Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXIX По-нататъшните приключения на капитан Едуард Кътъл, моряк

Времето със своята твърда стъпка и непреклонна воля така напредваше, че годината, наложена от майстора на корабни уреди като срок, през който неговият приятел не трябва да отваря запечатания пакет, приложен към оставеното от него писмо, почти изтичаше и привечер капитан Кътъл поглеждаше към пакета, предусещайки тайнственост и тревога.

Със своята честност капитанът по-скоро би решил да разтвори себе си, за да изучи собствената си анатомия, отколкото да разтвори пакета дори и един час преди изтичането на срока. Докато пушеше вечер първата си лула, той само изваждаше пакета, поставяше го на масата и потънал в тържествено мълчание сред дима, го разглеждаше отвън в продължение на два-три часа. Понякога, след като бе съзерцавал така пакета много дълго време, капитанът придърпваше малко по малко стола си настрана, сякаш за да излезе извън полето на притегателната му сила. Дори и такива да бяха намеренията му, те не довеждаха до никакъв успех, тъй като даже и когато капитанът заставаше до самата стена на гостната, пакетът продължаваше да го привлича. Или пък ако замисленият поглед на капитана се насочваше, блуждаейки, към тавана или камината, видението незабавно го последваше и се настаняваше на видно място сред въглените или пък заемаше изгодно положение върху бялата стена.

Бащинската загриженост и възхищението на капитана по отношение на Радостта на сърцето оставаха неизменни. След последния разговор с мистър Каркър обаче у капитан Кътъл започнаха да се прокрадват съмнения дали предишната му намеса в защита на младата дама и скъпия му Уолтър действително се бе оказала така благоприятна, както бе желал и вярвал на времето. Накратко казано, капитанът сериозно се терзаеше от предположението, че е навредил повече, отколкото е принесъл полза. Измъчван от угризения на съвестта, смиреният капитан си изкупваше вината по най-добрия начин, който можеше да му хрумне — отстрани се от пътя, за да не вреди на никого, или така да се каже, хвърли себе си зад борда като опасен човек.

И така, погребан по собствена воля сред корабните уреди, капитанът изобщо не се мяркаше около къщата на мистър Домби, нито пък се обаждаше по някакъв начин на Флорънс или мис Нипър. Той даже преустанови връзката си с мистър Пърч, като при следващото си посещение сухо уведоми въпросния джентълмен, че му бил благодарен за компанията, но бил отплувал надалеч от всякакви такива познати, тъй като се опасявал, че без да искал, можел да взриви някой оръжеен склад. В своето самоналожено уединение капитанът прекарваше цели дни и седмици, без да размени нито дума с другиго освен с Роб Точиларя, когото считаше за олицетворение на безкористната привързаност и вярност. В своето уединение капитанът, съзерцавайки вечер пакета, седеше, пушеше, мислеше за Флорънс и бедния Уолтър, докато в простодушното му съзнание и двамата започваха да му се струват умрели и застинали във вечна младост — прекрасните и невинни деца, каквито ги бе запомнил.

Предавайки се на такива размишления, капитанът не забравяше обаче за своето самоусъвършенствуване и духовното развитие на Роб Точиларя. Обикновено всяка вечер в продължение на един час този млад човек трябваше да чете някоя книга на капитана. И тъй като капитанът сляно вярваше, че всичко написано в книгите отговаря на истината, той натрупа по този начин голям запас от забележителни факти. В неделя вечер, преди да си легне, капитанът винаги сам си четеше една божествена проповед, произнесена някога от върха84, и макар че бе свикнал да дава свои собствени цитати от текста, без да поглежда книгата, той четеше с такова благоговейно вникване в божествения смисъл, сякаш знаеше всичко наизуст на гръцки и бе в състояние да напише неограничен брой прочувствени теологически трактати върху всяка фраза.

Роб Точиларя, чието благоговение към вдъхновените писания под въздействието на превъзходната система в училището на точиларите се бе развивало посредством постоянни натъртвания на мозъка му, получени при стълкновение с имената на всички юдейски племена, а също така посредством монотонно повторение на трудни стихове, възложени главно във вид на наказание, а както и посредством представянето му на шестгодишна възраст, в кожени панталони, по три пъти в неделен ден, горе високо в хора на черквата, където беше горещо и където огромен орган бръмчеше над сънената му глава като необичайно усърдна пчела — Роб Точиларя добросъвестно се преструваше, когато капитанът спираше да чете, че е изпитал благотворно въздействие, но по време на четенето обикновено се прозяваше и задрямваше. Този факт обаче добрият капитан дори и не подозираше.

Както подобава на един човек, занимаващ се с търговия, капитан Кътъл също така се залови и с воденето на книги. В тях вписваше наблюдения върху времето, върху потока фургони и карети, които, отбеляза той, в този квартал се движат сутрин и през по-голямата част на деня на запад, а надвечер — на изток. След като за една седмица влязоха двама минувачи и „го заговориха“ — така го записа капитанът — относно въпроса за очилата и без да купят нещо конкретно, обещаха отново да наминат, капитанът реши, че търговията започва да върви и вписа съответната забележка в дневника. Тогава духаше (това бе първото, което отбеляза) свеж вятър от северозапад, а през нощта вятърът смени посоката си.

Едно от главните затруднения за капитана представляваше мистър Тутс, който правеше чести посещения и без да обяснява много, изглежда, бе решил, че малката гостна отзад е подходящо място за кискане и съответно сядаше и се възползуваше от удобствата й в продължение на половин час, без обаче ни най-малко да се сближава с капитана. Капитанът, станал предпазлив след последните си преживявания, не можеше с категоричност да си отговори дали мистър Тутс наистина е такова кротко създание, каквото изглежда на вид, или е извънредно ловък и коварен лицемер. Честото му споменаване на мис Домби бе подозрително, но капитанът изпитваше тайно благоразположение към мистър Тутс заради несъмненото му доверие в него и по тази причина се въздържаше за момента да се настройва срещу Тутс, а само го наблюдаваше с неописуема проницателност, когато Тутс засягаше въпроса, който най-много го вълнуваше.

— Капитан Джилс — съвсем неочаквано изтърси един ден мистър Тутс, както обикновено правеше, — смятате ли, че ще можете да се отнесете благосклонно към моето предложение и ще ми доставите удоволствието да се сближим?

— Слушай какво, момчето ми — отвърна капитанът, който най-после си бе избрал линия на поведение, — отдавна обмислям това.

— Капитан Джилс, много мило от ваша страна — отговори мистър Тутс. — Много съм ви признателен. Кълна се в честта си, капитан Джилс, ще бъде истинско благодеяние, ако ми доставите удоволствието да се сближим. Действително благодеяние!

— Разбираш ли, братле — бавно рече капитанът, — не те познавам.

— Но вие никога не ще можете да ме опознаете, капитан Джилс — каза мистър Тутс, упорит в постигането на целта си, — ако не ми доставите удоволствието да се сближим.

Капитанът, изглежда, бе удивен от оригиналността и силата на този аргумент и погледна мистър Тутс по такъв начин, сякаш бе открил у него много повече, отколкото бе очаквал.

— Добре го рече, момчето ми — отбеляза капитанът, като замислено поклати глава, — и отговаря на истината. Гледай сега тук. Ти направи няколко забележки пред мен, които ме карат да мисля, че ти харесваш едно прелестно създание. А?

— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, енергично жестикулирайки с ръката, в която държеше шапката си, — харесване не е точната дума. Кълна ви се, нямате и представа колко силни са моите чувства. Ако е възможно да ме боядисат черен и да ме превърнат в роб на мис Домби, ще го приема като проява на благосклонност. Ако с цената на цялото си богатство бих могъл да се преобразя в кучето на мис Домби… аз… аз наистина си мисля, че изобщо няма да спра да си въртя опашката. Толкова щастлив ще се чувствувам, капитан Джилс!

Мистър Тутс изрече всичко това с насълзени очи и в изблик на чувство притисна шапката до сърцето си.

— Момче — обади се капитанът, преизпълнен от съчувствие, — ако говориш сериозно…

— Капитан Джилс — изплака мистър Тутс, — намирам се в такова душевно състояние и говоря така ужасно сериозно, че ако мога да се закълна в думите си върху къс нагорещено желязо, жив въглен, разтопено олово, нагрят восък или каквото и да е от този род, аз с радост бих си причинил болка, за да облекча страданията си.

И мистър Тутс припряно се огледа наоколо, сякаш търсеше някакво достатъчно мъчително средство, за да изпълни страхотното си намерение.

Капитанът килна назад колосаната си шапка, разтърка лице с тежката си длан — от това носът му стана още по-петнист, — застана пред мистър Тутс и като закачи ревера на фрака му с куката си, се обърна към него със следните думи, докато мистър Тутс го гледаше в лицето с голяма съсредоточеност и известно изумление.

— Разбираш ли, момче, ако говориш сериозно — рече капитанът, — към теб трябва да се прояви милосърдие, а милосърдието е най-ослепителният брилянт в короната, украсяваща главата на британеца, а ти прелистѝ конституцията, изложена във „Владей Британия“, и когато намериш цитата, това е хартата, която толкова често пеят ангелите-хранители. Дръж се здраво! Това твое предложение малко ме слисва. А защо? Защото, разбираш ли, аз се държа в тези води настрана и наоколо ми няма придружаващи кораби, а навярно не ми се ще и да има. Внимателно! Ти ми сигнализира отначало относно една млада дама, която те е ангажирала. Ако искаш ние двамата с теб да поддържаме отношения, името на това младо създание никога не трябва да се изрича и не трябва да се споменава за него. Бог знае колко зло е било причинено поради честото му изричане досега и затова вече млъквам. Разбираш ли ме добре, братле?

— Ще ме извините, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — но понякога вашите думи не са ми съвсем ясни. Но кълна ви се, за мен… за мен е много трудно нещо, капитан Джилс, да не мога да споменавам мис Домби. Такова ужасно бреме ми е легнало тук! — Мистър Тутс трогателно докосна с две ръце колосания си нагръдник. — Денонощно изпитвам чувството, сякаш някой ме притиска!

— Това са условията — заяви капитанът, — които предлагам. Ако не са изгодни за теб, братле, а може би наистина не са изгодни, дръж се на разстояние, отклони курса си и бодро се отдалечи!

— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — не зная как стоят нещата, но след това, което ми разказахте, когато дойдох тук за първи път, аз… аз бих предпочел да мисля за мис Домби във ваше присъствие, отколкото да говоря за нея в присъствието на когото и да било друг. И затова, капитан Джилс, ако ми доставите удоволствието да се сближим, аз ще бъда щастлив да приема условията ви. Искам обаче да бъда честен, капитан Джилс — добави мистър Тутс и за миг отдръпна протегнатата си ръка, — и затова съм длъжен да призная, че аз не бих могъл да не мисля за мис Домби. Невъзможно е да ви обещая, че няма да мисля за нея.

— Момче — обади се капитанът, на когото мистър Тутс много се бе издигнал в очите с прямото си изявление, — мислите на човека са като вятъра и никой не може да отговаря за тях с положителност за какъвто и да е период. Значи, договорът е само относно думите?

— Само относно думите, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — мога да поема отговорност.

Мистър Тутс моментално подаде ръка на капитан Кътъл и с любезен и благосклонно-снизходителен вид капитанът официално му даде съгласието си да се сближат. Мистър Тутс очевидно изпита облекчение и радост от придобивката си и през цялото останало време от посещението си възторжено се киска. От своя страна капитанът не беше недоволен от ролята си на покровител и бе извънредно удовлетворен от своята проява на благоразумие и прозорливост.

Но колкото и надарен да бе капитан Кътъл с тези качества, още същата вечер му бе сервирана изненада, и то от такова чистосърдечно и искрено момче като Роб Точиларя. Това безхитростно момче пиеше чая си на една маса с капитана и сведено смирено над чашата и чинийката, в продължение на известно време хвърляше изкосо изпитателни погледи към господаря си — въоръжен с очила, с голямо затруднение, но и със забележително достойнство господарят му четеше вестника, — а после наруши мълчанието с думите:

— О! Моля за извинение, капитане, но не са ли ви нужни гълъби, сър?

— Не, момчето ми — отвърна капитанът.

— Защото ми се искаше да се освободя от моите, капитане — добави Роб.

— Така ли? — възкликна капитанът и рошавите му вежди се поповдигнаха.

— Да, възнамерявам да си ходя, капитане, с ваше разрешение — поясни Роб.

— Да си ходиш ли? Къде ще ходиш? — запита капитанът и го погледна над очилата.

— Какво? Нима не знаехте, че възнамерявам да ви напусна, капитане? — отвърна Роб с угодническа усмивка.

Капитанът остави вестника, свали очилата си и устреми очи към изменника.

— О, да, капитане, искам да ви предупредя. Мислех си, че може би вече го знаете — рече Роб, като потри ръце и стана. — Ако бъдете така добър да си осигурите бързо слуга, капитане, ще бъде голямо улеснение за мен. Страхувам се, че не бихте могли да сторите това до утре сутринта, капитане. Смятате ли, че бихте могли?

— Значи, възнамеряваш да измениш на знамето си, така ли, момчето ми? — запита капитанът, след като дълго се вглежда в лицето му.

— О, много е несправедливо, капитане — извика докачливият Роб, почувствувал се веднага обиден и възмутен, — човек да не може съвсем законно да направи предупреждение, без да му се мръщят по този начин и да го наричат изменник. Нямате никакво право да обиждате едно бедно момче, капитане. Не започвайте да ме клеветите само защото аз съм слуга, а вие сте господар. Сторил ли съм ви някакво зло? Хайде, капитане, кажете ми какво е моето престъпление!

Покрусеният Точилар се разплака и притисна ръкав до очите си.

— Хайде, капитане — извика обиденият хлапак, — посочете престъплението ми! Какъв съм аз и какво съм направил? Да не би да съм откраднал някакви вещи? Да не би да съм подпалил къщата? Ако е така, защо не ме обвините и осъдите? Но да създавате лошо име на едно момче, което ви е било добър слуга, само защото то не иска да наврежда на себе си заради вашите облаги, е голяма обида и несправедлива отплата за преданата служба! Така се изпортват малките момчета и се отбиват от правия път!

Всичко това Точиларя изрече ревейки, като внимателно се оттегляше към вратата.

— Значи, си си осигурил друга койка, така ли, момче? — попита капитанът, като го изгледа внимателно.

— Да, капитане, щом се изразявате така, осигурил съм си друга койка — извика Роб, продължавайки да се оттегля, — по-добра койка от сегашната, и там няма да се нуждая от вашата похвала, а това е добре дошло за мен след всичката кал, с която ме обляхте само защото съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги. Защо ме упреквате, че съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги, капитане? Как може да постъпвате така низко?

— Слушай, момче — миролюбиво заговори капитанът. — Не се впускай повече в тия приказки.

— Ами че тогава и вие не се впускайте повече във вашите приказки, капитане! — тросна се разгневеното невинно момче и зарева още по-силно, като отстъпваше назад към магазина.

— Защото — спокойно продължи капитанът — навярно си чувал за парче дебело въже, с което се бие?

— О, дали съм чувал, капитане? — подигравателно запита Точиларя. — Не, не съм. Не съм чувал за подобно нещо.

— Е — рече капитанът, — според мен в най-скоро време ще се запознаеш с него, ако не внимаваш както трябва. Разбирам сигналите ти, момче. Можеш да си вървиш.

— О! Значи, мога да си тръгна веднага, капитане, така ли? — извика Роб, въодушевен от успеха си. — Но чакайте! Аз не съм ви молил да си тръгна веднага, капитане. Вие няма да ми създавате лошо име, като ме гоните по собствено желание. Нито пък ще ме лишавате от надниците!

Господарят му разреши повдигнатия въпрос, като извади желязната кутия за чай и отброи на масата всички пари на Точиларя. Като подсмърчаше и скимтеше, дълбоко засегнатият Роб взе една по една монетите, издавайки съответно подсмърчане и скимтене при вземането на всяка, след което ги завърза поотделно в носната си кърпа. После се изкачи на покрива на къщата и натъпка гълъбите в шапката и джобовете си. След това се приближи до постелята си под тезгяха и застяга вързопа си, като подсмърчаше и скимтеше още по-силно, сякаш възпоминанието за случилото се го пронизваше в сърцето. А после изскимтя: „Лека нощ, капитане. Напускам ви без лошо чувство“ — и като излезе през външната врата, дръпна носа на малкия мичман, за да го обиди на прощаване и тръгна по улицата, хилейки се тържествуващо.

Останал сам, капитанът отново започна да преглежда новините, сякаш не се бе случило нищо необичайно или неочаквано, и продължи да чете с най-голямо усърдие. Нито една дума не разбра обаче капитанът, въпреки че изчете твърде много, тъй като Роб Точиларя галопираше от една колонка към друга из целия вестник.

Малко вероятно е почтеният капитан да се е чувствувал някога тъй самотен както в този момент. Сега обаче старият Сол Джилс, Уолтър, Радостта на сърцето в действителност не съществуваха вече за него, а мистър Каркър го бе измамил и жестоко му се бе подиграл. Те всички се сливаха в образа на притворния Роб, на когото капитанът често бе разказвал скъпите си спомени. Той се бе доверявал на притворния Роб, доверявал му се бе с радост. Гледал бе на него като на свой другар, единствено оцелял от екипажа на стария кораб. Бе поел командуването над малкия мичман, като момчето му бе станало пръв помощник. Възнамерявал бе да изпълни дълга си към момчето и бе изпитвал такова благоразположение към него, сякаш бяха претърпели заедно корабокрушение и бяха захвърлени двамата на необитаем остров. А сега, когато притворният Роб бе докарал недоверието, предателството и подлостта в самата гостна, която бе едва ли не свещено място, на капитан Кътъл му се струваше, че и тя може да потъне и нейното отправяне към дъното не би предизвикало у капитана нито голямо удивление, нито пък безкрайна загриженост.

И затова капитан Кътъл четеше вестника си с дълбоко внимание, без обаче да разбира нещо; и затова капитан Кътъл не продумваше каквото и да било относно Роб пред себе си, нито пък си признаваше, че мисли за него, и в никакъв случай не би се съгласил, че Роб донякъде е причината да се чувствува самотен като Робиизон Крузо.

Със същия спокоен, делови вид капитанът отскочи привечер до Ледънхол Маркет и се споразумя там всяка сутрин и вечер един пазач да вдига и сваля кепенците на дървения мичман. След това се отби в гостилницата да намали наполовина порциите, с които ежедневно бе снабдяван мичманът, а също и в пивницата, за да прекрати доставката на бира за предателя.

— Моят младеж — обясни капитанът на младата дама от пивницата — се премести на по-добра работа, мис.

Най-накрая капитанът реши да се възползува от постелята под тезгяха и да спи нощем там вместо горе като единствен пазач на цялото имущество.

Оттогава занапред всеки ден капитанът се привдигаше от тази постеля и нахлупваше колосаната си шапка в шест часа сутринта, също както самотният Крузо довършваше тоалета си с шапката от козя кожа. И макар че страхът му от нападение на дивашкото племе, семейство Макстинджър, малко да понамаля, също както опасенията на самотния моряк се бяха постепенно разсеяли, след като дълго време не бе забелязвал никакви следи от човекоядците, капитанът все така продължаваше да съблюдава въведените от преди предпазни мерки и при вида на всяко боне неизменно се скриваше в крепостта си за наблюдение. През това време (мистър Тутс не го бе посетил нито веднъж, тъй като му бе писал, че заминава извън града) звукът на собствения му глас започна да му се струва странен, а от голямото лъскане и подреждане на стоката, както и от продължителното стоене на тезгяха, когато четеше или гледаше през прозореца, той придоби такъв навик да потъва в дълбоки размишления, че червената диря, прокарана върху челото му от колосаната шапка, понякога го наболяваше от умствено напрежение.

Срокът от една година беше вече изтекъл и капитан Кътъл счете за необходимо да отвори пакета, но тъй като винаги бе възнамерявал да го стори в присъствието на Роб Точиларя, който му го беше предал, и тъй като винаги бе смятал, че е редно и отговаря на моряшките закони да отвори пакета в присъствието на другиго, капитанът печално изпадна в затруднено положение поради липсата на свидетел. При тази своя безизходица един ден с особена радост посрещна вестта в корабния бюлетин относно завръщането на „Предпазливата Клара“, с капитан Джон Бънсби, от каботажно плаване и незабавно изпрати на този философ писмо по пощата, изисквайки да се съблюдава пълна тайна по отношение на настоящото му местожителство и умолявайки да бъде удостоен със спешно посещение по вечерно време.

Бънсби, принадлежащ към този вид мъдреци, които действуват по убеждение, се нуждаеше от няколко дни, за да може в съзнанието му изцяло да проникне убеждението, че той действително е получил подобно писмо. Веднага обаче щом се справи с този факт и го усвои, Бънсби изпрати юнгата си с известието: „Той пристига довечера.“ Юнгата, на когото бе наредено да съобщи тези думи и да изчезне, изпълни мисията си подобно насмолен дух, отправящ загадъчно предупреждение.

Много доволен от вестта, капитанът приготви лули, ром и вода и зачака в гостната посетителя си. В осем часа дълбокото мучене пред входа, сякаш излизащо от гърлото на морски бик, последвано от почукване с пръчка по вратата, уведоми изострения слух на капитан Кътъл, че Бънсби е на борда. Капитанът моментално го въведе — той бе рошав, занемарен и както винаги безизразното му лице с цвят на махагон сякаш не възприемаше нищо пред себе си, а съсредоточено наблюдаваше какво става в съвсем друг край на света.

— Бънсби! — възкликна капитанът, като го сграбчи за ръката. — Как си, момчето ми? Как си?

— Друже — обади се гласът вътре в Бънсби, който сякаш нямаше никакво отношение към самия командир на флотилия, — добре, добре!

— Бънсби — продължи капитанът да отдава дълбока почит към своя гений, — ето ти си тук! Човек, в състояние да изложи мнение, по-ослепително от брилянт! Покажете ми друг такъв младеж с насмолени панталони, който да блести ослепително като брилянт! Разлистете за тези думи сборника на Станфел и когато ги намерите, отбележете ги! Ето ти си тук на същото това място, където изложи мнението си и то излезе вярно до последната буква. — Капитанът искрено вярваше на думите си.

— Така ли? — изръмжа Бънсби.

— До последната буква! — увери го капитанът.

— А защо? — изръмжа Бънсби и за пръв път погледна към своя приятел. — В каква посока? Ако е така, защо не? Ето какво.

След тези пророчески думи — те, кажи-речи, зашеметиха капитана, като го тласнаха в необятно море от размишления и догадки — мъдрецът разреши да му помогнат при събличането на лоцманската куртка и последва приятеля си в гостната отзад, където ръката му веднага се протегна към бутилката с ром и той си приготви чаша силен грог, а после взе лула, натъпка я, запали я и започна да пуши.

Капитан Кътъл, подражавайки в това отношение на госта си — макар че съвсем не бе по силите му да придобие съсредоточения и невъзмутим вид на великия командир на флотилия, — седна в другия край на камината и започна почтително да наблюдава Бънсби, сякаш очакваше някакво поощрение или проява на любопитство от негова страна, за да заговори за личните си работи. Тъй като махагоновият философ обаче не даваше никакви признаци, че усеща нещо друго освен топлината и вкуса на тютюна, и само веднъж, изваждайки лулата от устата си, за да освободи място за чашата, между другото извънредно дрезгаво отбеляза, че се казвал Джак Бънсби — изявление, което не даваше голяма възможност да се завърже разговор, — капитанът, след като изрази уважението си в кратка, хвалебствена реч, разказа цялата история относно изчезването на чичо Сол и промените, които то бе предизвикало в собствения му живот и съдба, а накрая като завършек постави пакета на масата.

След продължително мълчание мистър Бънсби кимна с глава.

— Да го отворя ли? — запита капитанът.

Бънсби отново кимна.

Капитанът съответно разчупи печата, извади два сгънати листа и прочете надписите им отгоре: „Последното желание и завещанието на Соломон Джилс“ и „Писмо до Нед Кътъл“.

Бънсби, насочил взор към бреговете на Гренландия, сякаш чакаше да чуе съдържанието. Капитанът се поизкашля, за да прочисти гърлото си, и зачете писмото на глас:

— „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми момче, аз бях уверен, че ако знаеше намерението ми, ти би ме възпрял или би ме придружил и затова аз го запазих в тайна. Ако някога прочетеш това писмо, Нед, вероятно аз вече ще съм мъртъв. Тогава ти лесно ще простиш на стария си приятел за безразсъдството и ще изпиташ съчувствие при мисълта за безпокойството и неизвестността, които са го накарали да предприеме такова безумно пътешествие. Това е всичко по този въпрос. Почти не се надявам, че клетото ми момче ще прочете някога тези думи или пък че отново ще радва погледа ти с откритото си лице.“ Не, не, никога вече! — добави капитан Кътъл с печален, замислен вид. — Никога вече! Там ще лежи завинаги…

Мистър Бънсби, който имаше музикален слух, внезапно зарева: „В Бискайския залив, о!“, а добрият капитан, счел възгласа за уместно отдаване на почит към починалия, така се трогна, че от благодарност разтърси ръката на Бънсби и изтри просълзените си очи.

— Да, да! — промълви капитанът с въздишка, когато погребалната песен на Бънсби престана да звучи и да кънти в прозорчето на тавана. — В ад е горял, мъки е търпял, а ние да прелистим книгата и да намерим тези думи.

— От доктори — забеляза Бънсби — е нямало нужда.

— Да, да, наистина — рече капитанът, — каква полза от тях при дълбочина на морската вода двеста-триста клафтера! — После се върна пак на писмото и продължи да чете: — „Но ако той е наблизо, когато отваряш писмото… — капитанът неволно се огледа наоколо и поклати глава — или научиш за него впоследствие… — капитанът отново поклати глава — изпращам му своята благословия! В случай че приложеният към писмото документ не е написан юридически правилно, това не е от голямо значение, тъй като единствено вие двамата с него сте заинтересованите лица, а аз желая само следното: ако той е жив, да наследи малкото, което е останало, а ако се случи другото (от което се опасявам), ти да го наследиш, Нед. Уверен съм, че ще уважиш желанието ми. Бог да те благославя за това и за приятелските ти чувства към Соломон Джилс!“ Бънсби! — тържествено се обърна към него капитанът. — Какво разбираш от всичко това? Ето, ти седиш тук, човек, на когото главата му е била чупена от детството досега и при всяко пукване ново мнение е влизало вътре. Е, какво разбираш от всичко това?

— Ако е тъй — с необичайна бързина отвърна Бънсби, — че той е умрял, моето мнение е, че няма вече да се върне нивга. Ако е тъй, че той е жив, моето мнение е, че ще се върне. Казвам ли, че ще се върне? Не. А защо не? Защото трябва да се държи по курса на това наблюдение.

— Бънсби! — възкликна капитан Кътъл, който, изглежда, ценеше мнението на своя забележителен приятел повече, когато изпитваше по-голямо затруднение да го проумее. — Бънсби! — възкликна капитан Кътъл, извън себе си от възторг. — Толкова ти тежи мозъкът, че веднага ще потопиш кораб с водоизместимост като моя. Но във връзка с това завещание аз не възнамерявам да предприема стъпки спрямо имуществото — опазил ме бог! — а само да го съхраня за по-законен собственик. Аз все още се надявам, че законният собственик, Сол Джилс, е жив и ще се завърне, колкото и да е странно, че не е изпратил никакви вести. Какво е мнението ти, Бънсби, по въпроса да прибера отново всички тези документи и да отбележа отгоре кога са отворени, в еди-кой си ден, в присъствието на Джак Бънсби и Едуард Кътъл?

Тъй като Бънсби не съзря никакви възражения по бреговете на Гренландия или другаде, предложението бе приведено в изпълнение. И този велик човек, насочил за миг взора си към заобикалящата го обстановка, собственоръчно сложи подписа си върху плика, като със свойствената си скромност напълно се въздържа от употребата на главни букви. На свой ред се подписа и капитанът, с лявата си ръка, а после заключи пакета в огнеупорната каса, покани госта да си направи друга чаша и да изпуши друга пура. Самият той стори същото, седна до камината и се замисли каква ли е била участта на бедния стар майстор на корабни уреди.

И тогава се случи неочакваното събитие, толкова потресаващо и ужасно, че ако не присъствуваше Бънсби за подкрепа, капитан Кътъл щеше да потъне и пропадне от тежестта на този гибелен миг.

Как е могъл капитанът, дори като се вземе предвид радостта му при посрещането на такъв гост, само да затвори вратата, без да я заключи, е един от тези въпроси, които завинаги ще представляват или предмет за размишления, или повод за смътно негодувание срещу съдбата. В този тих час обаче през незаключената врата в гостната се втурна свирепата Макстинджър, носеща в майчините си обятия Александър Макстинджър, а зад себе си — смут и мъст (ако не се смятат още и Джулиана Макстинджър, както и братчето на това прелестно дете, а именно Чарлс Макстинджър, известен на арената на детските си игри като Чаули). Тя се появи така бързо и безшумно, подобно внезапен полъх от източноиндийските докове, че капитанът се усети как седи и гледа право в нея със спокоен вид, отдал се на размишления, а после върху лицето му изведнъж се изписаха ужас и тревога.

Веднага щом капитан Кътъл напълно проумя каква беда го е сполетяла, инстинктът за самосъхранение му подсказа да бяга. Той бързо се насочи към вратичката в гостната, зад която стръмни стълби водеха надолу към избата, и стремглаво се хвърли към нея като човек, необръщащ внимание на синините и натъртванията, а единствено стремящ се да се скрие в земните недра. Навярно мъжествените му усилия биха се увенчали с успех, ако дълбоко привързаните към него Джулиана и Чаули не го бяха хванали за краката — едното мило детенце за единия, а второто — за другия, — наричайки го с жални вопли свой приятел. Междувременно мисис Макстинджър, която никога не предприемаше решително действие, без преди това да обърне Александър Макстинджър, за да го подложи на непрекъснат обстрел от шамари, а после да го сложи седнал на земята да се охлажда — именно в тази поза читателят го видя за пръв път, — извърши въпросния тържествен обред, сякаш в този случай той бе жертвоприношение за фуриите, и след като постави потърпевшия на пода, се нахвърли върху капитана с неустрашима решителност, застрашаваща притеклия се на помощ капитан с драскотини.

Воплите на двете по-големи деца от семейство Макстинджър, както и ревът на малкия Александър — за това момченце би могло да се каже, че е имало шарено детство, тъй като през по-голямата част от този вълшебен период в живота то е било с посиняло лице — придаваха на посещението още по-страшен облик. Но когато отново се възцари тишина и капитанът, целият плувнал в пот, безропотно погледна мисис Макстинджър, ужасът му достигна връхната си точка.

— О, капитан Кътъл, капитан Кътъл! — заговори мисис Макстинджър, като издаде сурово брадичката си и я заклати в такт с това, което би могло да се нарече юмрук, ако не беше тя представителка на слабия пол. — О, капитан Кътъл, капитан Кътъл, как дръзвате да ме гледате в очите, без сърцето ви да се пръсне!

Капитанът, на когото видът бе всякакъв друг, но не и дързък, тихо прошепна: „Дръж се здраво!“

— О, наистина каква слабохарактерна и доверчива глупачка бях, когато прибрах под собствения си покрив капитан Кътъл! — изкрещя мисис Макстинджър. — Само като си помисля какви благодеяния изсипвах върху този човек и как учех децата си да го обичат и почитат като роден баща, а на нашата улица нямаше нито една хазайка или наемател, които да не знаеха, че търпя парични загуби заради този човек и заради неговото къркане и пъркане… — мисис Макстинджър употреби последната дума не за да изрази някаква мисъл, а само за подсилване на благозвучието — и те всички крещяха в един глас, срам и позор за този, който обременява една трудолюбива жена, трепеща се от сутрин до вечер за благото на своите деца и поддържаща бедното си жилище толкова чисто, че човек може да яде, да, а също и да пие чай, стига да иска, направо на пода или на стълбите, въпреки неговото къркане и пъркане… такива грижи и усилия се полагаха за него!

Мисис Макстинджър спря, за да си поеме дъх, а лицето й тържествуващо сияеше, че тя повторно уместно бе споменала „пъркането“ на капитан Кътъл.

— А той да избяга — а-а-а! — изкрещя мисис Макстинджър и така провлечено изговори последната сричка, че нещастният капитан се почувствува най-големият негодник. — И да се крие дванайсет месеца! От една жена! Такава е неговата съвест! Няма смелостта да я погледне в очи-и-и-те — ново проточване на сричката, — а се измъква тайно като престъпник! Ами ако това мое невръстно дете — бързо добави мисис Макстинджър — реши да избяга и да се измъкне тайно, аз ще изпълня дълга си на майка към него, докато то се покрие цялото със синини!

Малкият Александър, изтълкувал тези думи като недвусмислено обещание, което незабавно ще бъде изпълнено, от страх и мъка се търкулна на пода, навири нагоре подметките на обувките си и зарева така оглушително, че мисис Макстинджър счете за необходимо да го вземе на ръце и от време на време, когато той наново се разплакваше, да го укротява с такова подрусване, от което зъбите можеха да му се разклатят.

— Прекрасен човек е този капитан Кътъл! — рече мисис Макстинджър, като силно наблегна на първата сричка от името му. — Заслужава си мъката по него… безсънието заради него… припадъците… опасенията, че навярно е умрял… обикалянето ми като луда из града, за да науча нещо за него! О, прекрасен човек е той! Ха-ха-ха-ха! Заслужава си всички тези мъки и тревоги, че и повече даже. Нищо не е това, да те благославя бог! Ха-ха-ха-ха! Капитан Кътъл — със суров вид и глас запита мисис Макстинджър, — искам да знам дали имате намерение да се приберете у дома.

Уплашеният капитан така погледна към шапката си, сякаш не виждаше друг изход, освен да я нахлупи и да се предаде.

— Капитан Кътъл — със същия решителен вид повтори мисис Макстинджър, — искам да знам дали имате намерение да се приберете у дома.

Капитанът изглеждаше напълно готов да тръгне, но тихо предложи нещо в смисъл „да не се вдига толкова шум около това“.

— Да, да, да — с успокоителен глас се обади Бънсби. — Чакай, миличка, чакай!

— А кой сте вие, ако обичате? — с целомъдрено достолепие попита мисис Макстинджър. — Живели ли сте някога на Бриг Плейс номер 9, сър? Паметта ми може да е слаба, но смятам, че не сте били мой наемател. Преди мен на номер 9 живееше една мисис Джолсън и навярно ме бъркате с нея. Само по този начин мога да си обясня вашата фамилиарност, сър.

— Хайде, хайде, миличка, чакай, чакай!

Капитан Кътъл не бе в състояние да очаква подобно нещо дори и от такъв забележителен човек и макар че го видя със собствените си очи, не можеше да повярва, но Бънсби пристъпи смело напред, обви с косматата си ръка в син ръкав мисис Макстинджър и така я укроти с магическия си жест и с малкото си думи — други гой не изрече, — че тя, поглеждайки го за миг, се размекна, разплака се и отбеляза, че и дете можело да я надвие сега, толкова била паднала духом.

Онемял и напълно изумен, капитанът видя как той постепенно увлече със себе си неумолимата жена в магазина, върна се за ром, вода и свещи, занесе й ги и я успокои, без, изглежда, да изрича нито една дума. После надникна в гостната, облечен в лоцманската си куртка, и рече: „Кътъл, отивам като ескорт до дома“, а капитан Кътъл, изпаднал в по-голям смут, отколкото ако го бяха оковали във вериги, за да го откарат благополучно до Бриг Плейс, видя как семейството мирно се изтегля един по един начело с мисис Макстинджър. Той едва успя да свали желязната кутия за чай и крадешком да пъхна малко пари в ръцете на Джулиана Макстинджър, предишната си любимка, и на Чаули, към когото хранеше симпатия, защото бе роден за моряк, и те всички вкупом напуснаха мичмана, а Бънсби му прошепна, че ще са справи юнашката и ще сигнализира на Нед Кътъл, преди да се върне на борда на своя кораб, и завършвайки процесията, хлопна вратата.

Когато капитанът се върна в малката гостна, озовавайки се сам, отначало го обзеха неспокойни мисли, че ходи насън и че е бил посетен от призраци, а не от живо семейство. След това обаче изпита безгранична вяра към командира на „Предпазливата Клара“ и огромно възхищение от него и тези чувства доведоха капитана до възторжено състояние.

Времето обаче течеше, а Бънсби не се връщаше и капитанът започна да изпитва тревожни съмнения от друг характер. Дали Бънсби не е ловко примамен на Бриг Плейс и задържан там под арест като заложник? В такъв случай би било редно капитанът, като честен човек, да го освободи, лишавайки се от собствената си свобода. Дали пък мисис Макстинджър не го е нападнала и победила и той сега се срамува да се покаже след поражението? Или пък мисис Макстинджър, със своя неуравновесен характер, е размислила и решила да се върне отново на борда на мичмана, а Бънсби, давайки си вид, че я води по-пряк път, се опитва да заблуди семейството сред лабиринтите и дебрите на Сити? И преди всичко какво подобава на капитан Кътъл да направи, в случай че никога повече не чуе нито за семейство Макстинджър, нито за Бънсби, което навярно бе възможно да се случи при това чудесно и непредвидено стечение на обстоятелствата?

Той обмисля всичко това, докато се умори, а Бънсби още го нямаше. Приготви си за лягане постелята под тезгяха, а Бънсби още го нямаше. Най-накрая, когато капитанът вече го отписа, поне за тази вечер, и започна да се съблича, се дочу звук от приближаващи се колела, който замря пред вратата, а после се раздаде сигналът на Бънсби.

Капитанът се разтрепера при мисълта, че Бънсби не се е отървал от мисис Макстинджър и я е върнал обратно с карета.

Не беше така обаче. Не го придружаваше нищо друго освен един голям сандък, който Бънсби собственоръчно вкара в магазина и веднага щом го вкара, седна отгоре му. Капитан Кътъл позна сандъка си, който бе оставил в дома на мисис Макстинджър, и като се взря, със свещ в ръката, по-внимателно в Бънсби, си помисли, че се е натряскал до козирката, с други думи, че е пиян. Впрочем трудно беше да разбере това със сигурност, тъй като и в трезво състояние лицето на командира не изразяваше нищо.

— Кътъл — обади се командирът на флотилия, като стана от сандъка и отвори капака, — тези партушини твои ли са?

Капитан Кътъл погледна и разпозна вещите си.

— Подредено е както трябва, а, друже? — рече Бънсби.

Признателният и зашеметен капитан го сграбчи за ръката и се канеше да се впусне в обстойно обяснение на чувствата и изумлението си, но Бънсби си дръпна ръката и сякаш направи опит да намигне със своето въртящо се око, но в резултат на този опит, при състоянието му, едва не загуби равновесие. Тогава той рязко отвори вратата и стремително се отдалечи, за да се върне незабавно на борда на „Предпазливата Клара“ — вероятно такъв бе неизменният му обичай, когато считаше, че е постигнал успех.

Тъй като на Бънсби не му се нравеше да бъде често посещаван, капитан Кътъл реши на следващия ден да не ходи при него, нито пък да му праща писмо дотогава, докато командирът не прояви сам благосклонното си желание или пък, ако това не се случи, докато не изтече известен срок. И така, на другата сутрин капитанът поднови уединения си начин на живот и много дни наред, сутрин, обед и вечер, задълбочено размишляваше за стария Сол Джилс, за мнението на Бънсби по отношение на него и за това дали има вероятност той да се завърне. В голямата си част тези размишления укрепваха надеждите на капитан Кътъл и под влияние на събудените надежди, както и за да достави удоволствие на себе си, той чакаше майстора на корабни уреди на вратата, осмелявайки се да върши това сега, когато по странен начин си бе възвърнал свободата. Той бе поставил стола на стария човек на мястото и подредил малката гостна както преди, в случай че Сол Джилс неочаквано се върне у дома. Наред с това, със свойствената си съобразителност, той свали от гвоздея един малък портрет на Уолтър като ученик, за да не се разстрои старият човек при влизането си у дома. От време на време капитанът бе обземан от предчувствия, че в даден ден Сол Джилс ще се появи. А една неделя дори поръча двоен обяд — толкова бе изпълнен с очаквания. Но старият Соломон не се появи. Въпреки това съседите както преди забелязваха надвечер как морякът с колосаната шапка стои пред вратата на магазина и внимателна оглежда улицата.