Другото лице

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен никога не се връщаше на местопрестъплението. Така хората се оказваха разпознати от свидетели, които преди не са им обърнали внимание, или пък ги улавяха камери за видеонаблюдение. И все пак той спря на същото място за паркиране, което Малкия Джо бе използвал пред солариума в последния ден от живота си. Разбира се, никой не си беше направил труда да докладва, че Малкия Джо е изчезнал — той беше от онези типове, с които повечето хора предпочитат да не се срещат повторно. Дейвид така и не бе попитал Бени за майката на хлапето, но допускаше, че жената е излязла в постоянна ваканция.

Бени бе инструктирал Дейвид никога да не стъпва в казино заради софтуера за лицево разпознаване, с който разполагат на такива места, и сега той не можеше да се оплаче от желанието на Рейчъл Савоне да се срещнат в квартален ресторант като „Грейп стрийт“, макар заведението да се намираше в същия търговски център, където бе разположен и любимият солариум на Малкия Джо. Дейвид никога не би посетил сам подобен ресторант — не влизаше по какъвто и да е повод в заведение, пред което има черна тебеширена дъска, а когато стигна до входната врата, видя, че на това място има две дъски. Една със специалитетите на деня и втора с подходящите вина към всеки специалитет.

Дейвид се върна до колата, възможно най-дискретно извади ножчето тип „пеперуда“, което държеше в чорапа си, и го пъхна в жабката. Нямаше защо да предизвиква съдбата, особено след като идеята да прекара един час в разговор със съпругата на Бени, и то без наличието на каквито и да е опиати (под формата на хапчета или в течно състояние), го караше да обмисля потенциални възможности за самоубийство. Да не говорим, че на подобно място някой можеше да го разпознае. Дейвид винаги внимаваше за това, когато беше сред хора, макар сам да не можеше да се разпознае в огледалото.

Ситуацията бързо можеше да стане зловеща. Но преди Дейвид да успее да си плюе на петите, Рейчъл се появи със своя малък сребрист мерцедес кабриолет, чийто покрив беше прибран, макар навън да бе едва петнайсет градуса. Говореше по телефона и когато видя Дейвид, му махна, но не затвори.

Дейвид продължи да я наблюдава още няколко мига. Опита се да реши дали наистина я намира за привлекателна, или така му се струва, защото не бе оставал насаме с жена вече почти година. Лесно му беше да отхвърли подобни мисли в синагогата, тъй като повечето жени там бяха опустошени от притеснение или от вина или бяха изпаднали в някаква екзистенциална криза, така че въобще не гледаше на тях като на жени. Те бяха просто хора, изтъкани от проблеми, които носеха скъпи неофициални дрехи.

С Рейчъл обаче Дейвид почувства известна интимност. Не че тя му напомняше за Дженифър. Не беше точно така. Двете бяха различни почти във всяко отношение — неговата жена например никога не би карала мерцедес кабриолет, докато говори по мобилния си телефон, — изключение правеше само един факт: и двете бяха омъжени за лоши хора.

Само специална жена би могла да реши, че да се събере с наемен убиец на мафията или с професионален убиец на свободна практика (или в случая на Рейчъл с мафиотски бос, който навярно вече не убива много хора със собствените си ръце, но със сигурност е вземал участие в подобни неща, когато с жена му са били още гаджета) е забавен начин да прекара не просто няколко срещи, но и остатъка от живота си.

Може би отначало, когато всички са млади и глупави и гледат тъпи филми, е вълнуващо, но станат ли нещата сериозни, започнат ли да пристигат сметките, появят ли се деца, развалени радиатори, разходи по колата и за погребения, както и всички онези миниатюрни бедствия, които съпътстват ежедневието на една семейна двойка, тогава трябва наистина да го желаеш. Трябва да наречеш това помежду ви любов. Трябва да гледаш човека в леглото до теб и да го уважаваш, макар да знаеш какъв е всъщност.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Рейчъл, когато най-сетне приближи Дейвид. — Денят беше доста шантав.

Носеше светлосиня блуза с къс ръкав и жилетка в тон, а черните й панталони се разширяваха под глезените, така че Дейвид не можеше да види обувките. Нямаше слънчеви очила. Беше си сложила същите бижута, които винаги носеше: диамантени обеци, семпла златна огърлица, онази хубава брачна халка, която той бе забелязал за първи път на карнавала по случай Ханука. Дамската чанта, която държеше, изглеждаше скъпа.

— Току-що пристигнах — призна Дейвид.

— Ако приличате поне малко на баща ми — заяви тя, — направо ще се влюбите в това място.

— А господин Савоне?

— О, той не би дошъл тук — обясни Рейчъл. — Не би се доближил до винен бар.

След като си поръчаха, на Рейчъл й трябваха двайсет минути, за да стигне най-после до причината за тяхната среща. Запълниха ги с безсмислени приказки за синагогата, като от време на време хапваха по малко от салатите си „Цезар“.

— Съжалявам — извини се тя. — Просто си седя и бърборя. Сигурно много се отегчавате.

— Всичко е наред — отвърна Дейвид и до голяма степен беше така. Рейчъл още не го бе помолила да намери решение на даден проблем, което отличаваше разговора им от всеки друг, който той бе провел като равин през последните два месеца.

— Не, не, наистина не е — възрази жената. — Когато баща ми беше на вашите години, не му се налагаше да се занимава с това, което правите вие. Татко можеше да се прибере вкъщи в края на деня и да не се чувства, сякаш е съучастник във всяка несправедливост по света, а само в онези, пред които се изправят евреите. — Отпи от виното си, беше поръчала бутилка мерло още щом се настаниха и виното бе почти свършило. После изгледа Дейвид един дълъг миг. — Извинете за въпроса, равине, но защо нямате съпруга?

— Женен съм за работата си — обясни той. Използвал бе тази реплика десетина хиляди пъти, откакто пое поста в синагогата. Всяка млада майка искаше да го уреди със своя неомъжена приятелка, всеки кореняк желаеше да го представи на дъщерите или внучките си.

— Всички казват, че Лас Вегас е страхотно място да бъдеш ерген — започна Рейчъл, — но аз не вярвам, че е така. Може да бъде доста самотно, ако си търсиш момиче, с което да създадеш семейство.

— Е, в момента това не ми е приоритет.

Дейвид се опита да се усмихне, но това му се стори неестествено. Никога не му се струваше естествено. Не защото още усещаше лицето си като маска, макар да беше точно така, а по-скоро заради дългите години, които бе прекарал в опити да не се усмихва, да стане непоклатим още от дете. Докато растеше, онова, което изглеждаше радостно, обикновено му носеше болка, така че бе по-лесно да третира всичко с равнодушие. А когато влезе в бизнеса, гледаше да не получи някой идиотски прякор като Ухиления или Венците.

— Ако стане — заяви Рейчъл, — не забравяйте да ми се обадите.

— Ще го направя — обеща й той.

— Баща ми казва, че сте отличен равин.

— Баща ви е любезен човек.

— Татко може да бъде истински задник — заяви Рейчъл без следа от гняв, — но аз го обичам. — Отпи от виното и напълни отново чашата си с остатъка от съдържанието на бутилката. — Съжалявам, че не сме имали възможността да говорим много, защото всички казват, че сте невероятен слушател. Клаудия Левин смята, че сте прекрасен.

— Е, да.

Рейчъл се усмихна.

— Баща ми ли ви научи да го казвате?

— Учат ни на това още първия ден в училището за равини — обясни Дейвид и двамата се засмяха.

— Чувството е хубаво — каза Рейчъл. — Не си спомням кога за последно се смях.

— Де да можехме да се смеем и да плачем едновременно.

— Маймонид[28] ли цитирате? — попита Рейчъл.

— Спрингстийн — поясни Дейвид, с което отново я разсмя. Отпи от виното си, лицето му леко се зачерви, а мускулите на раменете му се поотпуснаха. Не беше като да пиеш скоч, но бе по-добре от вода. Може би нещата днес щяха да минат благополучно.

На три маси от тях Дейвид видя познато лице.

— Това Оскар Гудман ли е? — попита.

Рейчъл хвърли поглед през рамо.

— Всички идват тук — обясни тя.

— Изглежда, той ще стане кмет — подхвърли Дейвид. Опитваше се да подхване разговор, но и да разбере какви връзки имат семейство Савоне.

— Ще бъде добре за града — каза Рейчъл. — Гудмън беше част от борда на „Бет Шалом“ години наред, така че знае какво е да работиш с неотстъпчиви идеолози.

Тази реплика отговори на въпроса му.

— Какво ви е разказвал съпругът ми за мен? — Рейчъл все още се усмихваше, но Дейвид видя, че бе охладняла. Преминала бе към онази част от разговора, от която и тя се страхуваше. Това му подейства успокояващо до някаква степен. Поне веднъж започваше на равни начала.

— Всъщност нищо — отвърна.

— Съжалявам — заяви тя, — но ми е трудно да го повярвам. Той прекарва повече време с вас, отколкото с когото и да е друг, като изключим адвоката му.

— Това, за което си говорим, е… — започна Дейвид, но Рейчъл махна с ръка.

— Знам, знам — прекъсна го. — Поверително е.

— Всъщност е свързано основно с бизнес. Съпругът ви много помага на синагогата. Наистина съм му безкрайно благодарен. — Дейвид бе упражнявал тези думи хиляди пъти, за да се подготви за нечии евентуални въпроси относно връзката му с Бени Савоне. — Водим и множество интересни разговори за вярата му, която, както предполагам добре знаете, е едно постоянно предизвикателство.

Рейчъл поклати глава и отново се засмя.

— Равине, оценявам опитите ви да бъдете учтив, но няма нужда. Зная кой е съпругът ми.

— Той каза, че не сте щастлива — изрече Дейвид.

— Получавате награда за най-сдържан коментар на годината — заяви тя, — а сме едва януари, така че може би трябва да включа и предходната.

— И че не се чувствате добре физически.

Този път Рейчъл не се засмя.

— Радвам се, че той е наясно с тези неща. Радвам се, че може да говори с вас. Щеше да е хубаво, ако можеше да разговаря и с мен.

— Той е сложен човек — вметна Дейвид, защото не знаеше какво друго да каже.

— Не е сложен човек — възрази тя, — а лъжец. Съжалявам, но има разлика, равине.

Слава богу, сервитьорът им пристигна и донесе обяда. Дейвид си беше поръчал пиле марсала по препоръка на Рейчъл, но осъзна, че едва ли ще има възможност да му се наслади, тъй като събеседницата му вече попиваше напиращите си сълзи в напразен опит да спаси грима си. Той извади кърпичката от джоба на сакото си — внезапно осъзна, че когато носиш хубав костюм всеки ден, си принуден да бъдеш джентълмен около плачещи жени, дори да не искаш — и я бутна към Рейчъл.

— Благодаря ви — кимна тя. — Вижте ме. Плача насред ресторанта.

— Според Талмуда дори когато портите на Рая са затворени за молитва, те са отворени за сълзи — обясни Дейвид.

— Ще го напусна — заяви тя.

Дейвид огледа ресторанта и се опита да прецени дали има начин Бени да е сложил подслушвателни устройства тук. Човекът на бара, който наливаше вино в мънички чашки за дегустация, би могъл да носи подслушвателно устройство. Или сервитьорът. Или пък Оскар Гудман, който си тръгваше в този миг, се бе запътил да докладва право на Бени.

— Извинете — каза Дейвид. — Да не би да казахте, че обмисляте да напуснете господин Савоне?

— Не го обмислям, правя го — отсече Рейчъл. — Затова исках да говоря с вас. Баща ми няма да ме изслуша, просто ми казва да преживея страданието. Не мога да говоря за това с приятелките си. Не мога да говоря с никого освен с вас. — Пресегна се през масата и хвана ръката му. Всички винаги искаха да докоснат ръката му, сякаш каквато и мъдрост да притежаваше той, можеше да бъде предадена през потта на дланта му (което в този случай може и да бе по-близо до истината, тъй като Дейвид бе сигурен, че се поти като баптистки проповедник). — Вече не съм млада, равине. Не заслужавам ли да бъда щастлива? Не заслужавам ли да бъда обичана от някого, който е способен да обича?

— Вие все още сте млада жена — възрази Дейвид.

— На трийсет и девет съм — поясни тя. — Ще стана на четиридесет след шест месеца. Тогава вече ще е официално.

— Мисля, че трябва да обмислите всичките си възможности.

— Това и правя — отвърна Рейчъл. Захлупи ръката му със своите две и оформи малка пещ, която загря цялото му тяло.

Дейвид огледа масата за нещо остро, но сервитьорът бе взел ножовете за пържоли. Така или иначе, не знаеше какво иска да среже… освен собствената си ръка от китката надолу. В този момент навярно можеше да го стори дори с лъжица.

— Трябва да помислите за децата си — изрече Дейвид. Реши, че е подходящо да започне с това, докато преценява какво да прави с тази информация.

— Той няма да им липсва — заяви Рейчъл. — Предполагам, че може да липсва на Софи, но Джийн знае що за човек е баща й. Тя е на тринайсет, а все едно е на четиридесет и пет. Нямам намерение да чакам още десет години, за да стане ясна картинката и на Софи, равине. Не мога да го направя.

Дейвид прелисти каталога в главата си, за да потърси някаква интерпретация на развода в Талмуда, която би накарала Рейчъл да осъзнае грешката си. Не че разводът се забраняваше в Талмуда, евреите бяха доста прями по този въпрос. За голяма изненада на Дейвид, те приемаха, че живот в лош брак не е никакъв живот, а разводът, макар и да не е добър избор, е неизбежен. И това дори не беше модерна интерпретация.

И все пак. В този случай не беше допустим.

— Може би е добре да опитате брачни консултации?

— Мъжът ми не е от хората, които ходят по брачни консултации.

— И все пак смятате, че е от типа хора, които се развеждат в съда.

Рейчъл трепна на мястото си и Дейвид осъзна, че е проговорил със стария си глас, че не е понижил модулацията си. По дяволите. Все пак това му даде възможност да измъкне ръката си от хватката й. Прокашля се. Отпи глътка вино. Извика сервитьор, поиска нож. Отряза си парче пиле, потопи го в соса, сложи го в устата си и започна да дъвче възможно най-бавно… докато Рейчъл го наблюдаваше с безмълвно удивление.

— Може би не мога да се разведа с него — заяви тя примирено. — Но това не означава, че не мога да го напусна.

— Мислите ли, че ще можете просто да избягате? Мислите ли, че можете да го сторите? — Дейвид си отряза още едно парче от пилето, нави малко спагети на вилицата си и погълна всичко, без дори да го сдъвче. Отново говореше с онзи глас. — Как ще оцелеете? — По дяволите. — Финансово. Как ще оцелеете финансово, ако просто избягате? Трябва да го обмислите. — Още една хапка пилешко. Глътка вино.

— Ами — започна Рейчъл, — рано или късно ще наследя погребалното бюро от баща си. — Отдръпна се от масата, облегна се назад и въздъхна. — Не е нещо, от което се интересувам, но ако може да се вярва на баща ми, от него се печели добре целогодишно.

— Ще мине много време, преди равин Кейлс да си отиде — изтъкна Дейвид, макар да не бе сигурен, че е вярно. Възможно ли беше Бени да не знае нещо толкова очевидно за погребалното бюро? Дейвид не допускаше, че Рейчъл би желала да е собственик на погребално бюро, което пере пари… и трупове… за мафията. Какво остава за новия бизнес с тъканите… и всичко останало, за което Дейвид и Бени си мечтаеха. По-важното: това бе млекодайната крава, чрез която самият той щеше да се върне обратно в Чикаго, обратно при Дженифър и Уилям, обратно към Сал Купъртин.

„О — помисли си, — това не е приемливо.“

— Разбира се, разбира се — потвърди Рейчъл. — Но знаете ли, от известно време умът му изневерява. Сигурна съм, че той го прикрива добре, когато е на работа, но, равине, очевидно има причина вие да сте тук сега.

— Очевидно — потвърди Дейвид.

— Искам да кажа, че баща ми няма да може да върти бизнеса още дълго — обясни тя. — Трябва да получа пълномощия, така че ако се наложи, да мога да се намеся, за да ръководя делата. Не бих искала да го правя, но ако съпругът ми откаже да издържа децата, какъв избор ми остава?

Фактът, че Рейчъл не бе наясно кой всъщност ръководи делата на погребалното бюро, беше обезпокоителен. Ако тя започнеше да се рови или накараше някой адвокат да го стори, нещата нямаше да се развият добре. На Дейвид не му допадаше идеята, че може да се наложи да убие съпругата на Бени. Но също така не му харесваше идеята да лежи в затвора.

— Нека помисля за момент — помоли той.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Рейчъл.

Дейвид беше научил, че ако искаш наистина да накараш хората да те слушат, е важно да се престориш, че ти трябва миг да се вслушаш в Бог, преди да дадеш подходящия отговор за нещо. Извършваше тази процедура, като си затваряше очите и дишаше бавно. Само че когато затвореше очи, не говореше с Господ, а по-скоро се стараеше да намери начин как да не отнеме живота на човека, който седи пред него, чрез удушаване.

В този случай се опитваше да прецени дали няма да е по-добре просто да последва Рейчъл навън до паркинга и докато тя върви към автомобила си, да я застреля в тила. Само че не носеше пистолет в себе си. Само нож, който в момента се намираше в колата. Можеше да я наръга в гърлото с вилица, но това му се стори твърде лично, а и обикновено хората забелязваха, ако от нечий врат започне да извира кръв насред претъпкан паркинг.

Пък и Дейвид никога не убиваше жени. Вярно, руснаците и Кошер Ностра в Чикаго го правеха, но подбудите им бяха съвсем различни от тази. Това тук бе въпрос на оцеляване, не на събиране на дългове, което звучеше като по-уместна причина. И все пак. Трябваше да отхвърли този вариант. Какво друго оставаше?

„Здравият разум“ — каза си. Можеше да се опита да убеди Рейчъл. Или пък да й посочи безразсъдството й, като изтъкне колко е откачена, щом дори допуска, че би могла да зареже Бени Савоне.

— Доколкото ми е известно — започна Дейвид с все още затворени очи, — съпругът ви е помогнал на баща ви да купи погребалното бюро. Прав ли съм?

— Това беше преди години — отвърна тя. — Дългът е бил изплатен, сигурна съм.

Дейвид не можа да прецени дали в отговора й има сарказъм. А може би той самият търсеше… нещо, каквото и да е, за да придобие представа с какво Бени държи равин Кейлс.

Отвори очи и се постара да й вдъхне утеха, опита се да накара Рейчъл да си промени решението само на базата на отговорите на простички въпроси. Беше научил тази тактика от стари калени убийци на Фамилията. Те я използваха, когато се опитваха да измъкнат информация от хората, преди да ги очистят.

— Сигурна ли сте?

Рейчъл пак въздъхна дълбоко.

— Не съвсем — призна. — Бени не е много откровен за подобни неща. — Замлъкна. — Предполагам, че мога да попитам баща си, но той вече ми обясни, че се държа глупаво поради безброй причини, дори и само защото обмислям това. Но вие разбирате, нали, равин Коен? Имам правото бракът ми да ме кара да се чувствам удовлетворена, нали?

— Разбира се — кимна Дейвид. — Нека ви попитам нещо. Смятате ли, че това е свързано с вашите медицински проблеми?

— Не — отрече тя… твърде бързо по преценката на Дейвид.

— Защото знам, че една такава промяна в живота понякога кара човек да разсъждава по-скоро емоционално, отколкото благоразумно.

— Откъде знаете, равине? Имате ли много опит с „такава промяна в живота“, както се изразихте?

— Според Талмуда не бива да гледаме каната, а какво съдържа тя — изрече Дейвид.

— Съдържа глупости, взаимни обвинения и лъжи — отвърна Рейчъл. Махна на сервитьор и помоли за още една бутилка вино, този път кианти. — Равине, интересно ми е знаете ли изобщо какво е тялото ви да започне да ви предава? Наясно ли сте, че ще трябва да си направя хистеректомия[29]? Знаете ли за това? И не смятате ли, че бих искала, когато преминавам през това, да имам подкрепата на любящ съпруг? Не ви ли звучи благоразумно?

— Говорете по-тихо — помоли Дейвид. Този път умишлено използва стария си глас.

Сервитьорът пристигна, напълни отново чашата на Рейчъл и остави бутилката в средата на масата. Рейчъл я взе и огледа етикета.

— Последното хубаво нещо, което идва от Италия — изрече тихо. — Знаете ли къде отидох, за да се омъжа?

— Не — призна Дейвид.

— Във Флоренция — поясни Рейчъл — през 1982 година. Бях на двайсет и две, а Бени на трийсет, тогава беше голяма работа, парите се ръсеха от джобовете му, или поне аз така си мислех. Но знаете ли, когато си млад, някой с хиляда долара ти се струва богат. Исках да се омъжа в „Темпъл Айсая“, когато още беше долу на „Оуки“, но Бени не беше евреин и в храма шумно изразиха недоволството си от това. Баща ми беше равин там и на него очевидно не му пукаше, но бордът не позволи да се случи по политически причини. Не искаха семейството на Бени да се появява по снимки в синагогата, особено когато един от техните членове смяташе да се кандидатира за Сената. Така че Бени каза „майната им“. Помня го съвсем ясно. Каза „майната им“. Затова качи на самолет семейството и приятелите ми, неговите близки и приятели и членовете на „Айсая“, които искаха да дойдат. Закара със самолет всички до Флоренция, а аз се омъжих в Голямата синагога на Флоренция.

— Звучи ми като хубав миг — заяви Дейвид.

— И беше — призна Рейчъл. — Но едва наскоро осъзнах, че той не го е направил от чувство за справедливост или дори за да ме направи щастлива. Сторил го е от яд. Може би трябваше да разбера още тогава, но какво знае човек, когато е на двайсет и две?

— Смяташ, че знаеш всичко — обади се Дейвид.

— Точно така — съгласи се Рейчъл. — Това е толкова вярно, равине. Смяташ, че знаеш всичко. Смяташ, че целият ти живот ще е като този хубав миг. Не можеш да си представиш, че нещо някога ще е различно, че някога ще разсъждаваш различно за нещата, за които сега не ти пука. Година по-късно майка ми почина от рак на яйчниците и внезапно осъзнах колко съм млада. Че единственото, което искам, е мама. И ето ме сега с тези две момичета, осъзнала, че целият ми брак е базиран основно на яд. Не е никак приятно, равине. Не искам дъщерите ми да погледнат назад един ден и да си помислят, че майка им ги е оставила да живеят ужасен живот.

Когато разговаряше с членовете на своето паство, равин Дейвид Коен често се изправяше пред едно затруднение: не можеше да се постави на тяхно място, когато слуша за проблемите им. Но сега беше различно. Дейвид се бе сблъскал лично с проблем, подобен на този на Рейчъл, в нощта, когато се бе озовал в хладилен камион, пълен само с месо и време за размишление. Трудно беше, след като вече имаш дете, да не започнеш да се замисляш за наследството си. Макар че, преди да изчезне, Дейвид не бе размишлявал по въпроса какво оставя на Уилям, което бе странно, тъй като самият той все по-често се връщаше към собствения си баща и неговото кратко пътешествие надолу от онази сграда.

Все пак не можеше просто да остави Рейчъл да се измъкне посред нощ, особено след като бе почти убеден, че ще трябва да я намери той.

— Моето мнение — започна Дейвид — е, че имате нужда първо да се вгледате навътре в себе си и да потърсите точно от какво сте недоволна. Мисля, че в края на краищата може да откриете, че вашият съпруг няма вина. Оставете Тора да говори с вас.

Рейчъл отмести недокоснатата си чиния със зеленчуци и макарони с форма на папийонки, за да направи място на масата за дамската си чанта, която обърна и изсипа. Сред вещите имаше евтин пистолет: малък сребристочерен „Лорсън“ с теглото на преспапие — пълен боклук.

— Виждате ли това? — попита Рейчъл.

— Пистолета ли?

— Естествено, че пистолета — потвърди тя. — Защо не сте в луда паника?

— Не е насочен към мен — обясни Дейвид. — А и не се страхувам да умра. — Взе оръжието и го огледа върху скута си. Всъщност теглото му беше доста прилично, но Дейвид не можеше да повярва, че Бени ще позволи на жена си да напуска къщата с нещо по-малко от девет милиметров. Тогава му хрумна, че шефът му едва ли знае за оръжието… и навярно това бе смисълът на цялото упражнение. Уви пистолета в салфетката си, избърса го и го остави обратно на масата покрит. — Пуснете предпазителя, ако не искате да съсипете дамската си чанта.

— Налага се да нося оръжие заради съпруга си, равине. Днес ще взема Джийн, ще я заведа на тренировка по софтбол и ще нося машина за убиване в чантата си. Заради него. И защото си мисля, че хората ще се опитат да ме наранят, когато съм с него — обясни Рейчъл. — Или да наранят децата ми. Затова не ми казвайте, че вината е моя. Става ли?

Половината ресторант вече подслушваше разговора им, да не говорим за персонала. Хората бяха склонни да обръщат внимание на думата „оръжие“ и ако в заведението разполагаха с що-годе прилично осветление, всички щяха да са под масите, след като Рейчъл изсипа пистолета си до солницата и пипера.

— Гримът ми се е размазал, божичко, на нищо не приличам — изрече тихо и напудри лицето си. — Как е сега?

Изглеждаше, сякаш се опитва да прикрие нещо.

— По-добре — отвърна Дейвид.

Рейчъл се окопити, дори се опита да се усмихне.

— Не ви моля за позволение, равине, а за напътствие. Така че, моля ви, дайте ми някаква надежда.

Дейвид трябваше да приключи този разговор и да се махне от ресторанта.

— Добре — обеща й. Осъзна, че се намира в абсурдна ситуация. Беше прекарал целия си живот в убиване на хора, а седеше тук срещу една жена с пистолет и се опитваше да я убеди, че светът е безопасно и добро място, макар да бе наясно колко ужасно е решението й. Ужасно решение, което можеше да провали дори собствения му живот. — Съпругът ви не се опитва да ви нарани — изрече спокойно.

— Откъде знаете?

— Защото ако искаше да го стори — отвърна Дейвид възможно най-спокойно, — вече щяхте да сте наранена. — Рейчъл се ококори, но Дейвид продължи да я гледа втренчено. Надяваше се, че тя ще схване подтекста на думите му. — Така че моята идея за надежда е следната. Живейте живота си заради вас и децата си, но не правете нищо, което би принудило съпруга ви да действа… безразсъдно.

— Божичко! — възкликна Рейчъл. — Той ви държи с нещо, нали?

— Никой не ме държи с нищо — заяви Дейвид.

— Лъжете.

— Госпожо Савоне, никога не съм бил по-откровен. Аз съм равин, а не глупак. Получавам същия вестник като вас. В него всичко е написано.

Рейчъл дълго не откъсваше поглед от Дейвид, след което се изкикоти.

— Трябваше да го видя — изрече. — Не зная как съм го пропуснала.

— Какво е трябвало да видите?

— Нищо — отвърна тя. — Абсолютно нищо. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам — каза, а по лицето й вече имаше широка усмивка, сякаш бе открила нещо зашеметяващо. — Имам среща.

— Не правете нищо глупаво — посъветва я Дейвид.

— Обмислях да си направя ботокс, ако искате да знаете — обясни Рейчъл. Изправи се, отиде от страната на масата, където седеше Дейвид, и коленичи до него, за да може той наистина да види лицето й. — Виждате ли тези бръчки покрай устата ми?

— Не — отрече Дейвид.

— Вие сте лъжец. — Рейчъл го докосна леко по лицето, точно под лявото ухо, където брадата му още не бе израснала правилно. — Белезите вече почти не се забелязват. — Остави за миг ръката си върху бузата му, след което отново се усмихна, този път ужасно тъжно. — Доктор Кирш направи и моето лице.

Същия следобед Дейвид седеше на шезлонга до басейна си, пушеше пура и се опитваше да намери най-добрия начин да избяга. Времето се бе стоплило, температурата беше двайсет и няколко градуса, небето беше тъмносиньо и в далечината се чуваше детски смях.

Дейвид стана от шезлонга и направи една обиколка, опита се да събере мислите си, да прецени дали ще успее да вземе решение. Ако Дебелия Монте наистина беше мъртъв (не можеше да се съмнява в правдивостта на информацията от Бени, но бе наясно, че понякога хора от Фамилията, за които се предполагаше, че са мъртви, се оказваха живи), значи имаше една пречка по-малко към завръщането му у дома. Или поне един човек по-малко, който можеше да нарани Дженифър и Уилям. Не че Рони не би поверил работата на гангстерската банда „2–6“ или на разни наркомани, готови да убият семейство за по хилядарка на калпак, а може би и за по-малко.

Не, ако искаше да се върне обратно в Чикаго и да осигури безопасността на семейството си, трябваше да види сметката на Рони. Защото колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече подозираше, че нищо от случилото се не е било случайно. Имало е план да създадат на Сал проблем. План, който се е основавал на желанието му за по-добър живот. Закачен на връв морков, който го бе накарал да излезе от сенките (където, честно казано, обичаше да работи) и да проведе една делова среща с ФБР. Сал Купъртин е трябвало да умре в онзи ден. Четирима срещу един. Но той се беше измъкнал и Рони навярно бе преминал към план Б.

Еврейският обичай изискваше да посрещнеш мъката изправен и точно това се опитваше да направи Дейвид. Рони очевидно бе искал да се отърве от Сал, което означаваше, че крие нещо от него. Нещо, което е от такова голямо значение за Дейвид, че би го накарало да убие собствения си братовчед.

Само че бе почти невъзможно да се добереш до Рони. Той никога не оставаше сам, дори децата по улицата тичаха да се снимат с телевизионния гангстер, който продаваше коли на старо. А и никой местен не бе толкова глупав, че да приеме подобна поръчка. Дори многобройните корумпирани чикагски ченгета, половината от които бяха в тефтерите на Рони.

Дейвид прибързваше, отдаваше се на същата фантазия, която си представяше от месеци. Първо трябваше да се оправи с Лac Вегас, а после да се безпокои за Чикаго. С изключение на едно нещо: трябваше да прати пари на Дженифър, да я уведоми някак, че все още е жив, без да се издава пред федералните. Ех, федералните. Джеф Хопър — още един мъртвец, който внезапно се оказа жив. Още един човек, с когото трябваше да се справи.

Кафяв самолет на авиолиниите „Саутуест“ прелетя над него и Дейвид проследи траекторията му, докато машината се спускаше надолу към летище „Маккарън“. На всеки четиридесет-петдесет минути същият този кафяв самолет прелиташе над главата му — или пристигаше, или заминаваше. Дейвид се запита дали някой от пътниците някога си бе направил труда да погледне какво всъщност се намира под тях: зловонна, почерняла от слънцето купчина прах по средата на нищото. Просто още един остров на удоволствията, пълен с лъжци и крадци.

Пари. Това бе първата задача, с която трябваше да се захване. Налагаше се да намери начин да прати на Дженифър солидна сума, в случай че Рони й спре кранчето. Защото сега, когато Монте бе мъртъв, той щеше да стегне примката, за да я накара да си мълчи.

Не беше съвсем наясно обаче как да й прати пари по начин, който нямаше да бъде проследен. За това щеше да е необходима известна доза финес.

Дейвид знаеше със сигурност, че доктор Кирш трябва да изчезне. Но щеше трудно да изфабрикува напълно убедителен инцидент сега, когато Рейчъл бе научила… нещо. Макар че какво знаеше тя? Че Дейвид Коен си е правил пластична операция? Какво доказваше това? Нищо. Абсолютно нищо.

И все пак Рейчъл Савоне знаеше, че съпругът й е част от мафията. И сега си мислеше, че знае нещо за него. Нещо, което не бе възможно да докаже, защото нямаше никакъв Дейвид Коен. Той не съществуваше. Да, разполагаше с всички надлежни документи, но колко надеждни бяха те? Щом Бени не му позволяваше да влиза в казино заради софтуера за лицево разпознаване, Дейвид нямаше намерение да ходи на летището или дори извън Лас Вегас.

Трябваше да си поговори с равин Кейлс. Един откровен, открит разговор, в който съвсем ясно щеше да му даде да разбере, че няма проблем да го убие, освен ако той не му сподели с какво го държи Бени. После, ако се наложи, щеше да се оправи и с Рейчъл. Нямаше намерение да споделя с мъжа й какво планира тя, защото тогава щеше да получи заповед да я премахне. Не, първо щеше да се увери, че погребалното бюро не е завещано на Рейчъл, дори ако трябва да опре пистолет в главата на равин Кейлс.

Но колко време щеше да е необходимо на федералните да започнат да душат не само около клуба, но и в личния живот на Бени? Колко време щеше да мине, преди да видят колко много пари е дарил на синагогата? Преди да изпратят призовка за ревизия на счетоводните книги на синагогата? Прецени, че Бени Савоне е достатъчно умен, за да избегне подобен тип непристойност, но това не означаваше, че федералните няма да поискат да си поговорят с него, само за да накарат Бени да се поизпоти.

Дейвид влезе в къщата и се върна обратно навън няколко минути по-късно с бележник с жълти листове, химикалка, чаша трийсетгодишен отлежал скоч и своя екземпляр на Тора. Направи списък на всички хора, с които трябваше да се оправи на местно ниво. Включи дори бодигардовете, пребили онзи турист, тъй като бяха навън под гаранция с висящо дело и кой знае какво можеха да кажат. После скъса страницата и направи списък с всички хора, с които трябваше да се разправи в Чикаго. Името на Джеф Хопър бе най-отгоре. Скъса и тази страница от бележника, сгъна двата листа и ги пъхна заедно в Тора, така че да има лесен достъп до тях — нещо, което да му напомня защо върши всичко това.

Направи и кратък списък на всички материали, от които щеше да се нуждае: оръжия, сносни ножове, в случай че реши да поеме по този път, ботуши с метални върхове, ръкавици белина, неръждаема тел за почистване на съдове, патрони с кух връх, въже… Минало бе много време, откакто си беше подготвял приличен комплект инструменти за убиване, затова се наложи да си припомни всички важни пособия, които обичаше да държи подръка.

Това го подсети за още една важна подробност. Дейвид отново влезе в къщата и се върна с бутилка скоч, телефонния указател и телефона. Наля си още едно питие и прелисти телефонния указател. Накрая попадна на списъка за доставка на строително оборудване. Подмина първия магазин, защото името му се стори подозрително, и продължи да преглежда надолу по страницата, докато не се натъкна на „Кърбис машийн тулс дайрект & рентъл“. Магазинът се намираше от другата страна на Крейг роуд, на около шестнайсет километра. Там още нямаше много строителни площадки. Имаше казино, естествено, и едно твърде скъпо кино, но липсваха сносни къщи, което беше перфектно, тъй като липсата на сносни къщи означаваше, че в района няма много евреи. Последното, което искаше, бе да се сблъска с някой от паството си, докато върши другата си работа. На практика беше прецакал нещата с Рейчъл днес, а беше поне отчасти подготвен за разговора с нея.

От „Кърбис“ отговориха след първото позвъняване.

— Здравейте — каза Дейвид, — искам да наема преносима леярна.