, той за първи път в живота си се изправи да държи реч.

— Наистина — започна мистър Тутс — в тази къща, в която беше направено всичко възможно, за да… за да объркат мозъка ми — което няма никакво значение в случая и за което аз не виня никого, — с мене винаги са се отнасяли като с член на семейството на доктор Блимбър, аз имах собствено бюро за доста дълго време… и аз не мога… да позволя… моя приятел Фидър да…

— … се ожени — подсказа мисис Тутс.

— Много уместно и съвсем небезинтересно в случая е да забележа — каза мистър Тутс с грейнало лице, — че моята съпруга е най-необикновената жена и би се справила с поздравлението много по-добре от мен… и да позволя… моя приятел Фидър да се ожени… особено за…

— … за мис Блимбър — отново му подсказа мисис Тутс.

— За мисис Фидър, любов моя — понижи глас мистър Тутс, като се обърна към съпругата си, — „която бог свързва“, нали си спомняш, и по-нататък „и нека никой човек…“ нали така беше? Аз не мога да позволя моя приятел Фидър да се ожени… особено за мисис Фидър… без да вдигна тост… тост за тях! И нека… — продължи мистър Тутс и впери очи в жена си, за да се вдъхнови за стремителния полет на своето въображение — и нека факлата на Хименей бъде вашият фар на радостта, и нека цветята, които днес посипахме в краката ви, бъдат… бъдат ваши стражи срещу… унинието!

Доктор Блимбър, който имаше вкус към метафорите, беше очарован от приветствието и каза:

— Браво, Тутс! Наистина добре казано, Тутс! — поклати одобрително глава и започна да ръкопляска.

В отговор на приветствието на Тутс мистър Фидър произнесе една шеговита реч, проникната от много чувство. След него мистър Алфред Фидър, магистърът на хуманитарните науки, беше щастлив да вдигне тост за доктор и мисис Блимбър, а мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, беше не по-малко щастлив да вдигне тост за малките шаферки в тюл. След това със своя звучен глас доктор Блимбър изказа някои пасторални мисли относно тръстиките, сред които възнамерявали да се заселят с мисис Блимбър, и за пчелите, които щели да жужат около тяхната колибка.

Тъй като малко след това очите на доктора започнаха видимо да лъщят, а неговият зет отбеляза, че времето било създадено за робите, и се осведоми дали мисис Тутс пеела, благоразумната мисис Блимбър разпусна събранието и изпрати Корнелия, невъзмутима и спокойна, в една пощенска кола с избраника на сърцето й.

Мистър и мисис Тутс се отправиха към странноприемницата „Бедфорд“ (мисис Тутс беше посещавала това място преди, когато още носеше моминското си име Нипър) и там ги очакваше едно писмо, което мистър Тутс чете толкова дълго, че мисис Тутс се разтревожи.

— Скъпа Сузан — предупреди я мистър Тутс, — за тебе уплахата е по-вредна и от преумората. Моля те, успокой се!

— От кого е писмото? — попита мисис Тутс.

— Но, мила — отговори мистър Тутс, — от капитан Джилс, разбира се. Не се вълнувай. Уолтър и мис Домби се очакват скоро у дома.

— Мили — изправи се бързо от канапето пребледнялата мисис Тутс, — не се опитвай да ме мамиш. Няма смисъл. Зная, че са се прибрали — изписано е на лицето ти!

— Тя е необикновена жена! — възкликна мистър Тутс с възторг и благоговение. — Права си, скъпа, прибрали са се. Мис Домби се е срещнала с баща си и те са се помирили.

— Помирили са се! — запляска с ръце мисис Тутс.

— Скъпа — прекъсна я мистър Тутс, — моля те да не се преуморяваш. Моля те, спомни си какво каза лекарят. Капитан Джилс пише… всъщност той не пише, но от това, което разбирам, той иска да каже… че мис Домби е отвела нещастния си баща от старата му къща и го е прибрала там, където живеят сега с Уолтър, че той лежи тежко болен… и се предполага, че е на смъртно легло, а тя се грижела за него денонощно.

Мисис Тутс горчиво зарида.

— Моя скъпа Сузан — започна да я увещава мистър Тутс, — моля те, моля те, ако, разбира се, можеш в този момент, да си спомниш какво каза лекарят. Ако не можеш, тогава няма никакво значение… но моля те, постарай се да си спомниш!

Съпругата му, която изведнъж си беше припомнила старите лавици, започна така трогателно да го моли да я заведе при ненагледната й любимка, при малката й господарка, при любимото й същество и други неща от този род, че мистър Тутс, преизпълнен с дълбоко съчувствие и възхищение, прие на драго сърце и те решиха да тръгнат веднага, за да се явят лично в отговор на писмото на капитана.

По някакво стечение на обстоятелствата, по някакво необяснимо съвпадение, същия този ден, когато мистър и мисис Тутс потеглиха към капитана, той се беше озовал в един пищен брачен кортеж, но в него той не беше главното действуващо лице. Всичко беше станало съвсем случайно по следния начин:

След като за свое безгранично удоволствие беше зърнал Флорънс и бебето й и дълго разговарял с Уолтър, капитанът беше тръгнал да се поразходи, тъй като смяташе, че му е необходимо да размисли сам върху превратностите на съдбата и мъдро да поклати колосаната си шапка, разсъждавайки за разорения мистър Домби, към когото неговата благородна и простодушна душа проявяваше дълбоко съчувствие. Капитанът може би щеше да потъне в дълбока печал поради нещастието на този джентълмен, ако не беше мисълта за бебето. Всеки път, когато си спомнеше за него, той изпитваше такова удоволствие, че се смееше с глас на улицата, и неведнъж, поддал се на своя възторг, за голямо учудване на минувачите подхвърляше високо и улавяше във въздуха твърдо колосаната си шапка. Честото редуване на светлина и сянка, предизвикано от размишленията върху тези два коренно различни въпроса, беше мъчително за капитана и той реши, че му е необходима дълга разходка, за да си възвърне душевното равновесие. А тъй като приятните асоциации играят голяма роля за това, той избра като място за своята разходка стария си квартал — там можеха да се видят мачти, гребла, гравьори, майстори на корабни сухари, носачи на въглища, котли за катран, моряци, канали, докове, подвижни мостове и други успокоително действуващи неща.

Този спокоен пейзаж и особено Лаймхаус Хол и околността оказаха такова силно успокояващо въздействие върху капитана, че той продължи разходката си напълно възвърнал душевния си мир и всъщност вече си доставяше наслада на душата, тананикайки си съвсем тихичко баладата за Прекрасната Пег, когато, завивайки зад ъгъла, се озова право срещу едно триумфално шествие, при вида на което се вцепени и онемя.

Ужасната процесия се оглавяваше от тази непоколебима жена мисис Макстинджър, която със същия израз на неумолима решимост, окачила на видно място върху коравосърдечната си гръд изумителния часовник и други украшения — в които капитанът от пръв поглед разпозна личната собственост на Бънсби, — водеше под ръка не някой друг, а прозорливия мореплавател. С обезумял и нещастен вид на пленник, когото откарват далеч от родината, той покорно се беше оставил на волята й. Зад тях се виждаше ликуващата група на младите членове от семейство Макстинджър. После следваха две дами със страховит и непреклонен вид, които водеха помежду си дребничък джентълмен с огромен цилиндър. Те също ликуваха. Най-отзад вървеше момчето на Бънсби и носеше чадърите. Движеха се като на парад. Потресаващата целенасоченост, която се излъчваше от цялата компания, сама по себе си ясно говореше — дори войнствените физиономии на двете дами да не бяха достатъчно красноречиви, — че това шествие ще извършва жертвоприношение и жертвата е Бънсби.

Първата мисъл на капитана беше да побегне. Това трябва да е била първата мисъл и на Бънсби, но очевидно тя се беше оказала безнадеждно неосъществима. В този миг един вик откъм групата — бяха го познали и Александър Макстинджър се спусна към него с отворени обятия — закова капитана на място.

— Е, кап’тан Кътъл! — обърна се към него мисис Макстинджър. — Това се казва среща! Вече не храня лоши чувства към вас. Кап’тан Кътъл, няма защо да се боите, че ще започна да ви коря… Надявам се, че ще се изправя пред олтара в съвсем различно разположение на духа.

След тези думи мисис Макстинджър спря, за да си поеме дъх, изпъна се, изпъчи гръд и като посочи жертвата, каза:

— Ето моя съпруг, кап’тан Кътъл!

Злочестият Бънсби не поглеждаше нито наляво, нито надясно, нито към младоженката, нито към приятеля си, а беше вперил поглед право напред в празното пространство. Тъй като капитанът му протегна ръка, Бънсби също протегна своята, но не обели нито дума в отговор на поздравленията.

— Кап’тан Кътъл — обърна се към него мисис Макстинджър, — ако желаете да забравим старата вражда и да видите за последен път своя приятел и моя съпруг като ерген, то ние ще се радваме да ни придружите до църквата. Тази дама тук — и мисис Макстинджър посочи по-войнствената от двете — е моя шаферка и ще бъде щастлива, ако вие й кавалерствувате, кап’тан Кътъл.

При тези думи дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, който, изглежда, беше съпруг на другата дама, явно възрадван от това, че още един мъж ще бъде принизен до неговото положение, веднага направи място на капитан Кътъл и му отстъпи въпросната дама. Дамата начаса го сграбчи и като отбеляза, че няма време за губене, със силен глас издаде команда за тръгване.

Капитанът, отначало много загрижен за приятеля си, а не по-малко и за самия себе си — обхвана го тъмен страх, че може да бъде принуден да се ожени, но той си спомни за обреда и се успокои, защото при една такава церемония по закон трябваше да каже „да“ и следователно той лично беше в безопасност, тъй като твърдо реши, че ако изобщо го попитат, съвсем ясно щеше да отговори „не“, — се беше облял целият в пот и за известно време не усещаше нито че шествието, в което сам участвуваше, се движи, нито че прекрасната му спътница му говори нещо. Когато постепенно се успокои, узна от тази дама, че била вдовицата на някой си мистър Бокъм, заемал длъжност в митницата, че била най-добрата приятелка на мисис Макстинджър, която тя лично считала за образец на техния пол; тя често била чувала за капитана и сега се надявала, че той се разкайва за миналото си; тя вярвала, че мистър Бънсби разбирал какъв дар божи е получил, но се опасявала, че мъжете често не ценели това, което имали, докато не го загубят — и така нататък все в този дух.

Капитан Кътъл не можеше да не забележи, че през цялото време мисис Бокъм не откъсва очи от младоженеца и че всеки път, щом стигнеха до някой двор или тясна уличка, която би дала възможност за бягство, тя заставаше нащрек, за да му отреже пътя, в случай че той се опита да побегне. Другата дама и съпругът й, дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, също зорко бдяха според предварително уговорения план. А злочестият моряк беше така надеждно охраняван от мисис Макстинджър, че всеки опит за спасение чрез бягство беше обречен на неуспех. Това беше толкова явно, че и случайните минувачи го разбираха и подвикваха подигравателно. Страшилището Макстинджър оставаше обаче неизменно безразлична към всичко наоколо, а Бънсби сякаш беше в несвяст.

Капитанът направи безброй опити да осъществи някаква връзка с философа, било то с дума или знак, но цялото му старание беше напразно поради бдителността на стражите и поради присъщото на Бънсби качество да не обръща внимание на външните и очевидни неща. Така те наближиха църквата, една спретната, варосана постройка, в която от скоро служеше преподобният Мелиседек Хаулър, същият, който след много настоятелни молби беше решил да отпусне на света още две години живот, но беше уведомил своите привърженици, че светът неизбежно трябва да загине.

Докато преподобният Мелиседек поднасяше на бога няколко подходящи за случая молитви, капитанът намери сгоден случай да изръмжи в ухото на младоженеца:

— Как си момчето ми, как си?

А Бънсби, съвсем забравил за преподобния Мелиседек, за което само безнадеждното му положение можеше да го извини, отговори:

— Дяволски зле.

— Джак Бънсби — прошепна капитанът, — по своя собствена воля ли вземаш тази жена?

Мистър Бънсби отговори:

— Не.

— Защо тогава я вземаш, момчето ми? — съвсем уместно попита капитанът.

Бънсби, който все още гледаше както винаги с безизразно лице отвъд този свят, не отговори нищо.

— Защо не избягаш? — попита капитанът.

— А? — прошепна Бънсби и за миг в очите му проблесна надежда.

— Да избягаш! — повтори капитанът.

— И каква полза от това? — възрази обезвереният мъдрец. — Тя пак ще ме хване.

— Опитай! — посъветва го капитанът. — Хайде? Съвземи се! Сега е моментът! Бягай, Джак Бънсби.

Джак Бънсби обаче, вместо да послуша този съвет, прошепна с горестен глас:

— Всичко започна там, с този твой сандък. Защо изобщо я изпратих до пристана й в онази нощ?

— Момчето ми — неуверено каза капитанът, — мислех, че си победител, а не победен. Човек с твоите разбирания!

Мистър Бънсби само тихо изстена.

— Хайде! — подбутна го с лакът капитанът. — Сега е моментът! Бягай! Аз ще прикривам отстъплението ти. Времето лети, Бънсби! Питам те, ще бягаш ли? Спасявай свободата си!

Бънсби не мръдна.

— Бънсби, питам те за втори път! — прошепна капитанът.

Но и при втория път Бънсби не мръдна.

— Бънсби — подкани го капитанът, — свободата ти! За трети път те питам! Сега или никога!

Бънсби не го направи нито на третия път, нито въобще по-късно, защото непосредствено след тези думи мисис Макстинджър се омъжи за него.

Едно от най-потресаващите неща за капитана по време на церемонията беше огромният интерес на Джулиана Макстинджър и гибелното съсредоточаване на всички дарби на това многообещаващо дете — още отсега копие на своята майка — върху подробностите на ритуала. Капитанът видя в това една поредица от капани за мъжкия пол, която се проточваше в безкрая, видя в бъдещето векове на потисничество и насилие, на които щеше да бъде обречено съсловието на мореплавателите. Тази гледка беше много по-впечатляваща от непоклатимата решимост на мисис Бокъм и другата дама, от ликуването на дребничкия джентълмен с огромния цилиндър и дори от свирепата неумолимост на мисис Макстинджър. Младите членове на семейство Макстинджър от мъжки пол малко разбираха какво точно става наоколо и още по-малко се интересуваха, защото почти през цялото време бяха заети да си настъпват ботинките. Но тези клети дечурлига послужиха като контрастен фон, на който красиво се открои преждевременно съзрялата жена у Джулиана.

След година-две, помисли си капитанът, щеше да е истинска напаст да се живее в една къща с това дете.

След свършването на ритуала всички деца наскачаха върху мистър Бънсби, за да го поздравят с нежното име „татко“, и си изпросиха от него по една дребна монета. Когато любвеобилните излияния завършиха и шествието се канеше да поеме напред, то беше задържано за малко от неочакваното изстъпление от страна на Александър Макстинджър. Изглежда, че това мило дете свързваше църквата с гробищата — в случай че не се влиза в нея за обичайна молитва, — и сега не можеха да го разубедят, че майка му няма да бъде прилично погребана и той завинаги ще я загуби. Разочарован в очакванията си, той се дереше от плач с такава учудваща сила, че лицето му посиня. Колкото и трогната да беше майка му от тази проява на нежни чувства, за забележителната жена не беше присъщо да допусне вълнението й да премине в слабост. Ето защо след напразни опити да го вразуми посредством разтърсване, удряне, силни крясъци и други подобни средства тя го изведе навън и приложи друг метод — участниците в сватбената процесия чуха поредица от бързи, отсечени удари, наподобяващи аплодисменти, а след това видяха пламналия и ревящ Александър, седнал върху най-хладното паве на двора.

След това шествието вече можеше да се строи отново и да се отправи към Бриг Плейс, където ги очакваше сватбена гощавка. И те се върнаха по същия път, по който бяха дошли, като Бънсби получи много шегаджийски поздравления от минувачите за новопридобития си дар божи. Капитанът ги придружи до входната врата и тъй като се почувствува обезпокоен от нежното внимание на мисис Бокъм, която вече беше освободена от всепоглъщащото я задължение — бдителността и усърдието на дамите чувствително намаляха, след като годеникът беше благополучно венчан — и можеше много по-спокойно да проявява интерес към него, побърза да остави шествието и пленника, като с отпаднал глас се извини с някаква делова среща и обеща, че скоро ще се върне. Капитанът имаше и друга причина за своето безпокойство. Той с угризение на съвестта си мислеше, че пръв е съдействувал за хващането на Бънсби в капана, въпреки че съвсем не беше допускал подобно нещо, тъй като безгранично вярваше в способността на философа да се измъква от всякакви положения.

Капитанът не можеше и да допусне, че би могъл да се върне пак при стария Сол Джилс и дървения мичман, без да се отбие да попита за здравето на мистър Домби, въпреки че къщата, в която лежеше болният, беше далеч извън Лондон, където започваха ливадите. И така, когато се умори, той се качи на един файтон и весело измина разстоянието дотам.

Щорите бяха спуснати и къщата беше така смълчана, че капитанът се побоя да почука. Но като долепи ухо до вратата, той дочу тихи гласове отвътре, почука леко и му отвори мистър Тутс. Мистър Тутс и съпругата му всъщност току-що бяха пристигнали, след като най-напред се бяха отбили при дървения мичман да търсят капитана, откъдето бяха отправени на този адрес.

Още с пристигането си мисис Тутс беше грабнала детето от нечии ръце, взела го беше в прегръдките си, седнала на стълбите и започнала да го притиска към гърдите си и да го милва. Флорънс стоеше наведена до нея и едва ли някой можеше да каже кого прегръща и целува мисис Тутс повече — майката или детето, и коя от двете е по-нежна — Флорънс към мисис Тутс, мисис Тутс към Флорънс или и двете заедно към детето. Те бяха въплъщение на радост и обич.

— Много ли е болен баща ви, моя скъпа, мила мис Флой? — попита Сузан.

— Много, много е болен — отговори Флорънс. — Но, Сузан, ти не бива да се обръщаш към мен както преди. А това какво е? — И Флорънс докосна смаяно дрехите й. — Старата ти рокля, скъпа? Старата ти шапка, къдрици и всичко останало?

Сузан избухна в плач и обсипа с целувки малката ръка, която я докосваше с такова недоумение.

— Скъпа моя мис Домби — каза мистър Тутс и пристъпи напред, — аз ще ви обясня всичко. Тя е най-необикновената жена. Такива като нея са малко. Тя винаги е казвала още преди да се оженим, и го твърди до ден-днешен, че когато и да се върнете, тя ще дойде при вас, облечена в същата рокля, с която ви е служила, от страх да не би да ви се стори чужда или да не би да не я харесате както преди. Аз самият се възхищавам от тази рокля — добави мистър Тутс. — Аз я обожавам, когато носи точно тази рокля. Моя скъпа мис Домби, тя отново ще бъде вашата прислужница, вашата бавачка и всичко друго, което някога е била за вас. И нещо повече дори. Тя не се е променила. Но, Сузан, мила — обърна се към нея мистър Тутс, който беше говорил с много чувство и възхищение, — всичко, което искам от теб, е да не забравяш лекаря и да не се преуморяваш.