Другото лице

ПЪРВА ГЛАВА

Дейвид Коен. Сал Купъртин превърташе в ума си името непрекъснато. Дейвид Коен. Когато беше хлапе, ненавиждаше собственото си име, навярно защото всички деца в квартала имаха чичо на име Сал. Но като порасна, то взе да му харесва, защото внушаваше власт и заплаха — две неща, които му допадаха… поне като абстрактни понятия.

Дейвид беше библейско име и също имаше своята стойност. Сал не беше религиозен, така и не се увлече по вярата през годините, нали изкарваше прехраната си с убийства. С вината и разкаянието можеше да се справи, но да търси отговори за живот, който започва след смъртта? Не, на Сал не му пукаше за подобни измишльотини.

Коен. Добре. Беше съвсем различно. Сал познаваше доста евреи, а и Фамилията се спогаждаше добре с Кошер Ностра[4], които се занимаваха с дистрибуция на екстази и фалшиви билети из кампусите на колежите. Тези типове бяха основно израелски и руски евреи, а дните на Бъгси Сийгъл и Майер Лански[5] до голяма степен бяха останали в миналото. Израелците и руснаците в Чикаго бяха млади и имаха респект, защото Фамилията им се виждаше като нещо мистично, което бяха виждали само по филмите. Наричаха се Яков или Борис, или Виталий, или Звика, говореха завалено, носеха потници и големи часовници и караха рейндж роувъри, така че всички знаеха, че не са от местните фамилии Розенблат и Леви. В истинския бизнес обаче бяха безмилостни. Оставяха послание, като убиваха кучето и приятелката на длъжника си — по този начин го смазваха емоционално до края на живота му, без да са го докоснали и с пръст. „Ако някой ти дължи пари, пречупи духа му и той ще ти плаща, докато е жив“ — казваха. И макар да не му се щеше да признае, че е така, Сал съзнаваше колко проницателна е тази практика. Проблемът беше, че Фамилията бе останала в бизнеса толкова дълго тъкмо защото не нараняваше невинни граждани и домашни любимци. Ако убиеш нечие дете или куче, тази гадост веднага се появява във вестника и започва истинско разследване. Ако убиеш някоя отрепка, това си е просто една мъртва отрепка. Убиеш ли четирима федерални, животът ти може да се промени напълно.

Но Дейвид Коен! Изобщо не звучеше като име на корав тип. По-скоро бе име на човек, който ти оправя очилата. Или който може да ти е адвокат.

— Дейвид Коен — изрече Сал, но името не му звучеше достатъчно добре. Вероятно щеше да е така поне още две седмици, или докато челюстта му се възстанови напълно.

Изчезнал бе преди шест месеца и оттогава никой не го бе заговарял директно, нито го бе поглеждал в очите. Докато шефовете се опитваха да решат какво да правят с него, прекара седем дни в и около камиони с хладилни камери, които превозваха месо. Накрая го зарязаха в Лас Вегас.

Или поне той смяташе, че градът е Лас Вегас.

В местния вестник „Джърнъл ривю“ имаше журналист на име Харви Б. Къран, който прекарваше половината от времето си в писане на клюки за всички „босове“ в града, а през останалото дращеше клюки за хората, които вземат подкупи от „босовете“. Освен това Оскар Гудман вероятно щеше да се кандидатира за кмет, така че всяка вечер по местните новини течеше нов материал за това как той щял да вдъхне нов живот на града и да му върне атмосферата на Рат пак. На никого не му пукаше, че Гудман всъщност е говорител на гангстерския Олимп.

Всичко беше съвсем открито. Като се изключи Сал, разбира се. От шест месеца той живееше в една и съща къща, позволяваха му да излиза само през задния вход, и то единствено през нощта. Не че изгаряше от желание да пътува, особено след като премина през многобройни и мъчителни операции: на носа и брадичката, на няколко зъба, които му извадиха и смениха с постоянни импланти. Премахнаха татуировките му с лазер, обръснаха главата му, накараха го да носи очила. Последното нещо — поне Сал се надяваше да е последно — бе челюстта му. Дори операциите правеха тайно. Превозваха го в задното отделение на микробус без прозорци посред нощ и тайно го вкарваха в лекарски кабинет, после го наблъскваха с упойка, а Сал се събуждаше обратно в къщата. Вече дори не си правеше труда да взема болкоуспокояващи. Всяка част от тялото го болеше толкова, че и всичкият перкоцет на света нямаше да му помогне. Особено докато го държаха в плен в елегантната двуетажна къща, снабдена с басейн с морска вода, закрито джакузи и сауна, напълно оборудван фитнес салон и телевизори във всяка стая с около петстотин кабелни канала.

А сега и това: Дейвид Коен.

Сал тъкмо правеше упражнения за бицепс във фитнеса, когато Малкия Джо, хлапето, което живееше с него, влезе и му подаде кафеникав плик, пълен с нещо.

— Какво е това? — попита Сал.

— Бени каза да ти го дам — обясни хлапето. — Не съм задавал скапани въпроси.

Малкия Джо не поставяше под въпрос абсолютно нищо. Което вероятно не беше лошо. Но дори Сал да подпали къщата, малкият нямаше да си направи труда да попита защо, просто щеше да седи и да гледа как сградата гори — особено ако Сал му каже, че го е направил по заповед на Бени.

Името Бени Савоне не означаваше кой знае какво за Сал, когато живееше в Чикаго, но определено имаше своята тежест в Лac Вегас… Достатъчно голяма, за да се появява редовно в клюкарската рубрика на Къран. Бени имаше стриптийз клуб в града, наречен „Дивият кон“, но във вестникарската рубрика споменаваха основно брака му. Той го свързваше с религиозната еврейска фамилия Кейлс, която не беше забъркана в никакъв мръсен бизнес. Като се изключи тъстът на Бени, който беше равин в „Темпъл Бет Израел“.

Бени не му беше споменавал нищо по въпроса. Всъщност Сал все още не бе наясно как така се укриваше при фамилията Савоне, след като Фамилията в Чикаго не беше правила бизнес с тях преди. Не беше негова работа да разпитва за подробности, но начинът, по който се отнасяше Бени към него (с уважение, но и съвсем очевидно като с подчинен), му подсказваше, че каквато и сделка да са сключили двете фамилии, тя не представлява краткосрочна уговорка. Същото сочеха и многобройните операции за промяна на лицето му.

Сал взе плика и го занесе в спалнята си, където изпразни съдържанието му върху леглото. Акт за раждане, карта за социални осигуровки, копия от диплома от Юдейския общински колеж в Синсинати, дори стари сметки за комунални услуги — всичките на името на Дейвид Коен. Към копието от договор за наем на къщата, в която вече пребиваваше (споразумение между него и адвокатско сдружение, изготвено в настоящия ден), бе прикрепена бележка. Върху нея със старателния почерк на Бени бе написано: „Това си ти. Научи го наизуст, Рейнман. Абсолютно всичко.“

Рейнман. Не беше чувал това прозвище, откакто напусна Чикаго.

Имаше и още: родословно дърво на рода Коен, чиято история стигаше чак до Полша през XIX век; овехтяло копие на Талмуда с позлатени страници; ермолка[6].

— Дейвид Коен — отново произнесе Сал.

Стана от леглото и отиде в банята. Най-хубавата баня, която някога бе имал. С травертинови плочки, джакузи, душкабина с вградено място за сядане. Трудно му беше да разгадае защо е тази необходимост от място за сядане. Освен ако не се къпеш често с други хора. При мисълта за това му домъчня за жена му Дженифър, и то така внезапно, че чак му прилоша. Покри седалката с шампоани, сапуни и кърпи — всъщност с всичко, което можа да намери — и сега тя беше просто рафт. В далечния край на банята имаше прилежаща стаичка с приблизителните размери на спалнята, която споделяше е Дженифър в къщата им в Чикаго. Беше толкова голяма, че разполагаше със собствен килер: обкован с кедър дрешник, в който се поддържаше по-ниска температура, отколкото в останалата част на къщата, чрез отделен климатик. Дрешникът беше пълен с дизайнерски дрехи — костюми, официални ризи, всекидневни панталони, пуловери, обувки… И по всичките все още висяха етикети с цените. На всеки чифт обувки стоеше цена между петстотин и седемстотин долара, или приблизително сумата, която Сал предвиждаше да похарчи за обувки през цялата година.

Всъщност Сал едва ли би могъл да си позволи някога къща като тази, макар че тя определено бе по възможностите на братовчед му Рони.

Или може би на някого като равин Дейвид Коен.

През последните шест месеца обаче Сал се опитваше да измисли как да избяга. Не знаеше къде точно ще отиде, но беше сигурен, че завръщането в Чикаго щеше да е самоубийство — или ще попадне в ръцете на ченгетата, или в тези на Фамилията. Дебелия Монте бе пределно ясен по въпроса.

Никой не му даваше информация за положението в Чикаго и случая с донибрасковците, но Сал бе наясно, че щом от Фамилията са го оставили жив, значи имат по-сериозни планове за него. Възможно бе и да са получили в замяна нещо от фамилията Савоне, защото убийството на федералните им бе причинило големи неприятности. Те щяха да се разпространят из всички фамилии и да станат причина невинни — или относително невинни — хора да бъдат изправени на съд само за да има и позитивни статии в „Трибюн“ и „Сън-Таймс“.

Освен това, ако отново се появеше в Чикаго, Сал щеше да разполага най-много с час, за да влезе и излезе от града, преди да усетят присъствието му. Щяха да го изпеят доносниците, ченгетата (дори и корумпираните) или федералните, а можеше да го издаде и произволен гражданин. Хората на улицата търсеха начин да спечелят обявеното възнаграждение, така че шансовете да го предадат на полицията ставаха още по-сериозни. И все пак Сал си мечтаеше и кроеше планове как посред нощ ще отиде да вземе Дженифър и Уилям и тримата заедно ще избягат в Канада… Но винаги стигаше до въпроса, на който просто нямаше отговор: „А после какво?“

Въпрос, който го парализираше със своята наивност. Рони бе обещал да измъкне семейството му навреме — обещание, което Сал осъзна, че е напълно неосъществимо, щом камионът потегли в нощта, но все още се будеше сутрин и търсеше до себе си в леглото Дженифър. Успял бе да оцелее в играта петнайсет години, като съхраняваше стриктно навиците си. Трудно можеше да се откаже и от най-дребните.

Сал се наведе, включи джакузито и наблюдава няколко мига как ваната се пълни с вода, а струйките се включват с цвърчене. „Една година“ — помисли си. Една година, през която трябваше да бъде равин Дейвид Коен. После щеше да разполага с малко пари, с някакви връзки, с начин да се измъкне от тази бъркотия. В крайна сметка вече бе изкарал шест месеца. Какво беше още година? Може би щеше да успее да вземе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, макар да знаеше, че федералните ще ги следят доста дълго време, в случай че той се опита да осъществи контакт. Значи може би две години. Да. Две години. След две години ще направи своя ход.

И така, равин Дейвид Коен се върна обратно в спалнята, събра всички документи, които му бяха предоставили, и ги постави на стола до джакузито. После свали дрехите си, потопи се във ваната и остави струйките да масажират гърба и врата му, докато започна да осъзнава, че в обозримото бъдеще Сал Купъртин — с всички неща, които бе извършил, и всички хора, които обичаше — щеше да е мъртъв.

След това се залови да чете.

Изминаха още три седмици, но когато настъпи моментът да свалят скобите от челюстта на Дейвид Коен, Бени реши, че е безопасно равинът да излиза през предната врата на собствената си къща. Оставаха две седмици до Деня на благодарността, а Дейвид бе прекарал предишните в четене, четене и пак четене, като всеки ден в къщата пристигаше нов религиозен текст с конкретни инструкции какво трябва да бъде научено. Дейвид оценяваше вниманието към детайлите, понеже подобряваха прикритието му, но и му се струваше малко прекалено. Дали някой би се приближил до него в хранителния магазин, за да поиска да му разтълкува части от Талмуда? А когато трябваше да очисти някой тип, дали се очакваше от него да се спре и да просветли скапаняка какво означава да си ветеран по история и цялата онази работа, че благородството задължава? Изглеждаше му излишно. Всички текстове идваха със съответните тестове — десет или петнайсет въпроса, изписани с елегантен почерк, на които Дейвид трябваше да отговори и да ги изпрати обратно. Не се опитваше да шмекерува. Просто отговаряше на въпросите и се надяваше, че този, който го оценява, ще вземе под внимание, че едва е завършил гимназия (макар това до голяма степен да се дължеше на факта, че се бе влюбил в Дженифър през последната си година в училище).

Най-странното нещо — или поне едно от най-странните — бе, че откакто Дейвид получи новата си самоличност, Бени изобщо не се мяркаше в къщата. Преди се появяваше за среднощните срещи при лекаря, за да провери как се развиват многобройните операции; задаваше въпроси за времето на лечение и кога ще е подходящо Дейвид да увеличи физическата си активност. Последното бе доста иронично, тъй като Бени имаше поне четирийсет и пет килограма наднормено тегло. Тъкмо затова Дейвид осъзна, че загрижеността на другия мъж не бе изцяло алтруистична. Нямаше нищо против визитите на Бени. Предпочиташе ги пред опитите да води разговор с Малкия Джо.

Един ден обаче Бени Савоне паркира пред къщата и се обади на Малкия Джо, който подаде телефона на Дейвид.

— Готов ли си да махнеш това проклето нещо от устата си? — попита Бени.

— Готов съм от деня, в който го поставиха — заяви Дейвид.

— Тогава да вървим. Паркирал съм отпред.

— Наистина ли?

— Днес е благословен ден, равине — отвърна Бени и затвори.

Дейвид излезе през предната врата и се почувства сравнително добре, макар да не носеше пистолет у себе си. Разбира се, през последната половин година той нямаше достъп до оръжие, но сега се намираше навън, на обществено място (доколкото може да се брои за такова къща зад частен портал), и осъзна, че за първи път от двайсет години излиза невъоръжен.

— Изглеждаш добре — похвали го Бени, когато се настани на седалката до шофьора.

— Свалил съм тринайсет килограма — отвърна Дейвид. Не можеше да отваря устата си почти от шест седмици. Една вечер, след полунощ, го бяха приспали в лекарски кабинет, а на следващата сутрин се бе събудил с болезнени рани от двете страни на главата, зад ушите. Имаше чувството, че са го фраснали с чук, което всъщност си беше точно така. Откъртили бяха челюстта му с чук и длето, за да я смъкнат надолу, и бяха поизгладили грубите ръбове, след което бяха сложили скобите. Беше му адски трудно да говори, но да кара Малкия Джо да му прави протеинови шейкове, направо го тласкаше към самоубийство.

— Май и аз трябва да си сложа скоба на челюстта — пошегува се Бени. — Това е мечтата на жена ми.

Бени потегли с колата по дългата алея и изчака вратата да се отвори. Дейвид установи, че порталът е почти три метра и половина висок и на всеки ъгъл има закачени камери, макар в къщата да не бе виждал система за видеонаблюдение. Трябваше непременно да попита. Бени зави надясно и Дейвид осъзна, че се намира в квартал с домове, които са също толкова просторни, колкото и неговата къща. Всъщност бяха почти идентични. Без нищо характерно. Просто множество къщи, боядисани в цвят между кафявото и бледоморавото, всяка с шадраван с пръскащи херувимчета отпред. Къде бяха многоетажните сгради и уютните американски домове? Още по-странни бяха имената на улиците: „Анасази“, „Хуалапай“, „Тюркоазена долина“.

Докато се движеха, Дейвид забеляза също, че от едната страна на улицата пространството между пресечките е запълнено със сгради, а от другата остават празни площи с натруфени табели, които рекламират бъдещата нова общност. На табелите винаги бе изписано име като „Езерата“ или „Общински градски Център“ и неизменно бе изрисувано усмихнато бяло семейство. Дори не се опитваха да имитират стремеж към политическа коректност или мултикултурна среда. Неговият собствен жилищен квартал се наричаше „Езерата край Съмърлин грийнс“, въпреки че Дейвид не видя нито езера, нито зелени площи. Но багерите, които мярна в пустите парцели, подсказваха, че и едните, и другите ще се появят в даден момент.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита най-сетне Дейвид.

— В Съмърлин.

Съмърлин. Дейвид бе прочел за това място във вестника. Ново населено място, проектирано от Хауърд Хюз[7].

— Защо всичко е едно и също?

— Добре дошъл във Вегас — каза Бени.

Пътуваха мълчаливо още няколко минути, а Дейвид попиваше света около себе си. Постоянно минаваха през кръгови кръстовища, които му се сториха изключително абсурдни, тъй като нямаше други хора по тях.

— Къде са казината? — попита Дейвид.

— На главната улица. — Бени посочи на юг. — Има ги и в малки мизерни дупки из града. Места, където се играят карти. Където можеш да пиеш. Да видиш как свири Еди Мъни[8]. И други такива неща.

— Казината — започна Дейвид, — те част от бизнеса ви ли са? — Избягваше да задава въпроси за операциите на фамилията Савоне, но сега, когато бе ясно, че ще прекара известно време по тези места, му се стори уместно.

— Не — заяви Бени. — Упражняваме влияние върху ресторантьорските и хотелиерските профсъюзи, както и върху счетоводните документи. Имаме договори за производство на цимент и желязо, държим и няколко строителни предприятия, но вече просто не можеш да си купиш казино. Нещата не са такива, каквито бяха. Става ли дума за място като „Беладжио“, говорим за десет хиляди работни места. А така или иначе, в града можеш да въртиш бизнес свободно. Половината фамилии нямат достатъчно акъл, за да осъзнаят, че могат да си спестят затвора, ако знаят къде да се подпишат и къде не. Дойдат ли при мен за съвет, им го давам, ако ли не, просто ги оставям да си чупят главите. За всички ни е по-добре да работим заедно, но ако някой не знае как се прави дружество с ограничена отговорност, проблемът си е негов. Нямам нищо против друга фамилия да си опита късмета с лесната печалба и да открие колко е прогнила тя в наши дни, нали схващаш?

Дейвид не проумяваше напълно. В Чикаго действаше като силов наемник, на когото основно му плащаха, за да не схваща, и така нещата вървяха добре, поне доскоро. Знаеше, че Фамилията в Чикаго прави много пари от хероин и кокаин, както и че истинските постъпления идват предимно от изхвърлянето на боклука и депото за отпадъци. Схванал бе, че договорите с общината носят истинските пари. Всъщност това бе още една причина, поради която федералните обикновено стояха настрана: никой не искаше контейнерите с боклук да стоят пълни по улиците. Но практическите подробности на бизнеса бяха в ръцете на хора, доста по-високо в йерархията — като братовчед му Рони.

— Тези еврейски глупости — рече Дейвид, но се сети за жената и децата на Бени и се спря. — Не исках да прозвучи неучтиво — продължи, — но не мога да ги разбера.

Бени се почеса по шията. Зави по главния път за Съмърлин, а после се качи на магистралата и пое на юг, като през цялото време мълчеше. Дейвид нямаше проблем с това. Самият той щеше да е доволен да не обели и дума до края на живота си.

— Нека те попитам нещо — обади се най-сетне Бени. В гласа му се усещаше напрегнатост. И може би раздразнение. Дали щеше да отбие и да го застреля в лицето? Дейвид нямаше как да е сигурен. Но беше напълно убеден, че Бени не е от типа хора, които биха изцапали тапицерията на колата си, да не говорим за костюма: перфектно скроен „Армани“, който вероятно бе доста скъп. — Ти имаш ли висше образование?

— Не — призна Дейвид, макар да му се струваше, че всичкото четене, което му се налагаше да върши сега, компенсира този пропуск.

— А бил ли си в чужбина някога?

— Няколко пъти в Канада — отвърна. Не спомена за еднодневното си пътуване по работа до Ямайка, защото прецени, не няма основателна причина да го разказва на Бени. Беше прекарал три часа там, за да измисли как да се отърве от петима мъртви ямайци.

Бени се почеса по шията на същото място като преди и Дейвид забеляза, че малки червени подутини се спускат от брадичката до адамовата му ябълка. Порязвания от бръснач. Но онова, което всъщност чешеше другият мъж, бе набъбнала и добре оформена черта в по-тъмен тон. Забелязвал я бе и преди, без да й обръща особено внимание, но сега беше достатъчно близо, за да види, че е белег от операция. Или просто някой се бе опитал да пререже гърлото му.

— Защо? — попита Бени.

— Какво имаш предвид?

— Защо не си излизал от страната?

— Жена ми все ме врънкаше да отидем на почивка на Бахамите — започна Дейвид. — Но знаеш какво става, като ти се роди дете.

— Ти нямаш съпруга — заяви Бени. Отново беше ядосан. Или просто се държеше злобно. Каква гадина.

— Не — потвърди Дейвид. — Явно нямам.

— А защо не си следвал?

— Когато навърших деветнайсет, вече се бях отдал напълно на бизнеса — обясни Дейвид.

— Някога чувал ли си за „Харвард“? — попита другият мъж. — Да.

— А за Европа?

Дейвид реши, че знае накъде върви разговорът.

— Да, чувал съм и за едното, и за другото.

— Мислиш ли, че има хора като мен и теб, които се размотават из „Харвард“ и Европа? Мислиш ли, че ако влезеш в „Харвард“, за да попиташ къде е тоалетната, ще ти отговорят на въпроса?

— Аз или новото ми аз?

— Ти, онзи тип, който застрелва хората в тила.

— Не зная — призна Дейвид.

— Разбира се, че знаеш — възрази Бени. — Ако гангстер влезе в „Харвард“ и попита за тоалетната, ще го качат на служебния асансьор и ще го заведат там, където пикаят чистачите. Същото ще се случи и в Европа. Да речем, че идеш в Хага, например. Знаеш ли какво е Хага? — Дейвид отговори, че не знае. — Там се провеждат съдебните процеси за военни престъпления. В общи линии е световната съдебна зала. Намира се в Холандия. Знаеш ли какво ще се случи, ако двамата с теб отидем там сега? Ще ни изтикат до стената и ще ни претърсят; ще ни попитат дали сме от скапаната Коза Ностра, въпреки че никой от нас дори не говори италиански, и ще ни хвърлят в килия е разни типове с чаршафи на главата.

— Какво ще правим в Холандия? — попита Дейвид.

— Забрави за Холандия. Искам да кажа следното: виждал ли си някога да качват евреин на служебния асансьор или да го изправят на съд за военни престъпления? Чувал ли си човек на име Дейвид Коен да е загазил заради повдигнати обвинения по закона РИКО?

— Обаче — вметна Дейвид — през повечето време половината свят се опитва да ги избие.

— Точно така — отвърна Бени. — А ако се закачаш с един евреин, ще си имаш работа с всички тях.

Дейвид се замисли над това. Замисли се и колко сериозно е притеснен, че братовчед му оттегли доверието си от него заради убийствата на федералните… Струваше си да се притеснява, тъй като със сигурност знаеше, че Дебелия Монте е убил собствения си братовчед Нийл същата онази вечер, само и само да не изтече информация. Но дори и при Кошер Ностра всичко се базираше на фамилията — истинското семейство и мафията като семейство. Дейвид не можеше да си спомни някой от тези типове да е имал проблеми с ченгетата някога.

— Значи искаш да съм твоят вътрешен човек при евреите? — предположи.

Бени почти се усмихна, но се спря и отново потърка онова място на шията си. Беше странен тип. Имаше нещо коварно в него, никога не ти съобщаваше информацията директно, а те караше да задаваш въпроси.

— Вярно ли е, че можеш да помниш всякакви глупости, както се говори? — попита Бени.

— Предполагам, че е така — потвърди Дейвид. Напред видя извисяващите се казина по главната улица, включително и онова, което приличаше на гигантска спринцовка.

Бени слезе от магистралата при хотел „Ел ранчо“ и зави наляво, завъртя се по няколко улици и спря на паркинг до просторен парк. Отпред имаше кемпер с двама чернокожи, които седяха на пластмасови шезлонги върху шосейната настилка, пушеха цигари и печаха хотдог на малко барбекю. Върху задната част на кемпера бе изрисувано залязващо слънце над планинско езеро. Возилото имаше частен регистрационен номер от Аризона, който гласеше: СКИТНИК, а на рамката му пишеше: КОЛАТА НА РАЛФ И ЛИНДА.

— Тези типове ще ти махнат гнусотията от устата.

— Лекари ли са? — попита Дейвид.

— Човекът, който ти направи операцията, претърпя злополука — каза Бени.

— Ще го изчакам да се излекува.

— Злополуката е от по-различно естество — поясни Бени и посочи един от чернокожите. На около петдесет и пет, с гъста прошарена брада и очила без рамки. — Работил е като лекар. Знае какво върши.

— Кога е бил лекар? Във Виетнам ли?

— Търсим го, когато не можем да използваме нашите доктори — обясни Бени. — Само трябва да клъцне две телени жици.

— Които се намират в устата ми — вметна Дейвид.

— Изборът е твой, равине. Или ще го направи той, или ще се върнем обратно у вас и ще накараме Малкия Джо. Когато не е на метамфетамини, ръцете му не треперят много.

Дейвид не смяташе, че Малкия Джо взема метамфетамин. Хлапето беше твърде мързеливо, за да го приготвя. Но разбра намека и слезе от мерцедеса.

— Кой от вас е лекарят? — попита. Искаше поне да се увери, че Бени знае кой какъв е.

— Аз — обади се Прошарената брада. Дори не си направи труд да вдигне поглед от открития огън, на който печеше хотдога си.

— Това е човекът, за когото ти казах — обади се Бени, бръкна в джоба си и извади портфейла. Измъкна пет банкноти и ги подаде на Прошарената брада, който на свой ред ги връчи на другия мъж. Онзи преброи парите, кимна два пъти и ги пъхна в чорапа си. — Колко време ще отнеме?

Прошарената брада се изправи и отиде при Дейвид.

— Усмихни се широко — рече и равинът го направи. Брадатият надникна в устата му и поклати глава едва забележимо. — Кой е правил процедурата?

— Доктор Крейн — отговори Бени.

Прошарената брада хвана брадичката на Дейвид и я завъртя първо на едната, после на другата страна.

— Боли ли те, като правя така?

— Да — потвърди Дейвид.

— Повече или по-малко, отколкото преди месец?

— По-малко.

— Поне това е добра новина — заяви мъжът. На Дейвид не му хареса това „поне“. — Протезите титаниеви ли са?

Дейвид нямаше представа, затова просто сви рамене, но Бени потвърди:

— Да, за удължаване.

— Ще пъхна пръст в устата ти — каза Прошарената брада на Дейвид. Не го молеше, просто му обясни какво ще се случи. Пръстът миришеше на комбинация от цигарен дим и деликатесна горчица, а и вкусът му бе същият, така че за миг Дейвид си помисли, че ще повърне — изключително трудна задача в настоящото му състояние. — Просто дишай през носа — препоръча брадатият и започна да мести пръста си към задната част на устата му. Притискаше ту долните, ту горните му венци, както и долната част на устната кухина. — Така боли ли? Просто кимни с глава.

Дейвид кимна.

— Доктор Крейн е поставил скобите твърде високо, около предкътниците и кътниците, така че венците ти да се сраснат със скобите — обясни Прошарената брада. — От старата школа е. Такива като него искат хората наистина да мразят лекарите. — Извади ръката си от устата на Дейвид, след което изчезна за момент в кемпера и се върна с компактно малко огледало. Подаде му го. — Погледни си венците — каза. — Имаш около осемдесет процента инфекция.

Дейвид видя, че венците му са тъмночервени и са се сраснали със скобите, които държат челюстта. Забелязал го бе и преди, но беше сметнал, че е част от процедурата. Бени се приближи и също погледна.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Процедурата ще бъде кървава — предупреди Прошарената брада. — Още една стотачка и ще наблъскам приятеля ти с достатъчно новокаин, за да не почувства нищо. За двеста ще го сложа под пълна упойка.

— Просто махни проклетото нещо от устата ми — каза Дейвид.

— Не искаш ли упойка? — попита брадатият.

— Просто искам да махна проклетото нещо от устата си.

— Става дума за два часа, през които ще трябва да режа и да дърпам скоби от меката ти тъкан — поясни Прошарената брада. — Докторът е прокарал скобата чак през мъдреца ти. Ще е адски трудно и болезнено. В момента съм наистина откровен с теб.

— Просто махни тази гадост от устата ми — настоя Дейвид.

Прошарената брада погледна към Бени, за да получи одобрение, а той вдигна ръце:

— Направи каквото иска.

— Почакай тук още няколко минути, докато двамата с асистента ми стерилизираме всичко необходимо — каза Прошарената брада.

Тъмнокожите мъже влязоха в кемпера и ги оставиха сами навън. Дейвид си помисли, че ако онези извадят иглите и останалите медицински инструменти, за да ги стерилизират на барбекюто, той просто ще си извади сам скобите, а инфекцията да върви по дяволите.

— Бях готов да платя още стотачка — заяви Бени.

— Благодарен съм ти — отвърна Дейвид и наистина беше така. — Но няма да позволя на онова копеле да ми инжектира абсолютно нищо.

— Мисля, че асистентът му върши тази работа.

— Още по-лошо.

Тогава Бени се усмихна. Беше истинска, непресторена усмивка.

— Ще ти се отплатя за това — рече Бени. — След пет или десет години. Когато двамата с теб управляваме този град. Ще седим някъде и ще се смеем на тази история.

След десет години — помисли си Дейвид — ще съм на някой плаж с жена си и детето. А ти най-вероятно ще си мъртъв и сигурно аз ще съм те убил.“ Хубавата мисъл развесели Дейвид. Дори се усмихна, макар да бе сигурен, че заради скобите, стегнали челюстта му, никой не може да прецени каква емоция се опитва да изрази. Което също не беше лошо.