Другото лице

ОСМА ГЛАВА

Същия следобед, след като помогна на тийнейджърите да пропъдят и последното омазано със захар хлапе от детската площадка, Дейвид прибра тентите и дрейдъла, пресече улицата и се отправи към погребалното бюро. Отпред се размотаваше Бени.

— Добре ли си изкара днес, равине? — попита го той. Все още говореше по телефона, затова покри слушалката с ръка.

— Беше хубаво.

— За миг изглеждаше, сякаш ще повърнеш.

— Не обичам да говоря пред хора — обясни Дейвид.

— Искаш ли да ти донеса валиум? Или още една пържола?

— Ще се справя.

Бени вдигна ръка, за да даде знак, че отново ще говори по телефона.

— Ето каква е сделката — заяви, — ще кажеш на Дани да се махне от града, не ме интересува къде ще отиде. Нека тази каша утихне и ще се оправяме след празниците. Последното, което искам, е да получа призовка на Бъдни вечер. Те действат точно по този начин, нали? Добре. — Бени затвори и пъхна мобилния телефон в джоба си, след което изсумтя. — Знаеш ли какво ме дразни? Вече не можеш да треснеш телефона. Трябва само леко да го натиснеш, за да приключиш разговора. Преди можеше да си изкараш малко от яда на телефона, но вече не. И ето, сега просто трябва да си стоя тук и да се чувствам разгневен.

— Проблем ли има?

Бени изгледа Дейвид с любопитство.

— Искаш да знаеш ли?

— Няма значение дали искам — отвърна Дейвид.

— Значи вече си моят консилиери[25]?

— Тази дума е голяма глупост.

— Да — съгласи се Бени, — и аз винаги съм смятал така. Копола е виновен за тази простотия. — Разсеяно потърка белега на врата си. — Бих убил някого за цигара в този момент.

— По-лесно е да си намериш цигара и да оставиш убиването на друг.

— Не мога — обясни Бени и посочи белега си. — Виждаш ли това? Рак на щитовидната жлеза. От седем години съм чист. Няма да започна да пуша пак, само за да се почувствам по-добре. Едва не умрях от тази гадост, рака. Вероятно в даден момент ще умра от нея. Ракът е единственото нещо, което убива по-ефективно от теб. — Отново потърка белега. — Станала е каша снощи в клуба. Някакъв тип започнал да опипва едно от момичетата на дансинга и охраната го предупредила да престане или да отиде във ВИП стаята. Онзи казал на бодигардовете да си го начукат, а те го извлекли през задния вход и го спукали от бой.

— Този тип ли ще погребвам? — попита Дейвид.

— Не — отвърна Бени. — Сега той е в болница „Сънрайз“, парализиран надолу от врата. Явно си е отхапал езика, изгубил е и око. Когато приключила с него, охраната го хвърлила в контейнер за боклук, без да подозира, че онзи е още жив.

— Това е глупаво.

— Не, глупавото е, че цялата случка е заснета с камера — отвърна Бени. — Заложният магазин в съседство записва всичко. Единственият легален заложен магазин в целия свят и той се намира точно до клуба ми.

— Охранителите твои хора ли са?

— Да.

— Ти беше ли там?

— И да, и не — заяви Бени. — Ако жена ми пита, да. Ако пита някой друг, не.

— Нещо незаконно ли си правил?

— Не — отвърна Бени. — Онази нова танцьорка Сиера искаше да ме облекчи по френски и нямаше как да й откажа. — За миг наистина изглеждаше, сякаш се разкайва. — Рейчъл е болна почти цяла година.

— Вярваш ли на тази Сиера?

— Дори не й знам истинското име — призна Бени.

— Трябва да ги предадеш на полицията — посъветва го Дейвид.

Бени обмисли предложението.

— Заради закона за участие в улична банда могат да получат двайсет години за това.

— Те ще получат двайсет, а ти може да получиш доживотна, ако решат да свидетелстват срещу теб. Кое от двете ти звучи по-добре? — попита Дейвид. — Намери им адвокат, ако не са от момчетата, които губят самообладание. Ако успее да им издейства обжалване, ще получат пет години, а ще са навън след три за добро поведение.

— Те не са от хората с добро поведение — обясни Бени. Дейвид обаче виждаше, че идеята постепенно покълва в съзнанието му. — Така ли правите в Чикаго?

— В Чикаго не позволяваме да ни хващат.

— Не бих бил толкова сигурен в това. — Погледна часовника си. — Божичко, трябва да отида до мола, преди слънцето да е залязло, за да взема подаръци за момичетата. Тази работа с осемте нощи с подаръци си е адски сериозно задължение. Опитах се да убедя Рейчъл, че просто можем да запалим свещите и в течение на осем дни да пеем песни на Нийл Даймънд, след което да раздадем подаръци по Коледа. Тя обаче не иска и да чуе. Имаме си дръвче. Това е единствената й отстъпка. Когато бях хлапе, баща ми се качваше на покрива по Бъдни вечер и оставяше стъпки от северен елен върху снега, хвърляше малко брокат през комина. — Замлъкна, изгубен в спомена. — Ами ти?

— Когато навърших десет, баща ми вече беше мъртъв — обясни Дейвид. — Не си спомням много от времето преди смъртта му.

— Как си отиде татко ти?

— Директно от сградата на Ай Би Ем.

— От сградата на Ай Би Ем? Тоест от покрива й?

— По онова време още я строяха — поясни Дейвид. — Хвърлиха го през прозореца на трийсет и втория етаж.

— В Чикаго си вършат работата, признавам им го.

Един миниван спря надолу по улицата и Бени махна на шофьора. Даде му знак да паркира пред погребалното бюро. Вратите се отвориха с приплъзване и шестима възрастни мъже бавно слязоха на тротоара. Двама от тях използваха проходилки, а останалите също имаха нужда от такива. Дейвид си каза, че ако са под осемдесетгодишна възраст, ще си изяде обувката. Бени се здрависа сърдечно с всеки, прегърна неколцина и целуна един от тях по бузата. Група стари гангстери, осъзна Дейвид, само дето мафиотските костюми и автоматите „Томпсън“ бяха заменени с панталони „Сансабелт“ и кислородни апарати.

Бени подаде на шофьора пачка банкноти.

— Дай по сто на всеки — нареди му. — Придружи ги, после отиди да вземеш малко паста от венецианския ресторант и я донеси, да речем, след деветдесет минути. Задръж рестото.

— Какво беше това? — попита Дейвид, когато шофьорът тръгна след шляещите се мъже.

— Твоите наемни оплаквачи — обясни Бени.

— Не се ли притесняваш?

— Знаеш ли какво е необходимо, за да получиш съдебна заповед за подслушване на погребално бюро? На гробище? А още повече на синагога? Освен това бизнес интересите ми не са свързани с това място. Просто съм загрижен член на паството, който с радост е готов да даде назаем чековата си книжка за достойна кауза.

Предната врата на погребалното бюро се отвори и един мексиканец в тъмносив костюм пристъпи навън. Дейвид го бе виждал няколко пъти през последните две седмици, човекът обикновено се разхождаше напред-назад до синагогата с документи за бизнес офиса. Всеки път, когато погледите им се срещаха, мексиканецът свеждаше очи, сякаш се страхува, че ще лумне в пламъци само задето го е погледнал.

— Господин Савоне — започна той, — всичко е готово, ако равин Коен би желал да започне. — Подаде на боса две жълтокафяви папки.

— Благодаря ти, Рубен — каза Бени. — Дай ни пет минути.

— Разбира се — отвърна мексиканецът и изчезна обратно вътре.

— Това е Рубен — обясни Бени на Дейвид. — Не сте ли се срещали?

— Не.

— Добре — каза босът. — Той беше първият ми проект. Изпратих го в Аризона, за да изкара научна степен по погребални науки. Тук е от пет години.

— Какво знае? — попита Дейвид.

— Достатъчно — отвърна Бени. — Може да се разчита на него. Върши си работата, отдава на всеки, който минава оттук, уважението и почитта, които заслужава, освен ако не му се нареди друго.

— Какъв е неговият дял?

— Заплата и привилегии — обясни Бени. — А що се касае до теб, за него ти си равин, затова не си мисли, че Рубен е още един човек, когото рано или късно ще трябва да убиеш.

За Дейвид нямаше значение колко плащат на Рубен. Просто искаше да знае по какъв начин Бени го кара да си държи устата затворена. Така щеше да е наясно какво да стори самият той, за да си осигури мълчанието му, ако онази далавера с тъканите се осъществи. Макар че колкото повече я обмисляше, толкова по-разумно му изглеждаше да информира Бени и да му даде дял от печалбата, вместо да се принуди да го вкара в схемата в по-късен момент.

Бени му подаде папките и каза:

— Това са хората, които ще погребваш днес.

Дейвид отвори първата папка и се зачете за миг. Вътре пишеше, че името на човека е Лионел Берковиц. Бил на шейсет и семейството му пожелало частно опело и обикновен надгробен камък. Простичка рецитация на заупокойна молитва и няколко слова щяха да са достатъчни. Имаше обаче напечатана пълна проповед, за да може Дейвид да я каже, а молитвите на иврит бяха предадени фонетично за всеки случай.

— Защо изобщо да си правим труда? — попита.

— Така пожела семейството — обясни Бени. — Правим каквото семействата поискат.

Коментарът му се стори странен — босът нямаше навика да говори толкова мистериозно, затова Дейвид отвори втората папка и видя, че е за жена на име Рода Кохман. Седемдесет и три годишна; родена под името Рода Хийтън в Сейнт Луис в семейството на Лони и Идит Хийтън; изпреварена в смъртта от своя любим съпруг Реймънд Кохман, един от учредителите на „Темпъл Бет Израел“; наследена от…

— Какво е това? — попита Дейвид.

— Погребението ти за четири часа.

— Някой е очистил седемдесет и три годишна дама?

— Не зная как е умряла — призна Бени. — Рейчъл сигурно е наясно. Участваха заедно в няколко комисии. Дамата прекарваше повече време в къщата ми, отколкото аз.

Дейвид осъзна, че няма да отговаря само за погребенията на загиналите в уличните войни. При някои от покойниците смъртта щеше да е настъпила по естествен път и той невинаги щеше да знае при кои. Така вероятно бе по-добре, каза си, а и беше хитро решение от страна на Бени. Но нямаше как да не запита:

— Равин Готлиб и двете неща ли вършеше?

— На няколко пъти. Но не е благоразумно да говорим лошо за мъртвите — отвърна Бени. — Равин Кейлс не би одобрил. — Отново погледна часовника си. — Налага се да тръгвам, а ти да се залавяш с погребенията.

— Ако пристигне тяло от Чикаго — заяви Дейвид, — искам първо аз да го видя.

— Те идват в затворен ковчег — напомни Бени. — Няма какво да се направи.

— Не те моля за разрешение.

Бени изгледа Дейвид, без да обели дума за около десет, петнайсет, трийсет секунди.

— Добре — изрече най-сетне. Отново замлъкна. Още един промеждутък от петнайсет секунди, без да премигне. — Но това означава, че ще виждаш всички трупове, които минават оттук. Подготвен ли си?

— Няма да видя нещо, което не съм виждал и преди.

— Виждал ли си мъртво хлапе? А някое току-що проходило? Новородено? Виждал ли си някога мъртвородено?

— Знай, че наградата за праведните не е на този свят — отвърна Дейвид.

Бени си пое дълбоко въздух, после още веднъж.

— По-добре иди да кажеш на Рубен, че искаш да видиш телата. Обясни му, че е за някакъв религиозен ритуал. Той няма да се досети.

Бени започна да се отдалечава, след което се обърна. Вече беше извадил телефона си.

— Наистина ли смяташ, че трябва да ги предам?

— Знаят ли нещо важно? — попита Дейвид.

— Те са просто наемна сила.

— Онзи тип, когото са парализирали, местен ли е?

— Зъболекар от Омаха — отвърна Бени. — Дошъл за някакъв конгрес в хотел-казино „Ем Джи Ем“. Жена, две деца.

— Предай ги — посъветва го Дейвид.

— Сметката за лечението му е космическа. Щеше да е по-лесно, ако го бяха убили. — Бени погледна към главната улица. От това място не можеше да се види нито едно казино, нищо освен къщи, палмови дървета и синьо небе. — Знаеш ли какво е казал Бъгси Сийгъл за това място? То превръща жените в мъже, а мъжете в идиоти. Какво ли би казал, ако можеше да го види днес? Вероятно би си помислил, че е попаднал в лудница.

— Може би е добре да се обадиш на онзи тип от вестника — препоръча Дейвид.

— Къран ли?

— Действай преди него — добави Дейвид. — Направи му предложение. Кажи му, че се срамуваш от случилото се и ще се увериш, че този човек ще получи възможно най-доброто лечение. Такива неща.

— И после какво? Да отида и да го обсипя с целувки ли?

— Просто постъпи правилно — отвърна Дейвид — и му плати сметките.

Бени стисна устни и размишлява няколко секунди.

— Весела Ханука, равине.

— И на теб — отвърна Дейвид.

Мъртвите тела не притесняваха равин Дейвид Коен. Виждал бе много такива през годините. Или поне това си казваше, докато следваше Рубен към моргата, за да огледа телата на Лионел Берковиц и Рода Кохман.

Преминаха през погребалното бюро — първо през частта, която приличаше на истински дом, в този случай на къщата на нечия баба. Вътре бе пълно с кадифени дивани, плътни завеси, богато украсени масички за кафе, пасторална живопис и — необяснимо защо — чинии с маслени курабии, пръснати навсякъде. Навярно затова мястото се наричаше Погребално бюро и дом на покойника „Кейлс“. После се озоваха отвън, на мястото, където Дейвид бе убил Малкия Джо. Моргата се намираше само на няколко метра оттам и те се приближаваха все по-бързо към нея.

— Виждали ли сте някога мъртво тяло? — попита Рубен.

— Разбира се — потвърди Дейвид.

— Някой, който е попаднал в злополука?

— Да.

— Не е като при удавяне или предозиране с наркотици — обясни Рубен. Сега вече бяха пред вратата, чиято табела гласеше, че вътре се допуска само упълномощен персонал. Рубен бе видимо нервен.

— Разбирам — каза Дейвид.

— Както сигурно знаете, тук не се занимаваме много с възстановителна работа, освен ако семейството на покойника не ни помоли — продължи Рубен, — а в този случай, хмм, роднините на господин Берковиц заявиха съвсем недвусмислено, че желаят той да бъде оставен недокоснат.

— Рубен — започна Дейвид, — имаш ли нещо против да те наричам Рубен?

— Разбира се, че не, равин Коен.

— Рубен, знаеш ли какво се случва с евреите, когато настъпи Краят на дните?

— Не искам да ме помислите за неучтив — изрече другият мъж и на Дейвид му се прииска да го грабне за гърлото и да го удуши на място, — не съм наясно с много от нещата, присъщи на юдаизма. Оценявам всичко, което вършите вие и равин Кейлс, но аз просто не съм вярващ от този тип.

— Всичко е наред — успокои го Дейвид, след което обясни: — Росата на възкресението напръсква мъртвите евреи и те се връщат към най-изпълнената си с живот същност, след което се претъркулват през серия от тунели до Елеонския хълм в Израел.

Дейвид се надяваше другият мъж да не му задава въпроси във връзка с казаното, тъй като това бе едно най-странните неща, които бе прочел през последните месеци.

— Идеята, Рубен, е, че дори и най-ужасно обезобразените евреи в крайна сметка отново ще бъдат цели — продължи Дейвид. Замълча за миг, опитваше се да си спомни нещо друго, което да добави, за да убеди мексиканеца, че каквото и да види, няма да припадне. — Това е един от тринайсетте принципа на нашата вяра, Рубен, и когато настъпи моментът, всичко ще се изясни. В това вярваме ние.

— Добре тогава.

Рубен отвори вратата и Дейвид го последва покрай рецепцията, където млада жена седеше и четеше списание „Пийпъл“, а после надолу по тесен коридор, който водеше към моргата. Мексиканецът пристъпи през двойка предпазни врати и първото, което Дейвид видя, бе тялото на гол мъж, обърнат с корема нагоре върху масата за балсамиране.

В помещението имаше друго мексиканско хлапе в медицинско облекло, което почистваше тялото. В стаята лъхаше на смесица от дезинфектант, телесна миризма (не беше ясно дали последното идва от мъртвеца, или от младежа, който се занимава с почистването му) и остра миризма, която напомни на Дейвид за разложено агне и навярно завинаги щеше да му попречи да яде агнешко. До едната стена имаше хладилна камера и три празни (за радост на Дейвид) маси, а помещението бе осветено с ярки халогени. Равин Коен не познаваше човека на масата, знаеше само, че не е ангажиран за погребения през следващия ден, така че навярно за покойника щеше да се погрижи равин Кейлс или някой, който работи на свободна практика.

— Мигел — обърна се Рубен към хлапето, което работеше над голото тяло, — това е равин Коен. Той поема задълженията на равин Готлиб.

— Приятно ми е — изрече момчето и се усмихна срамежливо.

„Той е просто още един човек за мръсната работа“ — помисли си Дейвид, след което огледа по-внимателно Рубен. Мъжът бе облечен в старомоден костюм, но дрехата бе скроена прецизно, на китката си имаше дебел златен часовник, носеше абсурден пръстен с топаз на кутрето си и перфектно излъскани черни обувки на краката. Колкото повече Дейвид проучваше костюма, толкова по-познат му изглеждаше. Имаше абсолютно същия модел в гардероба си.

„Заплата, привилегии и вероятно всичко, което можеха да свият от мъртвите или да вземат с намаление от контактите на Бени“ — каза си Дейвид.

Последва Рубен през още една двойна врата до добре осветена чакалня, в която върху платформи на колелца стояха два ковчега — и двата бяха обикновени чамови кутии. Имаше също два стола и кадифен диван. Една врата водеше навън, към служебния път, който се виеше през гробището. Дейвид видя през единствения прозорец в помещението, че отвън е паркирала катафалка. Шофьорът седеше до нея и пиеше кафе от стиропорена чаша.

— От сега нататък — обади се Рубен и Дейвид осъзна, че е бил толкова съсредоточен да изглежда максимално естествено и спокойно, че не знае дали мексиканецът не е говорил през цялото време — може би ще е по-лесно да идвате сутрин преди службата, за да не се налага да отваряме отново ковчезите, което противоречи на еврейските закони.

— Да — съгласи се Дейвид. Не беше сигурен дали казаното от мексиканеца е вярно, но прецени, че щом Рубен знае този факт, вероятно в твърдението има доза истина.

Другият мъж се завъртя около ковчезите и отключи капаците, но не ги отвори.

— Да изляза ли навън? — попита. Учтив човек. Навярно поведението му даваше утеха на семействата, които наистина скърбяха, тъй като дори Дейвид се почувства спокоен.

— Да — кимна равин Коен, — заради еврейските закони.

— Ще бъда отвън — увери го Рубен. — Само ми кажете, когато сте готови, и ще откараме господин Берковиц до мястото, където ще почива в мир.

— Кой от двамата е господин Берковиц?

— Този отдясно.

— Чудесно, благодаря ти — каза Дейвид. После си помисли, че навярно се държи твърде неофициално, затова добави: — И благословен да си за работата, която вършиш.

Дейвид изчака, докато Рубен излезе навън и започна разговор с шофьора на катафалката, преди да отвори изцяло ковчега. Забеляза няколко неща почти веднага. Първо, не беше напълно сигурен какво точно вижда. Очевидно в ковчега имаше труп — глава, врат, гръден кош, можеше да различи тези неща… но липсваха ушите. И не изглеждаше да са били отрязани при нещастен случай. Дейвид видя назъбените разрези, направени около ушите, въпреки всичката засъхнала кръв, която се бе насъбрала там. И все пак не това бе убило човека, нито цепнатите клепачи или изгарянията от цигара по кожата му. От подобни рани можеше да се оцелее.

Дейвид не познаваше обаче никого, който би оцелял без гърло. Пък и работата беше свършена добре. Вратът на Пол Бруно бе прерязан под формата на кръг — навярно бе използвана струна от пиано откъм лицето. Дебелия Монте обичаше да пречуква по този начин доносниците, за да виждат какво се случва.

Бруно Касапина. Горкото копеле. Беше доносник от години, но на никого не му пукаше, защото доносничеше срещу хора, за които Фамилията му позволяваше да плямпа — хлабавите брънки, идиотите, които работеха на ръба. Хора като Лимонената глава, който се бе опитал да изнудва градски съветник за някаква простотия, свързана с проституция. Рони бе достатъчно умен, за да позволи на хора като Пол Бруно да вършат мръсната работа вместо него.

Какво, по дяволите, ставаше в Чикаго? Познавал бе Пол Бруно през целия си живот, спомняше си как играеха на ашици заедно пред месарницата на татко му, докато бащите им си говореха вътре в магазина. Бащата на Пол им даваше пуйка за всеки Ден на благодарността, и то безплатно, след като майката на Дейвид се отрече от Фамилията и средствата им станаха оскъдни. Майката на Пол винаги им носеше супи, касероли списания и книги. Семейството на Дженифър също бе близко е тях — фамилиите Франджело и Бруно играеха боулинг и бридж заедно като обикновените хора.

Пол бе доста объркан, докато растеше, опитваше се да се прави на тежкар. Дейвид си спомняше всичко това, както и признанието на Дженифър, че винаги е знаела, че Пол е гей. Още от времето, когато били деца.

И ето го сега. Не просто пречукан по грозен начин. В убийството бе вложено и лично отношение — изгарянията от цигара, клепачите. Фактът, че Пол се намираше тук, а не бе изхвърлен в някоя канавка, подсказваше на Дейвид, че каквато и информация да бе издал този път, тя не е била незначителна като в миналото. Защото в противен случай от Фамилията щяха да го използват за назидание; да го оставят някъде, където Бруно ще послужи за предупреждение на останалите доносници. Тази работа беше поверителна и лична, затова Дейвид се разколеба.

Затвори ковчега и го избута обратно в моргата.

— Мигел — заяви, — трябва да почистиш това тяло.

— Мъжа ли?

— Да, него — потвърди Дейвид.

— Съжалявам, равине, но Рубен каза, че семейството е поискало тялото да не бъде докосвано. Доколкото разбирам, това значи човекът да не бъде почистван.

— А аз ти казвам да го почистиш.

— Съжалявам, равине — каза Мигел, — но не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не ме интересува какво разбираш — сопна се Дейвид.

Мигел понечи да каже нещо, но спря за миг и обеща:

— Веднага ще се заема, равине.

— Искам само да оправиш тези рани — обясни Дейвид. — Разбираш ли?

— Да, равине, няма проблем.

Дейвид се върна обратно в чакалнята, сграбчи един стол и го плъзна в моргата, където остана да наблюдава как Мигел измива цялото тяло на Бруно от главата до петите.