Другото лице

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен бе научил, че християнството, за разлика от юдейството, отхвърля идеята за късмета. Всичко се свеждаше до последствията. Ако водиш благочестив живот, ще ти се случат хубави неща. Ако водиш грешен живот, със сигурност ще те застигнат лоши неща. А ако водиш благочестив живот и все пак ти се случват лоши неща, значи така е било писано и в живота след смъртта ще бъдеш възнаграден с дара на вечната божия любов. Бог създаваше хората и им даваше свободна воля, само за да изиска пълна преданост от тях. А когато не я получеше, ги караше да заплатят адски висока цена за това. Нищо не зависеше от късмета. Всичко беше или награда, или наказание.

В мафията бе почти същото. Макар че при Господ, ако изчакаш до последната минута и кажеш, че съжаляваш и наистина уважаваш властта му, може да продължиш да живееш живота си в безкраен мир. Докато братовчед му Рони и Бени Савоне не действаха по тези правила, забелязал бе Дейвид. Той беше убеден, че и от ФБР не биха приели извинението му за убийството на агентите им, поне този Джеф Хопър — човек, когото смяташе, че е убил — със сигурност не би го сторил.

И все пак те бяха тук — двама мъже, възкръснали от мъртвите, — разхождаха се из гробище, Дейвид показваше къде ще се помещава центърът за водни спортове и обясняваше за баира, на който щяха да построят центъра за изкуствата, за да се вижда той и от най-ниската точка на улицата.

— А и така ще привлича естествената светлина, нали разбирате, и ще улавя ярките цветове на пустинния залез, сякаш сме в Израел — добави. — Защото според Талмуда, който не е видял Йерусалим в дните на неговото великолепие, така и не е видял красив град през живота си.

— Прощавайте, равине, но това все пак си остава Лас Вегас — напомни Джеф.

Дейвид долови намек на отегчение в гласа на агента, което беше добре. Прекарали бяха последните трийсет минути в разходка из синагогата и прилежащите й имоти. Дейвид говореше през цялото време, описваше на агент Хопър всички планове, които имаха за бъдещето в „Темпъл Бет Израел“, в най-големи детайли. Агентът слушаше мълчаливо през по-голямата част от времето, а понякога измърморваше по някоя куха, банална фраза.

През цялото време Дейвид вървеше поне с половин крачка зад Хопър, за да се заблуди агентът, че той води обиколката. В действителност Дейвид го насочваше през цялото време. Малко по малко се доближаваха до далечния край на гробището, на значително разстояние от улицата, хората и суматохата, където по-късно следобед Дейвид трябваше да погребе мъж на име Алън Розен, докаран от Палм Спрингс, който навярно всъщност бе индианец. Гробът вече бе изкопан — виждаше се купчина пръст, покрита със зелена мушама, в далечината. Обикновената зелена лопата, която използваха по време на погребалната церемония, бе оставена там за опечалените, които предпочитаха да не използват ръцете си. Липсваше единствено тялото.

— Където има синагога, има и Израел — заяви Дейвид.

— Сигурен съм, че е вярно — отвърна Хопър. — Но не ви ли е трудно да вярвате в светостта на вярата си, след като живеете в подобен град?

— В Чикаго по-добре ли е?

Агент Хопър се изсмя.

— Кажете ми, винаги ли сте били вярващ?

— Има ли човек с безусловна вяра? — отвърна Дейвид.

— Семейството ми не беше особено религиозно — призна Хопър. — Аз лично никога не повярвах в каквото и да е.

— Значи смятате, че светът е просто порочен?

— Това подсказват доказателствата — заяви агентът. После спря и се обърна, пред него бе полето на мъртвите. — Дали някои от тези хора са умрели с малко вяра, останала в тях? Или пък гордост?

— А вие пазите ли в себе си някаква вяра и гордост? — попита Дейвид. Както го бе научил равин Кейлс, отговаряше на въпросите с въпроси като истински евреин.

— Не знам — призна агент Хопър, — но все още съм жив.

— Мазелтов[35] — изрече Дейвид. Бръкна в джоба си и докосна ножа тип „пеперуда“, който се намираше там. Не късметът го бе накарал да носи ножа всеки ден, нито пък вярата — беше страхът. Господ бе казал на Аврам, че Израел няма мазел, затова евреите бяха създали свой собствен. Една мицва, изпълнена безусловно, изпълнена без нужда от признание, бе вратата към намиране на мазел. Късметът не идваше заради мазел, късметът бе неговото олицетворение. Всички можеха да се издигнат над орисията си и поне за миг да открият просперитет и неизмеримо щастие. Сватба, бебе, нова работа? Мазелтов. Евреите бяха забравили какво всъщност означава фразата. Само конкретният миг бе благословен. Винаги имаш възможност да прецакаш онова, което ще последва.

Не беше ли точно такъв животът на Дейвид? Той бе открил истинската любов, родило му се беше бебе, получил бе нова работа. А после, мазелтов, ФБР се появиха. Това бе нечий друг късмет. Дейвид трябваше да си създаде свой.

Агент Хопър отиде до дупката, изкопана в земята за погребението на Розен, и погледна надолу.

— Наистина ли е два метра дълбока? — попита.

— Еврейските обичаи изискват десет педи — обясни Дейвид. Застана до агента и огледа гроба. — Изглежда достатъчно дълбока, нали?

— Съвсем неофициално, равине — започна Хопър, — виждали ли сте нещо странно тук?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Дейвид.

— Имате вид на човек, който обръща внимание на детайлите.

— Човекът, когото издирвате, чудовище ли е?

— Той е просто човек — заяви агент Хопър. — Няма нищо специално в него.

— Тогава не би трябвало да е трудно да го откриете — каза Дейвид. Беше огледал добре агент Хопър през последния половин час. Не носеше бронежилетка, нямаше пистолет нито на колана, нито препасан през рамото. Само бележник, папка, пълна със снимки, и някакво предчувствие. Това ли беше човекът, който бе накарал Дебелия Монте да се самоубие? Ако знаеше нещо, щеше да пристигне с щурмова група. Ако знаеше нещо, щеше още да е агент на ФБР, а не консултант. Ако знаеше нещо, щеше да побегне.

— Случайно да си спомняте къде бяхте на двайсет и втори април миналата година? — попита Хопър.

Дейвид поклати глава.

— А вие помните ли?

— Да — отвърна агент Хопър. — На погребението на един от приятелите ми.

— Според Талмуда имаме две лица — обясни Дейвид, — едно, което живее в скръб, и едно, което живее във веселие.

— Това не го ли пееше Брус Спрингстийн? — попита агент Хопър.

„По дяволите.“

— Така ли? — Дейвид стисна ножа в джоба си.

— Да — тихо изрече агент Хопър. Отстъпи назад от гроба, на лицето му бе изписано озадачено изражение.

Дейвид се намираше на не повече от метър разстояние, но за да го достигне, щеше да му се наложи да се хвърли към агента. Трябваше да се приближи.

— Знаете ли, не отговорихте на нито един въпрос, който ви зададох.

— Надявам се да откриете вашия човек — изрече Дейвид. Протегна ръка, но агент Хопър направи стъпка встрани, към купчината с пръст и лопатата.

— Не ми казахте какво се е случило с лицето ви.

— Всичко е суета — отвърна Дейвид. Опита се да се усмихне, но устата му отказа да изпълнява нареждания.

— Тогава трябва да си намерите по-добър пластичен хирург.

Според Талмуда, ако някой дойде, за да те убие, трябва да се събудиш рано и да го убиеш пръв. Дейвид се съмняваше, че Джеф Хопър знае за тази повеля в религиозния й смисъл, но със сигурност я познаваше като агент на ФБР, в противен случай нямаше да направи такова рязко движение, за да сграбчи правата лопата.

Веднага след това Дейвид се хвърли върху него.

Заби ножа си в гърба на Хопър веднъж, два, три пъти, а острието се счупи в гръдния му кош, когато Дейвид се опита да го извади, за да пререже гърлото на агента. И двамата паднаха на земята, затънали дълбоко в пръст.

Дейвид се изправи и обърна Джеф по гръб. Отворил широко очи, агентът отваряше и затваряше уста като риба. Дейвид бе виждал това и преди. Нямаше нужда да използва лопатата, за да убие мъжа.

— Открих те — произнесе Джеф Хопър с едва доловим шепот.

— Не трябваше да идваш тук — каза Дейвид.

— Щях да те оставя жив. — Джеф Хопър се опита да си поеме глътка въздух, после още веднъж, но не успя. Напрегна се и се опита да повдигне глава, опита се да се пребори с това, което предстоеше, после се отпусна и клепачите му трепнаха. — Открих Сал Купъртин — изрече.

— Да, така е — потвърди Сал Купъртин. Наведе се и притисна сънната артерия на Джеф Хопър, за да припадне, преди да се удави в собствената си кръв.

Мицва.

Сал Купъртин паркира взетия под наем понтиак на Джеф Хопър в близост до Уингфийлд парк в Рино, след което тръгна пеша надолу по Второ авеню в търсене на телефон. Беше полунощ и макар да бе прекарал последните седем часа в шофиране, Сал не се чувстваше изморен. Всъщност за първи път от около девет месеца се чувстваше неоспоримо жив.

Макар че бе четвъртък вечер и навън не бе повече от един градус под нулата, имаше поток от хора, които влизаха и излизаха от хотелите, казината и ресторантите по пътя на Сал. Имаше и музика — кънтри, рок, рап, която звучеше от всяка минаваща кола, от всяка отворена врата на всяко казино, от всеки чифт слушалки на хората, които минаваха твърде близо до Сал. Но в това нямаше нищо лошо. Колко време беше изминало, откакто бе позволил на някого да се доближи до него? Наистина да го докосне? Много хора в „Темпъл Бет Израел“ го прегръщаха и го целуваха по бузата — имаха нужда да осъществят човешки контакт с него, след като са получили съветите му, но това никога не бе по избор на Сал, той никога не търсеше сам тази близост.

Макар че и това бе някакъв избор. Искаше да запази ласките си за двамата души, чието докосване наистина му липсваше. Но днес, през първия му ден обратно сред живите — и последния за един доста дълъг период от време всъщност, — Сал позволи на хората да се блъскат в него, остави хората да го погледнат в очите, дори им позволи да му се усмихват.

Не че много от тях го правеха. В крайна сметка той все още бе Сал Купъртин. Все още бе Рейнман. Все още бе последният човек, когото искаш да видиш зад гърба си, където и да си. Напоследък обаче Сал Купъртин убиваше жертвата си без значение накъде гледа тя.

Докато шофираше от Лac Вегас за Рино, Сал прекара голяма част от времето в опити да намери нещо позитивно във всичко това освен факта, че навярно нямаше да му се налага да убива за известно време. Което беше добре, защото убийството на Джеф Хопър не му донесе никакво удовлетворение. Всъщност го разстрои дълбоко — поне за известно време, защото осъзна колко надалеч се простира измамата, която му бяха погодили. За пореден път той бе направил това, което някой друг трябваше да стори.

И сега благодарение на една малка промяна в сделката, която Сал бе направил по-рано с Прошарената брада, Джеф Хопър — или поне част от него — се връщаше обратно към Чикаго. Изглеждаше някак подобаващо, защото от Чикаго бяха изпратили Пол Бруно в Лас Вегас, а след като Сал прегледа документите, които откри в колата на Джеф, си помисли, че навярно в това има справедливост и дори малко ирония.

Денят бе дълъг и Сал имаше нужда от питие, а може би и от голямо парче риба, тъй като не можеше да понесе идеята да разрязва кървав къс месо за втори път през деня.

Сал не знаеше дали казината в Рино разполагат със софтуер за лицево разпознаване като в Лac Вегас, но не искаше да рискува, затова се вмъкна в един бар, наречен „Месинговото петаче“. Намираше се между заложна къща и виетнамски ресторант на име „Фо Сайгон“, който Сал разпозна от списъка на Хопър с клиенти на ферма „Кошел“. Беше от онези ресторанти, на чиито прозорци бяха залепени снимки на предлаганите ястия с ужасно качество. Сал известно време наблюдава нещо, наречено бо лук лак, което май съдържаше само месо, лук, маруля и бял ориз, и благодари на Господ, че не се бе озовал в тази чиния.

В „Месинговото петаче“ имаше около дузина посетители. Сал отиде до бара, поръча си „Джони Уокър“, черен етикет, е лед, развали пет долара на по двайсет и пет цента и се запъти към платения телефон. Намираше се между мъжката тоалетна (чиято врата бе изрисувана с каубой с изваден пистолет) и женската тоалетна (нарисувана жена бе надигнала роклята си и разкриваше секси жартиери), в задния коридор, който миришеше на почистващ препарат и бирена пикня. Не беше от типа места, където човек би прекарал твърде много време в чакане.

„Перфектно.“

Сал въведе цифрите, пусна долар и седемдесет и пет за пет минути време и се заслуша как миналото и настоящето му се съединяват в звука на звънящия телефон.

Рони Купъртин вдигна мобилния си телефон на третото позвъняване и изрече:

— Кой, по дяволите, се обажда?

— Мъртвият ти братовчед — отвърна Сал.

Настъпи тишина по телефонната линия и на заден фон Сал чу „Спортен център“ (някой от „Лейкърс“ беше „толкова готин, че няма как да не го харесате!“) и звук от течаща вода. Рони навярно се бе отдал на своето любимо занимание: гледаше телевизия в кенефа на мазето си.

— Радвам се, че се обади — заяви Рони. — Спести ми усилията.

— Предположих — каза Сал.

— На безопасно място ли си?

— Относително безопасно — потвърди Сал.

— В Чикаго ли си?

— Ако бях в Чикаго, щеше да знаеш.

Рони се изсмя:

— Сигурно е така.

— Оплескал си нещата — посочи Сал.

— Така ли мислиш? — попита Рони и последва звук, сякаш бе пуснал казанчето на тоалетната.

— Пак трябваше да ти почиствам кашата.

— Знаех, че ще го направиш — отвърна Рони. — Винаги те е бивало в тази работа. Затова си толкова ценен за мен. За всички.

— Вече не работя за теб — заяви Сал, — да сме наясно. Работя за Бени Савоне.

— Аз обаче чух, че някой го е изпял на федералните — подхвърли Рони. — Изглежда, онзи негов стриптийз клуб се е занимавал с доста съмнителни неща. Срамота наистина.

— Той ще е на свобода след трийсет дни — изтъкна Сал, макар че сам не вярваше в това. — Може би и след по-малко.

— Възможно е някой отново да го изпее — предположи Рони. — Възможно е на всеки няколко месеца федералните да научават по още нещо за твоя бос. Рано или късно може да започнат да проучват дори онзи еврейски бизнес. Проучил съм добре нещата и знам, че макар колите и наркотиците да са доходоносни, не могат да се сравняват с Господ и смъртта. Ето това се казва широкомащабен бизнес. Възможно е да имаш нужда от малко закрила сега, когато са повдигнати федерални обвинения срещу шефа ти. Възможно е да се погрижа телефонът на федералните да не звъни известно време.

— Да доносничиш за самия себе си — изрече Сал. — Къде си научил този номер?

— Не можеш да останеш в бизнеса толкова дълго като мен, без да научиш няколко трика — отвърна Рони. — Понякога е по-лесно да накараш федералните да се погрижат за проблемите ти. Възможно е и ти да си научил този урок през последните дни.

— Възможно е — започна Сал — някоя сутрин да се качиш в колата си, а аз да съм на задната седалка.

— И тогава какво? Ще съм мъртъв. Какво от това? Мъртъв съм. А при теб най-добрият сценарий все още включва газовата камера, ако извадиш късмет. По-добре би било ти и аз да се наслаждаваме на времето си заедно.

— Колко? — попита Сал.

— Босът ти върти доста сериозна измамническа схема там — започна Рони. — Знаеш ли колко взема само за погребването на едно тяло? Мога да накарам някой мексиканец да изкопае дупка за доста по-малко.

— Колко? — повтори Сал.

— Не мога да ти кажа колко, преди да погледна счетоводните книги — обясни Рони, — а нямам планове да пътувам скоро до Лac Вегас. Едва ли ще изглежда много добре, нали разбираш? Така че защо просто не се договорим, че вече участвам в това начинание. Като пълноправен партньор. Ти ще си моят човек в Лас Вегас.

Ето го. Очакваше го, разбира се, но искаше да го чуе, искаше Рони да признае.

— Аз не съм твоят човек — заяви Сал. — Аз съм ти братовчед. Ние сме семейство.

— Разбира се, че сме — потвърди Рони.

— Точно както ти и баща ми, нали?

— За това ли е всичко? Искаш да говориш за татко си? Добре. Но таксувам фиксирана сума за този разговор. — Рони се изсмя. — Нали винаги си искал това, Сал? Сега ти си големият човек.

— Не — отвърна Сал, — аз съм мъртвец. Но знаеш ли какво? Няма да съм мъртъв още дълго. И когато от ФБР осъзнаят това, на теб също ще ти се прииска да си мъртъв. Докато те са наясно, че аз съм жив, ти ми принадлежиш. Защото зная къде са всички трупове, Рони. Всяко едно тяло. И всички те са твоя собственост.

Сал затвори, преди Рони да успее да отговори, отпи няколко глътки „Джони Уокър“, след което направи второто си и последно обаждане за вечерта — този път до „Чикаго трибюн“. Налагаше се да бърза, тъй като после трябваше да си хване такси до летището, да открадне кола от паркинга за неограничен престой и да се върне в Лас Вегас навреме за срещата си в два следобед с Барбара Олтман, Камил Лорънс и Филис Гейблър, за да обсъди с тях тийнейджърското модно шоу, което искаха да организират в синагогата идната пролет. Може би след месец или два равин Дейвид Коен щеше да се опита да си намери помощник-равин — някой, когото да обучи, тъй като синагогата наистина се нуждаеше от двама равина, за да функционира добре. Задаваха се панаирът на книгата, откриването на новото училище, безброй сватби, погребения, ритуали за бар мицва… а и бизнесът не биваше да изостава, докато Бени го няма. Може би равин Коен трябваше да прояви малко творчество и там, да създаде по-добри условия за развитие на бизнеса на местно ниво, по-голямо търсене… Възможно бе останалите шест синагоги в града да се изправят пред някои трагедии през годината. Кой би могъл да каже кога в „Темпъл Бет Зион“ ще се запали пожар поради електрическа неизправност? Или кога друг храм може да загуби свой равин заради натравяне на кръвта? И кой е казал, че гробището трябва да си остане еврейско? Да, всички тези възможности трябваше да се обмислят. И просто ей така, докато телефонът започна да звъни, Сал Купъртин вече си представяше как огромната празна пустиня се превръща в павиран път към съпругата му Дженифър и сина му Уилям. Рони щеше да си остане проблем, затова Сал трябваше да намери безопасно място за семейството си, но това бе следващата стъпка. Засега просто щеше да пусне топката да се търкаля.

— Градски офис на „Трибюн“, разговаряте с Том.

— Здравей, Том — започна Сал, — името ми е Джеф Хопър и разполагам с информация за миналогодишните убийства в хотел „Паркър“, която трябва да обсъдя с някого.