Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LI Мистър Домби и обществото

Какво ли прави гордият мъж, докато дните се точат един след друг? Дали понякога се сеща за дъщеря си и дали се чуди къде е отишла? Допуска ли, че може да се е прибрала у дома и да живее постарому в пустия дом? Никой не би могъл да каже. Оттогава той нито веднъж не е изрекъл името й. Обитателите в дома твърде много се боят от него, за да го заговорят на тема, относно която той категорично не проронва ни дума. На единствената особа, дръзнала да му задава въпроси, той моментално затваря устата.

— Скъпи мой Пол! — хлипа сестра му и боязливо се промъква в неговата стая в деня, когато Флорънс избяга. — Ах, тази твоя жена! Тази внезапно издигнала се беднячка! Възможно ли е неясните слухове, стигнали до мен, да са верни? Това ли е нейната отплата за безпримерната ти всеотдайност към нея, стигнала дотам, че ти пожертвува дори собствените си най-близки роднини заради нейните прищевки и високомерие? Клетият ми брат!

След тези свои думи, прочувствено напомнящи, че родната сестра не е била поканена на вечеря при първия прием в дома след сватбата, мисис Чик усърдно си служи с носната кърпа, а после се хвърля на врата на мистър Домби. Мистър Домби обаче хладно я отмества и я настанява на един стол.

— Благодаря ти, Луиза — казва той, — за тази твоя проява на сестринска любов, но бих желал разговорът ни да вземе друга насока. Когато аз реша да оплаквам съдбата си или покажа, че се нуждая от утеха, бъди така добра, Луиза, само в такъв случай да ми предложиш утеха.

— Скъпи Пол — отвръща сестра му, закрила лице с носната си кърпа, и поклаща глава, — зная колко силен дух имаш и няма да кажа ни дума повече относно тази случка, толкова мъчителна и възмутителна — мисис Чик произнася последните две прилагателни с кипящо негодувание, — но позволи ми да те попитам… макар че се страхувам да не чуя нещо, което може да ме ужаси и разстрои… за това злочесто дете Флорънс…

— Луиза! — сурово я прекъсва брат й. — Млъкни! Ни дума повече по този въпрос!

На мисис Чик не й остава нищо друго, освен да поклаща глава, да си служи с носната кърпа и да оплаква изродилите се членове на фамилията Домби, които вече не заслужават това име. Тя обаче няма ни най-малка представа дали Флорънс е замесена в бягството на Едит и я е последвала, дали е сторила твърде много, твърде малко или пък изобщо нищо не е сторила.

Той неотклонно следва своя път и таи мислите и чувствата си дълбоко в себе си, без да ги споделя с никого. Изобщо не прави опити да издири дъщеря си. Възможно е да допуска, че тя живее при сестра му или пък под собствения му покрив. Възможно е непрестанно да мисли за нея, а е възможно и въобще да не се сеща за нея. Трудно е да се познае по вида му.

Едно нещо обаче е сигурно — той съвсем не смята, че я е загубил, и не подозира истината. Не изпитва подобен страх, тъй като от висотата на своето високомерие твърде дълго е гледал на нея като на кротко, безропотно създание там долу, в низините. Колкото и да е разтърсен от позора си, той още не е слязъл на земята. Коренът е дълбок, разпрострял се е нашироко и в продължение на години се е разклонявал и е всмуквал храна от всичко, което го заобикаля. Дървото е ударено, но не и повалено.

Колкото и да прикрива своя вътрешен свят от околния — той лично смята, че околният свят за момента няма друго занимание, освен навсякъде зорко да го следи, — не може да прикрие издайническите следи, проявяващи се в хлътналите му очи и бузи, в угриженото чело, в потиснатия му и умислен вид. Макар и непроницаем като преди, все пак той е променен. И макар горд като преди, той е с подронено достойнство, иначе не би ги имало тези издайнически следи.

Обществото. Какво мисли обществото за него, как гледа то на него, какво вижда в него и какво говори за него — това е демонът, който не му дава за миг покой. Този демон не само че го съпътствува навсякъде, но и присъствува там, където него го няма. Демонът го придружава, когато се появява сред слугите, и остава зад гърба му, предизвиквайки шушукания. Той вижда как демонът го сочи с пръст на улицата. Демонът го дебне и в кантората. Поусмихва се, поглеждайки го през рамото на богатите търговци. Кима му и дърдори сред тълпата. Където и да отиде, демонът го преварва и той знае, че в негово отсъствие демонът развива най-голяма дейност. Нощем, когато се затваря в собствената си стая, демонът витае в къщата му и около нея, дочува се в стъпките по паважа, поглежда от поставения на масата вестник, фучи напред-назад с влаковете и корабите, неуморим и непрестанно зает с едно-единствено нещо — мистър Домби.

Този демон не е призрак, създаден от въображението му. Той работи в съзнанието на другите хора не по-малко, отколкото в неговото собствено. Пример за това е братовчедът Финикс, който е дошъл чак от Баден-Баден, за да разговаря специално с мистър Домби. А също и майор Багсток, който придружава братовчеда Финикс при изпълнението на тази дружеска мисия.

Мистър Домби ги посреща с обичайното си достолепие и стои изправен пред камината в познатата си поза. Той усеща, че обществото го наблюдава през техните очи, че го следи посредством портретите по стените, че мистър Пит, поставен върху библиотечния шкаф, е представител на това общество, че дори висящата на стената географска карта има очи.

— Необикновено студена зима — казва мистър Домби… за да заблуди обществото.

— По дяволите, сър — възкликва майорът, обзет от горещи приятелски чувства, — Джоузеф Багсток хич не го бива да се преструва. Ако искате да се отдръпнете от приятелите си, Домби, и да им обърнете гръб, Дж. Б не е подходящ човек за тази работа. Джо е груб и непреклонен, сър. Прям, сър, прям е Джо. Негово кралско височество покойният херцог Йоркски ми оказа голяма чест — дали заслужено или незаслужено, това няма никакво значение, — като ми рече: „Ако сред моите хора има някой, на чиято откровеност мога напълно да разчитам, то това е Джо… Джо Багсток.“

Мистър Домби изразява съгласието си.

— Е, Домби — продължава майорът, — аз съм светски човек. Нашият приятел Финикс, ако мога да си позволя да го наричам така…

— Това е чест за мен, уверявам ви — казва братовчедът Финикс.

— … също е светски човек — добавя майорът, като поклаща глава — и вие, Домби, сте светски човек. Когато се съберат трима светски мъже, които са приятели помежду си… както се надявам… — Той отново се обърна към братовчеда Финикс.

— Несъмнено — уверява го братовчедът Финикс, — най-добри приятели.

— … които са приятели помежду си — подхваща пак майорът, — според стария Джо (Дж. може и да греши) много лесно е да се предугади мнението на обществото по който и да било въпрос.

— Безспорно — казва братовчедът Финикс. — Всъщност това е напълно очевидно. Аз извънредно много желая, майоре, да изразя пред приятеля си мистър Домби своето голямо изумление и съжаление, че моята прекрасна и изискана родственица, която притежаваше всички качества, за да направи един мъж щастлив, е могла до такава степен да забрави своя дълг към… всъщност към обществото… и да се компрометира по такъв начин. От този момент насам се чувствувам непрекъснато дяволски потиснат и снощи рекох на Лонг Саксби — той е висок шест фута и десет инча и навярно приятелят ми Домби го познава, — че тази история страхотно ме разстрои и от нея ме заболя жлъчката. Тази гибелна катастрофа навежда човек на мисълта — заявява братовчедът Финикс, — че самото провидение направлява всички тези събития, защото, ако сега леля ми бе жива, такава дяволски жизнена жена като нея направо би се съкрушила и всъщност би станала жертва.

— И така, Домби… — разпалено се обажда майорът, опитвайки се да продължи речта си.

— Моля ви — прекъсва го братовчедът Финикс. — Позволете ми да кажа още няколко думи. Приятелят ми Домби ще ми разреши да добавя, че ако нещо би могло да засили адските ми мъки в момента, то това е изумлението, с което светът с пълно право ще погледне на моята прекрасна и изискана родственица (моля за позволение все още да я наричам така), след като за нея се предполага, че се е компрометирала с човек — всъщност един мъж с бели зъби, — заемащ много по-ниско обществено положение от съпруга й. Аз считам за свой дълг най-настоятелно да помоля приятеля ми Домби да не обвинява моята прекрасна и изискана родственица, докато вината й не бъде окончателно доказана, но наред с това искам да уверя приятеля ми Домби, че родът, на който аз се явявам представител и който вече е на изчезване (този факт навява на човека дяволски печални мисли), няма да му прави никакви спънки и с готовност ще даде съгласието си за всякакво достойно разрешение на въпроса, което той счете за необходимо. Вярвам, че приятелят ми Домби правилно ще разбере чувствата, които тази печална история предизвиква у мен, и… всъщност струва ми се, че не е нужно повече да занимавам мистър Домби с други размишления.

Мистър Домби се покланя, без да вдига очи и без да казва нещо.

— И така, Домби — заговаря майорът, след като обстоятелствата, свързани с дамата, бяха изложени от нашия приятел Финикс с такова красноречие, каквото стария Джо Б. не е чувал никога досега — кълна се в бога, никога — възкликва майорът, съвсем посинял, стиснал бастуна си в средата, — аз ще се възползувам от нашето приятелство, Домби, за да осветя въпроса от друга страна. Сър — продължава майорът, издавайки конското си пръхтене, — в подобни случаи обществото предявява своите изисквания, които трябва да бъдат удовлетворявани.

— Това ми е известно — отвръща мистър Домби.

— Разбира се, че ви е известно, Домби — казва майорът. — По дяволите, сър, зная, че ви е известно. Напълно естествено е човек като вас да го знае.

— Надявам се, че е така — отговаря мистър Домби.

— Домби — продължава майорът, — за останалото сам ще се досетите. Ще ви го кажа откровено — навярно прибързано, — защото Багстоковци винаги са били откровени. Не са много спечелили от това, сър, но то е в кръвта им. По този човек трябва да се стреля. Дж. Б. е на разположение. Той има претенции, че може да бъде наречен приятел. Господ да ви благославя.

— Майоре — отвръща мистър Домби, — много съм ви признателен. Когато настъпи моментът, ще се предоставя във ваши ръце. Тъй като моментът още не е настъпил обаче, аз се въздържам да говоря.

— Къде се намира този човек, Домби? — осведомява се майорът, като известно време пъхти и се взира в мистър Домби.

— Не знам.

— Нямате ли някакви сведения за него? — пита майорът.

— Имам.

— Домби, радвам се да чуя това — казва майорът. — Поздравявам ви.

— Ще ме извините… вие също, майоре — отвръща мистър Домби, — че засега няма да се впускам в подробности. Сведенията са от особен характер, получени по особен начин. Те могат да се окажат неверни, а могат и да отговарят на истината. Засега още не бих могъл да кажа. Това са обясненията, които мога да ви дам.

Макар и този отговор да е твърде сух, като се има пред вид ентусиазмът на моравия майор, той е удовлетворен от него и със задоволство си мисли, че има благоприятни изгледи обществото да си получи дължимото. След това братовчедът Финикс на свой ред получава благодарности от съпруга на своята прекрасна и изискана родственица и двамата с майор Багсток си отиват, като отново оставят съпруга да разсъждава за обществото и спокойно да размишлява до каква степен те двамата се явяват изразители на общественото мнение относно неговите лични работи и какви са естествените и основателни очаквания на това общество.

А коя е тази особа, която седи в стаята на икономката, рони сълзи и вдигнала ръце към небето, разговаря тихичко с мисис Пипчин? Това е една дама, с лице, скрито от тясно, черно боне, което, изглежда, не е нейно. Това е мис Токс, която е взела шапката на прислужницата си и преобразена по този начин, идва тайно от улица Принцеса, за да възобнови старото си познанство с мисис Пипчин и да получава сведения за състоянието на мистър Домби.

— Как го преживява той, скъпа? — пита мис Токс.

— Ами че изглежда все същият — с обичайния си рязък тон отвръща мисис Пипчин.

— Само външно — изразява предположението си мис Токс. — Какво ли му е на душата обаче!

В суровите сиви очи на мисис Пипчин се чете съмнение и тя отвръща лаконично и отривисто:

— Да! Може би! Така предполагам. Да ти кажа откровено, Лукреция — добавя мисис Пипчин (тя продължава да нарича мис Токс Лукреция, тъй като е направила първите си опити в областта на укротяването на деца върху въпросната дама, когато дамата е била нещастно, мършаво същество на крехка възраст), — да ти кажа откровено, Лукреция, според мен добре, че се отървахме от нея. Аз лично не желая такива безсрамни особи тук!

— Наистина безсрамна особа! Правилно казахте, че е безсрамна, мисис Пипчин! — отвръща мис Токс. — Да изостави него! Такъв благороден мъж!

След тези думи мис Токс придобива напълно сломен вид.

— Що се отнася до благородството, аз не знам нищо — заявява мисис Пипчин и гневно разтрива носа си. — Едно нещо знам с положителност обаче — когато хората са подложени на изпитание, те трябва твърдо да го понасят. Всичко друго е глупост! На времето и аз трябваше да понеса твърде много. Защо е нужно да се вдига шум? Отишла си е — прав й път! Смятам, че никой не я иска да се връща обратно!

Намекът за перуанските мини кара мис Токс да стане, за да си тръгне, а мисис Пипчин позвънява на Таулинсън да я изпроводи. Мистър Таулинсън, невиждал мис Токс от много дълго време, се захилва, изразява увереността си, че тя сигурно се чувствува добре, и отбелязва, че отначало не я е познал с това боне.

— Много съм добре, благодаря ти, Таулинсън — казва мис Токс. — Умолявам те да бъдеш така добър и да не разправяш на никого, когато ме видиш тук. Аз идвам заради мисис Пипчин.

— Добре, мис — отвръща Таулинсън.

— Ужасни неща стават, Таулинсън — отбелязва мис Токс.

— Наистина, мис — съгласява се Таулинсън.

— Надявам се, Таулинсън — казва мис Токс, която, занимавайки се с възпитанието на семейство Тудъл, е придобила навика да говори с назидателен тон и да извлича поука от всяко нещо, — че настоящият случай е едно предупреждение да внимаваш, Таулинсън.

— Благодаря ви, мис, разбира се — съгласява се Таулинсън.

Той, изглежда, изпада в размишления по какъв начин на него самия случаят може да му послужи като предупреждение, когато троснатата мисис Пипчин внезапно прекъсва размишленията му, като му подвиква: „Какво правиш? Защо не изпратиш жената до вратата?“, и той повежда мис Токс към изхода. Когато минава покрай стаята на мистър Домби, тя напълно се скрива в черното си боне и стъпва на пръсти. Сред всички хора на света, така преследващи го в съзнанието му, няма друго създание, което да изпитва толкова голяма мъка и загриженост, каквито мис Токс е стаила зад черното си боне, докато върви по улиците, като се опитва да отнесе тези чувства у дома, скривайки ги от току-що запалените фенери.

Мис Токс обаче не се числи към обществото, към което принадлежи мистър Домби. Тя идва всяка вечер по здрач, като в дъждовно време прибавя към бонето си обувки с дървени подметки и чадър, и търпи подхилването на Таулинсън, както и цупенето и остротите на мисис Пипчин, само и само да научи как се чувствува той и как преживява нещастието си. Тя обаче няма нищо общо с обществото на мистър Домби. Неизменно в своите изисквания и в предизвикването на терзания, това общество не се нуждае от нея, а тя, с нищо неоткрояваща се и негрееща ярко звезда, следва своята малка орбита в крайчеца на друга слънчева система и напълно съзнава положението си, но идва, поплаква си, отива си и се чувствува удовлетворена. Всъщност много по-лесно е мис Токс да бъде удовлетворена, отколкото обществото, което измъчва мистър Домби толкова силно!

В кантората служителите обсъждат голямото бедствие от всички страни с най-големи подробности, но главно ги занимава въпросът кой ли ще заеме мястото на мистър Каркър. Общо взето, те са на мнение, че заплатата ще бъде орязана и постът ще стане неприятен поради нововъведените ограничения. Тези, които изобщо не се надяват да го получат, са напълно уверени, че не желаят да го заемат, и изобщо не завиждат на човека, за когото този пост ще се окаже предназначен. В кантората не е настъпвало такова вълнение от времето, когато почина невръстният син на мистър Домби. Оживления от този род обаче засилват общителността — да не кажем — жизнерадостното настроение — и водят до укрепването на дружеските връзки. Случаят е благоприятен да се сключи примирие между всепризнатия умник в кантората и амбициозния му съперник, които са били смъртни врагове в продължение на месеци, и за да се ознаменува щастливото възобновяване на дружеските отношения помежду им, се организира скромна вечеря в една съседна кръчма, където умникът заема председателското място, а съперникът му изпълнява задълженията на подпредседател. След раздигането на масата започват речи, като пръв взима думата председателят и заявява: „Джентълмени, не мога да скрия факта, че моментът не е подходящ за разногласия.“ По-нататък той казва, че неотдавнашните събития, на които не е необходимо да се спира специално, но които не са били подминати от някои неделни вестници, както и от един ежедневник, чието название не е нужно да се споменава (при тези негови думи почти всички присъствуващи изричат названието със звучен шепот), са го накарали да се замисли и той чувствува, че в такъв момент личната разпра между него и Робинсън би означавала липса на съпричастност към общата кауза, а той има всички основания да смята, че джентълмените от фирмата на мистър Домби винаги са се отличавали с подобна съпричастност. Робинсън отвръща на словото, както подобава на един мъж и колега. А един джентълмен, от три години на работа в кантората, който постоянно получава предупреждения за уволнение поради аритметическите си грешки, се проявява в съвсем нова светлина, като внезапно произнася вълнуваща реч и казва следните думи: „Дано на нашия уважаван началник никога повече да не се случва нещастието, сполетяло дома му!“ и други най-различни неща, неизменно започващи с фразата „Дано никога вече“, които предизвикват бурни ръкопляскания. Накратко казано, те прекарват една извънредно приятна вечер, помрачена единствено от кавгата относно предполагаемия годишен доход на мистър Каркър между двама млади служители, които започват заканително да размахват бутилки, изпадат в настървение и се налага да ги изведат навън. На другия ден в кантората всички масово пият сода и смятат, че сметката от банкета е надута.

А що се отнася до прислужника Пърч, той е сериозно застрашен да се съсипе за цял живот. Пърч непрекъснато се озовава в пивници, където го черпят и разправя страхотни лъжи. От думите му излиза, че той непрекъснато е срещал всеки един от участниците в неотдавнашните събития и им е казвал: „Сър, или мадам (в зависимост от случая), защо сте толкова блед, или бледа?“, при което те са се разтрепервали от главата до петите, възкликвали са: „О, Пърч!“ и са побягвали. Съзнанието за тези чудовищни лъжи или пък въздействието на алкохола предизвиква у мистър Пърч дълбоко униние точно по това време надвечер, когато обикновено търси утеха в компанията на мисис Пърч на Болс Понд. На свой ред мисис Пърч много се измъчва, защото се опасява, че вярата на нейния съпруг в Жената се е разклатила и той сякаш очаква, когато се прибира вечер у дома, да разбере, че тя е избягала с някакъв виконт.

По същото време и слугите на мистър Домби се отдават на разгул и стават негодни за каквато и да е работа. Всяка вечер те получават топла вечеря и на масата обсъждат събитието на чашка. След десет и половина часа вечерта мистър Таулинсън неизменно изпада в сантиментално настроение и започва да повтаря как той винаги е твърдял, че нищо добро не може да се очаква, ако живееш в къща на кьоше. Те си шушукат за мис Флорънс и се питат къде може да е отишла. Всички са единодушни обаче, че ако мистър Домби не знае, то на мисис Домби непременно й е известно. Така разговорът се насочва към мисис Домби, за която готвачката казва, че се държала с достойнство, но била твърде високомерна. Всички са съгласни, че е била твърде високомерна, а прислужницата, старата изгора на мистър Таулинсън (която е много добродетелна), умолява никога повече да не се споменава пред нея за хора, които вирят нос и гледат нагоре, като че ли е под достойнството им да стъпват по земята.

По отношение на това събитие всичко, което се говори или прави от хората, се извършва съвместно. Не участвува единствено мистър Домби — той остава сам с мислите си за обществото.