Другото лице

ПРОЛОГ

Април, 1998 година

Когато Сал Купъртин трябваше да убие някого, го приближаваше и стреляше право в тила му. Застреляш ли някого в лицето, има доста голяма вероятност да оцелее. Сал никога не експериментираше с куршум в корема, нито пък опитваше да уцели някого право в сърцето. Беше глупаво и ставаше голяма каша. Когато ти кажат да убиеш някого, просто го убиваш. Не оставяш нещата да зависят от смяната на вятъра или атмосферното налягане и всички други глупости на Зелените барети, които Сал бе гледал по телевизията. Не, той знаеше, че просто отива и го прави. Действа професионално и всички са доволни.

И все пак бе започнал да разбира, че да спазва известно разстояние не е чак толкова лошо, особено след като през последните три часа му се наложи да чисти от себе си парченца от онези копелета, донибрасковците[1]. Единият имаше мустаци и Сал бе сигурен, че космите, които най-сетне успя да изтръгне изпод нокътя на палеца си, са негови. Бяха твърди, светлокестеняви и без кръв по тях, така че навярно бяха попаднали там, докато го е душил. Откъдето и да го погледнеш, беше станала голяма грешка. Но какво можеше да стори сега? Седеше от три часа на задната седалка на една тойота корола до Дебелия Монте (който вече дори не беше дебел, след като лежа шест месеца в пандиза и се уреди с някакви стероиди, а очевидно бе наблегнал доста сериозно и на щангите), а единственото заключение, до което успя да стигне, беше, че в най-добрия случай остават не повече от няколко часа до настъпването на собствената му смърт.

Не че Сал се страхуваше особено, поне засега не изпитваше нищо подобно. Дебелия Монте не му беше взел мобилния телефон, което бе добър знак, но устройството не спираше да вибрира в джоба му — очевидно жена му, Дженифър, се питаше къде е. Тя бе наясно, че Сал не е точно от оня тип хора с фиксирано работно време от девет до пет, и знаеше, че когато мъжът й отива да върши работа за Фамилията, се налага да отсъства до следващия ден, а понякога и да лети до Флорида или до Детройт, но дори и в тези случаи той съумяваше да я предупреди, че няма да се върне за вечеря. Босовете разбираха, че сега, когато вече има дете, Сал не може просто да изчезне за няколко поредни седмици, без да каже и дума. Защото ако съпругите се разприказват, това се превръща в проблем за всички. А точно днес Сал бе обещал на Дженифър, че ще й донесе предписаното лекарство от денонощната аптека на „Уолгрийнс“. Синът му Уилям беше в предучилищна група в „Маунт карамел академи“ и мъкнеше вкъщи десетина заразни болести на седмица. Поне такова беше усещането, тъй като и тримата се бореха с кашлицата цяла зима. Кодеиновият сироп помагаше и Сал бе обещал да купи отново на път за вкъщи. Щеше вече да го е сторил, ако не беше оплескал нещата с донибрасковците. А ето го сега — посред нощ, на може би триста километра от Чикаго, насред шосе, от двете страни на което нямаше нищо освен черна угар; Дебелия Монте се беше настанил до него и дишаше само през устата, а двама младоци седяха отпред. Хлапакът, който беше наполовина латинос, се наричаше Чема и стискаше помпа, а братовчедът на Дебелия Монте, Нийл, караше, макар че повече се взираше в огледалото за задно виждане, отколкото следеше пътя, което никак не облекчаваше тревогата на Сал.

Не се страхуваше да умре, притесняваше се да изостави Дженифър и Уилям сами. Не беше мислил по въпроса преди, но днешният ден бе изпълнен с откровения. Нямаше проблем с умирането. Можеше да се справи с него. Беше едва на трийсет и пет, но в миналото бе имал достатъчно близки срещи със смъртта, за да се заблуждава с разни мистични глупости какво ще стане после. Знаеше, че ще настъпи миг, когато ще се озове от другата страна на пистолета и всичко ще приключи. Но не искаше Дженифър и Уилям да страдат заради неговата глупост. По някакъв начин всичко щеше да рефлектира върху тях и този факт не спираше да го тормози.

Измъкна вибриращия телефон от джоба си. Ако трябваше да умре тази вечер, поне щеше да види името на жена си за последен път.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Дебелия Монте, макар че не грабна телефона от ръката му. Интересно.

— Звъни цяла нощ — обясни Сал. Не беше длъжен да се обяснява на Дебелия Монте и нямаше намерение да започва да го прави, затова запази спокойствие и реши да бъде откровен: — Жена ми е болна.

— Човече, ченгетата ще проследят тая идиотщина. Махни я.

— Мислиш, че ме издирват ли?

— А нима смяташ, че отпечатъците ти ги няма в архива? Първата ти грешка, и тя е кошмарна! Ако си беше сложил спирачки, сега щеше да си вкъщи.

— Да — съгласи се Сал. — Нещата се оплескаха. Признавам.

— Няма нужда да признаваш — отвърна Дебелия Монте. — Всички знаят, че е така.

Всички. Сал не искаше и да си помисля какво означава това. Монте все още не бе поискал телефона му, затова просто го изключи и го прибра обратно в джоба си.

Едно нещо беше сигурно: ако Монте бе оплескал нещата, Сал вече щеше да го е убил. Беше напълно сигурен. И не би взел със себе си свидетели, най-вече хлапака, който бе наполовина латинос и чийто врат бе подгизнал от пот. Напоследък босовете се опитваха да внесат повече разнообразие и при набирането на кадри не следваха строгия италиански обичай, навярно защото твърде много добри войници лежаха в пандиза. Търсенето и предлагането и липсата на добър персонал бяха преобърнали всичко наопаки.

Което бе и основната причина Сал да си навлече такива неприятности.

Преди време по периферията на Фамилията започнаха да се навъртат трима нови. По всякакъв начин се опитваха да проникнат в организацията: изнамираха последен модел телевизори, хероин и дори камиони, пълни с кожени офис мебели, докато се стигна до един момент, когато босовете вече не можеха да се правят, че не ги забелязват. Телевизорите и офис мебелите бяха едно на ръка, но когато онези предоставяха пакет след пакет от най-висококачествения хероин (наркотикът не влияеше добре на Сал, правеше го нервен и прекомерно агресивен, но го бяха убедили да пробва и същата нощ той бе имал нещо като мистично сексуално преживяване), шефовете започнаха да се чудят откъде се снабдяват, тъй като Фамилията контролираше хероина в Чикаго вече почти от век. Затова наредиха на Сал да се разрови за информация и да им докладва, когато разбере нещо сигурно.

Задачата да изрови истината бе много различна от обичайните му задължения и говореше за професионално израстване. Сал имаше опит в целия процес по проследяването и убиването, но сега Фамилията искаше от него да се превърне в по-значима фигура в бизнеса. Не само да се спотайва в сенките. Да излезе на светло и прочее. Той никога не позволяваше на някой непознат, замесен в играта, да види лицето му. Освен ако на въпросния непознат не му предстоеше да се превърне в труп. Сега му даваха възможност да стане легитимен играч, да не изпълнява повече среднощни убийства, да има повече време за жена си и за детето. И за всякакви други неща. Беше възможност за нещо по-добро от бизнеса с убийства. Сал дори се осмели да каже на Дженифър, че им предстоят големи неща, че ако всичко мине по план, през следващата година може да отидат на ваканция или да помислят за преместване на по-топло място, защото и на двамата им беше писнало да мръзнат в Чикаго всяка зима. Дженифър ходеше на уроци по рисуване в местен колеж — записа се в „Олив-Харви“, в най-далечния край на Саут Сайд, за да не я разпознае никой (което Сал смяташе за глупаво, тъй като никоя от съпругите на колегите му не би се доближила до колеж) — и през около седмица се прибираше у дома с рисунка на океана или скица на палми, полюшвани от вятъра. Не беше кой знае каква художничка, но на Сал му беше приятно да си представя, че някога жена му ще седи по цял ден на шезлонг на плажа и ще рисува.

Принудителното бездействие между задачите влудяваше Сал до такава степен, че той бе започнал да изпълнява и външни поръчки, само и само да свърже двата края по празниците и други подобни събития. Не беше кой знае какво да отидеш с автомобил до Източен Сейнт Луис, за да видиш сметката на някого от името на собственика на магазин, или да шофираш чак до Спрингфийлд, за да пуснеш куршум в главата на брачен партньор, който изневерява… И все пак това също бе опасно. Босовете позволяваха по малко странична работа, но не и в такава степен, в каквато напоследък я вършеше Сал. Ала когато хлапето ти се разболява през няколко седмици и нямаш здравна осигуровка, човече, тогава просто правиш каквото се налага.

Сал бе убеден, че от часове насам обикалят безцелно с колата. Чема, хлапето мелез, поглеждаше периодично картата и казваше на Нийл къде да слезе от магистралата, а той пък правеше няколко обиколки и отново се връщаше на главния път, само че в противоположната посока, като през цялото време не обелваше и дума. Дори Сал усещаше иронията в ситуацията: през последните петнайсет години убиваше хора по поръчка за Фамилията, а сега бе излязъл на нощна разходка сред полята, защото застреля в лицето трима от онези донибрасковци и удуши четвъртия. Наистина, постъпката му беше доста аматьорска. Обикновена грешка, нищо повече.

Отишъл бе в „Паркър“, лъскавия хотел точно след Мичиган авеню, за да говори с донибрасковците и тяхната мексиканска свръзка за хероин. Срещата протече доста прилично — мексиканецът му даде да пробва част от стоката, някаква „черна шоколадова смола“, която мигновено замъгли и успокои мозъка на Сал. Сложи съвсем малко от наркотика върху езика си и изпита спокойствие и пълна яснота. Когато напусна хотелската стая, се чувстваше… добре. Светът бе станал по-деликатен. Провел бе приятна среща с няколко предприемчиви бизнесмени, а и те изглеждаха като относително свестни хора. Нямаше да му се налага да ги убива. Щяха да умрат по свой си начин — навярно по-скоро рано, отколкото късно, защото бяха престъпници, но той нямаше да е причината за смъртта им.

Вече бе излязъл на улицата и се канеше да хапне гулаш в малкия руски ресторант отсреща, когато го озари случайна мисъл — „Кой всъщност е отседнал в хотела?“, последвана от друга: „Защо изобщо трябваше да се срещаме в хотел?“ Можеха да свършат цялата работа на паркинга на „Криспи Крийм“. Спря се на тротоара и се опита да си спомни точното разположение на стаята, в която седеше преди не повече от десет минути. Голямо легло, пакети с хероин, разпръснати върху бюрото до кревата като различни храни върху шведска маса, и четирима души, облечени в анцузи, които седяха там и се усмихваха. Отишъл бе до банята, за да пусне една вода, преди да си тръгне, защото — странно, но факт! — когато бе надрусан, изпитваше наслада от уринирането, и бе впечатлен от приятното помещение, в което всичко блестеше като позлатено. Защо обаче на поставката нямаше тубичка с паста за зъби? Защо нямаше багаж в стаята? Сал затвори очи точно там, насред тротоара, и се фокусира върху всеки детайл, който успя да си спомни, защото ако имаше нещо, с което бе известен, това бе паметта му. Дразнеше се, понеже хората го наричаха Рейнман[2], но фактът бе неоспорим: видеше ли нещо веднъж, никога не го забравяше.

После Сал се бе завъртял и бе тръгнал обратно към хотел „Паркър“. Когато влезе във фоайето, леката дезориентация от малкото количество хероин, което бе взел, се превърна в неприятно усещане и всички огледални повърхности го дразнеха. Интериорът напомняше за средата на трийсетте години — имаше снимки на Ал Капоне по стените и копринени абажури в стил „Тифани“, пръснати навсякъде. Светлините на лампите се усилваха хилядократно от богато украсения под, огледалните тавани и лъскавите мраморни плочки. Всяка стъпка, която Сал правеше към рецепцията, бе съпътствана с ново проблясване, после с още едно и накрая той можеше да се закълне, че го щракат с фотоапарати.

„О — помисли си, — така няма да стане.“

Приближи се до младата жена на рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Искам да освободя стаята — отвърна Сал и й даде номера. Рецепционистката се вторачи в екрана на компютъра за секунди, чукна няколко пъти върху клавиатурата и въздъхна. — Проблем ли има?

— О, не — отвърна жената. — Съжалявам. Просто плащането минава през някаква корпоративна организация. Вие ли направихте резервацията?

— Не — отговори Сал, докато обмисляше и се опитваше да разбере накъде води всичко това, — направиха я от офиса ми.

— Добре тогава — каза рецепционистката. — Ами, изглежда, е оформена като държавна поръчка, така че можете да платите непредвидените си разходи в брой или с кредитна карта.

— В брой — заяви Сал. — А мога ли да получа копие от сметката?

— Разбира се.

Жената чукна още няколко пъти по клавиатурата и след секунди Сал вече гледаше сметката за малко над петстотин долара с включени плащания за румсървиз. Погледна на чие име е. Някой си Джеф Хопър с адрес на улица „Рузвелт“, Чикаго. Копелето дори не си беше направило труд да скрие факта, че работи за ФБР. Направо обидно.

Пресегна се към задния си джоб.

— О, по дяволите — прокле, — май съм си забравил портфейла в стаята. Бихте ли ми дали ключ? После веднага ще сляза долу, за да оформим освобождаването на стаята.

— Разбира се — отвърна рецепционистката, защото едва ли има човек, който не би се доверил на агент на ФБР с името Джеф Хопър, настанен с държавна поръчка и направил сметка за румсървиз на стойност петстотин долара.

Според общоприетия протокол да убиеш агент на ФБР — да не говорим за трима, а може би и четирима, ако се приеме, че мексиканецът също е един от тях — не съответства на добрите работни практики. Можеш да убиеш ченге, ако е корумпирано, или да пуснеш куршум на градски съветник, ако той се кани да се обърне към органите на правосъдието, за да се измъкне и да не плати дълговете си. Но няма как да ти се размине, ако видиш сметката на няколко агенти на ФБР. През последното десетилетие Фамилията бе позатоплила отношенията си с властите. Макар да пласираше огромни количества хероин на територията на Чикаго и в околностите, а даже и на север, в Канада, поне не убиваше невинни деца и домакини и никога нямаше загинали при престрелка в мола, което не можеше да се каже за действията на проклетите хлапетии гангстерчета с техните бейзболни шапки, провиснали панталони и понтиаци с ниско окачване. Фамилията въртеше професионален бизнес и — освен ако не направеше някоя колосална грешка — федералните не се бъркаха. През последната година обаче цялата икономика започна да се измества в интернет, а светът стана толкова малък, че вече не бе нужно да познаваш някого от района, за да си набавиш наркотици или нерегистрирано оръжие. Затова се разгорещиха нещата между Фамилията в Чикаго и конкурентите им на юг, в Мемфис. После дойде ред и на онлайн залаганията. Преди два месеца изпратиха Сал в Ямайка, за да убие един тип. В крайна сметка обаче очисти още петима само за да изпрати ясно послание. Всичко това накара Фамилията да ограничи и преразгледа различни потоци от постъпления. Да избиеш всички, които се интересуват от бизнеса, би било денонощна задача, в която трябва да се включи половин Холивуд. Но ако убиеш федерални служители, все едно си просиш законът РИКО[3] да се стовари върху теб като градушка.

Сал знаеше и разбираше всичко това. Но докато вървеше от рецепцията към асансьора, осъзна, че федералните биха могли да спипат единствено него. Ще го натикат в полевия офис на ФБР и ще започнат да му показват снимки на семейството му. Ще говорят за сина му — как ще бъде осиновен и отгледан в някой затънтен град (може би дори в Индиана) заради „неговата собствена безопасност“. После ще му пуснат да гледа видеозапис, на който притискат Дженифър, като й показват фотографии на всички хора, които е убил. И какво би могла да стори тя тогава? Трябваше да го изпее. Със сигурност нямаше да лежи в пандиза, нали?

Сал набързо направи няколко изчисления. Колко души бяха видели лицето му? Донибрасковците. Мексиканецът. Момичето на рецепцията. Със сигурност имаше камера над бюрото за регистрация, така че някой охранител вероятно също го бе съзрял.

Шестима души. Можеше да убие шест човека. О, да. Правил го беше много пъти.

Но ако убиеше момичето и охранителя, трябваше да убие още десетина човека, за да се измъкне жив от хотела, а честно казано, нямаше нито достатъчно куршуми, нито желание за този вариант. Не можеше да се надява да се отърве след нещо подобно.

По дяволите.

Щеше да направи онова, което е във възможностите му, и да остави Фамилията да се оправя с момичето и видеозаписите. Нямаше да е проблем за тях, особено в контролиран от профсъюзите хотел като „Паркър“. Но федералните трябваше да си заминат.

Стар хотел като „Паркър“ всъщност бе добро място за убийство — има дебели стени и плътни килими, които поглъщат звука. За разлика от някой скапан „Мариот“, старите хотели не струпват толкова нагъсто стаите си. Не разполагат и с огромен брой супермодерни асансьори, които сноват надолу-нагоре едновременно, натоварили стотици хора. Гостите им се носят между етажите в няколко очарователни дъбови ковчега. Но старите асансьори са приятни, най-вече защото разполагат с бутон „стоп“, който можеш да натиснеш, за да блокираш съоръжението на място. Тъкмо това направи Сал, когато пристигна на единайсетия етаж. Ако всичко минеше по план, докато той си свърши работата, никой нямаше да се замисли защо чака толкова да пристигне асансьорът.

Както си припомняше изминалите събития, Сал отчете, че е трябвало да установи дали мексиканецът е част от постановката. Не че беше от голямо значение, тъй като тъкмо него застреля пръв, когато онзи му отвори вратата на хотелската стая. Нищо лично — просто трябваше да се погрижи за кашата възможно най-бързо. После видя сметката на първите двама донибрасковци без проблем. Третият тип обаче поде игра на стражари и апаши и в крайна сметка Сал го свали с голи ръце на земята и прекърши трахеята му. Всичко приключи за около две минути. Най-много три. После Сал спокойно тръгна по коридора, качи се на служебния асансьор и си тръгна.

Първоначално възнамеряваше да вземе Дженифър и Уилям и да избяга, но знаеше, че развръзката ще е лоша за всички. Затова направи единственото, което му се стори смислено: обади се на братовчед си Рони Купъртин — единствения му роднина, който все още бе във Фамилията. В момента той прекарваше половината си време в Чикаго, а другата половина в Детройт, защото имаше автокъщи за автомобили втора употреба и в двата града. Рони беше от онези типове, за които човек би предположил, че имат връзка с мафията, и то най-вече заради клиширания му външен вид — носеше пръстени на кутретата и костюми с тънки райета. Пускаше обяви в „Трибюн“ и правеше на купувачите на коли втора употреба „предложения, на които не може да се откаже“. Рекламираше и по телевизията. За телевизионните реклами обличаше костюм с дълго сако и стеснени панталони, носеше автомат „Томпсън“, наричаше останалите търговци на коли „мръсни плъхове“ и обещаваше, че кредитните агенции „ще ритнат камбаната“, когато приключи с тях. Разбира се, големият майтап бе, че той си беше дяволски истински гангстер. Повечето от колите, които продаваше, бяха купени на едро или идваха от бартерни сделки в Канада, поради което можеше да ги продава на толкова ниски цени.

— Прецаках нещата — каза на Рони. На заден фон се чуваше звук от анимационен филм, който вървеше по телевизията. Братовчед му имаше четири деца под тринайсет години и всичките ходеха в частни училища. Истински бастион на обществото.

— Какво се е случило?

— Видях сметката на няколко федерални — отговори Сал. Навярно бе грешка да го казва. Използваше мобилен телефон, чиито симкарти сменяше поне два пъти седмично, но Рони все си мислеше, че го подслушват, въпреки че често сканираше къщата си с детектор за метали, а и Фамилията винаги имаше свои хора в телефонната компания. Целият свят се променяше, но във Фамилията никой не разбираше от компютри и технологии. Интересуваха се дотолкова, че да изпитват параноя.

— Къде си?

— Обикалям с колата — отвърна Сал, но всъщност беше паркирал срещу имението на Рони в Голд Коуст. Построено през петдесетте години, зданието беше на три етажа, със сутерен, който братовчед му бе превърнал в напълно работеща игрална зала. Но понеже имаше толкова много пари, сега вече я използваше само за организиране на партита и вечерни залагания, за да набира средства за благотворителното дружество „Клуб на момчетата и момичетата“. В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години Рони бе превърнал мястото в истинско казино, но хазартни инициативи като тази бързо станаха старомодни заради онлайн залаганията на ямайците и казината на индианците. Защо да се замесва човек с група гангстери, когато може да играе комар легално?

Къщата бе обградена от двуметрова желязна порта, стара и висока северноамериканска дива череша и дъбове с едър плод, които придаваха на мястото вид на крепост, макар че сега на тротоара отпред бе изрисувана с тебешир игра на дама. Ако някой искаше да проникне в сградата, щяха да са му необходими добре екипирани лесовъди.

— Махни се от проклетата улица — нареди Рони. — Има камери навсякъде.

— И къде да отида, у вас ли да дойда? — Сал го дразнеше, даваше му да разбере, че ако иска, може да го повлече със себе си. Поне засега не желаеше да го прави, но трябваше да се увери, че Рони знае какви са рисковете.

— Не — спря го братовчед му, — да не си се побъркал? Децата ми са тук.

— Значи вече не мога да се виждам с роднините си, така ли, Рони? Така ли стоят нещата?

— Нека не драматизираме нещата, Сал.

— Къде тогава? Кажи ми къде да отида.

— Ако стане напечено, не мога да те приема тук — отвърна Рони. — Трябва да си дадеш сметка как би изглеждало подобно нещо.

— Може би ти трябва да си дадеш сметка какво е моето положение — заяви Сал. — Чистя парченца мозък от косата си, разбираш ли?

Рони остана безмълвен за около минута, което не се хареса на Сал. Братовчед му беше от хората, които смятат, че винаги знаят кое какво е, макар че дори не бе завършил гимназия. Беше самоиздигнал се милионер — или поне за пред обществото. В действителност братовчед му беше само брънка от същата порочна верига.

— На онова място, където играехме кикбол — заяви най-сетне Рони. — След петнайсет минути.

Рони беше с петнайсет години по-възрастен от Сал, но всички хлапета от фамилията — истинската им фамилия — бяха живели в квартала около „Уинстън академи“ и използваха големия затревен терен на учебното заведение, за да поритат топка. Кварталът беше приятно място за живеене, но сега там бавно си проправяха път бутици и кафенета, които променяха всичко. Сал не бе ходил в района денем от години — последният път беше, когато влезе в училището, за да счупи ръката на директора. Направи му сложна фрактура по заповед от най-високите етажи. Директорът дори нямаше дългове, така че Сал си помисли, че тук се крие нещо по-дълбоко, но така и не си направи труда да попита. Задаването на въпроси не му влизаше в работата.

— Добре — съгласи се Сал.

— Монте ще бъде там. Тръгни с него, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Трябва да заведеш Дженифър и Уилям в скривалище.

— Ще го направим — обеща Рони. — Нека вършим нещата едно по едно.

— Съжалявам, че прецаках работата — каза Сал, защото наистина беше така.

— Знам — отвърна братовчед му.

— Просто, нали знаеш, загубих контрол. Разбрах, че онези са федерални, и сещаш се, просто целият пъзел изведнъж се подреди пред очите ми. Това ми се стори единственото правилно нещо, което можех да направя.

— Друсан ли си?

— Не — отрече Сал, но после добави: — Малко.

— Трябвало е просто да си тръгнеш.

— Никога не го правя — обясни Сал.

— Тъкмо в това е проблемът — заяви Рони.

Братовчед му си прочисти гърлото, мълчеше. В продължение на няколко секунди Сал слушаше писъците на децата му на заден фон. Нещата не бяха наред.

— Дженифър е болна.

— Да, добре — отвърна Рони.

— Детето също — добави Сал.

— Сал, виждам те на охранителните си камери.

— Казвам само, че някой трябва да се погрижи за нея, това е всичко.

— Просто отиди да се срещнеш с Монте. Ще се оправим с тази бъркотия. Ще дойдеш у нас в неделя и ще гледаме футбол.

— Да — потвърди Сал, — така ще направим.

Затвори, без да се сбогува, защото беше април и през следващите шест месеца нямаше да има футболни мачове.

И ето че сега се тръскаше в колата по черния път до магистралата. Нийл минаваше през всички възможни затревени площи, а никой в королата не обелваше и дума — всички се преструваха, че посред нощ редовно ходят на разходка с колата до някаква ферма. Къде се намираха? Може би в Мисури. Не, не бяха пътували толкова дълго. Индиана? Уисконсин? Сал беше объркан в тъмнината и му се гадеше от миризмата на пот, която се носеше от Дебелия Монте.

— Къде сме, по дяволите? — попита най-сетне.

— Рони каза да те доведем тук — обясни Дебелия Монте.

— Къде е това „тук“?

Другият мъж сви рамене:

— Не попитах.

Страхотно. Сал се бе отървал от деветмилиметровия си пистолет, като го хвърли в канала, и сега носеше със себе си само трийсет и осем милиметров револвер с пет патрона. Беше напълно сигурен, че може да очисти Дебелия Монте без проблем, но да види сметката на Нийл и Чема, щеше да е по-трудно. Бяха тъпи хлапета, но няма нужда да си умен, за да стреляш с пистолет, а и двамата със сигурност разполагаха с автоматични оръжия.

— Ами ти, шоколадово момче? Знаеш ли къде, по дяволите, се намираме?

Чема се обърна на седалката си и изгледа кръвнишки Сал. Тогава Дебелия Монте обяви:

— Почти пристигнахме.

— Нали каза, че не знаеш къде отиваме? — каза Сал.

— Не знам — потвърди Дебелия Монте, — затова картата е у Чема. Кажи му, че вече сме близо, Чема.

— Близо сме — заяви хлапето без каквато и да е емоция.

Минути по-късно мобилният телефон на Дебелия Монте иззвъня. Мъжът погледна устройството и го подаде на Сал.

— Рони.

— Добре ли си? — попита братовчед му, когато Сал прие обаждането.

— Да — отвърна Сал. — Трябва ли да се тревожа?

— Пречукал си трима федерални, нали разбираш…

— Ами мексиканеца?

— Все още не е ясно, няма кой знае каква информация за него — каза Рони. — Вероятно е някой тип с легитимен бизнес, който работи и за двете страни. От Канал 7 не го споменаха. Канал 2 го нарекоха „информатор“, така че не се знае нищо.

— Съобщиха ли името ми?

— Няма как да убиеш трима агенти на ФБР и да не попаднеш в новинарската емисия.

— Показаха ли лицето ми?

— Да — потвърди Рони. — В момента ченгетата са в къщата ти. Ситуацията не е добра.

По дяволите. Значи последното обаждане, което бе получил от Дженифър, най-вероятно не беше от нея.

— Не успя ли да измъкнеш семейството ми?

— Ти май не разбираш мащабите на ситуацията.

— На Дженифър може да се разчита, Рони. Знаеш, че е така.

— Има моменти, когато всеки се пречупва.

— Тя няма да го направи — увери го Сал, въпреки че не можеше да е сигурен.

Жена му знаеше какъв е, или поне бе запозната с неговата версия, която в основни линии си беше истината: Сал правеше лоши неща на лоши хора. Беше наясно също, че някои го считат за един от лошите, и не си го представяше като супергерой или пазител на реда. Бяха разговаряли през годините какво трябва да се предприеме, в случай че полицията дойде да го търси. Дженифър знаеше, че не бива да си отваря устата и че ченгетата не могат да я накарат да свидетелства срещу него; че ако го търсят от полицията, той най-вероятно вече е изчезнал.

Освен това бе наясно, че „изчезнал“ може да значи много неща.

— Ще видим — отвърна Рони. — Междувременно ти осигурихме превоз, който ще те отведе извън града.

— Чуй ме — каза Сал, като се извърна от Дебелия Монте и се опита да сниши глас, но беше трудно да е дискретен на задната седалка на миниседан. — Ако се стигне до крайности, няма да съм учтив. Просто да си наясно. Това не ти е някой филм. Поне двама ще си отидат с мен.

— Ние сме наясно с това — заяви братовчед му и затвори.

Ние. Все това проклето ние. По този начин Рони му даваше да разбере, че се е издънил толкова жестоко, че сега съдбата му не зависи само от него. Сал изключи телефона и го върна обратно на Дебелия Монте, който отвори капака на устройството, извади симкартата и я смачка с обувката си, преди да я изхвърли през прозореца.

— Искаш ли да ми дадеш телефона си? — попита го Монте.

Ако го направеше, Дженифър нямаше да може да се свърже с него. Може би никога.

— Все още не.

Дебелия Монте просто сви рамене. Сал не би се обадил на полицията. А и нямаше как да се свърже с жена си. Но му харесваше идеята, че все още има малка връзка с външния свят. Докато разполагаше с нея, значи още бе жив.

Королата зави надясно, неравният участък от пътя внезапно стана гладък (или поне по-гладък) и Сал успя да различи малко по-ясно фермата. Имаше основна сграда, до нея — нещо, което приличаше на плевня и бе с размерите на няколко склада, и половин дузина силози за зърно. Предните фарове на автомобила осветиха пасището и отразиха отблясъка на хиляди очи. Крави. Когато королата се приближи, Сал видя голям тир и два по-малки камиона. Наоколо се мяркаха фигури — може би десетина мъже, които се движеха напред-назад между плевните и камионите. Всеки от тях буташе ръчна количка, натрупана догоре с кутии.

Сал свали прозореца си и веднага го заля воня, която можеше да идва само от кланица: миризма на пикня, изпражнения и йод, носеща се от сурово месо; на зърно и пръст. Спомни си пътуванията от детството си — баща му винаги спираше в големи ферми, свързани с крайпътни ресторанти, убеден, че предлагат най-добрата храна на земята, защото всичко при тях е прясно. Баща му беше мъртъв от колко? Двайсет и пет години? Бяха го хвърлили от скапана сграда.

Королата спря до големия тир, но Нийл не си направи труда да изключи двигателя.

— Това ли е мястото? — попита.

— Да — потвърди Дебелия Монте. Слезе от колата и тръгна към разпрострялата се нашироко плевня.

Нито един от хората с количките не хвърли повторен поглед към Монте. Сега, когато королата осветяваше наоколо, Сал видя, че мъжете са с еднакви униформи: морскосини работнически панталони „Дикис“, сиви разкопчани ризи с лого над единия джоб, сини бейзболни шапки и ръкавици — макар че вечерта беше приятна въпреки всичко… Забеляза също, че отстрани на всички камиони личеше същото лого, придружено от надпис: „Прясно месо от ферма Кошел“. От задната част на камионите с хладилни камери се издигаше пара, което обясняваше ръкавиците.

Сал се пресегна и докосна револвера си. Щеше да пусне един на Чема и на Нийл, а после да се втурне в тъмнината. Надяваше се, че с всички тези свидетели наоколо Дебелия Монте няма да стреля по него, макар че вече не се знае на какво са способни хората. Не искаше да убива Нийл. Не искаше да убива дори Чема, но осъзнаваше, че може би след пет или десет минути ще е смлян на кайма и натоварен в хладилна камера, която прави доставки на супермаркетите в целия район оттук до Калифорния.

Погледна през прозореца за последен път, за да се увери, че знае накъде да побегне, и когато го направи, видя нещо, заради което се изправи на мястото си: Дебелия Монте бе на около шест метра от колата и говореше с плешив тип, който стискаше две одеяла в ръце, а до него стоеше детенце. Три или четиригодишно. Беше трудно да се прецени в тъмнината. Какво, по дяволите, правеше тук малко дете?

— Чема — рече Сал, — искам да се извиня. — Хлапето кимна, но не се обърна. Даваше го толкова голям тежкар, че дори не можеше да приеме едно извинение като истински мъж. — Освен това искам да ми благодариш.

Това го накара да се обърне.

— Така ли, защо?

— Защото възнамерявах да те застрелям в главата, но реших да не го правя. — Чема преглътна, но остана смълчан. — Струва ми се, че си ми доста голям длъжник.

— Ами Нийл, и него ли щеше да застреляш?

— Вероятно — отвърна Сал, — но с него се познаваме отдавна. — Обърна се към Нийл и продължи: — Когато беше бебе, те наглеждах всеки път, когато майка ти трябваше да изпълнява поръчка или си беше пийнала повечко коктейли „Бял руснак“. Едва ли си спомняш.

Нийл погледна към Сал в огледалото за задно виждане и каза:

— Мислех си, че тази история е просто шега.

— Не — заяви Сал, — истина е.

Отвън видя как плешивият мъж даде на малкото дете едно от одеялата и то се затича към големия тир. Плешивецът и Дебелия Монте си стиснаха ръцете, след което Монте се отправи отново към королата. В това време двата по-малки камиона също потеглиха и на мястото си остана само големият тир.

— И какво искаш да направя? — попита Чема.

Сал извади портфейла си и му го даде, момчето незабавно го прибра в джоба си.

— След две седмици го изпрати по пощата на жена ми. На адреса на шофьорската ми книжка.

— Това ли е всичко?

— Това е — потвърди Сал. — Вътре има около два бона. Нека парите са още там, когато жена ми го получи.

Чема прехапа долната си устна и за секунда не отвърна нищо.

— Жена ти — изрече най-накрая — обича ли мексиканска храна?

— Не особено — призна Сал.

— Приятелката ми прави едни мексикански сватбени курабии, мога да пратя нещо такова…

— Разбира се — съгласи се Сал. — Ако не тя, синът ми ще ги изяде.

Чема отново прехапа устна и Сал се запита какви мисли му минават през главата.

Дебелия Монте отвори вратата на колата, преди Чема да успее да отвърне.

— Нийл, Чема — обади се едрият мъж, — дайте палтата и ризите си на Сал. — Двамата се спогледаха леко изненадани, но изпълниха заповедта. В същото време Дебелия Монте свали якето си и също го даде на Сал. — Обличай всичко върху дрехите си.

— Къде отивам? — попита Сал. Вече бе излязъл от колата и навличаше ризи и якета върху дрехите си.

— Не знам — отвърна Дебелия Монте. — Но предполагам, че ще бъдеш в хладилната камера, поне докато те откарат на няколко щата оттук. В камиона температурата ще е само седем градуса, така че ще е като пролет в Чикаго.

Седем градуса. Сал щеше да се справи.

Дебелия Монте го изпрати до големия тир и двамата останаха за миг в долния край на товарната рампа. Наблюдаваха как един от униформените работници освобождава място в камиона. Имаше десетина одеяла, възглавница, фенерче, две бутилки с вода, кутия с крекери, радиостанция и дори стол. Щеше да разполага с всички домашни удобства, макар и обграден от кутии с говежда кайма. Когато работникът ги видя, попита:

— Ще се оправиш ли, шефе?

— Всичко ще е наред — отвърна Сал.

— Ако имаш проблем, просто се свържи с шофьора по радиостанцията и той ще спре.

Бяха се погрижили за всичко, което наведе Сал на мисълта, че Фамилията навярно има опит в нелегалното превозване на хора извън града, и го накара да почувства странно успокоение.

— Тук пътищата ни се разделят — заяви Дебелия Монте.

— Откога се познаваме? — попита Сал.

— Откакто излежавах две присъди по едно и също време — отвърна другият мъж. Опитваше се да бъде забавен, така че Сал замлъкна. Дебелия Монте не беше известен с остроумието си.

— Десет години за кражба — започна Сал. — Още петнайсет за нападение.

— Горе-долу — потвърди Монте. — Слушай, трябва да ми дадеш телефона и оръжието си.

Каза го достатъчно учтиво, не като заповед, така че Сал му ги предаде доброволно. Дебелия Монте хвърли телефона на земята и го смачка с крак, но не си направи труда да прибере в джоба трийсет и осем милиметровия револвер.

Ако някога пак се върнеш в Чикаго, ще трябва да убия теб и цялото ти семейство — предупреди го Монте, — а аз не искам да го правя. — Тупна Сал но рамото и се отправи обратно към королата.

Не бяха изминали и пет минути, откакто Сал намери сравнително удобен начин да седи, опрян в стената от месо, когато чу два бързи изстрела.