Другото лице

ДЕСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен мразеше да чака. В Чикаго, ако трябваше да дебне някого, за да го очисти, това не беше точно чакане. Беше работа. Част от процес с обозрима крайна цел. Сега обаче историята беше напълно различна. Откакто се проведе партито за неговото представяне по време на Ханука, Дейвид сякаш се бе превърнал в доверения равин или интелигентния анализатор, при когото ходеше всеки евреин в Лас Вегас под петдесетгодишна възраст. И той трябваше да изостави всичко, да отиде в синагогата, да седне в офиса си и да чака тези хора да се появят.

Повечето от членовете на новото му паство пристигаха навреме, но щом се озовяха в офиса му, нямаха угризения да останат по-дълго от определеното им време. На Дейвид се налагаше да ги изчака да стигнат до същината на своя проблем, което беше уморително, защото изискваше голямо количество психическа концентрация в допълнение към монашеското умение просто да седиш и да слушаш. Спокойствието беше от първостепенно значение според равин Кейлс, който бе взискателен в това отношение и непрекъснато му повтаряше, че повечето хора просто имат нужда някой да ги изслуша, че не е негова задача да разрешава проблемите им, а да им осигури пътна карта към техните собствени решения.

Дейвид трябваше да го стори, като раздава колкото се може повече мъдри мисли от всичко прочетено — Тора, Мидраш, Талмуда, каквото и да е, макар да установи, че ако перифразира песни на Нийл Йънг или Брус Спрингстийн, ефектът в общи линии е същият.

Днес този похват едва ли щеше да има ефект, не и при Клаудия Левин. Тя беше еврейка от Ню Йорк, преселила се в Лас Вегас преди пет години, когато съпругът й Марк постъпил на работа в счетоводния отдел на хотел-казино „Рио“. Не след дълго се преместил няколко пресечки по-надолу, до хотел-казино „Палас стейшън“, но мястото било твърде мръсно за неговия вкус (мръсно в буквалния смисъл на думата, тъй като не го почиствали достатъчно често), затова с жена му се нанесли в ново жилище в Съмърлин, което съкратило пътуването му до работа и обратно. Сега те живееха в очарователна градска къщичка в Адажио, на ъгъла на „Бъфало“ и „Вегас“, само на няколко пресечки от синагогата, макар че за вкуса на Клаудия там имаше малко повече стриптийзьорки от необходимото и тя се страхуваше да използва местния плувен басейн.

Дейвид все още нямаше точна представа за естеството на проблема на Клаудия, а трябваше да се срещне с Джери Форд след петнайсет минути. Общата им бизнес дейност бе започнала през последните седмици. След празниците имаше твърде много тела, с които да се справя. Много хора се бяха споминали от естествена и от неестествена смърт. Възрастните, установил бе Дейвид, явно се бяха концентрирали върху това да изкарат празниците, преди да ритнат камбаната, тъй като никой не обича дядо му да гушне букета по време на Ханука или точно на Нова година. Имаше логика и за случаите на неестествена смърт — той не можеше да си спомни някога да е убивал някого по Коледа или дори в седмицата след празника. И наемните убийци си почиваха по това време.

Но настъпеше ли втори януари, откриваха сезона. До края на месеца Дейвид вече бе провел над петнайсет погребения, поделени поравно между реални хора и поръчкови убийства.

Най-много го разстройваха самоубийствата. Едно беше чувството да погребва възрастна дама, която е живяла още преди появата на павираните пътища, и съвсем различно — да сипе похвали за студент, който се е хвърлил от прозореца на общежитието си. Обикновено равин Кейлс се намесваше заради дългата връзка, която имаше със семействата, но все по-често и по-често Дейвид се оказваше в ситуации, които нямаха никакъв криминален оттенък. Бени му обясняваше, че всичко това е част от техния широкомащабен план.

Ето защо в момента Дейвид слушаше измъчената история на Клаудия Девин за… какво? По дяволите. Не знаеше за какво говори жената, но осъзнаваше, че трябва да я прекъсне. Трудно му бе да играе фалшивата си роля пред преселниците от Ню Йорк — те бяха повече евреи, отколкото средностатистическия член на синагогата, така че се налагаше Дейвид да е възможно най-концентриран. Беше изтощително.

— Затова казах на Мартин… нали познавате Мартин Коуплънд, равине? — попита го Клаудия и Дейвид осъзна, че е направил точно това, което не биваше: позволил си бе да се разсее.

— Мартин Коуплънд — повтори той. Опря пръст до устните си — равин Кейлс го правеше често, жестът бе впечатлил Дейвид, защото така равинът изглеждаше замислен и в същото време сякаш пасивно преценяваше. Като че ли светът пред погледа му не бе на нужната висота. Остана в това положение за миг, докато се опитваше да хване нишката на разговора.

Познаваше Мартин Коуплънд. Той бе осигурил началния капитал за детския център „Дороти Коуплънд“, беше дал на синагогата чек за двеста хиляди долара, за да види името на мъртвата си жена изписано на стената. Според Бени човекът някога въртял сметките на цяло едно поколение, но сега през половината време не знаел къде се намира. „Той е малко закъсал с горивото — казал бе Бени, — но когато започна, имаше много повече в запас.“ Дейвид се беше срещнал с Мартин преди седмица, за да разговарят за сериозните духовни въпроси, които го безпокояха, най-вече дали всичките му години работа в хазартната индустрия бяха шанда[27] (макар това да не се споменаваше точно в Тора). Мартин се притесняваше, че може би Бъгси Сийгъл е насочил всички тях по лош път, че може би Сийгъл е голем и сега, когато оставаше само година до началото на новото хилядолетие, имаше съвсем реален шанс всичко да се окаже ужасно предзнаменование за унищожението на еврейския народ. Бени бе поръчал на Дейвид да изслуша

Коуплънд и да се съгласи с всяка дума, която той му сподели; да се увери, че старецът не планира да промени завещанието си, тъй като към момента бе заделил цял милион за синагогата. „Започне ли да прави намеци, че харчи повече, отколкото са разходите му за прехрана, че иска да дари пари на организацията на анонимните комарджии или нещо подобно, удави го в тоалетната“ — заявил бе Бени.

— Да, да, Мартин Коуплънд — изрече най-сетне Дейвид. — Опасявам се, Клаудия, че господин Коуплънд не е човек, към когото трябва да се обръщаш за съвет. — Не че Дейвид знаеше за какво, по дяволите, говори тя.

— Той каза, че ще ме посъветвате точно това — отвърна Клаудия.

Дейвид опря една до друга дланите си и се облегна назад в стола. Хвърли крадешком поглед през прозореца и видя, че Джери Форд стои на тротоара и разговаря с Бени Савоне, а децата им тичат наоколо. Това общо взето беше добре. Дейвид бе взел административното решение да уведоми Бени за всички подробности по сделката, която беше сключил с Джери. На него не му пукаше, стига да получава парче от пая. Затова легализираха цялата операция, проведоха обучение на персонала на моргата за извличане на тъкани и дори се сдобиха с всички необходими формуляри. После нагласиха документите, за да ги използват при онези „клиенти“, от чиито тела можеше да се извлича материал, а те не бяха много. „Навсякъде има толкова много аматьори“ — помисли си Дейвид. В работата на колегите му нямаше никакъв морал.

Погребалното бюро все още не бе получило първото си официално заплащане от Джери, който бе обяснил, че компанията му изплаща нетната печалба шейсет дни след обработка на тъканите. Това звучеше приемливо за Дейвид, макар той да не бе съвсем сигурен какво означава. Джери обаче бе направил хубаво дарение на синагогата миналата седмица — чек за пет бона, обещал бе и още пет за тази седмица, което подсказваше на Дейвид, че каквото и да означава нетна печалба след шейсет дни, плащането ще си го бива.

И все пак не му харесваше да вижда Бени и Джери заедно на обществено място — на улицата, където всеки можеше да ги снима. Особено след като онази простотия с туриста, наритан почти до смърт пред клуба, се бе превърнала в по-голям проблем, отколкото Бени си бе представял. Той бе последвал съвета на Дейвид и беше предал охранителите на ченгетата. Дори бе предложил да плати болничната сметка на жертвата, което поукроти градската полиция, но имаше слухове, че сега федералните държат под зорко око „Дивият кон“, тъй като в „Джърнъл ривю“ наричаха бодигардовете „сътрудници на мафията“ отново и отново. А и предложението на Бени да поеме медицинските разходи не успя съвсем да успокои семейството на пострадалия. Сега роднините му се подготвяха да съдят клуба за „петдесет скапани милиарда долара“ по думите на Бени.

Един от седмичните вестници направи експозе за стриптийз клубовете в града, в което се твърдеше, че половината такива заведения са фасада за организираната престъпност. Обясняваше се с точни детайли как Фамилиите са се преориентирали от казината към легалния бизнес с плът, защото е по-доходоносно да продаваш частни еротични танци и метамфетамини на по-високи цени, отколкото незаконно да предлагаш момичета за секс. Клубовете вземаха на клиентите двайсет кинта само за вход, получаваха двайсет процента от парите в брой, които изкарваше всяко момиче, както и още четиридесет процента от заплатеното с кредитни карти. Освен това момичетата трябваше да оставят бакшиши на барманите, бодигардовете, диджея, домакинята, чистачите на тоалетните и на всеки друг от персонала на заведението… А тези хора също трябваше да оставят двайсет процента от своята печалба на клуба плюс четиридесет процента от постъпленията по кредитните си карти. Накрая идваше ред на обичайните хитринки: да искаш по сто долара на калпак за двайсетдоларови частни еротични танци, да искаш по хилядарка за бутилка петдесетдоларово шампанско, а ако клиентът се оплаче на ръководството на клуба, оттам можеха да отговорят на оплакването му с чук по коленете. Ако човекът бе умен, навярно щеше да се прибере вкъщи и да оспори тези такси на безопасно разстояние от момчетата на Бени, но пък кой ли беше разумен в три сутринта в стриптийз клуб, когато на корпоративната му карта „Американ експрес“ са начислени две хилядарки?

Кредитни карти. На Дейвид му се завиваше свят, като се замисли как „Виза“ и „Мастъркард“ финансират голяма част от бандата на Бени.

Парите в брой бяха друга работа. А един стриптийз клуб бе най-удобното място на света да ги изпереш. Особено ако си направиш документи, в които се твърди, че е законно да таксуваш петстотин долара за бутилка шампанско. Не е забавно да переш пари на по двайсетачки, но ако си в мафията, това е най-лесният начин да ги завъртиш.

Направил го бе отново. Вперила очи в него, Клаудия все още чакаше равинското му мнение за… нещо… а той се бе отнесъл, замислил се бе за бизнес, накарал я бе да чака.

— Да, ами — започна Дейвид. Огледа се из офиса за нещо, на което да се опре, частица мистериозна мъдрост, която да разреши проблема на тази жена и в същото време да прикрие факта, че той няма никаква представа за какво му говори Клаудия.

Погледът му попадна върху една книга с поезия за евреите, останала от равин Готлиб. Дейвид взе тома от рафта и се разходи за момент из офиса в мълчаливо размишление.

— Да — повтори. — Ти запозната ли си с Лонгфелоу, Клаудия?

— Единственият Лонгфелоу, когато познавам добре, е онзи от песента на Нийл Даймънд — обясни тя. — Дори я пуснахме на сватбата ни.

Дейвид седна на ръба на бюрото си, само на трийсетина сантиметра от Клаудия, достатъчно близо, за да може да долови химическата реакция между отвратителния й парфюм и спрея й за коса, и прелисти страниците на книгата с поезия с нещо, което се надяваше да изглежда като дълбокомислено разбиране, преди да се върне на единственото стихотворение, което бе прочел. Разковничето бе това да изглежда като божествено вдъхновение.

Дейвид почука с показалец по носа си, опитваше се да заеме правилната поза.

— В стихотворението си „Еврейското гробище в Нюпорт“ Лонгфелоу нарича нашия народ стъпкан и смачкан като пясъка, но непоколебим като континента. — Дейвид се надяваше, че Клаудия никога не се е натъквала на това, тъй като той си позволяваше доста свободна интерпретация на стиховете от гледна точка на съдържанието (макар че, както му бе обяснил равин Кейлс, съдържанието рядко беше важно, когато искащ да обърнеш внимание на нещо). Остави книгата обратно на бюрото и се наведе към Клаудия. — Думите са много силни, нали?

— Да, така е — потвърди Клаудия и затвори очи. Дейвид видя една сълза, която се опитваше да избяга от ъгълчето на дясното й око. Плачещите жени нямаха разписание — той бе наясно с този факт и трябваше да намери начин да я изкара от офиса си.

Протегна се и стисна ръцете на Клаудия. Те бяха леденостудени. Може би истинският й проблем бе лошото кръвообращение.

— Вярвай в Тора — изрече Дейвид с глас, малко по-силен от шепот — и проблемите ти ще бъдат разрешени. Мисля, че го знаеш.

— Това, което не разбирам, равине… — започна Клаудия, но Дейвид я прекъсна.

— Ако един сън не се сбъдне — изрече, като се надяваше тя да не е голям фен на Брус Спрингстийн, или ако е, да харесва по-късните му песни, — лъжа ли е той? Помисли върху това, Клаудия.

Изправи се, жената се принуди да направи същото и Дейвид я съпроводи до вратата на офиса, а после и навън в коридора… където откри, че го чака Бени Савоне вместо Джери Форд. Изненадващо мъжът не говореше по мобилния си телефон. Стоеше си там, държеше ръката на дъщеря си Софи и изглеждаше нетърпелив. Клаудия му кимна учтиво и продължи по коридора.

— Имаш ли минутка? — попита Бени.

— Трябва да се срещна с господин Форд — отвърна Дейвид.

— Да, но срещата се отменя.

Бени и Софи седнаха в офиса му — Бени на стола, който Клаудия бе освободила, а Софи на земята, където незабавно отвори раницата си и започна да вади кукли. Понякога беше трудно да отгатнеш дали Бени говори закодирано, или не, но Дейвид го беше видял да говори отвън с Джери преди малко и предположи, че на господин Форд наистина му се е наложило да отмени срещата. Още повече, че нито Бени, нито дъщеря му бяха покрити в кръв.

Софи беше най-малкото дете на Бени — беше само на пет и имаше сестра, Джийн, на тринайсет — и от това, което бе видял Дейвид в синагогата, момиченцето тънеше в блажено неведение, че баща й е социопат. На външен вид Софи приличаше повече на майка си, което щеше да й е от полза по-нататък, а беше и истинска сладкодумница. Малката посещаваше храма на обяд всеки четвъртък заедно с групата си от детска градина „Тиква“.

Част от работата на Дейвид бе да наминава и да се усмихва на децата, да им казва по някоя добра дума, да ги кара да се чувстват така, сякаш Господ е дошъл да похапне. Така се уверяваше, че родителите им ще напишат голям дебел чек в края на месеца само защото хлапетата им са щастливи. Всъщност това беше любимото му време от седмицата. През този един час, който Дейвид прекарваше с децата, не му се налагаше да се преструва. Просто сядаше до тях и ги питаше за деня им, за живота им, какво им се случва. Никога не ги питаше за миналото, което бе честа тема за обсъждане с възрастните. Зрелите хора вечно обясняваха как някой ги е прецакал и увредил и как само Господ или Дейвид може да им помогне да се преборят с миналото, сякаш то е някакъв вечно ръмжащ звяр, който живее в съседство и ако го храниш и поиш, всичко ще бъде наред. Възрастните граждани искаха само да похленчат как нещата са били по-добри едно време и да се уверят, че са прави, че светът се е превърнал в една помия, но те, разбира се, не са виновни.

Софи беше загрижена най-вече за здравето на майка си. Миналата седмица, когато Дейвид седна при нея за момент, за да си побъбрят, тя му каза, че може да се наложи да направят на майка й „истериктомия“. На Дейвид това му се стори странно очарователно и ужасно тъжно, не беше сигурен дали тя сама е комбинирала двете думи, или е дочула родителите си да говорят.

Затвори вратата на офиса си и седна зад бюрото.

— Какво мога да направя за теб? — попита.

— Снощи получих обаждане — започна Бени. — Изглежда, в Чикаго има развитие. Познаваш ли тип на име Дебелия Монте?

Дейвид насочи поглед към Софи, която бе потънала в дълбок разговор между Кен и Барби за нуждата да си вземат кон. На Бени или не му пукаше, или се стараеше да изглежда така.

— Познавах го — потвърди Дейвид.

— Взел е решение сам да си спре тока. Пуснал един в главата на жена си, докато спяла, а после и един в собствената си тиква. Жената е в мозъчна смърт. Той е мъртъв.

— Не знаех, че е имал съпруга — каза Дейвид. Дебелия Монте обичаше да спи с проститутки и стриптийзьорки, твърдеше, че е по-добре, отколкото да се занимава с разни простотии след това. Имаше дете, което живееше в Спрингфийлд, сети се Дейвид и се запита дали някой друг си спомня това.

— Какво общо има с мен тази история?

— Познаваш ли федерален на име Хопър?

Хопър. Онзи тъпанар, който беше платил хотелската сметка.

— Чух, че е умрял — отвърна Дейвид.

— Де да имаше този късмет — подхвърли Бени. — Изглежда, те издирва в свободното си време. В последните минути от живота си Дебелия Монте е разговарял по телефона с него. Пъха си носа тук и там, опитва се да разбере къде си.

— Нали уж съм мъртъв?

— Да, ами, така е. Но на този Хопър явно не му пука.

Може би затова Пол Бруно се бе появил целият нарязан на парчета. И ако Дебелия Монте бе почувствал достатъчно натиск, че да убие собствената си жена — или поне да се опита, а после и себе си, значи този тип ровеше все по-близо и по-близо до нещо, което нямаше да се хареса на братовчеда Рони. Нещо, което бе накарало Дебелия Монте да се страхува толкова за живота си, че да премахне посредника.

Дейвид не виждаше логиката. Защо федералните ще търсят мъртвец? А ако знаеха, че той не е мъртъв, или поне ако един от тях беше наясно, тогава може би и жена му Дженифър също знаеше. Или подозираше. Особено ако Чема не бе успял да й занесе портфейла му. Дейвид се съмняваше, че мексиканецът е имал тази възможност. Какво беше казал равин Кейлс? Разчленен и изгорен. Ако Чема и Нийл бяха мъртви, а сега вече и Дебелия Монте, оставаше ли друг освен Рони, който да знае нещо за онази последна вечер? При всички случаи това развитие на нещата така и не обясняваше защо Пол Бруно е бил очистен, освен ако просто не се е разприказвал.

— Нещо, за което да се притеснявам — измърмори Дейвид.

— Все още не — каза Бени.

— Това не беше въпрос.

— Този тип, Дебелия Монте, от бъбривите ли е?

— Беше предан на организацията — заяви Дейвид. Колко пъти бе поемал вината върху себе си Монте? Три? Четири? Достатъчно, за да си спечели сериозен кредит на доверие в сметките на Рони, а да не говорим колко поръчки беше изпълнил. От онези неща, с които Дейвид не се занимаваше от години: чупене на ръце, вадене на очи, всички гадости с бейзболни бухалки и отвертки. Но ако беше издал информация, свързана с убийството на тримата федерални, и цялото доверие на света нямаше да му е достатъчно. Проблемът беше, че Дейвид не виждаше как Дебелия Монте би извършил подобно нещо доброволно. Което означаваше, че този Хопър навярно е разполагал с достатъчно доказателства, че да повдигне съдебно разследване срещу Монте за сериозни престъпления. — Не си го представям като доносник.

— Значи е просто от онези типове, които пускат един на съпругата си, а после опръскват с мозъка си пода, така ли?

— Не зная — призна Дейвид. — В това няма логика.

— Покрай тази лайнарщина в клуба и този задник може да се наложи да направим едно леко домашно почистване — каза Бени.

— Тате! — внезапно се намеси Софи и сепна Дейвид, който напълно беше забравил за нея. — Ти каза лоша дума.

Бени сведе поглед към дъщеря си. Момиченцето все още беше на пода с куклите си.

— Всъщност две — призна той.

— Това са два долара — изтъкна Софи.

— Да не би да ме изтръскваш? — попита Бени. Беше просто един татко, който говореше на малкото си момиче.

— Имаме уговорка — заяви Софи. Изправи се, сложи едната си ръка на кръста и протегна другата. — Плащай.

Бени извади портфейла си, прелисти банкнотите, но не извади нищо.

— Имам само по петдесет — обясни. — Намират ли ти се дребни банкноти, равине?

Дейвид вече нямаше портфейл. За първи път в живота си държеше парите си хванати с щипка, защото бе връчил на Чема портфейла си, за да го предаде на Дженифър, а после така и не пожела да си купи друг. Мислено прехвърли връзките — мъртвите федерални, Чема, Дебелия Монте, цялата тази каша… чак до хлапето на Бени, което искаше пари от баща си, а той пък ги поиска от него. Беше като притча от Талмуда. Какво беше прочел? Съкровищата, които моите предци са положили на този свят, са мои за вечни времена.

Дейвид измъкна петдоларова банкнота от прегънатата пачка и я подаде на Софи.

— Вчера го чух да казва три лоши думи — заяви.

Момиченцето изписка доволно и отново се съсредоточи върху куклите си. Бени я наблюдава няколко мига, по лицето му се бе очертала усмивка като по гранитен камък.

— Истински майстор по изтръскване — изрече.

— В гените й е — заяви Дейвид.

— От страна на майка й — поясни Бени. — Като стана въпрос за почистване, ти готов ли си за пролетно чистене, ако се стигне дотам?

Въпросът не беше дали е готов да си свърши работата — щеше да го направи. Проблемът беше мащабът. Това, за което намекваше Бени, предполагаше стесняване на тесния кръг още повече… което навярно означаваше премахване на равин Кейлс. Може би не сега. Може би не през следващия месец. Но в даден момент. Това щеше да доведе до повече усложнения от обикновено, тъй като човекът бе тъст на Бени. Босът държеше с нещо стареца, това беше сигурно, равин Кейлс обаче не беше толкова откровен с Дейвид както при първата им среща в закусвалня „Бейгъл“ — поне не и за неща, свързани с друго освен еврейската вяра, а Бени също не бе издавал никакви тайни.

Нямаше опасност равин Кейлс внезапно да бъде разследван от федералните, да се пречупи и да разкрие, че в синагогата се перат пари под всякакви незаконни форми. Не, проблемът, който Дейвид бе забелязал през последните два месеца, бе много по-обикновен: равин Кейлс се чувстваше дълбоко виновен. Започваше да гледа критично на живота си, а това караше хората да вършат глупави неща. А в момента Бени загатваше за серия от потенциални проблеми, които бегло включваха и равин Кейлс, навярно само за да види как ще реагира добрият равин Дейвид Коен, било то и само пред едно дете. Дейвид не бе сигурен до каква степен Бени е доловил емоционалното състояние на равин Кейлс, макар че нямаше да се изненада, ако босът подслушва и синагогата.

„Да му се не види“ — помисли си. Вероятно беше така. Бени сигурно знаеше тайните на цялата синагога, макар че Дейвид не можеше да си представи, че той разполага с времето, което имаха от ФБР, за да улови с подслушвателно устройство и най-лекия намек за нещо подозрително.

— Мога да почистя всичко — отвърна Дейвид, — което е необходимо да се почисти.

Бени въздъхна:

— Покрай цялата тази помия ти си единственият човек, на когото имам доверие в момента. Само ти можеш да направиш каквото се налага.

Бръкна в джоба на сакото си, извади два плика и ги постави на бюрото на Дейвид. На единия бе изобразено логото на компанията на Джери Форд — „Лайф кор“, а другият беше чисто бял. Дейвид разтвори плика от „Лайф кор“ и видя, че в него има чек за седем хиляди долара, платени директно на фонда за сценични изкуства към синагогата и придружени от официално писмо, в което Джери Форд благодареше на храма за всеотдайната подкрепа на изкуствата.

— Нещо не е наред ли? — попита Бени.

— Ти ми кажи — отвърна Дейвид и му показа чека и писмото.

— Данъчни облекчения за бизнеса — обясни Бени. — Миналата година „Дивият кон“ дари десет бона, за да екипира цялата детска бейзболна лига. Всичко в този град е легално. Не е ли точно това неприятното, равине? След двайсет години няма да има нужда от хора като нас. Всичко ще е законно.

Дейвид отвори другия плик. Вътре имаше фотокопие на шофьорска книжка, издадена на някой си Лари Кирш. Адресът му беше в Лас Вегас, а четиридесетият му рожден ден щеше да е през април.

— Искам да се заемеш с почистването на този проблем — заяви Бени.

— Кой е той? — попита Дейвид, което беше глупаво. Никога не задаваше въпроси, но това не му приличаше на случайна поръчка. Заради бъркотията в клуба Бени се опитваше да ограничи престъпната си дейност до минимум, а този мъж бе първият човек, когото му поръчваше да убие, откакто Дейвид бе премахнал Малкия Джо.

— Направи ти лицето — обясни Бени.

— Той не беше ли претърпял злополука?

— Не, това беше онзи, който ти направи челюстта — поясни Бени. — Постарай се да изглежда като пожар в къщата или атака от пума, или нещо такова. Последното, от което се нуждаем, е още една халка по веригата. Разбираш ли какво ти казвам?

Дейвид разбираше. Ако се налага да бъде убит обикновен гражданин като този доктор, деянието се превръща в убийство, не в удар на мафията, което означава, че не можеш да дадеш поръчката на горила, защото тя със сигурност ще прецака нещата.

— Само ми кажи кога — каза Дейвид.

— Скоро. Ще го направиш преди Свети Валентин, може би ще успея да изненадам Рейчъл с круиз, или нещо подобно. — Бени наклони глава, затвори очи и ги задържа така, докато говореше. — Спя по четири часа, ако имам късмет, защото Рейчъл е будна през половината нощ. Ако тя не спи, и аз не спя.

— Тя още ли не е добре? — Дейвид не знаеше как да подходи към въпроса, нито пък искаше, но изглежда, днес Бени желаеше да говори за много неща. Странното беше, че той все по-често и по-често идваше в офиса му за разговори, които започваха с делови въпроси, а после се насочваха към ситуацията у дома. — Още ли има онзи проблем? — продължи най-сетне.

— Да — потвърди Бени. — Имаме две прекрасни дъщери, не се оплаквам, нали разбираш? Просто си мислех, че по-нататък може би ще се опитаме да си направим още едно, за да си имаме някой, с когото да си подавам футболната топка. Лекарят ни забрани. А после се появи болката. Тайленолът не помага за това, което преживява тя, затова през половината време е друсана с лоразепам.

— Този, който носи своя дял от бремето, ще доживее да се наслади на последния миг утеха — изрецитира Дейвид.

Бени подскочи, разтворил широко очи.

— От Талмуда е — обясни Дейвид. — Мойсей.

— Зная откъде е. Тъст ми харесва този цитат. Да не би вече да вярваш в тези глупости?

— Не — отрече Дейвид. — Това е нещо, което съм прочел и запомнил. Имам подготвени всякакви цитати.

В общи линии беше вярно.

Но беше вярно също така, че Дейвид постоянно получаваше миниатюрни разтърсващи прозрения, особено когато четеше за светостта на живота. В предишния си живот не бе особено начетен — прелистваше основно „Спортс илюстрейтид“ и разни евтини романи, които купуваше от универсалния магазин, за да ги чете, докато изчаква поредната си мишена. (Беше достатъчно придирчив обаче, за да знае, че мрази Том Кланси и всичко, свързано с мафията. Стоеше настрани и от онези книги за истински престъпления, понеже беше малко притеснен, че ще открие в тях нещо, което е извършил.) Така че самият процес по асимилиране на всичките тези религиозни текстове пълнеше мозъка му с изцяло нови потоци мисли.

Не беше сантиментален по отношение на повечето неща и до голяма степен успяваше да държи Дженифър и Уилям на втори план. Но от време на време прочиташе нещо в Талмуда или в Мидраш, което свързваше със собствените си затруднения, и внезапно намираше начин да се справи с проблем, с който бе смятал, че само той се е сблъсквал. Макар че осъзнаваше колко е нелепо това.

— Тя иска да те заведе на обяд — каза Бени.

— Кой?

— Рейчъл. Слушаш ли ме, равине?

— Не мисля, че е добра идея — отвърна Дейвид.

— Жена ми има нужда да поговори с човек, който няма просто да й подхвърли хапчета, а ще й даде духовен съвет.

— И този човек съм аз, така ли?

— Утре ще обядваш с нея в ресторант „Грейп стрийт“ — заяви Бени. — Това не подлежи на разискване. — Мобилният му телефон иззвъня и той погледна към входящия номер с нещо, което много напомняше отвращение. — Адвокатът ми — измънка под нос, за да не го чуе дъщеря му. — Трябва да се обадя. Ще наглеждаш ли Софи за минутка?

— Разбира се — кимна Дейвид.

Бени излезе от офиса и след няколко секунди Дейвид го видя как се разхожда напред-назад по тротоара. Винаги се движеше така. Бени Савоне определено беше човек с проблеми, но Дейвид му се възхищаваше до известна степен. Ръководеше тази измама, имаше стриптийз клуб, въртеше нещата с евреите, което му печелеше обществени симпатии (дори Харви Б. Къран напоследък го описваше в добра светлина: пишеше, че хората, които ходят в стриптийз клубове, не бива да приемат бодигардовете за група свещеници и трябва да се отнасят подобаващо с тях, и изтъкваше колко много прави Бени Савоне за обществото)… а се грижеше и за бъбривото момиченце, което седеше на пода и говореше на своите кукли Барби.

Дейвид трудно успяваше да намрази човек, когото го е грижа за децата му. Не би се поколебал да убие такава личност, разбира се, но би се запитал кой ли е бил този човек, преди да се окаже замесен в делата на Фамилията.

Дейвид знаеше, че един ден синът му Уилям ще се поинтересува от баща си. И какво щеше да открие? Че е бил психопат. Дженифър щеше да му каже друго, но хлапето беше умно и чувствително и щеше да разбере, че баща му е бил едно лайно. После щеше да научи същото за дядо си, защото не биха хвърлили добър човек от сградата на Ай Би Ем. Колко ли назад в историята щеше да се рови Уилям? До началото на Чикаго? Някога бащата на Дейвид му казваше, че неговият прадядо е бил от хората, които са се занимавали с алкохола, когато в града пристигнало Световното изложение през 1893 година, но кой би могъл да знае всъщност? Може би Уилям щеше да открие всичко и да осъзнае, че произлиза от дълъг род на престъпници, а след това — да стане федерален и един ден да почука на вратата на синагогата, за да арестува баща си.

„Децата никога не трябва да научават някои неща за родителите си“ — помисли си Дейвид. Премести се от мястото си зад бюрото и седна на пода до Софи.

— Какво ще правят Барби и Кен? — попита я.

— Ще чистят къщи — обясни му Софи, — точно както вие с татко.