Другото лице

ДЕВЕТА ГЛАВА

Специален агент Джеф Хопър винаги се изненадваше колко приятно изглеждат затворите отвън. Щатският затвор в Уола Уола например имаше красиво окосена предна поляна, перфектно подкастрени храсти, редици от вечнозелени растения, здрава фасада от червени тухли. Ако копираш и поставиш пейзажа в друга част на града, можеш да сбъркаш зданието с някоя от сградите на колежа „Уитман“.

Затворът „Стейтвил“ беше подобен. Разположен само на петдесет и шест километра западно от Чикаго по магистрала 55, насред зелени поля и земеделски земи, той се намираше на три километра от новото голф игрище „Преъри блъф“. За да влезеш в затвора, трябваше да шофираш около половин километър по път, покрай който имаше редици от дървета, а през пролетта и нацъфтели лехи с рози. В първата неделя на 1999 година обаче те бяха покрити с дебело одеяло от сняг и лед, което се дължеше на свирепата двудневна буря, затрупала града с петдесетсантиметров сняг и смъкнала температурите до минус десет градуса. Отвън административната сграда — четириетажно здание от червени и жълти тухли — приличаше на стар чикагски хотел, от онези с ресторант на приземния етаж, където се сервират само пържоли алангле. Всъщност, ако човек успее да игнорира високите девет метра циментови стени и снайперистките кули, би си казал, че затворът „Стейтвил“ има доста привлекателен вид.

Ричард Спек и Джон Уейн Гейси[26] навярно нямаше да се съгласят, помисли си Джеф, но пък на тях им се бе наложило да видят мястото отвън само веднъж. Също като на Нето Еспиноза.

— Питал ли си се някога как хората започват да правят нещата, които ги вкарват на подобни места? Какъв е процесът, през който преминават, за да решат да бъдат такъв тип личности? — попита Матю, когато излязоха от административната сграда, озоваха се обратно навън сред лютия студ на зимния ден и се спуснаха по дългия чакълест път, който водеше към паркинга. През цялото време, докато бяха вътре и чакаха официалните документи, свързани с последните дни на Нето Еспиноза в затвора, младият мъж не бе казал почти нищо, както и преди това, докато пътуваха от Чикаго.

През последните няколко седмици Джеф се бе научил да тълкува поведението на Матю. Понякога беше мълчалив, защото искаше да слуша внимателно какво се говори около него — както когато се бяха срещнали с Пол Бруно — и да разбере как да се държи в съответната ситуация. Понякога мълчеше просто от необходимост: не знаеше достатъчно за работата на агентите, за да оспорва разсъжденията на Джеф по даден въпрос, макар това да не означаваше, че е съгласен с него. Означаваше всъщност, че ще се захване с темата след час или ден, или пък седмица по-късно, когато си е оформил твърдо мнение. Според Джеф това бе едно от най-възхитителните качества на Матю и бе рядко срещано при полевите агенти.

В други случаи младежът държеше устата си затворена, за да размишлява по въпрос, който намира труден за анализиране. Както когато откриха, че Нето Еспиноза, братът на Чема Еспиноза, е починал от инфаркт, докато е излежавал присъдата си в „Стейтвил“. Този факт нямаше да е толкова обезпокояващ, ако по време на смъртта си Нето не е бил на двайсет и шест години и — както се твърдеше в смъртния му акт — физически здрав във всяко друго отношение. Днес, когато от затвора им дадоха рапорта за смъртта на Нето, той показваше точно каквото Джеф предполагаше, че ще показва: нищо. Просто обикновен инфаркт на един напълно здрав млад мъж.

— Това е причината да стана ченге — обясни Джеф — и агент на ФБР.

— Настина ли? Мислех си, че просто искаш да ловиш лошите момчета.

— Със сигурност и това е част от причината — призна старшият агент. — Но след известно време виждаш достатъчно тъпотии и започваш да се питаш за по-дълбоките причини. Не е нужно да си зъл, за да направиш грешен избор. Не е нужно да си добър, за да направиш правилния. Спасяваш задавило се хлапе в „Макдоналдс“ през деня например, а същата вечер, за да го отпразнуваш, се натряскваш в бара и забиваш колата си в групичка сирачета инвалиди. Докато се осъзнаеш, си се превърнал в най-лошия човек на земята.

— Може би хората просто са увредени — предположи Матю.

Последното беше трудно да се оспори. Тъкмо поради тази причина на Джеф и Матю им бе отнело седмици, за да открият къде точно се намира Нето Еспиноза. Лесно беше да разберат, че е мъртъв — в крайна сметка беше вписано в официален документ, но когато двамата отидоха да разпитат майката на Нето, тя не пожела да говори с тях. Без значение, че единият от синовете й бе мъртъв, а другият — изчезнал. Джеф не обясни на госпожа Еспиноза какво знае за Чема, прецени, че тази информация може само да доведе и до нейното убийство. Не че агентът си въобразяваше, че много хора от Фамилията ще дойдат по работа на Двайсет и четвърта улица и Карлов авеню. Идеята да навлязат в територията на гангстерската банда „2–6“ едва ли беше чак толкова примамлива, макар мафията да наемаше много хора от нейните редици. Бандата се нуждаеше от дрогата, която осигуряваше Фамилията, но членовете на „2–6“ бяха предани един на друг, а не на група италианци — особено такива, които навярно убиваха някои от техните момчета.

За госпожа Еспиноза това не бе важно. В нейните очи проблемът беше, че Джеф и Матю изобщо водеха разследване. Цялото семейство Еспиноза бе свързано с бандите (бащата на Нето и Чема — истински гангстер в бандата „2–6“, излежаваше петнайсетгодишна присъда в затвора „Лоугън“), така че госпожа Еспиноза нямаше да признае нищо пред никого.

Наложи им се да минават по „задните“ канали. Джеф се обади на всички свои контакти от системата на затворите, за да се опита да се докопа до допълнителна информация за смъртта на Нето. Надяваше се да събере оттук-оттам сведения, които да го отведат до опитите на Фамилията да прикрие следите си по отношение на Сал Купъртин. Ако Нето беше убит, значи съществуваше още една брънка във веригата, още един човек, който би могъл да ги снабди с информация, още един пукнат прозорец. Проблемът бе, че никой не искаше да му даде нищо заради огромния натиск върху затворническата система в Илинойс — историите за подкупи и възпрепятстване на правосъдието бяха толкова чести, че започнаха да омаловажават престъпленията, извършвани от мъжете и жените зад решетките.

Така че Джеф направи единственото, което не искаше да прави, а именно да се свърже с офиса на Денис Триън. Денис му беше колега от университета и бе станал част от управата на затвора „Стейтвил“ точно навреме за десетилетието на корупционните скандали. Заради липсата на дисциплина в „Стейтвил“ от миналото (имаше запис, на който Ричард Спек се появява с купчини кокаин и пачка пари, обявява колко страхотно си изкарва в затвора и се залавя да прави френска любов на друг затворник) сега дори най-невинните съмнения за корупция се появяваха на първа страница на вестниците. Така че да моли Денис за нещо извън установените процедури беше стриктно забранено.

Да го излъже обаче, не беше. Поне на теория. Затова предния ден Джеф се бе обадил в офиса на Денис, за да поиска всички документи, които можеха да се съберат по случая, във връзка с нещо, което нарече „широкомащабно разследване на ФБР“. Не си направи труда да спомене на чиновника, че се намира в платен административен отпуск. Надяваше се формулярът да стигне до бюрото на Денис, а той просто да го подпише по молба на своя стар приятел. Обикновено така се вършеше бизнес между хора, които си вярват един на друг.

Джеф бе посещавал достатъчно пъти „Стейтвил“ през последните години, за да е наясно, че в тази помийна яма все още могат да се извършат всякакви престъпни дела. От управата на затвора бяха успели да поразчистят през последните години, макар и не дотам, че смърт, свързана с Фамилията (а на практика и с гангстерската банда „2–6“), да не може да остане неразследвана, ако се плати подходяща цена… както се потвърждаваше от липсващата документация за Еспиноза. Нето е бил заменим човек в семейство на престъпници. На Денис Триън не му дремеше за такива хора.

Джеф извади мобилния си телефон и се опита да позвъни на Пол Бруно. Беше говорил на два пъти с него след първото им посещение: веднъж, за да го информира, че Нето наистина е мъртъв, и втори път, за да го попита дали все още има контакти в кланиците, за да провери дали някой може да му даде информация за съмнителна случка от последните месеци. И след това… нищо. Общоприетата политика бе да не се оставят гласови съобщения на информаторите, така че първоначално Джеф му звънеше и затваряше, а след време му остави съобщение за всеки случай.

— По дяволите! — изруга и затвори телефона.

— Нищо ли? — попита Матю.

— Гласовата му поща е пълна — отвърна Джеф.

Извървяха още няколко метра, потънали в мълчание, хрускането на леда под обувките им бе единственият звук, който и двамата можеха да доловят.

— Тази вечер — започна старшият агент — ще си поговорим с Дебелия Монте. Готов ли си за това?

— Готов съм от един месец — отвърна младежът.

Изсвири клаксон и Джеф се обърна, зад него и Матю се бе появил черен автомобил кътлас от управлението на затворите. Отдръпнаха се от пътя, за да позволят на колата да премине, но тя спря и от нея излезе Денис Триън.

Денис бе с няколко години по-голям от агент Хопър и работеше в органите на наказателното правосъдие от осемнайсетгодишен. Джеф си спомняше този факт. Когато учеха заедно, Денис все повтаряше, че работи с лошите момчета още от тийнейджър — това бе решителният му коз. Сега обаче имаше шкембе на човек, който е на шейсет (макар още да не бе навършил и петдесет), и провиснала шия, която подхождаше добре на търбуха. Носеше морскосини панталони, раирана риза в синьо и бяло, която се бе измъкнала от панталоните му, червена вратовръзка и синьо спортно сако. Преди десет години Денис бе симпатичен на Джеф, но сега старшият агент не бе сигурен дали е още така.

— Не трябва ли да си на някое бюро? — попита Джеф.

— Ти не мина през офиса да кажеш едно здрасти — контрира Денис.

Хопър размаха пред лицето му плика с рапорта за Нето Еспиноза:

— Получих това, за което съм дошъл.

— Знаеш ли, че си в платен административен отпуск? — попита Денис.

— Да, наясно съм.

— Забравил си да го споменеш, когато си поискал документите за смъртта на Еспиноза.

— Не сметнах, че е важно — отвърна Джеф.

— Разбира се. — Денис потрепери и се загърна със спортното си сако. Не можа да го закопчее над корема, затова просто притисна двете му страни. — Божичко, тук, навън, е студено. Чух, че Чикаго е потънал в сняг. Вярно ли е?

— Искаш да разговаряме за нещо ли? — попита Джеф.

— Обадих се в офиса ти — започна Денис — и ми казаха, че си в дълга ваканция. „Стейтвил“ не е сред предпочитаните ваканционни дестинации за повечето хора. А дори още по-малко хора правят независими разследвания за естествената смърт на наркокуриери. — Замълча и погледна към Матю, който наблюдаваше отстрани цялата сцена и изглеждаше развеселен. — Ами ти — обърна се Денис към младежа, — кой точно си ти?

— Просто приятел — обади се Матю.

— Сигурен съм. — Още един черен кътлас мина надолу по пътя и Денис се поизправи, за да изглежда важно. Автомобилът намали, докато минаваше, а Денис му махна, сякаш за да подскаже на шофьора, че Джеф и Матю не са бегълци. — Джеф винаги е умеел да се сприятелява — продължи, щом колата подмина. — Поддържаш ли връзка с някой друг от университета?

Джеф не поддържаше връзка с много хора. Виждаше се рядко с Денис Триън, и то по работа в затвора. Не си правеше илюзии, че той е от добрите момчета или пък от лошите момчета. Управленските постове в затворите обикновено са доста ветровити, така че всичко около Денис бе доста съмнително. Беше помогнал на Джеф няколко пъти, Джеф също му бе помогнал няколко пъти, но дори тези взаимоотношения бяха чисто делови, макар и подсолени с периодични опити за фамилиарничене. Денис винаги разказваше за жена си Лиса, която работеше в зоологическата градина в Чикаго, и за сина си Девън, който страдаше от умствена изостаналост, или показваше на Джеф снимки от ловуванията си. Джеф му обещаваше, че следващия път, когато дойде, ще пият бира в „Крест Хил“ след работа и ще си припомнят разни истории, неща от този тип.

Не беше точно приятелство. По-скоро двама души, които мълчаливо разбираха, че трябва да се отнасят един към друг по-добре, отколкото към обикновени непознати. „Дългът, който плащаш за споделените случки“ — помисли си Джеф.

— Не — отвърна агент Хопър. — Не бих искал да се лиша от възможността за случайни срещи с бивши колеги.

Денис се изсмя и се обърна към Матю:

— Виждаш ли? Джеф има приятели навсякъде. — Отново отиде до кътласа и отвори багажника, когато се върна, държеше издут жълтокафяв плик, залепен с тиксо. — Забравил си го — каза и подаде плика на стария си колега.

— Ако скритото в този плик е толкова лошо, че се налага да се подложим на всичко това — обади се Джеф, — не съм сигурен, че искам да ми го даваш.

— Прочетох за проблема с Фамилията във вестника — заяви Денис, — сетих се, че загиналите са били твои хора. Трябваше да ти се обадя, но си помислих, че едва ли искаш да се чуваш с някого.

— Не съм се чувал с никого — потвърди агентът.

— Това е проблемът в нашата работа — каза Денис. — Всички са твърде горди. — Потупа Джеф по рамото.

Денис Триън се качи обратно в кътласа. Тръгна нагоре по улицата, направи обратен завой и спря. Свали прозореца и даде знак на Джеф да се приближи.

— Да? — провикна се Хопър.

— Слушай — започна колегата му, — внимавай да не те убият никой няма да дойде на погребението ти от страх, че ще бъде разпознат. — Протегна ръка през прозореца, но Джеф не я пое веднага. — Здрависай се с мен — настоя Денис.

— Не зная дали трябва да го правя.

— Едва ли е по-лошо, отколкото очакваш.

— Там е работата — каза Джеф. — Нямаше нужда да ми даваш тези неща. Вече подозирах, че има нещо мътно.

— Е — заяви Денис, — може и така да е. Тук виждам неща, от които ми се гади. Но ми остават още пет години до възможността за ранна пенсия. Когато този ден настъпи, няма да се колебая, уверявам те.

— Тогава може би трябва да задържиш тези неща — подхвърли Хопър, — в случай че ти се наложи да изнудваш някого.

— Няма да лъжа, обмислих възможността — призна Денис. — Предполагам, че това не ме прави по-добър от животните, за които се грижа. — Извади смачкана на топка хартиена кърпичка от джоба и издуха носа си. — Каквото и да правиш с информацията в плика, просто знай, че преди пет години това момче навярно щеше да е като гумена играчка за дъвчене в „Стейтвил“.

— Единственото, което ще направя, е да я прочета — отвърна Джеф.

— Е, добре тогава — кимна колегата му — Мислиш ли, че ще се върнеш в Бюрото?

— Не — призна Хопър. — Не и сега. Така че не се притеснявай, не съм тук, за да ти създавам проблеми.

— Знам — каза Денис. — Не съм казвал нищо в офиса ти, да знаеш.

— Наистина е без значение — отвърна Джеф. Замлъкна и се замисли за постъпките, които го бяха довели до този миг, за серията от грешки, които бе натрупал, докато се опитваше да бъде доброто момче. — Само се надявам да не открия, че Рони Купъртин е почетен пазач на затвора, или нещо от този род.

Денис се изсмя фалшиво и подхвърли:

— Е, следващия път, когато наминаваш, първо се обади. Ще обядваме заедно.

— Не възнамерявам да идвам насам никога повече — заяви Джеф.

Старият му колега вдигна прозореца на колата, отдаде чест с два пръста и си тръгна.

За Джеф бе удивително колко много документация се натрупва, когато човек прикрива нещо. С Матю бяха паркирали от другата страна на улицата срещу таверната „Четирите тройки“ в Роскоу Вилидж и изчакваха, за да се срещнат с Дебелия Монте. Открили го бяха още преди часове, докато той излизаше от апартамента си. Най-вероятно отиваше да гледа мача между „Грийн Бей пакърс“ и „Сан Франциско фортинайнърс“ за влизане в плейофите, така че решиха да го оставят да се позабавлява, преди да направят своя ход. Освен това имаха изобилие от материали за четене.

— Нищо чудно, че „Стейтвил“ е винаги затънал до колене в проблеми — обади се Матю. — Безкрайно добросъвестно пазят всички официални документи за проявена небрежност.

Денис не им беше дал точно архивите на Пентагона. Всъщност за един лаик голяма част от предоставената информация щеше да изглежда незначителна и шаблонна. Нето Еспиноза е бил изпратен направо в „Стейтвил“ във връзка с нарушаване на условното си предсрочно освобождаване и висящото си дело по обвинение за трафик на наркотици (бил арестуван близо до канадската граница с над двайсет килограма хероин) и е щял да получи тежка присъда — най-вече заради обвиненията по закона за участие в улични банди, които бяха черешката на тортата.

Обикновено човек като Нето, който има връзки с бандите, а също и с Фамилията, би трябвало да бъде изолиран от останалите затворници, докато изчаква изслушването си в съда, тъй като нивото на опасност е високо. В неговия случай Фамилията и бандата навярно са настоявали за уверение, че той няма да доносничи, а може и да са искали възмездие за загубата на толкова много продукт, защото двайсет килограма хероин струват около един милион долара, може би дори повече в по-студените зимни месеци, когато продажбите намаляват.

Щатът от своя страна имаше интерес Нето да е изолиран — хлапе като него бе лесна стръв за един сносен разпитващ и можеше да се превърне в доносник. Джеф бе открил по този начин информатора, който в крайна сметка стана жертва на Сал Купъртин. Сигурен беше, че ако му бяха дали възможност, щеше да успее да вербува и Нето Еспиноза, стига да бе научил за съществуването му.

Заради всичко това бе изключително подозрително, че са пуснали момчето сред общото затворническо население.

Първият съкилийник на Нето бил професионален банков обирджия на име Кайл Биън, който изчаквал започването на съдебния си процес, но бил преместен. На негово място дошъл Томас Николино, по прякор Лимонената глава — член на Фамилията (и част от екипа на Дебелия Монте), срещу когото Бруно бе доносничил преди години. Пет дни по-късно Нето бил мъртъв. След десет вече бил кремиран.

Докладът от аутопсията показваше огромни количества кокаин и хероин в тялото на младежа — достатъчно, за да може един напълно здрав човек да умре от инфаркт. Проблемът беше, че според същия този доклад Нето си бе инжектирал наркотиците сам.

В гръдния кош.

Трийсет и седем пъти.

Матю поклати глава възмутено и подаде документите на Джеф.

— Това трябва да е някаква шега. Така си мисля.

В доклада от аутопсията се твърдеше, че „инжекциите“ са успели да пукнат гръдната кост на Нето на пет места — недотам обикновени следи от самонараняване. Джеф прелисти купчина с документи, за да види кога е бил изпратен докладът от аутопсията: 27 юни, 1998 година. Почти три месеца след смъртта и кремацията на Нето. Просто още един сърдечен удар, причинен от наркотици. Не се споменаваше за възможно съучастничество от трета страна.

А и кой да се оплаче? Не и семейството на Нето. Не и служебният защитник на Нето. Определено не и колегите на Нето от бандата „2–6“ или от Фамилията. Ползата от убийството на някой като Нето Еспиноза в затвора бе, че той съществуваше извън закона — единствените хора, на които им пукаше за него, бяха престъпници.

Вечното предизвикателство, когато се налага да се справяш с организираната престъпност, бе, че трябва да притискаш тези, които страдат най-много — живите, да загърбят изцяло своя начин на живот. Джеф си беше помислил, че е осъществил някакъв напредък с Дженифър Купъртин, но после осъзна, че тя вече е загърбила Фамилията. Не беше загърбила обаче съпруга си и тъкмо в това беше проблемът.

Нето Еспиноза бе убит в затвора за това, което можеше да направи или каже, когато открие, че брат му Чема е бил убит. Беше съвсем простичко. Джеф не смяташе Лимонената глава за убиец, но кой знае вече. Целият свят беше една огромна измама.

Матю изпука кокалчетата на дясната си ръка, а после и на лявата. Улови брадичката си и изпука врата и раменете си. Разтърси ръцете и краката си. Всяка става в тялото му изпукваше звучно. Джеф го наблюдава няколко секунди, представи си какво ли е чувството да видиш този млад мъж да тича срещу теб на игрището за лакрос. Не изглеждаше разгневен, а готов да се изстреля като пружина.

Младежът включи радиото, за да провери резултата от мача. „Фортинайнърс“ водеха на „Пакърс“ с три точки и оставаха две минути.

— Какво мислиш? — попита Матю.

— В момента трябва да е много доволен — заяви Джеф. Протегна се към жабката и извади два пистолета, подаде единия на Матю и напъха другия в кобура до глезена си. Не смяташе, че ще им се наложи да застрелят Дебелия Монте, но никога не е зле да си подготвен.

— Нека аз да се оправя с този — предложи Матю.

— Да не се притесняваш, че мога да полудея и да си го изкарам на него?

— Знам, че харесваше Пол Бруно.

— Все още е така — отвърна Джеф.

— Добре — каза Матю. — Нека аз го разпитам. Ако ти се прииска да се включиш в разговора, го направи, но нека аз да го разпитам.

„Четирите тройки“ бе една от онези квартални таверни, които не претендират да са нещо повече от място, където отиващ, за да се напиеш и да гледаш спорт. Правоъгълен бар бе разположен в средата на главното помещение, обграден от кафяви столове тип „щъркел“ с високи облегалки. Встрани имаше няколко кръгли трикраки маси и още едно по-голямо помещение с билярдна маса и пространство, където някой да застане с китара и да опропасти песента „Американски пай“ в понеделник, когато имаше вечер на открития микрофон. През уикендите мястото се пълнеше с двайсетгодишни младежи, които живееха достатъчно близо, за да могат да се приберат вкъщи със залитане; отбори по софтбол и някое случайно ергенско или моминско парти. Джеф си спомни, че дори е идвал веднъж на среща тук след мач на „Чикаго къбс“, Ригливил беше само на двайсет минути разстояние пеша.

Таверната не беше от онези места, в които очакваш да се засечеш с уличен гангстер мафиот като Дебелия Монте, но той беше тук. Седеше на една от трикраките маси с кана бира пред себе си, втренчил поглед в големия екран на телевизора, за да гледа мача, като още петдесет души в бара. Оставаха малко над две минути, а „Пакърс“ атакуваха с дълги пасове.

— Имате ли нещо против да седнем при вас? — попита Матю.

— Настанявайте се — отвърна Дебелия Монте, без дори да отмести очи от екрана. — Фарв ще им спечели този мач. Невероятно.

Двамата седнаха и се загледаха в мача. И наистина след няколко секунди Брет Фарв направи прехвърлящ пас към Антонио Фриймън в крайната зона.

— Нещастник! — изруга Дебелия Монте и блъсна два пъти с ръка по масата. Най-сетне се обърна и погледна към Джеф и Матю. — Къде е защитата?

— Има достатъчно време — заяви Матю.

— „Фортинайнърс“ не могат да победят „Пакърс“. Просто така стоят нещата — отвърна Дебелия Монте.

— Трябва да признаеш — започна Матю, — че ако Фарв играеше за „Мечките“, щеше да го обожаваш.

— Няма нужда да признавам абсолютно нищо — тросна се гангстерът, макар и не заплашително. Бяха просто двама души, които си говорят за футбол в бара. — Фарв не може да държи дори патката на Джим Макман.

— Макман не беше ли резерва на Фарв преди няколко години? — попита Матю.

— Не знам — призна Дебелия Монте. — Не гледах футбол тогава.

„Да — помисли си Джеф, — сигурно е трудно да следиш кариерата на резервни футболисти, докато си в затвора.“

„Пакърс“ подновиха играта и Дебелия Монте отново се съсредоточи върху мача. За последен път Джеф бе виждал мафиота на снимки от наблюдение в края на 1997 година, точно преди да влезе в затвора за шест месеца за притежание на наркотици. Агентът напразно се бе опитал да му лепне убийството на Джеймс Даймънд — наркодилър, застрелян пред къщата си, като привикваше свидетел след свидетел… но всеки един от тях или изчезваше, или променяше показанията си. За разлика от Сал Купъртин, когото по онова време никой никога не бе виждал, Дебелия Монте го забелязваха навсякъде. През 1997 година той беше над метър и осемдесет и тежеше сто трийсет и шест килограма. Фактът, че караше черен джип „Линкълн Навигатор“ с петдесетсантиметрови гуми, не го правеше особено незабележим.

Сега обаче той бе по-слаб и по-мускулест, навярно бе наблегнал на вдигането на тежести и на стероидите в затвора. Вероятно още се тъпчеше със стероиди, защото Джеф забеляза, че по тила на Дебелия Монте са избили пъпки — нещо необичайно за човек на близо четиридесет години, освен ако не взема добавки. Агент Хопър също така забеляза, че Дебелия Монте вече носи брачна халка, което обясняваше защо живее в квартал като Роскоу Вилидж. Рано или късно дори мафиотите се облагородяват. Всъщност фактът, че Дебелия Монте седеше в „Четирите тройки“ вместо в някой от баровете за покер на Фамилията, бе достатъчно показателен, за да си даде сметка Джеф как се променя светът.

— Най-сетне — обади се гангстерът. — Видяхте ли това? Йънг избягва Райе през цялото време. Божичко!

— Да не си заложил пари на мача? — попита Матю.

— Не и мои — отвърна Дебелия Монте. — Пък и тук никой не иска да залага срещу мен. — Изсмя се на собствената си шега, или поне Джеф прие, че е така. Може би се смееше на обикновеното стечение на обстоятелствата: седнал бе в бар в Роскоу Вилидж без абсолютно никакъв залог за най-големия мач на годината. Прекъснаха играта за таймаут и Дебелия Монте се възползва от възможността, за да се изправи и да се разтъпче.

— Изглежда, си поотслабнал — подхвърли Матю.

— Така ли? Виждал ли си ме преди? — попита Дебелия Монте. Вече бе заинтригуван, но не по приятен начин, забеляза Джеф.

— Няколко пъти — каза Матю. — Казват, че камерите за видеонаблюдение добавят по пет-шест килограма, но при теб по-скоро ми се струват двайсет.

Дебелия Монте хвърли поглед през рамо, а после огледа помещението. Вероятно търсеше униформени ченгета или поне няколко човека във ФБР анораци и обмисляше какво означава всичко това, докато Джеф го наблюдаваше. Навярно гангстерът преценяваше какви са шансовете му, ако направи нещо глупаво, като да извади собственото си оръжие, например. Джеф бе убеден, че Дебелия Монте е въоръжен. Може би имаше пистолет в якето си, което бе закачено на облегалката на стола, но дори той не бе чак толкова тъп, че да се опита да застреля някого насред бар — особено федерален. И то такъв, който е един ход напред.

— За каквото и да става дума — изрече Дебелия Монте, — първо ще си догледам мача. Ако не ви харесва, просто ме застреляйте в тила и да се свършва.

Матю се обърна към Джеф и сви рамене. Какво пък толкова. Агент Хопър помоли сервитьорката за две чаши, доля бирата на Дебелия Монте, сипа една за Матю и една за себе си, след което се облегна назад и продължи да гледа мача. Стив Йънг успя да направи пас към Тери Кърби на два метра разстояние, а после още един към Гарисън Хърст. „Фортинайнърс“ се придвижваха напред, оставаха четиринайсет секунди, целият бар крещеше към телевизора, докато не обявиха таймаут и Джеф чу как петдесет души въздъхнаха по един и същи начин. Дебелия Монте видя бирата и отпи.

— Отговорете ми на следното — започна, — в затвора ли отивам тази вечер? Защото ако е така, ще си поръчам шот. Вие искате ли шотове?

— Ще видим как ще се стекат нещата — отвърна Матю.

— Вие федерални ли сте? — попита Дебелия Монте. — Щях да знам, ако сте от местните.

— Да — потвърди Джеф, преценил, че трябва да се намеси.

— Федерални, които работят в неделя вечер — изрече гангстерът. — Сигурно е нещо много специално. — Отпи отново от бирата си и се обърна към телевизора.

Какво знаеше в действителност Джеф за Монте Морети? Монте обичаше да наранява хората. Не беше от новото поколение гангстери на Рони Купъртин — типове, които изкарват пари и не оставят много външни поражения. Не, той беше човекът, към когото Рони все още се обръщаше, за да поддържа живо онова клише; човекът, който чупеше ръце, говореше тежкарски и беше лежал в пандиза. В организационната структура Дебелия Монте Морети бе вписан като капо, но в действителност беше нещо като войник с висок ранг, тъй като все още му харесваше да върши сам мръсната работа и не можеше да стои настрана от затвора за повече от година. Имаше си собствени източници на препитание, но освен това вършеше работа директно за Рони — като аферата със Сал Купъртин.

На телевизора Сгив Йънг залитна назад в централната зона. Часовникът отброяваше осем секунди, седем, шест… и тогава Йънг хвърли страйк към Теръл Оуънс в крайната зона. Дебелия Монте скочи от стола си и изкрещя:

— Мачкай „Пакърс“! Мачкай „Пакърс“!

Скоро останалата част от бара се присъедини към него, докато се сформира хор от пияни юпита и уличен гангстер мафиот. Скандираха заедно, потупваха се, прегръщаха се и размахваха юмруци във въздуха. „Мечките“ дори не бяха стигнали до плейофите, но „Пакърс“ загубиха, което бе достатъчно, за да обяви барманът, че през следващия половин час ще има шотове за един долар. Дебелия Монте измъкна двайсет кинта, подаде ги на една сервитьорка и й каза да донесе десет шота от каквото и да е. После добави „И задръж рестото, бебче!“, зае мястото си, изпи останалата бира и се облегна назад.

— И така — започна гангстерът, — кои по дяволите сте вие?

— Търсим Сал Купъртин — отвърна Матю. — Виждал ли си го наскоро?

— Чух, че вашите хора са го открили хрупкаво препечен в някакво бунище.

— Не — каза Матю. — Това беше Чема Еспиноза.

В този момент ненадейно се появи сервитьорката и остави десетте шота. Дебелия Монте незабавно изпи единия, направи пауза и изгълта още един. Джеф не обели и дума, наблюдаваше как Матю подготвя примамката си. Младежът действаше съвсем спокойно, изчакваше Дебелия Монте да направи следващия си ход… макар че пресушаването на два шота с миризма на „Иегермайстер“ навярно минаваше поне за знак, ако не за ход.

— Може би трябва да доведа адвоката си — заяви Дебелия Монте.

— Може би — изрече тихо Матю. Не го каза гневно или силно, просто съобщи фактите, за да обясни на Дебелия Монте как стоят нещата. — А аз може би ще пусна слух, че Дебелия Монте Морети вече прекарва неделните си вечери в таверни из Роскоу Вилидж, обграден от счетоводители костюмари. Може би ще отида с колата до затвора „Лоугън“ и ще кажа на бащата на Чема и Нето Еспиноза, че Дебелия Монте Морети и съпругата му живеят в многоетажна сграда без охранителна техника на Деймън авеню. И може би някоя вечер ти и съпругата ти ще си седите на дивана, ще ядете пуканки и ще гледате „Приятели“, когато може би четирима-петима от членовете на гангстерската банда „2–6“ ще се появят в жилището ти. Ще те завържат, ще изнасилят жена ти пред очите ти и може би тогава ще решат да се позабавляват и с теб, за да се уверят, че още си спомнят как се оцелява в пандиза.

Дебелия Монте изслуша всичко това, без да обели и дума. Изпи още един шот и огледа празната чаша, след което посочи Джеф.

— Познавам те — заяви.

— Така ли? — попита агент Хопър.

— Да, първоначално не можех да се сетя откъде, но сега вече си спомням. Ти си онзи, който се опитваше да ми припише убийството на Даймънд, нали? Хопър?

Джеф даде всичко от себе си, за да не изглежда изненадан. Опита се да разбере как, по дяволите, Дебелия Монте се е досетил, че той е движил фигурите в онова разследване, после осъзна, че има логика. Фамилията явно също пазеше архиви. Интересно.

— Точно така — потвърди.

— Така и не успя да го докажеш, нали? — попита Дебелия Монте.

— Не, не успях — призна Джеф. — За щастие, при убийствата няма срок на давност.

— И така да е, нямаш ли свидетели, нямаш нищо — отвърна Дебелия Монте.

— Да ти споделя ли нещо? — Джеф се наведе над масата така, че да остане само на няколко сантиметра от лицето на Дебелия Монте. Беше толкова близо, че можеше да помирише парливия му дъх, гадното копеле дишаше през устата си през тези кратки, бързи мигове. — Нямах нищо против, че си убил наркодилър. По-малко канцеларска работа, за която да се притеснявам. Това, което не ми дава мира, е защо си убил Чема и Нето Еспиноза. Предполагам, че Чема е видял какво се е случило със Сал. — Замлъкна за секунда, обмисли внимателно следващите си думи, изчака да види как ще реагира Дебелия Монте. — Навярно е видял как е станала сделката. Или просто е бил шофьорът. Не мога да си представя Сал Купъртин да седи мирно, докато дебел задник като теб го разкарва с колата из тъмното. Добре, хубаво. Не можеш да оставиш свидетели на случката. Но Нето? Той вече е бил в затвора и е нямало как да излезе скоро, особено с такова обвинение. Това ми изглежда като проява на… небрежност. Затова се наложи да проверя следата, да видя с кого се е движил Нето, да разбера, че е бил част от екипа ти, а в „Стейтвил“ по някакъв начин се е озовал в една килия с Лимонената глава. Не можа ли да платиш на Арийците да свършат тази работа?

Джеф се облегна назад, отпи от бирата си и остави Дебелия Монте да асимилира информацията.

— Нямаш никаква представа за какво говориш — обади се гангстерът.

— Трийсет и седем пъти, Монте? Мислиш ли, че не съм забелязал, че Нето е бил наръган трийсет и седем пъти в гърдите?

Дебелия Монте реши да изпие още един шот, но в последния момент размисли. Остави чашата обратно на масата. Ръката му като че ли потрепери леко.

— Може би си мислиш, че съм жалко псе като твоя приятел Пол Бруно — изрече. — Нали виждаш, че аз не се плаша. Затворът също не ме плаши, така че защо просто не се обадиш на щурмовия отряд да обезопаси бара и да ме прибере.

Когато чу името на Пол Бруно, агент Хопър замълча. Дебелия Монте очевидно знаеше, че Бруно е доносник, което го накара да преосмисли няколко неща. Откритието не трябваше да е кой знае каква изненада за Джеф, не и с връзките на Рони Купъртин. Може би босът имаше свой човек в Бюрото. Или просто беше сложил подслушвателни устройства на всички коли, които продаваше. По-вероятно обаче беше следил Пол Бруно. Джеф бе предсказал съдбата на информатора, просто не му се искаше да повярва, че смъртта го е сполетяла толкова бързо.

— Искаш да те разследваме и за убийството на Пол ли? — попита Хопър, само за да види как ще реагира Дебелия Монте. — Защото с удоволствие ще добавя и това към обвинението ти.

— Първо трябва да намерите тялото — изтъкна Монте.

— Странно — изрече Джеф, — дори не знаех, че е изчезнал.

Дебелия Монте тръгна да казва нещо, спря се и започна да се смее.

— Може би се е самоубил — подхвърли гангстерът. — Човек никога не знае.

— Доста е трудно сам да скриеш тялото си — контрира Джеф.

— Трябва да тръгвам, имам работа — заяви Дебелия Монте. Изпи още един шот, тресна чашата на масата и понечи да стане.

Преди Джеф дори да е помръднал, Матю протегна дясната си ръка, улови гангстера за топките и ги дръпна надолу. Дебелия Монте изкрещя и падна на колене, а после на една страна. Матю стана, сякаш искаше да му помогне да се изправи, но в това време успя да изрита Монте в лицето. Не много силно. Само колкото да му счупи носа.

Ехей — извика Матю възможно най-приятелски, — по-спокойно. — Пресегна се и хвана Дебелия Монте за тила, след което го настани обратно на стола. Цялото лице на гангстера беше в кръв, носът му се беше кривнал надясно, очите му бяха насълзени. — Може би трябва да я караш по-полека с шотовете.

Сервитьорка се втурна към тях с парцал, пълен с лед, който Дебелия Монте взе, без да обели и дума.

— Ще се оправи ли? — попита жената.

— Ще се оправи — потвърди Матю.

— Искаш ли да викна линейка, Монте? — попита тя.

Монте. Знаеше дори името му — гангстерът явно бе редовен посетител на „Четирите тройки“; от онези хора, които сервитьорките познават по име; от типа хора, които в такъв момент не правят сцени, защото идват тук, за да разпуснат, за да не бъдат себе си известно време.

— Да — изкряка Дебелия Монте, — обади се на 911.

Сервитьорката се обърна към Джеф.

— Той сериозно ли говори?

— Не мисля — отвърна Хопър. — Но пък ти май го познаваш по-добре от мен.

— Сериозно ли говориш, Монте? — попита тя. — Искаш ли да се обадя на жена ти?

— Не — отсече гангстерът.

— Не, не искаш да се обаждам на жена ти… или не, не говориш сериозно? — попита сервитьорката.

— И двете — отвърна той. — И ако можеш, ми донеси малко тайленол, кукло.

— Няма да завеждаш дело или нещо подобно, нали Монте? — попита сервитьорката. Дебелия Монте поклати глава, от което, изглежда, изпита болка. — Добре тогава — заяви тя и се отдалечи.

— Хубаво момиче — подхвърли Матю, щом сервитьорката си тръгна. — Сигурен ли си, че не искаш да се обади на жена ти, Монте? Ами на майка ти?

— Майната ти — изруга Дебелия Монте, макар да не вложи много емоция в думите.

На Джеф му хрумна, че гангстерът навярно за пръв път в живота си попада в ситуация, при която той е пребитият, макар да не бе нанесен нито един юмручен удар. Когато си обучен да се биеш като професионалист, а не на улицата, знаеш как да нанесеш максимални щети с възможно най-малко усилия. Матю бе успял да обезсили Дебелия Монте по два напълно различни начина.

— Как, по дяволите, ще обясня на жена си защо ми е счупен носът?

— Може би трябва да се запиташ как ще го обясниш на Рони Купъртин — вметна Джеф.

Гангстерът отмести парцала от лицето си, огледа всичката кръв по него, сякаш това можеше да оправи ситуацията по някакъв начин, а после го притисна обратно към носа си.

— Що за федерални сте вие?

— Разкажи ми за Сал Купъртин — намеси се Матю, — или един ден ще си вървиш по улицата, а аз ще съм в някоя сграда със снайпер и ще се целя точно тук. — Пресегна се и докосна гърба на Дебелия Монте. — Усещаш ли? Тази част от гръбначния ти стълб контролира пикочния мехур, червата и всички сексуални функции. Натам ще насоча куршума. И знаеш ли какво? Ще бъде напълно законно, защото ти си известен престъпник с оръжие, а аз съм агент от ФБР. Ще ти се налага да ходиш по голяма нужда в торбичка до края на живота си и безуспешно ще се опитваш да накараш оная си работа да проработи. Може би ще го направя още днес, когато си тръгваш от това място, защото съм сигурен, че от полицията те следят и несъмнено си в изпитателен срок. Спести на всички ни малко време.

— Искам да се видя с адвоката си — заяви Дебелия Монте.

Матю започна да се смее. Джеф си помисли, че младежът се наслаждава на момента малко повече от необходимото. Пред тях стоеше Дебелия Монте Морети — един от най-страховитите гангстери в цял Чикаго; човек, който навярно бе отговорен за дузина или повече убийства — и молеше да се види с адвоката си, съсипан, със счупен нос, осъзнал, че понякога наистина нямаш никакви права.

— Нека ти обясня нещата по следния начин — започна Джеф. — Свободен си да си тръгнеш по всяко време. Но разбери, че веднага щом излезеш през вратата, си мъртвец. Или партньорът ми ще те застреля, или членовете на гангстерската банда „2–6“, или пък някой от Фамилията, щом пуснем слух, че си бил засечен да общуваш с ФБР в този хубав бар. Може да се каже всъщност, че ние сме тук, за да ти помогнем.

— Да ми помогнете ли? — изненада се Дебелия Монте. — Този задник ми счупи скапания нос и иска да ме остави инвалид.

— Зная, че си помогнал Фамилията да се отърве от Сал Купъртин — заяви Джеф. — Зная, че си убил Чема. Зная, че си разпоредил да убият Нето. Това са два трупа на сметката ти. Добавяме и оказване на помощ на беглец, който е убил федерални агенти. Вече съм напълно убеден, че си убил и Пол Бруно, защото си отвори тъпата уста. Искаш ли да поемеш цялата тази тежест? Готов ли си да прекараш следващите петстотин години в затвора? Защото толкова ще получиш, Монте. Няма да можеш да влизаш и да излизаш от затвора всяка година. Рони вече няма да замазва нещата, така че ти да си живееш като важна клечка. Защото вече се превръщаш в пречка за него. Говоря ти за вероятността да прекараш остатъка от живота си в затвор с максимално строг тъмничен режим и стриктно лишаване от свобода по двайсет и три часа на денонощие. Това ще те сполети, ако оцелееш до края на седмицата. Към всичко това прибави и факта, че гангстерската банда „2–6“ навярно ще обяви награда за задника на жена ти, задето си убил две от техните момчета. Готов ли си за подобно нещо?

— Ако говоря с вас — започна Дебелия Монте, — какво можете да сторите за жена ми?

Матю хвърли бърз поглед към колегата си. Монте не просто се бе хванал на куката, беше я налапал цялата. Е, Джеф не бе напълно убеден, че ситуацията е такава, но беше очевидно, че гангстерът осъзнава, че казаното от него е напълно вярно. Разбира се, ако Дебелия Монте наистина отидеше при адвоката си, можеха да възникнат известни проблеми… тъй като Матю се бе представил за агент от ФБР. От друга страна, на Дебелия Монте щеше да му е трудно да докаже, че гражданските му права са били нарушени, понеже беше известен престъпник.

— Можем да й осигурим защита моментално — излъга Джеф. Но щеше да намери начин да изпълни тази лъжа, ако се наложи. Още имаше приятели на разни места.

— Като например къща във Финикс, или нещо подобно? — попита Дебелия Монте. — Може би малко местенце на някой остров? Ще й сложите ли и нови цици? Може би ще я уредите да започне някакъв бизнес? Да си отвори лавка за сладолед или малък бутик, в който да продава пуловери и ароматизирани свещи?

— Това не е телевизионно шоу — напомни Джеф.

— Тогава не ме будалкайте, сякаш ме снимате по телевизията! — изсъска Дебелия Монте. Дръпна парцала от лицето си, взе салфетка от масата и попи носа си, за да провери за кръв. Кървенето бе намаляло само до няколко капчици, но Монте нямаше да остане доволен, щом се погледне в огледало. — Ако не видя няколко щатски шерифа в това заведение, дори нямате пълномощията да правите такива обещания. Не сте първите федерални, които ми тропат на вратата с предложения за имунитет и други простотии.

Джеф много отдавна бе останал с впечатлението, че Дебелия Монте не е особено интелигентен. От всички членове на Фамилията, които бе разследвал, Монте бе единственият ясен пасив; единствената брънка от управлението на мафията, предразположена към обикновена тъпотия. През годините в добавка към изтъкнатите му престъпления и без да се споменава склонността му да убива други човешки същества, Дебелия Монте бе арестуван още за шофиране в нетрезво състояние и за побой над прислужник (когото обвинил, че е откраднал три долара на дребни монети от колата му), а веднъж дори се бе опитал да се качи в самолет с шишенце кокаин в джоба. Сега обаче, докато седеше тук с него, Джеф осъзна, че Дебелия Монте не бе много умен, но се беше сдобил с известна институционална интелигентност.

— Добре тогава — кимна Хопър. Изправи се и облече палтото си, Матю последва примера му и едва тогава Джеф помоли една минаваща сервитьорка за химикалка. Надраска телефона си върху гърба на салфетка и я подаде на Дебелия Монте. — Обади ми се и ще ти извикам линейка.

— Това ли е всичко? Питбулът ти ми счупи скапания нос, заплаши ме и сега си тръгвате?

— Няма нужда да си кучката на Рони Купъртин — подхвърли Матю. — Кажи ни само къде е Сал и може би ще забравим за Чема и Нето.

— Те вече са забравени — отвърна Дебелия Монте.

— И ние ще те забравим, когато вече нямаме нужда от теб — обеща Джеф. — Не те моля да ми кажеш какви престъпления е извършил Сал Купъртин. Искам само местонахождение. Посочваш някое място върху картата и жена ти е в безопасност през остатъка от живота си.

— Докато аз излежавам… колко? Петстотин години? Нали така каза?

— Ти сам си избрал този живот, Монте — каза Хопър, като повиши тон. Това бе единственото, което успя да стори, за да не сграбчи Дебелия Монте за яката и да го разтърси. Все пак съумя да запази спокойствие и да насочи пръст към Дебелия Монте вместо пистолета си. — Но не и жена ти. Тя може да попита Дженифър Купъртин какъв е животът, когато съпругът ти е оставен на произвола на съдбата от Фамилията. Да провери докъде стига омертата, когато не можеш да си позволиш да пуснеш казанчето на тоалетната.

— Майната ти — отново изруга Дебелия Монте, но пак не вложи много емоция в думите си.

— Така действа Рони Купъртин — изтъкна Джеф. — Ако не ми вярваш, просто изчакай, докато той види изкривеното ти лице и чуе историята ти как федералните са издевателствали над теб. Рони ще бъде много любопитен защо не си в затвора и докато се осъзнаеш, ще вадим и твоето овъглено тяло от бунището.

Хопър се запъти към вратата, Матю вървеше на няколко крачки зад него. Едва сега Джеф осъзна колко притихнал е барът, най-вече защото той се бе развикал на Дебелия Монте — убиец на хора и редовен посетител на таверната „Четирите тройки“ в пасторалния квартал „Роскоу Вилидж“. Поведението му със сигурност бе лошо, но му беше все тая.

Изминали бяха по-малко от трийсет минути, откакто излязоха от колата на Джеф, но щом се върнаха, вътрешността й вече бе леденостудена. Пара замъгляваше прозорците заради топлината, която се излъчваше от двамата мъже. Джеф извади пистолета от кобура на глезена си и го прибра обратно в жабката. Матю като че ли не забеляза. Хопър провери лицето си в огледалото за задно виждане и избърса капка засъхнала кръв от челото си.

— Мога да го направя, нали знаеш — обади се младежът. — Да му пусна един право в тила.

— Знам — кимна Джеф.

— Искам да го направя сега. Какво ни спира да го направим веднага?

— Остави пистолета си — нареди Хопър.

— Трябва да пренесем нещата на друго ниво — каза Матю. Извади пистолета си и го огледа за миг. — Искам да го нараня. — Погледна ръцете си и ги избърса в панталоните. — Целият съм изцапан с кръвта му.

— Наруши гражданските му права — изтъкна Джеф. — Ако още работеше във ФБР, щях да те уволня.

— Искам да го нараня — повтори Матю, сякаш се опитваше да проумее смисъла на това откровение. Хвърли пистолета си в жабката.

— Знам — каза Хопър. Излезе от Деймън авеню, зави надясно по Роскоу и отново се запъти към бара.

— Какво правим? — попита младежът.

— Искам да видя какво ще направи той — обясни Джеф. — Ако се прибере вкъщи при жена си, значи сме го хванали натясно. Ако остане вътре, звънне на няколко от момчетата си и започне да крои планове как да ни убие, трябва да вземем различни мерки.

— Той дори не ми знае името — възрази Матю.

— Може да го намери — отвърна Джеф. — Знаеше кой съм аз.

— Трябва ли да се притеснявам за сестра си?

— Скоро ще разберем.

Джеф паркира на половин пресечка от бара, до синя многоетажна къща, пред която се вееха знамената на „Чикаго къбс“ и „Чикаго уайт сокс“. Извади мобилния си телефон и се опита отново да позвъни на Пол Бруно. Гласовата поща все още беше задръстена. По дяволите.

— Някакви новини? — попита Матю.

— Не — отвърна Джеф.

Младежът кимна и продължи да зяпа през прозореца в очакване да се появят Дебелия Монте и група типове в анцузи.

— Ако е мъртъв — заяви Хопър, — вината е моя.

— Вината е негова — възрази Матю. — Какво каза на Дебелия Монте? Че той сам си е избрал този живот? Същото се отнася и за твоя приятел.

— Може би е така — отвърна Джеф, макар че не искаше да повярва в това. Набра „411“ и взе номера на майката на Пол. Госпожа Бруно вдигна на третото позвъняване. — Госпожо — започна той, — казвам се Джеф Хопър. Приятел съм на сина ви. Чудех се дали сте се чували наскоро с него.

— Приятели от квартала ли сте? — попита тя.

— Не.

— Някое от гаджетата му тогава?

— Не — отрече отново Джеф. Опита се да намери учтив начин да каже истината, но реши да я каже такава, каквато беше. — Познавам го от работата му с ФБР.

— О! — възкликна тя. — Вие сте неговата свръзка, така ли?

— Точно така — потвърди Хопър.

— О! — възкликна отново жената. Джеф чу как тя въздъхна и се запита какво ли знае за сина си. — Не съм го чувала от седмици. Обикновено се обажда през ден или два. По-често, откакто баща му почина. Измина повече от месец. Мислите ли, че е добре?

— Не — отвърна Джеф. — Госпожо, ако бях на ваше място, бих подал сигнал за изчезнало лице. Да започнат разследване.

— О, разбирам — изрече тя. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна Джеф.

— За глупачка ли ме вземате?

— Госпожо?

— Просто искам да разбера дали ме смятате за глупачка — повтори жената. Гласът й звучеше сподавено и Джеф осъзна че тя плаче.

— Разбира се, че не — отрече.

— Тогава, моля ви, не се обаждайте повече тук — каза тя и затвори.

Джеф прибра телефона си. Беше 1999 година, щеше да започне цял един нов век, а хората все още бяха твърде изплашени, за да направят това, което бе правилно. След цялото това време Чикаго все още бе от онези градове, където хората се страхуват от властите и уважават престъпните босове.

— Пол Бруно е мъртъв — изрече тихо.

Матю кимна.

— Какво искаш да направим по въпроса?

— Цялата тази работа — започна Джеф — е една глупост. Нали? Нали в това се опитваше да ме убедиш, когато бяхме в „Уайт палас грил“?

— Но съм тук, нали така?

— Къде другаде можеш да отидеш?

— Знаеш кой го е убил — напомни Матю. — Досега седя и пи питиета с него. Кръвта му е по целите ми панталони.

— Ето това ме обезсърчава — каза Джеф. — Какво прави Сал Купъртин по-различен? Защо да си правя труда да го търся, ако всичко ще продължи до безкрай? Може да го наследи всеки един от задниците, които работят за Фамилията.

— Нима от ФБР са по-добри? Оставиха Сал Купъртин да се измъкне. Ти сам го каза. Ще изчакат, докато не стане удобно да започнат да го издирват. И знаеш ли какво? Няма да го открият. А онези големци в „Стейтвил“? Не трябва ли все някой да направи това, което е правилно? Не е ли цялата тази работа в името на това, Джеф? Да постъпим правилно?

— Вече не знам — призна Хопър.

— По-добре вземи решение по въпроса — заяви Матю, — защото обикалям с теб и не мога да рискувам живота си напразно. Трябва да открия този тип, ако искам кариера, иначе ще бъда най-високо квалифицираният охранител в „Ситибанк“.

Десет минути по-късно, докато си седяха на предните седалки в кротко паркирания „Експлорър“ на Джеф, една жена прекоси улицата пред тях и влезе в „Четирите тройки“. Излезе отново след по-малко от минута, уловила за ръка Дебелия Монте Морети.

Джеф се събуди в четири сутринта от звука на звънящия мобилен телефон. Вдигна и погледна номера на входящото обаждане, но не го разпозна. Надяваше се, че е Пол Бруно, който се обажда от Канада или нещо подобно, но беше напълно сигурен, че това няма как да се случи.

— Хопър — изрече.

— Защо хората от правораздавателната система винаги отговарят така по телефона? — попита Дебелия Монте. — Никой ли не ви учи да казвате „ало“?

— Политика на ФБР — обясни Джеф. — Винаги е добре да се идентифицираш, това разбулва мистерията.

— Да, обзалагам се — изкоментира гангстерът.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Монте? — попита Джеф. — Или просто искаш да се увериш, че съм ти дал истинския си номер?

— Знаеш ли — започна Дебелия Монте, — вашите хора не са много наблюдателни. Имаше още едно тяло на онова сметище.

— Така ли? — изненада се Хопър.

— Бяло момче — поясни Монте. — С почти същата височина и килограми като Сал. Но вие открихте мексиканчето гей и решихте, че той е вашият човек. Ето затова никога няма да спечелите, разбираш ли?

— Какво има за печелене, Монте?

— Тази вечер — продължи гангстерът, — защо просто не ме прибрахте? Защо ме спипахте натясно, а после ме оставихте да се прибера вкъщи? Обикновено не вършите така нещата.

— Нова политика, наскоро влезе в сила — заяви Джеф, — веднага след като един от вашите хора уби трима федерални. — Седна на леглото и включи лампата, огледа се за минидиктофона си, защото не му се обаждаше всяка нощ член на Фамилията с няколко неща, които явно иска да изповяда. Беше напълно убеден, че е оставил диктофона в колата, и нямаше намерение да тича дотам по бельо, когато навън беше минус седемнайсет градуса. Разтършува се из нощното си шкафче и успя да намери молив, но не и хартия. Ако се наложи, щеше да пише и на стената. — Искаш ли да ми разкажеш за онзи ден, Монте? За това ли се обаждаш?

— Трябва да ми обещаеш — изрече Дебелия Монте, — че ако ти кажа някои неща, ще се върнеш на сметището и ще извадиш онова скапано тяло. Защото не искам да ми тежи на съвестта.

Джеф се опита да си спомни разни клюки за липсващи хора от отряда на Дебелия Монте по времето, когато Сал бе изчезнал, но част от мозъка му все още отказваше да се събуди. А и не беше чак толкова съществено, защото Чема Еспиноза например не беше вписан в нито един от файловете. На ФБР не им пукаше много за малките риби, особено когато наоколо плуваха китове като Дебелия Монте.

— Минаха месеци, Монте. Когото и да си хвърлил там, навярно е оглозган от плъховете.

— Недей да говориш така, мамка му! — изруга гангстерът. — Божичко, недей да говориш такива гнусотии. Вземи от онези кучета, които намират трупове, и отиди там още утре, става ли? Утре. Обещай ми, че ще закараш кучетата там, или този разговор приключва.

— Добре — обеща Джеф. Беше изненадан от отчаянието в гласа на Дебелия Монте. Случваше се нещо, и то не беше хубаво. — Добре. Ще ги взема. Ще взема кучетата, радар и всичко останало, става ли? Ще вземем всичко необходимо. Можем да отидем заедно, ако искаш.

— Не, не, майната му! — Дебелия Монте остана смълчан за миг и Джеф чу нещо, което му се стори като дрънчене на лед в чаша. — Още нещо. Няма да намесваш името на жена ми в тази каша. Тя си има семейство и братовчеди и не е нужно те да научават какъв живот е живяла, ясно?

— Няма причина да я въвличам в каквото и да е — обясни Хопър. Думите на гангстера мигновено го притесниха. Дебелия Монте бе казал „е живяла“ и „не намесвай името на жена ми“, а не „дръж жена ми настрана от тази каша“. — Къде си в момента, Монте? Защо не се срещнем, за да си поговорим.

— Да не мислиш, че имам нужда да ме натупат още веднъж? Топките най-сетне спряха да ме болят.

— Няма да има нищо такова — обеща Джеф. — Ще седнем, ще пием по чаша кафе и ти ще ми споделиш какво те притеснява.

Дебелия Монте се изсмя на предложението.

— Ще ти кажа две неща и това е всичко. Днес ти влезе в живота ми и го съсипа, разбираш ли? Съсипа го. Сега няма къде да отида, разбираш ли?

— Разбирам — потвърди Джеф. — Но ти давам възможност, каквато Нето и Чема не получиха. — Хопър замлъкна. — Нито моите хора, които Сал уби. Давам ти шанс да се измъкнеш от тази работа жив.

— Не го вярваш наистина, нали? — попита Дебелия Монте. — Сигурно си казал същата реплика на Бруно, когато си го вербувал, а сега той е мъртъв. Знаеш, че Рони не забравя, нали?

— Тогава за какво е всичко това? — попита Хопър.

— Постилам си собственото легло — призна Монте. Прокашля се и Джеф отново чу дрънченето на лед. — Първо, извади онова тяло от сметището. Обади се на майка ми, имаш ли й номера?

— Да — потвърди Джеф. Имаше телефонните номера на всички от Фамилията, както и на семействата им, ФБР подслушваше повечето от тях.

— Обади й се и кажи, че си намерил братовчед ми Нийл. Тя ще откачи. Не си играй с нея, не я закачай, не я притискай, ясно? Тя не е в играта, никога не е била. Направи каквото можеш, разбираш ли? Това хлапе на практика беше бавноразвиващо се, нямаше нищо злобно в него, наистина много мило, искаше да отвори ферма за кученца, все гледаше пясъчни мишки, хамстери и други такива гризачи, къпеше ги… Рони смяташе, че Нийл е перфектният човек, когото да вземеш със себе си, защото, ами, мамка му, какво знаеше той? Разбираш ли?

Джеф само бе чувал за Нийл Морети, той беше незначителна фигура дори в най-дребните разследвания на ФБР. Най-забележителната му черта бе фамилното му име и често го използваха като шофьор.

А сега гниеше на бунището.

Дебелия Монте продължи да говори несвързано за братовчед си, думите му се сливаха и Джеф осъзна, че това не е просто изповед. Дебелия Монте сякаш криволичеше надолу към нещо ужасяващо, опитваше се да прочисти ума си. Нещата не звучаха добре.

— Добре, добре — съгласи се. — Ще намерим Нийл. Ще се обадя на майка ти. Ще направим каквото трябва, за да стане веднага.

— Той ми беше като брат — призна Дебелия Монте. — Вършил съм много лоши неща, знаеш това, нали? Знаеш ли?

— Знам.

— Но никога не съм бил като Сал. Опитах се да съм като това студенокръвно копеле и може би през по-голямата част от времето бях такъв. Тази простотия със стероидите направи нещата по-лоши за известно време, но се опитах да ги спра, когато срещнах моето момиче. Но внезапно последните събития започнаха да ме навестяват като в ретроспекция. Затова отново започнах със стероидите, почувствах онзи прилив, нали разбираш, все едно си неуязвим. През по-голямата част от времето успявам да потисна тези мисли, но Нийл, Нийл, той ми беше като брат, разбираш ли? А трябваше да го очистя. Няма връщане назад, все си мисля за това. Напоследък често си мислех: „Ами ако жена ми разбере за станалото?“ Името й беше Хана, знаеш за нея, нали? Казвах си, че ако тя разбере, никога вече няма да ме приема както преди. И това, това, това не е нещо, с което мога да се справя.

— Всичко ще бъде наред — каза Джеф. Обуваше си панталоните, вече си беше облякъл фланелката, докато Монте продължаваше да говори. Търсеше обувките си, чудеше се как да се обади на 911, без да затваря на гангстера. Опитваше се да измисли как да обясни на ченгетата, по дяволите, на ФБР — също, как така си говори по телефона с Дебелия Монте Морети и за какво. Трябваше да намери начин. Но в момента най-голямата му грижа бе да стигне там, където е Монте, тъй като започна да осъзнава, че той все повече говори за жена си така, сякаш тя вече не съществува.

— Да, да — отвърна Дебелия Монте.

— Защо не ми кажеш къде си? — Хопър намери ключовете за колата си и излезе в мразовитата тъмнина. — Кажи ми къде можем да се срещнем и да си поговорим. Само двамата. Без глупости.

— Ферма „Кошел“.

— Трябва да ми кажеш къде се намира това — настоя Джеф.

— Не съм там, но ти ще го намериш — поясни Дебелия Монте.

— Добре. Нека караме нещата едно по едно. В момента се качвам в колата си. Защо не те черпя пържола и яйца в „Уайт палас грил“? Знаеш мястото, нали?

— Твърде късно.

— Не, не, не е, Монте — каза Джеф. — Можем да измислим добро решение. Ще те измъкнем от града, ще те вкараме в програма за защита на свидетели, ти и Хана ще имате къща с поляна и гараж. Ще ви изпратим в Калифорния, където поискате. Става ли? Можем да го направим. Разполагам с такава власт.

— Просто го извадете от бунището — изрече Дебелия Монте, а следващото, което Джеф чу, бе гръм от револвер, последван от непогрешимия звук на падащо на пода тяло.