Другото лице

СЕДМА ГЛАВА

През първите две седмици на декември равин Дейвид Коен се будеше всяка сутрин в пет и тичаше по няколко километра на пътеката за бягане, докато слушаше серия от записи за изучаване на иврит. Равин Кейлс му даде касетите ден след убийството на Малкия Джо.

В онзи понеделник той отиде сутринта в офиса, както му бе наредено, и равин Кейлс започна да му говори на иврит. Когато Дейвид не отвърна, възрастният мъж спря, огледа книгите му, които още не бяха разопаковани напълно, и извади тънка учебна тетрадка, озаглавена „Съвременен иврит за деца“.

— Не си ли я прочел? — попита равинът.

— Опитах — призна Дейвид.

— Какво искаш да кажеш? Прочете сто книги дотук, дори по-голямата част от Мидраш! И си направил само опит да прочетеш тази книжка?

Дейвид не смяташе, че може да научи чужд език. Прочел бе първите десет-петнайсет страници от учебната тетрадка, където се обясняваха азбуката и фразеологията, но нещата не се получаваха. Италианският също не му се удаваше, макар да смяташе, че това е по-скоро свързано с майка му. След като хвърлиха баща му от една сграда, тя забрани в къщата да се говори италиански. Казваше, че това е звукът на бащината му глупост и злоба; звукът, който я бе оставил вдовица; звукът, който я бе оставил сама да отглежда сина си.

— Не ме бива с чуждите езици — обясни Дейвид. — Щом си в Америка, говори английски, така смятам аз. В противен случай си вдигай гълъбите.

— Ксенофобията ти е очарователна — отбеляза равин Кейлс и когато Дейвид не отвърна, добави: — Не всички евреи говорят иврит, в Америка броят им не е толкова голям. Но равин, който не знае сносно иврит, е като риба, която не може да плува.

Равин Кейлс му даде серия касети — разказвачите звучаха като цял град стогодишни евреи — и му обясни, че е важно не само да научи думите, но също така да опознае и гласовете.

Отначало Дейвид не успяваше да хване нишката на разговорите. Говорещите бяха толкова възрастни и произношението им бе толкова изразително, че той долавяше само срички, а понякога дори не можеше да прецени дали чува мъжки или женски глас. Едва когато осъзна, че всеки път, когато зазвучи диалог, той започва да тича по-бързо, да спринтира, всичко започна да му се изяснява. Не можеше да ги разбере, защото не желаеше да чуе какво казват.

Щом си даде сметка, че равин Готлиб е бил измъчван само на няколко метра от мястото, където той се опитваше да учи иврит, Дейвид се притесни и започна да тича за здраве навън, сред претворената природа на квартала му. Докато бягаше на пътя покрай хълмчета, извивки и камъни и подминаваше беемвета седма серия, които препречваха част от тротоара (Дейвид бе убеден, че това не е разрешено), установи, че трябва да се концентрира повече върху собствените си стъпки, отколкото върху записа. В резултат започна да чува историите, да разбира гласовете и да не се плаши от тях.

Слушането на записите и тичането на обществено място се оказаха ползотворни. Равин Кейлс все му обясняваше, че трябва да се интегрира в обществото, да не се страхува от членовете на своето паство, да започне да се държи като равин, особено по време на наближаващите празници, когато Дейвид трябваше да поеме по-активна роля. Откакто уби Малкия Джо, прекарваше по-голямата част от времето си в обучение с Кейлс в синагогата; срещаше се тук-там с разни хора, учеше разговорен иврит от възрастния равин и от касетите. Беше му трудно — най-вече защото равин Кейлс го караше да учи два нови езика: иврит и нещо, което наричаше „достоен език“. Последното в общи линии означаваше, че на Дейвид вече не му бе разрешено да ругае. Поне на глас.

Докато тичаше, отговаряше на гласовете от касетите — малък напредък в сравнение с началото, когато просто кимаше на другите тичащи или на хората, които се прибираха у дома след края на смените си. Много от тях работеха от девет вечерта до пет сутринта в някой хотел (или в казино, или в стриптийз клуб, или в параклис за венчавки, или някъде другаде), така че в пет сутринта кварталът бе точно толкова оживен, колкото и в пет следобед. Нощем градът не спеше и Дейвид се дразнеше от това, тъй като в последните петнайсет години работеше предимно по тъмни и беше започнал да се чувства доста уютно сам в сенките. Тук всички се придвижваха под прикритието на нощта, което изваждаше Дейвид от равновесие дори повече от обичайното.

Затова не трябваше да се изненадва, когато в пет и половина сутринта, в първия ден на Ханука, се отправи от ъгъла на Пебъл бийч уей към улица „Соуграс“ и откри, че там го причаква мъж в костюм. По фигура напомняше на Дейвид (висок към метър и осемдесет и два, здрав, но не прекомерно), макар да бе с поне десет години по-възрастен. В първия момент Дейвид си помисли, че непознатият е федерален агент. Напомни си да не изпада в параноя, никой в Лас Вегас не го търсеше, а и той вече не изглеждаше като Сал — факт, който го изненадваше всеки път, щом се види в огледалото, и особено сега, когато си бе пуснал гъста брада, нашарена с малки бели участъци.

И все пак първото, което му се прииска да стори, бе да счупи врата на този тип и да продължи напред. Стори му се обаче, че в тази идея има нещо нередно, макар да предлагаше най-простото решение на проблема.

Мъжът го доближи без никакво безпокойство и започна да говори, но Дейвид не го чуваше заради записа, който слушаше. Мъжът бе застанал до един мерцедес и не личеше да носи пистолет или белезници, нито радиостанция или мобилен телефон. Дори и най-добрите федерални не можеха да си позволят мерцедес, затова Дейвид свали слушалките и се опита да си придаде изненадан вид (а не вид на убиец). Все пак остана на достатъчно разстояние, за да има възможност да действа, ако се наложи. Не беше параноичен. Но не беше и скапан страхливец.

— Извинете, съжалявам — изрече мъжът. — Не видях, че сте със слушалки. — Протегна ръка и Дейвид я стисна. — Джери Форд. Като президента, само че аз още имам коса… поне засега.

Дейвид не отговори. Опитваше се да разбере защо този мъж го причаква. Изглеждаше му смътно познат по онзи начин, по който хората в сънищата изглеждат смътно познати.

— Живея ей тук — обясни Джери, когато мълчанието стана неловко — и исках да си побъбря с вас. Виждам ви всяка сутрин, но до скоро просто не можех да направя връзката. Някак си очаквах от дрехите ви да висят онези идиотщини…

Масленожълтата къща на непознатия се намираше на три пресечки от жилището на Дейвид, а мерцедесът му — масленожълт кабриолет, бе с местна регистрация.

— Не са идиотщини — продължи Джери, — божичко, изобщо не са идиотщини, но как се наричаха онези неща, които хасидите носят около кръста си?

— Цицит — отговори Дейвид. Кейлс го бе предупредил, че щом хората разберат, че той е равин, ще започнат да му задават всякакви въпроси, и напрежението от този факт караше Дейвид да будува всяка нощ и да се събужда рано всяка сутрин преди бягането. Спазвал бе същия график и у дома, само че сега се налагаше да чете повече.

Джери щракна с пръсти.

— Точно така, точно така! — съгласи се. — Не знам защо очаквах да видя изцяло черна премяна с… как произнесохте онази дума?

— Цицит — повтори Дейвид.

— О, все едно чирика някое птиче, нали?

— Да. — Дейвид не беше сигурен дали е така. Знаеше обаче, че има правото да бърка и никой да не оспорва грешката му, което доста му харесваше.

— Не зная защо си помислих така — продължи Джери. — Равин Готлиб и равин Кейлс са като вас, нали?

— Никога не съм го срещал — отвърна Дейвид. — Равин Готлиб.

— Адски приятен човек — заяви другият мъж, но заради начина, по който го каза, Дейвид се усъмни в думите му. — Никога не съм го смятал за пияница. Нито за фен на плаването, но пък кой би могъл да знае, нали? Личният живот на равините сигурно е голяма мистерия.

— Съжалявам — изрече Дейвид. Наскоро равин Кейлс го бе посъветвал: „Започвай разговори с думата „съжалявам“ и хората ще предположат, че се извиняваш, защото си много зает, дори ако просто се опитваш да се отървеш от тях. После добави „но“ и ако си късметлия, човекът ще разбере намека и ще те остави на мира.

— Не, не, аз съжалявам, вие сте зает човек — каза Джери. — А аз ви спрях, докато си тичате, сякаш съм престъпник. Ставам в ранните часове също като вас и си помислих, че това може да е единствената възможност да си поговорим за малко. Иска ми се да довърша един бизнес разговор, който така и не успях да доведа докрай с равин Готлиб. — Измъкна визитна картичка от сакото си и я подаде на Дейвид. — Ръководя свой собствен биомедицински бизнес и искам да се свържа с погребалното бюро към синагогата. Трябва да отбележа, че съм неин член и имам отлична репутация.

Дейвид се вгледа във визитката и се опита да проумее какво става. Не успя.

— Съжалявам — повтори и се опита да върне визитката на непознатия.

— Не, не, задръжте я — настоя Джери. — Не се опитвам да ви продам нещо. С равин Готлиб разговаряхме по този въпрос надълго и широко преди злополуката, а после равин Кейлс отказа да приеме обажданията ми. Опитах се да се свържа с неговия зет, но той също започна да шикалкави. Каза, че се занимава единствено с набирането на средства, което напълно разбирам. Не трябва да смесваш бизнеса със семейния живот, нали?

— Не познавам добре господин Савоне — отвърна Дейвид, — но според Талмуда бизнесът е тест за нашата нравственост. А аз знам, че господин Савоне е нравствен човек.

— Няма спор — кимна другият мъж. — Моят бизнес е свързан с тъканите, а при тях няма дискриминация. Имаме много общи проекти със стоматологичния факултет към Университета на Невада, Лас Вегас и с медицинското училище в Рино, с някои частни медицински клиники в Невада и в Орегон. Опитваме се да разширим бизнеса и в Юта, но мормоните са същински големи[21], нали така?

Джери се вторачи в него, сякаш търсеше одобрение. Това бе едно от странните неща, които Дейвид бе забелязал при евреите. Те не се втурваха веднага да ти обясняват, че са евреи, щом разберат, че си равин, или когато срещнат непознати, за които смятат, че също са евреи. Вместо това пускаха еврейски кодови думи по време на разговора само за да ти подскажат тайно, че са членове на племето. Подходът им напомняше на Дейвид за начина, по който говореха много от кандидат-гангстерите. Всяка тяхна втора дума беше „очистен“ или „респект“, или някоя друга простотия, която бяха запомнили от „Кръстникът“, сякаш всички тичаха наоколо и говореха за започване на война с останалите фамилии.

— Трябва да се интересуваш, да търсиш и да питаш усърдно — изрецитира Дейвид. Беше прочел фразата в Талмуда и тя му звучеше като нещо, което равин Кейлс би произнесъл без обяснение, затова реши да я използва.

— Разбирам, разбирам — каза Джери. — Проблемът е, че се опитвам да развия партньорство с едно-две местни погребални бюра за онези хора, които искат да дарят тъканите си. Честно казано, ние разполагаме с едни от най-чистите тела, дори възрастните водят хигиеничен начин на живот, нали така?

— Съжалявам, но… — изрече пак Дейвид.

— Не, не, разбирам. Темата не е приятна. Но нали разбирате, за нашите хора това е голяма възможност да се отблагодарят на местната общност. Разбира се, има правила за тези неща. Синагогата ще бъде компенсирана. За това говорихме с равин Готлиб, само че той не вярваше, че равин Кейлс би склонил. Но сега ви мяркам всеки ден, докато тичате навън, и във вас виждам един изискан млад човек, който, доколкото разбирам, разполага с вниманието и благоразположението на равина. И си помислих, че може би има по-добра възможност да създадем една симбиозна връзка.

Джери замлъкна, сякаш се опитваше да открие онази последна частица от липсващата информация, която би могла да заинтересува Дейвид, без да знае, че вече е попаднал на нея при споменаването на компенсацията.

— Искам да кажа — добави той, — че това ще бъде мицва. Нещо добро за евреите.

— Колко? — попита Дейвид.

— Много добро — отвърна Джери. — Една наистина значителна мицва.

— Не — заяви равинът. — С колко ще бъде компенсирана синагогата?

— О! — възкликна другият мъж. Изглеждаше искрено изненадан. — Зависи от услугата.

— Значи няма да ни платите за това, че ви осигуряваме… как го нарекохте? Тъкан? А само за отстраняването на нещата. Добре ли ви разбрах?

— Да, да — потвърди Джери. — Такъв е законът.

— Колко изкарвате?

— Справям се добре. Бих искал да се справям още по-добре, затова провеждаме този разговор.

— Ако повдигна въпроса пред равин Кейлс — започна Дейвид, — ще се наложи да му посоча как това ще допринесе за доброто на синагогата, нали разбирате. Да го представя в позитивна светлина…

— Разбирам — кимна Джери. — Искате ли да извикаме пресата по този повод?

— Не — каза Дейвид. — Никаква преса. Никога.

— Ясно. Да речем, че говорим за роговици. В Съединените щати има излишък от роговици, но аз мога да ги продам в Китай, в Индия и в други страни, където наистина ще помогнат на хората. Не зная дали имате това предвид.

Нямаше това предвид. Но беше интересно.

— Колко изкарвате от подобна сделка? — попита Дейвид.

— Получавам за тях към петнайсет-двайсет хиляди — отвърна Джери. — Не всичко е чиста печалба, разбира се.

— Разбира се — повтори Дейвид, докато си мислеше: „Да, може би само деветдесет и девет процента печалба. — И това е законно?

— Мислите ли, че бих ви предложил нещо незаконно, равине?

Детекторът за баламосване на Дейвид мигновено се включи, тъй като Джери не бе дошъл да говори с него в синагогата, а бе предпочел да го причака на улицата, сякаш продава часовници от куфар, но равинът харесваше находчивостта на този тип.

Лас Вегас бе единственото място, на което бе ходил Дейвид, където всеки се опитваше да те изтръска. Имаше буркан за бакшиши в химическото чистене, сякаш си длъжен да им хвърляш някой и друг допълнителен долар само защото са се справили добре с колосването; буркан за бакшиши на автоматичната автомивка, навярно за да се чувстват оценени роботите. Имаше буркан и в книжарница „Бордърс“ на булевард „Декатур“, където понякога Дейвид се укриваше през деня. Там често виждаше как хората дават по няколко долара на момичето с пиърсинг на носа от информационното гише, защото им е показала къде да намерят книгите за самопомощ.

Но Дейвид можеше да оцени бизнес като този на Джери (компанията му се наричаше „Лайф кор“), чиято цел бе да помага на другите. Проблемът бе, че колкото повече говореше Джери, толкова по-малко Дейвид вярваше, че всичко се прави с алтруистични цели. Особено когато отговаряше уклончиво на въпросите вместо с „да“ или „не“.

Ами ако вземаше подкупи? И какво от това. Целият град вземаше подкупи, дори хора като равин Кейлс.

Един ден „Джърнъл ривю“ пускаше дълга статия за това как един музей на мафията би бил чудесен начин за примамване на семейства и на любители на историята, които не си падат по хазарта, към главната улица на Лас Вегас. А на следващия ден Харви Б. Къран пишеше предубеден текст, в който твърдеше, че фамилиите от Ню Йорк се намесват в проекта за монорелсова железница. Журналистът смяташе, че ако това се бе случило преди трийсет години, по улиците щяла да се лее кръв, и то за добро. Седмица по-късно се появяваше бляскава статия, в която се изтъкваше как Стив Уин[22] спасява изкуствата, като докарва редки картини на Сезан, Моне и Ван Гог в „Беладжио“, за да може светът да ги види. Хората сякаш забравяха, че всяко от тези произведения е купено на гърба на цяло поколение задници, губили парите си на уредени игри на късмета.

Но хората бяха без значение. Местните жители, които виждаше всеки ден в магазин „Смитс“, купуваха наперено хранителни продукти, облечени в анцузи и окичени със златни ланци. Гледаха като тежкари, сякаш искаха да сплашат някоя кутия със зърнена закуска, за да върне парите, които им дължи. А туристите — докато пътуваха по магистрала 15, те преставаха да бъдат счетоводители и архивари и започваха да се превръщат в корави мъжаги с лъскави ризи. Дейвид нямаше да се изненада, ако след петнайсет-двайсет години в града се построи увеселителен парк върху гробището на синагогата с името „Гангстерленд“.

Може би Джери Форд вземаше Дейвид за селяндур.

Може би смяташе, че човек като равин Дейвид Коен не би желал да влезе в играта, а по-скоро би предпочел да види доброто дело в начинанието. Затова Дейвид си каза, че трябва да се престори поне на леко загрижен за цялата процедура. Последното, което искаше, бе някой мошеник да си помисли, че и той е мошеник. Но точно това правеше нещата интересни — нещо във вида на Дейвид бе навело Джери на мисълта, че може да му отправи предложение за бизнес сделка. Възможно бе това да е просто обикновена бизнес сделка. Може би Дейвид бе разчел погрешно нещата, но не смяташе, че е така. Джери Форд най-вероятно го бе набелязал още преди седмица-две и просто бе изчакал, за да му налети със своята измамническа игра. Навярно дори го бе видял с Малкия Джо един-два пъти в квартала и се бе запитал защо новият равин общува с някакъв гангстер.

— Защо не сте пред някоя болница? — попита Дейвид.

— Знаете ли колко хора умират в Лас Вегас всеки ден? — отвърна Джери. — Болниците нямат време да даряват тъкани. И обикновено работят с банки за органи. Но да речем, че почине госпожа Розентал, която е донор на тъкани. Ние отиваме да я вземем, транспортираме я до вашето местенце, извинете, че го нарекох така, и вашият човек извършва процедурата. Предполагам, имате някой, който е квалифициран за подобна дейност?

Дейвид нямаше представа. Бени още не го бе представил на персонала в погребалното бюро. Искаше да се увери, че новият равин „се е поеврейчил колкото се може повече“, преди да започне да общува със служителите.

— Да — потвърди Дейвид.

— Ако се насрочват повече погребения тук, в Съмърлин, това може като цяло да повлияе добре на бизнеса — заяви Джери. — Не че това, което вършите, е бизнес, разбира се.

— Разбира се.

Слънцето бе започнало да изгрява. Това бе любимото време на Дейвид в Лас Вегас, тъй като само по изгрев мястото изглеждаше чисто. Той трябваше да се върне в къщата, да се изкъпе и да отиде в синагогата. Денят щеше да е доста натоварен заради празненството по случай Ханука, а и Дейвид навярно щеше да отслужи първото си погребение (според Бени може би и второто). Цялата седмица го чакаха всевъзможни срещи, литургии и Господ знае още какво. Бени му каза, че след Ханука можело да има много трупове, тъй като в Рино се случвала някаква идиотщина, която би могла да се окаже доходоносна за тях. Но идеите на Джери можеха да помогнат на Дейвид да припечелва нещо допълнително, дори да си проправи малко по-бързо път обратно към Чикаго. Имаше нужда от време, за да обмисли нещата.

— Съжалявам — изрече за пореден път, за да прекъсне монолога на Джери. Човекът тъкмо обясняваше, че в момента са на мода операциите на тазобедрените стави и как с подмяната им хората ще могат да живеят по-дълго. — Имах предвид, че според мен равин Кейлс ще иска да научи каква част от печалбата възнамерявате да дарите на синагогата. — Дейвид не можеше да проумее как, но наистина започваше да говори като нормален човек. Малка крачка за човечеството и така нататък[23].

— О! Явно не съм разбрал… — заекна за миг Джери, докато се опитваше да проумее думите му. — Какъв процент е подходящ според вас?

— Десет процента — отвърна Дейвид. — Петнайсет. Може би дори двайсет. — Този разговор му се стори толкова нормален. Да изтръсква пари от хората бе като втора природа за него. Дейвид знаеше, че ако говори на Джери със собствения си глас, ще измъкне петдесет процента от него. Може би шейсет. По дяволите, вероятно можеше да договори дори седемдесет.

— Петнайсет процента — повтори другият мъж. — Нещо като бакшиш?

— В наши дни хората оставят двайсет процента бакшиш — каза Дейвид.

— Тузарите дават двайсет процента — заяви Джери.

— А вие сте тузар, нали? — Дейвид прибра визитката в джоба на анцуга си и си помисли, че може да започне да си носи джобно ножче за всеки случай. — Ще говоря с равин Кейлс.

— Моля ви само за това, равин Коен — каза бизнесменът.

Стиснаха си ръцете отново и Дейвид остана изненадан, когато усети пот по дланта на Джери.

— Кажете ми нещо — започна равинът, като все още държеше ръката на другия мъж. Усмивката му бе широка и приятелска, или поне се стараеше да е такава, челюстта му все още не бе напълно наред. — Откъде научихте името ми?

— А, да… — Джери се опита да отдръпне ръката си, затова Дейвид я захлупи със свободната си длан. Беше видял Кейлс да прави подобно нещо, за да попречи на някого да приключи разговора, преди равинът да е готов. — В един бюлетин на Асоциацията на собственици на къщи. Голяма новина е, когато някой равин се нанесе. Отразява се добре на стойността на домовете.

Беше следобед и „Темпъл Бет Израел“ бе пълен с деца. Всички те или пищяха, или ревяха, или тичаха, или правеха всички тези неща едновременно — детското парти по случай Ханука в синагогата бе в разгара си. Цялата детска площадка бе превърната в карнавална зона: имаше пунктове за рисуване на лица; павилиони, натъпкани с готвена храна — картофени палачинки, хотдог, бургери с пържени картофки, сладкиши; някакъв човек, който рисуваше по балоните; висок три метра надуваем дрейдъл, в който децата можеха да влизат и да го карат да се върти. А в периметъра, който ограждаше детската площадка, родителите — включително Бени и съпругата му — пиеха кафе и не обръщаха голямо внимание на децата си. Оставили бяха тежката задача на тийнейджърите доброволци.

В центъра на всичко това имаше малка сцена, на която се бе покачил Дейвид. Опитваше се да потисне гаденето си, докато равин Кейлс държеше реч, с която приветстваше всички на тържеството. През целия си живот Дейвид се бе спотайвал на заден план като сянка, като човека в стаята, с когото никой не желае да говори. А сега бе застанал най-отпред, в центъра на събитията, и оставаха само няколко минути, преди равин Кейлс да го представи официално.

Боеше се, че след това възрастните ще искат да общуват с него, да водят учтиви разговори — нещо, което Дейвид не бе правил през целия си живот. Ами ако объркаше работата? Ако кажеше нещо, което напълно противоречи на еврейската вяра? Равин Кейлс го бе посъветвал да не се притеснява. Ако някой постави под въпрос думите му, той трябва само да обясни, че се позовава на Талмуда, и всичко ще се потули. Защото нито един обикновен квазипрактикуващ евреин, от каквито се състоеше паството на синагогата (Кейлс ги наричаше „свинеядни евреи“), не бе разтварял страниците на Талмуда. Освен това, добавил бе равин Кейлс, всичко е въпрос на тълкуване. Той би могъл да предложи интерпретация, която да е различна от тази на всеки друг равин по света.

И Дейвид имаше силното усещане, че ще стане точно така.

— Някои от вас може би са забелязали едно ново лице тук, в „Темпъл Бет Израел“ — изрече равин Кейлс.

Дейвид огледа детската площадка за някое по-меко място, където да скочи, но вместо това откри Бени Савоне, който се бе преместил точно пред сцената заедно със съпругата си Рейчъл. Тя се усмихваше на Дейвид с искрена топлота и на него му хрумна, че тя го смята за истински равин. Бяха се срещнали за кратко само два пъти. Рейчъл бе дошла в синагогата, за да вземе дъщеря си, докато той и равин Кейлс провеждаха разговор. Жената просто надникна в офиса му и го поздрави, каза му, че ако има нужда от нещо, да не се притеснява да се обади. Поведението й се стори изключително любезно на Дейвид, особено за жена, която е омъжена за такъв скапан задник. По някаква причина самото му изражение се оказа достатъчно, за да му повярва Рейчъл.

Дейвид си помисли, че хората просто искат да повярват, че ти си този, за когото се представяш. В това бе разковничето.

Рейчъл си беше направила скъпа прическа, сложила си бе хубав грим, носеше бял ангорски пуловер и семпло златно бижу, на брачната си халка имаше инкрустиран доста голям диамант — може би два, два и половина карата, — но той изглеждаше като приятно допълнение към пръстена (за разлика от нея съпругата на братовчед му Рони имаше толкова голям диамант, че можеше да изпраща SOS сигнали в слънчеви дни). Рейчъл не си беше сложила пищни обеци е големи висящи кристали. Ортодоксалните евреи държаха много на скромното облекло, особено при жените. Всички се обличаха, сякаш току-що са избягали от Русия и казаците ги гонят по петите. Рейчъл не беше чак толкова скромна, но в сравнение с другите жени, които Дейвид виждаше в Лac Вегас — особено онези, които го гледаха втренчено иззад чашите е кафе на „Старбъкс“ и иззад черните си слънчеви очила е огромни стъкла, — приличаше на монахиня.

Дейвид се съсредоточи върху нея, опита се да си представи, че Рейчъл го насърчава, помисли си колко разочарована ще е, ако той започне да повръща, и това сякаш леко го успокои. Въпреки бученето на кръвта, нахлула в ушите му, до него отново достигна гласът на равин Кейлс. Той говореше за макавейските воини, възприели идеята да живеят или да умрат доблестно — някаква притча за това колко е благородно да си убиец, ако убиваш хора в името на свободата да вярваш в нещо. От Фамилията се опитваха да пробутват същите простотии на новобранците. Проблемът бе, че с течение на времето започваш да осъзнаваш, че си просто част от същата бюрокрация, която съществува във всеки бизнес. Единственото доблестно нещо в работата за Фамилията бе, че поне знаеш, че е по-вероятно приятелите ти да те наръгат в гърдите, отколкото да ти забият нож в гърба.

Равин Кейлс замълча по средата на речта си и се обърна, за да го погледне. Дейвид се усмихна, все още имаше чувството, че ако се придвижи твърде бързо или си отвори устата дори само на милиметър, може да се издрайфа. За един кратък миг на лицето на стария равин се появи болезнено изражение — само за част от секундата, вероятно не достатъчно дълго, за да го забележи някой, — след което той прочисти гърло и отново продължи.

— Никой не може да замени равин Готлиб — бяха първите думи на равин Кейлс след паузата, — не и в сърцата ни, не и с обикновено присъствие. Всички ние в „Темпъл Бет Израел“ носим в себе си трагедията от смъртта му. Особено днес, в първата свещена вечер на Ханука, когато празнуваме началото на едно истинско чудо. Мисля, че ще установите, че равин Коен е сърдечен и предан служител на Тора.

Дейвид видя как възрастните в публиката кимнаха почти неуловимо и неговото предположение се потвърди: старият равин им казваше в какво да вярват и понеже хората вярваха на Кейлс, вярваха и в това, което той проповядваше.

— Като всички нас равин Коен все още научава, че животът е малко по-различен тук, в Лac Вегас. — Публиката се изсмя, тъй като всъщност никой не бе родом от Лас Вегас, поне според статистиките, които Дейвид бе прочел във вестника. Дори Бени се засмя, макар най-вероятно по съвсем други причини. — Затова, моля ви, вземете под внимание, че равин Коен все още се обучава, както като равин, така и като гражданин на Лас Вегас. Това означава, че не искам да чувам как някой го е поканил на покер поне през следващите шест месеца. И му е абсолютно забранено да се доближава до главната улица, когато в града пристигне някое родео, това е заповед! — Още смях. Равинът вече използваше малко от жаргона на нощните клубове, пълен с местни шеги, за да повдигне отново настроението на събралите се. Все пак се бяха събрали на празник. — Особено в компанията на зет ми!

И публиката се взриви — или поне доколкото това бе възможно, тъй като се състоеше от кални шестгодишни деца, богати евреи и бос на мафията, който по стечение на обстоятелствата държеше стриптийз клуб и необяснимо защо бе женен за дъщерята на равина.

Кейлс се отдръпна и даде знак на Дейвид да заеме мястото му. Упражнявали бяха този момент по-рано сутринта. Равинът му бе казал просто да благодари на всички, да им каже колко е щастлив, че се намира в Лac Вегас, и как се надява да бъде от полза на синагогата, а след това да се чупи от сцената.

Звучеше простичко, но когато пристъпи към центъра на подиума и погледна към детската площадка, изпълнена с еврейски деца; когато усети миризмата на готвена храна, чу учтивите ръкопляскания на възрастните и видя Бени Савоне, обгърнал с ръка раменете на съпругата си (жената, чийто баща — равинът — бе сторил нещо толкова покварено, че сега работеше рамо до рамо с гангстер. Човек, който щеше да построи империя от трупове по начин, по който никоя друга мафия не го бе сторила, и бе избрал Дейвид да бъде негов представител. Видял бе в него необходимите качества, за да го остави да отговаря за развитието и просперитета не само на криминалния му проект, но и на непрестъпните му планове да развие паство в Лac Вегас)… е, Дейвид почувства огромен изблик на гордост.

През всичкото това време бе чакал да му се случи нещо голямо. Бе повтарял на Дженифър, че ще се преместят на Запад, отвъд тази каша в Чикаго. Беше се питал дали ще доживее до петдесет, дали ще го хвърлят от някоя сграда. Карал бе нощем из щата Илинойс в крадена кола с десет бона в джоба от някоя странична задача, за да могат да оправят скоростите, да си купят готварска печка, която не изпуска газ, за да помогнат на бащата на Дженифър да си плати болничните сметки или просто за да изкарат най-мразовитите месеци от зимата, когато периодът бе слаб.

Преминал бе през всичко това… и ето го сега — успял. Единственото нещо, което трябваше да стори, бе да изчака своя момент. Да прави каквото му нареди Бени, да слуша равин Кейлс, да направи всички верни ходове. И когато настъпи подходящият момент, щеше да приключи с цялото това мъчение. Щеше да има пари в банката и тогава… тогава щеше да отиде да вземе Дженифър и Уилям. Може би нямаше да минат просто година или две. Може би щяха да са нужни поне пет или седем. И това щеше да е приемливо. Евреите бяха бродили из пустинята четиридесет години. Той можеше да изкара пет без проблем.

Отначало Дейвид отвори леко уста, за да се увери, че няма да повърне, и откри Рейчъл в публиката. Осъзна, че не търси нея, нито някой друг, а по-скоро идеята за приятелско лице, защото знаеше, че в даден момент от живота си ще разочарова Рейчъл — навярно щеше да я остави вдовица, защото играта винаги свършва така за хора като Бени. После се наведе над микрофона и изрече:

— Шалом[24].