Другото лице

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Задаваш добри въпроси — каза равин Кейлс, докато лъкатушеха през улиците на Съмърлин.

Дейвид все още поддържаше ниска скорост, макар че вече се питаше защо го прави, тъй като равинът периодично махаше с ръка на хората в съседните коли. Възрастният мъж явно не знаеше значението на думата „незабележим“. Държеше в скута си том от Талмуда и го прелистваше — преглеждаше бележките, които Дейвид бе оставил между полетата на страниците. Затвори книгата, но задържа ръка върху нея, като движеше напред-назад палец по позлатените листи.

— Когато знаеш, че ти предстои тест — отвърна Дейвид, — е по-лесно да установиш какво не разбираш.

— Това ли е философията ти?

— Не — отрече, но като се замисли, това звучеше по-добре от „всички умират“, мотото, на което се бе уповавал през последните трийсет и пет години. — Просто нещо, което забелязах.

— Ами — започна равинът, — това е в основата на много от нещата, които си прочел. Да се опиташ да разбереш непознатото. Да поставиш ред в хаоса. Всичко, което човек иска да знае, е как да намери щастие, какво е усещането да умре и какво се случва след това.

— А ти имаш ли отговор на тези въпроси?

— Разбира се, че не — отговори равин Кейлс. — Никой няма. Не и категоричен отговор.

— Мислех, че всички евреи отиват в Израел. А Елеонският хълм се разтваря. Не е ли казал така пророк Езекил?

— Това ще се случи, когато пророк Мошиах се завърне — поясни равинът. — Това е един от тринайсетте принципа на нашата вяра. Но никой не знае. Как биха могли? Дори пророците… те просто правят предсказания. — Цъкна с език. — Всички са загрижени какво се случва след това. Никой не се интересува какво прави сега. Вече не съществува настояще.

— Значи е нещо като бизнес — заключи Дейвид. Ако искаш да въртиш бизнес, трябва да дадеш на хората надежда, че накрая ще има реален резултат: пари, секс, безплатни мебели, телевизор, пътешествие до езерото Тахо, каквото и да е. Изглежда, Господ бе най-големият бизнес. Продаваш на хората задгробен живот и възкресения и няма да си наоколо, когато те разберат дали си бил прав, или не.

— Да — потвърди равин Кейлс, — предполагам, че е нещо подобно.

Дейвид скришом хвърли поглед към него и видя, че равинът се е вторачил през прозореца. Не бе отдръпнал ръка от Талмуда и все така движеше пръсти по ръбовете на страниците.

— Кажи ми нещо. С какво те държи Бени?

— Той обича дъщеря ми — отвърна възрастният мъж.

— Не ме баламосвай.

— Напълно вярно е — заяви равинът.

— Имах предвид да не ме баламосваш, че това е всичко, с което те държи Бени — поясни Дейвид. — Човек като теб не влиза в бизнес начинания. Не се опитвай да ме изпързаляш по този начин. Поне прояви малко уважение.

Равин Кейлс почука с пръсти по прозореца.

— Виждаш ли всичката тази земя? Всички тези къщи? Когато бях на твоите години, това беше истинска пустиня. Само допреди трийсет, трийсет и пет години. Нямаше сгради. Нямаше хора, може би само неколцина, които живееха напълно откъснати от света. Можех да дойда тук, да се разхождам, да размишлявам и да си представям какъв ще е животът ми, без да се притеснявам, че ще ме сгази някой, който шофира автомобилния еквивалент на самолетоносач. Койоти, зайци, пустинни катерички, полски мишки… всички тези животни вече ги няма. За какво? Кой ще живее във всичките тези къщи? Помислил ли е някой по въпроса? — Равин Кейлс замлъкна и отново почука по прозореца. — Виждаш ли онези планини?

— Червените скали ли? — попита Дейвид.

— Да — потвърди другият мъж. — Когато пристигнах от Ню Йорк през 1965 година, можеше да се види истинският им цвят. Това, което виждаш в момента, е резултат от замърсения въздух, с който разполагаме сега. Всичките тези сгради и казина промениха начина, по който падат сенките, начина, по който въздейства светлината. Всички тези неща се промениха само за последните десет години. Всичко започна да се размива направо пред очите ми.

— Може би е просто от зрението ти — подметна Дейвид, който отново си бе върнал дар словото. Така разговаряше със старите кучета от Фамилията преди. Неговият начин да им демонстрира уважението си бе да ги дразни по малко.

Започваше да разбира, че да се оправяш с пенсионирани членове на Фамилията и с религиозни фигури не е чак толкова различно. И двата типа хора искаха сам да разрешиш проблемите си, да бъдеш мъж и да слушаш истории за това как са стояли нещата преди. Миналото винаги бе безоблачно видение за златна ера, настоящето винаги бе отвратително, а бъдещето — необятна, непозната пустош. Понякога да бъдеш мъж означаваше да си достатъчно дързък, за да подразниш леко някого, уверен, че замисълът ти е бил очевиден; да покажеш, че си човек, който знае как стоят нещата, каквито и да се те.

— Допускам, че е възможно — призна равин Кейлс. Остана замислен за около минута, но странното бе, че самият Дейвид си бе мислил нещо подобно за планината. Тук всичко бе с цвят на стара засъхнала кръв, скалите бяха назъбени и напукани, а вечер се открояваха в небето като парчета натрошено стъкло. — Зет ми — продължи възрастният мъж — ми даде възможност да запълня тази пустиня със своята вяра, да видя как мечтата ми се сбъдва, да осигуря образование и култура на своя народ, да създам едно място на разбирателство и вяра. А с възможностите идват и саможертвите. — Сви рамене, сякаш да изградиш синагога, финансирана от мафията, е нищо работа. — Имаме големи планове за „Темпъл Бет Израел“.

— Не ме баламосвай — каза отново Дейвид.

— Правил съм грешки през живота си — заяви равинът с такава решителност, че Дейвид не можа да попита какви са били тези прегрешения. Каза си обаче, че щом Бени е основният благодетел на равина, те най-вероятно са били доста големи. — Моят зет ми даде шанс да започна на чисто. Така че може би двамата с теб не сме толкова различни.

— Не знаеш какво съм оставил зад гърба си — възрази Дейвид, — така че недей да ми твърдиш, че си приличаме.

— Защо не ми разкажеш нещо тогава? — предложи равинът. — Кой си ти?

Дейвид се поколеба. Не трябваше да изговаря името. Своето собствено.

— Не мога да ти кажа — призна.

— Аз съм твоят равин — отвърна възрастният мъж. — Според закона не мога да повторя нищо, което ми споделиш.

— Наистина ли? Дори да не сме в синагогата?

— Синагогата е там, където съм аз — обясни равинът. — Това е законът.

И на Дейвид отново му проблесна. Този тип Бени беше намислил нещо. Ако равин Кейлс беше равин и Дейвид Коен беше равин, тогава имаше ужасно много варианти за маневриране. Най-сетне започваше да прозира в какво се състои далаверата.

— Така че защо поне не ми кажеш какво си направил, за да се озовеш тук — добави възрастният мъж.

— Убих едни хора — заяви равнодушно Дейвид, сякаш отново си беше у дома и говореше с момчетата.

— Едни ли?

— Това ми е работата. Убивам хора. Но убих погрешните и ето ме сега.

— Защо са били погрешни?

— Бяха федерални агенти.

— О, да! — възкликна равин Кейлс. — Четох за това. В Чикаго, нали?

— Чел си за това?

— Харви Б. Къран писа за инцидента в „Джърнъл ривю“ — разясни равинът. — Твърдеше, че са те открили мъртъв. Разчленен и изгорен, доколкото си спомням.

Звучеше достоверно. Горкият Чема или онзи малоумник Нийл, а може би и двамата — мъртви само защото знаеха името му и къде е видян за последно. Дженифър щеше да се досети, че не е вярно. Може би Рони щеше да й подскаже някак, нищо конкретно, защото вече нищо не можеше да е конкретно. Навсякъде ставаше въпрос за условия и консенсус, правеше се всичко, само и само да се запази марката. Сега Фамилията приличаше на франчайз на „Макдоналдс“.

— Какво друго е написало копелето?

Равин Кейлс се усмихна, щом чу тези думи. Беше странен човек. Набожен — със сигурност, но в каквото и да беше забъркан заедно с Бени, то бе другата част от играта му, която все още не се връзваше. Без значение какви бяха „грешките“ му, без значение какви рани оставяха, равинът трябваше да има и друга изгода освен духовното удовлетворение.

— Единствено, че това е от онзи тип прецакване, което ще накара всички фамилии да си пазят гърба в следващите десетина години.

— Направих грешка — призна Дейвид. — Откачих.

— И при какви обстоятелства „откача“ един професионален убиец? — попита равин Кейлс. Отново съвсем спокойно. Човекът беше като чаша с топло мляко.

Дейвид трябваше да признае, че въпросът не е лош.

— Лош ден, предполагам — обясни. Разбира се, не беше само това, но трябваше да прогони Дженифър и Уилям от главата си. Справяше се толкова успешно с това през последните месеци, но ето че срещна този равин и сега мислите му се въртяха единствено около нещата, които бе загърбил. — Истината е, че един ден нещо лошо щеше да се случи по един или друг начин. Тази бъркотия най-вероятно ми спаси живота. Привлече твърде много внимание, за да може в действителност да ме убият заради нея, нали разбираш, равине?

Възрастният мъж обмисли думите му няколко мига, след което каза:

— Ти струваше доста на Бенджамин.

— Какво означава това?

— Каквото ти казах — заяви равин Кейлс. — Той плати голяма сума пари за теб.

— Купил ме е?

— Говореше се, че притежаваш специални умения — обясни равинът. — Обемът на прочетеното от теб и на това, което помниш, са удивителни. Знаеш ли?

— Имам много свободно време — подхвърли Дейвид.

— Ти си умен — каза му отново другият мъж. — Ако вярваше в нещо от прочетеното, щях да съм напълно уверен, че би станал отличен равин.

— Защо смяташ, че не вярвам?

— Ако вярваше — отвърна равинът, — нямаше да ме заплашиш с убийство, докато седяхме в закусвалнята.

Дейвид зави наляво по Палмър лейн и премина през натруфения параден вход на квартала си, Езерата край Съмърлин Грийнс. Обикновено — или поне през последната седмица, откакто му позволиха сам да шофира — Дейвид влизаше и излизаше през задния портал на жилищния комплекс, тъй като там никога нямаше хора (нямаше градинари, нито деца с велосипеди или възрастни дами по хавлиени халати, които разхождат своите голдън ретривъри), а той все още държеше да не се набива на очи. Сега Дейвид реши да преведе равин Кейлс през предния портал и да му покаже как живее, защото внезапно му се прииска да го уведоми, че не е някакъв звяр, който обикаля наоколо и заплашва хората с убийство по време на закуска. Поне не всеки ден.

На парадния вход имаше фонтан с форма на разцъфнало цвете. Ограден бе от бели розови храсти, високи метър и половина, които бяха разположени по средата в полукръг, павиран с имитация на испански тухли. Когато човек минеше оттам, имаше чувството, че шофира по пресъхналото корито на река. Гениално измислено, няма що. Единственото, за което Дейвид и Малкия Джо наистина бяха на едно мнение, беше, че ако им се отдаде възможност, ще намерят човека, който е правил дизайна на входа, и ще го влачат насам-натам върху тухлите, за да му покажат, че това, което на него му изглежда добре, не носи никакво удобство на хората, които го използват.

Дейвид зави надясно по Тревино уей, после наляво по улица „Никлаус“, а след това кривна по „Снийд Плейс“.

Мина през своя входен портал и продължи по автомобилната алея.

— Само ще отскоча да си взема хапчето и веднага се връщам — обясни, след като паркира. Не му трябваше болкоуспокоително, но все пак се замисли дали да не потърси някое от хапчетата, които му бяха дали преди няколко месеца. — Освен ако не искаш да влезеш вътре.

— Не — отвърна равин Кейлс. — Стига ми, че те виждам в колата на равин Готлиб. Ако стъпя и в неговата къща, ще се почувствам като действителен съучастник в смъртта му.

— Това е неговата къща, така ли?

— Да, беше — потвърди равинът.

— И аз спя в леглото му? И използвам банята му?

— И живееш с човека, който го уби — добави другият мъж. — Предполагам, че Бенджамин не ти е споменавал тези подробности, нали?

— Не, пропуснал е всичко — потвърди Дейвид. Малкия Джо нямаше вид на убиец. Освен това Бени бе казал, че равин Готлиб се е удавил в язовира „Мийд“. Явно са го бутнали. — Истината е, че не се нуждая от хапче. Просто исках да се махна от закусвалнята. Мястото ме влудяваше. Но сега разбирам, че спя в леглото на мъртвец. Сигурно следващото нещо, което ще ми съобщиш, е, че нося дрехите му.

— Не обичаше да носи толкова бляскави дрехи като твоите. Обличаше се като народен човек, а не за самия себе си. Ти ще правиш същото.

Дейвид не беше сигурен в това. Знаеше само, че няма да прекара и нощ повече в леглото на равин Готлиб. Ако спиш в постелята на убит човек, търсиш собствената си гибел. Дейвид не вярваше в много неща — дори равин Кейлс го беше разбрал, но беше напълно наясно, че не бива да дърпаш дявола за опашката.

Дори не си направи труда да обърне колата, просто я подкара на заден ход надолу по алеята и попита равина:

— Как да стигна до синагогата?

Темпъл Бет Израел“ се намираше само на няколко километра оттам, от другата страна на шосето за Съмърлин, на един почти пуст участък от Хилпонте роуд… което означаваше, че синагогата бе разположена на няколко пресечки от стотици къщи и частни жилищни квартали като онзи, в който живееше Дейвид. Стори му се повече от странно, че толкова много евреи — народ, прекарал четиридесет години изгубен в пустинята — са се установили на място, което напомняше на пустиня с всичките си прецизно окосени ливади, пастелни и кремави къщи и златисти лексуси.

Синагогата се простираше върху голям квадратен сектор от квартала и граничеше с две широки открити пространства. От едната страна имаше табела, която гласеше: „Бъдещият дом на новата академия Беърър. Записвания за ученици до XII клас сега!“, а втори надпис оповестяваше, че другият имот е „Бъдещият дом на обществен парк и на образователен център към „Темпъл Бет Израел“. На отсрещния край на улицата бе разположено гробището на синагогата, както и Погребално бюро и дом на покойника „Кейлс“ — щом Дейвид го видя, започна да му се изяснява откъде идват приходите на добрия равин.

Спря на паркинга и видя, че Бени вече е пристигнал. Разхождаше се напред-назад пред детска площадка, пълна с дечица на не повече от пет години, докато говореше по мобилния си телефон. Макар заради ширината й Дейвид да бе преценил, че синагогата е доста просторна, не бе очаквал да види, че в задната си част мястото прилича повече на кампус. Имаше табела, която указваше посоката към детски център „Дороти Коуплънд“ — едноетажна сграда в съседство с площадката за игра, а друга табела сочеше към детска градина „Тиква“. И двете сгради бяха модерни, направени от стъкло и метал. На Дейвид му приличаха повече на офиса на ФБР в Чикаго, отколкото на училище. Самата детска площадка сякаш бе излязла от онези рекламни пана с образцови домове, които виждаше из цял Съмърлин. Катерушките наподобяваха тренировъчна база на морски пехотинци, пълна с въжета за прескачане, тунели, басейни с филтрирана вода, лостове за висене над мека дунапренена подова настилка, стена за катерене.

— Направили сте всичко това — обърна се Дейвид към равин Кейлс, докато пресичаха паркинга на път към Бени, — а не можахте да си позволите един пясъчник?

— Опасявам се, че ако плащаш по хиляда долара на седмица за детска градина, пясъчникът не е достатъчен.

— По хиляда долара на седмица? За колко седмици?

— Зависи — каза равинът. — Повечето плащат поне за шест месеца. Мнозина за девет, колкото е една нормална учебна година. И сам можеш да направиш сметката.

На площадката имаше поне шейсет деца. Два милиона. Без никакви кръвопролития.

— За колко години?

— Обикновено за две — обясни равин Кейлс.

— Боже мой! — възкликна Дейвид.

— Когато частното училище отвори врати следващата есен — продължи равинът, — ще има още повече.

— Колко още?

— По трийсет и пет хиляди на година за учениците в гимназията, може би дори повече. За по-малките деца сумата ще е по-скромна, но разликата няма да е голяма.

— И хората ще плащат тези пари?

— Хората ще се редят на опашка, за да си платят — отвърна равин Кейлс. — А на тези, които не могат да си го позволят, ще им бъдат предложени заеми.

— А какво става, ако не могат да си изплатят заемите?

— Ще задържим имотите им, нещо такова — обясни Кейлс. — Но подозирам, че това няма да е проблем.

— Всеки просрочва плащанията си — каза Дейвид. — Повярвай ми.

— Е, тогава ти ще се намесиш, за да разрешиш проблема — заяви възрастният мъж.

В този момент Бени им махна да се приближат, макар все още да говореше по телефона. За времето, което Дейвид бе прекарал в Лac Вегас, беше останал с впечатлението, че Бени е доста зает тип. Държеше „Дивият кон“, където ходеше почти всяка вечер, а освен това имаше и други бизнес интереси. Дейвид знаеше само това, което Бени му беше разказал за участието си в строителния бизнес — инвестираше доста пари в грейдерите на „Савоне констръкшън“ — и за работата в профсъюзите, която вероятно му отнемаше доста време и енергия. Нямаше представа обаче как войниците на фамилия Савоне си изкарват прехраната, нито какъв процент взема Бени от печалбата. Малкия Джо изтръскваше пари от разни сводници, което явно не му изглеждаше като страхотен вариант за дългосрочно изкарване на доходи, ако вече не обмисляше да влезе в бизнеса с хотдог и пайове.

У дома Дейвид беше просто един обикновен войник и не се очакваше да върти далавери, но знаеше, че основното задължение на Дебелия Монте например е разпространението на нискокачествен хероин — боклука, който даваха на хлапетата от колежите и на канадците. Дебелия Монге въртеше цялата операция, прибираше своя дял, а останалите приходи препращаше на по-горните нива. Имаше един глупак, когото наричаха Лимонената глава, защото винаги смучеше лимонови бонбони. Той се занимаваше със залаганията на конни състезания извън пистите, които Фамилията ръководеше от няколко ресторанта. Напълно законен бизнес, само че Лимонената глава въртеше сенчестата част от операцията — високи залози и допълнителни залагания, а освен това имаше и малък дял в бизнеса с момичета.

В Лас Вегас обаче — при толкова много неща, които на практика бяха легални — Дейвид не виждаше как Бени би могъл да получава приходи от подобни начинания. Но щом можеш да ограбиш някого за обучението на невръстното му дете, може би тези неща нямаха значение.

— Току-що говорих с дъщеря ти по телефона — обърна се Бени към тъста си. — Пита какво искаш за Деня на благодарността и дали да поканим новия равин. Очевидно на Триша Розен й отнело само пет минути, за да уведоми родителите си, че го е срещнала.

— Перфектно — каза равин Кейлс.

— Така ли? — учуди се Дейвид.

— Важно е да не се появиш от нищото един ден просто така — обясни равинът. — Ако си тук няколко седмици по-рано и се появяваш от време на време, хората ще свикнат с теб. Няма да има голям проблем, когато започнеш същинската работа.

— Мислиш ли, че Къран ни е видял? — попита Бени.

— Седеше на обичайната си маса — отвърна равин Кейлс.

— Хубаво.

— Чакайте малко! — намеси се Дейвид. — Журналистът е бил в закусвалнята, така ли?

— Идва всеки понеделник — потвърди Бени.

— Тогава защо ходите там? — поиска да знае Дейвид. Нищо от това не се връзваше и той си помисли, че колкото и пари да е платил Бени, за да го докара в Лac Вегас, щеше да ги изразходи по-добре за сносен юридически съветник.

— За да види, че седим там — изтъкна Бени. — А уж ми казаха, че си умен.

— Казвам само, че не вършехме така нещата в Чикаго — поясни Дейвид.

— И въпреки това ето те тук — отвърна другият мъж.

Дейвид трябваше да спре да сравнява Лac Вегас с познатите му неща от Чикаго. Не искаше да е като онези типове от Ню Йорк, които преценяват всичко, като търсят прилики и разлики с техния град.

— Просто — започна тихо — не желая да се събудя и да установя, че на предната ми поляна има дузина щатски шерифи само защото искате да спазвам благоприличие.

— Единственият начин да избегнеш щатските шерифи е като запазиш благоприличие — обади се равин Кейлс. — Никой не те търси тук, Дейвид. Трябва да го осъзнаеш.

Бени посочи часовника си:

— Разполагам с час — заяви и се отправи към главната синагога. — Или се придържай към правилата и научи нещо, или си хващай полета обратно за Чикаго, където всичко е цветя и рози.

Всичко, свързано с религията, плашеше равин Дейвид Коен. Той бе наясно, че една църква или синагога е просто сграда — само пръст, дърво, цимент и стъкло. Знаеше, че свещеници, равини и всякакви други подобни са просто мъже (и от време на време жени), които някога са били деца. Гледали са анимационни филмчета с Дафи Дък и сериала „Семейство Брейди“, а в един по-късен етап от живота си са решили, че искат да се посветят на една книга. И все пак в религиозните храмове имаше нещо, което караше Дейвид да осъзнае колко различен е неговият живот. Струваше му се, че ако някой от хората в сградата (освен Бени и равин Кейлс) научи що за човек е той, ще го полее със свещена вода и ще се опита да прогони демоните му. Беше лошо момче и го осъзнаваше. Дали беше зъл? Не, Дейвид не смяташе, че е такъв. Откачен? Със сигурност. Гледал бе достатъчно предавания по канал „Дискавъри“, за да разбере, че мозъкът му навярно не работи като този на другите хора, макар че по негово мнение онези индивиди, които празнуват Великден, като ядат желирани бонбони под формата на малки птиченца, бяха също толкова извратени.

Така че, докато вървеше след Бени и равин Кейлс през синагогата и те му разясняваха различни дребни факти, които вероятно бяха много важни, Дейвид трябваше да положи огромни усилия, за да се концентрира, заради стъклописите по прозорците, староеврейските букви по стените, свещите в памет на мъртви евреи, съобщенията за Шабат, за ежедневните и празничните литургии, както и за предстоящото празненство по случай Ханука. Странното бе, че за първи път в живота си влизаше на подобно място и действително знаеше какво означава всичко. Не че можеше да чете староеврейски, но имаше мрачното предчувствие, че скоро това ще се промени. Някои неща му бяха толкова познати от прочетеното, че непрекъснато го спохождаше странно усещане за дежа вю.

— В Лac Вегас живеят сто хиляди евреи — заяви равин Кейлс, когато завиха по дълъг коридор, който водеше към административните офиси на синагогата. — Тук всеки месец се местят по шестстотин евреи, което, както можеш да си представиш, създава нужда от повече и по-добри помещения. Построихме гробището и погребалното бюро тук през 1990 година и ще разполагаме с академия „Беърър“ идната есен, която ще приема ученици от всички класове. Учебният център трябва да отвори врати по същото време. Следващата фаза ще е крилото за изкуства, макар че то може да се забави с няколко години в зависимост от финансирането.

— Колко умират всяка година? — попита Дейвид.

Децата от предучилищна възраст носеха печалба на дружеството от два милиона долара, макар че все пак някой трябваше да ги учи на нещо, а и да ги храни, пък и сградата на детската градина вероятно също струваше някой и друг долар. Но погребенията? Те бяха друго нещо. Когато Карло Лупино, чикагски мафиот от старата школа, бе умрял преди няколко години, Дейвид бе дочул, че за едно луксозно погребение отиват към седемдесет и пет хиляди долара, като се включат храната, цветята, балсамирането, ковчегът, църковната служба и всичко останало. А обикновеното опело навярно струваше десет-петнайсет, може би дори двайсет и пет бона. В бизнеса с трупове имаше пари, Дейвид го знаеше от първа ръка. При погребването им обаче се правеше истинската печалба.

— Какво каза? — Бени отново почеса онова място на шията си, което изглеждаше така, сякаш някой се е опитал да го удуши.

— Попита колко души умират — обади се равин Кейлс, който изглеждаше блед и за първи път прозвуча наистина разстроен.

— Да — потвърди Дейвид, — това попитах.

— Зависи — отвърна лековато Бени. Той не беше ни най-малко разстроен. Даже напротив. — В добра година между седемстотин и петдесет и деветстотин. Разбира се, не погребваме всички. Някои от телата се транспортират до места като Бока Ратон, Сиатъл или Палм Спрингс. Други ги погребват в старото еврейско гробище, макар че не виждам как това ще продължи още дълго. Както и да е, напоследък имаме много повече работа.

— Напоследък ли? — поиска да узнае повече Дейвид.

— Следващата година вече изглежда обещаваща — разясни Бени.

Кейлс избута зет си и мина покрай него, след което неумело се престори, че тършува за нещо из джобовете си. Дейвид прие държанието му като знак, че равинът не иска да чуе остатъка от разговора им.

— А тази седмица как се очертава? — попита.

Бени сви рамене:

— Кой би могъл да знае?

— Спокойно — каза Дейвид, вече започваше да осъзнава как стоят нещата, или поне си мислеше, че е разбрал част от тях. — Аз съм равин. Ние имаме привилегията да пазим конфиденциалност.

— Периодът около Деня на благодарността обикновено е слаб — рече Бени. — Но през първата седмица от месеца е доста натоварено.

— Тук ли?

— Навсякъде — разясни Бени. — Имаме заможни клиенти, които предпочитат услугите на нашето гробище вместо тези в родните им градове.

— Тези клиенти — започна Дейвид — в Чикаго ли живеят?

— Някои от тях. Имаме и клиенти от Ню Йорк. От Лос Анджелис. Дори няколко нови от Кливланд. В Детройт също се отвориха възможности наскоро.

— И всички те са… евреи?

— Стават такива, когато ги заровят под земята — обясни Бени.

— Кой отговаря за погребенията?

— Ами, вие, равин Коен.

Евреите имаха доста специални традиции при погребенията. Нямаше балсамиране. Нямаше отворени ковчези. Нямаше и излишно разтакаване. Евреите искаха тялото да бъде положено в земята в рамките на двайсет и четири часа, не беше добре да се чака повече от три дни. Препоръчваха обикновени чамови ковчези — много държаха хората им да се върнат в земята, и то колкото се може по-бързо.

Бени Савоне. Този тип беше гений. Какво по-добро място от гробище, за да заровиш някоя жертва? Никой съд не би дал разрешение на федералните да разкопават еврейско гробище. А дори да получат разрешение, какво щяха да намерят и как? Хората на Бени можеха да слагат по две тела в един ковчег, без никой да узнае.

— Кой е наясно? — попита Дейвид.

— Малък кръг от хора — отвърна Бени. — Ние тримата. Моят човек Рубен, с когото ще се срещнеш и който се грижи за телата от другата страна на улицата.

— А Малкия Джо?

— Той познава теб. Но не за много дълго. Не ми хареса онази идиотщина, която каза днес.

— Подслушваш къщата ми?

— Първо, къщата не е твоя — обясни Бени. — Второ, правя го за твоята собствена безопасност. Да не искаш онзи тъпанар да насъска щатските шерифи след теб?

Имаше логика. Цялата история. Защо Бени бе готов да го откупи от Фамилията в Чикаго. Новото му лице. Четенето… цялото това четене… а сега и това по-директно разкритие.

— Какъв е моят дял? — попита Дейвид.

— Ще бъдеш обезпечен — увери го Бени.

— Какъв е моят дял? — повтори.

— Зависи колко си ефективен — обясни другият мъж. — Двайсет, двайсет и пет процента.

— От какво?

— От много — отвърна Бени. — Освен това искам да свършиш и малко допълнителна работа из града, като се започне с твоя приятел Малкия Джо. Имаш ли нещо против?

— Кой получава останалите седемдесет и пет процента? — попита Дейвид, без да си прави труд да отговори на въпроса.

— Това място евтино ли ти изглежда?

Колко пари му трябваха, за да се върне обратно в Чикаго при семейството си? За да си купи онзи вид свобода, за който копнееше, щяха да са му нужни повече от няколкостотин хиляди долара. Колко щяха да са му необходими, за да върне сред живите Сал Купъртин? Навярно милиони.

— Искам да получавам отчет — заяви Дейвид.

— Сега вече си бизнесмен, така ли? — попита Бени.

— Предполагам.

— Добре — съгласи се другият мъж и погледна часовника си. — Да имаш други изисквания? Трябва да заведа жена си на лекар.

— Не — отвърна Дейвид, след което добави: — поне засега.

— Чудесно. — Бени се огледа през рамо внимателно, като преувеличи шеговито жеста. Бръкна в спортното си сако, извади един деветмилиметров и го подаде на Дейвид. — Гледай да не оплескаш нещата, освен ако не искаш и да разчистваш после.

— Кога искаш да го направя?

— Вчера — каза му Бени, — но остави хлапето да отпразнува Деня на благодарността. Нека майка му получи един последен добър спомен с него, а после може да я пречукаме. Не искам да дърдори излишно.

— Ликвидирането на семейства не ми е по вкуса — обясни Дейвид.

— Тя ми е братовчедка — довери му другият мъж. — Така че не си мисли, че това ще те наскърби повече от мен, ясно? Както и да е. Ако си късметлия, до неделя ще се е качила обратно на самолета и няма да ти се налага да се занимаваш с нея. Ти ще вземеш решението. Ако смяташ, че знае за теб, ще инсценираме инцидент. Имаш ли опит с отровите?

— Не. — Идеята да убие майката на Малкия Джо не се нравеше никак на Дейвид, но той разбираше посланието: никой не е застрахован, когато се налага да се вземе подобно решение.

— Ще измисля нещо — обеща Бени.

В този момент равин Кейлс откри онова, което търсеше — връзка с ключове, и отключи дървената врата на няколко метра от главния офис, на чието стъкло бе щампована Звездата на Давид. Дейвид видя жена на средна възраст, която стоеше на бюрото в приемната. Беше долепила телефон до ухото си и разсеяно прелистваше страниците на списание. Тя вдигна очи, щом равин Кейлс отвори широко вратата на офиса, и коридорът се изпълни със слънчева светлина и частици прах. Жената дари Дейвид с разсеяна половинчата усмивка, а причината за това стана ясна, когато старецът му обясни:

— Това беше офисът на равин Готлиб. Сега ще бъде твоят офис. Донеси книгите си тук. — Стоеше на прага, докато му обясняваше тези неща, и Дейвид виждаше само едната страна на лицето му. — Всяка сутрин в седем ще се срещаме за твоите уроци. Не мога да ти позволя да работиш с децата, докато не натрупаш необходимата информация, нали разбираш… — Обърна се и изгледа Дейвид. — Разбираш ме, нали?

— Да — потвърди той. За първи път от седем месеца разбираше всичко.